Катрин Каултър
Лабиринтът (1)

1

Сан Франциско, Калифорния

15 май

Няма да спре. Никога.

Задушаваше се. Умираше. Задъхана, седна в леглото; опитваше се да се освободи от обземащия я ужас. Запали лампата до леглото. Нямаше нищо. Не. Просто сенките правеха коридорите тъмни и плашещи. Ала вратата беше затворена. Нощем винаги затваряше вратата на спалнята и я залостваше; нещо повече — барикадираше я и със стол. За всеки случай.

Взря се във вратата: тя не помръдваше. Дори рамката не потреперваше. Дръжката не се въртеше. От другата страна никой не се опитваше да влезе.

Този път нямаше никого.

Насили се да погледне към прозореца. Когато се нанесе преди седем месеца, смяташе да сложи решетки, но в последния момент прецени, че така ще се превърне завинаги в затворник. Затова се прехвърли в апартамента на четвъртия етаж. Над нея имаше още два етажа без никакви балкони. Никой не можеше да проникне през прозореца. А и никой не би я сметнал за луда, задето живее на четвъртия етаж. Ходът се оказа добър. Нямаше начин да остане в дома, където беше живяла и Белинда. Където бе живял и Дъглас.

Виденията я преследваха; бледи и неясни, но присъстваха неизменно и будеха тревога. Кървави и все пак постоянно й убягваха — не успяваше да се съсредоточи върху тях. Намираше се в тъмно, обширно пространство без начало и без край. Ала имаше и светлина: тесен, насочен лъч. Чуваше и глас. И виковете. Високи, съвсем близо. И Белинда. Неизменно присъстваше и Белинда. Все още едва дишаше от страх. Не й се ставаше, но си наложи. Трябваше да отиде до тоалетната. Слава Богу, че помещението е свързано със спалнята. Слава Богу, че не й се налагаше да отключва вратата, да отмества стола и да излиза в тъмния коридор.

Преди да влезе, запали осветлението в банята и примигна от рязката светлина. С периферното си зрение улови движение. Гърлото й се сви от ужас. Извърна се, но се оказа отражението й в огледалото.

Загледа се в себе си. Не познаваше подивялата жена пред очите си. Ясно виждаше страха й: примигващи очи, пот по челото, разрошени коси, влажна нощница.

Наведе се към огледалото. Вторачи се в изображението — лицето, което виждаше, продължаваше да е напрегнато от страх. В този момент си даде сметка, че ако не предприеме нещо, гледащата я от огледалото жена ще умре.

Заяви на образа пред себе си:

— Преди седем месеца щях да постъпя в „Баркли“, да уча музика. Бях най-добрата. Обичах да свиря всичко от Моцарт до Джон Ленън. Мечтаех да спечеля конкурса „Флетчър“ и да попадна в „Джулиард“. Не се получи. А сега се страхувам от всичко, включително и от тъмнината.

Извърна се и се върна в спалнята. Отиде до прозореца, завъртя трите заключалки, които го държаха здраво, и го повдигна. Оказа се, че не е лесно. Прозорецът не бе отварян откакто се нанесе.

Загледа се в нощта. Върху обсипаното със звезди небе се очертаваше тъничкият лунен сърп. Въздухът беше хладен и свеж. Виждаше Алкатраз и Ейнджъл Айлънд. Виждаше и светлинки в Саусалито от другата страна на залива. В деловата част на Сан Франциско ярко осветената сграда на „Трансамерика“ беше като маяк.

Извърна се и отиде до вратата на спалнята. Остана там доста дълго. Най-накрая отмести стола и го постави на обичайното му място в ъгъла до лампата за четене. Отключи вратата. Реши, че повече няма да я заключва.

Отвори я със замах. Пристъпи в коридора и се спря, защото смелостта я напусна — нямаше начин да не долови шума от изскърцваща дъска на не повече от пет метра. Повторно чу изскърцването. Не, не беше изскърцване; беше по-тих шум. Сякаш идваше от малкото антре при входната врата. Кой си играеше така с нея? Въздухът шумно излезе от дробовете. Разтрепери се. Чувстваше се така изплашена, че усети вкус на мед в устата си. Мед ли? Беше си прехапала устната до кръв.

Колко още щеше да издържи да живее по този начин?

Втурна се напред — по пътя си палеше всички лампи. Отново чу шума. Този път нещо леко се удряше в мебелите. Нещо несравнимо по-малко от нея, което се страхуваше от нея. После го видя да се шмугва в кухнята. Прихна да се смее и бавно се свлече на пода; зарови лице в шепите си и се разрида.