Катрин Каултър
Лабиринтът (6)

6

Тримата мъже се струпаха около малкия лаптоп. Неочаквано детектив Дубровски обяви:

— Не, не го вярвам. Няма логика.

— Напротив.

Савидж подаде на всеки по един лист. Шерлок дори не го погледна, защото знаеше какво е написано. В този миг Савидж я погледна. Ухили й се. Не знаеше как, но бе сигурен, че е разгадала нещата.

— Ти им кажи, Шерлок.

Сега всички се вторачиха в нея. Беше я поставил в центъра на вниманието. Но и бе забелязал пламъчето на познанието в очите й. Как, тя нямаше представа, но й даваше възможност да блесне.

Лейси прочисти гърлото си.

— Профайлърите от ФБР са прави. Става въпрос за обитател на квартала, който е ненавиждал семейство Лански. Убил е семействата в Де Мойн и Сейнт Луис, защото е искал да потренира, преди да убие хората, които ненавиждал. Искал е в случая, който бил най-важен за него, всичко да бъде перфектно изпипано. Така че жертвите в Де Мойн и Сейнт Луис са случайно подбрани. Без съмнение е обикалял, докато попадне на семейство, отговарящо на изискванията му. После ги е убил.

Капитан Бради подсвирна.

— Господи, да не искате да кажете, че профайлърът е прав, но единствено по отношение на семейство Лански?

— Точно така — обади се Савидж. — Другите две семейства са били в някакъв смисъл генерална репетиция — обърна се към Дубровски и Мейсън. — Исках да сте напълно сигурни, че преди убийството около къщата на семейство Лански не се е навъртал непознат. И двамата ли сте убедени в това?

— Да — отвърна Мейсън. — Напълно.

— Тогава отиваме в квартала, където са живели, и подбираме човека, който съвпада с портрета. Допусна грешка и сега вече ще го заловим. Компютърът посочва три възможности: и тримата живеят съвсем близо до къщата на семейство Лански. Лично аз съм готов да се обзаложа, че ще се окаже Ръсел Бент. По приляга към психологическото описание от другите двама. Като се има предвид колко добре този тип пасва на портрета и като помним, че не е имало никакви непознати, шансовете това да не е била поредната генерална репетиция наистина са сериозни. А и Ръсел Бент живее със сестра си и съпруга й. Тя е точно две години по-голяма от брат си.

— Не разбирам, агент Савидж — прекъсна го капитан Бради и седна напред на стола. — Какво значение има, че е две години по-голяма от него?

— Възрастовата разлика между момчето и момичето и при трите семейства — посочи Лейси. — Момичето е на дванадесет, а момчето — на десет.

— Господи! — възкликна капитан Бради.

— Защо направо не ни казахте? — попита Дубровски разярен.

Имаше чувството, че Савидж го е накарал да изглежда глупак.

— Както ви казах — отвърна Савидж и се надигна от стола, — исках да сте напълно сигурни, че около дома на семейство Лански не се е навъртал непознат. Съществуваше възможността този тип да си е правил трета генерална репетиция. Но излиза, че не е така. За него този път е бил истинският. Всъщност не укривах информация от вас. Просто тази сутрин, след като капитан Бради ми изпрати докладите ви, вкарах всички данни в компютъра. Без тях нямаше да постигна нищо. След време сами щяхте да разкриете случая. Но аз просто винаги вярвам на психологическите портрети и разполагам с компютъра.

 

 

Ръсел Бент живееше през шест къщи от дома на семейство Лански заедно със сестра си, съпруга й и момченцето им. Двадесет и седем годишният Бент не излизаше с момичета, нямаше много приятели, но се държеше мило с всички. Работеше по поддръжката в голяма сграда на Милуоки Авеню. Единствената му страст бе да тренира децата от Младежката лига.

Обхождайки квартала, детективите вече бяха разговаряли с Ръсел Бент, сестра му и съпруга й. Въобще не го заподозряха като евентуалния извършител. Търсеха луд сериен убиец, с обезумял поглед, а не стеснителния мъж, който се държа изключително възпитано с тях.

— Сто долара, Шерлок, че ще го пречупят за двадесет минути — обяви Савидж и се ухили на Лейси.

— Никой от тях вече не изглежда уморен — отвърна тя. — Ще ги наблюдаваме ли?

— Не. Хайде да отидем в кабинета на капитан Бради. Не желая да им пречим. Знаеш ли, обзалагам се, че Бент сигурно щеше да убие още едно семейство в друг щат, за да обърка тотално всички. После нямаше да убива повече.

— Чудех се защо е убивал децата по този начин.

— И аз доста мислих по въпроса, говорих с профайлърите и няколко психиатъра. Защо Бент все убива семейства с две деца — непременно момче и момиче — и във всичките случаи децата са с две години разлика помежду си. Нито повече, нито по-малко. Представял си е, предполагам, че убива себе си и сестра си.

Тя го погледна и потрепери.

— Но защо? Не, не ми казвайте. Правили сте някои запитвания за господин Бент, нали?

— Да. Разказах всичко на Дубровски и Мейсън в мъжката тоалетна. Сега ще има с какво да се изфукат пред капитан Бради.

— Ще ми се и аз да бях там.

— Е, радвай се, че не беше. Мейсън така се развълнува, че повърна. Нищо не бил ял цял ден и изпил литри от онова кафе, дето действа като атомна бомба.

Тя вдигна ръка.

— Не, наистина не ми казвайте. Оставете ме да помисля, сър.

Последва го по коридора към кабинета на капитан Бради. Той се излегна на дивана. Беше прекалено къс и твърд като скала, но в момента не би го заменил за нищо. Бе започнал да се уморява. Затвори очи и си представи Ръсел Бент. Бяха го заловили. Този път спечелиха. За миг забрави за чудовищата, които вилнееха навън и продължаваха да убиват; чудовища, които той и неговите хора бяха дирили часове наред и се бяха проваляли. Но този път заловиха чудовището. Бяха спечелили.

— Майката трябва да е направила нещо.

Той отвори едното си око. Шерлок стоеше над него — кичур от червеникавата й коса беше паднал на лицето й. Проследи как го пъхва зад ухото. Хубава коса, гъста. Гледаше го със зелените си очи — хубав цвят. Не, всъщност косата й не бе истински червена, забелязваха се и кафеникави нюанси, и канелени отблясъци. „Е, сигурно може да се определи като кестенява“, реши той. Така си помисли първия път, когато я видя.

— Да — обади се той. — Госпожа Бент определено е направила нещо.

— Според мен господин Бент не е направил нищо. Тримата бащи, убити от Ръсел, са били застреляни моментално. Не. Почакайте. След като са били мъртви, ги е прострелял в корема.

— Бързата смърт вероятно говори, че Ръсел въобще не се е интересувал от бащата. Не той е бил обектът на неговата омраза. Прострелвал ги е в корема, защото сигурно е смятал баща си за малодушен, слаб, незначителен човек, на когото въобще не е гледал като на мъж.

— Какво е направила госпожа Бент на Ръсел и на сестра му?

— За да накаже Ръсел и сестра му, но по-вероятно заради тръпката, която е изпитвала от това, госпожа Бент им запушвала устата, завързвала ръцете им отзад и ги затваряла или в багажника на колата, или в килера, или в друго затворено пространство, будещо ужас. Веднъж почти се задушили с въглероден окис. Майката не се грижела за тях и очевидно ги оставяла да се хранят, с каквото намерят. От Социалните служби не успели да ги отделят от нея, докато не станали съответно на дванадесет и десет. Какво ще кажеш за съвпадението?

— Вие как събрахте тези данни така бързо?

— Преди да тръгнем, се хванах за телефона. Дори помолих в Социалната служба да проверят досиетата на семейството. Всичко беше вътре.

— Значи шнурът на тостера е нещо като разплата за онова, което тя не е правила за тях? А ударите по лицето са били като възмездие?

— Да, вероятно.

— И сигурно е започнал да вярва, че макар майка им да е била отвратително същество, той и сестра му също заслужавали смърт, но не умрели, а оцелели, затова други деца трябвало да загинат.

— Не звучи кой знае колко логично, нали? Но вероятно е свързано с чувството на Ръсел Бент за безполезност и представата му, че не е заслужавал да живее.

— Но защо е избрал точно семейство Лански?

— Представа нямам. Никой не споменава никакви клюки за семейството, нито за физическо насилие или изоставяне на децата. Няма необясними наранявания, заради които децата да са попадали в спешното отделение. Но Ръсел Бент сигурно е мислел, че двете деца са приличали на него и на сестра му, за да заслужават да умрат. Както е смятал, че и майката прилича на тяхната, за да заслужава смъртта. Защо точно с газ е трябвало да убива децата, един Господ знае. Твоето обяснение е толкова приемливо, колкото всяко друго. С помощта на психиатрите обаче Бради ще открие точно защо.

— Ръсел Бент е тренирал деца от Младежката лига. Момчето на семейство Лански е играело за Младежката лига. Не е изключено детето да се е сближило с Ръсел и да му е споделило, че майка му е ужасна — сви рамене. — Всъщност няма значение. Знаете ли какво ще направят, сър? Ще представят всичко с психиатрични термини. Знаете ли какво е станало с родителите Бент?

— Да — отвърна той. — Знам, Шерлок. Наричай ме както искаш, но не и „сър“. Само на тридесет и четири години съм. И то ги навърших миналия месец, на шести. „Сър“ ме кара да се чувствам като старец.

Трите ченгета буквално нахълтаха в кабинета. Капитан Бради доволно потриваше ръце. Щяло да има пресконференция в полунощ. Мейсън и Дубровски изглеждаха изключително доволни. Бради трябвало да звънне на кмета, на полицейския комисар… Списъкът нямаше край.

Само за два часа от чикагското полицейско управление установиха, че Бент е пътувал до Де Мойн и Сейнт Луис точно седмица преди да бъдат извършени убийствата там и си е бил отново вкъщи веднага след това.

За жалост, поне според Лейси, Бент бе толкова ненормален, че едва ли щеше дори да се яви пред съда. Няма да получи смъртно наказание. Нямаше да попадне в затвора. Напускайки полицейския участък, тя продължаваше да чува хлипанията му и нежния, успокояващ глас на сестра му, която му повтаряше, че всичко ще е наред, че двамата са заедно. Тя ще се грижи за него. Беше две години по-голяма, а не го бе защитавала от майка им. Лейси се запита дали сестрата всъщност не е извадила огромен късмет, че Ръсел не я е отровил с газ.

 

 

Заминаха за Вашингтон на другия ден сутринта. Савидж не се сети, че Шерлок всъщност няма къде да се прибере, докато не се озоваха във въздуха.

— Отседнала съм в „Уотъргейт“ — обясни тя. — Удобно ми е. Ще остана там, докато си намеря апартамент — усмихна му се. — Много добре се справихте. Заловихте го. Дори нямахте нужда от полицията. Защо просто не позвънихте на капитан Бради и не му казахте за Бент? Защо искахте да отидете до Чикаго?

— Излъгах Бради. Обичам славата. Дори и да е малка като троха, съм щастлив. Обожавам да ме хвалят. Кой не обича?

— Но не по тази причина отидохте.

— Добре, Шерлок. Исках да присъствам при залавянето. Исках да видя този тип. Ако не го бях видял, в съзнанието ми случаят никога нямаше да е приключен. А и за теб беше първият работен ден. За мен е важно да видиш как работя, как действам с местните ченгета. Е, добре — направих едно малко шоу. Според мен го заслужавах. Ти си нова. Още не си изпитала никакви разочарования, не си минала през безкрайните раздразнения, погрешните ходове, които преодоля отделът ни от първото убийство в Де Мойн; не си чула всички ругатни, които отнесохме, защото психологическият портрет бил погрешен. Видя единствено победния танц. Това е едва третият истински успех, който съм постигнал, откакто се помня. Но и никога няма да успея да забравя, че съществуват Де Мойн и Сейнт Луис, където дванадесет души умряха, защото не схванахме достатъчно бързо нещата. Разбира се, ключът бе Чикаго — там именно е била целта му. Веднага след като си дадох сметка, че съседите се познават и се наблюдават един друг, че не са забелязали непознати около къщата на семейство Лански, открих къде точно живее нашият тип. Нямаше начин да не е така. Това бе единственото обяснение — Савидж добави: — Ти се справи чудесно, Шерлок.

За пръв път от години насам тя изпита удовлетворение. То я караше да се чувства добре.

— Благодаря — отвърна тя и се протегна на седалката. — А какво щеше да стане, ако не разполагах с отговора, когато ми предоставихте да разясня нещата?

— О, видях, че знаеш отговора. Беше готова да излезеш от кожата си, готова да полетиш. Да, наистина се справи чудесно.

— Ще ми кажете ли за първия си истински успех някога? А може би дори и за втория?

За миг й се стори, че е заспал. После с бавен, леко провлачен глас, той заговори:

— Казваше се Джойс Хендрикс. Беше на седемнадесет, а аз — на петнадесет. Никога дотогава не бях виждал истински женски гърди. Наистина беше страхотна. Всички в гимназията ме смятаха за истински жребец поне в продължение на три дни.

Тя се засмя.

— Къде е Джойс сега?

— Главен счетоводител в голяма фирма в Ню Йорк. Разменяме си картички за Коледа — промърмори той, преди да заспи.