Катрин Каултър
Лабиринтът (10)

10

Пое удара, свивайки се леко, за да изпита цялата болка и непоносимата тежест да го чуе изречено на глас. Знаеше, че е проиграла шансовете си и ще попадне в ада. Сега всичко ще приключи за нея. Или се заблуждаваше? Той е в Бостън. Просто ще напусне ФБР и ще се пресели в Бостън. Няма друг избор.

Гледаше го, без да помръдне, и говореше:

— Нарекоха го Въженцето. Глупав прякор, нали? Въженце! Нещо малко по-дебело от конец. Конопен канап, който е използвал, за да тормози жертвите си — всичките седем… Психологически тормоз, а медиите го свеждат до въженце, за да звучи провокиращо.

— Да, добре помня случая. И сега, след седем години, отново нанася удар — този път в Бостън. Всъщност точно след седем години.

Попита го с безизразен глас, в който нямаше никаква изненада:

— Откъде знаете?

— Влязох в компютъра ти, видях до какво си търсила достъп. Установих, че си използвала паролата ми, за да проникнеш в две от специализираните ми банки с информация. Странно, но никога не съм допускал, че някой от моите хора ще ми открадне паролата. Просто си погледнала през рамото ми в даден момент, така ли?

Кимна, но не каза нищо — оказа се умен ход, защото си личеше колко е ядосан.

Пое си дълбоко дъх и се опита да обуздае гнева си.

— Погледнах и в присъствената книга. Прекарала си тук три часа и половина в понеделник през нощта. Прочела си вестника във вторник сутринта и замина за Бостън същия ден. Купих си „Бостън Глоуб“. Статията е на трета страница.

Тя се надигна бавно като старица.

— Ще си разчистя бюрото, сър. После ще се отбия при господин Пети.

— И какво ще кажеш на Пети?

— Че съм излъгала, че сте ме хванали и съм освободена. Наистина съжалявам, сър, но нямах друг избор.

— Не съм те освободил още. Ако си въобразяваш, че ще допусна да се вреш в работата на бостънския полицейски участък, дълбоко грешиш, Шерлок. Но ти вече си разговаряла с тях, нали? А те са те отпратили. Няма значение. Не ми казвай. Ще се обадя на Ралф Бъднак.

Изглеждаше сякаш я е ударил. После го дари с най-ледената усмивка, която някога бе виждал.

— Знам как убиецът е проникнал в старческите домове във Флорида, за да убие клетите жени.

В този миг той осъзна колко се възхищава от ума й. Нима се опитваше да се спазари с него? Да договорят сделка? Да разполага с някакво преимущество?

— Разбирам — промълви той. Облегна се назад и се заигра с химикалката. — Аз ще ти дам нещо и ти ще ми дадеш нещо в замяна, така ли?

— Не. Просто искам да покажа, че не съм пълна идиотка и ме е грижа и за други неща, освен за убиеца на сестра ми. Наистина не желая да умират още старици. Споменавам го, преди да тръгна, за да не го забравя.

— Нямаше да го забравиш, както не можеш да се примириш със смъртта на сестра си и да продължиш живота си. Е, вече ти казах: няма да напускаш. Върни се на бюрото си, Шерлок, и напиши идеите си за Призрака. По-късно ще поговорим.

Не желаеше да говори с него. Не бе от неговата класа. Залови я още при първия й опит за измама. Не си даваше сметка, че толкова й личи, но очевидно никого не е заблудила. Той прозря всичко. Гневът му бе плашещ, защото не крещя. Беше смразяващ. Този невероятно смразяващ негов гняв. Защо направо не я уволни? Тя го предаде.

Защо?

Вероятно скоро щеше да го направи. Не се съмняваше. На негово място тя щеше да се уволни. Ще извлече всичко останало в базата данни и ще си замине. Той бързо ще разбере какво е сторила, но на кого му пука? Не може да продължава да работи тук. Той нямаше да го допусне. Нарушението бе прекалено голямо, а поведението й — недопустимо. Не, едва ли щеше да й позволи да остане, независимо каква игричка си играеше с нея сега.

Щом седна зад бюрото си, Хана Пейсли се обади зад гърба й:

— Глупава си, Шерлок. Или той те нарича със сладкото ти малко име — Лейси?

— Не съм глупава, Хана, а безкрайно уморена. Е, добре — вероятно съм и малко глупава.

— От какво си толкова уморена? Савидж цяла нощ ли те държа будна? Колко пъти те чука, Шерлок?

Тя трепна не от самата дума, а от грубия й тон.

— Моля те, Хана. Между мен и Савидж няма нищо. Дори не ме харесва. Всъщност…

— Всъщност какво?

Лейси поклати глава. Не. Нека Хана го научи от Савидж. И без това скоро ще стане.

— Погледни ме, Хана. Кльощава съм и доста обикновена. Ти си красива. Няма начин да не го знаеш. Не представлявам никаква заплаха за теб, повярвай ми. Освен това не харесвам Савидж точно както и той не ме харесва. Ще повярваш ли поне в това?

— Не. Забелязах каква си в момента, когато се появи в отдела.

— Каква съм?

— Ти си манипулираща кучка. Видя Савидж в Академията и се направи на интересна, за да те привлече в отдела. Но чуй ме — стой настрана от него, иначе ще те направя на парчета. Знаеш, че съм в състояние да го сторя. Чу ли ме?

Оли се приближи с нехайна походка, само дето не си подсвиркваше — приличаше на човек, който няма никакви грижи на този свят. Лейси обаче забеляза погледа му. Той съзнаваше какво става и то никак не му се нравеше.

— Ей, Хана, как върви случаят Лазар? Защо този тип използва всички онези бутилки от кока-кола?

Тя не трепереше заради казаното от Хана. Не. Хана и глупавата й ревност нямаха никакво значение за Лейси. Бе виждала и други жени в кабинета на Савидж. Все млади и привлекателни. И върху тях ли се нахвърляше Хана?

Това не я интересуваше. Забрави за Хана. Обърна гръб и на Хана, и на Оли и включи компютъра си. Забарабани с пръсти, после изписа паролата на Савидж. Нищо не се случи.

И изведнъж се появи надпис: „Не и този път, Шерлок.“

Екранът притъмня. Компютърът се бе превърнал в неин враг. Докато Савидж диша, компютърът ще остане неин враг. Свали ръце от клавиатурата и ги отпусна в скута.

— Леля ти добре ли е? — попита Оли. Придърпа стол и седна до нея. — Изглеждаш ужасно, Шерлок.

— Благодаря. Да, леля вече е добре.

— Сякаш стоиш на ръба.

Живееше на ръба от седем години. Нямаше причина да се срине точно сега. Усмихна му се.

— Всъщност не е така. Само съм уморена, както казах и на Хана. Благодаря, задето спря атаката й, Оли. Ще ми се да си отвори очите и да види, че за нея не съм по-голяма заплаха, отколкото патицата за ловеца.

— Странно се изразяваш, Шерлок. Савидж ме помоли да ти предам да дойдеш в заседателната зала. Знаеш ли за какво става дума?

 

 

— Кажи на агентите как Призрака е прониквал в старческите домове, Шерлок.

Тя седна напред и притисна длани.

— Призрака се преоблича като старица или обитател на старчески дом. Оли ми показа как да разбърквам и сравнявам данните от докладите и да ги отделя в два самостоятелни протокола. Постъпих по този начин с информацията на свидетелите, дадена след убийствата. Никой не откри нищо необичайно в тези доклади — нито очевидците, нито полицаите, нито ние. Но компютърът го направи — подаде лист хартия. — Това са цитати от показанията. Съществените части, разбира се, които, след като се свържат, поставят убиеца право в торбата.

Савидж прочете на глас:

— „Нямаше никого наоколо, лейтенанте. Жива душа нямаше. О, само някои от пациентите, естествено. Бяха изплашени, а някои — объркани. Съвсем нормално.“ — вдигна глава. — Това са думи на нощната дежурна сестра на етажа — погледна отново листа. — А това са думите на портиера: „Никого нямаше наоколо. Само старци, а те са навсякъде. Доста изплашени бяха. Помогнах на няколко да се приберат по стаите си.“

Ромеро почти възкликна, когато прочете:

— „На една старица направо й прилоша. Отнесох я до най-близкото помещение — стаята за отдих. Горката стара кукла. Не искаше да я оставям сама, но се налагаше.“ — Ромеро имаше дълго тясно лице, подобно на принц Чарлз. Почти сключените му над очите гъсти черни вежди издаваха невероятна интелигентност. Размаха листа към Лейси. — Добра работа, Шерлок. Последното са думи на ченге. Ченге! Господи, бил е пред очите ни през цялото време.

Савидж оглеждаше агентите един по един.

— Е — обади се той накрая, сигурен, че всички следят мисълта му, — приемате ли това за отговор? Нашият убиец се преоблича като старица или пациент?

— Струва ми се правдоподобно — обади се тридесет и пет годишният ветеран в Бюрото Джордж Ханкс с най-мъдрите очи, които Лейси някога бе виждала.

Савидж се обърна към Оли.

— Ти ръководиш този случай. Какво мислиш?

Оли се бе вторачил в Лейси. Изглеждаше обиден, а устните му бяха свити.

— Нямах представа какво се готви да направи Шерлок. Така поднесено, звучи правдоподобно. А ние всички се проявихме като глупаци, щом не сме го видели. Правихме проверки, разбира се, разсъждавахме, но очевидно никой не се е задълбочил достатъчно. Сега първо трябва да се обадим на този полицай и да го попитаме коя е била старицата, която е отнесъл в стаята.

— Добра идея — съгласи се Савидж. — Би било чудесно, ако полицаят си спомни нещо по-конкретно — обърна се към Лейси. — Предполагам, че не знаеш дали убиецът е бил евреин, Шерлок. Или е ненавиждал евреите? От друга страна, само две от убитите пет старици са еврейки. Дали пък не е ненавиждал състоятелните? Отхвърляш ли идеята за Звездата на Давид напълно?

— Нямам отговор за нито един от въпросите ви, сър. Идеята просто ми хрумна. Чист късмет.

— Да, сигурно е така — обади се Хана и стана, — защото си толкова отскоро тук.

На излизане от заседателната зала Оли тръгна след Лейси.

— Защо? — попита тихо и я докосна по рамото.

— Наистина нямаше време, Оли. Не, време, разбира се, имаше. О, по дяволите! Всичко звучи така глупаво. Но наистина не го мислех, докато не изскочи в главата ми. И на теб вероятно щеше да ти хрумне по същия начин.

— Да, но когато открия нещо, първо го съобщавам на партньора си. А ти нищо не ми каза. Просто влезе в заседателната зала и показа на всички колко си велика. Не е особено красива постъпка, Шерлок.

— Прав си. Не е. Но ще ти кажа едно, честно, не мислех за това тогава — беше истина. Нямаше представа, че Савидж ще я постави в центъра на вниманието на целия отдел, но той постъпи точно така. Нямаше време да сподели идеята с Оли. Не. Имаше време, но просто не й хрумна да го направи. — Чуй ме, Оли. Ето как се случи: в самолета за Бостън се сблъсках на пътеката с една старица. Нахвърли се върху мен с обиди и ругатни, каквито не бях и чувала. Изглеждаше доста злобна. Гледаше ме, сякаш искаше да ме убие. Ако предположението ми се окаже вярно, заслугата е изцяло нейна.

— Савидж откъде знаеше, че ти е хрумнало нещо?

— Не мога да ти кажа това, Оли. Искам, но не мога. Съжалявам. Моля те. Нищо чудно и да не се задържа дълго тук. Представа нямам какво ще стане.

— За какво говориш? — макар Оли да бе сърдит, гневът му моментално се изпари. Сложи ръка на рамото й. — Нещо сериозно е, нали?

— Да, много сериозно.

— Шерлок, в кабинета ми. Веднага.

При острия тон на Савидж Оли се извърна и попита:

— Би ли искал да ми кажеш какво не е наред?

— Не, това е между нас двамата с нея, Оли. Престани да гледаш като ротвайлер. Нито ще я пребия, нито ще я поваля на пода… Поне не сега и не тук. Хайде, Шерлок.

Не отидоха в кабинета му. Той я изведе от сградата „Хувър“ и я заведе в близкия малък парк.

— Седни.

Тя се настани на тясната пейка. За щастие не се налагаше да събуди някой бездомник и да го помоли да се махне. Денят бе изключително красив, небето — ясно; повяваше лек, хладен бриз. Тротоарите гъмжаха от есенни туристи. Две семейства с деца си бяха направили пикник върху одеяла. Сега подобни семейни картини й бяха напълно непознати. А някога — много отдавна — беше съвсем различно. Но това бе преди майка й да се разболее. Или поне преди Лейси да си даде сметка всъщност колко е зле тя.

— Сериозно мислих по случилото се.

— Разкрихте ме прекалено бързо. Явно сте имали време да подредите всичко.

— Погледни ме, Шерлок.

Тя се подчини. И тутакси избухна в смях.

— Приличате на Хийтклиф: имате замислени, проницателни и опасни очи. Веднъж ми хрумна, че имате очи като на лятно небе; очи на мечтател. Но не и сега. В момента с лекота бихте извършили убийство.

Искаше му се да се усмихне, но се сдържа. Очи на мечтател ли? Господи, звучеше налудничаво! Отбеляза сухо:

— Прегледах докладите за седемте убийства на този тип преди седем години. Обадих се на Ралф Бъднак в Бостън и го попитах дали е чул за други убийства, извършени по сходен начин, освен онова от онзи ден. Нямали данни за други такива, но току-що разбрали, че имат работа със сериен убиец. Тип, вилнял в Сан Франциско преди седем години.

Замълча и се заслуша в гукането на гълъб до тях.

— Най-накрая успях да се видя с детектив Бъднак — обади се Лейси. — Дори не желаеше да разговаря с мен. Заяви ми, че те не се нуждаят от никаква помощ.

— Знам. Говорих с него веднага след като те изрита от кабинета си.

Идеше й да го удари.

— Това се случи още във вторник следобед. Когато ви се обадих същата вечер, не споменахте и думичка!

— Точно така. Защо да го правя?

— Да, наистина нищо не го налага, но все пак сте знаели. През цялото време сте били наясно какво се опитвам да направя.

— О, да. Кажи ми, Шерлок, какво свърши през останалите два дни.

— Нищо съществено. Лекарят от съдебна медицина отказа да разговаря с мен дори след като успях да проникна при него с лъжа. Като се има предвид каква съм, не ми беше трудно. Но той си държа устата затворена. Само изрази неприязънта си външни хора да си врат носа в неговите работи. Разговарях и със старшия репортер на „Бостън Глоуб“. Казва се Джеб Стюард. Не знаеше много повече от появилото се във вестника. Заведох го на вечеря — аз я платих — и той ми разказа всичко, но нищо не ми бе от особена полза. После се прибрах тук. При вас. За да бъда скастрена здравата, че съм се проявила като глупачка.

Савидж огледа парка. Облегна се назад и плъзна ръце по облегалката на пейката. В далечината се чуваха клаксони, слънчевата светлина проникваше през гъстите листа на дъбовете, баща викаше по децата си.

— Бостънската полиция вече бе поискала нашата помощ. Защо не каза на лейтенант Бъднак, че си от ФБР? Щеше да имаш по-сериозни шансове да ти сътрудничи.

— В такъв случай непременно щяхте да узнаете, да насочите компютъра си към Бостън и да разберете всичко. Вие, естествено, и без това сте постъпили по този начин. Беше редно да покажа значката си. Така вероятно щях да науча нещо, преди Бъднак да ме изхвърли. Глупаво постъпих. Не обмислих докрай всичко. Въобразявах си, че най-добрият начин да се добера до някаква информация е, като се представя за член на семейство Рамсгейт — към краката й се приближи гълъб, после се премести по-надалеч. — Свикнали са да ги хранят — отбеляза тя, загледана как гълъбът крачи напред-назад пред нея. — Надявам се човекът, който ги храни, да не е починал.

— Тук обикновено седи Старата Сал. Днес я няма, защото е отишла да си вземе парите от Социални грижи. Здравето й е по-добро от твоето. Какво възнамеряваш да правиш оттук нататък?

Тя рязко скочи.

— Какво искате от мен? Вече казах, че ще си подам оставката.

— А после, предполагам, ще отпрашиш за Бостън и ще се втурнеш сама срещу престъпника?

— Да. Трябва да го направя. Подготвила съм се. Отдавна чакам отново да нанесе удар.

— Много добре. Май нямам никакъв избор.

Той също рязко се надигна. Беше много снажен. Тя несъзнателно отстъпи назад. Погледна я нетърпеливо.

— Да не те е страх, че ще те поваля тук, в парка?

Не, опасяваше се, че ще я убие. Точно както онзи мъж бе убил Белинда. Опита се да си придаде нехаен вид.

— Само съм малко нервна. Извинявайте. За какво не разполагате с избор? Та вие имате последната дума във всичко.

— Де да беше така — отвърна той и прокара ръка през косата си. — Поисках да ми звъниш всяка вечер от Бостън, защото се притеснявах, че ще попаднеш в беда.

— Аз съм трениран агент от ФБР. В каква беда ще попадна? Дори да не успея да се добера до оръжието си, знам отлично как се пада.

Ухили й се насреща. Вдигна ръка, после я отпусна.

— Добре. Ето какво ще стане: ти знаеш за този тип повече от всеки друг. Прав ли съм?

— Да. Предполагам, знаете, че принтирах всички полицейски доклади и резултатите от аутопсията за седемте убийства в Сан Франциско?

Той кимна и се загледа в старата жена, която теглеше разбрицана пазарска количка, натъпкана с вехти дрехи, картони и празни бутилки от кока-кола.

— Това е Старата Сал. Ще ви запозная.

Старата Сал само я погледна с мъдрите си очи. Можеше да е на всяка възраст от петдесет до деветдесет.

— Взе ли си парите, Сал?

— Да, Дилън, взех ги. А ти нахрани ли пиленцата ми?

— Не. Това е Шерлок. Искаше да го направи, но не й позволих.

Старческите очи отново се насочиха към нея.

— Ти ли си Шерлок?

— Да, госпожо. Приятно ми е да се запознаем.

— Добре да се държиш с момчето ми, чуваш ли, младо момиче?

— Не съм младо момиче, госпожо. Агент съм от ФБР.

Савидж се засмя.

— Права е, Сал. По-скоро аз ще трябва да се погрижа за нея.

— Ти си разреши проблемите, момиче, и тогава си играй с моето момче. Много е добър.

— Непременно, госпожо.

— Не ми харесва да ме наричаш „госпожо“.

— Не й обръщай внимание, Сал. Непрекъснато ме нарича „сър“, все едно съм й баща или нещо по-лошо.

— На колко си години, Шерлок?

— На двадесет и седем.

— Хубава възраст. Дилън е на тридесет и четири. Навърши ги преди три седмици и половина. Направихме скромно събиране за него тук. Аз и пиленцата ми. Шерлок малкото ти име ли е или презимето?

— Презимето, Сал. Малкото ми име е Лейси.

— Х-м-м… Шерлок ми харесва повече.

— Съгласна съм.

— Имаш ли нужда от нещо, Сал?

— Не, Дилън. Искам само да поседя на това прекрасно слънце, да си почина и да нахраня пиленцата. Купих им половин килограм безсолни фъстъци. Не искам малките им артерии да се втвърдяват.

На връщане към сградата „Хувър“ Лейси все още се усмихваше.

След десет минути престана да се усмихва.