Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (13)

XIII

Атентатът на Века.

Курвата е навлечена с нещо като пеплум, стъкмен от рибарска мрежа. Отдолу има само едни черни бикини, чиито размери не достигат и тези на носна кърпичка. Задникът й е доста посинял от режещия въздух на улица Сен Мартен.

Тя ме гледа как се приближавам, заинтригувана от разкрачената ми походка на скиор, внезапно попаднал на открит чернозем; това се дължи на болящите ме тестикули. Но тъй или иначе, съдейки по добре ушития ми костюм, пеперудката е решила, че съм потенциален клиент, когото си заслужава да се опита да поодере.

— Здрасти, миличка — й подхвърлям. — Да си виждала дебеланата, която замества Кармен?

— В момента бачка — изръмжава не много любезно жената. — Не знам какво толкова й намират, че й налитат така, ама пред дюкяна й винаги има опашка.

И ми посочва двамина, които с подозрително невинен вид оглеждат витрината на една бакалия с ориенталски специалитети.

— И тия чакат нея. А пък тя от доста време вече изпомпва един вдовец на най-малко седемдесе лазарника!

— Ще я почакам — въздъхвам аз.

— Ама, хубавецо, да знаеш, че и с мен няма да си загубиш нито парите, нито времето — мога да ти приложа всичко по каталога. Ще ти излижа и дирника даже, ако си падаш. За мене желанията на клиента са над всичко!

Започвам да загрявам, че Берти вероятно доста е объркала играта на дамите от тази улица, вследствие на което, за да се борят с мощната й конкуренция, те са се видели принудени да започнат да свалят цените, да се напъват да измислят поощрителни мурафети и хватки с премиален характер.

— Много си любезна, миличка, но не съм дошъл да търся Дебеланата, за да я ръгам, а защото имаме една делова работа с нея…

— Ами тогава, докато я чакаш, какво ще речеш все пак за един малък фьой дьо роз?

— Страх ме е да не я изпусна, а пък и засега не ставам за такива нещица, защото съвсем наскоро много лошо ме натресоха в топките.

Тя се вижда принудена да се примири. Започваме да си разтягаме лакърдии за туй-онуй: за политика, за социалната несигурност, за скъпия живот, за тъпанарите от кметството, които замисляли да прогонят от квартала курвите… След доста масали от всякакъв род ето че Берта най-после излиза от работното си ателие, все така сладострастна в поличката си от черна кожа, с бароковия си сутиен, едва издържащ тежестта на цицищата й, с високите си ботуши, с файтонджийския си камшик и с огромния си втъкнат в косите гребен, блестящ като морски фар. О, колко моряци…

— Антоан! — възкликва, забелязвайки ме, новата кралица на улица Сен Мартен. — Живо-здраво, как е хавата?

Междувременно въпросният вдовец, който се оказва дребно и пъргаво старче, изскача отвътре като невестулка и се юрва нанякъде, обирайки с рамо мазилката от стените на сградите.

— Вашето изгнание приключи, драга Берта. Вече ще можете да се завърнете в домашното огнище — известявам й весело.

Лицето й леко помрачнява.

— Жалко, тъкмо бях навлязла в работата. Пък аз съм много контактна, нали разбирате, Антоан? А тук непрекъснато се запознавам с нови и нови хора. Много е интересно.

— Хайде, драга приятелко — подканвам я аз, посочвайки й моята „Мазерати“, спряна на няколко кабелта от нас.

Хетерата се колебае.

— Ама не може ли преди това, дет’ се вика, на крак да изпразня мъдурите на онез двама господа ей там, пред бакалията? Всеки божи ден идват зарад мен и са много възпитани джентълмени.

— Вземете им адреса, пишете им, но сега трябва да бързаме.

Кашалотката изпуска една въздишка през мустаците си, прави мимика на дълбоко съжаление към двамината си потенциални клиенти и чак тогава се съгласява да ме последва.

Озовала се в колата ми, малко се поотпуска и изгуква:

— То туй си е истинско отвличане! И къде ще ме откарате, Антоан? Вкъщи?

— Първо, драга ми приятелко, ще посетим един мой приятел гинеколог за малък контролен преглед. След тези няколко дни, през които замествахте Кармен, добре ще е да се вземат някои предпазни мерки.

— Мислите ли, Антоан? Все попадах на свестни хора, знаете ли? И на туй отгоре всички си слагаха каквото трябва. Нали знаете, че когат’ креватните работи стават между светски люде, всичко винаги е по мед и масло.

 

 

Звъни се. Силно!

Има някаква разгорещеност в това малтретиране на входния звънец. Някакво необуздано нетърпение, под което се крие и ярост.

Поалала отива да отвори. Очаквам да чуя откъм антрето „добър ден“ или думи на любезност, но вятър: тишина!

Понечвам и аз да отида във вестибюла, за да видя какво става, но те вече влизат в хола. И знаете ли кои те? Настоявате ли да ви кажа? Ама наистина? Е, добре.

На първо място, Стария! Ан персон! Елегантен и мрачен, а погледът му стъклен, та изцъклен. На второ място, капитан Ван Даал — сътрудникът и вероятно съучастникът на Йеронимус Крул, на когото се изплъзнах, когато се бе заел да ме „експулсира“ от Холандия.

Та те идват към мен, масивни и застрашителни. Най-вече Тато. Отминават ме и влизат в стаята, където лежат окованите нидерландски обесници. Гледат. Споглеждат се. Поглеждат ме. Биг босът е блед като мрамор.

— Знаех си! — членоразделя най-сетне той. — Чувствах го! Бях сигурен.

И това е само преамбюлът, интродукцията към същинското му слово, което предавам тук дословно:

— Вие сте един жалък мръсник, Сан Антонио! Един ренегат. Да ми направите това на мен! До такава степен да пренебрегнете заповедите ми! Да се надсмеете над тях! Да направите точно обратното на тях! Всичко е изчерпано между нас. От две минути насам вече не сте в полицията! Отлъчен сте до живот от нея. Директно сте за тъмницата! Ще намеря добър адвокат, за да заведе срещу вас гражданско дело от името на френското правителство, с което сте се поругали по най-мерзостен начин. Всички тук сте истинска асоциация на престъпници. Къде е телефонът? Арестувани сте до един. Общество на разбойници. Двадесет години за Пино, който и така си е към края си, и доживотен за останалите. Ще се погрижа за това, ръката ми е дълга. И ако доживотният не стигне, ще има удължавания на срока! Никаква милост, никога! Какво исках да кажа още? А, да: проклинам ви! Не знаехте, че ще ви прокълна, комисарю, нали? Ето сега това е вече факт! Низвергнат сте от живота ми. Изтривам ви от миналото си. Ще ви забравя веднага щом съдебната присъда бъде произнесена. Ще дезинфекцирам кабинета ви. Или по-скоро ще го разруша. Да бъде заличен! На негово място ще бъде направена зала за кинопрожекции. Или нещо друго там, ще видя. Може би параклис. Вярно, при нас липсва параклис. Когато някой полицай иска да се уедини и да се помоли, му се налага да ходи чак в „Нотр-Дам“, която е винаги пълна със захласнати японци или холандски министри. Ха останете наедине със себе си, ако можете, в катедрала, в която непрекъснато пробляскват фотографски светкавици! Мразя туристите, гледам на тях като на узурпатори. Всички туристи, с изключение на холандските, капитан Ван Даал. Какво? Какво казвате? Че тези личности трябва да бъдат развързани? Ами че как иначе! Какво чакате, ужасни мъчители, гестаповци такива, че не освобождавате тези мили хора? Вижте ги как са се сгърчили, клетите! Франция ще им плати за нанесените щети, аз гарантирам за това, а ако пък Франция все пак прояви известна стиснатост, аз ще ги доовъзмездя от собствения си джоб! Тъй че не се тревожете, капитан Ван Даал. Няма да започваме някоя разправия в стил Грийнпийс я!

Капитанът още малко, и ще се пръсне от доволство. Тъй като се намира в чужбина, облечен е в цивилно облекло, състоящо се от спанаковозеленикав костюм стил „пенсиониран офицер“. На ризата му липсва едно копче и от отвора наднича свинскорозовият му и тлъст корем с кълнящи тук-таме руси косъмчета. Гледа ме иронично. Още малко, и шапка ще трябва да им сваля на тези нафукани копелдаци! Да дойдат, за да си приберат официално съучастниците, позволявайки си отгоре на всичко лукса да отправят и обвинение срещу нас!

И тутакси вълна на ярост започва да ме изпълва. Чувствам я как тръгва от пръстите на краката ми и се изкачва неотстъпно към капитела, минавайки през подпухналите ми ташаци. Присвивам се като бенгалски тигър пред скок според по-късното описание на очевидците. Непосредствено следва и самият скок, при който главата ми го натриса в носа. Хрясването като от издънена врата май говори, че хрущялът му е сдал. Мутрата му мигновено се покрива с кръв. А аз не се спирам дотук. Добавям и едно кроше в брадата, после — ъперкът в челюстта. Като финал отстъпвам назад, за да му друсна и едно убедително пеналти в подкоремието. Капитанът не упорства да остане в съзнание и го загубва. Трясъкът от падащото му на пода тяло е повече от впечатляващ.

— О, Господи — запелтечва Стария втрещен, — едвам съм възстановен и пак съм уволнен!

Превил се одве като при чернодробна криза^[1], той присяда на най-близкия стол. Състоянието му не е много по-добро от това на Ван Даал. Начева някакъв съвсем персонален и тъжен монолог; прихлипвайки, започва да нарежда как времената ставали все по-трудни и по-трудни. И че ако изначално е знаел, че така ще бъде, щял бил да се посвети на отглеждането на цикория или на развъждането на артезиански басет; а можел бил и да стане гръцки рибар в Цикладите. А сега нищо друго не му оставало, освен да се оттегли в манастир заедно със Зузу. Щели да облекат власеници и да се молят преди и след всяко съвкупление. Тук от очите му бликват сълзи и той вдига лице към мен, с което заприличва досущ на свети Себастиан великомъченик.

— О, Сан Антонио, вие, когото обичах с бащинска любов, вие, когото формирах, омесвайки ви в глината на опита си, вие, който ми дължите всичко и още отгоре, защо ми сторихте това?

Издърпвам един стол изпод масата, сядам срещу него, хващам му дланите, които той безропотно оставя в моите и впивам огнения си поглед в очите му на бито куче.

— Сторих ви всичко това, шефе, за да ви попреча да се опозорите. Ако не ви бях „сторил това“, в настоящия момент Франция щеше да бъде без президент, Париж без кмет, а френските телепредаватели — без антени, с които да известят на света тези скръбни новини. Ако не ви бях сторил това, тези едри акули, наети от не знам коя злосторна сила, щяха успешно да са извършили най-страшния атентат след онзи, който навремето струва живота на Кенеди.

Отивам до бюфета на семейство Берюрие и вдигам оттам една малка картонена кутия. Отварям я. Вътре се намира един предмет, тъмен и лъщящ, с размерите на две долепени една о друга монети от пет франка.

— Какво е това? — прошепва Ахил.

— Според Матиас, който му направи един пръв бегъл оглед, касае се за заряд от втвърден шибриум — най-мощния експлозив след атомната бомба. Ако това нещо избухне, от тази сграда ще остане само мазето, а може би и клетката на канарчето на г-жа Глансал, портиерката, но какво ли ви разправям… След като е била наебана бързешком от пичовете, съставящи онзи екипаж, Берта е била подложена на контролен медицински преглед. По време на въпросния преглед лекарят, който го е извършвал, е поставил тази миниатюрна бомба в тялото на г-жа Берюрие. Оставало само да се изчака удобния случай, за да бъде тя взривена. А за това било необходимо Берта да се озове в даден момент сред антуража на президента, нещо напълно възможно, имайки предвид, че тя е била съпруга на министъра на вътрешните работи. И тогава някой опитен техник, намиращ се на известно разстояние, щял да натисне едно бутонче и да предизвика експлозията. Та това именно щеше да се случи преди малко на втория етаж на Айфеловата кула. Ако не бях заместил истинската г-жа Берюрие с фалшива, щеше да настъпи апокалипсис. Давате ли си сметка, господин директор? Берта е отишла в Амстердам, за да търси любов, а е донесла оттам смърт в корема си.

Татенцето се е облещил от потрес.

— Всичко, което разказах, мога да го докажа — добавих. — Благодарение на Пино, който между другото с телеобектив засне натоварения с тази маневра азиатец (намиращ се сега в доста плачевно състояние в болницата), ние разполагаме и с куфарчето с механизмите за дистанционно взривяване. А един известен гинеколог е готов да свидетелства, че е извадил тази бомба от дълбините на нашата Берта, след като я е открил чрез радиоскопия. Но има и още нещо, шефе. Наемам се да изтръгна и показания от лежащия тук тлъстак капитан Ван Даал. Като го изведа сред полето с това нещо тук в джоба, а Матиас на нужното разстояние оттам се приготви да задейства куфарчето с детонатора, всичко ще ни разкаже, гарантирам ви го. Така че престанете да подмокряте панталона си от ужас пред дипломатическите последствия. Тези хора са демони, ако мога да си позволя да използвам вашия винаги тъй образен език. Време е виновните да си платят. И ние ще се сдобием с кожата на Йеронимус Крул!