Катрин Каултър
Лабиринтът (12)

12

Савидж се обърна към Лейси:

— Както ти казах снощи, ще се срещнем с детектив Бъднак в участъка. Намира се в южната част на Бостън. Открили са Хилъри Рамсгейт в изоставен склад на Конгрес Стрийт. Някой се обадил анонимно — или убиецът, или бездомник, но по-вероятно е второто. Записали са обаче гласа му и когато хванем този тип, ще направим сравнение. Детективът ще разполага с полицейски доклади, резултатите от аутопсията и от тестовете на съдебните лекари — всичко налично до днес. Ще ти бъда благодарен, ако прегледаш съвестно материалите. Взе ли нещата, които ни трябват?

— Да — отвърна тя, поглеждайки го в очите. — Съмнявам се детектив Бъднак да е разбрал играта. Знае за съществуването на такава, защото бележката гласи, че Хилъри Рамсгейт е загубила и трябвало да си понесе последствията, но не е разбрал какво точно означава това.

— Не, но той се сблъсква за пръв път с този тип. Докато стигнем при него, ще е говорил с полицията в Сан Франциско и вероятно ще е изчел повечето доклади. Кажи ми как си представяш играта ти, Шерлок. Убеден съм, че имаш мнение.

Стюардесата им поднесе кафе — беше отвратително, но поне горещо. Вторачена в чашата си, рязко прибра един измъкнал се от шнолата кичур. Той я наблюдаваше. Какво ставаше?

Най-сетне тя подхвана:

— Представяла съм си го през годините, променяла съм някои ходове, правила съм му много психологически портрети и сега смятам, че знам точно как постъпва. Удря жената по главата и я отвежда в изоставена сграда. Колкото е по-голяма сградата — толкова по-добре. В три от случаите се е възползвал от изоставени и определени за събаряне сгради. В един от случаите — къща, чийто собственици отсъствали от града. Познавал е подробно постройките. Приготвил си е подпорите и е подготвял мизансцена. Превръщал ги е в свърталища на ужасите и е изграждал лабиринта си. Когато жената идвала в съзнание, се оказвала сама и все още ненаранена. Не било съвсем тъмно, макар навън да било късна нощ. Слаба светлина й позволявала да вижда на метър-два около себе си. Вероятно първо е извиквала. Страхувала се е да получи отговор, но не по-малко се е плашела и от последвалата тишина. Все пак я изпълвала надеждата, че я е оставил сама. Отново извикала. Посъвзела се и направила опит да излезе от сградата. Но изход нямало. Имало врати, ала са били залостени. Вече била на ръба на истерията. Осъзнавала е, че нещо не е наред. На пода, до мястото, където е лежала в безсъзнание, намерила въженцето. Не разбирала предназначението му, но го взимала и започвала да следва пътя му. То я водело и през многобройни завои, през други препятствия към огледала, които е поставил, за да я изплаши до смърт, щом внезапно се озове пред собствения си образ. И тогава въжето свършвало точно при тесния вход на лабиринта, който бил подготвил. В този миг или й се изсмивал, или й подвиквал — нещо в смисъл, че няма да успее и затова ще я накаже, а на нея никак няма да й хареса. Да, ще я накаже, защото тя ще загуби играта. Но не й обяснявал защо постъпва така. Защо да го прави? Достатъчно му било да се наслаждава на неведението й. От време на време вероятно дори й подвиквал, присмивал й се, преди тя да влезе в лабиринта. И това е възможно. Колкото до бележката — оставил я е само при убийството на първата жена в Сан Франциско. Смята, че известил какво ще прави и следващия път, и по-следващия път. Не се налага да обяснява. Всеки ще знае кой е извършителят.

Савидж се обади:

— Много си уверена относно постъпките му, Шерлок.

— Казах ти — мислила съм дълго по въпроса. Според психиатрите, както и според профайлърите на ФБР той наблюдава всяко движение на жертвата, запаметява всяко изражение на лицето й; не е изключено дори да я снима. За последното не съм съвсем сигурна. Но се обзалагам, че дори й обещава да спечели играта, ако се затича и стигне до средата на лабиринта. Тя наистина се затичва обнадеждена — моли се той да не я лъже относно възможността да се спаси. Затова именно се втурва в изградения от него лабиринт; просто няма къде другаде да отиде. В лабиринта има и множество „слепи“ места. Най-сетне тя намира пътя до центъра. Спечелила е. Едва диша. Ужасена е, но същевременно я изпълва надежда. Успяла е. Няма да я накажат. Той я чака именно там — постара се да спре да трепери. Пое дълбоко дъх, отпи от вече изстиналото кафе и сви рамене. — Всичко се изясни, когато специалистите направиха възстановка след трагедията.

— И именно тогава започва да забива ножа в гърдите и корема — продължи Савидж, — докато тя умре. Всички запознати със случая ли поддържат мнението, че той постъпва точно така, когато тя стигне до средата на лабиринта?

— Да. Вместо да е спечели, тя губи. Той е там с нож. Отрязва й езика. Този факт не се появи в нито една от журналистическите информации — превантивна мярка за разпознаване на самозванци, ако се появят такива.

— Защо го прави?

Тя не го погледна.

— Вероятно, за да я накара да замълчи завинаги. Убива само жени. Ненавижда ги.

— Игра — произнесе Савидж замислено. — Игра, която неизменно води до смърт. Не ми е ясно, защо тя губи, ако стигне до средата на лабиринта. Както и ти отбеляза — това означава, че печелиш. Но не и при този тип. Имаш ли идея защо я убива, когато тя стигне до средата на лабиринта?

— Не.

Все пак тя имаше известни предположения. Зачуди се откъде знае той.

— Помниш ли легендата за Тезей и Минотавъра?

— Да — отвърна тя. — В центъра на пещерата Тезей се изправя лице в лице с Минотавъра. Но Тезей не е загубил. Той убива Минотавъра.

— А Ариадна му помага да се измъкне с кълбо вълнена прежда.

— И мислиш, че той гледа на себе си като на Тезей, а жените са Минотавъра? Не знам. Не ми звучи особено логично.

— Но за него е напълно логично. Задълбочено ли си изучавала легендата?

— Не особено — призна тя.

— Когато се прибереш, прочети я отново.

— Но дори и да намеря още паралели между действията на убиеца и легендата за Тезей, нищо няма да ни подскаже коя е самоличността на този мъж, нито къде да го открием. Известно ли ти е, че за две от жертвите си в Сан Франциско е използвал една и съща изоставена сграда? Една и съща сграда! После полицията започнала да я наблюдава, но било прекалено късно. Той най-вероятно им се е присмивал, както и на нас — заради нашата безпомощност.

— Изненадан съм, че никой не е забелязал нищо. Около такива пустеещи сгради обикновено се навъртат доста бездомници. А и полицаите патрулират. За да изгради всички подпори е внесъл куп строителни материали в сградата, а никой не е забелязал нищо. Как е транспортирал плоскостите? Камион ли е използвал? Сам ли ги е направил или ги е купил отнякъде?

— Както и да е било, направил го е само веднъж. След всяко убийство е отнасял по-голяма част от съоръжението. Оставял е само толкова, колкото полицията да се досети как е постъпил.

— И въпреки това никой нищо не е видял. Страшно съм озадачен.

— Веднъж явно го е видял някакъв старец, защото го намерили удушен близо до една от пустеещите сгради. Умъртвил го е с подобно въженце, което е използвано да се стигне до средата на лабиринта. Искал е да съобщи на ченгетата, че е негово дело.

— Какво имаше предвид, като каза, че ни се присмива? — когато е била убита сестра й, Шерлок е била на деветнадесет. По какъв начин е замесена? Ще разбере по-късно. В момента тя само клатеше глава и той продължи тихо: — И ти живееш в цикъл, Шерлок. Седемгодишен цикъл. През последните седем години той не е предприемал нищо. Кой знае с какво се е занимавал. Вероятно вътрешно е кипял, но не достатъчно, за да извърши и друго убийство. А ти си му посветила последните седем години от живота си.

Стоеше неподвижно. Очите й бяха по-ледени от скрежа по предното стъкло на колата му през зимата. Дъглас постоянно й повтаряше тези думи, както и баща й.

— Не е твоя работа.

— Предполагам, че близките ти са ти обръщали внимание, че не е особено здравословно.

— Не е твоя работа.

— Вероятно не си могла да го понесеш, да се примириш с мисълта, че сестра ти я няма. Особено заради начина, по който е била премахната — като пионка в игра, предопределена да загуби.

Тя неволно преглътна, преди да промълви:

— Да, има нещо подобно.

— Но има и още, нали? Още много.

Силно пребледняла, тя стискаше несъзнателно картонената чашка.

— Не, няма друго.

— Лъжеш. Ще ми се да не го правиш, но всъщност постъпваш така от много време, нали?

— Няма друго. Моля те престани.

— Добре. Искаш ли да застреляш този тип, като го пипнем? Желаеш ли да опреш пистолета до главата му и да натиснеш спусъка? Иска ли ти се да му кажеш коя си, преди да го убиеш? Въобразяваш ли си, че след като го убиеш, ще се освободиш?

— Да. Но едва ли ще стане. А ако не мога да го убия, искам да попадне в газовата камера, а не да се измъкне като Ръсел Бент. Поне така ми каза зет ми Дъглас Мадиган.

— Никой още не знае дали ще обявят Ръсел Бент за невменяем и по този начин да избегне съда. Не прави прибързани заключения. Доживотен затвор без право на помилване не ти ли е достатъчно?

— Не. Искам го мъртъв. Не желая да се тревожа дали няма да избяга и да убие още жени; да се притеснявам дали няма да попадне в психиатрия, където да измами психиатрите и да го пуснат. Не желая да диша въздуха, след като е убил седем… не — осем души. Не заслужава да диша въздуха, който дишам аз. Въобще не заслужава да диша!

— Всеизвестно е мнението, че убийството на убиеца не връща жертвата. Затова като общество не бива да налагаме смъртното наказание — така само заставаме на едно ниво с престъпника. Смъртното наказание е само удовлетворяване на чувството за отмъщение и води до упадък на ценностната ни система.

— Разбира се, че няма да върне жертвата. Спорът ни е безсмислен. Напълно безсмислен. Всичко трябва да е просто и ясно: отнемеш ли живота на друго човешко същество, не заслужаваш да живееш повече. Това е наказанието на обществото, отмъщението му срещу човек, погазил моралните закони, срещу човек, опитал се да унищожи онова, което представляваме. Що за ценностна система имаме, ако не ценим достатъчно живота и не премахнем онзи, който безразборно го отнема?

— Ние все пак осъждаме, вкарваме в затвора, но просто невинаги убиваме убийците.

— А би трябвало. Това е и справедливост, и отмъщение за жертвите. И двете са нужни — как иначе обществото ще се предпази от хищниците?

— А какво ще кажеш за довода: защо да налагаме смъртно наказание, щом изобщо не действа като спирачка?

— Мен определено няма да ме възпре, особено като имам предвид как действа системата за обжалване сега. Осъденият убиец харчи парите на данъкоплатците и остава жив поне още тринадесет години — нашите пари, проумяваш ли? Не, не — това определено няма да ме възпре. Ето например онзи изрод — Ричард Алън. Дейвис, който уби Поли Клаас в Калифорния и бе осъден на смърт. Двамата с тебе, бъди сигурен, ще похарчим още доста пари, докато през следващите поне десетина години адвокатите му си играят да обжалват присъдата. А през цялото това време някой все може да го оправдае. Е, добре, ако знаеш, че заради нечие убийство смъртната ти присъда ще влезе в сила максимум до две години, няма ли да се замислиш, преди да посегнеш да отнемеш човешки живот? Няма ли да ти подейства като своеобразна спирачка?

— Ще ми подейства. И съм съгласен с теб — абсурдно е да има възможност да обжалва цяло десетилетие. Направо е налудничаво да плащаме за всички тези обжалвания на присъдата. Но не би ли казала, Шерлок, че само по себе си е убийствено да се посветиш на отмъщението, на добре познатото отмъщение?

Точно това искаше да й каже от самото начало. Тя не помръдваше.

— Не — обяви тя след време. — Не бих казала. След като веднъж приключи, след като е раздадено правосъдие, това би означавало нещо като последно сбогом за жертвата. После те чака животът. Живот без страх, без чувство за вина, без усещане за срам. Тези именно чувства са убийствени.

Повече нищо не каза.

Той измъкна компютърно списание от дипломатическото си куфарче и се зачете. Чудеше се какво ли още й се е случило. Определено имаше и друго, и то беше лошо. Запита се дали я е сполетяло горе-долу по времето, когато сестра й е била убита. Изглеждаше логично. Но какво, по дяволите, е било?

 

 

Детективът Ралф Бъднак от отдел „Убийства“ беше стопроцентово ченге: висок, с атлетично тяло и чупен нос — бе участвал поне в половин дузина сбивания — интелигентен, обръщаше внимание на всички подробности и никога не се предаваше. Срещна се с тях в Шести участък и ги отведе да се видят с прекия му шеф — капитан Джон Догърти — плешив дебел мъж с торбички под уморените очи и вид на човек, готов да се пенсионира.

Съпоставиха всички известни факти, огледаха тялото в моргата и се срещнаха със съдебния лекар. По тялото на Хилъри Рамсгейт имаше двадесет прободни рани: седем в гърдите и тринадесет в корема. Липсваха следи от сексуално насилие. Езикът й бе отрязан, очевидно с един замах, а на главата й имаше цицина от удара, с който е била повалена в безсъзнание.

— Ралф ми каза, че този тип действа на цикъл от седем години. Когато са изтекли, се е оказал тук просто защото ни е лош късметът. Такъв късмет направо смазва човека — капитан Догърти дъвчеше незапалена пура.

— Точно преди да пристигнете, ми се обади кметът. Следва губернаторът. Искрено се надявам да успеете да заловите този тип.

— Има много значения и подтекст, свързани с числото седем — обади се Савидж, вдигайки поглед от доклада за аутопсия, който препрочиташе. — Не знам дали ще извлечем нещо от това, но веднага щом вкараме цялата информация за убийството на Рамсгейт в програмата, ще я съпоставя с всичко свързано с числото седем, дори като тълкуване в нумерологията — погледна към Лейси, която го наблюдаваше безизразно. — Заслужава да се опита. Нищо чудно да изскочи нещо. Ако нашият човек си пада по тези неща, бихме се добрали до някои улики.

— По дяволите — изсумтя капитан Догърти, — ако ще има някаква полза, съветвайте се и с ясновидец. Или обучена за целта котка — стига да има такава.

Савидж се засмя, очевидно изобщо не бе засегнат от думите му.

— Звучи странно наистина, но знаете не по-зле от мен, че понякога хората действат абсолютно налудничаво.

— Не чух как се казвате — обади се Ралф Бъднак, вторачен в Лейси, — но съм ви виждал и преди. Да, сетих се. Нахълтахте тук с твърдението, че сте роднина на жертвата — обърна се към Савидж и процеди през зъби: — Ще ми обясниш ли какво точно става тук?

— Успокой се, Ралф. Напълно разбираемо е. Същият този тип е убил сестра й в Сан Франциско преди седем години. Именно затова тя така бързо се усети, че той отново е нанесъл удар. И е дошла тук. Благодарение на нея веднага разбрахме с кого си имаме работа. Няма защо да се притесняваш от нея. Работи при мен. Ще я контролирам.

Капитан Догърти също се вторачи в нея и още по-ожесточено започна да дъвчи незапалената пура.

— Няма да търпя никакви своеволия, агент Шерлок. Разбирате ли ме? При най-малката крачка встрани от приетото ще ви дам да се разберете. Не ме интересува, че сте от ФБР. Не ме интересува дори да бяхте самият Хувър. Очаквам и Савидж да ви даде да се разберете. Лично аз не бих се изправил срещу него на ринга.

— Разбирам, сър.

Защо ли Дилън им каза истината? Тя щеше да се измъкне с всевъзможни лъжи. Улови погледа му и си даде сметка, че чете мислите й. Той не желаеше тя да лъже повече. Насилник такъв! Не са убили неговата сестра. Не той сънува кошмари, от които да се буди, останал без дъх; не той изпитва смъртен страх, защото някой е толкова наблизо, че може да го убие. Идеше й да го изхвърли през прозореца.

Сега Бъднак ще съобщи на другите ченгета коя е и какво е направила — никой няма да й има доверие.

— Надявам се да открием нещо, свързано с числото седем — продължи Савидж. — Освен това си мисля за уменията на убиеца да прави мизансцени с плоскости и подпори. И не само да ги строи, но и да ги транспортира до сградата, където възнамерява да извърши убийството. Сигурно са направени да се сгъват, за да могат да се побират в багажника на кола или в пикап. Следователно този човек има поне минимален опит в конструирането. Камион определено би направил впечатление. За да намали възможността да го видят, вероятно не е използвал такова превозно средство посред нощ. Възможно е числото седем да е свързано с градивно начало. Кой знае?

— Например сценичен работник — обади се Лейси, изпълнена с надежда.

— Не е изключено — съгласи се Савидж. — Хайде да вкараме наличните данни в програмата и да видим какво ще се получи — изправи се. — Господа, нещо друго?

— Да — отвърна Ралф Бъднак. — Искам да съм до теб, докато въвеждаш данните в твоята магическа програма.

— Дадено — Савидж стисна ръката му.

Тримата се редуваха до късно следобед. Накрая Савидж обяви:

— Е, май това е всичко. Ей сега ще кажа на МАКС да си размърда мозъка и да видим какво ще открие за нас. Заложих всяко споменаване на числото седем, за което се сетих. Например две убийства са извършени през седмия ден от седмицата, друго — през седмия месец от годината. Не виждам особена връзка, но ще видим. Истинският ключ е в седемгодишния цикъл и във факта, че е убил седем жени. На МАКС му предстои да обработи повече данни, откогато и да било досега. Освен това подхвърлих на МАКС още едно кокалче — номера с умението да се строи.

Пръстите му се задвижиха бързо по клавиатурата. После се ухили на Лейси и натисна „ENTER“.

— Този компютър дете ли ти е? — попита Ралф Бъднак.

— Човек би могъл да си помисли такова нещо — отвърна Савидж. — Но, не. МАКС е мой партньор и в никакъв случай не е мълчалив — погали клавиатурата. — А някой ден ще имам истински деца.

— Женен ли си?

— Не. А, ето. Първият резултат от МАКС. Чакайте да го принтирам.

Бяха само две страници. Савидж им се усмихна широко.

— Погледнете, господа.