Катрин Каултър
Лабиринтът (33)

33

— Не съм изскочила неочаквано. Баща ти ме видя да подкастрям олеандрите. Извика ме — искал да поговори с мен. Щом стъпих на алеята, той засили беемвето и нарочно ме блъсна.

Лейси тихо възрази:

— Мамо, има свидетел — възрастен мъж, живее през няколко къщи от нас. Твърди, че си се криела в храстите и си изскочила внезапно точно зад колата и така татко те е бутнал.

— Старият Мърдок — възкликна майка й гневно. После се сви сякаш от болка. — Дърт лъжец. Преди години, след като нещастната му съпруга почина от рак на гърдата, искаше да се впусна в любовна авантюра с него. Казах му къде да завре предложението си. Явно сега си отмъщава. Злобен стар глупак.

— Всичко е наред, мамо. Успокой се. Да, така е по-добре. Дишай дълбоко. Ако искаш болкоуспокояващо, натисни онова копче.

— Откъде знаеш как се постъпва?

— Обясниха ми, когато ме раниха. Моля те, мамо, помогни ми да разбера за какво всъщност става въпрос. Защо татко иска да те убие?

— За да ми вземе парите, разбира се, и да се ожени за онази млада адвокатка — неговата помощничка.

— Какви пари? Каква помощничка? Помощник му е Дани Елбрайт.

— Не й знам името. Нова е и работи при Дани. Но всъщност не ме интересува.

В стаята влезе съдия Шерлок.

— О, Евелин — подхвана той още от вратата, — вече си будна. Как се чувстваш?

Евелин Шерлок сприхаво отвърна:

— Какво правиш тук? По това време винаги си в съда. Какво искаш, Корман?

— Днес не е точно ден, в който да следвам обичайната си практика. Тук съм да видя как си, естествено.

— Жива съм, но не го дължа на теб. Ще ти търся отговорност, бъди сигурен. О, главата ми е така олекнала! Какво дават по телевизията, Лейси? Винаги гледам Опра. Предаването започнало ли е?

— Опра е следобед — обади се съдия Шерлок. — Стегни се, Евелин.

— Значи сега тече „Това е цената“. Страхотно шоу. Отгатвам сумите пари много по-добре от онези глупаци, участващи в състезанието. Моля те включи телевизора, Лейси.

„Все едно се спуска в заешката дупка“, помисли си Лейси, включвайки апарата; после подаде дистанционното на майка си.

— Върви си вече, Лейси. Няма да умра. Баща ти не успя да ме блъсне достатъчно силно. Положително не е могъл да набере нужната скорост, та да го свърши веднъж завинаги.

— Добре — съгласи се младата жена, наведе се и целуна майка си по бледата буза. — Не се безпокой, чуваш ли?

— Какво? О, да, разбира се. Обзалагам се, че тази яхта с всичките й екстри струва точно тридесет и три хиляди и петстотин долара.

Докато Лейси излизаше от стаята, чу водещият Боб Баркър да огласява:

— Тридесет и четири хиляди долара!

Не си даде сметка, че баща й я е последвал, докато не влезе заедно с нея в асансьора.

— Ще се погрижа да я пазят добре. Намирам, че госпожа Арч не контролира достатъчно нещата. Въобще не е трябвало да допусне да се измъкне така. А след като новият психиатър я види днес следобед, ще ти се обадя, за да ти съобщя впечатленията й. Но едно твърдя: в момента определено не прилича на човек, който иска внимание от мен. По-скоро иска да ме види провесен за топките ми.

— Както каза — ще видим — погледна привлекателното лице на баща си. Забеляза несигурността в очите му, сурово стиснатите челюсти. Леко положи ръка на рамото му.

— Грижи се за себе си, татко. Нали не допускаш, че наистина ще повдигне обвинение срещу теб?

— Сигурно не. До следобед ще забрави напълно какво е говорила. А ако не е, полицаите ще я изслушат внимателно и ще ме посъветват да се грижа по-добре за нея.

— Татко, мама има ли свои пари?

— Да. Някъде около четиристотин хиляди. Вложени са успешно. Така е от години. Никога не й се е налагало да ги пипа. Защо питаш? О, сетих се — майка ти отново е обявила, че съм се оженил за нея заради парите й. Не го вярвай, Лейси.

От летището се обади в „Сан Куентин“. Конал Франсис — първият съпруг на майка й и баща на Белинда — бил излязъл от затвора предишния понеделник. Опря чело в стъклото на телефонната кабина. Запита се къде ли е бащата на Белинда и дали е толкова луд, колкото твърди баща й?

От самолета се обади на Дилън, но попадна на телефонния му секретар. Най-вероятно бе в гимнастическия салон. Ще го изненада. Представи си го как излиза потен и толкова красив, че тя ще се опита да го докосне едновременно навсякъде — нещо забавно, но невъзможно. В следващия миг си ги представи под душа заедно с Хана. Ревността, която изпита, я смая. Дишаше затруднено, искаше да се разкрещи, но мъжът на съседната седалка едва ли би я разбрал. Всичко това бе минало. Всяка жена, с която някога е правил секс, е в миналото, точно както Боби Уелман и жълтият му ягуар са в нейното минало. Това я накара да се усмихне.

Във Вашингтон валеше и беше студено. Нямаше търпение да се прибере у дома. „У дома“ — повтори си тя наум. Не мислеше за своето градско жилище, а за чудесната къща на Дилън. Седна в първото такси от редицата и даде указания на чернокожия шофьор.

— Лошо време — отбеляза мъжът на средна възраст зад волана и й се ухили широко с белите си зъби в огледалото за обратно виждане.

— Надявам се вечерта да е по-добра от изминалия ден — отбеляза тя.

— За хубаво момиче като теб сигурно. Надявам се срещата да си струва.

— О, несъмнено — тя също му се усмихна. — Всъщност ще се омъжа за него.

— Този тип трябва да е страхотен късметлия.

— Така е.

Облегна се назад и затвори очи. Когато колата спря пред тухлената къща на Дилън, тя спеше. Шофьорът отиде до входната врата. Савидж отвори, а таксиметровият шофьор му се ухили:

— Нося ви хубав малък подарък, но е заспала на задната седалка на колата ми. Срещата й е с вас, предполагам. Нали вие сте този, за когото ще се омъжи?

— Тя ли го каза? Определено добър знак.

— Жените винаги споделят с мен всичко — увери го шофьорът, крачейки към таксито.

Савидж нямаше търпение да я внесе в къщата.

— Дилън?

— Да, аз съм. Заспивай отново, Шерлок. Вече си у дома. Но няма да те оставя да спиш много дълго. Имаш ли нещо против?

Наведе се и я целуна по носа.

— Не — отвърна тя и го гризна за ухото.

Засмя се. Стори му се, че никога през живота си не е чувал по-сладък звук.

Телефонът иззвъня точно когато я полагаше в леглото.

— По дяволите! — изруга той.

Остана загледана в него. Слушаше го как отговаря. Когато затвори, тя попита:

— Хванали ли са го?

Савидж поклати глава.

— Не, но наистина има шанс да стане съвсем скоро. Беше Джими Мейтланд. От южната част на Охайо се обадила жена — твърдяла, че е видяла Марлин и Еразъм в ресторант на път с бариера. Май наистина са те. Ще проверят. После ще ни се обадят да ни кажат резултата. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

— Това първо съобщение ли е, че някой е видял Марлин и Еразъм заедно?

Той кимна, измъквайки тъмносиния пуловер през главата си. Усмихна й се, когато започна да разкопчава джинсите си.

По някое време по-късно тя прошепна:

— Моля те, попей ми.

Плътният му баритон изпълни въздуха.

„Ти си моят път към Рая,

вързана си ми в ръка.

Бавно ще го следвам,

та докрай да ти се насладя.“

Телефонът повторно иззвъня. Докато се пресягаше да вземе слушалката, той я притисна към себе си.

— Савидж е.

— Според нас наистина става въпрос за Еразъм и Марлин — обяви Джими Мейтланд. От три месеца Савидж не бе долавял толкова ентусиазъм в гласа му. — Стигнали са, изглежда, до Охайо. Ще ти се обадя пак, щом науча нещо ново.

— Наистина вдъхва надежда — увери го Савидж и затвори. Обърна се към нея и забеляза, че отнесеното й изражение е изчезнало и сега върху лицето й бе изписан страх. — Не, не, Шерлок. Според Мейтланд са засекли Еразъм и Марлин някъде в Охайо, далеч от нас. Всичко е наред. Ще ги хванат.

Ала страхът не я напускаше. Не каза нищо повече, само я притисна към себе си. Усети, как тя се стяга в ръцете му.

Не я пусна, преди да се увери, че отново е заспала. Целуна я по слепоочието. Чудеше се какво ли е станало в Сан Франциско. После се запита дали вече са заловили Марлин и са го изпратили в ада.

 

 

В най-добро разположение на духа, облегната на хладилника, Лейси отпиваше от кафето. През кухненските прозорци нахлуваше утринната светлина.

Дилън взе чашата й и я целуна страстно. После й подаде чашата. Трябваше да отпие поне три глътки и да се отдалечи на два метра от него, за да започне да функционира нормално. Той се ухили насреща й.

Най-сетне му разказа за родителите си и за Дъглас.

— Дъглас се държеше с мама като с любовница. Целуна я, погали я по лицето, обръщаше се към нея на малко име. Не греша в преценката си, макар той да го отрече, и то доста убедително.

Савидж едва не изпусна лъжичката.

— Будалкаш ме, нали? Е, всъщност защо ли се учудвам. Стане ли въпрос за твоето семейство, съм готов да повярвам почти на всичко. Смяташ ли за възможно Дъглас да е спал не само със съпругата си, но и с майка й?

— Представа нямам. Може да си е мечтал да се люби с всички жени от семейство Шерлок. В края на краищата опита да спи и с мен — въздъхна и си помисли, че трябва да се отпусне, ако не иска да получи язва. — Уж ги познавам, а в някои отношения са ми съвършено непознати. Открих, че бащата на Белинда, Конал Франсис — първият съпруг на майка ми — неотдавна е бил освободен от „Сан Куентин“.

— Интересно. Нали за него баща ти твърди, че се бил опитал да го убие? И бил луд.

— Да. Татко ми обясни, че по тази причина Белинда не бивало да има деца. Била заредена с прекалено много увредени гени. И подхвърли, че у Белинда вече се забелязвали прояви на лудост, подобни на тези у баща й. Смятам да се обадя в „Сан Куентин“ и да изслушам психиатрите на затвора.

Той стана.

— Хайде, обади се. Идеята е добра.

 

 

Оли я посрещна със сърдечна прегръдка и моментално подхвана темата за серията отвличания и убийства в Мисури.

— Едни и същи го правят, почти е установено. Отвличат дете на богати родители, получават огромен откуп и го убиват. Всъщност се предполага, че веднага убиват детето, а после преговарят с родителите. Вече има три такива случая — последният е в Ханибал, родното място на Марк Твен. Това са изчадия, Шерлок. Давят жертвите във ваната, а след като получат откупа, съобщават на родителите по телефона къде да намерят рожбата си.

Почувства как я обзема силна ярост. Пое си дълбоко въздух. В края на краищата работата им бе да се занимават с чудовища. Разбираше го, приемаше го и искаше да ги натика в затвора или да ги види със смъртна присъда. Но в този случай ставаше въпрос за деца. Тези престъпници бяха направо чудовища. Само да заловят Марлин и Еразъм и ще се съсредоточи върху похитителите. Не, това всъщност са убийци; в техния случай отвличането бледнее като престъпление.

Седна пред бюрото и включи компютъра. Дилън бе поставил лъв на екрана и сега той изръмжа насреща й от малките високоговорители от двете страни на монитора. Дочу двама агенти да си викат един на друг. Чу смях на жена, видя кутия кока-кола да прелита край бюрото й, някой благодари. Долавяше и жуженето на ксерокса, разнесе се ругатня по адрес на факса, агент говореше по телефона. В отдела цареше нормалният хаос. Само дето за нея — поне засега — нещата все още не бяха нормални.

Марлин Джоунс продължаваше да е на свобода. Убиецът на Белинда, който и да беше той, все още се разхождаше по белия свят. Молеше се Марлин и Еразъм да са в Охайо и щатската полиция да ги залови.

Вдигна очи и видя Оли да се протяга.

— Нещо ново в Мисури?

Той поклати глава.

— Нищо. Но знаеш ли — изпитвам странно усещане в стомаха. Просто съм сигурен, че ще заловим тези негодници. Макар МАКСИНА да изглежда пообъркана в този случай, просто предчувствам как съвсем скоро ще стигнем до развръзката на случая.

Тя въздъхна.

— Надявам се.

Ала си мислеше за своя живот. Сякаш той беше изпълнен с дим и огледала. Всички уж я гледаха, но лицата им не бяха истински и тя се питаше дали виждат нея или тази, която мислят, че е. Никой не изглеждаше такъв, какъвто е в действителност. С изключение на Дилън.

 

 

— Не си се обаждала на Чико за урок по карате — отбеляза Дилън същата вечер в шест часа, докато изкарваше колата от гаража.

— Утре. Кълна се, че утре ще се свържа с този твой луд познат.

— Чико ще ти хареса. Кльощав е, а е в състояние да повали типове два пъти по-едри от теб. Тренировките при него ще ти се отразят добре.

— А теб може ли да повали?

— Чуваш ли се какво говориш? Не, разбира се — дари я с широка усмивка. — Двамата с Чико се уважаваме.

— Смяташ ли да ме хвърляш до безкрай на дюшека тази вечер?

— Естествено. И то с огромно удоволствие. Хайде да се отбием първо до жилището ти и да вземем още от нещата ти.

Всъщност желаеше всичките й вещи да са в неговия дом. Никога вече не искаше тя да се върне в своята къща, но нищо не каза. Беше прекалено рано.

Наложи се обаче Лейси сама да намине в жилището си, защото извикаха Дилън по клетъчния телефон. Остави я пред своята къща, за да си вземе тя колата, и пое обратно към управлението.

— Един час. Не повече. Някакъв сенатор си вре носа в историята с отвличанията в Мисури. Трябва да му съобщя последните данни.

— Защо не го направи Оли?

— Мейтланд не успял да се свърже с него. Не се безпокой. Ще се видим в гимнастическия салон най-късно след час и половина. Пази се.

Целуна я, погали я по бузата и се загледа как се отправя към колата си. Продължи да я гледа: тя заключи отвътре вратите и му махна.

Нощта беше изключително тъмна, не се виждаха никакви звезди, просветваше само тънкият сребърен сърп на луната. Беше и студено. Лейси включи парното и настрои радиото на станция, по която изпълняваха кънтри и уестърн музика. Хвана се, че си припява „Майко, не позволявай момчетата ти да станат каубои.“

Ще помоли Дилън да й я изпее. Жилището й бе тъмно. Свъси вежди. Добре помнеше, че е оставила включено осветлението около входната врата. Е, може и да не го е сторила. Струваше й се, че е отсъствала много повече от седмица. Запита се защо не даде къщата под наем. Ще се обади в няколко агенции да провери какъв наем е редно да иска. Защо Дъглас се наведе над майка й, целуна я и й говори сякаш му е любовница?

Съзнаваше, че никога няма да зададе този въпрос на майка си. А и Дъглас отрече поведението му да е такова. Запита се дали всички семейства са така странни като нейното. Не, просто не е възможно. Не във всички семейства има убито дете.

Докато отключваше, си мислеше, че предпочиташе се намира в гимнастическия салон. Отвори входната врата, бутна я и посегна към ключа за осветлението. Все така цареше мрак.

Явно крушката бе изгоряла. А беше от онези, за които уж даваха гаранция седем години. Държеше резервни крушки в кухнята. Мина под портала на всекидневната и натисна ключа за осветлението.

И тук ли крушката бе изгоряла?

Дъхът й секна. Не, това са глупости. Вероятно нещо не е наред с бушоните, а те се намираха в килера до кухнята. Тръгна бавно към кухнята, мина край трапезарията, блъсна се в един стол и накрая почувства под краката си хладината на теракота в кухнята.

През големия кухненски прозорец проникваше оскъдна светлина.

— Технологии — промърмори тя, тръгвайки да прекосява кухнята. — Нещастни технологии! Как да разчита човек на тях?

— Наистина, не е ли отвратително!

За миг се вцепени от ужас, но тренираното й съзнание мигом проработи: не бива да остава на място, защото има опасност да я убият. Рязко се извъртя, насочвайки първия си удар право към врата на човека. Оказа се обаче не толкова висок, колкото очакваше. Юмрукът й попадна в гръдния му кош. Той простена, после я зашлеви и я запрати към кухненския плот. Посегна за своя пистолет още докато се свличаше.

— И през ум да не ти минава подобна глупост — посъветва я мъжът. — Тук е тъмно като в рог за теб, но не и за мен. От доста време съм свикнал с тъмнината. Просто се свлечи на пода и не мърдай, иначе ще те прострелям в главата и цялата ти хубава червена коса ще се изцапа с мозък.

Ритна пистолета от ръката й. Рязко, добре премерено, тренирано изритване. Дамският й колт продължаваше да е пристегнат към глезена й. Започна бавно да отпуска надолу ръка. Крадец, обирджия или дори изнасилвач. Е, поне още не я е убил.

— Момче, запали осветлението.

В следващия миг светлината заля къщата. Погледна към възрастен мъж, застанал на около метър и половина от нея с дълъг остър нож в дясната ръка. Беше добре облечен, избръснат, чист. Беше нисък и слаб, като ножа, който държеше.

Пред нея стоеше Еразъм Джоунс.

Забеляза и втори, по-млад мъж. Беше Марлин.

Не бяха в Охайо. И двамата бяха тук, в кухнята й.