Катрин Каултър
Лабиринтът (16)

16

Капитан Догърти и Ралф Бъднак се въртяха пред болнична стая 423, когато Савидж и Лейси пристигнаха в „Бостън Мемориал“.

— Не изглеждаш особено зле — отбеляза Ралф. — Но Савидж не ми се вижда твърде добре. Не си му създавала неприятности, нали?

Тя забели очи.

— Защо вие мъжете винаги се подкрепяте? Аз съм пострадалата тук, не Савидж.

— Така е, но Савидж имаше за задача да не издъхнеш в хотела, така че заслужава отплата.

— Спах през цялото време, не стенах, нито хленчих; с една дума, нищо, с което да обезпокоя Негово величество. Наложи му се единствено да позвъни на обслужване по стаите. Какво става с Марлин Джоунс? Може ли да го видим вече?

Доктор Реймонд Отертън, все още в хирургическа престилка, опръскана с кръв, се обади зад гърба й.

— Не повече от трима души едновременно. Засега състоянието му не е съвсем стабилно. Вие ли го простреляхте? — в отговор на кимането й той отбеляза: — Направили сте доста голяма дупка в корема му. Или сте лош стрелец, или не сте искали да го убиете.

— Не исках да го убия. Засега.

— В такъв случай сега бъдете по-внимателна, става ли?

Марлин Джоунс беше тебеширенобял, със синкави устни. Очите му бяха затворени. Под тънката кожа прозираха капиляри. И на двете ръце имаше включени системи и тръбичка в носа; цялата „инсталация“ бе свързана с монитор. На стола до леглото му седеше полицай, а друг го охраняваше пред вратата на болничната стая.

Беше буден. Лейси видя как тъмните му гъсти мигли трепват.

Капитан Догърти погледна Лейси, намръщи се за миг и тихо отбеляза:

— Ти го доведе дотук; редно е първа да говориш с него. Запознахме го с правата му. Засега не желаел адвокат. Наблегнах на този момент, дори го записах на касетофона. Така че всичко е законно.

Тя погледна Савидж. Той й отвърна с дълъг, безизразен поглед, преди да кимне.

Почувства пулсирането на кръвта си — великолепно усещане; ръката й затуптя и тя се почувства още по-добре, когато се наведе напред и заговори:

— Здравей, Марлин. Аз съм Марти Брамфорд.

Той простена.

— Хайде, Марлин, не бъди страхливец. Отвори очи и ме погледни. Ще се радваш да видиш превързаната ми лява ръка. Успя да ме накажеш. Не искаш ли да го видиш?

Той отвори очи и се загледа в превръзката.

— Мятам ножове от момче. Този трябваше да прониже сърцето ти. Ти се отмести прекалено бързо.

— Така е.

— Но и ти не успя да ме убиеш.

— Имах други намерения. Прецених колко зле ще се почувстваш с рана в корема; така ще страдаш дълго. Искам да страдаш, да виеш от болка. Измъчваш ли се, Марлин?

— Да! Адски ме боли. Ти не си симпатична жена, Марти.

— Определено не. Но и ти не си симпатичен мъж. Кажи: щеше ли да убиеш още пет жени, ако бе успял да ме довършиш?

Той примигна бързо.

— Не разбирам за какво говориш.

— Уби Хилъри Рамсгейт. Ако не бях ченге, щеше да се справиш и с мен. Готвеше ли се да убиеш още пет жени? Трябваше да ги докараш до седем, нали?

В очите му се появи болка. Загледа се в нещо невидимо за нея; в нещо, което никой не можеше да види или за което да се досеща. Със замъглен поглед той се взираше в нещо или някой, намиращо се сякаш зад воал. Най-сетне промълви с нежен глас, изпълнен с обожание:

— Кой знае? Бостън предлага богат избор. Доста жени тук плачат за наказание. Знаех го много преди да дойда. Мъжете ги оставят да си говорят цинизмите, приемат да ги обиждат. Не знам дали щях да спра някога.

— Но в Сан Франциско спря след седмата.

— Така ли? Не помня. Не ми харесва, че стоиш права. Обичам жените да коленичат пред мен, да ме умоляват. Или легнали по гръб да гледат как ножът се спуска към тях. Ти трябваше да си мъртва.

Колкото и невероятно да бе, той се опита да я заплюе, но не му стигнаха сили да вдигне глава. Извърна се и затвори очи.

Тя усети ръката на Савидж върху рамото си.

— Остави го да си почине, Шерлок. По-късно ще го видиш пак. Наистина ще ти позволя да разговаряш отново с него. Несъмнено и капитан Догърти ще позволи, макар да ми се струва, че не по-малко от мен иска да ти издърпа ушите.

Не й се тръгваше, преди да разбере и последната подробност, но кимна примирено и ги последва навън. Малкият психопат положително се преструваше — не се съмняваше в номерата му.

Щом вратата се затвори, Марлин Джоунс отвори очи. Коя бе тази жена? Откъде знаеше толкова много? Наистина ли бе ченге? Не, едва ли. Занимава я нещо друго. Всъщност — безпокоят я още доста неща. Разпозна тъмнината, която се готвеше да го обгърне. Болка прониза корема му. Искаше му се да разполага с нож, охраняващият го полицай да е мъртъв, а самият той да е достатъчно силен, та да й види сметката. Трябва да помисли добре, преди отново да разговаря с нея. Знаеше, че тя отново ще се появи. Знаеше го.

— За първи разговор не беше лошо, Шерлок.

— Благодаря, капитан Догърти. Но не разполагах с достатъчно време. На моменти той се преструва.

— Права си, но това е без значение.

— Така е — потвърди Савидж. — Няма особено значение. Ще се върнем по-късно, Шерлок. Днес искам да се прибера във Вашингтон, но не ми се рискува да те оставя сама тук. Ще вземеш да се усмихнеш на капитана, да намигнеш на Ралф, да омаеш с гласа си някой агент от ФБР и те ще се съгласят да изпълнят всичките ти желания.

— Изключено — възрази Ралф Бъднак. — Аз съм най-свирепото ченге в Бостън. Никой не може да ме склони да направя каквото и да било с едно намигане.

Тя се засмя. Да, искрено се засмя, наслаждавайки се за миг на приятното усещане; после леко го удари по рамото.

— Няма да постъпя така, обещавам. А за вас, сър, наистина мисля, че не е необходимо да оставате, освен ако не желаете.

— Престани, Шерлок. Утре и двамата ще се приберем. Сега искам отново да прегледам докладите и да накарам МАКС да съпостави колко пъти някой е споменал, че убитите жени, макар и от време на време, са ругаели мъжете си.

— Никой не го е правил, казах ти. Не помниш ли? Всички искат да запазят доброто име на мъртвите. Но просто няма по каква друга причина да им е рязал езиците.

— Да, подхвърли нещо подобно. И все пак някой някога трябва да е споменал нещо.

— Колко е аналитичен — подхвърли Ралф и Лейси се засмя.

— Слава Богу, че се сети за ругатните — намеси се капитан Догърти. — Здравата го предизвика с това, Шерлок. От моите хора разбрах, че направо си го сбъркала с ругатни още при първата ви среща в склада за строителни материали. Според тях Савидж едва не припаднал. Е, не съвсем, но ти наистина добре се справи.

— Благодаря.

— Определено се радвам на попадението, че ругатните провокират Марлин Джоунс да натисне червения бутон. Както и хокането на съпрузите. Задължени сме на профайлърите. Има логика — Марлин не пропуска да отреже езиците на жертвите.

Тя знаеше, даде си сметка Савидж, забелязвайки внезапно появилия се блясък в очите й. Знаела е, че именно това провокира Марлин Джоунс към насилие. Но откъде? Преди седем години трябва да се е случило и нещо друго. Подобно неведение го влудяваше. МАКС не откриваше нищо в интервютата за другите убити жени; следователно Шерлок вадеше заключенията си единствено от докладите на профайлърите или от някаква друга случка. Но как бе възможно Шерлок да знае нещо, неизвестно никому другиму?

 

 

Лейси се свърза с Дъглас Мадиган в кабинета му в Сан Франциско почти по пладне.

— Лейси, наистина ли си ти? Какво става? Добре ли си? Съобщиха по телевизията още в сутрешните новини, че този тип е заловен. Участвала си, нали?

— Да, участвах. Добре съм, Дъглас. Хванахме го. Вече разговарях с него. Ще извлека всичко от него, Дъглас. Всичко.

— Но какво друго има да се узнава?

— Искам да разбера защо уби Белинда. Никога не е ругала кой знае колко, знаеш го. От теб съм чувала, че те е боготворяла; значи не би те ругала пред непознати.

— Така е, но какво значение има?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Избирал е жертвите си измежду жени, които ругаят и хокат съпрузите или гаджетата си. Ако случаят с Белинда не е такъв, значи има друга причина. Искам да я разбера, Дъглас. Трябва да я разбера.

— Ти ли беше подставеното лице на полицията?

— Да, но моля те не го разгласявай. Просто се оказах най-подходящата. Познавам го по-добре от всеки друг.

— Господи, това е лудост, Лейси.

Беше ред той да се успокои. Дочу как дишането му става по-бавно. Зет й беше отличен юрист.

— Ще се обадя на татко.

— Не, нека аз да го направя. Впрочем той положително вече знае, както и че ти си била замесена. Ще изпита облекчение да разбере, че не си пострадала.

Ръката й започна да пулсира. Трябваше да вземе обезболяващо.

— О, не. Добре съм. Какво направи с Кандис Адамс?

— Миналия уикенд се ожених за нея. Смешно е, но месечният й цикъл дойде по време на първата ни брачна нощ.

— Не е била бременна?

— Направила спонтанен аборт само два дни преди това, но толкова много ме обичала, че се страхувала да ми го съобщи. Опасявала се, да не би да не се оженя за нея, ако няма бебе.

— А ти щеше ли да го направиш?

— Да се оженя за нея ли? Не, разбира се. Не я обичам, както ти е известно.

— Голяма каша, Дъглас — изпита огромно облекчение от това, че в момента се намираше на почти пет хиляди километра разстояние. — Какво ще предприемеш?

— Още не съм решил.

— Наистина ли те обича?

— Твърди, че е така. Представа нямам. Ще ми се ти да беше тук. Да те видя, да те докосна, да те целуна. Липсваш ми, Лейси. А липсваш и на баща си, и на милата си майка. И двамата се надяваха, че ние с теб ще се оженим, нали знаеш?

— Нищо такова не знам. Никой никога не ми го е споменавал. Ти беше съпруг на сестра ми. Този факт не може да се промени.

— Вероятно си права — въздъхна. — А, ето я прекрасната ми съпруга — стой пред прага на кабинета ми. — Лейси го чу да я пита: — Откога си тук, Кандис?

Дочу женски глас, но не различи думите. Тонът обаче бе писклив и сърдит. Дъглас отново заговори в слушалката:

— Извинявай, Лейси. Трябва да прекъсна сега. Ще се върнеш ли вкъщи, след като кошмарът ти вече приключи?

— Не знам, Дъглас. Наистина не знам.

Бавно постави слушалката върху вилката. Вдигна поглед и видя Савидж — на крачка от нея с по една чаша чай във всяка ръка. Откога ли стоеше тук? Сигурно откакто и Кандис Адамс Мадиган стоеше пред прага на Дъгласовия кабинет.

Подаде й едната чаша.

— Изпий си чая. После отиваме в болницата. Искам да приключим този случай, Шерлок.

— Да, сър.

— Наричай ме по име или ще кажа на Чико да омотае пояса ти по карате около врата ти.

— Да, Дилън.

— Да пием за залавянето на убиеца и за освобождаването ти от всички проблеми. На зет ти гледа ли се като на проблем?

Тя отпи от горещия чай. Оказа се чудесен. Но въпреки това се нуждаеше от още едно обезболяващо хапче. Сви рамене и отвърна:

— Той е просто Дъглас. Въобще не си дадох сметка за чувствата му, когато преди две седмици беше във Вашингтон. Сега обаче отново е женен.

— Голям късмет си извадила, бих казал. Не си представях, че ще се откаже толкова лесно.

— Ти пък откъде знаеш?

— Всичко знам. Аз съм специален агент.

„Сигурно е така“, мина й през ума. Извини се и отиде да глътне още едно хапче.

 

 

Дъждът барабанеше по прозореца на болничната стая. Полицаят на стола седеше нащрек. Лейси се наведе към леглото и тихо заговори:

— Здравей, Марлин. Помниш ли ме? Аз съм жената, която удари по главата, заведе ме в твоя лабиринт и ме принуди да мина през къщата на ужасите. Но аз спечелих, а ти се издъни.

— Как се казваш?

— Лейси Шерлок.

— Никой не може да има такова име. Звучи глупаво. Сякаш е взето от тъп детективски роман. Какво е истинското ти име?

— Шерлок, Марлин. Нали те залових накрая? Не би ли признал, че си заслужавам името?

— Не ми харесваш, Марти.

— Казвам се Лейси.

— Сега ми харесваш още по-малко.

— Имаш ли нещо против отново да включа магнетофона, Марлин?

— Не. Давай. Включи го. Обичам да се слушам как говоря. Много ме бива в приказките. Господин Кейн — собственикът на склада за строителни материали „Апълтрий“ — направо ме умоляваше да стана управител. Оцени способността ми да продам каквото поискам на всеки, както и че съм специалист по всичко, свързано със строителството.

— Да, наистина си страхотен, Марлин. Но имам един въпрос: защо си отказал да разговаряш с полицията?

— Искам да говоря само с теб, Марти. Някой ден ще те убия, затова трябва да те опозная по-добре.

— Живей си с тази мисъл, щом те прави щастлив, Марлин. Искаш да говориш, така ли? Кажи ми защо уби Хилъри Рамсгейт. Тя не е омъжена. Всичките ти други жертви са били омъжени.

— Познавах гаджето й. Е, не съвсем, но го видях няколко пъти. Пред няколко души заяви, че е истинска кучка и след като се оженят, ще й даде да се разбере.

— Къде се случи това, Марлин?

— В един бар. „Глад Рагс“ в Нютън Сентър. Често се отбиваше там. Спеше с нея, позволяваше й да му обяснява какъв неудачник е, после идваше в бара и си изливаше душата. Казах му, че трябва да я накаже, че тя го заслужава.

— Ти често ли ходеше в „Глад Рагс“?

— О, да. Исках да видя тази Хилъри. Една вечер той я доведе. По някое време се скараха. Тя дори плисна бирата в лицето му. Не преставаше да го ругае. Как ли не го нарече. Повечето жени — дори лошите като теб — не говорят такива думи. Такива думи употребяват само лошите мъже. Е, всички останали се смееха, но не и аз. Разбрах колко е важно да бъде наказана, защото той никога няма да се справи както трябва. Най-много от време на време да я бие. Тя го правеше на нищо, а той само се хилеше и го приемаше. Бях готов да я накълцам още там.

— Може би приятелят й да е харесвал каквото става помежду им. Замислял ли си се някога за това?

— Не, не е възможно. Тя беше зла, а той — мекушав и глупав.

— Много ли барове посещаваше, Марлин?

— О, да. Харесвам баровете. Седиш си на тъмно и наблюдаваш хората. Никой не ти пречи. Видях много жени, които си просят да бъдат наказани.

— Колко барове си посещавал?

Той сви рамене, после леко трепна и докосна с пръсти корема си.

— Поне половин дузина, предполагам. Ходех на много повече места в Сан Франциско. И ти трябваше да бъдеш нарязана на парчета, Марти. Но май не ругаеш истински, нали? А и бас държа, че не си омъжена. Ти си просто ченге. Наговори всички онези лоши думи, за да ме спипаш.

— Не съм те спипала, Марлин. Просто се представих за жена, която ще те предизвика. Наистина нищо повече.

— От самото начало не биваше да ти вярвам. Някак много лесно ми попадна в ръцете. Ръката ти е още превързана. Харесва ми.

— Да, но поне не лежа по гръб с изгарящи болки в корема.

Той се опита да се надигне. Полицаят до леглото скочи с ръка върху пистолета. Лейси му се усмихна и поклати глава.

— Сега Марлин не разполага с нож, офицер Рамблинг. Той е като старец без изкуствените си зъби.

— Наистина искам да те убия — промълви Марлин и се облегна на възглавниците, дишайки мъчително.

— Няма да стане в този ти живот, Марлин. Е, след като те бива толкова много в приказките и обичаш да говориш, защо не ми разкажеш за жените, които уби в Сан Франциско? Всички са били омъжени, нали? Всичките ли си ги чул да ругаят съпрузите си?

— Защо да ти казвам каквото и да било? Ти не ме харесваш. Простреля ме в корема. Продължава адски да ме боли. Май вече искам адвокат.

— Добре. Разполагаш ли с пари или да се обадя за служебен защитник?

— Мога да си наема най-добрия и ти си наясно по въпроса. Те не искат и пукнат цент, а просто да попадат непрекъснато в новините. Да, набави ми телефонен указател и ме остави да си избера най-добре платения от всички.

— Мога да те свържа и с дъното на океана, ако желаеш.

— Много смешно, Марти.

— Благодаря. Обръщай се към мен с „агент Шерлок“. Аз съм от ФБР. Сега ли искаш да се обадиш на адвокат, Марлин, или си готов да ми отговориш на още няколко въпроса?

— Ще се обадя по-късно. Да, разбира се, готов съм да отговоря на всичките ти въпроси. Четох всичко за Тостера. Ще се отърве, защото е луд, а и няма да му струва дори цент. И аз ще се отърва, ще видиш, а после ще те издиря, Марти.

Тя усети как я обзема гняв, но не и страх. Защо не го уби още в склада? Така щеше да е сигурна, че правосъдието е раздадено. Каква глупачка е била да смята, че ще получи отговор на всичките си въпроси. Освен това той може да я излъже така лесно. Лицето й почервеня от яд. Наистина се държеше като глупачка. В този момент чу Дилън тихо да пее до вратата на стаята:

 

 

„Никога не ми е пукало на младини; плувах ли, плувах, макар да ми идеше да потъна. Вечно се смеех — нищо, че ми се плачеше. Здраво стисках картите си, въпреки че бях готов да се предам…“

 

 

До този момент не се бе обадил. Извърна се и го погледна. Лицето му бе непроницаемо. Просто пееше. Това свърши работа. Намигна й. Тя му се усмихна — не успя да се въздържи. Ето какво става, когато се намерят подходящи за дадена ситуация думи. За миг си спомни класическото си музикално образование. Моцарт със сигурност щеше да я изрита от дружеството на класическите музиканти, ако знаеше, че с усмивка приема някакви отвратителни текстове от кънтри песен. Гневът й се изпари.

— Ще видим — изрече тя, обръщайки се отново към Марлин, вече съвършено спокойна. — Ей, май започваш да се уморяваш, Марлин. Скоро ще искаш да подремнеш. Защо само не ми кажеш защо уби седем жени в Сан Франциско — нито повече, нито по-малко? Точно седем, а после спря.

— Седем ли?

Той млъкна. Наблюдаваше го как брои на пръсти. Психопатът броеше на пръсти жените, което бе нарязал на парчета. Готова бе да се обзаложи, че помни всяко име, всяко лице. В този момент й идеше да го убие.

— Не — обади се Марлин. — В Сан Франциско не съм убил седем жени.

Значи числото седем нямаше никакво отношение към случая. Бог да благослови ума на Савидж. Но, милостиви Боже, всъщност колко жени бе убил?

— Колко?

— Шест. Убих само шест дами. И всичките си го заслужаваха. После се изморих. Помня, че спах цели три денонощия, а после ми казаха да отида в Лас Вегас.

— Казали са ти? Кой ти каза да ходиш в Лас Вегас?

— Гласовете, разбира се. Някой път дяволът и неговите помощници. Понякога черната котка, ако я зърна.

— Измисляш си. Просто пробваш върху мен, дали съдията ще те сметне за луд, та да избегнеш явяването ти пред съда.

— Да. Бива ме, не намираш ли? Но аз съм луд, Марти, наистина съм луд.

— Само шест жени? Сигурен ли си? Не са били седем?

— Да не мислиш, че съм не само луд, но и глупав? — отново започна да ги брои на пръсти; този път произнасяше имената им: — Лорийн О’Шейн, Патриша Мълънс, Даниел Потс, Ан Патрини, Кери Нийл и Дона Габриел.

Когато приключи, я погледна и й се усмихна. Почувства се като съпругата на Лот: съвършено неподвижен стълб от сол.

Не бе назовал името на Белинда.

Защо? Случаен пропуск? Беше убил седем жени. Лъжеше. Жалкият негодник лъжеше!

Изправи се, обзета от желание да го удуши. Той трепна, забелязал яростта в очите й.

— Глупав си, Марлин. Дори не си в състояние да броиш правилно. Или е така, или си лъжец. Да, точно това си, лъжец. Готова съм да се обзаложа на следващата си заплата, че е така.

Той простена; отпусна се върху облегалката на болничното легло и буквално застина.

— Готова си да ме убиеш, нали, Марти?

— О, да, Марлин. Когато му дойде времето, съм готова да натисна бутона и да те наблюдавам как се пържиш.

Зад гърба й пак прозвуча тихо напяване: „Заведи ме при моята дебела, стара майка. Тя ме обича най-много на света“.

Усети ръката му в своята — пръстите му леко галеха дланта й.

— Хайде да вървим, Шерлок. Предлагам ти сделка — ще ти разреша още веднъж да поговориш с него. Утре. Става ли?

— Добре. Благодаря. Ще се видим утре, Марлин. Внимавай да не се задавиш със супата, чуваш ли?

— До утре ще разполагам с първокласен адвокат, Марти. Ще видим какво ще каже на тъпо ченге като теб. Хей, харесва ми този тип с теб. Има страхотен глас. Дали знае песента „Попей ми отново, преди да умра“?