Катрин Каултър
Лабиринтът (23)

23

Бързо се загърна с кърпа и погледна през вратата на банята. Той стоеше по средата на спалнята с куфар в ръка.

— Сложи го на леглото, ако обичаш, Дилън.

Стори му се, че изглежда страшно уморена. По-добре да я беше оставил в болницата. Погледна я отново. Никога не си бе давал сметка, че една кърпа може да изглежда така сексапилно на някого.

— Имаш ли нужда от помощ?

Думите му я накараха да се усмихне.

— Не, сър. Ще успея да си измия зъбите, без да се налага да ми държите ръката.

— Тогава ще се видим утре сутринта. Няма причина да ставаш рано. Спи, докогато искаш. Като се събудиш, само извикай и ще ти донеса закуската. Не забравяй, че обеща да я караш кротко, Шерлок.

Нищо подобно не бе направила, но кимна.

— Благодаря, Дилън.

— А, и още нещо. Утре сутринта имам малко работа. Докато отсъствам, искам да държиш вратите заключени и да не отваряш на никого. Няма значение за кого се представят. Има много храна, пък останаха и макарони. Не се налага да излизаш. Отваряш единствено на мен, разбра ли?

— Да.

— ЗИГ-ът ти е долу в кабинета ми. Дамският ти колт е в чекмеджето на нощното шкафче до леглото. Позволи ми аз да реша какво ще правим с тази история. Утре ще ти съобщя резултата.

— Какви задачи имаш?

Погледна я намръщено.

— Не е твоя работа. Няма да отсъствам повече от два часа.

— Ще ми изпееш ли един-два куплета?

— Нещо успокояващо ли желаеш?

— Да, успокояващо.

„Тя не е Роза,

но не е лоша.

Не се води лесно,

но човек се справя.

А и аз ставам по-мек,

зашепне ли в ухото ми.

Не, не е Роза;

Роза не е тук…“

— Коя е Роза?

Ухили й се, козирува й и излезе, затваряйки вратата на спалнята зад себе си.

 

 

На зазоряване той се надигна в леглото. В следващия миг стъпи на пода, а нов писък разкъса тишината.

Едва дишаше, обгърнала раменете си с ръце. Мъчеше се да се изправи в леглото.

— Шерлок! Будна ли си? Какво става?

Тя продължаваше да се бори за глътка въздух. Все едно някой се бе опитал да я удуши. Седна до нея и я придърпа към себе си. Започна да разтрива гърба й.

— Сега всичко е наред. Кошмар ли имаше?

Дишането й бавно започна да се стабилизира, но продължаваше да й причинява болка, сякаш някой стягаше гърдите й. Още не бе в състояние да говори. Не желаеше да говори.

— Точно така. Отпусни се. Тук съм. Нищо няма да те нарани. Нищо.

Лицето й бе притиснато в рамото му, а ръцете й бяха отпуснати безжизнено до тялото. После изведнъж обгърна врата му.

— Да, да… Истински съм, солиден и жесток. Никой няма да те нарани. Всичко е наред.

Дъхът й галеше кожата му. След време тя промълви:

— Да, знам. Вече съм добре.

Опита се да се отдръпне, но тя остана вкопчена в него. Усещаше, я как потреперва.

— Наистина всичко е наред, Шерлок — повтори той. — Никъде няма да ходя. Можеш да ме пуснеш.

— Май не ми се иска. Дай ми още няколко минути.

Притисна се по-силно към него. Продължаваше да трепери.

— Извинявай, изглежда не съм ти донесъл подходяща нощница. Сигурно замръзваш.

— Ти си мъж. Избрал си я, защото е секси и прозрачна: като и бельото.

— Вероятно си права. Много е мека и приятна на пипане. Извинявай, но май не успявам да овладея хормоните си. Хайде, Шерлок, пусни ме и легни.

Тя само го прегърна още по-силно.

Той се засмя.

— Повярвай ми — сега всичко е наред. Пусни ме. Хайде.

— Няма.

Пак се засмя.

— Добре, чуй ме. И на мен ми е студено. Легни и ще продължа да те държа в прегръдките си, докато и двамата се стоплим.

Съзнаваше, че идеята не е особено добра, но се тревожеше за Лейси. Всъщност не желаеше да се замисля за мотивите си. Беше само по боксерки. Не, идеята определено не беше добра.

Пъхна се при нея под завивките, легна по гръб и я притегли към себе си. Тя намести лице върху рамото му и постави ръка върху гърдите му. Той изтегли завивките нагоре.

— Всичко е наред — увери я той отново и я притисна към себе си, но после я пусна. — Искаш ли да ми разкажеш какво стана?

Усети я как трепна. Продължаваше да се страхува. Той изчакваше. Започна да я милва с бавни, равномерни движения. Най-сетне тя подхвана:

— Беше кошмар. Глупав кошмар. Вероятно разговорът за Белинда го е провокирал отново.

— Какво значи „отново“? И друг път ли си го сънувала?

Дълго остана смълчана. Е, поне вече не трепереше. Надяваше се да му обясни. Да я накара да се отпусне и да се разкрие се оказа една от най-трудните му задачи. А и сериозно започваше да се съмнява в стратегията си да я успокои. В тишината долови колко неравномерно е станало собственото му дишане.

— Разкажи ми за съня си, Шерлок.

Свита под одеялата до него, тя се чувстваше в безопасност. Вече се бе поуспокоила и неволно заговори:

— В склада бях аз или поне бях с Белинда, или някак бях част от нея. Не знам. Но в съня аз бях вътре, в лабиринта, и той щеше да убие мен, а не Белинда. И всичко това се повтори в Бостън. Надявах се кръгът да се затвори, но не се получи.

— Не те разбирам.

— Нищо чудно. Понякога се питам дали не съм луда.

— Поговори с мен — целуна я по главата. Това не се оказа разумно. — Поговори — настоя той.

Гласът му прозвуча по-тихо, по-дълбоко — женското тяло до неговото му влияеше: долавяше аромата й, усещаше разпилените й по рамото си коси, които гъделичкаха бузата му.

— Всеки път, когато този сън ми се явяваше преди, стигах малко по-напред. Досега не съм стигнала дотам да ме убие, но този път се събудих точно когато вдигаше ножа.

Чакаше. Държеше я в обятията си и чакаше. Усети я как се напрегна, как ударите на сърцето й се учестиха.

— Кажи го, Шерлок. Просто го кажи. Какво е?

— Дилън, знам, че щом ножът се спусне, ще умра.

В спалнята вече се стелеше мека перленосива светлина, но все още бе достатъчно тъмно, та двама души да споделят отдавна спотайвани мисли. Знаеше колко е важно да му каже всичко сега, защото иначе никога не би се осмелила. В момента беше уязвима. Колко ли щеше да продължи това й състояние? Едва ли още дълго.

— Сънят започва да ти се явява веднага след убийството на Белинда ли?

— Да. През годините постоянно мислех за него. Казах ти: дори да не съм там, все едно следвам същата пътека, изпитвам ужаса, който е изпитвала тя — пръстите й се впиха в гърдите му и той леко трепна. — Извинявай, Дилън. О, но ти си гол. Извинявай. Не бях забелязала.

— Няма нищо. По боксерки съм. Не се притеснявай. От кога имаш този кошмар?

— Повече от година. Този път обаче стигнах чак до средата на лабиринта — той чакаше там, но беше толкова тъмно, че не го различавах. Обаче видях сребърното острие на ножа. После изпищях и това ме събуди.

— Дали онова, което направи в Бостън, е провокирало отново съня ти?

— Представа нямам. Вероятно.

След като размисли малко, той отбеляза:

— Значи затова беше толкова сигурна какво точно ще направи Марлин. Не си се позовавала единствено на информацията от докладите на профайлърите, от всички проучвания, които си предприела през последните седем години, от размишленията ти по случая. Знаела си всяка стъпка. Твоят сън ти е подсказал не само как да действаш ти, но какво ще предприеме и той.

— Да, но не звучи логично, нали?

— В момента не, но рано или късно нещата ще си дойдат на местата.

— Изучавала съм го. Профайлърите го описват правилно: ненавижда жени, които ругаят, и затова им реже езиците. Имаха колебания дали жените са ругаели и съпрузите си, но аз бях сигурна, че е така. Затова трябваше именно аз да съм примамката. Знаех как точно да го накарам да ме подгони, кои бутони да натисна. Той не биваше нито за секунда да се усъмни, че тъкмо мен трябва да накаже. Но има една разлика — сега си давам сметка. В съня убиецът не вдига ножа по начина, по който Марлин замахна в лабиринта в Бостън. В съня не е така свиреп. Сякаш…

— Да?

— Сякаш не го прави наистина, но аз знам, че ще убие, и затова съм толкова изплашена. Извинявай. Звучи абсолютно нелогично.

Той отново се замисли.

— И все пак в Бостън ти го принуди да се отбранява. Пред него не стоеше ужасена, безпомощна жена. Вероятно заради това се явява разликата — притисна я по-силно към себе си. — Чуй ме. Дори проклетият сън да ти се яви отново някоя вечер, дори да забие ножа в теб, ти няма да умреш. Това е само сън. Повярвай ми. Колкото и истински да ти изглежда, не е така. Не може да бъде.

Тя потрепери и притихна до него. Ръката й, доскоро свита в юмрук, лежеше върху гърдите му и той успяваше да се абстрахира, но сега се плъзна надолу към корема му. Дишането му се учести.

— Какво смяташ, че означава всичко това?

Този път той размишлява по-дълго. Отне му повече време, защото беше възбуден, сърцето му биеше лудо и му бе трудно да се съсредоточи. Вече не контролираше положението. Искаше да свали красивата й нощница през главата й.

— Не знам. Звучи, сякаш имаш връзка с Белинда. Не, звучи като психиатрична безсмислица. Независимо от това обаче трябва да има обяснение. Нещо е станало, но ти не си го спомняш. Смяташ ли, че е възможно?

Сега свитата й в юмрук ръка се намираше върху корема му.

— Не знам. Какво да е станало? И защо да не си го спомням? По онова време не съм била наранявана. Не съм получавала никакви травми или рани по главата.

Сложи ръка върху юмрука й и натисна, докато пръстите й се разтвориха.

— Отпусни се. Всичко ще бъде наред. Познавам една жена — надявам се да ти помогне да се върнеш към онова, което се е случило. Положително е нещо отпреди седем години — нещо, което провокира съня; нещо, което съзнателно си потиснала, за да не изплува. Да, ако някой е в състояние да стигне до дъното на тази история, това е тя. Сега не се тревожи повече за това.

— Наистина ли мислиш, че има начин да ми помогне?

— Наистина. Откакто започна тази история, знаех, че криеш нещо от мен. Нали не ме подвеждаш? Има ли и друго?

— Няма.

Ужасът бе изчезнал. Дори не й пукаше, че Дилън несъмнено говореше за психиатърка. Виждаше го на бледата утринна светлина, усещаше силата му, гладките мускули, кожата. Не изпитваше вече абсолютно никакъв ужас. Изпитваше обаче нещо съвършено ново и непознато. Усещането от тялото му под дланта й, под пръстите й, пораждаше такова чувство за виталност, че тялото й потръпваше от силното преживяване.

— Дилън?

— Х-м-м…

Не бе сигурен дали е в състояние да изрече каквото и да било друго. Умът му бе съсредоточен изцяло в слабините му, в разкъсващата го потребност, която го караше да потреперва; стараеше се да мобилизира всичките си сили, за да се контролира.

— Вече се постоплих, но някак неравномерно. На раменете още ми е хладно, а на гърдите — доста топло.

Прелъстяваше ли го? Не, сигурно не. Същевременно обаче се молеше да прави точно това. Мислено се наруга. Редно бе да се върне в спалнята си и помежду им да се затворят две врати. Прочисти гърлото си:

— Ако си поговорим, вероятно ще се почувстваш по-добре, а после ще се върна в стаята си. Би било мъдра постъпка… Дори е хубаво да го направя още сега, в момента… Така ще бъде най-умно.

— Знам — въздъхна дълбоко, притисна лице към рамото му и леко го ухапа. После близна мястото. — Сигурно си прав. Но трябва да ти съобщя, че топлите места стават по-топли. Направо горещи.

— Шерлок, моментално престани. Не бива така. Подозирах, че не е добра идея да съм с теб в леглото. Но сега си мисля, че е било направо глупост, каквато не съм правил от много време.

Мина му през ума, че ако в момента мръдне, го чакат седем години лош късмет, защото ще се разбие на милион парченца като пословичното огледало.

Изтегли ръката си изпод неговата. Той сепнато си пое дъх заради изпитаното разочарование.

— Извинявай. Оли ме предупреди, че никога не се обвързваш с жени от отдела си.

Защо й го бе казал Оли? Преди време излизаше с Хана — тогава тя още не работеше в отдела — но се разделиха, когато тя дойде при тях. Да, Оли бе прав. Всъщност допреди час беше готов да се закълне, че Оли е прав. Или допреди десет минути.

— Не, не се обвързвам с жени от отдела. Поне досега не съм го правил. Но току-що май всичко отиде по дяволите. И не се извинявай отново. Ако го направиш, Бог знае какво ще предприема.

— Какво например?

— Шерлок, изчезвам оттук. Нямам намерение да се възползвам от един кошмар. Ти си уязвима и изплашена, а аз просто съм ти под ръка. Но вече нямаш нужда от мен. Добре си, нали?

От устата й не се отрони нито дума. Когато усети сълзите й да се стичат по гърдите му, той изпита чувството, че са го ударили с юмрук в стомаха.

— По дяволите — изруга той и я целуна. Между целувките успя да промълви: — Не плачи. Опитвам се да се представя като благороден. Това е битка и аз я губя. Помогни ми. Страшно много те желая, но не това е начинът. Искам пак да си добре.

Тя прокара длан по бедрото му; движеше ръката си нагоре.

Прилошаваше му от желание отново да я целуне.

— Трябва да се спра — промълви той, — защото ако не го направя, в следващия миг нощницата ти ще се озове на земята.

За негова огромна изненада тя рязко се отдръпна.

— Нека бъда съвършено ясна — изрече тя с усмивка. Идеше му да заплаче, докато не осъзна какво точно прави тя. — Ще бъда съвършено пряма. Не желая да имаш никакви съмнения къде точно се намирам в тази история.

Загледа се как измъква нощницата през главата си и я захвърля на пода. Седна отгоре му, загледана в него; изглеждаше хем изплашена до смърт, хем предизвикателна.

Колкото и странно да бе, това го успокои. Понечи да я докосне, но се въздържа — не, не още.

— Какво искаш да направя, Шерлок?

— Да ме любиш, стига да си готов да направиш изключение за мен.

— Правя изключения за теб, откакто те сритах в храстите на Хоганс Алей. Защо изглеждаш така изплашена, ако си уверена, че точно това желаеш?

— Не съм изплашена. От утринната светлина е.

— Да, добре.

Беше съвсем склонен да й повярва.

Имаше великолепни гърди: стегнати, гладки и вирнати; и абсолютно пасваха на ръцете му. Той искаше да я докосва навсякъде. Не помнеше да е желал нещо по-силно през живота си.

В този момент се сети, че някога страшно силно желаеше да стане агент от ФБР. Случката в момента определено променяше нещата.