Катрин Каултър
Лабиринтът (5)

5

Чикаго ги посрещна мрачен. На осемнадесети октомври температурата бе едва десет градуса. За последен път Лейси посети града, когато бе двадесет и една годишна — тогава действаше самостоятелно. Дойде да проследи подадена й от полицейски участък улика, която не доведе доникъде.

Колкото до Савидж, той, изглежда, не си даваше сметка къде точно се намира. Мислеше за негодника, избил брутално три семейства. Посрещна ги офицер Алфонсо Поне и ги отведе до светлосин форд без отличителни знаци.

— Капитан Бради предположи, че едва ли бихте искали да стигнете до участъка с полицейска кола. Това е личният му автомобил.

След четиридесет и пет минути шофиране сред претовареното движение, където в радиус от два километра всеки натискаше клаксон, той ги остави пред едноетажната сграда на кръстовището на две централни улици — „Милуоки“ и „Хигинс“ — в квартал Джеферсън Парк: приятно и порядъчно място, обитавано от хора от средната класа. Навремето в сградата имало и мазе, осведоми ги офицер Поне, защото била строена през 1936. Веднъж един задържан се опитал да избяга. След седемдесетте години по фасадата бяха направени някои подобрения. Отпред в сандъче стърчаха няколко поизсъхнали стръка цветя и пилон за знаме.

Вътре приличаше на всеки полицейски участък, в които Савидж бе стъпвал: подът бе покрит с бежов линолеум. Изглеждаше поне четиридесетгодишен. Долавяше се и миризма на урина въпреки ароматизаторите, които би трябвало да я прикрият. Понеже наближаваше осем вечерта, вече имаше десетина задържани — прави или насядали по пейките до стената. Поне половината бяха тийнейджъри. Запита се в какво ли са се провинили. Най-вероятно — наркотици.

От дежурния офицер Савидж се осведоми къде да открие капитан Бради. Друг офицер, който стана доста бдителен, щом забеляза значките им на агенти от ФБР, ги придружи до помещение, разделено със стъклени стени на няколко кабинета. Било нова придобивка, осведоми ги той, но никой не я харесвал. По това време на денонощието наоколо нямаше много шум — само от време на време иззвъняваше телефон. Всички в общото помещение бяха с цивилни дрехи.

Капитан Бради, чернокож мъж на около четиридесет и пет години, имаше подчертано южняшко произношение. Макар на главата му да нямаше нито един бял косъм, изглеждаше по-възрастен от годините си, много уморен и с дълбоки бръчки около устата. Щом ги видя, устните му се разтегнаха в широка усмивка. Измъкна се от претрупаното си с книжа бюро и протегна ръка.

— Агент Савидж, нали?

— Да, капитане.

Двамата се здрависаха.

— А това е агент Лейси Шерлок.

Капитан Бради пое ръката й, ухили й се и отбеляза:

— Доста път сте били от Лондон насам.

Тя също му се ухили.

— Да, сър. Забравих си каскета, но лулата ми е в чантата.

Не подозираше, че Савидж знае малкото й име. Савидж огледа компютъра върху бюрото на капитана.

Капитан Бради им предложи да седнат срещу дивана — столовете се оказаха изненадващо удобни. Самият той се настани на канапето, наведе се напред и притисна ръце с колене.

— Бъд Холис от Сейнт Луис каза, че следите случая откакто този тип е убил първото семейство в Де Мойн и местното полицейско управление поискало от ФБР да направи психологически портрет. Намираше за редно да се свържа с вас. Затова ви изпратих писмо по електронната поща. Той… останал впечатлен от идеите ви, макар да не му помогнали особено. Но вие вече го знаете. Този тип е пълна загадка. Сякаш нищо не го лови. Сякаш е призрак — капитан Бради се закашля дълбоко и гърлено. — Извинете, май съм преуморен. Жена ми доста ми се накара тази сутринта — сви рамене. — Но какво да правя? Откакто преди три дни и половина този тип уби семейството тук, работим извънредно. Станало е точно в шест часа, по време на вечеря, както го е направил и с другите две семейства. Извинете. И това всъщност знаете. Получихте ли всички полицейски доклади, които изпратих вчера?

— О, да — увери го Савидж. — Очаквах да се свържете с мен.

Капитанът кимна.

— Бъд Холис каза още, че сте умен, не търсите евтина слава и провеждате разследванията с компютър. Не ми е ясно как точно става, но съм склонен да опитаме. Пет минути, преди да ви изпратя електронната поща, все още не бях напълно убеден доколко идеята да ви повикам, е добра. Благодаря ви, че се отзовахте така бързо. Исках да поговоря няколко минути с вас двамата, преди да ви представя на работещите по случая детективи. Те не са особено… щастливи, че съм ви повикал.

— Няма никакъв проблем — увери го Савидж и кръстоса крака. — Прав сте, капитане. Нито Шерлок, нито аз гоним слава. Просто искаме да отстраним този тип от улицата.

Всъщност Лейси искаше да го види мъртъв.

— За съжаление, откакто днес следобед ви изпратих електронното писмо, не разполагаме с нещо ново. От кабинета на кмета започнаха здраво да ни притискат. Всички в участъка се крият в тоалетната, защото след нощта на убийството медиите са обезумели. Не ни оставят на мира. От една телевизионна станция са се добрали до снимките от местопроизшествието и — представяте ли си — ги показала по новините в десет? Проклети лешояди. Знаят всичко за случилото се в Де Мойн и Сейнт Луис и че медиите там нарекли този тип Тостера. Подплашиха всички до смърт. В участъка се шегуват, че хората започнали да изхвърлят домакинските си уреди. Чели сте всички доклади за убийствата, нали?

— Да. Всички до един. Бяха доста изчерпателни.

— Е, май е време да пристъпим към работа, агент Савидж. Ще ни помогнете ли?

— С агент Шерлок имаме няколко въпроса. Възможно ли е да се срещнем с вашите хора и да получим отговорите? И да, капитане, сигурен съм, че сме в състояние да ви помогнем.

Капитан Бради се усмихна скептично на Савидж, но в уморените му очи се мярна искрица надежда.

— Хайде тогава — каза той, взе дебела папка от бюрото си и отиде до вратата на кабинета. Провикна се: — Дубровски! Мейсън! Веднага в заседателната зала — обърна се към гостите: — Ненавиждам тези модулни кабинети. Направиха ги миналата година. Никого не виждаш и най-често човекът, който ти трябва, е в тоалетната.

Очевидно нито Дубровски, нито Мейсън бяха изчезнали в тоалетната. Седяха в заседателната зала и очакваха агентите от ФБР. Капитан Бради имаше право по отношение на едно — никак не изглеждаха щастливи. Тук бе тяхна територия и последното, което желаеха, бе хора от ФБР да си пъхат носа в делата им. Савидж беше възпитан и делови. Погледнаха Шерлок и тя забеляза, че не очакват да получат кой знае каква помощ от нея. Дубровски попита:

— Нали не смятате, че сме вашият Уотсън, Шерлок?

— Ни най-малко, детектив Дубровски, освен ако някой от вас двамата не е лекар.

С тази си реплика заслужи една, макар и неохотна усмивка.

Искаше да обяви на всички, включително и на Савидж, че сега вече знае за този тип толкова, колкото и самите те, дори вероятно повече от чикагските ченгета, че е мислила за него толкова дълго, колкото и самия Савидж, но нищо не каза. Чудеше се какво е наумил Савидж. Познаваше го едва от седем часа, но бе готова да заложи и последния си долар, че нещо е намислил. Не би се изненадала, ако разполага с името и адреса на този тип.

Седяха в малката зала, докладите и снимките бяха разстлани по масата. До лакътя й лежеше снимка от местопрестъплението: госпожа Лански с шнура на тостера около врата й. Захлупи снимката и погледна Савидж.

Вече бе придобил онова, което мислено бе започнала да нарича типично изражение на човек от ФБР. Внимателно и замислено изучаваше Дубровски. Запита се дали вижда повече от нея. Горкият Дубровски — очевидно съсипан от умора, той не се усмихваше; приличаше на човек, загубил най-добрия си приятел. Беше и напрегнат — вероятно от прекалено много кафета. Не се задържаше на едно място. Кафявият му костюм беше измачкан, а кафявата му вратовръзка приличаше на примка. Наболата брада придаваше тъмен вид на долната половина на лицето му.

Савидж облегна лакти на масата, погледна директно мъжа и попита:

— Детективе, отбивали ли са се майстори в дома на семейство Лански през последните два месеца?

Дубровски се облегна назад, после наклони стола напред и удари с юмрук по масата.

— Да не ни мислите за шибани идиоти? Разбира се, че проверихме в тази насока. Преди три седмици е минал човек от телефонната компания, но говорихме с него и всичко е наред. Освен това е поне на петдесет години и има седем деца.

Савидж продължи със същия спокоен тон:

— Откъде знаете, че не е имало други майстори?

— Проверихме чековите книжки на семейство Лански — не е отбелязано нищо за плащане на ремонти, няма и никакви разписки, пък и съседите не са чували нещо да се нуждае от ремонт. Говорихме с близки на семейството — дори с онези, които не живеят в града — никой не беше чувал семейство Лански да се е готвило да прави някакви поправки.

— И в района не е имало никакви непознати през седмицата преди убийството? Или в деня на убийството?

— О, разбира се. Няколко доставчици на пица, двама проповедници от Адвентистите на седмия ден, някакъв, който агитирал за местна политическа кампания — обади се Мейсън.

Беше по-млад мъж, облечен в изключително скъп син костюм, но умората го бе съсипала не по-малко от партньора му. Савидж си представи, че при разпит Мейсън влиза в ролята на доброто ченге, а Дубровски — на лошото. Мейсън изглеждаше простодушен й наивен, какъвто всъщност едва ли бе вече от доста време.

Мейсън въздъхна примирено и постави ръце върху масата.

— Никой не е виждал никого при къщата на семейство Лански, с изключение на майка и дъщеря, които обикаляли от врата на врата и продавали бисквити за набиране на средства за момичетата-скаути. Било ден преди убийството. Това не означава, че представители на Обединената презвитерианска църква не са се отбивали преди седмица, но никой няма да признае подобно нещо. Кварталът е малък и сплотен. Нали знаете — от онези, където всеки знае работите на другите. Старицата, която живее срещу къщата на семейство Лански, дори успя да опише жената и момиченцето, които продавали бисквитите. Не мога да си представя непознат да се завърти наоколо и старата дама да не го забележи. Исках да я питам дали не води дневник кой кого посещава из квартала, но Дубровски се усъмни доколко това ще я зарадва и да не би да откаже да говори с нас.

Капитан Бради се обади:

— Знаете ли, агент Савидж, не ми бе хрумвало, че преди да затрие семействата, убиецът се е вмъквал в къщата под някакъв предлог, та да надникне в кухнята и да провери дали разполагат с тостер и старомодна газова фурна, докато не сте казали на Бъд Холис в Сейнт Луис да провери за това. Той именно ни накара да разговаряме с всички съседи от квартала. Както посочи Мейсън — никакъв непознат, нито дори доставчик на цветя не е посещавал къщата на семейство Лански. Всички са единодушни. Пък и никой от съседите не изглежда странен. А докато разговаряхме с тях, се оглеждахме и за такива, просто за всеки случай.

Савидж, разбира се, бе информиран за това и капитан Бради бе наясно, че го знае, но искаше детективите да следват неговия ход на мисли. Пое от Мейсън чаша кафе, по-гъсто от саудитски петрол.

— Всичките сте запознати с психологическия портрет, изготвен от ФБР след първите убийства в Де Мойн. Според него убиецът е млад мъж между двадесет и тридесет години, самотник, живял е в квартала или не много далеч, вероятно с родителите си или с брат, или със сестра. Отдавна е таил омраза или ненавист към семейството в Де Мойн, което положително не е подозирало за тези му чувства. Приятелите на семейството сигурно също са били в неведение. За жалост в тази посока не излезе нищо.

— Така ли? — иронично попита Дубровски и забарабани с химикалката по дървения плот на масата. — Ченгетата в Де Мойн прекараха часове наред над тази хипотеза. Измъкнаха всички мъже в радиус от три преки, но нито един не отговаряше на описанието. А после се оказа, че Тостера е сериен убиец. Слава Богу, ние не губихме време да работим в тази посока. Вие не сте безгрешни — последното очевидно допадна на Дубровски. — Не. Този път сте толкова далеч от линията, че дори не ви е възможно да видите влака. Както ви каза капитанът, говорихме с всички съседи. Нито един не ни се стори чудак.

— Всъщност в този случай съвсем не сме далеч от линията — обади се Савидж. — Повярвайте ми, изумително е колко често портретите са точни — замълча за миг и продължи: — Е, всички сме съгласни, че един и същи тип е убил и трите семейства. Има логика в необходимостта да посети къщите предварително, за да е сигурен, че са обзаведени с тостер и класическа голяма фурна — от старите модели, които се поставят на пода. И не говорим за електрическа печка, а за газова. Имало е безчет хора, разнасящи доставки из квартала и в Де Мойн, и в Сейнт Луис, но истината е, че никой не е напълно уверен в нищо. Когато профайлърите са задействали по теорията, че убиецът вероятно е живял в квартала, вече не е съществувала и определена сигурност относно майсторите или доставчиците. Никой не помнел да е видял някого.

— Добре го обобщихте, Савидж — обади се Дубровски.

— Имайте още малко търпение, детективе — отпи от кафето. — Това нещо е толкова потентно, че се обзалагам, че се раждат малки чашки за кафе.

Единствено Шерлок се усмихна.

Савидж продължи:

— С часове сте обхождали квартала, и то непосредствено след престъплението. Доказали сте, че не е имало никакъв майстор, пътуващ търговец или дори човек, чиято кола се е развалила и е поискал да се обади в сервиза от дома на семейство Лански. Така се връщаме на основния въпрос: как е влязъл в къщата? И особено в кухнята, за да е сигурен, че всичко необходимо е налице.

Дубровски демонстративно погледна часовника.

— Вижте, Савидж, мислили сме за всичко това. Открихме, че всичките къщи са строени отдавна. Не само тук, но и в Де Мойн и Сейнт Луис. За мен това означава, че шансовете да имат от старомодните газови фурни в кухнята са безспорни. А и кой няма тостер? Това са глупости. Нашият човек е лабилен. Направо луд. Психиатрите не са единодушни защо е направил всичко това. Може Господ да му е казал да удуши всички майки с шнура на тостера. Може Господ да му е казал, че всички деца са лоши, а той е злата вещица от приказката за Хензел и Гретел. Кой, по дяволите, знае защо затрива цели семейства? Както казах — той е луд и си пътува из Щатите, като вероятно убива от каприз, а не по някаква система или поради някаква причина.

Тук се обади Мейсън:

— Бък е прав. Не сме наясно защо никой не го е видял да се навърта около дома на семейство Лански, защо нито едно куче не се е разлаяло, но може да се е преоблякъл като пощаджията или като старицата отсреща. Във всеки случай е имал късмет. Но ще го открием. Длъжни сме да го направим. Нищо чудно, разбира се, негодникът отдавна да е напуснал Чикаго. Ще чуем отново за него, след като убие някого в Канзас.

„И те наистина го вярват“, помисли си Шерлок. Ясно се четеше по лицата им. Вярват, че типът отдавна е напуснал Чикаго и няма начин да го заловят.

— Нека ви разкажа за магията на компютрите, господа — обяви Савидж и се усмихна. — Те вършат нещата много по-бързо отколкото ние сме в състояние. Но е важно с какви данни ги захранваш. Въпросът е да се подберат подходящите данни, които да влязат в миксера, преди да го включите, за да си свърши работата.

Наведе се напред, взе лаптопа си и го включи. Започна да натиска клавишите, без да обръща внимание на присъстващите в залата.

— Трябва да си вървя вкъщи, капитане — обяви Дубровски. — Омръзна ми от шегички. Искам да си взема душ, иначе жена ми няма дори да ме целуне, а децата ми са забравили как изглеждам.

— Всички сме на края на силите си, Бък. Още малко търпение. Чакай да видим с какво разполага агент Савидж.

В този момент Лейси си даде сметка, че всъщност заради тях Савидж разиграва малко представление. В куфарчето си разполагаше със страниците, които искаше да им покаже. Но щеше да извика необходимите схеми на екрана и да ги накара да ги разгледат, преди да им даде екземпляри. В следващата минута Савидж обърна компютъра и ги подкани:

— Погледнете, детективи, капитан Бради.