Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФБР Трилър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 52гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2010)
Разпознаване и корекция
ros_s(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Катрин Каултър. Лабиринтът

ИК „Бард“, ООД, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954–585–197-X

История

  1. —Добавяне

27

Лейси дълго се взира в звънеца, преди да го натисне. Савидж се задоволи мълчаливо да огледа триетажната луксозна къща с великолепен изглед към Голдън Гейт и хълмовете в далечината. Хладният ден бе така ярък, че те заболяваха очите. Из Залива се виждаха десетки лодки.

Вратата отвори чернокожа жена на средна възраст, пълничка, хубава, с умни очи. Възкликна и грабна Лейси в прегръдките си.

— Бебето ми. Ти си, наистина. Дойде си, слава Богу! От седмици ми разправят, че ще си дойдеш и ето те най-после. Уплаших се, да не би да си ни изоставила завинаги.

Лейси отвърна на прегръдката не по-малко сърдечно. Чувстваше Изабел като майка много повече от жената в елегантната спалня горе. Беше икономка и готвачка на семейство Шерлок още преди Лейси да се роди.

— Радвам се да те видя, Изабел. Добре ли си? Децата ти как са?

Лейси се отдръпна, за да разгледа внимателно любимото лице, от което се излъчваше топлина и ведрина.

— Нещата с моето семейства са наред, но същото не може да се каже за тук, Лейси. Не, не може. Баща ти не говори много; затворил се е в себе си. Напоследък майка ти въобще не излиза от стаята си. Стои вътре и непрекъснато гледа онези безсмислени телевизионни дискусии, доколкото се досещам. Твърди, че иска да напише книга, която да рекламират по телевизията — така щяла да забогатее и да напусне баща ти. Ей, кой е този мъж с теб?

— Това е Дилън Савидж. И той е от ФБР. Дилън, това е Изабел Танър. Веднага след шестнадесетия ми рожден ден ми обясни колко лоши са момчетата. И ме предупреди да не се качвам в ягуара на Боби Уелман.

— Трябвало е да я послушаш.

— О, Господи, Лейси! Да не искаш да кажеш, че си му позволила да те награби в колата си? Господи! Живеех с мисълта, че съм те предпазила.

Савидж взе ръката й.

— Госпожо Изабел, никой не е награбвал Шерлок в кола след ягуара, уверявам те. Добре си я възпитала.

— Наричате я Шерлок — отбеляза Изабел и скръсти ръце пред едрите си гърди. — Звучи смешно, но и симпатично. Хайде, влизайте. Ще ви поднеса чай и току-що опечени кифлички.

— Кой е, Изабел?

Лицето на Изабел се напрегна. Тя бавно се извърна и извика:

— Дъщеря ви, госпожо Шерлок.

— Не. Белинда е мъртва. Не ми говори така, Изабел. Жестока си.

— Става въпрос за госпожица Лейси, не за Белинда.

— Лейси ли? О, да, тя каза, че ще се върне вкъщи, но не й повярвах.

Изабел прошепна:

— Не гледай така, Лейси. Просто днес не е в добра форма, това е всичко. А и отдавна не си идвала.

— Нито пък Белинда.

Изабел махна с ръка.

— Влезте във всекидневната, скъпа — приближи се до витото стълбище към втория етаж. — Госпожо Шерлок, ще слезете ли?

— Естествено. Ще се появя след минута. Само да си измия зъбите.

„Къщата прилича на музей“, помисли си Савидж, оглеждайки всекидневната. Вероятно благодарение на Изабел всичко блестеше от чистота, но беше някак неуютно и студено.

— Никой не седи тук — обясни Лейси. — Господи, страшно е неуютно, нали? И задушаващо. Бях забравила, колко е ужасно. Защо не отидем в кабинета на татко? Аз постоянно стоях там.

Кабинетът на съдия Шерлок бе типично мъжко убежище и излъчваше топлина; личеше си, че е обитавано място, при това не само заради безбройните книги с твърди и с меки корици и с камарите списания. Видът на строгите тъмнокафяви кожени мебели се смекчаваше от килимчетата и постелките в меки тонове, пръснати навсякъде. Пред широкия прозорец с изглед към Залива растеше буйна папрат. Един телескоп бе насочен към хълмовете. Савидж не бе очаквал подобно нещо. Не беше съвсем сигурен какво точно се е надявал да види, но определено не беше тази топла, приветлива стая. Той си пое дълбоко въздух.

— Каква прекрасна стая.

— Нали? — Лейси отиде до широкия прозорец. — Оттук се разкрива най-красивият изглед в Сан Франциско — млъкна за миг и се усмихна на Изабел, която влизаше с лъскав сребърен поднос. — О, Изабел, кифличките ухаят божествено.

Савидж тъкмо отхапа кифличка със сметана и вратата се отвори. С грацията на родена принцеса на прага се появи една от най-красивите жени, които бе виждал през живота си. Направо зашеметяваща, както се изразяваше баща му. И не приличаше на Шерлок. Косите на Шерлок бяха кестеняво червеникави, а на майка й — руси, меки и гладки като бледа коприна. Очите на Шерлок бяха топли и зелени, а на майка й — сини. Шерлок бе висока, над метър и седемдесет, а майка й беше дребна, с фини кости и едва ли имаше метър и шестдесет. В тъмносиния вълнен костюм с кремав пуловер Шерлок изглеждаше делова. Майка й носеше копринена рокля с цвят на праскова, а златна шнола събираше на тила разкошните й коси. Бижутата и дрехите й не бяха скъпи, но тя не само изглеждаше добре гледана и богата, но очевидно и се чувстваше така. По лицето й почти не се забелязваха бръчки. Вероятно наближаваше шестдесетте, но ако Савидж не знаеше, че убитата й дъщеря сега би трябвало да наближава четиридесет, не би й дал повече от четиридесет и пет.

— Значи вие сте Дилън Савидж? — попита госпожа Шерлок, без да влиза в кабинета. — Вие разговаряхте с баща й по телефона, след като съобщих на Лейси, че се е опитал да ме блъсне с беемвето си.

— Да, мадам — пристъпи към нея и й подаде ръка. — Аз съм Дилън Савидж. И аз като дъщеря ви работя във ФБР.

Най-накрая тя пое ръката му.

— Прекалено сте привлекателен — констатира госпожа Шерлок, след като дълго го оглежда. — Никога не съм изпитвала доверие към привлекателните мъже. Баща й е привлекателен и вижте докъде стигнаха нещата. Освен това вероятно имате великолепно тяло. Спите ли с дъщеря ми?

Савидж отвърна със спокойния си, предразполагащ глас:

— Госпожо Шерлок, няма ли да изпиете чаша чай? Ароматен е. Индийски. И не се съмнявам, че кифличките ще ви харесат. Много са вкусни. Изабел е превъзходна готвачка. Истинско щастие е, че работи при вас.

— Здравей, мамо.

— Искаше ми се да не беше идвала, Лейси, но баща ти ще бъде доволен.

Гласът й бе овладян, леко укорителен, но красивото й лице остана безизразно. Никога ли не изразяваше гняв или радост? Нищо ли не променяше вида й?

— Останах с впечатлението, че искаш да се прибера.

— Промених решението си. Нещата тук не са наред. Просто не са наред. Но след като си дошла, предполагам, че ще искаш да останеш.

— Само за няколко дни, мамо. Нали не възразяваш и Дилън да остане тук?

— Прекалено е привлекателен — повтори госпожа Шерлок, — но вероятно нямам избор. Горе има поне четири стаи. Да се настани в някоя от тях. Надявам се, че не спиш с него, Лейси. Има прекалено много зарази, а мъжете разнасят всичките, нали знаеш? Вече го доказаха, но аз отдавна го знам. Затова престанах да спя с баща ти. Не желаех да ме зарази с някоя ужасна болест.

— Искате ли чай, мадам?

Госпожа Шерлок пое чашата от фин порцелан от Савидж и се настани на самия ръб на едно кожено кресло. Огледа се.

— Ненавиждам тази стая — обяви тя и отпи от чая си. — Никога не съм я харесвала. На мен ми допада всекидневната. Аз я обзаведох. Лейси каза ли ви, господин Савидж?

Той имаше чувството, че е попаднал в заешката дупка. Погледна Лейси — лицето й изразяваше единствено безкрайна умора. Имаше вид на човек, свикнал с подобни неща. Хрумна му, че госпожа Шерлок се държи почти като пралеля му Мини — отвратително. Постоянно твърдеше колко е деликатна — Бог знае какво означаваше това — за да й се разминава каквото и да каже и да бъде постоянно в центъра на вниманието. Савидж не се съмняваше, че госпожа Шерлок страда от психично разстройство, но се затрудняваше да определи доколко е истинско.

— Забравих да му кажа, мамо — обади се Лейси. — Но що се отнася до стаите, тази не е толкова лоша. Има много книги.

— Ненавиждам безпорядъка. Той е признак на хаотичен ум. Баща ти щял да си продаде беемвето. Според мен ще си купи мерцедес. Само не знам какъв модел. Ако е голяма кола, наистина ще трябва да внимавам да не излизам, когато шофира. Но нали знаеш — застанеш ли до алеята, високите храсти ти пречат да видиш дали някой идва. Така за малко да ме блъсне миналия път.

— Мамо, татко кога се опита да те прегази? Наскоро ли?

— О, не. Беше миналата пролет — направи пауза, отпи и със свъсени вежди се загледа в красивия килим под краката си. — Или е било това лято? Трудно ми е да си спомня. Но сетя ли се нещо, не го забравям.

— Да, мамо, знам.

Савидж се обади:

— Съпругът ви може да си купи малък модел мерцедес, мадам.

— Да… Или порше — отвърна госпожа Шерлок и го погледна.

— Аз карам порше. Много са хубави. Но никога не съм правил опит да блъсна някого. Нали ще ме хванат. Поршето е добър избор.

— Всъщност и аз съм на същото мнение.

Савидж скочи и се обърна към изключително привлекателния мъж на средна възраст, застанал на прага. Имаше хубави сребристи коси, меките зелени сияещи очи на Шерлок и изглеждаше по-висок отколкото беше, защото бе строен като атлет. Гледаше към съпругата си с раздразнение и същевременно леко развеселен.

— Аз съм съдия Шерлок. Здравей, Лейси.

И тя бе скочила и сега пристъпваше към баща си. Протегна ръце.

— Здравей, татко. Току-що пристигнахме. Възразяваш ли да останем известно време?

— Не, разбира се. Разполагаме с предостатъчно място. Ще бъде приятно да се чуят и други гласове. Скъпа — той тръгна към красивата жена, която не откъсваше очи от него, — как мина денят ти?

— Искам да знам дали тя спи с него, Корман, но не ми казва. Толкова привлекателен изглежда, а знаеш какво отношение имам по въпроса. Виж само какво направи Дъглас, защото е мъж и е неразумен. Едва заровихме Белинда и се ожени за онази никаквица.

— Белинда е мъртва от седем години, Евелин. Време бе Дъглас отново да се задоми.

Хвърли поглед към Савидж. Сякаш го питаше: „Не е ли глупачка?“. Савидж леко се отдръпна назад.

— Дори и така да е — отбеляза Евелин Шерлок, извърнала безизразно лице от съпруга си, — но не биваше да се женят. Не можеш ли да накараш Дъглас да се разведе с нея, Корман?

— Не се занимавам с такива неща и ти добре го знаеш. Или не си спомняш?

— Когато си спомня нещо, никога не го забравям. Същото казах на Лейси и на господин Савидж, преди да се появиш. Ще си купиш ли порше, за да се чувствам в безопасност?

— Вероятно ще го направя, Евелин. Колата, както спомена господин Савидж, наистина е хубава. Лейси, ще ми дадеш ли чаша чай? Много се радвам най-после да се запознаем, господин Савидж. Доколкото знам, вие сте шефът на дъщеря ми във ФБР.

— Да, сър. Оглавявам Отдела за предопределяне на умствените способности на престъпниците.

— Според мен подходът ви е отлична идея. Хубаво е технологиите да се използват за прогнозиране на действията на психопатите. Защо сте тук с нея в Сан Франциско?

— Работим по случая Марлин Джоунс.

— Но защо тук? Марлин Джоунс е в Бостън.

— Да, но има разни неща за изясняване. Тук сме да ги проверим.

— Разбирам.

Съдия Корман Шерлок се настани на красивия стол зад красивото си, претрупано с книги и списания бюро. Отгоре му имаше разпръснати поне десетина химикалки. На шкаф до бюрото стояха телефон и факс. „За съдията тук е работно място, даде си сметка Дилън. Не е място за отдих. Този човек прекарва тук часове наред, потънал в работа.“

— Чух по новините, че Марлин Джоунс ударил адвоката си. Съобщиха го по всички станции. В съда говореха само за това. Ти си била там, така ли, Лейси?

Тя кимна.

— Да, присъствахме и двамата. Всички се зарадваха, че на света ще остане един адвокат по-малко… — млъкна и се усмихна на баща си. — Извинявай, но за теб не мисля като за адвокат, защото си съдия и бивш прокурор. Ти осъждаш престъпниците, не ги защитаваш.

— Вярно е. Репутацията на Големия Джон Бълок си я бива. Твоят Марлин може и да отърве наказанието, когато го изправят пред съда. Големият Джон върши чудеса със съдебните заседатели. Ако този Марлин вече не разполага със сърцераздирателно трагично и обременено детство, Джон ще му изфабрикува едно и заседателите ще проявят склонност да повярват на всичко, което им каже.

— Хората не са глупави, татко. Ще погледнат Марлин Джоунс и ще видят, че е психопат. Луд е, но не е невменяем. Осъзнава напълно какво прави, но не изпитва никакви угризения, никаква вина. Призна си за всички убийства. Дори и да го оправдаят в Бостън, ще го изпратят да отговаря пред съда и тук. Призна още за две убити жени в Денвър. Все някъде ще го осъдят. На някое от тези места ще си получи заслуженото.

— О, Лейси, хората се оставят да ги подвеждат, да ги манипулират. Виждат сиво там, където е само черно. Сблъсквал съм се с това много пъти. Съдебните заседатели виждат каквото искат да видят. Ако желаят да освободят подсъдим, независимо от доказателствата, те го освобождават. Нещата са толкова прости и затова често са трагични. Надявам се Марлин Джоунс да бъде изправен пред съда в Калифорния. Тук поне ще получи смъртно наказание.

— Ако получи смъртно наказание, електрическият стол според мен е прекалено лесен и бърз начин. Смятам за редно да се даде възможност на семействата на всички жени, които е убил, да го късат парче по парче.

— Много тесногръдо от твоя страна, Лейси.

— Защо? Справедливо е.

— Но прилича на отмъстителност.

— Да. И какво лошо има?

— Добре — да кажем, нищо. Е, скъпо мое дете, господин Савидж вероятно се пита дали постоянно спорим така. Хайде да престанем. Разкажи ми какви уточнения имате да правите тук ти и господин Савидж.

Евелин Шерлок се усмихна, но на Савидж отново му се стори, че лицето й е съвършено безизразно. Все едно се бе научила да не помръдва и мускул, за да не разваля идеалната маска върху лицето си. Тя се обади:

— Вероятно мислят, че ти си убил Белинда, Корман. Нали, господин Савидж?

Това бе неочакван удар. Савидж обаче съвършено спокойно я увери:

— Ни най-малко, мадам.

— А би трябвало. Е, определено не сте толкова интелигентен, колкото привлекателен. Той се опита да ме сгази. Няма причина да не е убил Белинда. Не я харесваше. Направо я ненавиждаше, защото баща й е в „Сан Куентин“. Твърдеше, че Белинда ще бъде толкова луда, колкото съм аз и баща й. Отвратително е да се изрече подобно нещо, нали господин Савидж?

— Аз положително не бих го направил, госпожо Шерлок, но хората са различни. А сега — продължи той, обръщайки се отново към съдия Шерлок, — чудя се, сър, ще имате ли нещо против да ни съобщите дали Марлин Джоунс се е изправял някога пред вас в съда?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да, естествено. Помня всеки мъж или жена, заставали пред мен в съда. Марлин Джоунс не е сред тях.

— Да не би да сте го преследвали, преди да станете съдия?

— Щях да си спомням, господин Савидж. Отговорът отново е отрицателен.

Савидж отвори дипломатическото си куфарче и извади черно-бяла снимка.

— Никога ли не сте виждали този мъж?

Подаде на съдия Шерлок снимката на Марлин.

— Не, никога не съм го виждал. Това е Марлин Джоунс, нали? Лейси, ти си права. Той прилича на класически психопат, което ще рече, че изглежда съвършено нормален.

Савидж му подаде друга снимка.

— По дяволите. И това е Марлин Джоунс, но тази снимка е преправяна, нали?

— Лабораториите на ФБР са най-добрите. Помолих ги да ми доставят снимки с различни дегизировки, които този мъж би използвал успешно.

— Ето — тук мустаците, бакенбардите са малко по-дълги, а косата е сресана, сякаш иска да прикрие плешивина… Невероятно. Съжалявам, обаче и този мъж не съм го виждал никога.

Савидж му подаде трета снимка. Съдия Шерлок си пое въздух.

— Не вярвам на очите си. Преследвах този човек преди години, но го помня. Беше хипар и беше обвинен за използване на марихуана. Точно така — с гъста брада и очила с дебели стъкла. Раменете му бяха отпуснати, но беше висок. Почти колкото мен. Гледаше ме — помня добре — сякаш всеки момент ще ме заплюе. Как му беше името? — млъкна и продължи да гледа снимката, барабанейки с пръсти. По едно време въздъхна: — Трябва да направя справка. Май остарявам. Не, почакайте минутка. Беше особено име. Еразъм. Точно така. Казваше се Еразъм някой си. Не помня презимето, но беше обикновено. Беше преди десет години. Получи три години, макар да бе първото му нарушение. Но беше толкова арогантен, че си ги заслужи. Да, три години.

Лейси пое снимката от баща си. Дилън не й бе споменавал за нея. Разгледа я внимателно, после погледна баща си.

— Значи е възможно да е искал да си отмъсти заради тези три години; да е убил Белинда, след като е излежал присъдата, за да се почувства възмезден.

— Но има един проблем — обади се Савидж.

И съдия Шерлок, и дъщеря му го погледнаха.

— Погледнете пак снимката, съдия Шерлок.

— Добре. Какъв е проблемът?

— Преди десет години Марлин Джоунс е бил на двадесет и осем. Този мъж е по-възрастен. На петдесет и пет или шестдесет.

— Да, прав сте. Но тази гъста брада и очилата не позволяват да се определи. Значи това не е Марлин?

— Това е баща му — обади се Лейси тихо. — Това е Еразъм, мъжът, когото татко е преследвал; бащата на Марлин, нали? А това е стара негова снимка.

— Да. Хората от ФБР във Финикс се добраха до тази негова снимка от стара шофьорска книжка. Нашите в лабораторията я пообработиха. Не ти го споменах, Шерлок, защото не вярвах, че ще доведе до нещо.

— Този човек все още ли е жив?

— Да, доколкото ни е известно. От години не се е връщал в Юма. Там е отгледал Марлин. Марлин е заминал, когато е бил на осемнадесет. През следващите няколко години Еразъм ту се е появявал, ту е отсъствал задълго, после изчезнал. Сега трябва да е на шестдесет и четири. Но никой не знае къде е.

— Дайте да видя този мъж — настоя госпожа Шерлок.

Лейси подаде фотографията на майка си.

— Целият е в пърхот. Помня, че през шестдесетте години такива като него постоянно сновяха из Сан Франциско. Бил е изправен пред съда през осемдесетте ли, Корман?

— Да. Преди десетина години.

— Според мен щеше да е привлекателен без очилата, брадата и дългите коси.

— Синът му е привлекателен, мамо. Много привлекателен. Той е на другата снимка. Но знаеш ли — очите му са като мъртви.

Госпожа Шерлок погледна фотографията на Марлин Джоунс, вторачи се в съпруга си и припадна.