Катрин Каултър
Лабиринтът (21)

21

Топлина прониза мозъка й. Дори в представите си не бе допускала, че има нещо по-горещо. Всеки момент ще пламне цялата. Не. Оказа се светлина, истинска светлина, а не някакво чудовище, вкопчило се в мозъка й. Само дето беше прекалено ярка, силна, гореща. Изгаряше очите й. Опита се да извърне глава настрана, но я болеше прекалено много, за да помръдне.

— Шерлок? Чуваш ли ме? Отвори очи.

Чува го, разбира се. Говореше с гърлен, спокоен глас, от който нервите й потреперваха, но не бе в състояние да отрони и звук — устата й бе прекалено суха. Опита се да проговори, но напразно.

Женски глас разпореди:

— Дайте й вода.

Някой повдигна главата й. Усети студена вода до устните си и отвори уста. Задави се, после продължи да пие по-бавно. Не спря, докато по брадичката й не потече вода.

— Сега можеш ли да говориш с мен?

— Светлината — прошепна тя. — Моля те, светлината…

Същият женски глас каза:

— Вероятно я боли от нея.

В следващия миг светлината изчезна. Всичко стана сумрачно и неясно. Въздъхна с облекчение.

— Така е много по-добре. Къде е Дилън?

— Тук съм. Страшно ме изплаши. Съкрати една година, дето съм я прекарал в гимнастическия салон. Чудесно се справяхме, а в следващия миг прояви нахалството да припаднеш.

— Не исках да постъпя така. То е проява на слабост. Съжалявам. Здравната ми застраховка покрива ли викането на „Бърза помощ“ и отвеждането в спешното отделение?

— Съмнявам се. Ще ти го удържат от заплатата. Това е доктор Брейкър. Пристигна в къщата ти точно когато линейката тръгваше. Твърди, че е карал с превишена скорост, за да стигне по-бързо.

— Потрепервам от гласа ти — такъв плътен и дълбок. Все едно потъвах в бездънен кладенец. Ако бях престъпник, щях да ти кажа каквото поискаш, само и само да продължаваш да ми говориш. Чудесен глас имаш. Предразполагащ… Да, така би го описал писател.

— Благодаря ти. Това май е комплимент.

— Агент Шерлок, аз съм доктор Брейкър.

Светна с миниатюрно фенерче в очите й, опипа цицините по черепа и подхвърли през рамо на Дилън:

— Няма нужда от шевове, само превръзка. Раните по черепа обикновено кървят обилно.

— Кървят отвратително.

— Да, така е. По интересен начин го описвате.

— Така каза мъжът. И го произнесе някак по южняшки.

Тя вече му го бе съобщила, но Савидж я окуражи:

— Браво, Шерлок. Нещо друго?

— Още не, Савидж. Почакай. Остави ме да се погрижа за главата й. После ще говори колкото искаш — прочисти гърло и продължи: — Не е била изнасилена, нали?

— Не. Не съм мъртва, доктор Брейкър. Можете да разговаряте направо с мен.

— Разбирате ли, агенте — длъжник съм на Савидж, но не и на вас. След като той иска да докладвам направо на него, така и ще постъпя.

— Аз му докладвам, вие му докладвате… Скоро и самият президент сигурно ще му докладва. Ха, идеята никак не е лоша… О, боли ме главата.

— Сигурно. Сега лежете спокойно. Когато ви докараха в болницата, ви прегледахме на скенер. Няма нищо тревожно, всичко е нормално. Винаги оглеждаме на скенер при рани в главата, за да сме сигурни, че няма вътрешни кръвоизливи. При вас няма. Какво е станало с ръката ви? Защо е превързана?

— Рана от нож — обясни Савидж. — Вече почти зарасна. Случи се преди две седмици.

— Защо не я оставиш да оздравее напълно, преди отново да я изпратиш на арената при животните?

Тя прихна. Просто нямаше как да се сдържи.

 

След време чу непознат мъжки глас:

— Когато хукна от клуба, сякаш беше прилеп, литнал да търси храна, си помислих, че Сали ще накара Марвин да те задържи. Страшно ни изплаши, Дилън. Това ли е Шерлок?

— Да, в цялата й прелест.

— Прилича на мумия, само дето кожата й не се е съсухрила съвсем.

— Благодаря — обади се Лейси, без да отваря очи.

В този момент си даде сметка, че главата й е бинтована. Вдигна ръка да я докосне, но откри колко е омаломощена. Доктор Брейкър се оказа прав. Не беше честно отново да пострада, преди да се е съвзела напълно от предишното нараняване. Ръката й се отпусна. Дилън я прихвана и леко я положи до тялото й.

— Жива ли си, Шерлок?

— Да, благодаря. Уморих се от това, сър. Миналия път в болницата в Бостън поне седях.

— Стига си хленчила. Все пак си жива.

— Тя „сър“ ли те нарича? Господи, Дилън, да не би да настояваш всичките ти подчинени да се обръщат към теб със „сър“?

— Не. Изисквам го само от жените. Така се чувствам могъщ.

— Лъже — обади се тя и леко отвори очи. — Води всички жени в гимнастическия салон и ги побеждава. Обръщението „сър“ е моя идея. Надявам се да го накарам да се почувства отговорен и виновен.

— Не изпитвам никаква вина. Изпратих те до вкъщи. Да не искаш да кажеш, че трябваше да те последвам вътре? Да проверя килерите и дрешниците, да погледна под леглата? Е, отсега нататък сигурно ще правя така. Ти привличаш неприятностите, Шерлок — понечи да му каже да не се държи глупаво, но той бързо продължи: — Това е специален агент Джеймс Куинлан. Познаваме се отдавна.

— Така казано, излиза, че сме едва ли не пред пенсия, Дилън. Здравейте, госпожице Шерлок — поздрави той и пое ръката й.

— И вие му казвате Дилън — отбеляза тя.

Ръката му бе силна, с малки мазоли по палците. Беше забелязала фините, бледи белези по пръстите на Дилън. Обясни й, че е от дялкане. Какво ли дялкаше?

— Да. Винаги съм намирал „Савидж“ за прекалено свирепо и мъжкарско. Та, за да не страда мъжкото ми самолюбие, никога не го наричам така. Пък съм и по-силен от него. Но какво значение има някакво име?

— Били сте заедно в онова място, наречено Пещерата, нали?

— Не. Той пристигна едва когато по-голяма част от веселбата беше приключила.

— Пълна лъжа. Аз спасих Сали.

— Да, вярно, и той ни помогна малко. Съвсем малко. Дилън винаги ме подкрепя в последния момент.

Тук Лейси отбеляза:

— Вие сте съпругът на Сали, така ли?

— Да, моя е кльощавата омайница. Трябва да ви кажа, агент Шерлок, че цялата тази история никак не ми харесва. Превърнали сте се в мишена и трябва да разберем защо.

— На никого не му харесва, Куинлан — увери го Савидж. — Не се дръж така собственически. Тя не е в твоя отдел. Ще съумея сам да стигна до дъното на тази история. Хей, Шерлок, наистина приличаш на мумия. Искаш ли малко вода, преди отново да започна да те мъмря? Ще използвам специалния си глас. И този на Куинлан не е лош, само дето не е така предразполагащ.

Двамата мъже запазиха мълчание, докато тя не се напи до насита. После Савидж констатира:

— Със сламка пиеш много по-добре, отколкото направо от чашата, когато ти придържат главата. Тогава не се давиш толкова.

Куинлан се засмя, а тя започна да се оправдава:

— Само защото първия път се опита да излееш цялата вода в гърлото ми… Охо, отново започвам да освирепявам, сър.

Куинлан се обади:

— Недей точно сега, агент Шерлок. Ъ… Знаете ли, през октомври става една година откакто се оженихме със Сали? Дилън ни осигури черква и дата за сватбата.

— Защо?

— Ами тогава не бях в най-добрата си форма, а Сали толкова се притесняваше за мен, че въобще не й беше до сватба. Наложи се Дилън да се погрижи.

— Иска да ти каже, че имаше куршум в сърцето, и освен да получава нови дози морфин във вените си, не можеше да прави кой знае какво. А Сали вероятно се съгласи да се омъжи за него от съжаление.

Тя се усмихна при последните му думи и за щастие нищо не я заболя.

— Господи, да не би да съм си избрала неподходяща професия?

— Добре започна — увери я Куинлан. — Ранена си вече два пъти, а напусна Академията кога — преди месец ли? Не се притеснявай. Аз доживях до тридесет и четири на тази служба, също като Савидж.

Отвън се чуха гласове. Куинлан вдигна вежди и съобщи:

— Мисля, че шеметната ми съпруга току-що нахълта. Пазачът, който си поставил отвън, Дилън, няма никакви шансове.

— Точно така — заяви много хубава млада жена, връстница на Лейси. Две шноли прихващаха пепеляворусите й коси зад ушите и сините й очи — на вид меки и нежни — говореха, че са видели прекалено много неща. Макар и стройна, изглеждаше изключително дребна до двамата мъже. Не приличаше обаче на кльощава омайница. — Недей да виниш агент Крамер. Той ме познава. На барбекюто миналия месец ми помогна да опека десетината кочана царевица, помниш ли, Джеймс?

— Нашият опит да направим вегетарианско барбекю — отбеляза Джеймс Куинлан с отвращение и шеговито удари Савидж по рамото. — Загубих част от мъжкото си достойнство през въпросния ден.

— Нещо доста съмнения изказваш относно мъжеството си напоследък — подметна Савидж: — Хей, Сали, това е Шерлок. Трябваше да дадеш приноса си при обзавеждането на дома й, но накрая се справи сама. Обадила се на някакъв скъп моден дизайнер по интериорите и онзи тип надминал себе си, за да я удовлетвори.

Лейси усети как една нежна ръка я погали по рамото.

— Определено изплаши Дилън до смърт. Наблюдавах го, докато говореше по телефона: пребледня силно, после хвърли слушалката и изхвърча от клуба. Мадам Лили реши, че от възбуда не може да се въздържи и секунда повече. Барманът Фъз само поклати глава: Савидж трябвало да изпива от време на време по някоя бира, така щял да стане по-спокоен. А Марвин — той е и портиер, и пазач — заяви колко е доволен, че Савидж не пие: нямал никакво желание да го изхвърля от заведението заради лошо държание.

Лейси се обади:

— Бих искала да се запозная с тези хора. Разбрах, че Дилън ходел там да подгрява господин Куинлан.

— О, да, пък и не само това, но и…

— Хайде, Сали — прекъсна я Савидж, без да се извини, — Шерлок изглежда направо на края на силите си. Да я оставим сама. Нужна й е почивка. А, ето го и доктор Брейкър. Нед, на пациентката ти доста й блестят очите.

— Изчезвайте — нареди доктор Брейкър, без да поглежда към никого. Когато останаха сами, заговори тихо, докато мереше пулса й: — Нямах намерение да започнеш да приемаш така бързо посетители, агент Шерлок. Впрочем откъде е името ти?

— От баща ми. Той е съдия. Доколкото съм чувала, адвокатите мразят да влизат в неговата зала. Клиентите им се плашели до смърт да се изправят пред съдия с име Шерлок.

Усмихна се, затвори очи и главата й клюмна.

Доктор Брейкър внимателно постави ръката й върху леглото. Провери очите й. Постоя до нея и в продължение на няколко минути изучаваше лицето й. Накрая кимна. Всичко беше наред. Щеше да се възстанови. Едва прекрачи прага на стаята и Савидж застана пред него:

— Добре ли е?

— В момента не, но ще се оправи, Савидж. Сега спи и под влияние на поетите лекарства би трябвало да спи до сутринта. Гадна работа. Имало е опасност онзи тип да я убие, както е блъскал главата й в пода, да не говорим за ударите с дръжката на пистолета.

Савидж въздъхна.

— Отново ти благодаря, че се яви толкова бързо. Колко време ще остане тук?

— Поне още ден. Както споменах, резултатите от скенера са добри. Няма вътрешни кръвоизливи, специалистите не откриха сериозни увреждания. Ще я прегледам основно отново утре сутринта. А сега се прибирам вкъщи да спя.

Доктор Брейкър изчезна в асансьора и Куинлан тутакси подхвана:

— Цялата тази история е доста странна, Дилън. Сега ще ми разкажеш ли подробностите?

Савидж погледна двама от най-добрите си приятели и тихо промълви:

— Затънал съм в голяма каша.

— Това пък какво означава? — попита Сали и се настани на пейката до него.

Савидж само поклати глава.

— Благодаря и на двама ви, че дойдохте. Тази нощ мисля да остана тук. Една от сестрите ми предложи легло. Ще се чувствам много по-добре, ако Крамер пази отвън, а аз съм в стаята й. Тогава тя наистина ще е в безопасност.

— Имаш ли някаква представа кой стои зад всичко това?

— Възможно е някой, свързан с Марлин Джоунс. Изглежда най-правдоподобно. Но кой? Доколкото знаем, той е голям самотник. Пък и какво му пука на Марлин дали тя ще напусне града, или не? Е, ще видим. Това е истинска загадка.

За облекчение на Савидж нито Сали, нито Куинлан зададоха повече въпроси.

 

 

Час по-късно лежеше по гръб в доста неудобното походно легло и слушаше равномерното й дишане. Веднъж тя простена — той мигом скочи и се изправи до леглото й, но видя, че продължава да спи. Остана там, загледан в нея: цялата бинтована, със система в ръката. Лейси потрепери, сви ръка в юмрук, после отново се отпусна. Всичко това никак не му харесваше. Защо онзи тип е искал да чуе какво знае агент Шерлок за Марлин Джоунс? Нямаше никаква логика. Ако някой друг е убил Белинда — някой от семейството й — логично е да искат да я отстранят от разследването. Но защо той или тя ще наемат човек да убеждава Шерлок в невинността на Марлин? Ще намери отговора — само трябва да помисли достатъчно и да провери всички детайли. Ала в момента мислите му бяха насочени единствено към нея. Докосна предпазливо брадичката й. Отстъпи назад.

Легна отново и усети студения гладък пистолет до себе си. Продължи да се вслушва в дишането й, докато накрая — както му се стори след необичайно дълго време — заспа.

 

 

— Искам да се прибера вкъщи.

— Агент Шерлок, според мен се нуждаете от още един ден в болницата. Медицинският персонал се радва да обслужва агент от ФБР. Чувстват се важни. А и имат известно превъзходство — те са на крака, а агентът — не.

— Не се шегувайте, доктор Брейкър. Вярно, тази сутрин сестрата изключително мило ми заби иглата. И то не в дупето, слава Богу. Чуйте ме, вече е почти четири следобед. Броя овце от девет сутринта. Добре съм. Главата малко ме наболява, но нищо друго. Моля ви, доктор Брейкър, искам да си отида у дома.

— Да си поговорим още малко — предложи той и отстъпи от леглото. — Между другото — наричай ме Нед.

Тя спусна крака от леглото.

— Имам нужда от дрехи, Нед.

— Успокой се, Шерлок. Донесох ти дрехи. Нед ме предупреди, че вероятно ще настояваш да се прибереш.

Тя погледна към босите си крака.

— Нямам дори чорапи. Само тази болнична нощница с разрез на гърба.

Савидж й се ухили.

— Е, Нед, да те спася ли от нея?

— Твоя е, Савидж. Ще се оправи. Просто да не се пресилва още един ден и да взима болкоуспокояващи — подаде на Савидж шишенце с хапчета. — Довиждане, агент Лейси Шерлок. Какво странно име. Ако бях на твое място, щях да го сменя.

— Не е смешно, Нед — обади се Савидж, но доктор Брейкър вече се хилеше. — А, значи шегата е изтъркана, така ли?

— Да — отвърна Лейси.

— И си я чувала и друг път?

— Всичките съм ги чувала. Благодаря, доктор Брейкър. Дилън, дай ми дрехите и изпрати доктор Брейкър да си върви.

— Да, мадам.

Савидж изчака отвън, докато тя отвори вратата. Разговаряше с агент Крамер — червендалест широкоплещест млад мъж, дипломиран счетоводител от Пенсилванския университет.

Тя ги погледна изпитателно. Савидж вдигна очи и я огледа усмихнат.

— Не е лошо, нали? Няма да те арестуват.

Беше й донесъл тъмнозелена копринена блуза, сини джинси, синьо сако и боти с нисък ток, които бе обувала само веднъж. Подборът не беше лош, но лично тя никога нямаше да го направи. Караше я да изглежда прекалено…

— Изглеждате страхотно, агент Шерлок — изкоментира Крамер.

— Да — съгласи се Савидж. — Страхотно и дори… сладко.

— Един специален агент трябва да изглежда компетентен и да вдъхва доверие. Ще отида вкъщи и ще се преоблека.

— С тази превръзка на главата няма да стигнеш далеч.

— Искам да си отида вкъщи, сър.

— Крамер, благодаря ти за охраната.

Накараха я да слезе до първия етаж в инвалидна количка.

— Готова ли си?

Тя се вторачи в сексапилното червено порше.

— Това твое ли е?

— Да.

— Как успя да се сдобиеш с него?

Каквото и да бе очаквал да каже, очевидно не бе това, защото се засмя.

— Успях — отвърна той и й отвори вратата.

— Чудесна е. Дъглас кара черно порше, модел 1990. Всеки път, когато съм взимала колата му на заем, са ме глобявали за превишена скорост.

— Ако не внимаваш, тези коли имат свойството да те подвеждат. А сега, Шерлок, трябва да ти кажа, че няма да се прибираш вкъщи.

— Трябва да се прибера. Трябва да полея цветята…

— Куинлан ще се погрижи. По отношение на растенията е вълшебник. Нищо чудно и да им попее. Сали твърди, че африканските му теменужки всеки момент ще поискат да си легнат в леглото с него. Не се притеснявай за цветята си.

— Къде ще ме караш? В тайна квартира ли?

— Не. Идваш в моята къща.