Катрин Каултър
Лабиринтът (34)

34

— Здравей, Марти. Готова ли си с номерата?

Дилън ще установи липсата й след четиридесет минути. Ще се разтревожи. Може да изчака още пет минути, но ще дойде тук. Погледна първо бащата, после — сина. Усмихна се въпреки ужаса, който изпитваше.

— Е, и твоят номер си го бива, Марлин. От колко време сте в къщата ми?

Отговори й Еразъм Джоунс. Приклекна, та очите му да са на едно ниво с нейните.

— Стават вече три дни. Толкова ни отне да стигнем от Бостън дотук. Налагаше се да сме изключително предпазливи, нали разбираш?

— Представям си. Имате късмет, че не съм си била у дома.

— О, напротив — обади се Марлин. — Исках да си тук. Страшно много исках, но теб те нямаше. При онова ченге ли беше? Савидж се казва, нали? Спиш ли с него? — обърна се към баща си: — Той е едър тип, с мускули и доста злобно се бие.

— Бас държа, че не бие чак толкова злобно, както майка ти — отвърна Еразъм и забоде върха на ножа в подметката на Лейси.

Беше толкова остър, че проникна през гьона и убоде стъпалото й. Тя трепна, но нищо не каза.

— Мама беше кучка, тате. Помня я. Държеше се като кучка: ругаеше те, псуваше те и непрекъснато отпиваше от бутилката, дори когато ме удряше по лицето.

— Да, Люсил бе доста злобна. Вече е мъртва, казах ли ти?

„Максимум четиридесет минути, помисли си Лейси. Дилън ще се появи тук след не повече от четиридесет минути.“ А после какво? Той сигурно не предполага, че нещо се е случило. Мислеше, че Еразъм и Марлин са в Охайо. Затова ще си помисли, че тя се нуждае от помощ да размести някои мебели. Ще бъде доста уязвим. Няма да допусне да го наранят. Няма. Разполага с дамския си колт. Ще предприеме нещо. Няма да позволи нещо да се случи на Дилън.

— Мама е мъртва, така ли? — попита Марлин и седна на един кухненски стол.

— Да.

Чак сега ли Еразъм му съобщаваше новината?

Марлин продължи:

— Не, не си ми казал, тате. Какво стана?

— Нищо особено. Просто я нарязах на парчета като онази пуйка за Деня на благодарността, която тя така никога и не ми приготви.

— О, тогава всичко е наред. Тя си го заслужаваше. Не беше нито добра съпруга, нито добра майка.

— Да, тя бе точно като всички онези жени, които тръгваха на разходката заради теб, Марлин. В онзи твой лабиринт, дето наистина много го харесвам. От играта, която някога играехме в пустинята ли го измисли?

— Да, тате.

— Е, сега разполагаш с това момиче тук. Хайде да приключваме с нея и да се омитаме, а и без това не остана храна.

— Не — сряза го Марлин и изведнъж гласът му се промени: стана силен и решителен, а почтителният тон към баща му изчезна. — Марти ще направи разходката. Трябва да бъде наказана. Простреля ме в корема. Страшно ме боля. А и още ме боли. Остана ми грозен белег. Сега е неин ред.

Еразъм възрази:

— Искам да я убием тук и сега. Не е разумно да висим повече на това място.

— Знам. Приготвил съм лабиринта. Ще й хареса. Тя вече е наясно с играта. Само че този път, като стигне до центъра, я чака голяма изненада.

Тридесет минути, не повече.

— Нов склад ли си подготвил, Мартин?

— Да, Марти, страшно хубав го направих. Ще ти хареса. Разполагах с доста време, та се получи страхотно.

— А защо да предприемам разходката, когато ме закараш там, Марлин? Знам, че ще бъдеш в центъра и ще чакаш да ме убиеш. Ще съм глупачка да вляза в лабиринта.

— Ами, разбираш ли, Марти, ти ще направиш всичко, което ти кажа. Намислил съм средство да го постигна.

Дилън. Не, не е Дилън. Но кой?

— Ще отида да доведа нашата сладурана — заяви Еразъм и бавно се надигна. Краката му бяха леко криви. Носеше каубойски ботуши. Без тях едва ли би бил по-висок от метър и шестдесет. — Дръж я под око, момче. Виж й само очите — готова е на всичко. Бас държа, че във ФБР са я научили да прави всякакви неща на един мъж.

Марлин спокойно извади магнум 44 от колана си.

— Този ми харесва повече от пистолета, дето ФБР ти е дал, макар че ще го взема като сувенир. Този бонбон ще пробие огромна дупка в гърба ти, ако те прострелям в гърдите. Мисля, че няма да оцелееш, нали, Марти? — разтърка брадичката си с ръка. — Доста си жилава, но това няма да го преживееш, а?

— Не — отвърна тя, изучавайки лицето и очите му, като трескаво обмисляше какво да предприеме. — Никой не би могъл.

Дали да се опита да го обезоръжи в този момент?

В следващия миг Еразъм застана ухилен на прага.

— Създаде ми малки проблеми, та се наложи да я ударя по главата.

Влачеше за косата Хана Пейсли, облечена в тъмносив анцуг. Беше в безсъзнание.

— Познаваш я, нали, момиче? Не се опитвай да ме лъжеш. Виждам го изписано по лицето ти.

— Да, тя е специален агент. Как я заловихте?

— Съвсем лесно. Беше излязла да потича. Откраднах сакчето й, видях, че е от ФБР, и я повалих. Не гъкна. Много съм доволен, че я познаваш. Това прави нещата по-различни. Нали не желаеш тя да умре?

— Откъде знаете, че я познавам?

Как така от десетте хиляди агенти на ФБР са заловили точно Хана Пейсли? Не, едва ли бе съвпадение.

— О, наблюдавах те как излизаш от онази огромна грозна сграда „Хувър“. Тази тук стоеше и ти махаше, но ти не я забеляза, а продължи да вървиш. Тогава разбрах, че съм попаднал на нужния ми човек. Да, тя определено те познаваше.

Хана простена. Лейси забеляза, че ръцете й са завързани зад гърба; глезените й също бяха завързани.

— Не я наранявайте. Не ви е направила нищо.

Марлин се засмя.

— Така е, но знаех, че няма да ни сътрудничиш, ако не хванем някого. Тате я проследи. Предположи, че е от ФБР, и се оказа прав. Е, Марти, готова ли си сега да дойдеш до склада с мен и да направиш разходката?

Двадесет минути. Не повече от двадесет проклети минути. Как ще я намери Дилън, ако тръгнат. Огледа се. Бяха разхвърляли кухнята и всекидневната. Ще дойде и ще разбере, че е отвлечена, но няма да знае къде. Едва сега долови миризмата на развалена храна, видя мръсните чинии по плотовете и масата. Имаше поне двадесетина празни кутии от бира, някои от тях се търкаляха по пода.

— Къде е складът, Марлин?

— Какво те интересува, Марти? За теб няма никакво значение къде ще пукнеш.

— Има, разбира се. Кажи ми. А, между другото — името ми е Лейси, не Марти. Белинда Мадиган беше моя сестра. — Паметта ли ти изневерява, Марлин?

Дишането му се промени, ръката му трепна. Тя не откъсваше очи от лицето му.

— Не ме дразни, Марти. Искаш да знаеш къде ще ходиш ли? В един от най-гадните квартали на Вашингтон — между Калверт и Уилям Стрийт. Докато влизах и излизах оттам, никой дори не ме погледна. Все търговци на дрога, наркомани и пияници. На никого не му пукаше какво правя. И знаеш ли какво? Когато те открият, никой няма да го е грижа и за теб. Всяка вечер, когато ходех там, се налагаше да разритвам наркоманите. Ще ми се наложи да го направя още само веднъж. Чудя се дали ще съобщят за теб, или просто ще изчакат да те открие някое ченге. Да, ще разкарам всички наркомани. Те са жалка измет.

— Момчето ми никога не е взимало наркотици — обади се Еразъм. На Лейси й се повдигна, когато видя как похотливо прокарва ръка по гърдата на Хана. С другата все още стискаше косите й. — Марлин не е глупав. Харесва само момичета, пък и знае как да ги използва добре. Аз го научих. Всеки път, щом намереше пътя до центъра на лабиринта, който бях изградил, го водех в Юма и му купувах проститутка.

Петнадесет минути.

— Трябва да отида до тоалетната, Марлин.

— Наистина ли искаш да пикаеш, момиче? Да не лъжеш Марлин?

— Наистина. Разрешавате ли да стана? Ще го направя бавно.

Марлин кимна. Изпъчи се и насочи пистолета право в гърдите й.

— Ще дойда с теб, Марти. Не, няма да те гледам как пикаеш, но ще стоя пред вратата. Само да предприемеш нещо и ще оставя тате да накълца хубавото ти личице.

— Не, Марлин, ще накълцам лицето на тази красавица тук. Първо ще й отрежа косата, после ще прекарам ножа по скалпа й, та главата й да заприлича на билярдна топка. И тогава ще нарисувам нещо с острието по лицето. Чуваш ли, момиче?

— Чувам.

Десет минути. Калверт и Уилям Стрийт. Не ги знае, но Дилън сигурно е наясно къде са.

Банята й на долния етаж изглеждаше отвратително: смърдеше на урина, търкаляха се мръсни кърпи и бельо, по огледалото имаше петна.

— Някой казвал ли ти е, че си свиня, Марлин?

Май щеше да е по-добре да си държи устата затворена. Здравата я удари. От болка се свлече на колене.

— Аз може и да съм свиня, Марти, но ти ще умреш. Не след дълго вече ще гниеш, а ние с тате ще пътуваме за Вирджиния. Там има красиви планини и много местенца за криене. Хайде, свърши си работата сега, Марти. Трябва да се махаме оттук. Ей, на теб ти се е допикало, защото си страшно изплашена, нали?

— Точно така, Марлин.

Затвори вратата в ухиленото му лице. Чу го как се обляга на касата — знаеше, че слуша какво прави. Съзнаваше, че не разполага с много време.

Той затропа по вратата точно когато тя пусна водата.

— Достатъчно дълго стоя, Марти.

Когато се появи на прага, той я натика обратно вътре. Огледа се.

— Не аз съм свинята. Тате е. Така и не знае как да прави разни работи, защото майка му никога не го е научила. Когато бил малък, го оставяла с напикани и наакани пелени. Като станал по-голям, пак го оставяла мръсен, за да го накаже. Баба не беше добра жена.

— Да, така изглежда — обади се Лейси. — Защо дойде тук, Марлин? Защо искаш да ме убиеш? Наистина поемаш огромен риск. Защо?

Той се замисли за миг, но не отмести пистолета от гърба й.

— Просто знам, че трябва да те изведа — отвърна накрая. — На никого не е позволено да ме надхитри и да му се размине. Не преставах да мисля как да се измъкна от клетката в Бостън, а после онзи съдия направо ми поднесе ключа на златен поднос. Онези психиатри бяха адски сговорчиви. Правех се на страшно изплашен, дори поплаках малко. Да, всичко се оказа толкова лесно. А и тате ми изпрати съобщение в затвора, та знаех къде ме чака. От мен се искаше само да стигна до Брайнерд, мотел „Глоувър“ в западните покрайнини на града. Там ме чакаше с дрехи и кола, пълна с бензин. Тогава ми хрумна да те спипам, да те изведа и след това ще бъда свободен. В Бостън всъщност тате удари онзи тип от ФБР. За малко да го прати в ада, където му е мястото.

— Знам. Баща ти е използвал твоята шофьорска книжка. Записахме номера на колата.

Марлин не бе очаквал тази информация.

— Е, предупредих тате да внимава. Беше сигурен, че е довършил онзи от ФБР, но ето — не е така. Наистина ли записахте номера? Няма значение. Сега всичко пак е под контрол. Само ми се ще онзи от ФБР да си бе получил заслуженото.

От кухнята се чу стенанието на Хана.

— Дай сега да видим дали не си опитала да оставиш някакво съобщение за онзи мускулест тип, с когото спиш.

Тя не помръдна, почти спря да диша. Чакаше. Той се поогледа и се обърна към нея:

— Умна си, Марти. Не си предприела нищо. Това е добре.

Хана отново простена. Чуха Еразъм да й казва нещо. Последва рязък вик. Негодник. Отново я бе ударил.

— Ще дойдеш, нали, Марти? Ще дойдеш при мен в центъра на лабиринта. Ако откажеш, тате ще я убие бавно и мъчително. Май вече започва. Картинката ти е ясна, нали?

Да умре заради Хана Пейсли — в това се съдържаше известна ирония. Не, тя така и така щеше да умре. Но Лейси се съмняваше дали Хана ще оцелее. Е, Лейси нямаше друг избор. Абсолютно никакъв.

— Ще дойда.

Десет минути.

— Остави ме да видя дали Хана е добре.

— Голяма приятелка ти е, така ли? Чудесно. Никакви шибани номера, Марти, иначе тате ще я накара горчиво да съжалява. А после ще бъде мой ред да те накарам да съжаляваш още повече.

— Никакви шибани номера, обещавам, Марлин.

— Дамите не бива да използват тази дума, Марти.

Идеше й да се изхили. Влезе в кухнята. Хана седеше на пода, опряла гръб към стената.

— Съжалявам, Хана. Добре ли си?

Очите на Хана не бяха напълно фокусирани, но тя полагаше усилие да го постигне. Вероятно имаше мозъчно сътресение.

— Шерлок, ти ли си?

— Да.

— Къде сме? Кои са тези животни?

Еразъм я срита.

Хана не издаде звук, но се сви от болка.

— Намираме се в моята къща. Тези мъже са Марлин Джоунс и баща му Еразъм.

Видя, че Хана мигом схвана положението. Осъзна също, че ще умре. И двете ще умрат, Лейси забеляза как се опитва да развърже китките си.

— Господа — рече Хана и погледна бащата и сина, — мога ли да получа чаша вода?

— А после сигурно ще поискаш да отидеш да се изпикаеш, като Марти — подхвърли Марлин.

— Марти ли? Тя се казва Шерлок.

Марлин срита Хана точно както бе сторил баща му.

— Млък! Ненавиждам жени, дето не им стига акълът да си държат устата като зашита. Ще го направя някой ден, ще си набавя малък шивашки несесер. За всяка жена ще използвам различен цвят конец. Никаква вода. Хайде да се махаме оттук. Кой знае кой ще се появи?

Пет минути, но вече нямаше значение. Завързаха устата и ръцете на Лейси и я напъхаха върху задната седалка на собствената й кола, отгоре й метнаха одеяло. Хана се намираше в багажника зад нея.

Единият от тях шофираше кола, която тя зърна бегло: сива хонда. После чу как се пали нейната мазда, но не знаеше кой е зад волана. Предполагаше, че ще зарежат колата й пред склада.

Лейси затвори очи и започна да се моли: никога през живота си не се бе молила по-усърдно. Ако Марлин я остави със завързани на гърба ръце, нямаше начин да измъкне колта, прикрепен към глезена й.

 

 

Савидж загряваше. Чу женски глас в предната част на гимнастическия салон и понечи да извика. Не беше Шерлок.

Бяха минали час и двадесет минути. В този миг осъзна, че нещо не е наред. Позвъни в дома й. Никакъв отговор. Савидж и Куинлан имаха шесто чувство. Никой от двамата никога не го пренебрегваше. Моментално се обади на Джими Мейтланд по клетъчния телефон.

— Вечерям, Савидж. Дано имаш сериозно основание да ме безпокоиш по това време.

— Нищо ново за Марлин Джоунс, нали?

— Не. Още не. Защо?

— Не съм виждал Шерлок повече от час. Трябваше да се срещнем в гимнастическия салон. Не се появи. Позвъних й. Никакъв отговор. Знам, че Марлин и баща му са тук. Знам, че са заловили Шерлок.

— Откъде знаеш? Какво става, Савидж?

— Шестото ми чувство, сър. Никога досега не съм се усъмнявал в него. Отивам в къщата й. Тя тръгна натам, за да събере някои неща. Имахме уговорена среща, но не дойде. Шерлок никога не закъснява. Нещо е станало. Просто знам, че Марлин и Еразъм са замесени. Нареди да проследят колата й. Мазда с регистрационен номер SHER 123. Ще уредиш ли по-широко издирване?

— Няма проблем.

След десет минути Савидж беше в къщата й. Беше тъмно. На алеята нямаше никаква кола. Господи, молеше се предчувствието му да е погрешно. Може да е в дома му — да е решила да разопакова багажа си, преди да отиде в салона. Не, не би направила подобно нещо. Стигна до входната врата и хвана дръжката.

Вратата се оказа отключена.

Извади пистолета си, докато отваряше вратата докрай.

Запали лампата. Видя разхвърляната всекидневна: преобърнати мебели, лампа, разбита в стената, рамките на прекрасните й картини бяха изпотрошени, празни бирени кутии, картонени кутии от китайска храна и пици. Парче пица с разтопено сирене лежеше върху красивия й килим.

Кухнята се намираше в още по-окаяно състояние. Странно, но дори през вонята на развалена храна улови аромата на Шерлок. Била е тук. Скоро. После зърна малък сак на пода под масата. Отвори го, но се оказа, че не е неин, а на Хана Пейсли. Заловили са и двете. Как, по дяволите, са се добрали до Хана? Откъде знаят за нея?

А и защо въобще са я заловили?

Разбира се, знаеше отговора на последния въпрос. Марлин е бил наясно, че ще му е нужен някакъв лост, нещо, което да накара Шерлок да прави каквото й заповяда. А какво ще иска? Да влезе в лабиринта, да стигне до центъра, където ще я убие, за да си отмъсти, загдето го залови, простреля и победи в собствената му игра.

Следователно двамата с баща му са отвели жените в някой склад наблизо. Но къде? Във Вашингтон имаше много такива места. Не се съмняваше, че Шерлок вярва на способността му той да съобрази какво е станало. Вероятно е оставила някакво съобщение, стига да е имала възможност. Огледа кухнята, но не забеляза нищо.

Говореше по клетъчния телефон с полицаите, докато крачеше по коридора към малката баня долу. Повдигна му се от вонята. Отвори шкафчето за пешкири под мивката. Нищо. Дръпна настрана завесата на душа. На пода лежеше чантата на Шерлок — отворена.

— Свържете ме с лейтенант Джейкъбс, моля. Прибрал се е вкъщи, предполагам. Кой е номерът му? Слушайте, обажда се Дилън Савидж от ФБР. Имаме много сериозен проблем и незабавно ми е нужна помощ.

Савидж набра телефона на Джейкъбс, докато се навеждаше да вдигне чантата на Шерлок — голяма черна кожена чанта с каишка за през рамо. Присмиваше й се, че вътре може да носи дрехи за преобличане за цяла седмица заедно с маратонките си.

— Лейтенант Джейкъбс, моля.

Внимателно започна да измъква предметите един по един. Стигна до малката й чантичка с гримовете и стана още по-предпазлив. Бавно дръпна ципа.

— Ти ли си, Луис? Савидж се обажда. Имам сериозен проблем. Нали знаеш за Марлин и Еразъм Джоунс? Е, в момента са във Вашингтон и са отвлекли две от моите агентки — агент Шерлок и агент Пейсли. Чакай секунда.

Савидж внимателно обърна несесера наопаки. На него с молив за вежди бе написано: „Калверт и Уилямс“, склад.

Господи, страшно я биваше.

— Луис, успяла е да остави съобщение. На Калверт и Уилям Стрийт има някакъв склад. Марлин и баща му са заловили агент Шерлок и агент Пейсли. Ще накара Шерлок да влезе в лабиринта, Луис, а Марлин ще я чака в центъра. Ще я убие. Приближете се тихо, чуваш ли? Ще се видим там след десет минути.

Не можеше да повярва. Поршето му отказваше да запали. Опита отново, после отвори капака. За съжаление не го биваше много по колите. Изруга и ритна дясната предна гума. Хукна към улицата. Някакъв шофьор едва не го сгази, но натисна рязко спирачки и го заобиколи. Савидж отново изруга. Остана по средата на улицата, трескаво размахвайки ръце.

Появи се такси. Насреща му се ухили чернокожо лице.

— Ха, това не е ли щастливецът, дето ще се жени за хубавото момиче?