Катрин Каултър
Лабиринтът (22)

22

— Никой не ни проследи. Е, забелязах, че и ти се озърташ да провериш дали е така. Забрави „лошите“ за малко. Как намираш скромното ми жилище?

— Щом стъпих тук, забравих за опасността някой да ни следи. Никога не съм виждала подобно нещо. Пълно е със светлина.

„Скромното му жилище“ нямаше нищо общо с типичните двуетажни градски къщи. Правеха впечатление декоративните греди по таваните и огромните капандури. Стените бяха боядисани в кремаво, а мебелите бяха тапицирани в бежово, златисто и всички нюанси на кафявото. Персийски килими в меки тонове покриваха дъбовите подове. По синя пътека на дъбовото стълбище с богато резбован парапет се стигаше до горния етаж.

— Дилън — произнесе тя бавно и за пръв път откакто се озова в това вълшебно място, го погледна, — с Версай ли се състезаваш? В сравнение с дома ти, моята къща прилича на конюшня. Тук направо е невероятно. Никога не съм виждала подобно нещо. Толкова много пространство и такова усещане за дълбочина. Господи, май започва да ми прилошава.

Не й се гадеше, слава Богу, но се отпусна върху едно меко кожено кресло, затвори очи и преглътна няколко пъти. Опъна крака върху малкото столче, тапицирано със същата кожа.

— Трябва да хапнеш. Не, по-добре си почини. Ей сега ще ти донеса вода. Какво ще кажеш за няколко солени бисквитки? Леля Фей винаги поднасяше солени бисквитки на всички бременни гостенки. Ти какво мислиш?

Тя отвори едното си око. Въздъхна и отново преглътна.

— Не съм бременна, Дилън, но бих хапнала солена бисквитка.

Покри я с пухкаво златисто одеяло, като внимателно зави и краката й върху столчето, и се отправи към кухнята. Тя още не бе видяла това помещение. Дали и то бе толкова изискано?

Изяде няколко солени бисквитки, изпи водата и поклати глава:

— Според мен ФБР ти плаща прекалено много. Защо не пускаш срещу входна такса посетители да разглеждат къщата ти?

— Беден съм, Шерлок. Къщата, както и малкото пари, са наследство от баба ми. Беше художничка. Рисуваше с акварели и въглен.

— Професионалистка ли е била? Как се казва?

— Сара Елиът.

Вторачи се в него, вдигна вежди и сдъвка поредната солена бисквитка.

— Будалкаш ме! — възкликна тя. — Самата Сара Елиът ти е баба?

— Да. Майка на майка ми. Страхотна стара дама. Почина преди пет години, беше на осемдесет и четири. Сподели ми, че й било време да си отиде, защото артритът страхотно мъчел ръцете й. Не можела вече да държи четките си. Възразих й, че талантът й не е в ръцете, и я помолих да спре да мърмори, ами да хване четките със зъби — замълча и усмихнат погледна една картина на орхидея, готова всеки момент да разцъфне. — Отначало помислих, че ще ме удари, а тя прихна да се смее. Имаше страхотен смях. Живя още година и наистина държеше четките между зъбите си.

Никога нямаше да забрави как за пръв път я видя с четка, щръкнала от устата й. Застана тихо пред нея, а тя веднага му се усмихна, като едва не изтърва четката. Беше един от най-щастливите моменти в живота му.

— И ти си бил любимият внук на Сара Елиът, така ли? По тази причина ти е оставила невероятно красива къща насред Джорджтаун.

— Притесняваше се, защото бях избрал да правя кариера с компютри във ФБР.

— За какво точно се е притеснявала?

Придърпа завивката по-нагоре. Главата започваше леко да я наболява. Не се чувстваше добре. А и ранената й от Марлин Джоунс ръка пулсираше.

— Опасяваше се, че поради многобройни служебни ангажименти и постоянното ровене в компютъра артистичните ми заложби ще закърнеят.

— А, значи това място трябва да ти служи за вдъхновение. Да провокира артистичните ти гени.

— Да. Много пребледня, Шерлок. Време ти е да поспиш.

— Нека остана още малко на стола. Много ми е удобно. А и наистина съм уморена.

— Очевидно — отбеляза той, когато главата й клюмна.

Вече спеше. Той не се притесняваше, че когато се събуди, ще бъде схваната, защото столът беше огромен. Метна й втора завивка — тази бе плетена от майка му. Нежно покри раменете й. От сплетените й коси — понеже не бяха достатъчно дълги — се бяха измъкнали няколко кестеняво червеникави кичура и се спускаха по лицето й. В момента Лейси бе твърде бледа.

Трябваше само да си почине. Щеше да се оправи напълно. Нежно прокара пръст по веждите й. Спирайки поглед върху луничките по носа й, се усмихна. По други места на тялото нямаше лунички. Беше забелязал. Уж не възнамеряваше да го прави, но все пак се изкуши. Луничките по носа й страхотно му допадаха.

Без съмнение беше затънал в страхотна каша.

 

 

Събуди се от миризма на чесън, лук и домати. Устата й започна да се пълни със слюнка. Стомахът й изкъркори. Чувстваше се добре, вече не й се повдигаше.

— Хубаво е, че се събуди.

— Какво готвиш?

— Макарони със сушени на слънце домати, кашкавал, лук и чесън. И чеснови хлебчета. Май ти текат лигите, Шерлок. Да не би да си гладна?

— Готова съм да изям завивката.

— Не, моля те, недей. Тя ми е любимата. От сестрите в болницата разбрах, че днес почти нищо не си хапвала. Време ти е да се нахраниш. Преди това обаче вземи тези хапчета.

Тя ги глътна, без да пита какви са.

— Никакво вино, но какво ще кажеш за ябълков сок?

Постави подноса върху краката й и се загледа как опитва приготвените от него макарони: затворила очи започна много бавно да дъвче. Най-сетне отвори очи, изгледа го продължително и се произнесе:

— От теб ще излезе страхотен съпруг, Дилън. През живота си не съм яла нещо по-вкусно.

— Рецептата е на майка ми. Научи ме да готвя макарони, когато на осемнадесет тръгвах за колежа. Била чувала, че там ядат само фасул, та трябвало да знам да приготвям и още нещо. Наистина ли ти харесва повече от пицата, която омете преди две вечери?

— Господи, наистина са минали само два дни! А ми се струва, че става въпрос за цяло десетилетие. Харесва ми повече от всичко, което някога съм опитвала. И пица ли умееш да правиш?

— Разбира се. Искаш ли да ти приготвя една за закуска?

— Направи я, когато искаш. Ще я изям — после се възцари мълчание. Подносът на Савидж бе на малката масичка — достатъчно близо, за да има възможност да наблюдава Шерлок. По едно време тя спря и се загледа в чинията си. Имаше вид на човек, готов да се разплаче. — Господи, толкова е вкусно! Но повече нищо не мога да хапна.

— Ако огладнееш по-късно, ще ги претоплим.

Тя си играеше с вилицата — съсредоточено трупаше макароните на купчинка. Без да вдига глава, обяви:

— Не подозирах, че има мъже като теб.

Той свъси вежди.

— Това пък какво означава?

— Ами живееш в красива къща, където блести от чистота. Но това са външни белези. Имаш огромно сърце, Дилън. И си страхотен готвач.

— Шерлок, живея сам от пет години. Мъжете трудно оцеляват само с пици в „Дизи Дан“. Пък и не обичам мръсотия. Много мъже са като мен. Куинлан например. Попитай Сали и тя ще ти каже, че сърцето му е по-голямо от небето.

— Какво значи, че от пет години живееш сам? Преди не си ли живял сам?

— Агентът от ФБР заговори у теб. Много добре. Някога бях женен.

— Не мога да си те представя женен. Правиш впечатление на толкова самостоятелен. Разведен ли си?

— Не, не съм разведен. Клер почина от левкемия.

— О, съжалявам, Дилън.

— Оттогава минаха повече от пет години. Аз съжалявам, защото Клер не можа да поживее в тази великолепна къща. Почина три месеца преди баба.

— Колко време бяхте заедно?

— Четири години. Почина едва на двадесет и седем. Странно, наистина. Току-що бе прочела „Любовна история“ от Ерик Сигъл. Няколко седмици по-късно й поставиха диагнозата. Във всичко това положително има някаква ирония, но дълго време не я схващах. Гледал съм филма много пъти. Клер не умря така спокойно, както младата съпруга във филма или в романа, повярвай ми. Тя се бореше с всички сили. Но се оказа недостатъчно. Нищо не беше достатъчно.

Господи, не бе говорил толкова много за Клер от смъртта й. Изуми се от самия себе си. Стана, отиде до камината и се облегна на полицата.

— Съжалявам.

— Благодаря.

— Още ли ти липсва?

Плъзна поглед по една от картините на баба си — подарък по случай завършването на колежа. Рисунката с въглен изобразяваше прегърбен старец на френски пазар в малко селце до Кан — през шестдесетте баба му бе живяла там няколко години. После погледна към Лейси леко озадачен.

— Странно, но вече не си спомням ясно лицето на Клер. Образът е размазан и избелял като на стара фотография. Болката продължава да ме пронизва, но е някак притъпена, далечна. Да, липсва ми. Понякога, докато чета книга, вдигам глава, за да споделя нещо с нея или очаквам да се развика, когато се поувлека във футболния мач. Беше кънкьорка. Страшно добра, но така и не стигна до Олимпиада.

— И за мен Белинда е вече такава. Отначало не исках болката да намалее, но се случи. Сякаш Белинда е упорствала да я пусна най-после. Видя ли нейна снимка, сега ми се струва, че е човек, когото съм познавала и обичала, но на друго място, в друго време. Понякога, сред хорската тълпа, ми се счува, че ми подвиква. Тя никога не е там, разбира се.

Той преглътна — горчиво-сладки сълзи от спомените изпълваха очите му. От години не се бе чувствал така.

Очите й бяха бистри и ясни, в момента, в който заяви:

— Знаеш ли, и аз бих се борила. Няма да си отида тихо и кротко, та хората да въздишат и да говорят какъв добър човек съм била. Не, ще викам и ще ритам през целия път.

Той се засмя, но бързо стана сериозен. Дали изпита вина, че споменавайки Клер, се е развеселил? След малко обаче пак се усмихна.

— И аз бих постъпил така. Благодаря ти, Шерлок.

Тя му се усмихна.

— Главата вече не ме боли. Дали е от вълшебните хапчета?

— Да. Искаш ли да гледаш новини, докато разчистя в кухнята?

— Няма ли да има десерт?

— Не изяде макароните, а питаш за десерт.

— За десерта има съвършено друго отделение в стомаха, а в момента моето е абсолютно празно. Надушвам сладкиш с извара.

Изяде тортата, докато той прибираше чиниите. Изгледа и новините: отново размирици в Босна, проблеми в Близкия изток, преследвания на кюрди, но на кои точно? Бяха така разделени, както и заобикалящите ги държави. После внезапно адвокатът на Марлин Джоунс, Големият Джон Бълок — в отлично настроение — започна да отговаря благосклонно на въпроси на репортери, които го съпровождаха от сградата на бостънския съд до огромната му черна лимузина.

— Марлин ще бъде ли изправен пред съда?

— Без коментар.

— Марлин луд ли е?

— Знаете правилата.

Сви масивните си рамене:

— Ще пледирате ли за неговата невинност?

— Без коментар.

— Верни ли са думите ви за обремененото му детство, че майка му го биела, а вуйчо му го тормозел сексуално?

— Докладите на социалните служби са достъпни за всички.

— Но е направил и самопризнания.

— Не са приемливи. Ченгетата и хората от ФБР са го принудили.

— А агентката от ФБР? Вашият клиент я е ударил по главата и тя е изпаднала в безсъзнание, после я отвел в склада, за да я убие. Всичко е записано и филмирано.

Големият Джон разтвори широко ръце.

— Заблудили са се. Въобще не е мислил да я убива.

— Чух, че дори наръгал с нож агентката.

Големият Джон само поклати глава.

— Нямам какво повече да ви кажа. Само помнете — било е клопка. Инсценировка. Няма да издържи пред съда, ще видите.

В този момент се обади репортерка:

— Искате да кажете, че ако беше убил агентката от ФБР, нямаше да е клопка, така ли?

Всички избухнаха в смях. Доста лица се вторачиха в Големия Джон Бълок.

— Без повече въпроси, дами и господа. Ще поговорим по-късно.

Последва реклама.

Почувства присъствието на Савидж зад себе си.

— Ще се върна в Бостън — бавно изрече тя. — Трябва да се видя отново с Марлин Джоунс.

— Няма да ти позволят да го видиш, Шерлок.

— Важно е да опитам — извърна се и го погледна. — Видя това, нали? Искам да опитам. Не мога да седя и да чакам някакъв маниак пак да започне да ме тормози. Ако им наредиш да ме пуснат при него, ще те послушат.

— В момента те тормози не този маниак. И не забравяй — при нов разговор с него не е изключено да излезе на бял свят, че Белинда ти е била сестра.

— Нищо няма да му кажа по въпроса. На никого няма да кажа.

— Все пак е рисковано. Повярвай ми. Нямаш представа какво ще предприемат медиите, ако открият, че си сестра на една от жертвите и че през последните седем години си обсебена от мисълта за Марлин. Сигурно се изразявам жестоко. Но само изчакай медиите да се доберат до този факт, Големият Джон няма да спре да крещи, че е било капан. Ако ме питаш — повече си струва едно пътуване до Сан Франциско. Ще се обадя в Сан Франциско — нека някои агенти поговорят с Дъглас, с баща ти и с майка ти.

Тя само поклати глава.

— А колкото до Марлин… Хайде да си починеш няколко дни. Днес е неделя. Искам да си починеш до вторник. Обещаваш ли?

Тя погали златистата завивка.

— Един здрав сън тази нощ ще ми се отрази добре.

— Два дни, Шерлок. Обещай ми да си почиваш два дни. После ще поговорим — Лейси мълчеше и той долови раздразнението й. — Агент на ФБР си, Шерлок. Следователно ще правиш каквото ти кажа. Ще изпълняваш задачите, които аз ти възлагам, и няма да се впускаш в първото хрумнало ти начинание. Чуваш ли?

— Почти викаш. Как да не те чувам?

Пристъпи напред, но спря.

— Горе има хубава гостна. Напълнил съм и куфар с твои дрехи. Още е в багажника на колата. Ще те отведа горе, после ще го донеса.

Не се бе замислила за бельото си, докато не застана във викторианската баня с лакирания под от орехово дърво, с ваната на крачета и пухкавите хавлиени кърпи на дребни цветчета. В момента стоеше по сутиен и бикини. Погледна се в огледалото силно озадачена. Бледо прасковеният копринен комплект беше най-финият, който притежаваше. Какво ли си е мислил, докато ги е вадил от чекмеджето й? Прокара ръка по корема и усети меката гъвкава материя. Какво ли си е мислил? Не, няма да си задава този въпрос.

Става въпрос за сутиен и бикини, независимо колко са изящни. И колко заредени със сексапил изглеждат. Най-вероятно нищо не му е минало през ума — просто ги е грабнал набързо. Тя много държеше на красивото бельо. Този комплект го купи за последния си рожден ден. Беше доста скъп. Мек, приятен на пипане и провокиращ. Свали сутиена и допря гладката дантела до бузата си. Не го бе слагала от месеци. А Дилън бе избрал именно него.

— Шерлок.