Катрин Каултър
Лабиринтът (26)

26

Тя се запита какво ли ще стане, ако повърне върху масата. Дали някой щеше да разбере?

— Но не и Белинда, нали? Тя не искаше да спи с теб. Права ли съм, Марлин? Смятала те е за болен. Намирала те е за отвратителен. Не е искала да има нищо общо с теб. Желаела е единствено съпруга си, никой друг.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Нямам представа за какво говориш.

Сержантът пъргаво се отдели от стената с вдигнат пистолет.

Лейси поклати глава.

— Знаеш за какво говоря. Бог не иска да лъжеш. Говори истината. Белинда не те е желаела. Вероятно ти се е присмяла, нарекла те е жалък. Затова си я уб… пречистил, нали? Ясно ти е дала да разбереш, че не те желае. Тя не ругаеше. Не хулеше съпруга си. Въобще не беше като останалите жени. Знаеш го. Защо, Марлин? Защо я уби?

— Край! — обяви Големият Джон, надигна се бавно от стола и сложи месестата си длан върху рамото на Марлин. — Нищо не казвай, Марлин. Нищо повече не говори пред тези хора.

— И защо според теб да не съм спал с Белинда? — попита Марлин шепнешком, навеждайки се към Лейси. — Наистина ли си въобразяваш, че една жена би ми се присмяла? Да ми откаже? Няма начин, Марти. Да, спах с Белинда. Не те искам, Марти. Ти си цинична. Вероятно ненавиждаш мъжете и сигурно никога…

— Марлин, по дяволите, престани. Слушай, глупако, казах ти да си затваряш шибаната уста!

Марлин вдигна окованите си ръце, сви ги в юмруци и с всичка сила ги стовари върху лявото слепоочие на Джон Бълок. Адвокатът простена, свлече се на стола и главата му клюмна върху масата. Беше припаднал. От дясната му ноздра се стичаше струйка кръв.

Сержантът се нахвърли върху Марлин. Вратата се отвори със замах и три ченгета нахълтаха. Тя се запита защо направо не го застрелят. Щяха да спестят на данъкоплатците милиони долари. Но те не го застреляха. Искаше й се да се развика, да крещи, че той е боклук, че положително ще попадне в психиатрична клиника, откъдето вероятно ще го пуснат след двадесет години и тогава всичко ще започне отначало. Успя обаче да се овладее.

— Ако го направя, със сигурност ще ме пратят в затвора — прошепна Дилън в ухото й. — Съжалявам, Шерлок, не мога.

Едва тогава тя си даде сметка, че е изрекла на глас мислите, които се въртяха в главата й. Слава Богу, че само Дилън я бе чул. Никой не й обръщаше внимание. Бяха се нахвърлили върху Марлин и сега го влачеха вън от стаята. Някой извика:

— Обадете се за линейка! Този тип пукна главата на адвоката си!

Марлин леко се изви и й се усмихна.

— Беше много добра, Марти. Наистина, изключително добра. Нейният съпруг беше чудовището, не аз. Той наистина не струваше нищо. Тя ме желаеше, Марти, а не обратното, кълна ти се. Знаеш ли? Белинда ми липсва.

В следващия момент изчезна, заобиколен от полицаи. Окованите му крака се тътреха по линолеума в коридора.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Савидж, прегръщайки я през кръста.

— Нищо не звучи логично. Нищо.

Излязоха от участъка. Цели три преки вървяха мълчаливо; едва тогава тя спря и рече:

— Той си играеше с мен, Дилън. Щом споменах името на Белинда, започна играта си. Нали чу какви въпроси му зададох? Опитвах се да разбера истината, но сега нещата изглеждат още по-объркани.

— Именно затова Големият Джон те остави да си говориш на воля с Марлин. Негодуваше само привидно. Искаше нещата да станат съвсем неясни.

— И успя. Дали Марлин е имал връзка с Белинда, как мислиш?

Той се намръщи и поклати глава.

 

 

Същата вечер вятърът люлееше червените хартиени фенери пред китайския ресторант на Нюбъри Стрийт, откъдето Савидж излезе заедно с Шерлок. Докато говореше, вдигна ръка, за да спре такси. Прекалено късно забеляза изскочилата зад ъгъла кола, която взе завоя на две колела и се насочи право към тях. Той блъсна Лейси на тротоара почти в момента, когато колата го удари и го отхвърли върху капака на паркирания наблизо стар буик.

— Никакви лекари, Шерлок. Никакви болници. Забрави. Нямаме време. Не, сега просто не е моментът. Представи си само полицейските разпити, въпросите, докладите. Никакви лекари.

Беше прав, но тя се притесняваше. Държеше ръката си и леко накуцваше. При всяка крачка изпитваше болка. Вратата на асансьора се отвори на техния етаж. Той се облегна върху Лейси.

— Не, не казвай нищо. Добре съм. През тридесет и четири годишния си живот доста пъти съм пострадвал, та знам кога е сериозно и кога съм само понатъртен. Ти добре ли си? Доста грубо те метнах.

— Малко ме боли отляво, нищо повече — отключи вратата на хотелската стая. — Ако колата ме беше ударила, какво щеше да направиш?

Той спря в средата на стаята и й се ухили.

— Щеше да си на път към спешното отделение.

Тя бавно затвори вратата и я заключи. Постави веригата.

— Ясно. Но ти, големият мъж, си в състояние да се справиш с всичко.

— Точно така. Хайде, трябва да се обадя по телефона.

Взе лед и го сложи в кърпа. Той вече говореше, когато му подаде компреса. Вдигна ризата си и го притисна до удареното място.

— Куинлан? Нужна ми е помощта ти. Да, тук в Бостън стана напечено. Може ли за два-три дни да отидем с Шерлок в бунгалото на родителите ти на брега на езерото Луис Лин? Не, не… В момента просто не съм в най-добра форма. Блъсна ме кола и ми трябват няколко дни да се оправя. Не казвай нищо на Мейтланд. Той и без това не очаква да ме чуе скоро. Така ще разполагам с малко време. Да, добре.

Остави слушалката, легна и затвори очи.

— Това май наистина помага. Благодаря.

— Ето ти аспирин — подаде му три таблетки и чаша вода. Той ги изпи. — Какво е това бунгало на брега на езерото Луис Лин?

— Хубаво езеро в Мериленд, където родителите на Куинлан имат бунгало. Утре ще отидем там. Наеми голяма кола, Шерлок. Искам да тръгнем рано сутринта.

— Раненото животно се оттегля в бърлогата си, така ли?

— Нещо такова. Но тази бърлога е на Куинлан. Трябва и аз да си набавя някоя. По дяволите, боли ме, но не е сериозно.

— Не ми изглеждаш много добре. Видях те как куцаш. Глезенът ти навехнат ли е?

Опита се да й се ухили, но го заболя.

— Нищо особено. Ей, нали красивото ми лице не е пострадало?

— Съвсем малко. Ти лежи, а аз ще те измия. Всичките ти зъби на място ли са?

— Зъбите ми са наред.

Проследи я с поглед как отива към банята. Контролираше се. Беше благодарен за това. Чу я да пуска водата. Значи ще му донесе студен компрес за главата.

Явно приемаше съвсем спокойно случилото се. Въздъхна и отново затвори очи. След като изми лицето му и направи превръзка на глезена му, остана до леглото, загледана в него.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Усмихна й се широко. Спа до два след полунощ. Когато се събуди, тя стоеше до леглото му. Подаде му още три аспирина.

В шест сутринта напуснаха хотела, а петнадесет минути по-късно пътуваха в удобен форд. Седалката на Савидж бе смъкната назад. Очите му бяха затворени. Изглеждаше изтощен. Лейси го изгледа продължително, преди да поеме на юг по шосе I-95. Щяха да пътуват най-малко шест-осем часа. Поне разполагаха с аспирин и одеяла.

Езерото Луис Лин се намира в южната част на Мериленд. Напрегната от голямото количество изпито кафе, Лейси едва стоеше на едно място. Беше прекалено нервна да слуша радио.

— Добре ли си Дилън? Не ме лъжи.

— Да. Престани да се притесняваш. Искаш ли да шофирам аз?

Изгледа го изпитателно. Той затвори очи и се отпусна назад. Тридесет минути по-късно самият той барабанеше с пръсти и се оглеждаше. Накрая посочи:

— Завий тук. Да, точно така. След завоя е. Пристигнахме. Добре се справи, Шерлок. Хубаво местенце, нали?

— Тук вече има хора — отбеляза тя. — По дяволите, ще се наложи да продължим. Не желая да поемам никакви рискове, когато си в такова състояние. Ако са повече от двама, трудно ще успея да те защитя.

При думите й веждите му се стрелнаха нагоре.

— Положително ще се справя поне с един, стига да е по-дребничък, Шерлок.

— Не. Продължаваме. Ще те оставя в мотел и ще се върна да проверя какво става тук.

— Почакай, почакай, Шерлок. Куинлан е.

Тя се загледа как Джеймс Куинлан пристъпва към колата. Усмихна му се широко.

— Слава Богу, че си ти. Напоследък попадаме все на лоши момчета.

— Аз съм герой, ако питаш жена ми. Ей, Шерлок, Савидж има вид на човек, изгубил битката. Да не се е опитал да ти налети и ти да си го пребила?

— Не. Блъсна го кола. Ще го пребия, щом се почувства по-добре. Не желае никакви лекари. Глупак. Помогни ми да го вкараме вътре.

Сали Куинлан ги посрещна на вратата. Зад нея стоеше чернокож, късо подстриган, огромен мъжага, грозен като смъртта, облечен от главата до петите в „Калвин Клайн“.

— Това е Марвин, портиерът и пазачът от клуб „Бохемия“ на мадам Лили. Според него Джеймс нямало да се справи, ако възникнат неприятности, и затова настоя да дойде. Марвин, това е Лейси Шерлок.

— Добро пиленце ли е?

— Аз смятам така.

— Презимето й буди страх.

— Но не и Лейси, нали?

Шерлок се удиви на себе си откъде има сили да се шегува.

— Ей, пиленцето май наистина не е лошо. О, Господи, не изглеждаш добре, Савидж. Мадам Лили се тревожеше дали двамата с Куинлан ще успеете да се справите сами.

В следващия миг Марвин се отдалечи от вратата, слезе по стъпалата на верандата. Лейси видя как огромният мъж помага на Дилън да влезе в бунгалото.

— Наистина не приличаш на нищо, момче — констатира Марвин, докато настаняваше Савидж на дивана. — Сега не мърдай, чуваш ли? Остави Марвин да провери ребрата ти. Хубаво е, че имам девет братя. Налагало се е често да ги превързвам. Вярно, отдавна не съм го правил, но следя новостите в медицината. Да, няма счупени ребра, Савидж, някои обаче са определено пукнати. Третият ми брат, Томалас, виж той имаше счупени ребра. Нарочно му разказвахме вицове, за да го гледаме как се смее и в същото време стене.

Очите на Савидж бяха затворени. Мълчаливо слушаше плътния напевен глас на Марвин, който нижеше думите, сякаш изречението никога няма да свърши. Пръстите му опипваха бавно и вещо гърдите на Савидж.

— Няма счупено, Марвин. Само съм натъртен. Радвам се, че си тук. Мадам Лили добре ли е?

— Мадам Лили винаги е добре. Снощи спечели от някакъв кливландски тарикат петстотин долара на покер. Да, много е щастлива. А ти приличаш на човек, на когото се е ядосала и го е ударила. Веднъж тя ме удари и лежах като теб сега. Трябваха ми три дни, за да се съвзема.

— Мадам Лили е собственичката на клуб „Бохемия“ — обясни Сали на Лейси. — Имам обезболяващи, Марвин. Да му дам ли?

Савидж се обади, без да отваря очи:

— Сали, дай ми каквото имаш и ще убия ламя за теб.

— Моят герой — изрече Сали Куинлан и изчезна в малката кухня.

— Твоят герой съм аз, нали знаеш? — извика Куинлан след нея.

Лейси наблюдаваше как едрите длани на Марвин се движат по тялото на Савидж: плъзгаха се, натискаха тук-там. Най-сетне той се изправи, скръсти ръце и заяви:

— Ще живееш, момче, но тази работа никак не ми харесва. Не е редно с Куинлан да практикувате толкова опасни професии през деня. Момчета, вие сте прекалено добри и доверчиви. А навън е пълно със злобни типове. Знам, защото всяка вечер изхвърлям такива от клуба.

— Беше кафяв форд таурус, номер 429JRD, май модел 1994.

При тези думи Савидж отвори очи.

— Сигурна ли си, Шерлок? Аз видях само RD. Браво! Защо не ми каза досега?

— Защото се притеснявах за теб, негоднико.

— Веднага ще разпоредя да го проверят — обяви Куинлан, вдигайки телефона.

Сали се върна с хапче и чаша вода.

Десет минути по-късно очите на Савидж продължаваха да са затворени. Сали го зави с одеяло. Марвин свали обувките му.

— Има хубави ходила — отбеляза Сали.

— По-скоро са големи — обади се Марвин. — Виж му обувките, пиленце. Сигурно са поне четиридесет и шести номер.

Сали погледна Лейси.

— Марвин нарича всички „пиленце“, с изключение, разбира се, на мадам Лили. А как казваш на майка си, Марвин?

— Тя е Голямото пиленце.

Савидж отвори очи.

— Мислехме, че спиш. Как си Дилън? — попита Лейси, наведе се към него и внимателно прокара пръст по веждите му.

— Жив.

Лейси се загледа в мъжа, който започваше да става за нея по-важен от всеки друг в живота й.

Главата му клюмна и той отново заспа.

След няколко минути Куинлан се обади от другия край на стаята.

— Колата е наета от някой си Марлин Джоунс. Платил е в брой, но е представил кредитна карта с името си и шофьорска книжка.

— Тази работа не ми харесва — обяви Лейси силно пребледняла. — Никак не ми харесва. Но чакай… А снимката?

— Оня там рече, че е била доста размазана, но понеже името съвпадало, дал колата под наем — обясни Джеймс Куинлан.

— Джоунс. Марлин Джоунс ли? Това не е ли серийният убиец? — попита Марвин и остави на масичката стария брой на „Економист“, който прелистваше. — Нали беше в Бостънския пандиз?

— И сега е там — отвърна Лейси. — Вчера говорих с него. На всичкото отгоре го държат при засилена охрана. Нападна адвоката си. Докато идвахме насам, по новините съобщиха, че когато Големият Джон Бълок дошъл в съзнание, първите му думи били „ще отърва малкия негодник, за да го убия“. После пак припаднал. Лекарите са констатирали мозъчно сътресение.

— Този тип е истински комедиант — отбеляза Куинлан.

— Големият Джон напълно съзнателно е отправил заплахата си — изкоментира Лейси.

— Светът щеше да е по-хубав с един адвокат по-малко — обади се Сали от кухнята. — Джеймс, ела да ми помогнеш. Всички трябва да вечеряме, а вече е почти пет.

— Защо този тип е ударил адвоката си? — попита Сали, застанала пред купа с моркови. Докато ги стържеше, непрекъснато си и похапваше.

— Нашият човек призна пред мен, че е убил жените в Сан Франциско. Онзи му кресна да си затваря шибаната уста. Тогава Марлин полудя. Очевидно не понася цинизми. Ще ми се ченгетата да го бяха застреляли на място — Лейси въздъхна и стисна ръце между коленете си. После бавно се изправи. — Най-добре е да се обадя на Джими Мейтланд. Опасявам се, че доста ще се разстрои от случката.

 

 

Савидж се съвземаше. Трябваше само да лежи спокойно, да не диша дълбоко, да държи очите си или затворени, или съсредоточени върху Шерлок. Нямаше търпение да остане насаме с нея и да я целуне. После щеше да й предложи да се омъжи за него. Шерлок-Савидж. Боже, само как хубаво звучи.

Болката в ребрата, бедрото и глезена се стелеше на вълни; не големи, но ритмични и постоянни.

Усети ръката й върху бузата си.

— Ето ти още едно обезболяващо.

Той отвори уста. Скоро болката премина в досадно пулсиране, което съзнанието му дори не отчиташе.

— Бива си го лекарството — призна Савидж.

— Най-доброто е — намеси се Куинлан. — И е от любимия ни лекар.

— О, от Нед Брейкър ли?

— Поръча да му позвъним, ако се налага да те прегледа.

— Хайде да му се обадим — предложи Сали. — Не изглеждаш добре, Савидж.

— С всяка изминала минута се чувствам по-добре — увери я той. — Сериозно. Не съм глупак. Всичко е наред.

— Готов ли си да хапнеш нещо?

Щом му споменаха за храна, Савидж почувства как му се повдига.

— Май не е — отбеляза Лейси и нежно обгърна лицето му с ръце. — По-късно, ако огладнее, Дилън ще хапне супа. Има ли пилешка с фиде, Сали?

Лейси не желаеше да го остави сам. Спа на пода до дивана върху три одеяла.

 

 

Късно сутринта на другия ден Лейси влезе в бунгалото. Завари Дилън на плота между кухнята и всекидневната. Пиеше кафе. Имаше нужда да се обръсне.

— А, значи не си умрял.

Ухили й се.

— Не, но съм ти благодарен, че спа до мен и ме пази цяла нощ. Измислих нещо забавно, Шерлок. Ще се съблечем голи и ще си преброим натъртванията. Май вече не ти отстъпвам. Как е лявата ти плешка?

— Почти не ме боли. Дилън, как е възможно Марлин Джоунс да наеме колата?

— Очевидно го е сторил друг, просто е използвал името му. С теб заминаваме ли утре за Калифорния?

— Не и преди да се възстановиш напълно — пристъпи към него и леко го целуна по устата, а после вдигна ризата му. — Ще бъда обективна. Намирам, че моят гръден кош повече прилича на италианското знаме.

Усети допира на пръстите й по кожата си. Галеха го по гърдите и никак не го болеше. За свое смайване почувства възбуда. Не разбра как изрече:

— Имаш ли нещо против да се спуснеш малко по-надолу?

Пръстите й застинаха. После тя прихна.

— Дилън, смятам да летим с първа класа. Става ли?

— Да. До вдругиден ще се възстановя напълно, кълна ти се. А и така ще разполагаме с един ден, за да направим някои планове с Куинлан.

В следващия миг сепнато си пое въздух и се вторачи в нея: плъзналите се надолу пръсти вече опипваха слабините му. Не знаеше дали ще започне да плаче, да крещи или да стене, но във всеки случай не от болка в гърдите.

Марвин нахълта в бунгалото, пеейки с цяло гърло.

— Съжалявам — прошепна Шерлок и целуна Дилън по ухото.

Той въздъхна дълбоко.

— Как мислиш — дали в някой предишен живот съм извършил нещо много, много лошо?

— Страшно затруднено дишаш, Савидж. Ей, пиленце, какво си направила с момчето ни?

— Само го преглеждах, Марвин. Както ти направи вчера.

— Съмнявам се, пиленце. По-скоро ми прилича на човек, когото здравата си измъчила.