Катрин Каултър
Лабиринтът (13)

13

— Плеядите ли? — Ралф Бъднак имаше вид на човек, готов да се разплаче. — Цели четири часа вкарваме данни и стигаме до Плеядите! Кои, по дяволите, са Плеядите?

— Седемте дъщери на Атлант и Плейона — прочете Лейси. — Група звезди, поставени на небето от Зевс. А Орион е зад тях и ги преследва.

— Това са глупости — възмути се Ралф.

— Продължавай да четеш — насърчи я Савидж. — Продължавай.

Лейси го погледна със сияещо лице.

— Той е астроном. Няма какво друго да бъде. Може да е и астролог или нумеролог и астрономията му е хоби.

Тук се обади Ралф Бъднак:

— Защо не и професор в колеж — да преподава митология? А през свободното си време прави мебели като хоби.

— Е, поне излиза, че в сценария с числото седем има хляб — обяви Савидж и остави листовете. — Знаем откъде да тръгнем. Имам още няколко идеи, но най-добре е ти, Ралф, и твоите хора да започнете проверката. Според профайлърите има вероятност този тип да е тук поне от шест месеца, но по-малко от година. С други думи, достатъчно дълго, за да изучи местата, където ще отведе жертвите си.

— Добра идея — съгласи се Бъднак и потри ръце. — В момента моите хора разпитват всички около Конгрес Стрийт. Ще им възложа и тази задача.

Лейси и Савидж останаха насаме и тя попита:

— Имаш някакъв проблем, нали?

— Историята с Плеядите е прекалено лесна, прекалено очебийна.

— Защо смяташ така? МАКС предложи тази възможност. Полицейското управление в Сан Франциско не е направило подобна връзка. Нито профайлърите. А между убийствата има седемгодишен интервал. При всеки цикъл убива по седем жени.

Савидж погледна нагоре и се протегна.

— Вероятно си права. Просто ме е яд, че МАКС улови връзката, а ние — не. Но и да ти призная, сърби ме коремът. Щом се появи това усещане, значи нещо съм пропуснал. Трябва да отида в гимнастически салон. Физическото натоварване ми помага да си избистря мозъка. Искаш ли да дойдеш с мен? Този път няма да те подмятам безмилостно. По-скоро ще се захвана с делтовидните ти мускули.

— Не си нося екип. А и възнамерявам да браня делтовидните си мускули с живота си.

 

 

През следващите двадесет и четири часа полицаите откриха четирима възможни заподозрени — двама астролози, заселили се в Бостън през последната година, и двама нумеролози. Нумеролозите бяха пристигнали от южната част на Калифорния преди не повече от десетина месеца. Не арестуваха никого. По-късно през деня Бъднак, Савидж и Лейси се срещнаха в кабинета на капитан Догърти.

— Нищо особено — подхвана Ралф Бъднак със свъсени вежди. — Всички откачалки са все от Южна Калифорния.

— Същото важи и за Джулия Робъртс — подметна Савидж.

— Разбрах намека ти — ухили се Бъднак. — Е, какво мислиш, Савидж? Просто нямам усещането, че е някой от тези типове. Освен това двама от тях разполагат с доста солидно алиби. Открихме един бездомник — нарича се Рик: бил видял някакъв тип да влиза и излиза от склада на Конгрес Стрийт. Твърди, че бил доста навлечен, макар че същата нощ било доста топло. Толкова топло, че дори не спал в кашона. Друг път не го бил виждал.

— Още подробности за този тип? — обади се Лейси. — Например как е изглеждал.

— Бил дребен, ако трябва да цитирам точно господин Рик. Бог знае какво точно означава. Рик е едър. За него дребен сигурно е всеки под метър и осемдесет. И искам да добавя, че само един от типовете, които открихме, би могъл да бъде определен като дребен, а той има най-стабилното алиби.

Савидж се бе отдалечил от бюрото. Крачеше напред-назад с наведена глава.

— Мисли — отвърна тя в отговор на незададения въпрос на капитан Догърти.

— Този тип наистина ли е пречукал сестра ти?

— Да. Преди седем години. Но човек никога не забравя.

— Затова ли постъпи във ФБР?

— Не знаех какво друго да предприема. Изучавах по малко всички дялове на съдебната медицина, после се съсредоточих върху това как работи мозъкът на престъпника. Отначало смятах да стана профайлър, но разбрах, че няма да се справям с всекидневните си задачи. Затова съм тук. Бог да благослови Савидж за неговия нов отдел.

— Учила си дори как се съпоставят пръските от кръвта на жертвата, така ли?

— Да, но някои примери бяха направо отвратителни. Не съм специалист, но поне съм достатъчно ориентирана как точно трябва да постъпя, къде да открия нови и с кого да се свържа.

Тук се обади капитан Догърти:

— Всички си мислят, че съставянето на психологически портрети е забавно като игра. Гледала ли си онзи сериал по телевизията?

— Да.

Той се ухили, а тя му зададе нов въпрос за един от мъжете, повикани за разпит.

 

 

Някъде посред нощ Савидж седна в леглото, пое си дълбоко дъх и промърмори:

— Хванах те, копеле такова.

Работи на компютъра до три сутринта. Позвъни на Ралф Бъднак в седем и му каза от какво се нуждае.

— Попадна ли на нещо, Савидж?

— Има такава вероятност — отвърна той. — Наистина има. А, от друга страна, всичко може да се окаже голям балон. Продължавай да действаш в поетата посока.

Позвъни на Лейси.

— Трябваш ми. Ела в стаята ми — ще поръчаме закуска от обслужване по стаите.

Факсът изхвърляше лист след лист от Бъднак.

— Да — отбеляза Савидж, — това ще ни е от полза.

— Няма ли да ми кажеш какво ти хрумна?

— Не и докато не се убедя, че съм на прав път.

— Снощи мислих до късно — макар че в стаята не бе студено, тя разтърка ръце. Изглеждаше уморена и напрегната. — Не успях да се освободя от мисълта за числото седем — пое си дълбоко въздух. — Заложихме всичко на седмицата и така стигнахме до Плеядите и нумеролозите. Ами ако въобще няма нищо общо с числото седем? Просто случайно са минали седем години, преди отново да започне да убива? Или ако е убил повече от седем жени? Да кажем осем или дори девет — изглеждаше напълно отчаяна: стоеше и разтъркваше ръце. — Не е кой знае каква следа. Смятам, че си прав. Прекалено просто, успокоително и ограничаващо е. Но ако от това не изскочи нищо, тогава откъде?

— Съвършено вярно. Добре разсъждаваш, Шерлок. Моят ум е работил в тандем с твоя…

Тя се засмя и част от напрежението се стопи.

— Значи и теб си те бива.

— Заедно с МАКС съм почти недостижим. Добре. Чакай да ти кажа какво мисля и ако сметнеш, че греша, ще ме коригираш. Според мен сме се захванали с детайли, а както и ти отбеляза — навън нещата са по-сложни. Да предположим, че като цяло нашият човек е доста задълбочен, изчел е куп езотерична литература, свързана с астрологията. Същевременно е възможно да има за хоби ръчна изработка на мебели. Събудих се посред нощ и си помислих: „Господи, подскажи ми нещо. От теориите досега единствено ме заболява главата. Време е да се върна към фактите.“ В този момент си помислих, че нашият тип не е никое от предполагаемите неща. Отговорът се крие в очевидното. Не преставам да питам МАКС какви други алтернативи има или какви нови мнения ще ни даде на базата на допълнително вкараните данни — въздъхна. — Помни, Шерлок! Всичко това може да ни отведе и в глуха улица.

— И какво според теб е очевидното?

— Насреща имаме психопат. Наясно е как се строят декори. Прави ги сгъваеми, за да са леснопреносими. Всичко това е проверено в Сан Франциско — знам. Обходили са всички театри, говорили са с десетки сценографи и изпълнители на декори. Върнах се и проверих какво точно са открили и къде точно са търсили, на какви подозрителни лица са попаднали. Нищо особено, както се оказа. Затова карам МАКС да провери там, където те не са гледали. Влагам в програмата почти всичко, за което се сещам. Имам надежда да изскочи нещо полезно.

Тя продължи да го наблюдава мълчаливо. Да, изпитваше известна надежда, но не смееше да я подхранва. Видя го как си разтърква врата.

— Какво ти е?

— След като се разделихме снощи, работих доста, а и прекарах много време пред МАКС. Нищо особено.

— Ако не държиш да се правиш чак на такъв надут мъжкар, би могъл да глътнеш два аспирина. От друга страна, като се има предвид какъв страхотен екип сте с МАКС, се въздържам да изразя каквото и да било мнение, пък и МАКС вече е захапал задачката.

— Да, страхотна захапка има.

— Опитваш се да изглеждаш невъзмутим, но ти личи, че ще излезеш от кожата си.

— На теб явно не ти влияе в същата посока.

— Прекалено съм изплашена.

Говореше самата истина. Направо се ужасяваше, че той отново ще убие, ще избяга и никога няма да се стигне до раздаване на правосъдие.

Проследи я с поглед как се отдалечи от него и отиде до прозорците.

— Искаш ли да ми кажеш какво друго се е случило преди седем години?

Тя буквално залитна, сякаш я бе ударил. Надигна се бавно и пристъпи към нея. Протегна ръка, готов да я докосне, отказа се и само промълви:

— Шерлок?

Тя не се извърна, само поклати глава. МАКС избибипка. Савидж натисна командата за принтиране. След миг вече държеше лист. Започна да се смее.

— МАКС твърди, че нашият човек може да се занимава със строителни материали.

Тя се извърна така светкавично, че едва не падна.

— Като например в склад за дървен материал ли?

— Да. Като се имат предвид строителните материали, оставяни от убиеца на местопрестъпленията, типът пирони, дървото, корковите плоскости, скобите и така нататък, най-вероятно той работи в дърводелска работилница или склад. Разбира се, полицаите в Сан Франциско са огледали добре всичко, което е оставил след себе си при всяко убийство. Оказва се невъзможно да се проследи откъде е набавено дървото. Скобите, пироните и винтовете са съвсем обикновени — продават се навсякъде. Нищо не са открили. Но, от друга страна, не са проверили всеки, който работи в дърводелски склад. Според МАКС трябва отново да погледнем натам.

Очите й сияеха.

— МАКС е върхът! Невероятен е.

— Ще видим. Защото освен някакъв тип, който се занимава с дървен материал, имаме и психопат, който ненавижда жените и им реже езиците. Защо? Защото самият той е страдал от тях или е видял някого, който да страда ли?

Без да го гледа, тя промълви:

— Не е изключена възможността да им реже езиците, защото знае, че са ругали и псували съпрузите си, че са говорили цинизми. Може би намира за нередно жените да псуват. Дали по този начин не избира жените, които ще убие?

„Знаела го е от доста време, мина му през ума, но откъде?“ Направо се влудяваше, но не настоя да продължат в тази посока. Съзнаваше, че е налучкала нещо. Усещаше го. Вместо това подметна:

— Звучи вероятно. Някои от психологическите портрети не стигаха ли до подобни изводи?

— Да, определено. Този тип не се занимава с театър или нещо друго така привлекателно, нали?

— Не. Обадих се на Ралф. Ще провери кой през последната година се е установил в Бостън и работи в дърводелски склад.

Сега, като се замисли, май бе чел подобни предположения в някои от докладите и психологическите портрети. Предстоеше обаче да се проверят още много неща.

Погледна я. Тя извърна поглед. Доверието е странно нещо: изисква време.

 

 

Марлин Джоунс работеше като помощник-управител в склада за строителни материали „Апълтрий“ в Нютън Сентър. Разговаряше с управителя Дуд Кросби, когато хубава млада жена с гъста кестенява коса пристъпи към него, държейки парче шперплат. Стори му се позната.

Усмихна й се и погледна шперплата. Заговори, преди тя да обясни каквото и да било.

— Проблемът е, че шперплатът е прекалено евтин. Ето, опитахте да забиете пирон в него и се разцепи. Ако дойдете насам, ще ви покажа по-добри материали, които няма да се разпаднат в ръцете ви. Срещали ли сме се преди?

— Благодаря ви, господин… Джоунс — тя погледна картичката с името му на ревера. — Не, не сме се срещали досега.

— Не съм особено добър физиономист, но сте толкова хубава, та ми се струва, че сме се срещали — тя го последва в отделението за дървен материал. — За какво ви трябват плоскостите, мадам?

— За декори за пиесата, която класът на сина ми ще поставя в училище. Искам талашит, а не дървен материал. Ще поставят „Оклахома“. Обещах да им изградя две стаи, които лесно да се сглобяват и разглобяват. Затова ще са ми нужни няколко скоби и винтове.

— А тогава защо забивахте пирон в шперплата?

— За проба. Съпругът ми — долен кучи син — не ще да ми помогне. Непрекъснато пие, не го е грижа за сина ни и не му обръща никакво внимание. Оставил е всичко на мен.

Марлин Джоунс се загледа опиянен в нея. Прочисти гърло:

— Бих могъл да ви помогна, госпожо…

— Марти Брамфорд — подсказа тя и поклати глава. — Живея чак в Комънуелт. Наложи се да дойда дотук с автобус, защото онзи негодник, мъжът ми, не оправя колата. Нищо чудно всеки момент да постави проклетата кола на трупчета в предния двор и съседите да се обадят в полицията.

— Госпожо Брамфорд, ако ми нарисувате какво точно искате да изградите, ще ви събера нужните материали.

— А ще ми помогнете ли да го сглобя?

— Ами, мадам, страшно съм зает…

— Да, да… Извинявайте. А и е редно онази отрепка, съпругът ми, да го направи. Не е ваша работа. Но ще ви бъда благодарна, ако ме посъветвате. Вече съм нарисувала някои неща. Ето.

Разгърна листа върху голяма плоскост. Марлин Джоунс се наведе, за да разгледа по-добре скицата.

— Не е лошо — обяви той след малко. — Няма да ви е трудно да го направите. Ще ви нарежа шперплата и ще ви покажа как да поставите пантите. Виждам, че трябва бързо да разглобявате конструкцията. Знам как да се постигне.

Час по-късно тя напусна склада за строителни материали „Апълтрий“. Марлин Джоунс щеше да достави в гимнастическия салон на училището дванадесетте нарязани плоскости шперплат, пантите, винтовете, скобите, боята и всичко останало, което сметне, че ще бъде нужно.

Преди да се разделят, тя нежно постави длан на рамото му.

— Благодаря ви, господин Джоунс — погледна към ръката си на рамото му. — Не сте мързелив кучи син като мъжа ми, обзалагам се. Бас държа, че правите какво ли не, без съпругата ви дори да си отвори устата.

— Не съм женен, госпожо Брамфорд.

— Жалко — отбеляза тя и в следващия миг му се усмихна. — Сигурно доста дами се навъртат около вас, независимо дали са омъжени, или не — докато се отдалечаваше от него, бедрата й се поклащаха предизвикателно. — Кой знае до какво може да доведе изграждането на декор за училищна пиеса? — подхвърли тя през рамо и му намигна.

 

 

Подсвирквайки се отправи към паркираната наблизо кола, за да отиде до гимнастическия салон на училището „Джозефин Бентли“. Хондата на Ралф Бъднак, модел 1992, я следваше незабелязано. Временният портиер на училището, всъщност чернокожият полицай от Шести участък Тоби, й отвори вратата.

Нарочно извиси глас:

— Свършвате ли вече, госпожо Брамфорд?

— О, да, почти. Прибираш ли се, Тоби?

— Да, само изчаквах да ви пусна. Не забравяйте да заключите после, госпожо Брамфорд.

— Няма.

Озова се сама в огромното помещение на гимнастическия салон, където се чуваше ехото от дишането й, а стъпките й кънтяха. Почти сглобените плоскости лежаха на купчина в ъгъла. От пет вечери повтаряше едно и също: разпръсна ги наоколо. Нямаше какво друго да прави.

Захвана се да пробива дупки в шперплата. Някои от плоскостите, изрязани във формата на буква „Г“, трябваше да бъдат свързани две по две с панти. Нарочно не бе запалила всички светлини. Сравнително добре бе осветен само ъгълът, където работеше. Сенките наоколо се сгъстяваха с всяка минута. Скоро щеше да стане девет часът.

Беше петата вечер.

Оставаше й само да боядиса. Беше сглобила всичко, което той достави. Изправи се и избърса ръце в джинсите си. Няколко пъти намина да види Марлин Джоунс. Той винаги се държеше възпитано, готов да помогне, и сякаш му харесваше, когато тя флиртуваше с него. Под тъмните му вежди още по-тъмните му очи изглеждаха някак непроницаеми. Имаше правилен нос и плътни устни. Можеше да мине за привлекателен. Беше добре сложен, но понеже беше малко кльощав, не правеше впечатление на висок. След всяка среща с него си мислеше, че е обикновен човечец, който си изкарва хляба с рязане на дърва.

— Готово — обяви тя на глас, мечтаейки най-после да се случи нещо. Молеше се да се случи скоро. Съзнаваше, че няма да й е приятно да я халосат по главата, но не й пукаше. Едно фрасване зад ухото, после — главоболие, бяха нищо в сравнение е онова, което щеше да го сполети него. — Готово — повтори тя. — Хайде сега да видим колко лесно се разглобява тази конструкция.

— Наистина е доста лесно, Марти.

Беше неговият глас. Гласът на Марлин. Стоеше точно зад нея. Въобще не го бе чула кога е влязъл. Идеше й да заподскача от радост. Най-после се бе появил.

С разтуптяно сърце се извърна. Пое си дълбоко въздух.

— Господи, Марлин, изплаши ме до смърт. Направо ме стъписа, мамка му.

— Здравей, Марти. Наминах да видя как се справяш с декорите. Знаеш ли, наистина не бива да ругаеш така. Не е редно жените да го правят.

— Всички го правят, Марлин. Всички. Само да чуеш онзи негодяй съпруга ми, като се развихри. Погледни. Почти привършвам. Остава ми само да боядисам, но забравих къде кой цвят да нанеса, та ще се наложи да отскоча до вкъщи да взема скиците.

— Не е лошо — отбеляза той след няколко минути.

Бе прокарал ръка по пантите, но свъси вежди, защото установи, че не са монтирани под прав ъгъл. Намръщи се още повече, когато забеляза, че не всички винтове са завинтени докрай.

Извърна се и й се усмихна.

— Как е съпругът ти?

— Онзи задник ли? Оставих го да пие бира пред телевизора. Ще изхвърля този скапаняк всеки момент. Ще му кажа да си вдига задника и да…

Стовари се толкова бързо, че нямаше време да предприеме каквото и да било — дори да се уплаши — а камо ли да се подготви. Светлините светнаха. Почти в същия миг усети остра болка зад лявото ухо. Искаше да извика, но в гърлото й нямаше никакъв глас и тя просто се строполи там, където стоеше. Даде си сметка миг преди да я обгърне тъмнината, че не е докоснала пода. Не. Марлин я държеше. Къде беше Тоби? Добре скрит наоколо, надяваше се тя. „Моля те, Господи, да не се появи веднага, защото ще провали плана!“ Не, няма да се покаже. Всички бяха наясно, че ще бъде халосана.

Тя се бе молила да й се случи.