Катрин Каултър
Лабиринтът (11)

11

— Значи ще те води в Бостън? Как го уреди, Шерлок? — гласът на Хана Пейсли кънтеше в ухото й тих и свиреп. — Не е редно да ходиш ти. Нова си тук и не знаеш нищо. Не заслужаваш да заминеш. Получава се така, защото спиш с него, нали?

Лейси бавно се извърна на стола и я погледна.

— Нищо подобно, Хана. Престани. Става въпрос за работа. Защо не искаш да ми повярваш?

— Защото, дяволите да те вземат, лъжеш! Виждала съм как го гледат жените. Всичките го желаят.

— Оли ми каза, че Савидж не иска да се обвързва с жена от отдела. Това се отнася за всички, Хана. Щом толкова го желаеш, съветвам те да се прехвърлиш другаде. Слушай — аз искам единствено да заловя чудовището в Бостън. Всъщност лъжа. Ще ми се да притежавах ума и опита на Савидж. Това брои ли се? Главата му само с похот ли е пълна?

Най-сетне Хана я остави на мира.

 

 

Лейси се отпусна удобно в новия си диван, грабна една от пухкавите възглавници и я притисна към гърдите си. Затвори очи — замисли се за жената, която притежаваше почти всичко и искаше още. Съжаляваше Хана заради страстното й увлечение по Савидж, обаче не можеше да направи нищо по въпроса. Налагаше се Хана просто да се стегне. Лейси бе последната жена на света, която представляваше реална опасност за нея. Ала сега това беше без значение. Няма да се притеснява повече. Проблемът бе на Савидж. Протегна се и се обърна към телефона. Вдигна слушалката, постоя така, после си пое дълбоко дъх. Много бавно набра номера.

Два пъти се чу сигнал и от другия край прозвуча:

— Ало. Съдия Шерлок на телефона.

— Здравей, татко.

— Лейси?

— Да, татко.

— Каква изненада. Обикновено само пишеш. Да не би нещо да не е наред?

— Не. Просто нямах време за писма. Как си? Как е мама?

— Майка ти е както обикновено. Същото важи и за мен. Дъглас ми каза, че си в специален отдел на ФБР. Прочетох как ти и този гений сте хванали убиеца в Чикаго. Щастлива ли си най-после?

Тя се опита да не обръща внимание на сарказма му. Открай време ненавиждаше резкия тон, който използваше, за да я унищожи, докато растеше. В писмата обикновено го пропускаше и тъкмо това бе една от причините да предпочита кореспонденцията. Но сега наистина не разполагаше с време.

— Татко, той отново нанесе удар.

— Какво? Кой кого е ударил?

— Чудовището, което уби Белинда. Този път е нанесъл удара си в Бостън. Убил е жена по същия начин, по който изби седемте жени в Сан Франциско. Минаха точно седем години, откакто спря. Това е цикъл. Неговият цикъл е от седем години.

Не се чуваше никакъв звук.

— Татко? Той отново започва. Не ме ли чуваш?

— Да, Лейси, чувам те.

— Утре заминавам за Бостън с Дилън Савидж — той е шеф на Отдела за определяне на умствените способности на престъпниците. Ще хвана това чудовище, татко. Най-после ще го хвана.

Задъхваше се. От другата страна на линията цареше мълчание. Пое дълбоко въздух. Нужно й бе да се успокои. Не желаеше да говори като откачалка, обзета от натрапчива идея.

Но май бе именно такава. Чудовището й отне всичко и я остави да живее в постоянен страх, който успяваше да контролира, но той неизменно присъстваше дълбоко в душата й. Не, не бе важно единствено за нея. Искаше да премахне тази отрепка от улиците. Беше готова да го застреля лично.

— Лейси? Какво искаш да кажеш с това, че ще го заловиш? Не е твоя работа. Остави го на професионалистите.

— Аз съм точно такава, татко.

— Не — възрази той, сега вече ядосан. — Не си. Ти си едно изплашено малко момиче. Според мен е време да се прибереш вкъщи. Чуй ме. Сестра ти е мъртва от седем години. Седем години, Лейси. Дъглас ми каза с какво се занимаваш, но не бях склонен да му повярвам. Всички знаем, че зачеркна последните седем години от живота си. Крайно време е да се откажеш. Забрави всичко. Върни се вкъщи. Аз ще се грижа за теб. Можеш отново да свириш на пиано. Доставяше ти удоволствие, а и със сигурност така няма да бъдеш убита. Няма да отворя и дума за желанието ми да следваш право. Ела си вкъщи.

Да забрави? Да забрави какво бе направил онзи касапин с Белинда, с нея? Пое си дълбоко дъх.

— Как е мама?

— Какво? А, майка ти ли? Вчера е била спокойна. Снощи медицинската й сестра, госпожица Хайнц, ми каза, че е хапнала добре и е гледала телевизия — май състезанието „Това е цената“. Следила и разбирала всичко.

— Не приличам на мама.

— Не, определено — не. Но на всичко това трябва да се сложи точка, Лейси.

— Защо?

— Остави полицията да залови този маниак.

— Аз съм полицията. Най-висшата полиция в страната.

Той дълго време мълча, накрая тихо подметна:

— И майка ти започна така.

— Трябва да затварям, татко. Очаквах да останеш доволен, че ми се удава възможност да заловя това чудовище.

Баща й нищо не отвърна.

Остана напълно шокирана, когато в слушалката се чу шепот:

— Ти ли си, Лейси?

— Здравей, мамо. Как се чувстваш?

— Гладна съм, но сестра Хайнц отказва да ми донесе нещо от кухнята. Бих хапнала няколко шоколадови бисквити. Помня, че когато беше малка, и ти обичаше шоколадови бисквити.

— И аз помня, мамо.

— Не се опитвай да заловиш убиеца на Белинда. Прекалено е опасен. Луд е и ще убие и теб, а това вече не съм в състояние да понеса. Той е…

Линията прекъсна. Чу се сигнал „свободно“. Миг по-късно телефонът иззвъня.

— Извинявай, Лейси. От раздразнение изпуснах апарата. Чуй ме — изплашен съм. Не искам да ти се случи нищо лошо.

— Разбирам, но трябва да се опитам да го хвана. Трябва.

Чу го да въздиша.

— Разбирам те. Бъди внимателна.

— Непременно.

За момент се загледа в слушалката, после внимателно я положи върху вилката. Вдигна очи към прекрасните картини от Бентрел върху бялата стена. Пейзажи, стелят се хълмове, крави пасат, малко момче носи кофи на кобилица. Заплака. Припомни си лицето на баща си отпреди седем години: мълчаливо, застинало и съвършено безизразно. Точно след погребението на Белинда, когато тя се чувстваше опустошена и празна, но все още не изпитваше див ужас, той стоеше смълчан пред гроба — само се наведе и прошепна нежно в ухото й: „Всичко свърши. Благодаря на добрия Бог. Ние ще оцелеем, Лейси. Все пак тя ти беше само наполовина сестра, не забравяй.“

Тогава се вторачи в него, сякаш бе по-луд и от майка й. Само наполовина сестра ли? Вероятно това означаваше нещо. Само три дни по-късно започнаха нощните й кошмари, а мъката й се превърна в ужас.

На входната врата се позвъни и тя едва не изпищя — спомени от миналото обсебваха настоящето й. А всъщност само се звънеше на вратата. Въпреки това къде бе пистолетът й? Огледа трескаво всекидневната. А, ето и чантата й. В нея винаги носеше дамския колт и кобура със ЗИГ.

Грабна я и погали гладката студена повърхност сякаш бе любовник. Звънецът издрънча повторно. Застана встрани от вратата.

— Шерлок? Вътре ли си? Хайде, виждам, че свети. Отвори проклетата врата.

Докато откачи двете вериги, дръпне резето и отключи вратата, почти потрепери от облекчение.

Стоеше пред нея по риза с къси ръкави, джинси и маратонки. На раменете си беше наметнал светлосин пуловер. Снимките в списанията на манекени, облечени по този начин — включително и с метнатия на раменете пуловер — винаги й изглеждаха нелепо. Но той ни най-малко не изглеждаше така. Стоеше насреща й със свъсени вежди.

Пристъпи навътре, все така смръщен.

— Доста неща си понатрупала на вратата. Но някой силен тип би ги преодолял само с един ритник.

Не се бе сетила за това. Мълчаливо отпусна ръка, стиснала пистолета. Ще се наложи да доукрепи вратата. Не, би било абсурдно.

Той затвори вратата след себе си.

— Исках да проверя дали вече си се обзавела — заяви той и влезе във всекидневната. Огледа твърде скъпите мебели и подсвирна. — ФБР сигурно ти плаща доста. Кога си набави всички тези неща, Шерлок?

Държеше се все едно всичко помежду им е наред. Държеше се все едно бе нормална. Но тя наистина бе нормална! Остави дамския колт върху масичката до дивана.

— Не ме бива много да пазарувам, а Сали Куинлан отложи срещата ни. Просто се обадих на специалист по вътрешно обзавеждане от Джорджтаун и казах какво искам, преди шефът да ме разкрие. Човекът се погрижи за всичко. И наистина се справи бързо.

Бавно се извърна към нея.

— Както казах — вероятно ти плащаме прекалено много.

— Нищо подобно. Разполагам с пари в попечителски фонд. Обикновено не посягам към него — не ми се налага. Трябваше обаче да обзаведа къщата, а не ми се губеше време лично да го направя. Знаех, че няма да ме оставите на мира, докато не си набавя поне диван.

— Фондът е оставен от баба ти, нали? Ако не ме лъже паметта, починала е преди четири години и ти е завещала прилична сума.

— Да — въобще не се изненада. — Моля ви, не ме уверявайте, че нямате нищо по-интересно от това да запаметявате факти от биографията ми.

— О, ще ти разкажа това-онова, ако ми кажеш защо си плакала.

Ръцете й машинално се стрелнаха към лицето. Бе забравила напълно. Вторачи се право в очите му и заяви:

— Имам алергия.

— Да, разбирам. Виж само колко перушина се носи из въздуха тук. Хайде — кой те разстрои?

— Нищо съществено, сър. Наистина нищо. Ще изпиете ли чаша кафе? Или чай?

— Чай с удоволствие.

— Със захарин ли?

— Не. Само жените използват захарин. Моят — без нищо.

— Значи никакви химикали за вас?

Ухили й се и я последва в кухнята. Върху светложълтите плочки забеляза цял набор от домакински уреди.

— Не всички — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на нея — са неизползвани. Но виждам, че натискаш предимно копчетата на микровълновата печка.

— Точно така — отвърна тя хладно, приготвяйки чая. — Винаги съм смятала, че една жена е в състояние да живее единствено с микровълнова печка — усмихна му се и включи котлона. — Що се отнася до тостера — той изисква хляб, а аз още не съм купила — после подхвърли: — Още не съм приготвила багажа си, сър, но няма да закъснея за утрешната ни среща на летището.

— Знам — той се загледа в машината за правене на хляб — същинска самотна бяла птица в края на плота. — Имаш ли представа как се борави с това нещо?

— Не, но ми дадоха брошура с рецепти. Дизайнерът ме увери, че всяка модерна кухня има нужда от такъв уред.

— Защо си плакала, Шерлок?

Тя само поклати глава, отиде до шкафа и извади две чаени чаши и чинийки.

— Нямаш ли по-евтини? Страх ме е да хвана тези с непохватните си ръце. Сигурно струват повече от седмичната ми заплата.

— Вероятно имате право. Дизайнерът се поувлече в някои неща.

— Смятах, че жените предпочитат сами да подбират сервизите си.

— Така е. Но важи май и за мъжете. Просто не ми се губеше време. Наоколо се случват толкова много по-важни неща. Говорих ви за това.

— Като се замисля, наистина аз си избрах сервизите. Всичките са подходящи за микровълнова печка.

— И моите са такива. Това бе единственото ми изискване.

— Защо си плакала?

— Ще ви бъда благодарна, сър, ако оставим този въпрос.

— Наричай ме Савидж и нищо чудно да го сторя.

— Добре, Савидж. Старата Сал те нарича Дилън. Мисля, че го предпочитам.

— Как се казва този тип?

— Кой тип?

— Който те е разплакал.

Тя само поклати глава.

— Какви само сте мъжете! Въобразявате си, че светът на жените се върти единствено около вас. Като млада от време на време гледах сапунени опери. В тях жените не съществуваха самостоятелно, не взимаха сами никакви решения, не се наслаждаваха да са просто себе си. Не. Винаги кръжаха около някакъв мъж. Чудя се дали са се променили.

— Не съм мислил за това досега, но май си права. Как се казва той, Шерлок?

— Не е мъж. Да ти налея ли мляко в чая?

— Не. Обади ли се на Чико?

— Случиха се прекалено много неща. Нямах време.

— Щом нямаш време за него, най-добре да те заведа в гимнастическия салон и пак да те поваля няколко пъти.

— Първите десетина пъти не бе чак толкова лошо.

— Миналия път бях нежен.

— Оли ми каза, че си го повалял няколко пъти.

— Е, Оли поне е мъж и не хленчи.

Тя му се усмихна:

— Тази чаша е прекалено скъпа, за да я счупя, като я хвърля по теб.

— Ако не те е разплакал мъж, тогава — какво?

— Все пак бих могла да хвърля чашата по теб.

— Добре. Да поставим въпроса така — не обичам да гледам агентите си разстроени. Е, или поне да не са разстроени от мен, или от приказките, които им наговарям. Хайде сега да обсъдим плана ни за Бостън. Именно затова нахълтах така в дома ти тази вечер. Имаме много неща за уточняване, преди да връхлетим в бостънското полицейско управление.

— Наистина ли няма да ме уволниш?

— Още не. Искам да извлека всичко от теб. После, ако все още съм ядосан, че ме излъга, сигурно ще те изритам.

— Съжалявам.

— Получи каквото искаше. За какво съжаляваш?

Беше прав в това отношение. Усмихна му се широко.

— Всъщност никак не съжалявам. Изпитвам огромно облекчение и благодарност. Тази вечер ще ти позволя да говориш каквото искаш.

— Няма да хленчиш, понеже утре ще се наложи да станеш рано, нали? Полетът е в седем и половина.

Тя простена, но отвърна:

— Благодаря, сър… Дилън. Няма да те накарам да съжаляваш.

— Някак си не мога да си представя, че ще се удържиш.

Савидж си тръгна в десет, тананикайки си на излизане. Сигурно бяха думи от кънтри песен, но тя никога не я бе чувала, разбира се. Ухили се, докато слушаше плътния му глас: „Искам да съм добро момче — нищо по-малко не ми харесва. Ще нося ботуши, джинси и колан, а коремът ми ще е прибран…“

Затвори вратата, постави веригите и залости резето. Май за трети или четвърти път, мина й през ума, го чуваше да пее кънтри или уестърн мелодии. Странно, но настроеното й за класическа музика ухо не страдаше. Какво лошо има в музика, която те кара да се усмихваш?

В крайна сметка не говориха кой знае колко за случая. Не. Огледа апартамента й и отбеляза, че имала нужда от компактдисково устройство. Ясно каква музика предпочиташе.

Внимателно опакова багажа си. Молеше се Савидж да й помогне да открие убиеца на сестра й.