Катрин Каултър
Лабиринтът (24)

24

Не. Това са глупости.

Явно навремето е бил направо късоглед. Голата, седнала върху него жена, даде си сметка той, е най-важното събитие в живота му. Тя е истинска и представлява най-желаното от него нещо. Искаше я. Бавно вдигна ръка и леко докосна с пръсти гърдата й.

Тя се отдръпна смутена.

Обгърна гърдите й с длани. Прекрасни гърди, като че ли сътворени по негова мярка. Тя отново трепна.

— Какво има? Не ти ли харесва да те докосвам?

— Дилън, трябва да ти кажа нещо.

Не можеше да откъсне очи от гърдите й. Ала проумя колко е важно да я изслуша. Нещо не беше съвсем наред.

— Дилън?

— Да? Опитвам се да те слушам, Шерлок, но ми е невъзможно да не те гледам. Ти си истинска наслада за окото.

Тя си пое въздух и изрече наведнъж:

— Правила съм го само веднъж. Бях на деветнадесет. Върху задната седалка в жълтия ягуар на Боби Уелман. Нямаше кой знае колко място и въобще не се оказа забавно. Всъщност беше ужасно, но погледнах философски на нещата: все пак се намирахме на задната седалка на кола. А после, след смъртта на Белинда, не понасях никакви мъже край себе си.

— Само веднъж? През целия си живот? В ягуар? Дано не е бил спортен модел. Там направо би било невъзможно.

— Е, Боби някак успя. Никак не беше приятно — вече ти казах. Тогава въобще не си давах сметка колко е кокалест: само колене, лакти, а и брадичката му бе остра. Ако някой ни е гледал, сигурно е умрял от смях. Били обожаваше колата си. Кожата на тапицерията беше гладка и хлъзгава. Твърдеше, че постоянно използва зехтина на майка си да я подхранва.

— Какъв особняк. Впрочем, като се замисля, на седемнадесет-осемнадесет и аз правех същото. Но ти си на двадесет и седем, Шерлок.

— Да. Но на деветнадесет, след като убиха Белинда, се затворих в себе си. След Боби не съм се интересувала от други мъже. Дори хипотетично. Докато не се появи ти. Имаш ли нещо против?

— Не, струва ми се. Значи никога не си го правила с Дъглас?

— Господи! Преди няколко седмици ме целуна, но само толкова. Не, само ти.

— Само аз…

Звучеше му невероятно приятно. Всъщност, мина му през ума, докато я отпускаше бавно върху себе си, първо ще достави удоволствие на нея, ако ще това да го убие.

Възбуди я едва наполовина от това, което изпитваше той, а вече губеше контрол — запита се дали ще успее да осъществи намерението си. Продължи да я люби. Усети изненадата й, шока. След по-малко от две минути долавяше потрепванията на краката й, стягането на коремните мускули. После тя извика, гърбът й се изви назад, ръцете й го удряха по раменете, дърпаше косата му и той осъзна, че на света няма мъж с по-голям късмет от него.

Искаше му се отново да я доведе до най-висша наслада, но не бе в състояние да се въздържа повече.

— Шерлок…

Като я гледаше право в очите, проникна в нея бързо и дълбоко. Силните му ръце потреперваха от усилие да се контролира и да не се стовари с цялата си тежест отгоре й, докато навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Усети как тя започва леко да се отпуска, за да го приеме. Главата му бе отметната назад, а очите — затворени. В един момент отново я докосна: вече знаеше, че дълбоката каша, в която попадна, е най-прекрасното нещо, случвало му се през живота.

Тя отново свърши; наблюдаваше лицето й, слушаше стенанията й от блаженство, усещаше как го притегля все по-близо и по-близо към себе си. И всичко бе направо прекрасно.

— Лейси, затвори очи и облегни глава назад. Точно така. Отпусни раменете. Добре. Не, не се стягай. Дишай много дълбоко. Още по-дълбоко. Да, чудесно.

 

 

Доктор Лорен Бауърс, сенатор в Конгреса от щата Мериленд и една от най-добрите хипнотизаторки, които Савидж познаваше, вдигна глава и му се усмихна.

— Пациенти като госпожица Шерлок — говореше тя с обичайния си тон — често се поддават по-лесно. Щом преодолееш несъзнателната им съпротива, те се превръщат в отворена книга, на която всички страници лесно се прелистват, а остър ум като нейния направо те кани да влезеш в съзнанието й. Е, Савидж, нали си записал кои въпроси те интересуват? — пое от него листа и хвърли бегъл поглед. — Казвала ли съм ти някога, че доста те бива? Всъщност няма начин да не го знаеш, след като са те обучавали най-добрите специалисти.

Доктор Бауърс отново насочи вниманието си към младата жена, която изглеждаше отпусната и бледа, сякаш от прекалено дълго време нещо я измъчваше.

— Лейси? Чуваш ли ме?

— Разбира се, доктор Бауърс. Не съм глуха.

Доктор Бауърс се засмя.

— Много добре. Сега, Лейси, искам да се върнеш назад, към последния път, когато си видяла Белинда. Помниш ли кога е било?

— На тринадесети април, три дни преди Белинда да бъде убита — Лейси изведнъж се стрелна напред, после отново се отпусна. Клатеше трескаво глава наляво-надясно. — Не!

— Лейси, всичко е наред. Само дишай дълбоко.

— Искам Дилън.

Без да се поколебае, той започна да гали ръката й.

— Тук съм, Шерлок. Няма да те изоставя. Хайде да се върнем заедно назад, става ли? Налага се да направиш нещо за мен — да ми опишеш въпросния ден, та да си го представя, както ти правиш. Ще успееш ли?

Изражението й се промени — стана по-меко и колкото и невероятно да беше, заприлича на момиченце. Въздъхна, усмихна се и подхвана:

— Беше слънчево и малко хладно, а над Голдън Гейт имаше съвсем лека мъгла. Страшно обичах такива дни. Наблюдавах лодките в Залива, а през разкъсаната мъгла виждах далечните хълмове. Бяха голи и пусти, но и зелени от зимните дъждове.

Доктор Бауърс кимна на Савидж. Той продължи да разпитва с предразполагащия си глас:

— Ти какво правеше?

— Седях на дивана във всекидневната.

— Сама ли беше?

— Да. Мама спеше в стаята си. Татко беше в съда. Водеше се процес срещу наркотрафиканти и той искаше да е в течение на всичко.

— А Белинда къде беше?

Устните й се свиха, а веждите й се свъсиха. Вече не се усмихваше. Започна да клати глава наляво-надясно.

— Добре, добре — продължи нежно Савидж. — А Дъглас къде беше?

— Мислех, че е на работа.

— А не е бил, така ли?

— Не. Беше в къщата. С Белинда бяха горе в техните стаи. По-точно навън, на балкона над мен.

— Какво правеха?

За миг тя изглеждаше страшно ядосана, но чертите й бързо се отпуснаха и тя спокойно продължи:

— Любеха се.

Не бе очаквал подобен отговор.

— Значи си разбирала какво става, така ли? Но не си се изплашила.

— Не. Но се смущавах. Дъглас говореше доста цинични неща.

— После какво стана?

— Белинда извика.

— До оргазъм ли беше стигнала?

— Мисля, че не. Чух я как падна от шезлонга на терасата. Заплака, но после спря.

— Защо?

— Дъглас настояваше тя да престане да плаче — нямало да му хареса, ако някой я чуе. Дори я заплаши, че ще я хвърли от балкона, ако продължи да хленчи.

— После какво стана?

— Нищо. Белинда млъкна. След няколко минути явно пак започнаха да се любят. Дъглас я караше да стене — иначе не й вярвал, че го обича истински. Тя започна да стене доста силно, а той продължи да й говори мръсни думи. Все повтаряше, че му е длъжница.

— Имаш ли представа какво е имал предвид?

Тя поклати глава.

— После какво стана?

— Изчаках Дъглас да излезе и отидох до спалнята им. Извиках Белинда по име, но тя ме отпрати. Не само че не си тръгнах, ами влязох вътре. Стоеше гола по средата на стаята. Грабна джинсите си и ги нахлузи пред мен. Попитах я дали Дъглас я е ударил, а тя ми се присмя. Що за глупост! Той никога нямало да я удари. Аз обаче не й повярвах. Когато вдигна ръка да ме отпрати, ми се стори, че видях синина. Не я оставих. Просто не можех да се спра.

— Известно ли ти е подобно нещо да се е случвало преди?

Тя отново поклати глава.

— О, не. Сигурна съм. Те се обичаха. Дъглас винаги се държеше така внимателно, прегръщаше я нежно. Непрекъснато се смееха и се прегръщаха. Целуваха се, когато мислеха, че никой не ги вижда. Но не и този път. Тя едва се крепеше на краката си. Идеше ми да го убия. Но тя не ми позволи. Ако някой ще го убива, щяла да бъде тя. Каза ми да изчезвам, не желаела да ме гледа, досаждала съм й. Същата вечер направи спонтанен аборт.

— Никога на никого ли не си разказвала за това? Дори на полицията, след като е била убита?

Лейси не отговори. Отново бе свъсила вежди. Най-сетне продължи:

— Сигурно направи спонтанния аборт, защото Дъглас я е ударил. Бях забравила цялата случка.

Изведнъж очите й се отвориха и тя се взря невиждащо пред себе си. Първо изглеждаше озадачена, после — изплашена. Той започна да масажира ръката й и преплете пръсти с нейните.

— Всичко е наред, Шерлок. Тук съм. Нищо лошо няма да се случи.

Тя заплака. Гледаше го вторачено, не издаваше звук, но сълзите се стичаха по пребледнялото й лице. Устните й бяха напукани.

Доктор Бауърс избърса сълзите й с книжна кърпичка.

— Добре, Лейси. Стига толкова. Сега искам да се събудиш. Ще броя до три. На „три“ ще се събудиш, ще се усмихнеш на Савидж и ще си спомниш всичко, за което сме говорили.

На „три“ очите на Лейси все още бяха отворени, но тя вече не бе под хипноза.

— Защо плача? — разтърка очи с ръце. — О, сега си спомням. Става дума за…

— Всичко е наред — прекъсна я Савидж и я притегли в обятията си. Започна да я милва по гърба със силните си ръце. — Не е необходимо да говориш за това точно в този момент.

Застина в ръцете му. Сърцето й биеше до неговото. Той усещаше бавния, стабилен ритъм. Целуна я по косата.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Белинда ми липсва толкова много. Беше ми повече от майка, от истинската ми майка. Мама стоеше в стаята си през цялото време. Обожаваше да яде шоколадови бонбони. А и беше толкова красива. Всъщност и Белинда, и мама бяха страшно красиви. Аз бях обикновената, но нито едната, нито другата ми го натякваше. Когато пораснах обаче, Белинда сякаш вече не ме харесваше толкова много. Не съм в състояние да си го обясня. Знам, че преди това Дъглас никога не я е удрял. Тя ми го каза. Попитах я защо я е ударил тогава, защо я е унижил.

— И тя какво ти отговори?

— Нищо. Стоеше и само клатеше глава. Заяви, че няма да разбера. Пък и не било свързано с мен, затова трябвало да забравя всичко. Отначало бях объркана, а после се ядосах. Сопнах й се, че вече съм на деветнадесет, а не някакво хлапе, и за разлика от нея умея да свиря на пиано. Думите ми я разсмяха, но ребрата явно я боляха, защото някак внезапно смехът й секна. Повтори ми да забравя случката — не било нищо важно. После ме помоли да я оставя сама. Заминах за Напа Вали. Никога вече не видях Белинда.

— Откъде знаеш, че Белинда е направила спонтанен аборт?

— Нямам спомен. Вероятно някой ми е казал. А същевременно като че ли никой не знаеше. Не бе отразено в лекарските доклади, нито при резултатите от аутопсията. Просто не си спомням.

— Но някак си я последвала до склада, придружила си я до смъртта й, видяла си всичко, което е видяла и тя, изпитала си ужаса, усетила си я как умира.

Доктор Бауърс имаше вид на човек, готов да се нахвърли върху Савидж, но той само поклати глава. Сега Лейси седеше вдървена, затворена в себе си, и той не каза нищо повече. Продължи да я държи в прегръдките си и нежно я люлееше напред-назад.

— Как е възможно да съм била там? Няма никаква логика. Бях извън града, когато татко ми се обади. Напуснах Сан Франциско в деня, когато разговарях с Белинда.

— Какво каза баща ти, когато се обади?

— Съобщи ми, че Белинда е била убита от Въженцето. Поиска да се прибера веднага. Послушах го. Това е.

— Баща ти каза ли нещо за спонтанния аборт?

— Не помня.

— Кога сънува съня за пръв път?

— Шест седмици по-късно. Дебнеше ме и знаех, че е наоколо. Истината обаче е, че нищо не можех да предприема. Не успявах да се откъсна от него. Разкрещях му се. „Защо си тук? Какво искаш?“ Той не отвърна нищо. Приближаваше се. Знаех, че ще ме удари по главата, но нямаше значение. Не бях в състояние да избягам от него. Чувствах се безпомощна. Той се нахвърли срещу мен. После сънят свърши.

— Кога проумя, че подбраните от него жертви са жени, които ругаят съпрузите си?

— Сънят започна да става по-дълъг и по-подробен. „По-късно“, повтаряше той непрекъснато. Случи се горе-долу след три месеца. Веднага след като ме халоса, прошепна в ухото ми: „Ти си малка кучка, която говори мръсотии, нали? Ругаеш и говориш всякакви лоши думи, които не е редно да се изричат, и обиждаш съпруга си по всякакъв начин. Налага се да те накажа.“ Никога няма да го забравя. Никога. Сънят продължи да ми се явява — ставаше все по-подробен и по-дълъг. И така — до снощи, когато се събудих само секунда преди да ме убие. Честна дума, не съм в състояние да преценя доколко съм се повлияла от портретите на профайлърите. Курсът на обучение включваше доста страшни неща, пък и аз мислех за него през цялото време, четях всички вестници от по-големите градове, изучавах поведението на други серийни убийци. Не знам обаче откъде се яви този сън.

— Той е налице, Лейси. Ще стигнем до обяснението. Просто ще ни е необходимо известно време.

— Доктор Бауърс е права. Всичко е някъде из великолепния ти мозък. Ще отключим нещата, но за днес стига толкова — целуна я по главата и после попита: — Имаш ли спомен дали Марлин Джоунс ти говори?

Затаи дъх. Тя мълчеше напълно неподвижна. Накрая, заровила лице в ризата му, промърмори:

— Не, не съм сигурна.

Или й бе непоносимо да си припомня. Но за момента бе достатъчно. Той обяви:

— Според мен стига за днес. Какво ще кажеш, Лорен? Достатъчно ли я изтормозихме?

— Определено. Вървете да гледате как играят „Редскинс“. Яжте пуканки. Забравете всичко, поне за днес. Ще се доберем до останалото след два-три дни.