Катрин Каултър
Лабиринтът (20)

20

Лейси отключи входната врата и влезе в антрето. Посегна към ключа на лампата. Светлината примигна, после се усили. Извърна се да заключи входната врата, да дръпне резето и да окачи двете вериги. Преди да се отправи към спалнята, по навик надникна във всекидневната и в кухнята. Всичко беше наред.

Изведнъж застина на място. Бавно пусна на пода току-що събутата маратонка. Мълчаливо се извърна и се заслуша. Нищо.

Сети се за онази далечна нощ в апартамента си на четвъртия етаж, когато се събуди от шумове и едва не повърна от страх. После се мобилизира и отиде да провери какво или кой е там. Оказа се мишка. Глупава малка мишка, толкова уплашена, че не знаеше накъде да побегне, когато я видя. Именно в онази нощ Лейси се промени.

Свали останалата част от спортния екип и влезе в банята. Прекрачвайки под душа, заключи вратата — докато го правеше, се засмя.

— Ти си идиотка — промълви тя, отключи и застана под струята.

Гореща вода. Чувстваше се като в рая. Дилън направо я довърши, но сега горещата вода отмиваше болките. Беше й казал, че редовните тренировки му помагат срещу стреса. Упражненията му осигуряваха и разкошно тяло, но тя не го коментира пред него. Запита се дали той наистина не е открил нещо, което да намалява стреса. По време на тренировката тя нито веднъж не се замисли за Марлин Джоунс или за почти ненужния доклад на Дивия Ралф Йорк.

След десетина минути излезе изпод душа и застана в пълната с пара баня. Уви с дебела египетска памучна кърпа главата си, а с края на друга кърпа избърса огледалото.

Зяпна маскираното лице точно зад нея.

Застина на място. Даде си сметка, че не диша; не бе в състояние да диша. Най-накрая въздухът излезе от дробовете й.

Топлият дъх на мъжа облъхна тила й, когато с нежен тих глас изрече:

— Не мърдай, момиченце. Очаквах да се прибереш малко по-късно. Май добре се чувстваше в пицарията с онзи едър мъжага. Какво стана? Не беше ли достатъчно настоятелен да преспи с теб? Както те гледаше, явно искаше да го направи. Отказа ли му? Да, пристигна тук малко по-рано, отколкото те очаквах, но няма значение. Успях да се настаня, да те опозная малко.

Маската му беше черна. Дишаше равномерно, а гласът му бе изключително мек и не будеше тревога. Усети как допря пистолет до тила й. Тя беше гола, без никакво оръжие, само с пешкир на главата.

— Точно така. Стой неподвижно. Страх ли те е, че ще те изнасиля?

— Не знам. Ще го направиш ли?

— Не възнамерявах, но като те видях гола… Доста си хубава, знаеш ли? Възбудих се, като те чух да пееш онази кънтри-уестърн песен под душа. Коя беше?

— „Кралят на пътя“.

— Думите ми харесват. Но се отнасят до мен, не до теб. Ти си едно момиченце, което си играе на ченге. А кралят на пътя отива в Мейн, когато приключва всичко, нали? Сигурно и аз ще запраша натам, когато свърша с теб.

Бавно, изключително бавно, тя смъкна пешкира пред себе си.

— Може ли да се покрия с пешкира?

— Не, харесва ми да те гледам. Пусни го на пода. Остави омотания около главата си. Така ми харесва. Изглеждаш екзотична. Възбужда ме.

Тя пусна кърпата. Усети как студеният пистолет се забива леко в гърба й. Беше минала обучение в Академията, но какво можеше да предприеме? Беше гола, без оръжие, в банята. Какво наистина можеше да направи? Да говори с него? За момента това бе най-добрият й шанс.

— Какво точно искаш?

— Да поговоря с теб. Защо трябваше да се връщаш с него назад в събитията още от Сан Франциско.

— Ти ли се опита да ме прегазиш?

Той се засмя.

— Мислиш ли, че бих предприел подобно нещо, момиченце? Но ти не си чак толкова малка май.

Ръката с пистолета се придвижи напред и прокара сребристото дуло по дясната й гърда.

Трепна, облегна се назад, но го усети прилепнал към гърба й, а слабините му притискаха бедрата й.

— Хубаво е така, не намираш ли? — продължи да притиска студения метал към гърдата й, после го плъзна надолу към корема.

Тя се разтрепери; не бе в състояние да спре. Кожата й настръхна. Страхът я бе обзел напълно и вече не знаеше дали ще успее да се овладее. Едва поемайки си дъх, попита:

— Защо искаш да напусна Вашингтон?

Пистолетът спря да се плъзга. Той отдръпна ръката си.

— Майка ти и баща ти имат нужда от теб вкъщи. Време е да се върнеш там и да поемеш отговорностите си. Те не искат да си тук, да участваш в конспирации и да стреляш по хора, както правят онези от ФБР. Да, искат да си вкъщи. Тук съм, за да те насърча да се прибереш.

— Ще ти кажа защо още не мога да се прибера. Има един убиец — казва се Марлин Джоунс — преди броени дни ликвидира поредната жена в Бостън. Той е сериен убиец. Не мога да си тръгна точно сега. Ще ти разкажа по-подробно, но ще отнеме известно време. Защо да не се облека? Ще отидем в кухнята и ще направя кафе.

— Не се предаваш лесно, момиченце, а? Никак ли не се притесняваш, че оная ми работа е опряна в задника ти?

— Напротив.

Той отстъпи. Посочи с пистолета спалнята.

— Иди си сложи хавлията. Винаги мога да я сваля, ако поискам.

Следваше я на няколко крачки, но не се приближаваше достатъчно, та да успее тя да изрита оръжието от ръката му. Не го погледна отново, докато не завърза здраво хавлиената роба около кръста.

— Свали пешкира и си среши косата. Искам да я видя.

Махна хавлиената кърпа и започна да прокарва пръсти през косата си. Беше ли се приближил към нея? Ще го достигне ли с крак? Трябва да го направи светкавично, при това с точно попадение, иначе той ще я убие.

— Използвай четката.

Тя взе четката, разреса косата си и заяви:

— Стига толкова.

Той протегна ръка и докосна влажната коса. Простена.

„Запази спокойствие; трябва да запазиш спокойствие“, повтаряше си тя. Но й бе трудно, дяволски трудно. Искаше й се да види лицето му и да се вгледа в очите му. Черната качулка за ски му придаваше вид на чудовище без лице, което всява ужас. Целият бе облечен в черно; включително и маратонките му. Големи крака. Беше едър човек със силни ръце, но коремът му бе отпуснат. Значи не бе много млад. Ниският му глас звучеше леко дрезгаво — като на дългогодишен пушач. „Продължавай да разсъждаваш по този начин, повтаряше си тя непрекъснато, докато отиваше към кухнята. Само запази спокойствие.“

Наблюдаваше го с крайчето на окото си. Облегнат на плота, продължаваше да държи 22-калибровия пистолет насочен към нея, все едно е предупреден, че е обучена и не бива да се подлъгва само защото е жена.

— Кой си ти?

Той се изсмя.

— Наричай ме Сам. Харесва ли ти? Да, това съм аз — Сам. Баща ми също се казваше Сам. Ха, та аз съм синът на Сам.

— Някой те е наел? Кой?

— Прекалено много въпроси, момиченце. Слагай кафето и започни да ми разказваш за Марлин Джоунс. Защо си толкова важна за този случай?

Прецени, че каквото и да му каже за Марлин Джоунс, няма да промени нищо, а щеше да спечели време.

— Служех за примамка, когато го заловихме в Бостън. Агентите на ФБР правят такива неща. Няма нищо необичайно. Аз бях примамката, защото преди седем години уби сестра ми в Сан Франциско. Наричат го Въженцето. Помолих ченгетата да ми позволят аз да го заловя. Оставиха ме и го заловихме, но засега случаят не е приключил. Още не е дошъл моментът да се прибера вкъщи.

Той се оттласна от плота, пристъпи към нея и съвършено спокойно и много бавно вдигна ръка и стовари пистолета отстрани на главата й. Не толкова силно, че да изпадне в безсъзнание, но достатъчно, за да й се замае главата. Болка премина през тялото й. Извика, хвана се за главата и залитна към печката.

— Познавам, когато ме лъжат — обяви той с тихия си глас и бързо отстъпи от нея. — Значи този тип е накълцал сестра ти, така ли? Да, да… Ей, кървиш. Раните по главата кървят отвратително, но нищо ти няма. Кажи ми истината. Защо искаш да останеш тук или отново ще те фрасна.

Изведнъж си даде сметка, че не долавя никакъв акцент. Да, объркана е, вероятно си въобразява. Не, почакай. Той произнесе „кървят отвратително“ някак протяжно, по южняшки. Точно така.

Той отново вдигна ръка. Тя заговори бързо:

— Не лъжа. Белинда Мадиган, четвъртата жертва на Въженцето в Сан Франциско, ми беше сестра.

Той не каза нищо, но тя видя как пистолетът леко трепна. Нима не знаеше? Не, ако не знаеше, защо въобще е тук?

— Продължавай — подкани я той.

— Марлин Джоунс отрича да я е убил. Затова трябва да остана. За да се добера до истината. После ще се прибера вкъщи.

— Но той фактически я е убил, нали?

— Да. Чудех се и се питах, а после поръчах да изследват какъв вид е дървеният материал, използван при всички убийства в Сан Франциско, как са заковани пантите, как са закрепени винтовете — такива неща. Има един специалист в Лос Анжелис — страшно го бива в тая област. Но резултатите му не са изчерпателни. Марлин Джоунс я е убил. Вероятно се е досетил коя съм и ме е излъгал, за да ме измъчва. Но кой си ти? Защо се интересуваш от всичко това?

— Ами журналист съм.

Мъжът отново се изсмя. Този тип бе готов да се смее постоянно. Усети струйка кръв да се стича през косата по лицето й. Избърса я с опакото на ръката си.

— Да, журналист съм и обичам да знам какво се крие зад нещата. Вие отказвате да давате информация и никой от нас не знае какво всъщност става. Работя за „Уошингтън Поуст“. Казвам се Гарфилд — засмя се. Несъмнено истински се забавляваше. В следващия миг внезапно изправи рамене и тя осъзна, че ако не е маската, щеше да види ледени и безизразни очи. — Това ли е всичко, момиченце?

— Да — отвърна тя с вече разтреперан от страх глас. Не, не е достатъчно, мина й през ума. Потрепери малко, престори се на силно изплашена. — Но теб какво те интересува дали ще се прибера вкъщи, или не? Или човекът, който те е изпратил, иска да напусна? Защо? Не представлявам заплаха за никого.

Мислеше си за Марлин Джоунс. Възможно ли е по някакъв начин той да стои зад всичко това?

За малко мъжът остана смълчан и тя знаеше, че я изучава, преценява възможностите си. Кой беше той?

По едно време се пресегна и докосна кичур окървавена коса.

— Знаеш ли какво мисля? Марлин не е убил сестра ти. Ти си едно дребно териерче: лаеш, подскачаш, вреш си носа, но нищо няма да намериш. Е, май това е всичко, което исках да узная. Ще ти кажа нещо за последен път: напусни Вашингтон. Остани във ФБР, ако желаеш, но се прехвърли. Прибери се у дома, момиченце. Хайде сега да се позабавляваме — пристъпи към нея с насочен към гърдите й пистолет. — От теб искам да занесеш малкия си задник в спалнята. Искам да се изтегнеш хубавичко на леглото, а после ще видим.

Знаеше, че с молби няма да стигне доникъде. Извърна се и излезе от кухнята. Той се канеше да я изнасили. Дали после щеше да я убие? Вероятно. Но изнасилването… Не беше в състояние да го приеме, да го понесе. Преди да я изнасили, ще трябва да я убие. Кой ли го бе наел?

Какво да прави? Според него Марлин не е убил Белинда. Но какво го засягаше? Какво ставаше всъщност?

— Моля те, кой си ти?

Той само посочи с пистолета към леглото.

Тя стоеше до собственото си легло, върху което отказваше да легне; страшно неприятна й бе мисълта той да бъде отгоре й, да контролира нещата.

— Свали хавлията.

Ръцете й се стегнаха в юмруци. Той вдигна пистолета. Тя свали хавлията.

— Сега легни и си разтвори широко краката за мен.

— Защо мислиш, че Марлин не е убил сестра ми?

— Деловата част приключи. Време е за развлечения. Лягай, момиченце, или ще се наложи здравата да те нараня.

Не бе в състояние да го направи. Беше й невъзможно.

Пристъпи към нея с вдигнат пистолет. Канеше се отново да я удари с дръжката и този път вероятно щеше да счупи челюстта й. Трябваше да предприеме нещо.

Телефонът иззвъня.

И двамата се вторачиха в апарата.

Разнесе се повторно звънене.

— Сигурно е шефът ми — промълви тя. — Знае, че съм си у дома. Спомена, че ще се обади. Искал да поговорим за един случай.

— Онзи едрият, дето те изпрати ли? Той ли ти е шеф?

Тя кимна и отново й се прииска да види лицето му. Още едно позвъняване.

— Отговори. Но внимавай какво говориш, иначе ще умреш на място.

Вдигна слушалката и тихо рече:

— Ало?

— Ти ли си, Шерлок?

— Да, сър. Аз съм, сър.

Той замълча за миг. Тя усилено се молеше.

— Исках да ти кажа, че Сали е готова да се срещне с теб. Каза да се отбиеш в клуб „Бохемия“ утре вечер. Куинлан ще свири две вечери подред.

— Примамливо е, сър, но знаете, че никога не смесвам деловите задачи с удоволствията. Това е правило, към което стриктно се придържам, сър.

Нападателят й раздвижи устни и безгласно я подкани:

— Отърви се от него.

— Трябва да затварям, сър. Предайте на Сали, че съжалявам, сър. Относно случая, за който искахте да поговорим, сър — утре ще дойда по-рано в службата. Дочуване.

Пистолетът бе притиснат към слепоочието й. Преглътна и внимателно остави слушалката на мястото.

— Чух какво каза онзи тип. Имаш късмет, че не оплете нещата, момиченце. Хайде — извади найлоново въже от джоба си. — Вдигни ръце над главата.

Готвеше се да я завърже. После щеше да прави с нея каквото му хрумне.

Изключително бавно вдигна ръце. Защо бе настоявала за легло с месингови табли? Ето, той се приближаваше; скоро, съвсем скоро ще й се удаде възможност да предприеме нещо, за да се защити.

Той се наведе — в едната ръка стискаше въжето, в другата — пистолета. Сякаш не знаеше какво точно да прави с пистолета. „Остави го, повтаряше тя мислено, без да откъсва очи от него. Остави го, слаба съм, ще се справиш с мен. Не се страхувай.“

Очевидно той реши нещо. Отстъпи.

— Обърни се по корем.

Тя се вторачи в него.

— Направи го или страшно ще съжаляваш.

Не можеше да го стори. Просто не можеше. Без да се замисли или да се поколебае, тя се изви нагоре и заби глава в корема му. В същото време стовари юмруци върху раменете му. Чу го как изруга, долови болката в гласа му и продължи да го налага. Бързо се метна на пода, изтърколи се по гръб. Той дишаше учестено, надвесен над нея, вдигайки бавно пистолета. Тя ритна с всички сили и кракът й достигна ръката му.

Пистолетът изхвърча настрана.

Той й се нахвърли. Юмрукът му се стовари върху брадичката й. После хвана влажната й коса и силно удари главата й веднъж, два пъти, три пъти в пода. Тя чу вик и стенание. Бяха излезли от нейното гърло. Опита се да вдигне отново крака, за да го ритне, но не успя. Чувстваше се скована, а в следващия миг в главата й се разнесе болка. Едва чуваше ругатните му; с всяка секунда ставаха по-далечни. Стори й се, че телефонът звъни отново. Стори й се, че долавя затрудненото дишане на нападателя над себе си. После нищо не усещаше. Потъна в мрак.

 

 

Беше страшно изплашен. Входната врата зееше широко отворена. Савидж полагаше огромно усилие да прояви предпазливост и да напредва бавно. Всъщност искаше да се втурне вътре.

Извади пистолета и бавно се вмъкна в къщата. Посегна към ключа на лампата. В следващия миг приклекна и описа широка дъга с пистолета си.

Нямаше никого.

— Шерлок?

Никакъв отговор.

Той влетя във всекидневната, палейки лампите по пътя. И там я нямаше. Не беше и в кухнята.

Той се намираше в коридора, когато чу стенание.

Лейси лежеше на пода до леглото. Беше гола. По лицето й се стичаше кръв.

Коленичи до нея и заопипва врата й, за да провери пулса. Беше забавен, но стабилен. Обърна я.

— Шерлок! Събуди се!

Тя отново простена. Опита се да вдигне ръка към челото, но не успя. Ръката й се отпусна. Той я улови, преди да се удари в пода. Положи я върху корема й.

Наведе се съвсем близо до нея, на сантиметри от лицето й.

— Шерлок, по дяволите, събуди се. Изкарваш ми акъла. Събуди се!

Различи гласа му. Звучеше ужасно ядосан; не, по-точно разтревожен. Трябва да си отвори очите, но как, като всяко движение й причиняваше страхотна болка.

— Кажи нещо. Хайде. Можеш да го направиш!

Успя да отвори очи. Не го виждаше съвсем ясно, но гласът му й подейства успокояващо — беше съвсем нормален. Изпита огромна благодарност и невероятно облекчение. Въпреки болката прошепна:

— Дойде… Знаех, че всички онези „сър“ ще те раздвижат.

— Така е. Първия път, когато го изрече, исках здравата да те скастря, но ти го повтори и разбрах, че нещо не е наред. Къде те удари?

— По главата. С дръжката на пистолета.

Не искаше да й зададе следващия въпрос, но се налагаше.

— Изнасили ли те?

— Опита се, но просто не можех да му позволя. Принуди ме да легна по корем. Щом се приближи, го нападнах. Тогава ме събори от леглото и започна да удря главата ми в пода. Доста боли, Дилън.

— Удари ли те на друго място?

— Заби юмрук в брадичката ми.

— Дай да ти помогна да легнеш върху леглото.

— Тръгнал ли си е? Сигурен ли си, че го няма? Не искам да се промъкне и да те нарани.

Да нарани него? По лицето й се стичаше кръв, а тя се тревожеше за него! Господи!

— След секунда ще отида да заключа входната врата.

Пъхна ръце под нея и я вдигна. Не тежеше кой знае колко. Положи я върху леглото и бързо метна одеяло отгоре й.

— Не мърдай — нареди й той.

Изтича до външната врата, огледа пред къщата, влезе в антрето и заключи.

Отново седна до нея и тихо отбеляза:

— Наоколо няма никого. Ще се обадя на лекарите и ще те закарам в болницата.

Ръката й се стрелна нагоре.

— Не, не в болница. Добре съм. Главата ми е страшно твърда. Е, дори и да имам леко сътресение, те нищо не могат да направят. Трябва време, за да премине. А с време разполагам и тук. Моля те, не ме води в болница. Ненавиждам болниците. Ще ми бият инжекции. Отвратително е.

Погледна я, после се извърна към телефона и набра един номер.

— Ало, Савидж се обажда. Извинявай за безпокойството, Нед, но те моля да отскочиш да прегледаш мой агент. Някакъв тип я е нападнал и здравата я е халосал по главата. Не знам дали ще се наложат шевове. Не, никаква болница. Добре. Благодаря.

Когато затвори, тя възкликна:

— Лекар, който ходи по адреси! Те вече са изключителна рядкост.

— Нед Брейкър ми е длъжник. Миналата година спасих детето му от похитители. Добър човек е. Станахме приятели. Стига толкова за това. Трябват му поне тридесет минути да стигне дотук. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да ми обясниш какво стана?

— След като ти си тръгна, взех душ. После застанах пред огледалото в банята. Докато го избърсвах от парата, видях, че зад гърба ми стои мъж. Бе нахлупил черна скиорска шапка и стискаше пистолет калибър 22. Искаше да напусна града. Започнах да му говоря за Марлин Джоунс и той прояви интерес. Не знам дали човекът, който го е изпратил, му е поръчал да ме изнасили или не. Но със сигурност — както е при повечето такива нападения — искаше да ме изплаши. И го постигна. Но главно настояваше да се прибера у дома при родителите си. На въпроса ми той ли се е опитал да ме прегази с колата, не получих отговор. Не изключвам да е бил и той. Говореше с лек акцент… Като от Алабама.

— Какво му каза за Марлин Джоунс?

— Истината. Нямаше причина да не го сторя. Струва ми се, че Марлин Джоунс го е изпратил. Нападателят се стараеше да не изглежда много заинтересуван от Марлин, но слушаше внимателно — личеше си. Внушаваше ми, че Марлин е невинен.

— Сигурна ли си?

— Да, но повтарям: според мен задачата му беше да ме изплаши достатъчно, за да побягна. Това беше основното. После каза, че иска да ме изнасили…

Хвана я за раменете.

— Шерлок, събуди се! Хайде, можеш да го направиш — леко я шляпна по бузата, хвана я за брадичката. — Събуди се.

Тя примигна. Искаше й се да му каже, че от ръката му върху брадичката й я боли, но успя единствено да промълви:

— Вероятно е мозъчно сътресение. Ще остана будна, обещавам. Готвеше се да завърже ръцете ми към таблата на леглото, но прецени, че ще го нападна, ако остави пистолета, затова ме принуди да се обърна по корем. Не можех да го направя, Дилън… Не можех. А после…

Пред очите й се спусна черна завеса и обгърна съзнанието й. Нищо не виждаше.

— Събуди се, Шерлок!

— Будна съм. Не ми викай, защото ме боли. Няма да припадна, обещавам. Но не виждам нищо.

— Очите ти са затворени.

— Не е от това.

В следващия миг загуби съзнание и главата й клюмна настрани. Никога през живота си той не бе набирал 911 по-бързо.