Катрин Каултър
Лабиринтът (18)

18

Молеше се да не се разчува, както беше поне засега, че по някакъв начин е лично свързана със случая около Въженцето. Савидж беше говорил на четири очи с капитан Догърти и Ралф Бъднак — знаеше го, но ако тайната излезеше наяве, нямаше да е нито от единия, нито от другия. До момента журналистите не подозираха, че една от жертвите на Въженцето й е роднина. Щеше да настъпи истински кошмар, открие ли го някой.

ФБР вече получи доста похвали за работата си — беше добре дошло за Бюрото, изложено на постоянна критика. В продължение само на няколко седмици Савидж и новосформираният му отдел във ФБР заловиха двама убийци. Репортерите настояваха за интервю, но той не проявяваше никакво желание да се срещне с тях. А и никой от хората му не биваше да разговаря с журналистите. На специално организираната пресконференция Луис Фрий похвали действията на новия ОПУСП. Савидж бе помолил да не присъства. Фрий предпочиташе и той да се яви, но не настоя.

Лейси избягваше Хана Пейсли и работеше с Оли по случая Раднич. Предстоящата вечеря с Дъглас не я привличаше, но нямаше как да я отмени.

Облече за вечерта хубава черна рокля — достатъчно класическа, за да мине за модна, въпреки че висеше в гардероба й от четири години; сложи обувки със седемсантиметрови токчета, разпусна косата си, като я прихвана само с две малки златни гребенчета, съвсем подходящи за златните обици, подарък от майка й за двадесет и първия й рожден ден. Чувстваше се различна и малко изложена на показ. Но беше добре. Наистина се чувстваше добре. В последния момент си даде сметка, че Дъглас би могъл да изтълкува усърдието й погрешно, но вече нямаше време да се преоблече.

С влизането си той отбеляза:

— На фона на роклята превръзката изглежда ужасно — усмихна се. — Нямат ли различни модели и цветове, подходящи за разни тоалети?

До десерта вечерята течеше безгрижно и забавно. Дъглас обаче изостави доброто си настроение и заяви:

— Получи каквото търсеше, Лейси. Искам да напуснеш ФБР и да се прибереш вкъщи. Нали виждаш — най-после всичко приключи; сега вече музиката ти излиза на преден план. Залови убиеца на Белинда. Прибери се. Постъпи като Белинда: ела при мен. Ще се грижа за теб.

Погледна го през осветената от свещи маса, видя чистите линии на лицето му и отвърна простичко:

— Няма.

Той се отдръпна назад все едно го бе ударила.

— Възнамерявам да се разведа с Кандис. Ще стане бързо. Дори има шанс да получа анулиране на брака. И тогава ще бъдем само ти и аз, Лейси, както винаги съм искал. Щом се отърва от Кандис, ще имаме време да бъдем заедно.

Винаги я е искал ли? Не бе споменал и думичка по въпроса, докато не приключи обучението си в Академията и не постъпи във ФБР. Да не би сега да привлича вниманието му, защото е представител на силите на реда? Няма логика. Поклати глава и повтори:

— Не. Съжалявам, Дъглас, но отговорът ми е отрицателен.

Той не каза нищо повече. Час по-късно, разположили се във всекидневната й, тя му протегна ръка с надеждата, че той ще си тръгне.

— Дъглас, изкарах чудесна вечер. Ще те видя ли утре?

Той я придърпа мълчаливо към себе си и я целуна — притисна я така силно, че ръката я заболя. Опита се да го отблъсне, но не успя.

— Дъглас… — промълви тя с допрени до неговите устни, а езикът му се мъчеше да си пробие път през зъбите й.

На входната врата някой иззвъня. Той продължаваше да я притиска, все така впил устни в нейните. Тя вече се готвеше да пусне коляното си в действие, когато все пак отдръпна главата си достатъчно, за да извика:

— Кой е?

— Пусни ме да вляза, госпожице Шерлок.

Жена. Коя ли бе?

В следващия миг Дъглас се намираше на два метра от нея. Стоеше със смаяно изражение и бършеше устата си.

— Кандис е — обяви той безизразно, отиде до вратата и я отвори.

Жената, застанала на прага, бе не по-възрастна от Лейси, с дълги медноруси коси, на ръст почти колкото Дъглас, а високите й скули положително бяха мечта за всеки оператор. Ала вниманието на Лейси бе приковано от очите. Много тъмни очи, излъчващи гняв и злоба. Изглеждаше готова да извърши убийство.

— Кандис? Какво, по дяволите, правиш тук?

— Последвах те, Дъглас. А ти пристигна тук точно като малък обучен гълъб. Очаквах да дойдеш при нея, макар да се молех да не го направиш. Дяволите да те вземат, мислех, че женитбата ни означава нещо за теб. Виж се само: позволил си й да те целуне. По устните ти има червило. По дяволите, миришеш на нея!

— Защо женитбата ни да има някакво значение за мен? Ти ме излъга. Не си била бременна.

— Ще имаме деца, Дъглас. Просто още не съм готова. Тъкмо започвам да си изграждам кариерата. Ще стигна до някоя от националните програми, но как ще успея, ако се откъсна от работата си сега? След някоя и друга година ще имаме десетина деца, щом това искаш.

— Преди да се оженим разправяше друго. Била си направила спонтанен аборт и си страшно разстроена. А сега чувам, че не желаеш да забременееш. Знаеш ли? Според мен ти изобщо не си била бременна — Дъглас се обърна към Лейси и махна пренебрежително към натрапницата. — Това е Кандис Адамс.

— Аз съм твоята съпруга, Дъглас. Кандис Мадиган. Тя е сестра на мъртвата ти съпруга. По-точно — наполовина сестра. Какво правиш тук, при нея?

Само за миг той се промени напълно. Смайването и раздразнението му изчезнаха. Стоеше висок и арогантен — поза, позната на Лейси; поза, която му бе като втора природа; поза, демонстрираща власт и контрол — контрол и над него, и над ситуацията. Сякаш се намираше в съдебна зала пред заседателите и знаеше, че има способността да ги манипулира, да ги убеди и да ги победи.

— Кандис — подхвана той извънредно търпеливо, сякаш говори на дебилен свидетел, — Лейси е част от семейството ми. Само защото Белинда умря, не означава, че ще я откъсна от живота си.

— През прозореца те видях да я целуваш, Дъглас.

— Да — отвърна той съвършено спокойно. — Точно така. Тя е много невинна. Не умее да се целува добре и това ми допада.

Отново си представи заешката дупка. Но този път не бе готова да се плъзне вътре.

— Не исках да ме целуваш, Дъглас. А аз въобще не отвръщах на целувката ти — Лейси се обърна към Кандис: — Госпожо Мадиган, мисля, че двамата с Дъглас трябва да обсъждате проблемите си. Аз нямам нещо общо с тях. Честна дума — нямам.

Кандис й се усмихна, мина бързо покрай Дъглас и силно я зашлеви.

Зад тях плътен глас заяви:

— Всичко изглежда доста интересно, но наистина няма да позволя на никого да удря агентите ми, мадам. Никога повече не го правете, иначе ще ви арестувам за побой над офицер на реда.

Лейси погледна и видя Савидж, застанал на отворената врата. Само това й липсваше. Винаги ли щеше да се появява в момент, когато животът й сякаш излиза от контрол? Не бе честно. Прокара пръсти по лицето си и отстъпи назад: полагаше големи усилия да не се нахвърли върху Кандис. Много се изкушаваше, макар да се съмняваше, че с превързана ръка ще успее да я повали. И все пак й се искаше да опита.

— Сър — започна тя, въпреки че на езика й бе да каже: „Дилън“. Не, няма да се обръща към него на малкото му име пред Дъглас. Това само ще предизвика нови нападки. — Какво правите тук? Не, не ми казвайте. Домът ми е удостоен с честта да бъде мястото за събиране тази вечер. Моля влезте и да затворим вратата, преди някой съсед да повика полицията.

— Аз съм полицията, мадам.

— Отлично. Някой иска ли чаша чай? Или една игра на бинго?

Дъглас прокара пръсти през косата си.

— Не, нищо, Лейси — обърна се към съпругата си: — Трябва да поговорим, Кандис. Недоволен съм от теб. Поведението ти въобще не ми харесва. Да си вървим.

Лейси й Савидж ги наблюдаваха как тръгват. Гласовете им се извисиха още преди да стигнат до края на алеята.

— Сега ще приема чаша чай — обади се Савидж.

Десет минути по-късно двамата със Савидж пиеха чай.

— Как се озова тук?

— Излязох да потичам и минах оттук. Изкарах тежък ден. Исках да се уверя, че си добре. Видях входната врата отворена и чух някаква жена да крещи. Как е страната ти?

Лейси разтърка челюстта си.

— Добре е. Всъщност добре стана, че се появи, иначе вероятно щях да й се нахвърля. А с това мое прекършено крило в момента тя наистина щеше да ме пребие. Утре ще се обадя на Чико.

— Отново ме нарече „сър“.

— Да. Нарочно. Дъглас ревнува от теб. Ако се бях обърнала към теб с „Дилън“, вероятно щеше да се ядоса. Имаше опасност да се сбиете. Щяхте да изпотрошите всичките ми нови, хубави мебели.

Той помълча, после й се усмихна и вдигна чашата чай като за тост. Чак тогава заговори:

— Значи този мъж е бил женен за Белинда — тя кимна, а той продължи: — А това е новата му съпруга. Разкажи ми какво всъщност става, Шерлок. Обожавам семейните истории.

— Ще отбележа само едно: Дъглас май мисли, че ме харесва прекалено много. Съпругата му Кандис обаче му заявила, че е бременна от него, и се оженили. Но какво се оказало? Дете няма. Той е ядосан и иска развод. Тя обвинява мен. Това е всичко. Всъщност няма никаква история. Поне не такава, в която да съм замесена — въздъхна. — Е, добре: докато говорех с Дъглас по телефона, той ми каза нещо, което не е редно, а тя го чула. Разстроила се. Вероятно желанието й да ме убие, е по-силно отколкото на Марлин Джоунс.

— Даваш ли си сметка, че ми говориш с хубави, пълни изречения? Вече не се налага да ти тегля думите с ченгел.

— Сигурно, когато ти се представих за пръв път, съм била леко нащрек. От друга страна, в Хоганс Алей ти беше престъпник и успя да изриташ два пистолета от ръката ми, преди да те убия.

— Да, проявяваше предпазливост. Но не отне много време да те пречупя. От известно време говориш по-смислено. А колкото до деня, когато се преструвах на банков обирджия — доста добре се справи, Шерлок. Да, наистина доста добре — вдигна ръка и нежно погали удареното място. — Силно те зашлеви, но не допускам, че ще се появи синина. Малко грим и всичко ще бъде наред.

Усети как страните й изведнъж пламнаха. Беше облечен в сиво долнище на анцуг и синя тениска. Изглеждаше едър, силен и загрижен. Пръстите му се оказаха изключително топли. Хареса й допирът им върху кожата й.

— Лягай си, Шерлок. Опитай се да не се забъркваш в нови истории. Не мога да гарантирам, че ще се появявам винаги, когато си затънала до шия в проблеми.

— Наистина за пръв път ми се случва през толкова кратък период да имам толкова много проблеми. Извинявам се. Но знаеш ли — с този щях да се справя и сама.

Той изсумтя и изчезна. Просто страшно бързо си тръгна.

Докосна лицето си. Бавно отиде до входната врата. Постави веригата, пусна резето и завъртя ключа. Какво щеше да стане, ако Савидж не се бе появил? Неволно потрепери.

Залови убиеца на Белинда, а животът й изглежда по-объркан от всякога. Какво имаше предвид майка й, като каза: „Откакто баща ти се опита да ме прегази“?

 

 

На другия ден следобед излезе от кабинета на лекаря и се опита да отвори чадъра въпреки силния вятър. Валеше онзи противен дъжд, който неизменно те мокри до кости, независимо какво предприемаш, за да се предпазиш. Беше студено, а с всяка секунда ставаше още по-студено. Най-сетне разтвори чадъра, но трудно го крепеше, защото ръката продължаваше да я боли. Слезе от тротоара, предпазвайки се с чадъра, и тръгна към колата си, паркирана до пресечката в другия край на Юниън Стрийт.

Изведнъж се разнесе вик, а после — писък. Извърна се рязко; вятърът почти я събори, като изскубваше чадъра от ръката й. Колата всеки момент щеше да връхлети отгоре й: голяма черна кола със затъмнени прозорци. Кола на конгресмен вероятно. Имаше ги толкова много във Вашингтон. Какво правеше този глупак?

За миг застина на място, а в следващия скочи обратно на тротоара и удари болната си ръка в автомат за платено паркиране.

Докато лежеше наполовина върху платното и наполовина върху тротоара, усети как край нея мина топъл въздух. Обърна се и видя набралата скорост черна кола да изчезва със свистене на гумите зад ъгъла. Вцепенена се взираше след колата. Защо не спря да провери дали е добре? Не, шофьорът, естествено, нямаше да спре. Най-вероятно щяха да го арестуват, защото кара пиян. Бавно се надигна. Чорапогащникът, обувките и дрехите й бяха съсипани. По лицето й бяха залепнали мокри кичури коса. Превързаната й ръка пулсираше. Започнаха да я болят рамото и левият крак. Е, поне бе жива. Добре, че не се бе отдалечила много от сградата. Ако се намираше на самата улица, нямаше никакъв шанс да оцелее.

От номера на автомобила забеляза три букви: PRD. Сега, когато се замисли, това не бе правителствен номер.

Наоколо вече се трупаха хора; помагаха й да се съвземе, държаха чадъри над главата й. Сивокоса старица се суетеше и я потупваше тук-там, сякаш бе бебе. Успя да се усмихне на жената.

— Благодаря, добре съм.

— Шофьорът е идиот, маниак. Онзи мъж ей там позвъни на полицията по клетъчния си телефон.

Бизнесмен попита:

— Госпожице, желаете ли линейка? Господи, този тип можеше да ви убие!

Тя вдигна ръце. Дъждът я обливаше.

— Не, не. Никаква линейка. Добре съм.

Всеки момент щяха да пристигнат полицаи. Не разполагаше с много време. След по-малко от две минути звънеше на Савидж по телефона. Отговори й Хана. Къде беше Марси, секретарката на Савидж? Точно сега не й трябваше Хана, но нямаше избор.

— Хана, трябва да разбера къде е Савидж. Знаеш ли? Имаш ли номер, на който да се свържа с него?

— Не. Но дори и да имах, нямаше да ти го кажа.

— Хана, чуй ме. Някой се опита да ме прегази. Моля те кажи ми как да се свържа със Савидж.

В следващия миг се чу гласът на Оли.

— Какво, по дяволите, е станало, Шерлок? Марси е долу в стола. Двамата с Хана вдигаме телефона на Савидж. Някой се е опитал да те прегази ли? Апаратът не звъни кой знае колко често — нали всички знаят за предпочитанията на Савидж към електронната поща. Какво, по дяволите, стана?

— Добре съм, наистина. Само дето съм мръсна и мокра. Намирам се пред сградата, където е кабинетът на доктор Прат. Савидж знае къде е, защото това е и негов лекар. Моля те съобщи на Савидж къде съм. О, Господи, полицията пристигна!

Савидж се появи едва след половин час. Когато потропа по стъклото на колата й, беше мокър до кости. Изглеждаше ядосан, а не беше редно. Нямаше право да е ядосан.

— Извинявам се — подхвана тя още щом отвори вратата. — Не знаех на кого да се обадя. Полицаите си тръгнаха преди двадесетина минути. Колата ми не иска да запали.

Той се настани на мястото до шофьора.

— Добре, че е с кожена тапицерия, иначе щеше да остане влажно седмици наред. Хайде, разкажи ми какво стана.

Тя описа случката и завърши с думите:

— Сигурно звучи неубедително. Според мен шофьорът за миг е загубил контрол. Или е бил пиян. Дал си е сметка, че е могъл да ме убие, и просто е избягал.

— Тази история не ми харесва.

— И на мен. Полицията го третира като опит за убийство. Видях първите три букви от номера. PRD. Обещаха да проверят. Изсмяха се, когато им показах значката си от ФБР.

— Кой знаеше, че имаш час при доктор Прат?

— Всички от службата. Не беше тайна. Дори срещнах заместник-директора Мейтланд в коридора, трима чиновници и две секретарки. Всички знаеха. О, не, сър! Нали не мислиш, че е било нарочно?

Той сви рамене.

— Нищо не мисля. Ей, колата ти наистина я бива. Радвам се, че не си оставила на консултанта по обзавеждането да ти избере и кола. Бог знае какво щеше да измисли. Кога си я купила?

— Знаех какво искам. Обадих се в магазина и ми я доставиха.

— Как е ръката ти?

— Добре. Току-що я ударих в апарат за таксуване. Върнах се при доктор Прат и той отново ме прегледа.

— И какво каза?

— Предложи да си помисля дали да не се захвана с друга работа. Да си президент било много по-безопасно. Нареди ми да нося превръзката поне още два дни. Защо не пали колата ми? Чисто нова е.

— Ако спре да вали, ще погледна — облегна се назад, скръстил ръце. — Както отбелязах: нищо не знам и нищо конкретно не мисля в момента. Ако някой се е опитал да те убие, тогава ме въвличаш в поредната си каша. И да не си ме нарекла отново „сър“ или ще сваля превръзката ти и ще те удуша с нея.

Тя беше вече по-спокойна; дишаше равномерно, а смразяващият шок почти бе преминал.

— Добре, Дилън. Никой няма причина да иска да ме нарани. Беше случайност. Някакъв пиян, който шофира голяма черна кола.

— А съпругата на Дъглас?

— Да, помислих си за нея, но това са глупости. Беше ядосана, но не вярвам чак да иска да ме убие. А и ако иска да убие някого, ще избере Дъглас, не мен. Полицаите не ме оставиха на мира и съобщих името й, но не споделих повече подробности. Забелязах тези бледи бели черти по възглавничките на пръстите ти. От какво са?

— От дялкане. Понякога ножът се изплъзва и се порязвам. Нищо особено. Да, хубава история. Ревнива съпруга — наистина ще ги накара да се смеят до припадък. Вече не вали така силно. Хайде да видим какво не е наред с тази изключително хубава кола, която е нова и не би трябвало да не пали.

Нямаше нищо нередно. Тя просто я бе задавила.

— Трябваше да се сетя — промърмори тя смутено.

— Този път си извинена.

— Значи е било случайно.

— Не е сигурно. Не е изключено да е било и целенасочено. В такъв случай знаеш какво е възнамерявал този тип, нали?

— Да ме убие.

Савидж забарабани с пръсти по таблото.

— Винаги съм си мислил, че не е много интелигентно или ефективно да се разправиш с врага си, като го прегазиш. От друга страна, е страхотен начин да подплашиш някого до смърт. Да, това ми звучи правдоподобно. Питам се: ако някой наистина е искал да те убие, защо колата е връхлетяла точно когато си слязла от тротоара. Защо този тип не е изчакал да стигнеш до твоята кола? Тогава щеше да представляваш идеална мишена. Случилото се не ми изглежда особено професионално. Планът е ясен, но изпълнението не струва нищо — сви рамене. — На този етап нямаме нищо. Ще пусна трите букви от номера в МАКСИНА да видя какво ще предложи.

— МАКСИНА ли? Нов компютър ли имаш?

— Не. МАКСИНА някога беше МАКС. На всеки шест месеца си променя пола. Вече приех факта, че машината ми е транссексуална. Съвсем скоро ще настоява да спра да ругая, когато работя с нея.

— Звучи налудничаво и затова ми харесва.

— А относно произшествието…

— Случайност е, Дилън. И полицията смята така.

— От друга страна, не те познават. Хайде да видим дали колата ще запали сега.

Тя завъртя ключа и моторът заработи.

— Върни се в отдела, Шерлок, и изпий едно от кафетата на Марси. Ще те ободри. А, да, и още нещо: стой настрана от Дъглас Мадиган и съпругата му. Недей да му звъниш. Аз ще се обадя. Къде е отседнал?

 

 

Облегната върху възглавниците на леглото пред включения, но с намален звук телевизор, Лейси изучаваше полицейските доклади и резултатите от аутопсията на Белинда. Не си даваше сметка, че плаче, докато няколко сълзи не капнаха върху ръката й. Тя отпусна листовете и остави сълзите да се леят на воля. Толкова време бе минало. И през всичките години се бяха трупали в нея.

Най-сетне сълзите пресъхнаха. Подсмръкна и пак се захвана с докладите. Утре щеше да се консултира с МАКСИНА да види има ли разлики — макар и незначителни — между данните за убийството на Белинда и останалите жени. Молеше се с цялото си сърце всичко да съвпада. След като проучи детайлно докладите, се надяваше да види нещата по-ясно.

Заспивайки, се запита дали именно Кандис се бе опитала да я сгази. Дали по същия начин баща й бе направил опит да сгази майка й? Не, това бяха глупости. Майка й е болна; отдавна е в това състояние. Или майка й отправи това обвинение заради небрежното подмятане на съпруга си по отношение на Белинда и нейния баща? Кой знае?

Дъглас, естествено, се разбесня, задето беше позволила Савидж да му се обади. Наложи се да го разубеждава да не идва в дома й. Бил говорил с Кандис, след като я посетили от полицията. Той не си намираше място от възмущение как така някой си позволява да допусне, че тя се е опитала да прегази Лейси. Било случайност.

— Не бих заминал, ако не съм убеден, че е случайност, Лейси. И все пак искам да съм сигурен, че не е била Кандис.

— Аз съм сигурна, Дъглас — беше готова да му каже каквото поиска, само и само да приключи разговора. — Не се притеснявай. Добре съм. Всичко е наред. Прибирай се вкъщи.

— Така и ще направя. Взимам Кандис със себе си.

Последното й прозвуча интригуващо, но се чувстваше прекалено уморена, за да иска обяснения.

 

 

На следващото утро адвокатът на Марлин Джоунс, Големият Джон Бълок отиде в Си Ен Ен. В студиото на новините пред интервюиращия журналист — страхотен красавец, слязъл сякаш от страниците на модно списание — се впусна в пространни изявления: ФБР и бостънската полиция са принудили Марлин да направи самопризнание; клиентът му не е знаел какво прави, защото изпитвал страхотни болки; бил готов да каже каквото искат, стига да му дадат още лекарства; всеки съдия би отхвърлил самопризнания, получени при такива обстоятелства.

— Виновен ли е Марлин? — попита хубавецът, дарявайки зрителите с лъчезарна усмивка.

Големият Джон сви рамене и обясни, че не в това е въпросът. Това щял да реши съдът. Въпросът се свеждал до натиска, упражнен от полицията върху клетия задържан, който не бил добре нито умствено, нито физически. В този момент Лейси разбра, че ако съдията не отхвърли самопризнанията, Големият Джон ще пледира за невменяемост на клиента си. Разполагаха с многобройни доказателства. Лейси знаеше, че когато адвокатът се запознае с всички компрометиращи материали, ще прибегне до единствения изход: ще настоява, че Марлин е невменяем.

Лейси се взираше в телевизионния екран; усмивката на красивия журналист бе последното, което видя, преди рекламата за паста за зъби. Постъпи като глупачка. Трябваше да застреля Марлин право в сърцето. Щеше да спести на данъкоплатците хиляди долари. Щеше да е справедливо отмъщение заради всички жени, които бе убил.

До следващия следобед МАКСИНА не откри нищо. Между смъртта на Белинда и тази на останалите жени нямаше никакви разлики. Само дребни, несъществени варианти.

Почувства се по-добре. Белинда най-после ще бъде възмездена, стига да изправят жалкия психопат пред съда. Не е задължително психопатът да е луд. Но кой друг го съзнава? После си представи този изверг заедно с Ръсел Бент от Чикаго: двамата играят карти в общото помещение на щатския институт за душевноболни; двамата се усмихват един на друг и се присмиват на идиотите съдии и тъпите психиатри, според които те не са отговорни за зверствата си, защото са имали обременено детство.

Трябваше да престане. Нямаше какво друго да направи. Баща й бе прав. Дъглас бе прав. Всичко приключи. Време бе да продължи с живота си.