Катрин Каултър
Лабиринтът (19)

19

— Сигурно го е извършил Марлин Джоунс.

— Изглежда вероятно, но не ми изглеждаш напълно удовлетворена.

— Не съм, но МАКС… О, забравих, че временно е умопомрачен — МАКСИНА, не намери нито една разлика между начина, по който е била убита Белинда и останалите жени. Марлин е убил всичките. Няма друг начин — въздъхна. — Но защо пропусна да спомене точно името на Белинда? Не виждам никаква логика.

— Радвам се, че не мирясваш. Доволен съм, че продължава да те гложди и искаш да стигнеш до дъното на тази история — отбеляза Савидж тихо, потропвайки с молив по бюрото; правеше го напълно съзнателно. — Вкарала си всички налични данни и си направила безброй сравнения, но има и други аспекти, които е важно да вземеш предвид. А сега трябва и да приключиш случая.

Тя го гледаше свирепо намръщена. По лицето й се плъзна дълъг кичур. Прибра го съвсем несъзнателно зад ухото.

Той продължи с усмивка:

— С МАКСИНА свършихме малко работа. Според нея трябва да се върнем и да започнем от изграждането на лабиринтите. Добре. Помисли как е убивал жените. Какво е използвал и къде ги е очиствал?

— Нож.

— Какво друго?

— Убивал ги е в складове и в няколко къщи. Но очевидно предпочита складовете, където нощем не се навъртат много хора.

— Как?

— Изграждал е лабиринти.

— По същия начин, по който Марти Брамфорд е приготвила декорите за училищната пиеса на сина си в Бостън. Помисли какво му е било нужно, за да ги построи.

Тя остана загледана в него, после скочи и рязко постави ръце върху бюрото му, а столът й за малко да се катурне.

— Господи, Дилън, налагало му се е да купува дървен материал, но полицията в Сан Франциско призна, че не е успяла да проследи откъде, защото такъв продавали навсякъде. Но възниква по-добър въпрос: да се провери дали за лабиринтите на всички убийства е използван един и същ тип дървен материал, с други думи — дървеният материал все от едно и също място ли е купуван? Добре. А и се е налагало да сглоби всичките тези дъски, нали? Не са успели да проследят произхода на пантите, скобите и винтовете, но има ли начин да се провери дали всички завинтват винт по един и същи начин? Дали натискът и прилаганата сила са еднакви? Възможно ли е да се провери? Може ли да се установи дали определен тип дървен материал прилича на дървения материал от даден склад? Дали винтовете са еднакви?

Той й се ухили.

— Не виждам защо не. Напипа нещо, Шерлок. Сега остава да се молим полицията в Сан Франциско да не е изхвърлила материалите за лабиринтите при отделните убийства. Готов съм да се обзаложа, че разполагат с всички дъски. Много са добри в работата си. Да приемем, че още съхраняват всичко. За жалост тук МАКСИНА не е в състояние да ни помогне. Дори ако използва най-усъвършенстваните камери, пак нищо няма да получим. Трябва ни човешката гледна точка. Познавам един тип в Лос Анжелис — истински гений да вижда как някой например забива пирон. Чудиш се дали е възможно? Да. Мнозина не го умеят, но той го може. Покажи му половин дузина гвоздеи в дъска и Дивия Ралф ще определи точно колко души са ги забивали. Е, сега ще проверим дали уменията му се простират и върху завинтване на винтове, скоби и панти. Хайде — захващай се за работа.

 

 

Изминаха три дни. Савидж полагаше усилия да стои настрана. Даде й номера на Ралф Йорк — Дивия Ралф. Беше получил прякора си преди десет години: заподозрян в убийство се опитал да го убие, защото дал показания, а Ралф се спасил с помощта на чук. Колкото и невероятно да звучеше, нападателят бе оцелял. Сега излежаваше присъда в „Сан Куентин“. Савидж бе дочул, че на главата му още имало вдлъбнатина.

Не, няма да си отвори устата поне още ден. Всяко негово действие би било неоправдана намеса и това нямаше да й се понрави. Ако тя имаше въпроси, щеше да ги зададе; вече я познаваше достатъчно добре — самочувствието й не беше кой знае колко голямо. Овладя се и не позвъни на Дивия Ралф, за да разбере какво става. Знаеше, естествено, че полицията в Сан Франциско не е правила подобни сравнения просто защото никога не са имали съмнения, дали всички убийства са дело на един и същи човек. А и подобен вид доказателства все още не бяха приемливи за съда. Установи, че се притеснява. Колкото до Шерлок — тя въобще не се приближаваше до него. От дневниците на охраната знаеше, че последните два дни е работила до късно през нощта.

Три дни по-късно, в два следобед, когато тя почука на вратата му, вече стискаше зъби и наистина едва издържаше. Лейси мълчаливо стоеше на прага. Той вдигна вежди. Тя мълчаливо му подаде лист хартия.

Оказа се писмо от Ралф. Гласеше:

„Агент Шерлок, направих следните проучвания:

1) какъв тип отвертка е използван;

2) техниката на заковаване и завинтване;

3) тип и качество на дървения материал;

4) произход на дървения материал;

Отвертката, използвана при всички убийства в Сан Франциско, с изключение на №4, е една и съща. Използваната при №4, обаче, е толкова сходна, че е невъзможно прокурорът да бъде убеден, че не е същата. Що се отнася до техниката на завинтване и заковаване, колкото и да е странно, според мен някои са били правени от един и същи човек, а други — не. Те са съвършено различни. Нямам обяснение за това. Възможно е да е съвсем просто: убиецът е наранил дясната си ръка и се е наложило да използва лявата или е бил в различно настроение, или дори да не е виждал така ясно, както в другите случаи. Дървеният материал не е идентичен и не е купен от склада за дървен материал «Босман» в южната част на Сан Франциско. Но — повтарям — това още не доказва нищо, просто го отбелязвам, но, пак повтарям: прави ми впечатление, че само при убийство №4 дървеният материал е от друг склад.

Ето едно интересно сравнение: разговарях с полицията в Сан Франциско. Те ще се обърнат към колегите си в Бостън. Несъмнено ще сравнят плоскостите на лабиринтите при убийствата в Сан Франциско и в Бостън. Макар дървеният материал да не е идентичен, техниката ще се окаже сходна и един благоразположен съдия ще позволи това да бъде използвано като доказателство срещу Марлин Джоунс, когато, и ако бъде изправен пред съд.

Така че окончателните ми заключения не са неоспорими. Налице са различия и отклонения. Трябва да ви кажа, че и преди съм се сблъсквал с подобни неща без видима логична причина.

Надявам се настоящето да ви послужи, но като имам предвид причината за вашето запитване, едва ли ще ви зарадвам. Поздрави на Савидж.“

Савидж не каза нищо; само погледна пребледнялото й лице и забеляза появилото се в очите й разочарование — безнадеждността буквално я изцеждаше. Щеше му се нещата да са по-различни, но не бяха. Най-накрая отбеляза:

— Ралф сам го определя: „не са неоспорими“. Това няма да приключи случая, Шерлок.

— Знам — отвърна тя. — Не го пише в писмото, но господин Йорк ми го каза по телефона преди няколко минути: всички особености при другите лабиринти, използвани за убийствата, са напълно идентични. Само при номер четири се явяват различия.

— Това е нещо — отбеляза Савидж. — Виж, Шерлок, Марлин или го е извършил, или не е. Колкото до твърдението му, че в Сан Франциско е убил само шест жени — като Белинда не е сред тях, излиза, че друг го е направил. Не си щастлива, нали?

Тя поклати глава.

— Исках да съм сигурна веднъж завинаги, а засега няма категорични доказателства. Можеш ли да измислиш какво друго да предприема?

Питаше го, но не го гледаше, а се взираше в обувките си.

— В момента не, но ще помисля. Хайде да се върнем на случая Раднич.

Предпочиташе да я остави да разсъждава върху убийството на сестра си, но точно сега отделът бе претрупан. Имаше нужда от нея.

— Да. Благодаря ти за времето, което ми отдели. Оли каза, че има нова вълна убийства. Двама чернокожи избиват азиатци в Алабама и Мисисипи.

— Вярно е. Ще поговорим за това на заседанието следобед.

Той я проследи как излиза от кабинета му. Беше отслабнала — нещо, което не можеше да си позволи. Това не му харесваше. Макар да виждаше състоянието на семействата на жертвите, не можеше да си представи какво означава да загубиш някого, когото обичаш до такава степен. Тръсна глава. Включи МАКСИНА и написа кратка бележка до приятеля си Джеймс Куинлан, която изпрати по електронната поща.

Лейси спря пред кабинета на Савидж и се облегна на стената. От една страна, разполагаше с много данни, а от друга, й се струваха недостатъчни. Отново трябваше да отиде до Бостън. Налагаше се да поговори с Марлин Джоунс още веднъж. Ще го принуди да й каже истината. Вдигна очи и видя вторачената в нея Хана.

— Защо си толкова бледа? Имаш вид на човек, когото са ударили. Всъщност — на човек, когото грипът поваля.

Лейси поклати глава.

— Добре съм. Става въпрос за случая, по който работя. Неприятно ми е, защото нещата не са съвсем убедителни.

— Да, винаги е отвратително — отбеляза Хана. — Как е ръката ти?

— Какво? О, ръката ми е добре.

— Чух, че онзи ден някой едва не те прегазил. Вероятно е било доста гадно.

— Да, но не толкова, колкото това. Според мен беше случайност. Някой пиян просто се е изплашил, да не би да е сгазил човек, затова е побързал да избяга. Трите букви от номера, които забелязах, не отведоха полицаите доникъде. Възможностите са прекалено много. Могло е да се случи на всекиго. Просто извадих късмет.

— Нарани ли си пак ръката?

— Не много.

— Савидж зает ли е в момента?

— Не знам.

Отдалечи се, преценявайки кой е имал достъп до всички криминални подробности в Сан Франциско.

Седеше зад бюрото и се взираше в черния екран на компютъра. Обърна се и видя как Хана, застанала до машината за вода, я гледа сърдито. Лейси усети ледени тръпки да пробягват по тялото й. Насили се да разсъждава отново по случая Раднич, но не й хрумваше нищо ново. Налице бе ново убийство, а теорията й за преоблечена старица се провали. Следобедното заседание бе отменено, защото заместник-директорът им Джими Мейтланд назначи внезапна среща на Савидж. Продължаваше да размишлява върху последното развитие на събитията около убийствата в Мисисипи и Алабама, когато чу гласа на Савидж зад гърба си.

— Минава шест. Време е да приключваш. Хайде — отиваме в гимнастическия салон да потренираме.

Погледна го неразбиращо.

— Да потренираме ли?

— Точно така. Обзалагам се, че цял следобед не си мръднала от бюрото. Няма да те подмятам заради ръката, която ти е едно жалко извинение.

 

 

Едва ходеше. А и не бе в състояние да говори. Тъкмо се канеха да си тръгват и се появи Хана Пейсли. Изглеждаше във форма, силна. Всички мъже в гимнастическия салон я зяпаха с възхищение. Носеше розов клин и черно боди.

Савидж махна на Хана за поздрав, после подкани:

— Хайде, Шерлок. Налага се да поработиш върху дишането. Дишай дълбоко или ще се стовариш върху мен, както почти го правиш в момента.

Изгледа го свирепо и процеди през зъби:

— Ще те убия.

— Така е добре. Успя да изречеш цяло изречение. Започваш да се съвземаш. Искаш ли да вземеш душ?

— Най-вероятно е да се удавя. Ще падна, ще изтека в канала и всичко ще свърши.

— Тогава хайде да се приберем пеша. Една хубава разходка винаги изсушава потта.

— Искам да ме носят. Краката ми няма да ме отведат доникъде.

Хана стоеше зад Савидж. Леко докосна с пръсти голото му рамо. Кожата му блестеше от пот.

— Здравейте, Дилън, Шерлок.

Лейси успя само да кимне. Все още дишаше тежко.

— Добре изглеждаш, Хана — отбеляза Савидж. В този момент Лейси си даде сметка колко ясно личи, че двамата са спали заедно — две великолепно сложени, красиви същества. Представяше си как изглеждат заедно — и двамата голи — вкопчени един в друг. Насили се да се усмихне. За да изглежда човек като тях, трябваше доста да се поизпоти, за да изгради такива съвършени мускули. Лейси не обичаше особено да се поти. Видя как Савидж стисна бицепса на Хана. — Не е зле. Виж клетата Шерлок. Заплашва, че ще припадне само защото си е наранила ръката и се наложи да се концентрираме върху тренинга на мускулите на краката й.

— Изглежда изтощена. Докато си поеме дъх, ще ме потренираш ли да направя коремните преси?

— Съжалявам, но не и тази вечер, Хана. Шерлок трябва да се прибере, а обещах да я изпратя.

Хана само кимна, усмихна се на двамата и се отдалечи. Очите на всички мъже, с изключение на Савидж, бяха впити в дупето й.

— Много е красива — отбеляза Лейси.

— Сигурно — отвърна Савидж разсеяно. — Хайде да вървим.

Отбиха се да хапнат пица в „Дизи Дан“ на Клейтън Стрийт.

— Остави ми само две парчета — възнегодува Савидж и бързо грабна едното. — Истинско прасе си, Шерлок.

По брадичката й капеше кашкавал. Изпитваше страхотен глад. Докато чакаха поръчката, имаше чувството, че ще заръфа покривката на бели и червени карета. Грабна последното парче — беше все още горещо и кашкавалът се стичаше по пръстите й. Лакомо го налапа.

— Поръчай още — посъветва го тя с пълна уста.

Той я послуша и се залови да унищожава сам пицата с градински подправки. Преяла, Лейси нямаше желание не само да помръдне, но дори да вдигне ръка от масата.

— Нахрани ли се?

— Направо се издух — въздъхна, облегна се на стола и отпусна ръце върху корема си. — Нямах представа, че съм толкова гладна.

— Ако Марлин не е убил Белинда, направил го е някой друг. Кой, Шерлок?

— Не знам. Наистина.

— Но откакто Марлин отрече да е той, мислиш все за това. Кой е имал достъп, Шерлок? Кой?

— По-добре да говорим за случая във Флорида. Или за онзи в Мисисипи.

— Добре, но рано или късно трябва да си отговориш на този въпрос. Разполагам с нова информация, свързана с Флорида. Последното убийство не е в проектираната точка, както знаеш. МАКСИНА се опитва да изрови нещо ново. Ние, жалките човешки същества, правим същото. Този път полицията си е дала труда да разпита всички наоколо. Събрали до един обитателите в общото помещение. Искали да заловят старицата ти така, както е маскирана. Според първоначалните данни — и ти ги чу — никой не е бил предрешен като възрастна жена. Точно преди да излезем днес следобед обаче открих, че едно новопостъпило ченге е пуснало двама да останат по стаите си, защото от убийството им прилошало. Били възрастни жена и мъж. Дали някой от тях не е убиецът? Никой не знае. Съмнявам се доколко новопостъпилият полицай ще бъде в състояние да разпознае двамата старци. За него всички стари хора си приличат. Спомня си само, че възрастният мъж припаднал, а старата жена повърнала. Все още не е ясно вярна или невярна е теорията ти. Най-вероятно е съпругът да е убиецът.

Той така неусетно промени темата, че тя не се усети кога заговори:

— Не, Дилън. Дъглас обичаше Белинда. Но нека да предположим, че греша и той я е мразил. Тогава просто щеше да се разведе. Няма причина да я убива. Не е глупав и дълбоко се съмнявам, че е убиец. Липсва причина. Просто няма абсолютно никаква.

— Няма причина, която да знаеш ти. Защо пренебрегваш факта колко много държи на теб, балдъзата си, Шерлок? Откога те гледа така и облизва сладострастно устни?

— Отскоро, напълно съм убедена. А и вече го преодоля, струва ми се — сети се как разглеждаше трите снимки в спалнята й и всички подробности, които каза за нейната невинност. Стомахът й се стегна. Поклати глава и завърши: — Не, не е Дъглас.

— Сега баща ти е съдия, но преди седем години не е бил. Тогава не е имал достъп до всичко, свързано със случая на Въженцето.

За миг се запита откъде знае, но после едва не се присмя на себе си. Беше лесно за него. Всъщност би се изненадала, ако Савидж не е информиран какво ще съдържа следващата реч на президента. Безрезервно вярваше в способностите на МАКСИНА.

— Не, изключено е. Не ме подвеждай. Баща ми е имал достъп до всичко. Знаеш го, обзалагам се, че го знаеш. Тогава той работеше в прокуратурата. Познаваше всички. Нямаше проблем да научи каквото пожелае. Но, Дилън, как е възможно някой да убие собствената си дъщеря? При това така брутално.

— Случвало се е по-често, отколкото мога да го изброя. Баща ти не е чак толкова праволинеен, Шерлок, а и Белинда не му е била дъщеря. У него май има доста лошотия. Не е харесвал особено Белинда, нали? Смятал я е за луда като съпругата си, която го обвинява в опит да я прегази с беемвето си.

Изхвърча от сепарето, повличайки покривката, която се закачи за чантата й. Приборите по масата едва не паднаха на пода.

— А да погледнем и към майка ти. Тя има ли психически проблеми, Шерлок? Какво мислеше тя за Белинда?

Стоеше съвсем близо до нея и тя не можеше да понася това.

— Отивам си. Не е необходимо да ме изпращаш.

— Напротив. А ти трябва да си помислиш. Много добре съзнаваш, че Ралф Йорк е изпратил откритията си до полицейския участък в Сан Франциско. Не е изключено да отворят случая на сестра ти. Е, може и да не го сторят. Засега не знаем какво ще предприемат. Но най-малкото ще си поговорят за това, за което си говорим и ние. Дъглас ще позагази, Шерлок, както и татенцето ти.

— Всичко е твърде неустановено и е вероятно полицията в Сан Франциско да не предприеме нищо. Според мен ще поговорят с Бостън и ще установят, че Марлин е извършителят. Няма да им останат никакви съмнения. Само ще поклатят глава пред доклада на Ралф.

— А ако питаш мен — ще му обърнат внимание. Ние всички сме на страната на закона. От нас се очаква да залавяме лошите типове.

— Трябва да позвъня на Дъглас, да го предупредя. Това не може да е така. Не исках да се случи така.

Той вдигна очи нагоре.

— Вероятно след около тридесет години ще те разгадая, Шерлок. Прави каквото смяташ за нужно. Хайде да вървим. Тази вечер ме чака работа.

— Каква?

— Приятелят ми Джеймс Куинлан свири на саксофон в клуб „Бохемия“ на Хютън Стрийт, собственост на мадам Лили — надарена чернокожа дама, която се възхищава от задника и изразителните му очи толкова, колкото и от свиренето му. Той се отбива там поне един-два пъти седмично. Съпругата му Сали обожава заведението. Марвин — пазачът на клуба — я нарича „пиленце“. Той всъщност нарича всички жени „пиленце“. Но за него Сали наистина е специално пиленце. Никога няма да забравя, че барманът Фъз им поднесе бутилка вино като сватбен подарък. При това неразпечатано. Май за пръв път се случваше в заведението. Невероятно.

Цялата тази тирада й прозвуча необичайно. Затова попита:

— И ти ходиш, за да подгряваш?

Неочаквано той придоби смутен вид. Не я погледна в очите. Само прочисти гърло и смотолеви:

— Да.

Лъжеше я. Тя наклони глава.

— Някога може да дойда с теб. Нямам нищо против да послушам. А и така не се срещнах със Сали Куинлан. Била помощничка на някакъв сенатор.

— Така е. Добре. Нищо чудно и да го направим някога. Ще видим.

Тя не каза нищо повече.

Почти стигнаха до къщата й. В хладната вечер тънкият лунен сърп преминаваше през готическите облачни образувания като изящен злокобен образ. Беше едва осем и половина.

— Би трябвало да държиш на верандата запалена лампата.

— ФБР не ми плаща чак толкова добре, Дилън. Ще ми струва цяло състояние.

— Имаш ли алармена система?

— Не. Защо? Изведнъж се разтревожи. А съвсем доскоро ми се подиграваше за всичките ключалки и вериги.

— Да, и се питах защо някой, който се е изправил лице в лице с Марлин, има по вратите на дома си повече резета, отколкото са телохранителите на президента.

— Това са две различни неща.

— Така си го обясних и аз. Няма да ми кажеш нищо повече, предполагам?

— Нямам какво да кажа. Защо питаше дали имам алармена система?

— Някой се опита да те прегази. Това доста променя нещата.

Значи се връщаха на тази тема.

— Беше случайност.

— Може би.

— Лека нощ, Дилън.