Катрин Каултър
Лабиринтът (32)

32

В четвъртък по обяд Марлин Джоунс продължаваше да е на свобода. През целия ден в сряда до късно вечерта по телевизията показваха снимката му. Получиха се обаждания за стотици засичания от Бока Ратон до Анкорадж.

Савидж се опита да поработи, да се съсредоточи върху убийствата в Южна Дакота и Айова, но се оказа трудно. В четвъртък следобед събра всички и ги уведоми за преместването на Хана Пейсли. Допълнително щял да съобщи къде точно — още не било решено къде ще работи. Никой не съжаляваше особено, че се разделят.

Самата Лейси изпита чувството, че от раменете й смъкват огромна тежест.

Час по-късно бе разрешена загадката с убийствата в старческите домове из Флорида. Савидж, Оли и Шерлок влязоха в заседателната зала в приповдигнато настроение.

Савидж потри доволно ръце:

— Добри новини. Оказва се, че нашият убиец е старец. Бенджамин Потър от Синсинати, фокусник с тридесет години стаж. Страшно го бива да се дегизира, което впрочем всички знаете отлично. Освен тези му „забежки“, никога през живота си не е направил нищо лошо. С лекота прониквал в старческите домове, преоблечен като поредния старец, който се нуждае от целодневно наблюдение. Понякога се представял за старица, друг път — за старец. Понеже, общо взето, бил здрав, никоя сестра никога не го е виждала разсъблечен и така се представял — според настроението си — за старица. След дадено убийство въобще не е имал затруднения да избяга, защото не се е налагало да го прави. Не. Винаги оставал — изчаквал да се появи „роднина“ и да го отведе вкъщи при близките му. Плащал на „роднината“ петдесет долара за услугата.

Савидж даде знак на Оли.

Оли подхвана:

— Ченгетата открили „роднината“ в Атланта. Човекът отрекъл да знае каквото и да било за убийствата. Повтарял, че старецът бил чудак, а парите — лесно изкарани.

Кимна към Лейси.

— Бенджамин Потър нямаше да бъде заловен и след шестото убийство, но на излизане от стаята на жертвата случайно се убол на използвана спринцовка и получил сърдечен удар. Починал, преди да успее да каже на когото и да било защо е убил шест възрастни жени.

Отново заговори Оли:

— Да, откриването на „роднината“ е моя заслуга. Но той твърди, че няма никаква представа защо ги е убивал. Старецът му се струвал щастлив и добре. Така че — иди разбери.

Всички се опитаха да разберат защо, но не измислиха нищо, което да звучи напълно правдоподобно. Савидж спомена, че според МАКСИНА старецът вероятно е имал комплекс: искал е да бъде жена и затова е избивал конкурентките си.

— Голям удар — определи Савидж. — Всички отиваме в гимнастическия салон да го отпразнуваме.

Подчинените му простенаха.

 

 

Следобед, все още в приповдигнато настроение, Лейси посети дамската тоалетна. Това всъщност си беше бивша мъжка тоалетна със свалени писоари. И понеже след демонтажа им не бяха поставили плочки по стената, винаги имаше влага и миришеше.

Докато си миеше ръцете, вдигна поглед и видя отражението на Хана в огледалото. Нищо не каза.

— Любовникът ти не пое риска да го обвиня в сексуално насилие, затова не може да ме уволни.

— Нали ти отрече да си съобщавала на пресата за роднинската ми връзка с една от жертвите?

— Да, отрекох.

— Как тогава Савидж ще те уволни без доказателства? О, престани, Хана. Казвай, каквото си намислила, и ме остави на мира.

— Много си сладка, знаеш ли? Шерлок, я си признай, още докато беше в Куантико ли хвърли око на Савидж?

— Не.

— Ще те чука до дупка, но никога няма да се ожени за теб. Любил ли те е вече под душа? Страшно обича да го прави.

— Хана, не е твоя работа какво правим. Моля те, престани. Забрави го. Знаеш, че причината не е в мене. Дори да не бях тук, Савидж пак нямаше да излиза с теб.

— Можеше да е така, но може и да не е.

— Довиждане, Хана.

Оли я чакаше отвън. Прошепна й:

— Просто не исках да те застреля.

— И стоиш тук в очакване да чуеш изстрел ли?

— Нещо подобно.

— Не се притеснявай за мен, Оли. Някакви новини за Марлин Джоунс?

— Не, нищо. А, да — баща ти се обади и помоли да се свържеш с него. Било изключително важно.

Не искаше да вдига телефона. Не искаше, но го направи. Изпитваше непознато досега безпокойство. Докато набираше номера в дома на родителите си, я обхвана ужас.

— Изабел? Лейси се обажда.

— О, Господи, Лейси, става въпрос за майка ти. Чакай да повикам баща ти. Навреме се обаждаш. Тъкмо се кани да отскочи до болницата.

— Болницата ли? Какво е станало с мама? — но Изабел вече бе прехвърлила разговора. — Татко?

— Лейси? Ела си вкъщи, мила. Става въпрос за майка ти. Имаше произшествие. В болница е. Сериозно е, Лейси. Можеш ли да се откъснеш от работата си за малко?

— Какво произшествие? Какво е състоянието й?

— Излизах на заден от алеята. Тя изскочи от храстите в края на двора, при улицата. Ударих я. Наистина стана случайно. Кълна ти се, беше случайно. Един пешеходец видя всичко. Не е мъртва, Лейси, но далакът й е разкъсан и в момента я оперират. Чувствам се ужасно. Представа нямам какво ще стане. Според мен трябва да се прибереш веднага вкъщи.

Преди да успее да отговори каквото и да било, той затвори. Какво още щеше да се случи?

 

 

Щеше да пътува директно до Сан Франциско в девет часа сутринта. Дилън се качи с нея на автобуса до терминала — оттам щеше да хване полета на „Юнайтед“. Той използва значката си от ФБР, за да влезе в залата за заминаващи.

— Да ми се обадиш — помоли той, целуна я по косата и я притисна към себе си, като не спираше да я гали по гърба. — Всичко ще бъде наред. Ще се справим. Помниш ли безбройните изпитания, описани в Библията, които Господ изпраща на хората? Е, това сега са нашите изпитания. Обади ми се, чуваш ли?

Целуна я отново. През огромните прозорци се загледа как самолетът й отлита.

Не му се искаше да я пусне сама, но в момента не можеше да тръгне с нея. Нещата вече се задвижваха и той добре го знаеше. И което бе по-важно: тя също го знаеше. Беше само въпрос на време. Всъщност той изпитваше облекчение, че тя ще се намира на почти пет хиляди километра разстояние, макар че никога нямаше да й го каже. Не би се примирила той да я защитава; щеше да настоява, че е професионалист и е в състояние да се грижи за себе си.

Качи се в автобуса, който щеше да го откара до основната сграда на летището и паркинга. Загледан в някакъв бизнесмен с претъпкано дипломатическо куфарче, си даде сметка, че тя ще има всички основания да го халоса, ако й признае подобно нещо. Не бива да забравя колко добре е подготвена. Професионалист е. Обаче всеки път, когато си я представяше как се впуска в акция, стомахът му се свиваше.

Поклати глава. Възможно ли бе баща й умишлено да е блъснал майка й?

 

 

За пръв път откакто се помнеше, Лейси видя всичките шестдесет и една години на майка си, изписани върху лицето й. Кожата й изглеждаше отпусната, страните — хлътнали. Компаньонката на майка й от десет години, госпожа Арч, и баща й стояха до леглото.

— Не се тревожи — посрещна я той. — Операцията мина добре. Извадили са далака й и са спрели вътрешните кръвоизливи. Доста е понатъртена. Известно време ще я болят ребрата, но ще се оправи, Лейси.

Погледна баща си.

— Знам, говорих със сестрата. Къде бяхте, госпожо Арч, когато това се случи?

— Майка ви ме подведе, Лейси. В един момент уж гледаше телевизионно състезание, а в следващия изчезна. Бях отскочила до кухнята за чаша чай.

Отново погледна баща си. Докато наблюдаваше жената, която му бе съпруга от тридесет години, той изглеждаше отчужден. За какво ли мислеше? Дали очакваше тя да каже нещо против него, когато се върне в съзнание?

— Татко, обясни ми какво точно стана.

— Излизах на заден от алеята, за да отида в съда. Чух шум от тъп удар. Бях блъснал майка ти. Въобще не я видях. Първата ми работа бе да я откарам до болницата, после се обадих в полицията. Някакъв сержант Долан откри свидетел на целия инцидент. Казва се Мърдок.

— Какво е разказал?

— Че тя ненадейно изскочила на алеята. И добавил, че не проумява защо е постъпила толкова глупаво.

Щеше да се наложи лично да поговори с този господин Мърдок.

— Нали не вярваш на налудничавата история на майка ти за опита да я сгазя?

— Не. Ти не си глупав.

До този момент беше напрегнат, но сега се поотпусна. Дори леко се усмихна.

— Не, не съм глупав. Но защо го е направила?

— Вероятно, за да привлече вниманието ти.

— Не звучи правдоподобно, Лейси.

— Може би щеше да се чувства по-добре, ако й обръщаше по-голямо внимание.

Погледна към майка си. Беше абсолютно неподвижна. Лежеше в болничното легло с объркан мозък и без далак.

— Ще помисля върху думите ти. Къде отиваш?

— Да поговоря с господин Мърдок. Не, татко, не се съмнявам в теб. Но е редно да го чуя от неговата уста. Не е изключено да помогне и на двама ни да я разберем малко по-добре.

Лейси излезе от болничната стая на майка си и се отби при сестрата.

— Госпожа Шерлок ще се оправи напълно — увери я сестра Блакбърн. — Наистина. Ще спи поне още три-четири часа. Елате да я видите по-късно, около времето за вечеря.

Лейси позвъни в полицейския участък. Десет минути по-късно шофираше към дома на господин Мърдок, който се намираше през три къщи от дома на родителите й на Бродуей. Следобедът беше мъглив и доста хладен.

Още не бе съвсем тъмно, но прозорецът към улицата светеше. Съсухрен старец, приведен почти на две, й отвори вратата точно когато щеше да се откаже да чука. До него стоеше огромен булдог. Господин Мърдок кимна към кучето.

— Разхождам го поне шест пъти на ден — бяха първите му думи. — Зле е с пикочния мехур — добави той и потупа кучето по главата. — Пикае по-често от мен.

Не я покани вътре, но тя и не прояви желание да влезе в тъмния коридор зад него, който миришеше прекалено силно на куче и на мръсни чорапи.

— Видели сте произшествие, господин Мърдок, нали? Мъж с кола ударил жена.

— А? О, това ли? Да, всичко видях. Стана вчера следобед. Тази красива дама стоеше някак приведена в гъстите олеандри. Тъкмо се канех да й извикам, нали разбирате… Помислих си дали няма някакъв проблем и тя най-неочаквано изскочи направо на алеята. Чух как колата я блъсна. Беше доста особено. Така каза и племенникът ми, когато му се обадих. Какво има, Бътчи? Пак ли затруднения с пикочния мехур? Добре. Иди си донеси каишката. Извинете ме, млада госпожице, но това е всичко, което знам. Жената изтича на пътя на колата нарочно, или не, а това превръща случилото се в произшествие — просто и ясно.

Лейси бавно се върна при взетата под наем кола. Защо майка й е постъпила така? Наистина ли жадуваше за повече внимание от баща й? Беше прекалено елементарно, но все пак представляваше отправна точка. Никога не бе разбирала майка си. Защо да започне да я разбира сега?

 

 

Баща й дойде отново в болницата в седем вечерта.

— Няма промяна в състоянието й — осведоми го Лейси.

Той мълчаливо отиде до леглото и се загледа в съпругата си. Най-сетне промълви:

— Старецът каза ли ти, че не съм се опитал да убия майка ти?

— Да. Виж, татко, трябваше да поговоря с него, да чуя всичко от неговата уста.

— Ти си ми дъщеря. Разбирам постъпката ти. Обадих се на нов психиатър. Утре ще дойде да поговори с майка ти. Разказах й какво се е случило, какво мислиш ти. Ще видим. Доволен съм, защото не ме смяташ за толкова глупав, че да се опитам да я убия.

— О, не.

— Самият аз се питах в състояние ли съм да го направя. Вероятно. Ако беше тъмно и се намирахме в Андите, където нито един очевидец не говори английски…

— Шегуваш се.

— Естествено — погледна часовника си. — Утре трябва да бъда рано в съда. Ще се видим по обяд, Лейси — на вратата се спря. — Знаеш ли, не е трудно човек да започне да мисли по определен начин, да следва определено поведение. А майка ти може да изкара от търпение и светец. Наясно си, нали? Ще видим.

Прекара нощта в болничната стая. Лежеше на походно легло и чуваше всяко вдишване на майка си. Пред очите й ясно се очертаваше отчужденото, студено лице на баща й, когато му съобщи намерението си да остане тук до сутринта. На тръгване той продължаваше да й е ядосан. Не го винеше. И тя едва ли би била във възторг, ако той се съмняваше в нея.

Дилън й се обади едва към единадесет — при него беше два след полунощ. Тя му звъня по-рано, но попадна на телефонния секретар.

— Не исках да те безпокоя, но не се стърпях. Как е майка ти?

— Ще се оправи. Лично разпитах един свидетел: мама сякаш се е криела сред храстите, после се втурнала и застанала на пътя на колата. Хубаво си поговорих с татко. Утре ще доведе нов психиатър да я види. Подхвърлих му, че вероятно се опитва да привлече вниманието му. Редно ли беше да му го казвам? Как смяташ?

— Продължавам да мисля, че майка ти сякаш наистина иска нещо от баща ти, но не го получава. Ти си им дъщеря. Разбира се, че трябва да им кажеш какво мислиш. Не е изключено наистина да се окаже психически нестабилна.

— Както каза баща ми: „Ще видим“.

— Ти добре ли си?

— Да. Не се притеснявай за мен. Някакви новини за Марлин Джоунс?

— Не. Всички са полудели. Все едно е потънал вдън земя. О, да. Хана ми позвъни преди около час. Искаше да дойде да поговорим. Отказах й и в отговор ми разказа как днес следобед си я нападнала в женската тоалетна. Била си я обвинила, че ме е шантажирала, за да не я отстраня. И още — била си бясна, задето съм спал с нея.

Последното нещо, от което се нуждаеше в този момент, бяха измислиците на Хана.

— Не е така, Дилън. Но това е идея. Чакай да помисля. Не знам… Доста е силна. Вероятно ще ме повали.

Той изсумтя.

— Да, вероятно би могла. Обади ми се утре в службата, за да ме държиш в течение. Шерлок?

— Да?

— Страшно много ми липсваш. Отидох сам в гимнастическия салон. Някога беше чудесно… Дори предпочитах да ходя сам, а сега тъкмо започнах да правя лицеви опори, и започнах да се оглеждам за теб.

Леко се усмихваше, когато остави слушалката.

 

 

Лъч светлина от болничния коридор пробяга по лицето на Лейси и тя се събуди. Не помръдна, но се напрегна и зае позиция. Би могла да е медицинска сестра, но знаеше, че не е. Бе доловила натрапващия се одеколон на Дъглас — дълбок мускусов аромат, който бе и страхотно сексапилен. Помнеше това ухание от петнадесетгодишната си възраст, когато той се появи за пръв път в живота им.

Лежеше съвършено неподвижна. Наблюдаваше го как бавно се насочва към леглото на майка й. Остана там дълго, взрян в болната. Слабата светлина, нахлуваща през прозореца, го огряваше. Наведе се и целуна майка й. Чу го да прошепва:

— Евелин, защо направи тази глупост? Знаеш какъв негодник е. Няма начин да не знаеш, че винаги е бил такъв. Какво очакваше да докажеш, като се хвърлиш под колата му?

Майка й не издаде никакъв звук.

Дъглас нежно погали лицето й. Изправи се и се обърна. И застина на място.

— Господи, Лейси, какво правиш тук? — възкликна той.

— Останах при мама — бавно се надигна на колене и опря гръб в стената. Носеше една от любимите си памучни нощници: закопчана до шията и дълга до петите. — Татко не ти ли каза, че ще остана при нея? Явно — не. Какво правиш тук, Дъглас?

Той сви рамене.

— Естествено е да се притеснявам за нея. Трябваше да се уверя, че всичко е наред. Исках да я видя, но предпочитах да съм сигурен, че баща ти не е тук.

— Часовете за посещение приключиха отдавна. Как влезе?

— Никакъв проблем. Познавам сестра Лорет. Тя ме пусна. Изненадан съм да те видя. Не знаех дали ще си дойдеш. Онзи откачен Марлин Джоунс продължава да е на свобода. Не допусках, че ще изоставиш преследването.

— Защо целуваше мама?

— Познавам я от много години, Лейси. Тя е добра жена и ми е почти като майка.

— Целувката никак не ми изглеждаше синовна.

Пропусна забележката й покрай ушите си и продължи:

— Просто не искам нещо да й се случи.

— Трудно ми е да повярвам, Дъглас. Целуваше я както се целува любовница.

— Не, Лейси, нищо подобно. Защо гледаш към вратата?

— Чакам Кандис да нахълта всеки момент. Появява се винаги когато си с мен.

— Беше заспала. Няма да дойде — засмя се. — Но страшно ще се ядоса, задето е пропуснала такава възможност. Ти — по нощница, в една и съща стая с мен. Да, направо ще полудее.

— Нямам сили да се разправям с нея сега. Сигурен ли си, че е вкъщи и спи?

— Господи, надявам се!

Лейси се изправи — нощницата я обгърна като палатка.

— Време е да си вървиш, Дъглас. Не желая да безпокоим мама. А и аз искам да поспя. А, и още нещо — татко никога не би я наранил. Тя е притичала на пътя на колата му нарочно.

— Звучи ми безсмислено.

При тези думи тя се усмихна. Напоследък това като че ли беше всеобщото мнение.

Дъглас си тръгна и тя затвори вратата. Пое си дълбоко дъх, потапяйки се отново в блажената тъмнина. Чуваше равномерното дишане на майка си. Уви се с трите болнични одеяла, но мина доста време, преди да се стопли.

Защо Дъглас бе говорил така, сякаш му е любовница. Или си бе въобразила?

Главата я заболя. В момента не искаше нищо друго, освен да се прибере вкъщи, при Дилън.