Катрин Каултър
Лабиринтът (7)

7

Седмица по-късно Лейси нае в Джорджтаун, на ъгъла на Кранфорд Стрийт и Медисън, прекрасна тиха градска къща с две спални. От Калифорния бе донесла със себе си четири стъклени и две порцеланови чаши, легло, комплект бели чаршафи, три пешкира — все различни — микровълнова печка и половин дузина закачалки. Всичките си други вещи подари на приют за бездомници в Сан Франциско. Когато каза на Савидж, че няма много неща на склад, не преувеличаваше.

Най-напред смени бравите и сложи резета и вериги. После закачи двете си рокли, двата чифта джинси и двата панталона. Подсвиркваше и си мислеше колко й липсва Макдугъл. Той работеше на петия етаж в Отдела за национална сигурност. Бореше се против тероризма. След като в края на осемдесетте години негов близък приятел, пътуващ с полет 103 на обречения самолет на „Пан Ам“, взривен над Локърби, загинал в небето, това бе целта му, сподели й той. Току-що бе получил първата по-голяма задача. Щеше да ходи до Саудитска Арабия заради терористична бомбардировка, при която предишната седмица бяха загинали поне петнадесет американски войници.

— Изчезвам оттук, Шерлок — съобщи й той, после я сграбчи и здравата я прегърна. — Дават ми шанс. Точно както Савидж постъпи с теб. Е, ама ти наистина добре се справи с този тип от Чикаго.

— Тостера.

— Да. Какъв прякор само. Винаги можеш да разчиташ на медиите да омаловажат нещата и да превърнат убийството в нещо смешно. Захванала ли си се с нещо голямо оттогава?

— Не, но не е минала и седмица. Савидж ме накара да си взема три дни отпуск, за да си намеря жилище. Слушай, да не предприемеш нещо импулсивно там, чуваш ли. Грижи се за себе си, Мак. Не бъди безразсъден само защото сега си служител на ФБР и си мислиш, че си непобедим.

— Възприемам задачата само като тренировка, Шерлок. Нищо повече. Хей, ти се държиш като по-малката добричка сестра.

— Връстници сме.

— Да, но със слабите си ръце приличаш повече на малка сестра.

Нямаше търпение да замине. Само дето не подскачаше, докато пристъпваше от крак на крак. Тя отново го прегърна.

— Изпрати ми картичка с много пясък.

Козирува й и изчезна, подсвирквайки си, точно както правеше тя в момента, а докато минаваше по късата алея пред къщата й, стъпваше енергично и твърдо. Извърна се внезапно и подвикна през рамо:

— Чух, че Савидж доста си падал по кънтри и уестърн музика. Обичал още и да я пее. Знаел думите на всички написани някога песни. Не е зле да го поласкаеш малко.

Господи, кънтри и уестърн музика ли? Знае какво представлява, но с това познанията й се изчерпваха. Обикновено пускаха по радиостанциите песните — едни такива изпълнявани носово. Попаднеше ли на тях, моментално изключваше радиото. Не присъстваха в репертоара й. Не че имаше особен репертоар през изминалите седем години. За последен път свири на пиано в бара на „Уотъргейт“ преди десетина дни. Пияниците страшно я харесаха. Посвири малко Гершуин, но се отказа — разбра, че е забравила нотите.

С ръце на кръста стоеше по средата на празната всекидневна и се чудеше откъде ще купи мебели. На вратата се позвъни.

Никой не знаеше, че е тук.

Замръзна на място. Ненавиждаше се за реакцията си и се ядосваше, че сърцето й заби така лудо. В Куантико се чувстваше в безопасност, но сега е във Вашингтон и е съвсем сама. Дамският й колт беше в спалнята. Не. Не се готвеше да хукне да го вземе. Пое си дълбоко въздух.

Вероятно е вестникарчето. Или някой, който продава абонаменти.

Единствените хора, които познаваше, бяха осемте служители в ОПУСП и Савидж, но още не им бе дала адреса си. Съобщи го само в личен състав. Възможно ли бе да са го дали на някого?

Отново се позвъни. Тръгна към вратата, но мигом застана встрани. Така, ако някой стреляше през входната врата, нямаше да я уцели.

— Кой е?

Последва пауза, после се чу:

— Аз съм, Лейси — Дъглас.

За миг затвори очи. Дъглас Мадиган. Не го бе виждала от четири… не, почти пет месеца. Последният път бе в дома на баща й в Пасифик Хайтс вечерта, преди да замине за Куантико. Държа се хладно и дистанцирано с нея. Майка й се разплака, а после гръмогласно обяви, че е неблагодарно момиче. Дъглас не говори много. Седеше на тапицирания с кожа диван в библиотеката на баща й и отпиваше от изключително скъпото бренди, сервирано в старинна чаша. Не бе вечер, която искаше да си спомня.

— Лейси? Тук ли си, скъпа?

Вчера позвъни на баща си. Вероятно Дъглас бе разбрал от него къде се е настанила. Проследи с поглед ръката си как сваля двете вериги. Бавно дръпна резето и отвори вратата.

— Донесох шампанско само за нас — обяви той и размаха бутилката пред лицето й.

— Нямам сребърни чаши.

— На кого му пука? Нервна ли си, че ме виждаш, Лейси? Хайде, мила, трябват ти само една-две чашки.

— Извинявай, мислите ми са малко объркани. Не те очаквах, Дъглас. Влизай. Разполагам с няколко евтини чаши.

Последва я в празната кухня. Тя извади две чаши от шкафа. Изтегляйки внимателно корковата тапа, той сподели:

— Четох за теб в „Кроникъл“. Току-що завършила Академията и вече успя да заловиш сериен убиец.

Замисли се за жалката отрепка Ръсел Бент, убил дванадесет души. Надяваше се съкилийниците да му видят сметката. Беше убил шест деца, а тя знаеше как затворниците ненавиждат педофилите и детеубийците. Сви рамене.

— Просто присъствах, Дъглас. Още преди да отидем там шефът ми, Дилън Савидж, вече се бе досетил кой е престъпникът. Савидж великолепно се справи с всичко: без излишна парадност, без всъщност да казва нищо на никого. Искаше местните ченгета да приемат свършеното от него, а после те да оберат овациите. Така било най-добре за отдела ни. Всъщност изненадана съм, че изобщо се спомена името ми — усмихна се, защото се сети как още на другия ден заместник-директорът Джими Мейтланд намина лично да поздрави всички. Стана нещо като тържество. — Савидж ми обърна внимание, че съм пристигнала навреме за победния танц. На практика другите бяха свършили тежката работа. Главният му човек по случая беше в болница — жена му раждаше. Затова заминах на негово място. Савидж се оказа прав: не направих нищо, само наблюдавах и слушах. Никога не съм виждала толкова щастливи хора на едно място.

— Някой си капитан Бради от чикагската полиция благодари по телевизията на ФБР за ценната помощ. Спомена имената и на двама ви.

— О, Боже! Савидж положително не е бил доволен от това. Останах с впечатлението, че помоли капитан Бради да не споменава нищо. Е, както и да е. Това е добър отзив за ФБР. Не всички знаят за отдела.

— Защо, по дяволите, вие двамата да не получите овациите? В края на краищата той е заловил сериен убиец.

— Не разбираш. ФБР е група, не индивид. Предаността е към Бюрото, не към отделния човек.

— Вече са ти промили мозъка. Е, да пием за теб, Лейси. Надявам се нещата да вървят така, както желаеш.

Дъглас вдигна чашата и леко я чукна в нейната. Тя само кимна и отпи малка глътка. Оказа се изключително вкусно.

— Благодаря, че донесе шампанско.

— Няма защо.

— Съпругата му родила към полунощ.

— Чия съпруга? А, да — на агента, дето свършил цялата работа.

— Да. Мислех, че ще плаче, задето е изпуснал случая, но той го прие нормално. Защо си тук, Дъглас? Едва вчера позвъних на татко, за да му съобщя новия си адрес.

Той си наля още шампанско, отпи, усмихна се и обяви:

— Моментът се оказа подходящ. Налагаше се да отскоча до Вашингтон, за да се видя с клиент, и реших да те поставя на първо място в програмата си. Харесва ми всекидневната ти. Слънчева е и просторна. Защо нямаш никакви мебели?

— Не си струва да пренасям всичките си стари вещи от другия край на страната. Ще си купя нови.

Стояха един срещу друг в празната всекидневна. Дъглас Мадиган допи шампанското си и постави чашата върху дъбовия под. Изправи се, взе нейната чаша и я постави до своята.

— Лейси — подхвана той и я хвана за раменете, — липсваше ми. Все се надявах да се върнеш, но не го направи. Не ми се обади, нито ми писа. Остави празнина в живота ми. Красива си, знаеш ли? Обзалагам се, че мъжете постоянно ти го повтарят или просто не откъсват очи от теб, дори когато косата ти е разпиляна и си облечена в размъкнати джинси и такава глупава тениска. Какво пише на гърба? „Пицата на Дизи Дан“? Това пък какво значи?

— Нищо, Дъглас. Местно заведение. И те уверявам, че засега никой не е забелязал неземната ми красота. Но много мило от твоя страна да го кажеш — всъщност и докато беше в Академията, и сега, в Управлението се стараеше да се облича изключително консервативно и строго. Що се отнася до косите й — винаги ги бе прибирала назад и захващала на тила. Но днес беше събота. Затова носеше джинси и тениска, а косите й се спускаха около лицето. Дъглас явно не знаеше какво значи разпиляна коса. — Винаги си бил привлекателен, Дъглас. Но пък ти никога не се променяш. Или се променяш само към добро.

Беше вярно. Той беше висок над метър и осемдесет, имаше стройно тяло на спортист, тясно лице и изразителни меки кафяви очи. Жените го обожаваха; винаги го бяха обожавали. Дори майка й никога не каза думичка срещу, Дъглас. Лесно очароваше хората и властваше над тях със същата лекота.

— Благодаря — докосна косата й и се заигра с един кичур. — Красива е. Може би кестенява. Не, по-скоро е тицианова, но се виждат и руси, а ето и кафяви. Нали знаеш, че не исках да се обвързваш с ФБР? Защо? Защо ме изостави и го направи?

Да го е изоставила? Със спокоен глас, добре школуван в курсовете за водене на разпити в Академията, заяви:

— Винаги съм искала да бъда в силите за поддържане на реда, знаеш го. А ФБР е най-доброто. То е сърцето на цялата система.

— Сърцето ли? Съмнявам се. И изобщо не си спомням да си искала да работиш в силите за поддържане на реда. Завърши музикално училище. Свириш толкова хубаво на пиано. Изпълняваш сонатите на Бетховен от единадесетгодишна. Искаше да постъпиш в „Джулиард“. Помня, че се отказа от конкурса „Флетчър“. Винаги съм те възприемал като същество не напълно от този свят. Сякаш живееше единствено за музиката си. След случилото се с Белинда, разбира се, всички се променихме. Много време мина оттогава. Седем дълги години. Баща ти не оценяваше таланта ти, не го разбираше, защото самият той не притежава никакъв, но всички останали го виждаха. Разтревожихме се за теб, когато преди години продаде своя „Стейнуей“ и престана да свириш дори при събирания. По дяволите, та ти направо спря да ходиш по събирания!

— Това беше отдавна, Дъглас. Татко не е особено разочарован от мен. Надяваше се накрая да се захвана с нещо, което си заслужава. Смята, че това е първата ми крачка към израстването. Държа се хладно с мен само защото не го помолих да ми помогне да вляза. Умираше да използва връзките си, но аз не му позволих.

Всъщност тя направо го шантажира. Когато тя кандидатства, агентите на ФБР го интервюираха, но той не се впусна в подробности нито за Белинда, нито как Лейси се е променила. Направо му беше заявила, че никога няма да му проговори, ако го стори. Явно бе представил нещата благовидно и съвсем непринудено. В края на краищата тя влезе във ФБР.

Пианото продължаваше да й липсва, но бе заровила това чувство дълбоко в душата си; толкова дълбоко, че сега вече рядко се сещаше за него.

— Да, продадох го, Дъглас. Просто вече не ми се струваше важно.

Пианото бе нищо в сравнение с онова, което Белинда загуби. Ала въпреки това от време на време се улавяше как, докато слуша музика по време на филм или по радиото в колата, несъзнателно движи пръсти по облегалката на стола. Сети се как на деветнадесет години неволно прокара пръсти по ръката на младежа, с когото излизаше, докато свиреше наум.

— Не си спомням много от онова време — обади се Дъглас. — Сега ми е като в мъгла, далечно. Благодарен съм, че е така.

— Да — съгласи се тя.

Но тя помнеше. Живееше със спомена от онази кошмарна нощ и го таеше дълбоко у себе си. Дъглас се приближи и тя разбра, че се кани да я целуне. Не беше сигурна дали иска. Той винаги я бе привличал. Седем години. Много време. Ала въпреки всичко й се струваше нередно.

Той все пак я целуна. Леко докосна устните и със своите. Завръщане на бегъл спомен. Устните му бяха твърди и сухи. Целувката бе така бърза, че тя дори не долови вкуса му, а само аромата на шампанското. Пусна я и отстъпи назад.

— Липсваше ми. Наложи се да слушам как баща ти крещи и ругае, че се проваляш и здравата загазваш, когато реши да се дипломираш по съдебна медицина. Думите му бяха: „Да се занимава с взимането на отпечатъци, представяш ли си? Ще си пропилее живота във взимането на отпечатъци от трупове!“

— Знаеш, че работата включва много повече неща. В съдебната медицина има поне дванадесет хубави специалности.

— Да, знам. Но той искаше да завършиш право, естествено. Все още се надяваше, след като взе научна степен по криминална психология. Според него щеше да ти е от полза при преследването на престъпници. Твоят баща, съдията, постоянно забравя, че аз съм прокурор.

— Просто промених решението си, това е всичко.

— И аз така обясних на онзи тип от ФБР, който дойде да разпитва за произхода ти. Реших да не се изпречвам на пътя ти, щом искаш да влезеш във ФБР.

Какво имаше предвид Дъглас? Че е могъл да съобщи на ФБР колко е нестабилна, как е превъртяла преди седем години? Да, могъл е да го каже. Запита се дали някой е загатнал пред ФБР за това. Не. Едва ли. Иначе нямаше да я приемат, нали?

— Знам, че при разговора с агентите татко се е изказал положително.

— Да. Сподели с мен, че не си му оставила никакъв избор. А аз те похвалих, защото става въпрос за твоя живот. Тогава баща ти млъкна — имаше вид на човек, който не желае да те види никога повече. В продължение на месец се сърдеше и на мен.

— Благодаря, задето си се застъпил за мен, Дъглас — по онова време не допускаше колко важна е задачата на хората, които проследяват произхода й. Но очевидно те бяха задавали въпросите си. — Представа нямах, че е било така, но съм ти благодарна. Никой не е изровил нищо за онова време. Знаеш ли, никак не си се променил? Наистина си страшно привлекателен.

Вече бе навършил тридесет и осем. В черните му коси се забелязваха бели косъмчета. Сега дори бе по-привлекателен, отколкото преди седем години. Помнеше, че Белинда страшно го обичаше. Обичаше го повече от всичко друго на света. Лейси усети познатата болка и бързо взе шишето шампанско. Наля и на двамата по още една чаша.

— Но ти си се променила. Сега вече си жена, Лейси, не си мълчаливото хлапе. Продължаваш да залостваш вратата си с половин дузина брави и резета, но да не забравяме, че си във Вашингтон. Лично аз вероятно щях да държа автомат до входната врата. Какви използват във ФБР?

— „Хесклер и Кох МР-5“. Мощен е и може да се разчита на него.

— Трудно ми е да си те представя дори близо до подобно нещо, а още по-малко — да го държиш и стреляш. О, това прозвуча доста сексуално, нали? Говореше за промени. Що се отнася до мен, дори видимо да не съм се променил, животът променя всички ни.

— Така е.

Тя представляваше типичен пример какво може да направи животът от човек.

— Доста си слаба. Много усилено ли ви тренираха в Академията?

— Да, а и един съкурсник — Макдугъл — не ме оставяше на мира. Кълнеше се, че ще прибави малко мускули към тънките ми ръце.

— Дай да видя — хвана ръката й. — Стегни.

Тя се подчини.

— Не е лошо.

— Шефът ми постоянно тренира. Не си го представяй като мускулеста безврата канара. Силен е и е жилав; занимава се и с карате. Страшно е добър. Веднъж в Академията лично изпробвах техниката му на гърба си. Онзи ден го забелязах да ме гледа изпод око. Май не му хареса онова, което вижда. Обзалагам се, че ще ме изпрати в гимнастическия салон още във вторник.

— Шефът ти ли? Имаш предвид тази личност Савидж?

— Е, всеки от нас е личност. Савидж е гений по отношение на компютрите. Една от програмите му помогна да заловим Ръсел Бент. Ръководи отдела, където съм сега. Извадих голям късмет, че ме изиска. Иначе щях да се озова в Лос Анжелис и да преследвам банкови обирджии.

— Тогава разрешаваш ли да те изведа на обяд, за да отпразнуваме първия ти случай? Какво ще кажеш да хапнем в някой хубав ресторант в този квартал?

Тя кимна и попита:

— Колко време ще останеш тук, Дъглас?

— Не съм сигурен. Вероятно седмица. Липсвах ли ти, Лейси?

— Да. А и татко ми липсва. Как е със здравето?

— Пишеш му всяка седмица, пък и нали той ти отговаря редовно. Оплака ми се, че не обичаш телефона, та се налагало да ти пише. От писмата трябва да знаеш, че е добре.

Разбира се, Дъглас беше съвсем наясно защо тя не обича телефоните. По телефона й съобщиха за Белинда.

— В най-скоро време сигурно ще се потопя изцяло в електронната поща. Шефът ми е страстен привърженик на електронната поща, както и всички останали в отдела. Странно е да не се чува постоянното звънене на телефони.

— Ще ти оставя електронния си адрес, преди да замина. Хайде да вървим да обядваме, Лейси.

— Приличаш на принца, а аз на селянка. Чакай да се преоблека. Няма да се бавя. О, да, щях да забравя. Всички ме наричат Шерлок.

— Не ми харесва. Никога не ми е допадало. И сигурно всеки се чувства задължен да направи глупава забележка, когато се запознава с теб. Не ти подхожда. Много е мъжкаранско. С това ли се занимава ФБР — да те превърне в мъж?

— Не, надявам се. Ако се опитат, ще се проваля в теста за мускулна маса.

Всъщност, помисли си тя, докато обличаше рокля в спалнята, харесваше й да я наричат Шерлок. Само Шерлок. Това я отдалечаваше от жената, която представляваше преди седем години.

По време на обяда той й съобщи за жената, която твърдяла, че е бременна от него.