Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (11)

XI

Безразсъдно пътуване. Налудничаво пристигане. Демоничен бунт.

„Снабдителят“ натиска няколко пъти последователно клаксона и старикът, който преди това отвори портала на Герда, и този път изпълнително разтваря крилата му, за да ни даде път да излезем.

— Впрочем — питам аз своя шофьор по неволя, след като сме преминали — на кого е всъщност това имение?

— На шефа на полицията.

— Трябва да е добре платен — отбелязвам. — Какъв комфорт! Рядко се срещат полицаи със собствен затвор и собствена морга.

— Къде отиваме? — пита събеседникът ми.

— Към южната магистрала, драги. И се постарай да шофираш безупречно, без да правиш нарушения. При най-малкото лигавене ти обещавам не много приятна колитна криза, причинена от свръхдоза олово в корема.

За да го убедя в достоверността на думите ми, току тиквам дулото на ютийката си между ребрата му. Това е класическо, но винаги има ефект. Всеки човек се стряска при допир с желязо, носещо смърт. Още повече, когато този човек не е еталон на безстрашието и силата. А в случая човекът е просто един чирак, който така и никога не ще стане майстор в престъпния занаят. Малки мръсотийки — да, но никога доброволец на барикадите.

— Как е името ти?

— Ернст.

— За кого работиш?

Тъй като забавя отговора си, го ръгвам с желязото в черния дроб.

— Повтори, не чух!

— За Консорциума.

На тези амстердамци все консорциуми са им в устата. Тази дума като че ли им прави впечатление. Английска е, от латински произход и означава „групировка от предприятия“. А сега комай става дума за предприятийца с малко съмнителен характер.

— И в какво се състои работата ти?

— Доставки.

— В настоящия случай обаче нямаше да доставяш, а щяха да ти доставят.

— Да, вярно е.

— И къде трябваше да закараш трупа на дамата?

— В един завод, където да бъде кремиран.

— Симпатично.

— Практично.

— Често ли разнасяш такава стока?

— Случва се.

Излизаме от града. Той кара умърлушено. Загрижен е, види се, как да се измъкне от шибаната ситуация, в която се е натресъл.

— Далече ли е заводът за кремация?

— Петдесет километра.

— И след тази досадна работица какво влизаше в програмата ти?

— Да се прибера у дома.

— С тази камионетка?

— Да, защото живея близо до завода.

Буоно. Работодателите на невестулката няма да се безпокоят за нея до утре, тъй че цялата нощ е пред нас. Усещам, че небето се изяснява. И то убедително.

Вече се носим през полето. Квадратни и многоцветни насаждения с лалета се простират в безкрайността като чудни килими. Моите мисли също се носят с добра скорост. Но за да ги реализирам, ще трябва да чакам нощта.

— Я кажи, кур сплескан, нали лалетата растат чак до белгийската граница?

— Да, защо?

— Ще ти обясня по-късно.

Смъквам стъклото, отделящо ме от задната част на камионетката, където са подредени четиримата пътници. Само Берю, които пътува в първа класа, има право на одеяла и възглавнички.

— Как си, Дембо?

— Жаден съм! На драго сърце бих си пийнал. Тия нидерландци може да са тъпанари, ама бирата им е хубава.

— Мож ли държа под прицел таксиджията ни, докато аз се отбия в някой бар?

— Мога да го държа и на кура си.

— Тогава ще оправим въпроса с жаждата ти в първата кръчма.

Той въздиша в предчувствие на благодатта.

— От теб би могло да стане добър медсестър.

 

 

С падането на нощта по мое изрично настояване рижата невестулка отбива камионетката от магистралата, за да тръгнем по правите черни пътчета, отделящи една от друга лалеените^[1] плантации.

— Карай бавничко, нещастнико.

Той забавя и така напредваме със скоростта на погребална процесия с национално значение.

Изведнъж извиквам: „Стоп!“

— Какво има? — пита той със стиснато от шубе гърло.

— Виждаш ли онази просека? Изманеврирай така, че да влезеш в нея на заден ход.

— Но…

— Не синко без „но“! Никога никакво „но“ между нас. Изпълнявай!

Той преглъща тъжно, мислейки, че ще го застрелям сред ширналите се лалета. Като ми гледа злостната мутра, не се надява на нещо друго. Маньовърът, който прави, ако беше оценен от инструктор в школа по кормуване, не би предизвикал комплименти. Когато все пак се озоваваме в просеката, му казвам да слезе.

— А сега, бай хуйо, ще отвориш вратите на фургончето. После ще почнеш да береш лалета, тиквенико. Искам да събереш достатъчно от тях, за да покриеш четиримата люде отзад. Ей такава купчина, чат ли си?

Не е много чат, но бере. Пейте, пейте, берачки, защото брането върви по-добре с песен. „Арлезианката“ опус 106. И той носи снопове и снопове и ги хвърля върху клиентите ни.

— И за кво е всичко туй? — опитва се да се информира Берю.

— Нямай грижата, Берю.

След около час товаренето е приключило. Правя няколко малки отвора в цветната планина, за да могат пътниците да дишат, и потегляме отново.

— Връщай към автострадата, глупако!

Цял късмет е, че си имам работа със смотаняк. По-кротък от тоя тип би бил само някой роб евнух.

Наближаваме границата. Чак тогава обяснявам намеренията си на ахмака:

— Ако минем без проблеми, запазваш си живота. Ако обаче стане сакатлък, ще се прибереш у дома с фургонче, ама погребално. Така че старай се да изглеждаш естествено, тъпако! Изпълняваме доставка на лалета в Брюксел, ясно?

— Да, да.

Още малко и ще добави „шефе“.

 

 

Митничарите се оказват малобройни и при това сънливи. Не им е въобще до товара ни. Едва-едва приотварят едно от крилата на задната врата, за да хвърлят бегло око на реколтата ни.

Преодоляваме препятствието.

Уф! Адиос Холандос.

На белгийска територия започвам да дишам по-свободно. Тук вече човекът със златните коси не може нищо да предприеме срещу нас. При едно крайпътно мотелче нахранвам храбрия си шофьор. Успокоен, той яде с голям апетит и отговаря охотно на въпросите ми.

 

 

Френско-белгийската граница е още по-лесна за преминаване. Като през масло.

А сега — към Париж!

 

 

Пътниците ми нямат много свеж вид, когато ги изравям изпод лалетата. Бидейки в невъзможност да се помръднат, а и под натиска на природата те са си вършили работата на място. Това да ми служи за урок: друг път, като товаря овързани люде, да не забравям да им сложа по една подлога.

Въпреки че е четири сутринта, звъня в дома на Стария, след като с белезници съм прикрепил шофьора към волана и съм поверил един от патлаците си на Берю, заръчвайки му да си отваря очите.

Отваря ми вратата Ахилеевият английски прислужник, облечен в хавлиен халат с цветовете на английското знаме. Купил си го е, предполагам, на Карнаби Стрийт. Със сиворуса коса, прилепнала о челото му от нощното изпотяване, с гуреливи очи, изразителни като на покойна риба, той ме посреща с пословичната си невъзмутимост. Скован и надут е, както когато вози Тато в неговата „Ролс Фантом“ от тридесетте години.

Претърпялата крушение моя физиономия, умореният ми вид, поникналата ми брада не му правят ни най-малко впечатление. Казвам му, че трябва по спешност да говоря със Стария, и той ме поканва да настаня задника си върху едно канапе китайски тертип, облечено в сатен.

От салона лъха благополучие, подплатено с изисканост. Чувства се, че Ахил не е роден в семейство на полски пазач. И че госпожа майка у никога собственоръчно не се е занимавала с домакинска работа. Над камината стил Луи XV стенен часовник отмерва часовете. На картини с позлатени рамки са изобразени разни лентяи от въпросната тъпанарска епоха, които връзват панделчици на гламави агънца или пък бутат ли, бутат люлчици. Мирис на старо наследствено благосъстояние витае из облицованото с жълтееща коприна помещение. Непрочетени книги в кафяво-златисти подвързии додават културен оттенък на този тягостен буржоазен лукс^[2].

Изтощението ми внезапно надделява поради тишината и неподвижността, в която съм изпаднал. Заспивам на часа.

Събуждам се стреснато от превзетата, суха и безапелационна кашлица на бащицата. Той е тук и е величав: пижама от синя коприна, морскосин кадифен халат с бранденбурги, като че ли се е подготвил да изпълни „Бранденбургския концерт“. Отделил е време да се напарфюмира и от него лъха на онзи дискретен парфюм на Герлен, употребяван от аристократите, пенсионираните висши офицери, старите влюбени уролози, както и от моя милост, ваш покорен слуга, тъй като той е единственият, който мога да понеса, без да кихна шестнадесет пъти още при отварянето на флакона.

— Вашата визита е доста утринна, драги ми — изрича той с тон, съдържащ достатъчно подчертан упрек, за да не бъде забелязан.

Тиранична натура е Ахил, трябва да си го признаем. Гулагски началник по призвание. Зениците му понякога мятат бичове и камшици. А друг път интонацията на гласа му е на командир на екзекуционен взвод. Той ме разглежда с онова отвращение, с което се гледа ресторантски сервитьор, ухаещ на пот и букет от кухненски миризми. Великият вожд не обича да намира в своя салон сътрудниците си кървящи и изтощени, при това по никое време. Иска ги винаги спретнати и напети, както изглежда по картините безстрашният рицар Баяр на моста при Гарилиано.

— Идвам отдалеч — му казвам.

— Ами че Амстердам си е почти периферията на Париж — изкисква се той.

— Да, но адът е нашата най-отдалечена отвъдморска територия, господин директор.

А господин директорът поклаща глава. — Силни думи. Ще видим това.

Звъни на дъртия си прислужващ ростбиф и му казва да донесе кафе.

— Ще пиете ли и вие също? — ме пита Ахил с бакшишов тон.

Аз се разсърдвам:

— Мисля, че по-скоро вие сте този, който ще пие също, шефе!

Лисият поема това, без да трепне. Само погледът му малко ферментира. Сяда срещу мен, премятайки крак върху крак, при което те се оказват аристократично осеяни със светлосини жилчици. Неговите везани пантофи се поклащат върху педикюрираните му пръсти.

— Толкова ли беше тежко? — посъчувства ми той, все пак впечатлен от състоянието ми на пълен грогизъм.

И ето че начевам да разказвам добросъвестно, без нищо да пропускам.

Той слуша, ту разглеждайки ноктите на едната си длан, ту надигайки чашката кафе с другата.

И това го може: да слуша. Да слуша безизразно, оставайки качен на пиедестала си, за да започне сетне да коментира след известно време респектиращ размисъл.

— Според вашите твърдения излиза, че шефът на амстердамската полиция е гангстер, главатар на банда и…

— Да, господине ми.

— Е ли това възможно?

— Възвъзможно е — отвръщам му, отдавайки се на любимите си словесни игри, към което той остава безчувствен.

— Че това е налудничаво!^[3] — заявява.

— Че е, е!

— Да допуснем.

— О, да, моля ви, допуснете, шефе! Допуснете, за Бога!

— Ако вярвам на резултатите от вашето разследване, този безчестен държавен служител е бил в комбина с корабовладелеца Ханс Бергенс в ръководенето на цяла империя на наркотрафика, разпростираща пипалата си из Европа и Северна Америка…

— Точно тъй, шефе. Но както винаги става на борда на корабите, командвани от двама капитани, скоро се изяснява, че единият е в повече. И тогава започва груба борба на елиминация между двамата.

Сипвам си, без да бъда поканен, втора чашка кафе.

— В този случай, господин директор, борбата е била едностранна. Йеронимус Крул е взел решение за ликвидирането на партньора си поради съвсем уважителна причина: Бергенс бил започнал да полудява. Било е достатъчно човек да посети кабинета му, от който ръководел делата си, за да се убеди в това: обор! Автентичен обор в небостъргач! На двадесет и петия етаж!

Ахил се ухилва.

— Наистина — признава той — смущаващо е.

— Вие го казахте.

Отпивам още няколко глътки от ободряващия чернокафяв напитък.

— Разбира се, според обкръжаващите го Бергенс винаги е минавал за „оригинал“. Но малко по малко хрумванията му започнали да граничат с лудостта. Необичайните му прищевки тревожели неговия антураж. Крул чакал удобен случай, за да се отърве от него. Но тъй като те двамата имали немалък брой по-дребни съдружници, той държал тази работа да бъде свършена така, че подозрението да не падне върху него…

— Гениален план — прекъсва ме Мърмореца, изпреварвайки ме и почесвайки с достойнство тестикулите си. — Използването на Берюрие като изкупителна жертва издава един изначално макиавелистичен дух. След разпространението на онзи мерзък филм, в който е звезда разгорещената Берюриевица, нанизана от цял корабен екипаж, не е било трудно един вопиещ за мъст съпруг да бъде превърнат в убиец. Чрез Бергенс Крул е накарал вашия улав другар да отиде там спешно. И гнъсният юродивец се е втурнал с наведена глава и насочени рога. Нахлул е с вой и крясък в кабинета на Бергенс, където се намирали двамата мъже. Този тулум с черва е бил вбесен от това, че са му казали, че достойната му съпруга (достойна за него, разбира се) е настоявала да се сноши с всички мъже на борда на въпросния кораб. Излизайки от кожата си, този Апостол си е тръгнал, бълвайки змии и гущери, и още щом е затворил вратата, Крул е разбил главата на съдружника си и се е изнизал през някой таен изход, известен само на двамата. Всичко това е така, нали?

 

 

Номерът на Ахил е, че всеки доклад, който му снасям, той ми го разказва на свой ред, като че да го обсеби изцяло; и го прави с такава убедителност, че накрая започвам да се питам на кого от двама ни всъщност принадлежи авторството. Пребарването на кестените, заради които си си изгорил ръцете при изваждането от жарта, при него е изведено в ранга на изкуство.

— Нали разбирате, Сан Антонио, оттам нататък оставало само да се вдигне шум около аферата Берюрие и да се дадат инструкции да се стреля по убиеца на именития собственик на кораби, където и да бъде видян. Нелошо измислено, а? Но аз веднага отгатнах хитростта. Нали ме познавате, младежо?

— Имам тази чест — съгласих се аз.

— Бергенс убит от бивш френски министър рогоносец! Това е изпълнение! Това е стил! Моят нидерландски колега си е направо демоничен. И ето го сега господар на борда.

— Господар на борда, но доста притеснен в подробностите, господин директор, тъй като аз и Берюрие се изплъзнахме от мрежите му, а и отгоре на това разполагаме с четирима свидетели. Ахил се замисля и изважда яката на пижамата си над тази на халата. И ето го, че се възправя внушително, досущ статуята на Командора.

Работата ви си е вредителска, драги ми! — произнася той с глас, пропит почти с омраза. — Вие се перчите. Мислите се за Супермен. Гласът ви, стилът ви, маниерите ви — всичко говори за това. А какво се крие отзад? Да казвам или да не казвам? Ще кажа все пак: говна! Мислите си, че сте донесли истината, но тя, истината, си е останала в Холандия, приятелче. Гордеете се с това, че със сила и произвол сте докарали тук хора, които биха проговорили единствено ако бъдат подложени на мъчения. Какво искате да сторя аз с тези ваши свидетели? Да ги задържа? С какъв мотив? Те ще се оплачат и ще им бъде дадено право. Защото сте упражнили върху тях насилие и сте ги експатрирали против тяхната воля. Ако работата се раздуха, целият свят ще се стовари върху ми. Лигата за човешки права, Министерството на външните работи, а и Министерството на вътрешните работи, чийто нов министър вече не е неграмотен тулуп! Всичко, което вие и екскременталният Берюрие ще твърдите относно амстердамските събития, ще бъде опровергано и ще предизвика чудовищен дипломатически инцидент. Ще се изиска екстрадицията на вашето китоподобно, нещо, което Франция не ще може да откаже. Та по повод на всичко това знаете ли какво ще направите сега, хитрецо? Ще свърнете назад и ще си опънете задника да върнете тези хора в страната им. Не искам да излизат от въпросния фургон! Берюрие — да. Той е ранен, а и е френски поданик, но другите, другите ги откарайте обратно при вятърните им мелници. И то веднага!

Той млъква. Колко му е мрачен видът и колко бяла кожата! Прилича на кондор от Андите с проскубаната си чутура и хищния си поглед.

— Господин директор, как можете да изисквате подобно нещо? — го питам, изпълнен със скепсис.

— Защото това е единственият начин да избегнем катастрофата или поне да я смекчим. Заминавайте, Сан Антонио. Изплюйте Дебелака на прага на някоя болница и после поемете по Северната автострада. А сега още нещо, приятелю: надробили сте странна попара, без да изпълните задачата, която ви бях възложил.

А, наистина! — намирам аз само да кажа, преглъщайки мъчително.

— Защо ви изпратих в Холандия, комисарю? Може би вече не си спомняте след всичките си деяния, достойни да бъдат описани в комикс. Е, добре! Ще ви освежа паметта! Помолих ви да се върнете при онези търговци на сирене, за да узнаете две конкретни неща, а именно: причината за отвличането на Берюриевица и за колективното й изнасилване от страна на цял екипаж, както и какво са смятали да искат от министъра на вътрешните работи. Доколкото знам, вие не донесохте отговор на нито един от тези два въпроса.

Натискайки един звънец, призовава дъртия си британец и му нарежда:

— Изпратете комисаря! Аз отивам пак да си легна, освен ако… Не, изкарайте от гаража колата. Ще се отправя към г-ца Зузу, за да й направя приятна изненада.

— Поздравете я от мен, господин директор — подхвърлям от прага на вратата.

— И бъдете нащрек: колкото и да е обещаваща, утринната куродървица е не винаги резултатна!

 

 

Преимуществото при спокойните хора е, че те са относително по-малко досадни от другите поради факта, че са по-умерени в приказките. Бъбривият и бодряшки настроен глупак е най-лошият от всички, защото с глупостта си създава у тези, с които общува, изнервящото усещане за разбунен кошер. Фалшивата г-жа Берюрие е именно спокойна персона, досущ като вечно плетяща в семейното си огнище дама, която с мъдра благост и разбиране посреща всеки повик на пикочния си мехур, отива, облекчава го и пак сяда да плете до следващия път, без нито за миг да излезе от своята невъзмутимост по какъвто и да бил повод.

 

 

Тя е по дантелена нощница, взета без съмнение от дрешника на Берта, защото никоя истинска курва не може да има подобна.

Подутите й клепачи говорят, че е спяла дълбоко. Тази достойна жена не се изненадва от свръхутринното ми идване. След като в досегашния си живот е извървяла километри тротоарен плочник, след като е изслушала експресните изповеди на цяла кохорта човешки фантоми, отишли при нея, за да си направят по някое малко празненство на сетивата, тя накрая се е проникнала от някакъв фатализъм, близък до безметежността. Единствената й философия е тази на парата. Достатъчно е да е припечелила нещо, с което да съществува прилично, след като е прибрала за собствена употреба задника си. Кармен повече нищо и не иска.

— Извинете ме за безпокойството — й казвам. — Ще трябва да ми помогнете. Берю е сериозно ранен, а имам и квартиранти да ви поверя.

— А, тъй ли? Сериозно ли е това с Александър-Беноа? От проявата и на интерес разбирам, че Снажния й харесва и че колкото и да е преситена в това отношение, тя съвсем не е останала безчувствена пред впечатляващия му монумент. Случва се, щото дами курви, направо оригващи се на курове, на някой завой от жизнения си път внезапно да намерят чувствено удовлетворение с някой свръхнадарен партньор. Това ми напомня как през една мъглива вечер в Лондон така натресох с лоста си една британска амазонка, че след като първо извика „мамо!“, тутакси мина към кръшни тиролски викове, изпъстрени с множество фиоритури във високите тонове. Отначало си мислех, че ми разиграва класическия театър^[4] в старанието си да си спечели честно парите с добросъвестна работа. Но след като натиснах газта до края и тя направи страхотна дъга, намокряйки чаршафа, разбрах, че, шегата настрана, нещата са сериозни. Дори си рекох дали след такова пълноценно и мащабно излупване от моя страна няма да поиска да ми върне мангизите, които й бях дал. Не че съм скъперник, познавате ме; но друго си е на визитните ми картички да фигурира уточнението: „Веднъж впечатлена курва му върна хонорара си.“ Намирам, че това си е доста по-престижно от „член на Френската академия“ или „командор по изкуствата и литературата“. Не е ли така? Хората грешат в подхода си към славата и редовно се разминават с истинския медал. Те се втурват към лъскавото, а не към ценностното.

Та леля Кармен Куротрошачката навлича един пеньоар, с който заприличва още повече на огромен картоф, и идва да ми помага.

Усилията, които полагаме за изнасянето на Берюрие до яслата му, заслужават ни повече, ни по-малко кръст за храброст с ленти. Напълно е сдал багажа клетият Дембо. В това му състояние би трябвало да го откарам в болница, но той яростно се противи на тази идея, тъй като бил достатъчно голям, за да се лекува самичък в собственото си легло с помощта на червено винце, а що се отнасяло до лекарства, да съм си ги бил заврял, представете си, отзад, на него му било достатъчно едно минетче. Нямало било нищо по-здравословно от това някоя сърцата тетка да ти лапне пацораната без много фасони; здравият сън и свежото събуждане след него ти били гарантирани.

След като го настаняваме, се заемам с трансфера на моите пленници. Шофьорът, все така послушен, въпреки голямата си умора ми помага да ги изнесем и ги полагаме в редичка в столовата на семейство Берюрие. Тези симпатични холандци, обикновено не по-малко чистоплътни от швейцарците, сега смърдят. Но тяхната воня специално в този дом прави по-малко впечатление, отколкото където и да е другаде.

После набирам телефонния номер на Пино. Суховатият му глас не закъснява да се отзове.

— А, ти ли си! Какво ли не беше започнало вече да ми минава през главата! Бях изпълнен с лоши предчувствия и не можех да спя.

— На бегом ела при мен в дома на Берю, като вземеш и белезници, от каквито върло се нуждая. Телефонирай на отдельонния Поалала и му кажи и на него да дойде у Дебелия. Да се пише болен, защото се очертава да имам нужда от вас дни наред. Разбра ли?

— Пристигам!

Изтощен, полагам обратно слушалката: Защо вместо към някой инспектор се обръщам към Поалала, който е началник-канцелария в министерството? Защото, нарушавайки изричните разпореждания на прекия си шеф, не искам да въвеждам в далаверата никого другиго, освен приятели.

Хубавата и ранена Герда стене изпод кърпата, вързана през устата й. Май е време да фърля едно око на раната.

 

 

Курвата, заместваща г-жа Берюрие в семейното ложе, всъщност не се казва Кармен, а Беренис, нещо рядко в средите на проституцията, където са по-обичайни имена като Соланж, Ирма или пък Леа.

Точно осем часът сутринта е, когато Берюрие, изплувайки от един трескав и неспокоен сън, изявява желанието да яде омлет със сланина. Неговата временна съпруга послушно се отправя към кухнята, за да изпълни желанието на великия ранен. Изтръгнат от мрачната си сънливост, аз я следвам. Мирисът на пръжки сутрин, още повече ако си уморен, е винаги стимулиращ.

Гледайки в гръб шетащата пред газовата печка дебелогъза дама, я питам:

— Имахте ли посещения, или звънял ли ви е някой по телефона по време на отсъствието на славния ви съпруг, Беренис?

— Ми да — отвръща тя. — Вчера идва един човек.

— Като как изглеждаше?

— Като китаец.

— И освен това?

— Добре сложен, висок, с хубави очила със златни рамки. Носеше куфарче от крокодилска кожа.

— Какво искаше?

— Попита ме дали съм г-жа Берюрие, жената на бившия министър. Отговорих му, че да. Тогава той ми рече, че съм канена за днес на откриването на новата телевизионна станция на Айфеловата кула и че съм трябвало да ида на всяка цена, че там щял да бъде целият бомонд начело с президента на републиката, министър-председателя, кмета на Париж и кой ли не още. Даде ми и писмена покана.

— Покажете я!

Тя отива да рови в един шкаф и след малко ми донася един красив картонен правоъгълник, изписан с бляскащи букви под наклон. „Дружеството на Шести канал кани господин и госпожа Берюрие да присъстват на откриването на новия предавател. Това откриване е под високия патронаж на господин Президента“… и т.н. и т.н.…

— Интересно. И какво му отговорихте на този елегантен азиатец?

— Че мъжът ми е на път и че не мога да отида сама.

— И тогава?

— Той ми възрази, че именно защото Берюрие отсъства, ще трябва да се отзова аз, за да го представям.

— На което как реагирахте?

— Приех. Вие ме накарахте да се закълна, че ще се държа като да съм истинската гос’жа Берюрие, нали така беше?

— Точно така.

Тя пльосва в една голяма чиния тлъстия и златист омлет, осеян с кафеникави сланинки.

— Искате да анулирам това ли? В долната част на картончето има един телефонен номер, на който да се обадя в случай, че нещо съм възпрепятствана.

— Не, не. Понагиздете се, Беренис, и отивайте.

— Сигурен ли сте? Ами аз, знаете, не съм много силна по светските обноски. Улица Сен Мартен, където повечето време издухвах емигрантите, не беше точно мястото за учене на добри маниери.

— Успокойте се, драга. В този вид приеми само звездите и големите началства играят. Поканените са просто фигуранти, които трябва само да се усмихват и да се покланят. Бъдете на място и си мълчете — и всичко ще мине добре.

Минавам в столовата, където квартирантите лежат върху опърпания мокет. Двамината мъже, оковани, както си му е редът, към тръбата на парното, гледат мрачно. Гердичка е възбледа и стене, но раната на бедрото ѝ не изглежда да е много сериозна. Куршумът е излязъл, след като е поиздълбал малко плътта. Дезинфектирах я, както можах, и я превързах доста професионално.

Пино е заспал в едно волтерианско кресло. Колкото до Поалала, той е развълнуван от ролята си на пазвант; разхожда се от единия пленник до другия, раздавайки им шутове по задниците просто ей така, за да си изгради авторитет, и то, ако може, траен.

— Ще кажем на Беренис да ни направи кафе — известявам на съотборниците си.

— Пино ще отиде да купи кроасани. За теб колко. Поалала?

— Шест, господин комисар, но бих предпочел кифлички.

Изтръгвам Пино от ендемическата му дрямка и му подавам ключовете от фургончето.

— Ще подпалиш цветарската камионетка, дето е паркирана на няколко метра от портата и има холандски номер, и ще я закараш на майната си оттук. После ще купиш един пакет пресни кифли и кроасани и ще се върнеш с такси. Тази деликатна мисия е ли по силите ти?

— Ще се справя! — обещава той, удряйки с ток, за да подчертае мрачната си решителност.

И тръгва.

Жилището на семейство Берюрие е пропито от тежки миризми в амбианс на военен лагер. Атмосферата е напрегната. Имам усещането, че съм седнал върху буре с барут и гледам как пламъчето пълзи ли, пълзи по дългия шнур, приближавайки се бавно, но сигурно.

В Амстердам сигурно е настъпило доста голямо раздвижване. Моите врагове са могъщи. Шефът ми е обърнал гръб и аз се крия в компанията на престъпниците, върху които съм сложил ръка, но на чиято страна е юридическото право. Накъде върви всичко това?

И после тази покана за г-жа Берюрие. Какво се крие зад нея? Някой си е наумил да я капичне през парапета на Айфеловата кула? За какъв дявол? Било е лесно да я очисти у дома й.

Поглеждам часовника си. Матиас скоро ще пристигне. Помолих го да дойде, тъй като се нуждая от преводаческите му способности. Негодниците ще бъдат разпитвани поотделно на майчиния им език. Смятам, че след всичките си силни изживявания те са вече узрели да пропеят.

А ако се окаже, че не са, никога няма да бъдат!