Катрин Каултър
Лабиринтът (36)

36

Светлината стана по-устойчива, а след всяка поредна крачка — и по-ярка. Идваше от тесен лъч на някакъв източник, който той бе закрепил три метра над главите им. Почти достигна центъра на лабиринта. Чуваше как Хана стене, чуваше как Марлин диша. Хана простена по-високо. Не стенеше от болка. Подсказваше й посоката. Да. И тя, и Марлин се намираха вдясно от Лейси. Представяше си го застанал над Хана с магнума в ръка и с широка усмивка на лицето. Чакаше я. Нямаше търпение. Къде беше Еразъм? Дали се беше преместил?

— Хана? Чуваш ли ме? Добре ли си?

— Добре съм, Шерлок — после отново простена. — Негодникът току-що ме ритна.

— Дръж се, моля ти се. Само се дръж.

Разбра, че Хана трескаво мисли. Осъзна, че каквото и да предприеме, Хана ще й помогне, стига да има възможност.

Сега вече се чуваше единствено дълбокото, затруднено дишане на Марлин.

Дали Дилър беше намерил съобщението й? Беше ли отишъл въобще до дома й? Разбира се, че го бе направил. Преглътна. Вече е съвсем близо. Съвсем близо до Марлин.

Стъпи напред сред ярката светлина, където два прожектора светеха право в очите й. Засенчи очи с дясната си ръка. В лявата стискаше въженцето — дано само той да не я видеше, дано само да имаше време и възможност.

— Здравей, Марти — обади се той, задъхан от удоволствие. — Пристигна.

Стоеше до Хана с изпъчени гърди. Изглеждаше изключително горд от себе си. И щастлив. Очите му блестяха, но бяха безизразни. Хилеше се насреща й.

В отговор тя също му се ухили.

— Здравей, малък копелдак. Как са номерата? Убил ли си други жени, откакто избяга от лудницата в Бостън?

Той залитна сякаш го удариха.

— Не беше лудница!

— Беше, разбира се. Щатската лудница.

— Бях там колкото да поговоря с няколко психиатри, нищо повече. Бях там съвсем за кратко.

— Ако онзи съдия не се оказа абсолютен идиот, вече да си в килията. И знаеш ли какво? Ще ти оковат краката и ще те изведат от килията, за да отидеш до електрическия стол. А там ще те изпържат. Така ще стане, Марлин. Представяш ли си болката, Марлин?

— По дяволите, млъкни! Затвори си устата. Покажи малко уважение към мен. Спечелих, дяволите да те вземат. Аз! Не ти. Сега стоиш тук и този път нищо не е в твоя полза. Големият победител съм аз. Ти си нищо, Марти. Абсолютно нищо.

— Точно, така, Марлин, спечели. Макар никоя жена да не е идвала в центъра на лабиринта ти, откакто избяга, успя да убиеш много опасните и тежковъоръжени бездомници и тийнейджъри. Те са голяма заплаха за теб, Марлин. Толкова си мъжествен. Плюя на теб.

— Не, това беше тате.

— Няма никаква разлика. И ти си като него.

Сега той дишаше учестено — опитваше се да се контролира, а тя не преставаше да го провокира.

— Знаеш ли какво, Марлин? Някога те мислех за доста привлекателен. А на какво приличаш сега? На човек, на когото всеки момент ще потекат лиги от устата. Наистина ли е така? Готов ли си да се разпениш, Марлин? През живота си не съм виждала по-жалък мъж от теб.

Нещо в него се пречупи. Затича се към нея с високо вдигнат нож. Хана се извъртя, протегна крака и го препъна. Той се плъзна по корем почти до краката на Лейси. Тя мигом се спусна и нахлузи въженцето около врата му. Притисна гърба му с коляно и изтегли назад примката, така че лицето му се вдигна от дъсчения под. Знаеше, че въженцето се впива болезнено в шията му.

— Хана, къде е пистолетът му?

— Хана не може да го вземе, Марти — извърна се бавно и видя Еразъм: държеше главата на Хана, изкривена под невъзможен ъгъл. Косата й бе намотана около лявата му ръка; дясната притискаше двадесетсантиметров ловджийски нож в гърлото й. — Пусни момчето ми, Марти.

— Щом пуснеш Хана. Сега, Еразъм.

Той бавно поклати глава. Върхът на ножа се заби в кожата на Хана. Появи се капка кръв. Лейси не забеляза никакъв страх по лицето й, долови само някакво мълчаливо съобщение в очите й. Какво ли искаше да й каже?

— Пусни го съвсем бавно, Марти, или ножът ще се забие докрай.

— А стигне ли ножът докрай, Еразъм, и сладкото ти момченце е мъртво.

Тя затегна примката. Марлин се задави. Цветът на лицето му ставаше по-тъмен. Отметна главата му, та баща му да го види. Той размахваше ръце и крака, но не успяваше да се освободи от нея.

Еразъм изкрещя:

— Кучко! Разхлаби примката! Той се задушава. Посинял е!

Изведнъж Хана заби с всички сили лакът в корема на Еразъм.

Той извика и поразхлаби хватката си. Оказа се обаче достатъчно: Хана успя да се претърколи настрани и се отдалечи от него и ловджийския нож.

В натежалата тишина в помещението се чу изтрещяването от един-единствен изстрел. Куршумът улучи Еразъм право в челото. Той зяпна към Лейси с очи, разширени от изненада. Бавно се стовари напред. Хана се претърколи, за да не падне отгоре й. Просна се по лице. Чуха как носът му се счупи. В тишината звукът отекна зловещо и шумно.

— Тате! По дяволите, уби тате!

Марлин се изви назад, сграбчи Лейси за китките и я метна през главата си. Тя падна по гръб, останала без дъх. Марлин седна върху гърдите й, наведе се към лицето й, а ножът му бе под носа й.

— Сега вече те спипах, кучко! Убихте тате — ще очистя първо теб, а после другата кучка.

— Не, няма да стане, Марлин. Вече е късно. Ченгетата са тук. Един от тях застреля баща ти.

Марлин се поизправи, после стовари ножа надолу.

— Шерлок, залегни.

Тя се притисна с всички сили към пода и в същия миг острото изтрещяване от изстрела изкънтя в ушите й. Било е много трудно да се стреля в този момент, без да я засегнат. Марлин се намираше така близо, че е трябвало да изчакат да се открие възможност да стрелят от по-безопасен ъгъл. Усети как Марлин се стоварва отгоре й. Изтласка го и той падна по гръб. Куршумът го бе уцелил в тила.

Претърколи се и се подпря на лакти до него. Гледаше я в очите.

— Как го направи?

— Оставих му съобщение. В чантата, на пода в банята. Написах го с молива за вежди от вътрешната страна на козметичния несесер — вдигна поглед. — Дилън, дръж всички настрана. Трябва да поговоря с него. Само за миг.

Наведе се към Марлин.

— Ти ли уби Белинда?

Ухили й се. От носа и устата му шуртеше кръв. Нямаше вид на човек, който изпитва болка.

— Ти ли, Марлин? Ти ли уби Белинда?

— Защо да ти казвам каквото и да било?

— За да преценя кой е по мъж от двама ви, Марлин: ти или баща ти. А не мога да го направя, докато не ми признаеш истината за Белинда. Ти ли я уби?

Той извърна очи и погледна нагоре. Какво гледаше?

— Искаш ли да знаеш какво направи тя, Марти?

— Какво?

— Уби детето ми. О, да, опита се да ми го представи като спонтанен аборт, но знам, че е убила детето, защото се е изплашила да не се роди ненормално. Разказа ми за откачения си баща. И каза, че самата тя трябва да е луда да роди дете, на което аз съм баща. Затова уби детето ми. Първо го искаше, не я интересуваше дали е ненормално, или не, но после отиде и го уби.

Тя се наведе по-близо.

— Чуй, Марлин. Белинда не е абортирала твоето дете. Съпругът й я ударил и тя направила спонтанен аборт. Не по нейна вина, а по вина на Дъглас. Вероятно е разбрал, че детето не е негово, и я е ударил.

— О, Господи, защо наистина не убих този негодник. Той не можеше да е баща на дете или поне не можеше с нея. Белинда ми каза за малкия брой на сперматозоидите му.

— Знаеше, че съм сестрата на Белинда, нали, Марлин?

— Отначало не. Разпознах те едва когато дойде в болницата. Тогава разбрах коя си.

— Но как?

— Тогава ти беше тийнейджърка и ние се забавлявахме доста с теб. Заведох Белинда да види лабиринта ми, накарах я да обещае, че ще пищи, ще стене и ще играе ролята заради теб — за да те накажем, защото се криеше в багажника на колата и ни шпионираше. Наистина много ядосваше Белинда с този номер — затвори очи и мъчително си пое въздух. Докато шепнеше от устата му течеше кръв. — Отидохме с колата до склада и Белинда те измъкна от багажника. Каза ти, че си заловена и ще трябва да влезеш в лабиринта с нея. Каза ти, че тя ще умре, щяла да умре заради теб, но се молела ти да оцелееш. Ти плачеше и ме умоляваше, но Белинда се вмъкна в склада с теб и те задържа при себе си. Пищеше така истински заради теб и дори ми позволи да я бодна с ножа, когато стигнахте до средата на лабиринта и ти видя всичко. В този момент припадна. Никой не те бе докоснал. Ти се стовари сама. Белинда се изплаши, но аз я успокоих, че си само една любопитна тийнейджърка и ще ти мине. Върнахме се в дома на Белинда, а ти продължаваше да си в безсъзнание. По-късно от Белинда научих, че не си спомняш нищо. Тя изпитваше вина, задето постъпи така с теб. Макар ти да си вреше носа, където не ти е работа, тя те обичаше. Даваше си сметка, че се възхищаваш от Дъглас и се страхуваш да не го изостави заради мен. Но после посегна на детето ми. Затова трябваше да я убия. Нямах друг избор. Тя трябваше да умре. Беше ме предала.

— Било е спонтанен аборт. Ти си я убил, а тя не го е заслужавала. Направил си огромна грешка, Марлин.

— Бях убеден, че ме е предала. Трябваше да я убия, макар да не го желаех.

— Никога не те е предавала.

Той отново отвори уста и оттам избликна кървав фонтан. И от носа му потече по-силно кръв.

Лейси положи главата му назад и се наведе съвсем близо до лицето му.

— Всичко вече свърши, Марлин. Ти унищожи достатъчно неща. Да, Марлин, сега вече умри.

Той се опита да вдигне ръката си, но не успя. Прошепна, давейки се от кръвта в устата…

— Наистина си хубава, Марти. Не чак колкото Белинда, но си хубава.

Главата му клюмна на една страна. Очите му продължаваха да са отворени, а на устните му имаше усмивка.

Тя вдигна глава и видя Дилън — стоеше на по-малко от метър. Поне още двадесет полицаи и специални агенти се намираха в центъра на лабиринта. Никой не помръдваше. Никой не казваше нищо.

Усмихна му се.

— Нямам повече въпроси. Край на мистериите. Той е убил Белинда. Призна и ми обясни защо.

През всичките тези седем дълги години се бе самоизтезавала, обзета от чувство за вина. И през цялото време нямаше никакъв спомен как Белинда насила я е вкарала в лабиринта на Марлин.

Не бе в състояние да възстанови нищо от онази нощ дори след като й казаха какво се е случило. Питаше се дали някога ще се сети, дори ако се подложи на хипноза. Е, нямаше значение. Марлин може би излъга. Не, знаеше, че не е излъгал. Но сега това вече беше без значение. От седем години Белинда я нямаше. Убиецът й беше мъртъв. Животът на Лейси отново й принадлежеше. И имаше Дилън. Имаше бъдеще.

— Да — обади се Дилън. — И ние чухме самопризнанията му. Всичко свърши, Шерлок.

— Кой застреля Марлин?

Прошарен възрастен полицай вдигна ръка.

— Съжалявам, че изчаквах толкова дълго, но трябваше да издебна подходящ момент.

— Справихте се отлично — погледна към Хана. — Добре ли си?

— Сега вече да.

Стоеше облегната на Дилън.

— Благодаря ти, че препъна Марлин. Добре го измисли, наистина. Не бях съвсем сигурна как да го накарам да се наведе достатъчно, та да му нахлузя примката. Но знаех, че ще бъдеш готова. А сега най-добре се изправи, Хана. Не искам никога повече да се облягаш на Дилън. Ясна ли съм?

Хана се засмя: дрезгав, измъчен звук, който прозвуча доста красиво.

— Чух те, Шерлок. Наистина добре те чух. Мисля, че понякога ставаш зла. Браво.

Лейси бавно се надигна. Цялата бе изцапана с кръвта на Марлин. Огледа лицата около себе си. Беше жива.

Усмихна се широко на всички.

— Благодаря ви, че ни спасихте живота. Господин Мейтланд, сър, най-после го хванахме.

— Без глупости, Шерлок — смъмри я Джими Мейтланд, закачливо удари Луис Джейкъбс и се засмя.

Скоро всички се смееха, макар да продължаваха да стискат в ръка оръжията си. Джими Мейтланд се обади:

— Искам да ти кажа, че откакто за пръв път те видях сред новопостъпилите, името ти страшно ми допадна.