Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (10)

X

Отдавам се на колоездене, участвам в родео, правя разкрития.

Разсичайки движението, в същото време се самобичувам. „Хубави ги натвори, свободен артисте! Ето те преследван на свой ред. След изчезналия от болницата Берю сега и ти си извън закона.“

Саморазправа с капитан от полицията, кражба на велосипед… А и отгоре на всичко онази експлозивна жалба, размахвана от златокосия Йеронимус Крул — Макиавели; ако той ме пипне, в кърпа ми е вързано гниенето по нидерландските зандани.

Накъде ли се нося тъй, изправен върху педалите, о, скъпи ми колега Роже Пейрефит?^[1]

Бягам.

А бягащият от нещо или някого човек е този, който най-пълно изживява настоящето, тъй като е впрегнал всичките си налични сили за постигането на единственото важно за него нещо в момента — да отиде другаде.

Така че аз отивам другаде с възможно най-бързата скорост, която позволява начинът ми на придвижване.

И внезапно това ми устремление се хаква в едно подвижно, но твърдо препятствие: кола. Докато се осъзная, вече съм се проснал върху амстердамския паваж. Аут!

От сблъсъка усещанията ми са променени като тези на пияница от недостатъчно обезсолена треска. Размърдвам се мъчително като рак, обърнат по гръб. Някой ми хваща щипката и ме изправя. Отърсвам се и се оглеждам. Виждам много неща наведнъж: един бял „Фолксваген“ с гюрук, чийто преден калник съм поочукал, една руса жена, облечена в сив панталон и блузон от черен велур. Тя именно ме дърпа за ръката.

— Ох, пребихте ме! — оплаквам се спонтанно.

— Французин ли сте? — ме пита тя на френски.

Има очарователен акцент. Шармантна женица: без грим, с резки маниери, с решителен, почти безочлив поглед, с авторитарен глас.

— Нещо счупено има ли?

Поглеждам към велосипеда, представляващ купчина големи осморки, сякаш току-що изтърсени на пътя от някоя торба.

— Освен велосипеда, мисля, нищо друго. Поразкършвам се.

— Що се отнася до мен — само натъртвания.

— Цялото ви лице е в кръв. Ще извикам някой полицай, за да състави протокол.

— О, оставете, не си заслужава — припряно казвам аз.

— Какво говорите! Та физиономията ви е направо размазана. Трябва да ви закарам до болницата.

Междувременно около нас са се събрали хора, които ни гледат и коментират. Чувствам, че ако не се омъгля светкавично, ще ми се случат толкова неприятности, че ще разполагам с достатъчно запаси от тях до края на дните си.

Тогава решавам да играя ва банк.

Изваждам полицейската си карта и я навирам в очите на любезната автомобилистка.

— Заклевам ви: никакъв протокол, никаква болница. Изпълнявам задача. Мислите ли да ме вземете с вас донякъде? Ще ви заплатя за малката щета.

Тя смръщва вежди и ме проучва с поглед. Обичам да бъда проучван от младо и хубаво момиче.

— Качете се — решава се накрая. — А велосипедът ви?

— Подарявам го на уличните чистачи — решавам да бъда щедър аз и премествам останките на тротоара, където ги и изоставям.

 

 

Тя кара, поглеждайки ме крадешком. По едно време посяга към дамската си чантичка, намираща се между нас, изважда от нея една кърпичка и ми я подава.

— Поизбършете малко кръвта. Дясната ви скула е доста пострадала.

Изпълнявам съвета. Чак сега започвам да усещам истински болката. Ужасно парене обхваща мутрата ми. Имам чувството, че безмилостно ме ръчкат с поялник.

Свалям противослънчевата козирка на колата и се оглеждам в огледалото. Гледката не е от най-приятните. Ще трябва известно време да се поцапотя с мехлеми.

— Нужно е поне да ви види лекар — обажда се пак младата особа.

— Не! — отговарям с категоричен тон. — Нямам време да се глезя, нито да се лекувам, нито да умра дори.

— Та значи вие сте комисарят Сан Антонио… — издумва със закачлив глас шофиращата.

— Познавате ли ме?

Току-що прочетох на картата ви.

— Искам да кажа — като реноме?

— Разбира се.

— Холандка ли сте?

Тя отново пъхва дясна длан в отворената си чантичка.

— Ако сме започнали откровения, те трябва да бъдат взаимни, нали?

И на свой ред ми подава една карта, която, въпреки че е изписана на нидерландски, ми изглежда да е журналистическа (и е цялата във винетки).

— Журналистка ли сте? — възкликвам аз.

— Както виждате.

— И се казвате Герда?

— Да.

— Не си приличате на тази снимка.

— А къде сте виждали моментално фото, което да докарва оригинала?

Тя прибира картата си.

— Сега ще ми разкажете всичко, нали? Когато човек е журналист и полицейски инспектор се натресе в колата му, това трябва да се използва.

— Логично — съгласявам се аз.

И благодаря на Господа-Бога, че изпречи на пътя ми тази мила женичка, която май не си поплюва.

— Познавате ли шефа на полицията, дето косите му са като от масивно злато?

— Йеронимус Крул?

— Ja, Fraulein, какво мислите за него?

— Не особено хубави неща. Минава за много могъщ и се говори, че поддържа известни отношения с престъпния свят. Опитаха се да го притиснат, но той има много покровители и нищо не излезе от това.

— Ами ако аз дам своя скромен принос към одумките, на които е обект?

— Това ще бъде добро дело от ваша страна, господин комисар, но не храня много илюзии относно уязвимостта му. Крул е колос, но не с глинени нозе. Нека все пак да идем да промием раните ви у дома, а после с чаша подкрепителна напитка в ръка ще ми разкажете историята си.

Излизаме от града, или по-скоро от централната му част, и се понасяме из вилната зона. Къщи, сякаш излезли от най-розови сънища, са разположени сред тревни площи, които могат да предизвикат такова вълнение у любителите на билярда, че последните като нищо да получат зелена диария.

Накратко, като че ли лъч надежда проблясва в нещастието ми. Хубаво, че се натресох в колата на тази писана. Благодарско на Провидението.

Герда спира пред една ограда от ковано желязо и натиска няколко пъти клаксона, за да оповести пристигането си. Куцукайки, един стар прислужник се показва и отваря портала. Минаваме през него и пред погледа ми се разкрива парк с вековни кедри^[2], с красиви, широки и добре оформени алеи, виещи се елегантно през моравата, а в дъното — голяма и благородна в своята масивност къща от розовеникави тухли, падащ ниско покрив, завършващ с дървени стрехи.

— Тук ли живеете? — питам я захласнат.

— Да, с родителите си.

— И с какво се занимава баща ви? Не вярвам да е кондуктор при такъв дом.

— Търгува.

Кратка, изразителна и съдържателна дума… Търговец е всяко лице, което купува с намерението да продава, реализирайки печалба^[3].

Избикаляме високомерната и кокетна сграда. Отзад паркът продължава още по-живописен и зелен. Алеите са по-малко, а дърветата са от други видове. Мяркат се брези^[4], ели и грапавостволни борове.

— За да запазя независимостта си, си уредих едно по-обикновено обиталище — обяснява ми Герда.

Аз нямам нищо против. Познавате ме. Вече си мисля как, докато тя почиства раните ми, ръцете ми ще са свободни. Това нерядко ми се е случвало: нежната медсестричка се е надвесила над мен и деликатно промива цицините и драскотините ми, а аз през това време не по-малко деликатно съм подпъхнал лапа в междукрачието й.

Чувствам, че нещата са многообещаващи. Тази мацорана е достатъчно разтропаничка, което ме кара да гледам на непосредственото бъдеще с оптимизъм.

А обикновеното обиталище, за което тя говори, се оказва не толкова обикновено. Представете си едноетажна боядисана в бяло постройчица с покрив от слама. Малка колибка, а в нея само аз и ти, както се казва. Тузарите понякога имат пориви към скромност, само че подобни колибки съм виждал на страниците на най-луксозните списания за външна и вътрешна архитектура.

Любезната домакиня отбива колата встрани, спира, слиза и ме поканва да я последвам.

Птички чуруликат из листака, образуващ истински почетен шпалир.

Амбиансът е буколически^[5].

Изпълва ме чувство на благодат въпреки размазаната ми физиономия и не особено привилегированото ми положение на преследван човек.

Герда отваря вратата и ме въвежда в дивна обстановка, квинтесенцията на всичко, което харесвам — греди, пръстен под с цвят на препечен хляб, старомодни мебели. — Та това си е истинско любовно гнезденце! — възкликвам с присъщата ми непринуденост.

Сигурен съм, че тя съумява да го използва пълноценно, шибайки се на провала.

Палавницата затваря зад себе си вратата с едно, движение, в което, какъвто съм си проницателен, ми се струва, че влага нещо доста обещаващо.

Вече предусещам насладите на Венера и Афродита, опиянението на сетивата, поредното ми вливане във вселенската чувственост.

Споглеждаме се като два бели лотоса в езерото на забравата. Веднага ли да започнем или след малко?

Тя протяга красивата си длан към подпухналото ми лице. Кървава милувка. О, колко е перверзна тази холандка! Цял вампир! Случва се. Има хора, които се възбуждат от кръвта. Спомням си едно ужасяващо нощно произшествие край Азорския бряг. Всичко гореше, а на асфалта се бе проснал мотоциклетист с разбит череп. Един висок тип авторитетно бе пъхнал ръце в бълбукащата алена магма, пунтирайки лекар. Но аз забелязах, че на този ужасняк това му правеше удоволствие. Начинът, по който ровичкаше, беше красноречив. Садист. Хората, впечатлени, го гледаха, мислейки си, че има компетентността и се опитва да направи невъзможното.

Както беше коленичил на пътя, аз се наведох до ухото му и прошепнах:

— Разкарай се, мръсен садист, иначе ще те изритам по мутрата!

И той се изправи, разперил дракулските^[6] си ръчища.

Още го виждам: с късите си сиви коси, подстригани в стил „канадска ливада“, приличаше на неотдавна пенсиониран офицер. Не че имам нещо против офицерите. Ако ги нямаше, щяхме да бъдем принудени да воюваме самички при напълно реалния риск да печелим войните.

Та така, малката журналистка протяга хубавката си дясна ръчица към раните ми. И изведнъж забива нокти в многострадалната ми лицева плът. Хръ-ъ-т! О, каква канска болка! Надавам страдалчески вопъл, в който, ако се вслушаш добре, читателю мой, ще доловиш и нотки на не малка изненада. Отскачам така рязко назад, че насмалко да падна. Но не би! Две револверни дула ме подпират отзад много навременно, защото иначе щях да си тресна тила о един ъгъл зад мен.

Двете железа ме побутват напред. Причиняват ми допълнителна болка, но благодарение на тях възстановявам равновесието си.

И онова, което тутакси се случва, не може да бъде разказано на друг език освен на езика на глухонемите. Защо? Просто защото езикът на глухонемите се състои от движения така, както и продължението се състои от движения. Все пак ще се постарая да обясня последвалата смехория.

Подсъзнанието ми ме подтиква към действия, преди съзнанието ми, ако и да е не по-малко бързо от светлината, и гък да е казало.

Две железа са тикнати в ребрата ти. Правиш какво? Вдигаш ръце. Класическо като Балзак. Та и аз вдигам ръце. Но не за дълго, тъй като, едва дал този знак на подчинение, ги стоварвам върху раменете на Герда, която все така стои срещу мен, и я извъртам, тъй че тя да заеме моето място, а аз — нейното. Всичко това трае по-кратко от едно мигване. И тогава разпознавам двете горили на покойния корабовладелец, които обгазих предишната нощ. По-скапаният от тях стреля, но твърде късно, и Герда получава оловната маслинка в бедрото си. Надава писък. Това спомага за всеобщото объркване. Аз се правя, че съм опрял оръжие между прекрасните и цицори.

— Хвърлете перфораторите си, иначе я застрелвам, а и вас също. Имам първа награда в Консерваторията и съм от майсторския клас на Парабелум. Хайде, бързо! — изревавам.

Двамата задници пускат патлаците си. Тогава с все сила блъскам коварната мръсница към тях. Те залитат и падат; тя ги последва. А Тони симпатягата бързо събира пищовчетата от пода. Ей на туй му се вика да овладееш ситуацията.

— А сега трябва да внимавате дори как дишате, момчета! — викам им. — Защото дори при най-малкото движение натискам и двата спусъка наведнъж и това хубавко къще ще заприлича на декор за пиеска, възпроизвеждаща някои тъжни случки от оная паметна нощ на Свети Вартоломей, за която си спомнят до днес.

Те мълчат засрамено и уплашено като кокошки, сгащени в курника от лисица. Трябва да се каже, че виртуозно изиграх тези двама злодеи; и то го направих с лекота, каквато няма да видите и в американските екшънпродукции, където например пичагата Рамбо по гол торс, с ей такива ташаци и с лента на главата, бастисва половината Азия. Като насън ви се вижда, нали? Два патлака, тикнати в гърба, и три почти едновременни в своята бързина движения: вдигнати ръце, свалени ръце, пирует. Резултат: пълен обрат.

И знаете ли какво правя по-нататък? Втъквам единия от пищовите на кръста си, за да освободя ръката си, бръквам с нея във вътрешния джоб на сакото си, изваждам оттам една капсулка със сънотворен газ и я запокитвам връз компанийката.

Триото тутакси се срутва и заспива. Аз съм задържал дишането си и щом се уверявам, че са откъртили, отварям един прозорец и дълбоко вдишвам чист въздух. Погледът ми се зарейва в дивната горичка, обкичена с птички вместо плодове^[7].

Омаен изглед, който подтиква към размисъл. И аз с това и се заемам — с размишления. И то с такава интензивност, че бих бил напълно способен да преоткрия тайната на разпадането на атома, в случай че някой глупак затрие формулата. Виждам като на длан цялото развитие на по-нататъшното си поведение, което като китно междуселско пътче от картина на Моне кръшно се извива в непосредствените бъднини. Съображавам, проектирам, структурирам, изграждам, установявам, развивам, коригирам…

Примо: да неутрализирам тримата глупаци, така че да не представляват опасност за мен, когато дойдат на себе си. Вторимо: да ги принудя да кажат какво се е случило с негово експревъзходителство Берюрие. Тримо: да се добера до по-гостоприемни географски ширини, преди човекът със златните коси да е разгънал широко веригата, с цел да ме спре от движение.

Така че — към действие!

 

 

Глезените — вързани с една верига; китките — с друга; двете — свързани помежду си с трета. Ако едновремешните каторжници са били третирани по този начин, това означава, че методът е изпитан. Защо му е на човек да си блъска главата, за да измисля нови хитрини? Та именно тази рецепта от старите каторги прилагам спрямо моите негодници. Вътрешните подпръги на канапето с успех заместват веригите. Опаковам светата троица като за дълго пътуване и когато се изправям, доволен като Бернар Палиси, когато открил формулата на емайла, от продължителното навеждане изпитвам силни болки в кръста.

Тъкмо съм се отдал на кратък, но заслужен отдих, когато също така кратко бибиткане изотвън ме кара да подскоча. Поглеждам през прозореца и виждам, че пред вратата е спряло едно цветарско фургонче. Някакъв тип със сини одежди на разносвач изскача от кабината му и се приближава към колибката на Снежанка, двете джуджета и кумчо Вълчо. Този трябва да е Червената шапчица, още повече, че е толкова риж, че спокойно би могъл да играе ролята на слънчоглед в някое платно на Ван Гог. Той е мършав и има физиономия на туберкулозна невестулка. Зле избръснатите му бузи плюс неговата изначална рижавина същевременно му придават вид и на никнещ невен. Количеството на рижльовците в Холандия е направо шашардисващо. Изглежда, че тази им морковна пигментация иде от подморското равнище на страната им.

Та това чучело протяга ръка, за да почука на вратата. Но още в зачатъка на това му движение аз отварям рязко, хващам го за ревера, придръпвам го вътре и го дрънвам с високото си чело в зъбите.

Болката, която ми причинява този удар, ми дава някаква представа за неговата.

Той пада на колене като за молитва. Следва саблен удар с длан по врата му и — луп! — ето го вече и проснат. Нямам геле! Супермен ряпа да яде! Да бях ял пица с кокаин, нямаше да бъда по-силен. Направо бъкам от енергия и летя.

Отнасям плашилото до едно кресло и го завързвам за него. В дъното на помещението има нещо като кокетно кухненско боксче. Наливам вода в една тенджера и — люс! — плисвам я в образа на господина. Той се размърдва. Приповдига щори за първа ориентация. Но явно пред взора му е още матово. Лисвам му още една доза хашдвео. Това го събужда окончателно. Следствие удара ми с чутура езикът, който изважда, е доста набъбнал, но това не му пречи да опипа с него пробелите в дъвкателните си атрибути. Три кътника и един кучешки зъб не се отзовават на апела за проверка.

— Do you speak English? — питам го. Той отрицателно клати глава.

— Deutsch?

Тук вече кима утвърдително.

Добре, тогава ще си побъбрим на това наречие. Типът продължава да опипва с език зъбите си. След горните сега брои и долните. Там не липсва нищо, но се клатят доста.

— Най-добре ще е да си сложиш цяло чене — го съветвам. — Така поне ще можеш да дъвчеш няколко дни, преди да ти го счупят и него. Та какво те носи насам, приятелю?

Той ме гледа изплашено, без да отговаря: току-що е забелязал и трите лежащи тела и е разбрал, че е станал фал. Без да има вид на интелектуалец семиотик, все пак е в състояние да тълкува някои знаци, а в случая наличието на три нокаутирани и добре овързани персони води неизбежно до заключението, че не всичко върви добре в този най-скапан от всички възможни светове^[9].

Посочвам му тез живи, но неподвижни мощи.

— Нещо не се разбрахме с тях, нали загряваш?

Изваждам патлака от джоба си и пунтирам каубой, въртейки го на показалеца си.

— Та защо, каза, дойде?

Кой знае защо и как дулото изведнъж попада в лявото му ухо.

— Чуваш ли звука на идещата смърт, синко? Досущ като шума на морето в раковина!

И за да го довърша, му пробутвам малко философия:

— Ти страхуваш ли се от смъртта? Не, нали? Аз също. Единственото нещо, което ме смущава, е онази голяма купчина гнусно месо, което оставяме след себе си на грижите на другите, след като си заминем. И те са задължени да се съобразяват с него. Оплакват го, глезотят го, кадят го, въпреки че е тежко и смрадливо и че горят от нетърпение да го изсулят час по-скоро в някоя дълбока дупка. Женен ли си, Винсент? Да? И дечица си имаш сигурно. Горкичките! Помисли си за тях и ми кажи за какво си дошъл тук.

И той проговаря. Гласът му се катери високо по нотната стълбица; ако запее, сигурно ще може да стигне до горно до диез.

— Дойдох да взема тялото.

— Какво тяло? — изтръпнах аз, мислейки си за гиганта на универсалната глупост Берюрие.

— Онова, дето е долу.

Подскочих по-високо от кенгуру, ако и да нямам пружиниращата му опашка.

— Долу!

Започвам да търся водеща надолу стълба (защото има два вида стълби — водещи надолу и водещи нагоре)^[10].

Тъй като не откривам такава в помещението, се връщам при човека невестулка.

— Къде?

Той ми посочва големия килим в средата на заведението. Побързвам да го навия и пред погледа ми се появяват очертанията на квадратен капак.

Не виждайки халка към него, питам цветаря гробар как се вдига. Упътва ме към два бутона, единият червен, другият черен, намиращи се до камината.

Натискам червения и капакът, задвижен от електронна система, се повдига. Тогава пред мен се изпречва водещата надолу стълба, която в наклон от 17 градуса ме завежда до нещо като морга — килия, защото се оказва, че в нея има както труп, така и затворник. Трупът е на фройлайн Елзи Ван Таузенхер и е ужасно обезобразен, тъй като явно са я подлагали на някои не много научни експерименти, преди да умре; в затворника разпознавам един тъпанар на име Александър-Беноа Берюрие. Видът му не е цъфтящ отслабнал е, лицето му е жълтеникаво, погледът — блуждаещ.

— Позабави се — въздъхва Тлъстака — друг път си бил по-експедитивен.

Решително, признателността не е отличителна черта у тази деликатна натура.