Катрин Каултър
Лабиринтът (14)

14

Дойде в съзнание и усети тъпата болка зад лявото ухо. За пръв път я удряха по главата. Само теоретически бе подготвена какво я очаква. Оказа се не чак дотам зле. Марлин знаеше какво прави. Не възнамеряваше да я извади напълно от строя. В плана му влизаше скоро тя да дойде на себе си; да се паникьоса от уплаха и да го умолява. Не искаше да лази наоколо и да си изповръща червата от прималяване.

Остана съвършено неподвижна, докато болката не попремина. Съобрази, че сега лежи на пода: стар дъсчен под, който миришеше на изгнило, на прах и на мръсотия; тук-там се виждаха сбръчкани и изсъхнали трупове, вероятно на плъхове.

Би трябвало да е пълна тъмница, но не беше. Знаеше какво предстои да се случи, но обзета от ужас, се съмняваше дали ще успее да извика. За миг си помисли за другите жени — и главно за Белинда: как са се събудили сами, главата ги е боляла, съзнавали са, че нещо не е наред, а и е било несравнимо по-ужасно заради неизвестността. Самата тя сега е изплашена до смърт, макар да знае какво ще стане.

Страшно й се искаше да убие Марлин Джоунс.

Някакви скрити лампи хвърляха достатъчно светлина, за да вижда на метър около себе си. Знаеше, че се намира в огромно пусто здание. Знаеше също така, че не е сама. Марлин Джоунс бе някъде тук и я наблюдаваше. Дали имаше инфрачервени очила? Вероятно.

Надигна се бавно и разтърка тила си. Сега вече имаше само леко главоболие, нищо повече. О, да, Марлин си го биваше в това, което правеше. Зачуди се колко ли дълго ще остане притаен. Извика. Гласът й се оказа невероятно разтреперан и леко паникьосан:

— Има ли някой тук? Моля ви, къде съм? Какво искате? Кой сте вие? — истерията се надигаше и правеше гласът й писклив. — Кой е? Страхливо копеленце, покажи се!

Не последва никакъв отговор. Чуваше се единствено затрудненото й дишане. Не си даде труда да провери къде са стените на сградата. Нека го разочарова, ако по този начин съкращава играта и следователно — забавлението му. Погледна надолу и видя въженцето там, където бе лежала ръката й. Краят му се губеше в далечината. Наведе се и го вдигна. Тънко, но здраво въженце, което я отвеждаше в лабиринта. Някъде надалеч бе здраво вързано за нещо. Бавно започна да го следва. Докато тръгваше, оскъдната светлина зад нея изчезна, а сенките отпред станаха малко по-плътни. Бавно, много бавно, дишайки тежко, тя вървеше.

Изведнъж точно над главата й светна крушка и я заслепи за миг. После видя насреща да я зяпа жена: жена с отворена уста, бяла като смъртта, с разпилени около лицето коси, изглеждаща не на себе си. Изпищя срещу собственото си отражение в огледалото отпред и замръзна от ужас.

Бавно отстъпи от огледалото, после отново. Видя издигнатите наоколо стени — по-скоро декори — от шперплат, скрепени с панти, но не аматьорски като нейните. Не, декорите на Марлин бяха съвсем професионални.

В следващия миг ярката светлина изгасна така внезапно, както се бе появила и тя отново остана в мрака.

Именно тогава чу дишането. Леко, равномерно, точно вдясно от нея. Извърна се рязко.

— Кой е там?

Чуваше се само дишане. Никакъв глас, никакъв отговор. Явно беше някакъв усилвател. Простена, за да си изпълни ролята, потрепери и продължи да следва въженцето. Изведнъж то свърши. Стоеше пред тесен отвор без врата. Не виждаше нищо отвъд.

— Здравей, Марти. Влез. Чаках те.

Неговият глас. На Марлин Джоунс.

— О, Марлин, наистина ли си ти? Как попаднах тук? Дошъл си да ме спасиш ли?

— Не бих казал, Марти. Не, аз те донесох тук. Донесох те за себе си.

Усети как у нея се надига гняв. Представи си Белинда, застанала тук в пълно неведение какво и защо става, едва диша от уплаха, а насреща й този маниак говори с нежен и ласкав тон, сякаш е енорийски свещеник.

— Какво искаш, негоднико?

Той мълчеше. Беше го изненадала. Очакваше сълзи, молби. Тя извика:

— Е, шибан скапаняк! Какво искаш? Прекалено си изплашен, за да говориш ли?

Буквално го чу как си поема сепнато дъх. Най-сетне се обади, но тонът му вече не бе така нежен, макар да продължаваше да е спокоен:

— Доста бързо се озова тук. Очаквах да се поогледаш наоколо, да провериш дали няма начин да се измъкнеш от сградата, но ти не го направи. Погледна надолу, видя въженцето и тръгна по него.

— За какво е проклетото въже? Някаква скапана шега ли е? Или в това глупаво място ти си единственото скапано нещо, Марлин?

Той задиша по-учестено; тя го чуваше. Очевидно се беше ядосал. Ще го притисне още. Ще го направи. Нека после Савидж я ругае; нека после всички я ругаят; няма значение. Трябва да го притисне докрай, да го победи, а после да го заличи от лицето на земята.

— Е, шибан перверзнико, какво точно правиш? Нещо, което възбужда скапаното ти болно съзнание ли?

— Марти, не ми говори по този начин. Ненавиждам жена да говори мръсотии. Когато за пръв път дойде при мен, те мислех за сладка и безпомощна, макар и тогава да не си мереше приказките. Отвори си хубавите устенца и заваляха мръсотии. Горкият ти съпруг… Нищо чудно, че пие. Готов е на всичко, за да се спаси от такъв отвратителен език. А ти обясняваш на целия свят колко е отвратителен само защото е имал лошия късмет да се ожени за теб.

— Мога и да говоря мръсотии, но поне не съм шибан психопат като теб. Какво искаш, Марлин? За какво е тази връв?

Гласът му сега стана нежен, напевен и монотонен — вероятно си представяше, че е всемогъщ бог, а тя — заблудило се дете, което трябва да бъде вкарано в правия път. Да бъде вкарано в ада.

— Ще ти кажа всичко, щом намериш средата на лабиринта, Марти. И аз като теб строя декори, но съм по-добър, защото по-често съм го правил. Искам сега да влезеш, Марти. Ще победиш, стига да откриеш средата на лабиринта. Макар че говориш лоши думи, пак ще победиш, ако намериш центъра. Ще ти засека времето, Марти. Времето винаги е важен фактор. Човек не бива да забравя за времето. Хайде сега. Трябва да влезеш, иначе ще те накажа още сега. Намери центъра, Марти, защото иначе няма да ти хареса онова, което ще ти направя.

— С колко време разполагам да стигна до центъра на лабиринта, без да ме накажеш?

В напевния монотонен глас сега се долови нетърпение:

— Задаваш прекалено много въпроси, Марти.

— Ще намеря центъра, ако ми кажеш за какво е въжето.

— Как иначе да те накарам да стигнеш дотук? Не искам да рисувам указателни табелки. Те са прекалено очебийни. СЛЕДВАЙ СТРЕЛКИТЕ. Прекалено елементарно е. А въжето дава надежди. Хайде, търпението ми е на изчерпване, Марти. Влизай в лабиринта.

Изведнъж тонът му стана гневен и леден:

— Марти? Какво правиш?

— Маратонката ми се развърза. Връзвах я. Не искам да се препъна.

— Не ми приличаше на човек, който си завързва маратонката. Хайде, влизай веднага или ще направя нещо, което никак няма да ти хареса.

— Идвам.

Влезе през тесния вход и попадна в нещо като коридор, оформен от двуметрови шперплатови стени в зелено, за да приличат на тисови храсти. Стигна до кръстопът. Четири избора. Зави по най-левия. Стигна до задънено място.

Той се изсмя.

— Лош избор, Марти. Ако не ругаеше толкова много, Господ сигурно щеше да ти помогне да намериш верния път. Ако не бе така злобна спрямо бедния си съпруг, Господ навярно нямаше да те доведе при мен. Опитай отново. Започвам да губя търпение.

Всъщност въобще не проявяваше нетърпение, даде си сметка тя. Наслаждаваше се на всеки миг. Колкото по-дълго време се лута да стигне до средата, толкова повече ще се забавлява той.

— Бавна си, Марти. По-добре побързай. Не забравяй за фактора време. Казах ти, че е важен.

Долавяше възбудата в гласа му. Почувства, че й се повдига. Нямаше търпение да се изправи пред него.

Върна се назад и пое по друг път. И той я отведе до задънено място. При третия опит налучка вярната посока. Около нея постоянно имаше малко кръгче светлина. Не ставаше по-ярко, но и не отслабваше. При следващия избор попадна на поредното задънено място. Чу дишането му да се учестява. Възбудата му растеше. Вече наближаваше средата на лабиринта.

Спря и се провикна:

— Защо точно лабиринт, Марлин? Защо искаш да намеря средата на лабиринта?

Гласът му трепереше от обзелата го възбуда. Досега никой не го бе питал за това. Гореше от нетърпение да й обясни.

— Все едно намираш пътя към собствената си душа, Марти. Изправяш се пред многобройни погрешни избори и задънени места, но ако наистина си добър и се стараеш достатъчно, накрая стигаш до центъра на душата си и там научаваш истината: кой си и какво представляваш.

— За такъв психопат, какъвто си, се изрази доста поетично, Марлин. Кой те е пуснал от лудницата?

— Ще се наложи да те накажа за това, Марти. Не съм съпругът ти. Нямаш право да ме обиждаш.

Тя кресна:

— Защо не, скапаняко?

— Престани! Да, млъкни. Така е по-добре. Е, чакам те, Марти. Чакам те. Времето ти започва да изтича. По-добре престани да ми говориш цинизми и тичай.

Тя се подчини. Вече не бъркаше посоката — без никакво колебание се насочваше право към центъра.

Той стоеше там, в самия център на лабиринта, с инфрачервени очила. В следващия миг натисна някакъв бутон и светлина обля мястото, където стояха. Носеше военни дрехи със защитен цвят и високи черни ботуши. Свали очилата. На призрачната светлина беше блед като смъртна маска. Сега вече изглеждаше мършав. Усмихна й се широко.

— Щом се постара, доста бързо стигна дотук, Марти. Изплаших те достатъчно, нали? Разбра, че ако не побързаш, наистина ще те нараня лошо.

— Да си ме изплашил ли? Глупав тъпоумник, не можеш да уплашиш и умряла кокошка. Е, вместих ли се в определеното време, отрепко?

Усмивката му изчезна. Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан.

— Защо не си изплашена? Защо не ме умоляваш да те пусна? Знаеш, че полудявам, когато говориш мръсни думи, когато…

— Ти вече си толкова луд, че не ми се налага да казвам каквото и да било, плиткоумен задник.

— Млъкни! Ненавиждам жените да говорят цинизми. Мразя, мразя, мразя! Не стигна до центъра навреме, Марти. Сега се налага да те накажа.

— И как точно ще го направиш, негоднико?

— По дяволите — млъкни!

От ножницата на кръста измъкна ловджийски нож — дълъг и остър, който проблясваше зловещо на мъртвешката бяла светлина.

— Защо точно лабиринт, Марлин? Преди да ме накажеш, ми кажи защо използваш лабиринт.

— Специално за теб, Марти. Специално — играеше си с ножа, прокарвайки палец по острието. — Много е остър, Марти. Много.

— Остър е, разбира се, нали е нож, идиот такъв. Не само си жалък, но си и лъжец. Не си построил този лабиринт само за мен. Дребната ти игричка въобще не е специална. Ти не си в състояние да направиш нищо оригинално. Не. Всеки път едно и също. Всички други жени, които си убил, е трябвало да намерят пътя до центъра на лабиринта. Защо точно лабиринт, Марлин? Или си прекалено изплашен, за да ми обясниш?

Той пристъпи крачка напред, но се спря.

— Откъде знаеш за другите жени?

— Ясновидка съм, тъпако. Мога да видя какво става в жалкия ти мозък, без дори да се напъвам. Да, ясновидка съм, което не значи психопат като теб. Защо лабиринт, Марлин? Страх те е да ми обясниш, нали? Знаех си, че ще се окажеш жалък страхливец.

— По дяволите, млъкни! Ще ти кажа, а после ще отрежа циничния ти език и ще те накарам да го изядеш, преди да те нарежа като парче целина — едва си поемаше дъх; дишаше затруднено, сякаш е пробягал сто метра. — Баща ми обожаваше лабиринтите. Твърдеше, че когато са направени добре, са произведение на изкуството. Научи ме как да ги изграждам. Живеехме в пустинята близо до Юма. Там няма хубави зелени храсти, затова се налагаше да ги правим от кактусите. Разполагахме с огромно количество и с тях правехме лабиринти — поклати глава и се навъси насреща й. — Накара ме да се отклоня. Накара ме да говоря други работи. Никога досега не съм го правил. Сега ще те накажа, Марти.

— Надявам се баща ти да не е жив. Изглежда е болен. Спомена, че останалите жени не са те предизвиквали да говориш за други неща. Защо ги наказа? Какво ти бяха направили?

— По дяволите — млъкни! Няма да говориш за баща ми. И повече няма да ти кажа нищо.

— Ругаеш, Марлин. Не си никакъв пример за подражание. Жените, които наряза на парчета, винаги ли говореха цинизми? Или го правеше, защото са обиждали съпрузите си?

— Кучка! Млъкни!

Тя поклати глава.

— Нали не те чух правилно, Марлин? И аз ненавиждам цинизмите. Влудяват ме, не го ли споменах? Ще се наложи и аз да те накажа. Кой е пръв?

Той изкрещя и скочи към нея, вдигнал ножа над главата си.

Савидж извика:

— Залегни!

В следващия миг блеснаха множество светлини. Марлин се препъна, заслепен. И тя беше заслепена, но знаеше какво да направи.

Вече се претъркаляше и измъкваше дамския колт от кобура на глезена. В следващия миг се подпря на лакти.

Марлин Джоунс крещеше, готов всеки момент да забие ножа надолу. Видя я легнала срещу него, с насочен към гърдите му пистолет.

От тъмнината долетя гласът на капитан Догърти:

— Полиция, Марлин. Хвърли ножа и се отдалечи от нея. Направи го сега или си мъртъв.

— Не!

— Искам да те убия, Марлин — прошепна тя и насочи пистолета към корема му, — но няма да го направя, ако хвърлиш ножа.

Пръстът й се затягаше върху спусъка. Толкова й се искаше да го натисне, че бе почти готова да повърне.

Марлин застина на място. Погледна към нея, после към пистолета.

— Коя си?

— Ще ти го съобщя в съда, Марлин, или ще ти изпратя съобщение в ада. По колко пъти наръга онези жени, Марлин? Еднакъв брой ли беше? Никога ли не променяш нищо? Не, не го правиш. Наръгвал си ги, а после си отрязвал езиците им. По колко пъти, Марлин? Колкото и Хилъри Рамсгейт ли? По двадесет? Хайде, продължавай да се приближаваш към мен, Марлин, ако желаеш куршум в корема. Копнея да те убия, но няма да го сторя, освен ако не ме принудиш.

Въртейки глава наляво-надясно, той бавно отстъпи крачка, после — втора. И внезапно, така светкавично, че всичко се размаза пред очите й, насочи ножа и го запрати.

Чу Савидж да извиква, докато се отместваше рязко надясно. Усети как острието се заби в горната част на ръката й. Не стигна до костта.

— Благодаря ти, Марлин — прошепна тя и стреля с дамския колт.

Ударът го отхвърли назад и той се хвана за корема.

Савидж извика:

— Повален е! Не стреляйте! — не го изрече навреме. Вече стреляха десетина пистолета — осветиха склада като малки проблясващи искри. Савидж извика повторно: — На земята е! Преустановете стрелбата!

Пистолетите на десетината полицаи, застанали около лабиринта, замлъкнаха. Започнаха да разглобяват плоскостите. Невероятно, но не бяха уцелили Марлин Джоунс. Най-близкият изстрел бе рикоширал до един от ботушите му.

Настъпи внезапна и тягостна тишина.

— Шерлок, дяволите да те вземат, ще те събарям оттук до Бъфало!

Тя лежеше по гръб и му се хилеше, докато той приклякаше до нея, съдирайки ръкава на ризата си. Ножът стърчеше зловещо от ръката й.

— Сега стой мирна. Не помръдвай. Може малко да те заболи.

Измъкна ножа.

Тя извика, чак когато видя в десницата му покритото с кръвта й острие.

— Недей да хленчиш. Не мърдай — превърза раната й с ръкава от ризата си. — Не мога да повярвам, че постъпи така. Само да се оправиш и ще те убия. Ще ти дам да се разбереш! Ще те метна на дюшека поне три дузина пъти. После ще поработя върху делтовидните ти мускули, и то здравата. Обещавам ти, че няма да можеш да се помръднеш поне седмица. И ще те убия, задето направи това.

— Мъртъв ли е, Дилън?

Савидж се извърна и погледна към Ралф, който масажираше корема на Марлин. Бъднак отговори:

— Не, но има опасност и да не издържи. Уцели го в корема. Линейките всеки момент ще пристигнат. Добре се справи, Шерлок, но съм съгласен със Савидж. За малко да загинеш. След като Савидж приключи с теб, мисля да те кача на лодката си, да навлезем в океана и да те удавя.

Тя се усмихна на Савидж.

— Наистина се надявам да не прескочи трапа. Ако не умре, ще докаже, че наистина е луд. Ако попадне на по-либерален съдия, и ако психиатрите го обявят за излекуван, ще го пуснат, а след седем години… Ти измъкна ножа от ръката ми. Май започва да ме боли. Господи, колко много кръв…

Затвори очи и отпусна глава.

— По дяволите! — изруга Савидж и притисна по-силно мястото над раната.

Чу гласовете на двама мъже и една жена:

— Пуснете ни да минем! Лекари сме. Пуснете ни!

Савидж взе дамския колт от отпуснатите й пръсти и се загледа в малкия пистолет. Поклати глава и го пусна в джоба си. Не докосна окървавения нож.