Ричард Бах
Отвъд разума

Проблемът беше в тази врата. Не можеше да стои отворена.

Вратата на Пайпър Къб е двойна — горната й половина се състои от един широк трапецоид с прозорец от плексиглас и друг трапецоид в долната част, покрит с жълта тъкан, какъвто е цветът и на останалата част на самолета. Долната врата работи добре, защото още щом се махне ръчката, пада надолу и под собствената си тежест остава отворена.

Горната половина обаче трябва да се вдигне нагоре и с едно слабо лостче се задържа отворена, докато пилотът или пътникът влезе или излезе от кабината. Това лостче трябваше да държи вратата отворена, докато самолетът бавно се движи по плаца при излитане и след кацане.

Онова, което се вижда от Къб с отворена врата, е широкоекранно цветно и триизмерно озвучено стереоизображение. Тревата и върхарите на дърветата остават назад, а сърцето ти се е зареяло нагоре. Вятърът брули от двете страни, а ти префучаваш покрай планинския склон, със страничен, вместо горен отвор. Да се потопиш сред този вятър… Ето, това е причината, поради която хора от моята порода обичат да се скитат със самолет.

Освен че горната част на самолета беше затворена, случваше се и горното крило на вратата внезапно да се затвори. Щом политах със скорост по-висока от в5 мили в час, лостчето се отместваше под напора на вятъра и — прас! — аз се озовавах с полузатворена кабина, изолиран от бурното течение на вятъра. Що за неприятност!

Дни наред мислех над решението на този проблем. Мира не можех да си намеря.

Седнех ли да работя, опитвайки се да пиша, в пространството между очите ми и екрана на компютъра бавно изплуваше образът на лостчето. По-голямо лостче от същия тип нямаше да стане. Знаех, че вятърът се усилва правопропорционално на квадрата на скоростта. В такъв случай вратата щеше да пада при 70 мили в час вместо при 5.

Дали да не махна вратата? Не, казах си. Понякога, през зимата, по време на буря… Не ми се ще самолетът да бъде непрекъснато отворен.

Дали да не сложа кука, кука за прозорец? На самолет? Но в какво мога да я забия, да не би в крилото?

Докато минавах покрай рафтовете на магазините за железарски изделия и апаратура, тази представа продължаваше неотклонно да ме съпътства. Не ставаше нито магнитен механизъм, нито пневматично устройство, нито ръкохватка за прозорец. Не можеше да се намери нищо подходящо. Нямаше как да се захване приспособлението за затваряне на вратата към крилото. Представата ме напускаше само по време на сън.

На сутринта, още преди да се разбудя, ето че образът на онова лостче отново изплуваше в представите ми. Простенвах от мъка. Нима щеше ме преследва за пореден ден, подигравайки се над моята техническа некомпетентност?

Но когато този път погледнах, и то внимателно, лостчето не беше такова, каквото предишния ден. Съвсем не беше същото лостче. Беше закрепено за два модифицирани самонарязващи винтове, забити не в тъканта, а в алуминиевото ребро на крилото отвъд тъканта. Там имаше достатъчно голяма носеща повърхност, където бе закрепено друг тип лостче, такова, което се премяташе над рамката на вратата и с най-леко докосване можеше да се махне или сложи, а в същото време държеше вратата здраво като менгеме.

Тази представа изплува в утринната светлина, само колкото да я схвана и веднага изчезна. Нямаше и следа от представата и проблема, които ме измъчваха.

Всичко сякаш се изпари.

Не беше нужно да ме подканят. Грабнах тефтера и писалката, които се намираха до леглото ми и нахвърлях чертежа на новия дизайн. Дали щеше да проработи? Разбира се, че ще проработи! Защо ли заводът за производство на Пайпър Къб не беше създал такъв модел още през 1939 година?

Само за няколко часа приспособлението беше готово, месинговото лостче беше закрепено, малките самонарязващи бинтове с по две навивки бяха забити здраво на съответното място в крилото.

Изкарах самолета от хангара, издигнах се във въздуха и набрах скорост 110 мили в час. Вратата не се помръдваше, стабилна като самото крило.

Изобщо не съм некомпетентен, ами направо съм гениален конструктор. Нямах търпение да паркирам редом с първия Къб, който ми се мерне пред погледа, да поогледам нестабилното му лостче за врата и да си кажа тихичко:

— Лоша работа…

А пилотът, който прекрасно знае за какво се отнася това „лоша работа…“, би бил готов да даде всичко, дори и най-хубавите летателни ръкавици, само ако можеше да има малко по-стабилно лостче.

И това беше всичко. Постепенно щастието от моето лостче за брата премина в пълно блаженство без конкретен повод и днес, ако трябва да скицирам лостчето по памет, сигурно не бих могъл да го сторя.

Но не беше минал и месец, отново възникна проблем.

Изглежда, не бях затегнал достатъчно капачката за моторното масло на Къб и един ден, когато летях високо над гората, внезапно попаднах в низходящ въздушен поток. Самолетът изведнъж рязко се разтърси. И в същия момент забелязах как едно канарче прелетя покрай отворената врата.

— Странно — казах си на глас, загледан назад към жълтата точица, която бавно се изгубваше от погледа ми. — как така едно канарче ще лети толкова високо по тези пусти места?

Накрая стигнах до извода, че това трябва да е някакво избягало канарече, политнало най-сетне на свобода, което се наслаждава просто на това да размахва криле и да си лети без посока.

Само след няколко минути забелязах капчици масло по подкоса на крилото, край отворената врата. После се появиха още капки. След това забелязах масло от дясната страна на предпазното стъкло, след което потекоха струйки масло отстрани на самолета.

Чудех се какво ли става, докато насочвах самолета към широка, равна ливада. Дали не се беше спукал маслопроводът? Какъв ли беше проблемът?

И тогава ми просветна. Онова, което видях над гората, не е било канарче, а капачката за маслото! Било е капачката на резервоара за масло, която бе боядисана в жълто като канарче, и сега моторното ми масло се стичаше от отворения резервоар! Явно се налагаше да се приземявам.

Същата вечер. Капачката на резервоара се върти във въздуха между мене и екрана на компютъра ми. Сигурен ли си, Ричард, че никога друг път няма да ти се случи да ти се отвинти капачката на маслото? Напълно възможно е при някой от следващите ти полети да не я затегнеш достатъчно здраво и пак ще ти се привиди канарче, а ти ще мълвиш: „о, не…“

Не можех нито да занитя капачката, нито да я затегна с болт, който, доколкото добре се познавах, спокойно някой път можеше да попадне в резервоара. Трябва да има някакъв начин, който да е по-сигурен. Но капачката е проектирана така, че просто трябва да се завинти добре. А аз си знам, че все някой ден може да се случи да забравя да я затегна. Как да направя така, че капачката да не може да падне и да си направи един последен самостоятелен полет?

Събудих се рано, още преди утринната виделина, и открих, че онзи смътен образ от снощи продължава да плува пред очите ми. Проблемът си оставаше неразрешен. Наблюдавах го внимателно, без да мисля за нищо. Само го гледах. С пълно търпение.

И тогава се случи нещо странно. Във въздуха се прошумоля, образът изчезна и на негово място изникна различна капачка за масло. И както си гледах, за по-малко

От секунда видях някакво очертание зад този технически детайл — едно прекрасно човешко лице, което се мерна така, както пощенският раздавач се мярка пред шпионката на вратата. Лице на вестител.

Очите й срещнаха моите и в един кратък миг в тях проблесна стъписване и изумление, че съм я видял. Тя притаи дъх и изчезна.

Вляво, блестейки във въздуха, се въртеше капачка за масло с кожена каишка, която приличаше на връзка за обувки. Единият край на каишката бе прикрепен към капачката с малък жичен накрайник, а другият бе свързан с щипката на обтекателя точно под десния заден цилиндър на мотора. При положение че щипката е там, нямаше начин капачката да падне. Би могла да се отвърти при някакъв силен вятър, но нямаше как да изпадне от самолета, освен ако предната половина на самия самолет се откъснеше заедно с нея.

Това бе просто, но категорично решение.

Вечерта бях в работилницата. Пробих малка дупчица отстрани на капачката, откъдето да мине жицата, с която да се свърже каишката, след което забързах тази каишка за щипката на обтекателя и приспособлението беше готово. Прилягаше съвършено. Дори и да не затегна капачката, дори и да я издърпам от резервоара, тя пак не можеше да падне на повече от един инч от отвора, когато стерженът е в нивомера, при положение, че каишката е здрава. Да! Няма да виждам повече канарчета!

Когато вечерта се прибирах вкъщи, бях замислен. Защо пък точно кожена каишка? — чудех се аз. Защо да не е метална жица? В авиацията в наше време навсякъде се използват метални жици — откъде ми беше дошла идеята за кожена каишка?

Докато си задавах тези въпроси, връщайки се назад към онзи момент, в който

Ми бе хрумнало решението, отново за части от секундата ми се мерна онова красиво лице. Зад тъмните коси се виждаше небрежно подпъхнат чертожен молив. В дълбоките кафяви очи проблясна учудване, когато срещнаха погледа ми. И мигновено изчезнаха след това.

Заковах се на пътя, припомняйки си случилото се, а някой сякаш с моя глас изрече:

— Кой беше това?

Стиснах устни, но въпросът не се преустанови. Как можех да забравя онези очи? Това не беше обикновено утринно просветление, в което ми се явява решението на моите проблеми около самолета. Там имаше някаква жена!

Човек не е нужно да бъде специалист по квантова механика, за да си представи проблема, с който се сблъсках онази вечер и на следващия ден, и на по-следващия.

Това, че нещо е станало само за части от секундата, не означава, че то не е станало въобще, както всяка глинена глава би могла да ви каже.

Целият се разпаднах на части при този мигновен проблясък. Не можеше да има никаква грешка. Доколкото знам, човек не запомня произволно предмети, които са му се мернали за по-малко от половин секунда. Представата от геометрични обекти не остава в съзнанието, ако те са се мернали за по-малко от една петнадесета от секундата. Но ние ще възприемем усмивка, дори ако тя ни се е явила за хилядна от секундата — толкова са чувствителни нашите съзнания за образите на човешко лице.

Летях в Къб на другия ден следобед и сигурно от земята на човек би му се сторило, че това е някакъв безметежен и безгрижен полет. Самолетчето правеше спокойни завои, крилете с лимонен цвят се бяха отпуснали на вятъра и се чуваше съвсем лекото жужене на мотора.

Но за мен полетът не беше безгрижен. С този самолет мога да стигна навсякъде по света, мислех си аз. С тези специални големи резервоари за гориво не можеше да има такова място на планетата, до което Пайпър Къб да не отиде. Но накъде да полетя, за да намеря онази жена, която ми бе подсказала онова просто решение на проблема със самолета?

Отнех газта с неколкостотин оборота до минимални обороти, витлото се движеше само колкото за планиране. При такава мощност Къб се превръщаше в нещо като озарен от слънцето планер или като каяк, който се носеше по небето при скорост трийсет фута. Той нежно се вдигаше и падаше по вълните на въздуха, които минаваха под крилете му. Ако моята красива вестителка съществуваше някъде, защо не я видях при решаването на първия проблем, защо не я видях да ми предава лостчето като специална пратка? Свъсих вежди при този спомен.

Когато видях лостчето, нямаше и помен от вестителка. Получих само известието — едно изящно решение на проблема, който занимаваше мислите ми. Беше ме чакало само да си отворя очите от сън и да го забележа.

Самолетът направи завой, плавен и бавен като морска птица над нивята, позлатени от следобедното слънце. Следвайки лекото бръмчене на малкия мотор, той се издигна на петдесет фута с подемна струя топъл въздух и запори небето, тласкан от невидима вълна, а после нежно се спусна по хладната въздушна струя, която последва.

Денят беше прекрасен за това да се отпуснеш леко и да се понесеш по въздуха. Но моят дух беше другаде.

Но разбира се. Първия път не я бях видял, защото вече си е била отишла като пощальон, който оставя пратката пред вратата и продължава по пътя си. Втория път, обаче, получателят бе очаквал пощата, аз бях подготвен за нея. Когато чакаме достатъчно дълго край пощенската кутия, мислех си аз, какво чудно има в това, че раздавачът се появява.

Това бе напълно логично, проблемът бе решен. Ето коя бе тя, ето защо я бях видял.

Отговорите, разбира се, не са решения. Загадката вече не беше как да се открият по-подходящи решения за моя самолет. Загадката бе станала дълбока като самото небе: откъде идваха тези решения?

Много отдавна вече бях разбрал, че всичко е такова, каквото е, по точно определена причина. Трохите на масата ни си стоят там, не само за да ни напомнят за сутрешните бисквити, а защото по силата на собствената си воля сме решили да не ги изчистим. Няма изключение от това правило. Всичко си има причина и дори и най-дребната подробност може да ни подскаже каква е тя.

Колкото по-отвисоко гледаме, толкова по-широка е нашата перспектива в най-буквалния смисъл. Кабината на един малък самолет стане ли веднъж твой дом, се превръща в прекрасно високо гнездо, в което можеш да решаваш проблемите си.

Но онзи неин изненадан поглед… Ако е пощальон, защо бе толкова изненадана, когато се натъкна на получателя, който я чакаше?

Къб се носеше покрай един малък облак. Късно следобед това малко леко облаче щеше да се превърне в огромен, надвиснал гигант. Засега то бе само игрива пухкава овчица, която скачаше срещу крилата на самолета ми.

Разбира се, че ще бъде учудена, ако досега това не й се беше случвало, мислех си аз. Тя явно очаква, че получателите спят, докато се разнася пощата. Когато един измежду хиляди е буден и я гледа съсредоточено при нейното пристигане, естествено е да бъде учудена.

Ами какъв ли пък беше онзи молив в косата? Ако съм на нейно място, защо ли ще държа молив в косата си?

Защото използвам молива почти всяка минута през целия ден. Защото толкова често си служа с молив, че е губене на време да протягам ръка и да го вземам всеки път от бюрото.

Но… Защо ли бих си служил толкова много с молив?

На половин миля в далечината се очертаваше тренировъчен самолет Чесна. Полюлях крилете на Къб, с което сякаш исках да кажа: здравей, виждам те! За моя изненада, крилете на чесна ми помахаха в отговор. Това е стар обичай сред авиаторите, който днес не се съблюдава често.

Защо ще ми трябва така непрестанно молив, че да го напъхам в косата си? Защото правя чертежите си върху хартия. Защото през цялото време чертая.

Защото съм конструктор. Защото конструирам самолетни части!

Не може да бъде, помислих си аз. Конструкторите не използват моливи. Те използват компютри. Скицират проекта си на компютъра, използвайки определени проектантски програми, с помощта на мишка и екран. Ако не използваш компютърен активен дизайн (кад), не си никакъв проектант, прогресът те изтласква в глуха линия.

Но ето че земята се затопля и топлите въздушни потоци в този въздушен океан започват да стават все по-големи. От време на време някой възходящ въздушен поток се удря в носа на Къб и самолетът подскача, хвърляйки потоци небесни капчици на десет фута във въздуха.

Ами косата й, помислих си, цялата прибрана и вдигната с фуркети назад? Не беше жена, която съзнателно се стреми да изглежда старомодна. Тя беше делова личност и сигурно не се опитваше да се представи за такава, каквато не е. Трябва да има някаква причина…

Възстанових си мислено онзи момент. Дали не можеха да се намерят и други знаци? Какво бях пропуснал? Устата й полуотворена от изненада. Бяла якичка, добре закопчана, с тъмна овална брошка със сребърен обков в горната част на блузата. Моливът беше от небоядисано дърво и без гума, добре подострен. Образът й се бе мярнал на фона на жълтеникава светлина, напомняща слънце в гората. И нищо друго. Онези красиви очи.

Онова, което бях видял, не беше ослепителен елемент на някаква сборна кад. Приличаше по-скоро на… Защо една делова и преуспяваща дизайнерка ще използва толкова често молив, че да го държи…

Тя би използвала молив, размишлявах аз, ако няма компютър.

Защо да няма компютър? Каква е причината за всичко? Защо беше тази спретната якичка, брошката, кое я караше да се облича толкова различно от останалите? Откъде бе онази жълта светлина?

В лениво летящия самолет на половин миля във въздуха, аз изведнъж се изопнах на мястото си.

Моята проектантка не притежаваше програма за кад, защото кад още не е бил измислен. Тя носеше старомодни дрехи не за да се отличава от хората наоколо, а за да бъде като тях! Изглежда като от доброто старо време, защото принадлежи към различна епоха!

Мигом моето въздухоплаване свърши. Изключих двигателя и насочих Къб право надолу, чувствайки се като при скок от урва. Трябваше да се приземя колкото се може по-бързо и да се отърся от мъгливия отвъден свят на полета. Трябваше да разбера дали логическата ми находка би могла да отговаря на истината.

Онзи, който бе казал: „удоволствието е в пътуването, а не в пристигането“, не е пътувал в друго измерение на времето.

Седмица след онзи мой полет с Къб не бях се доближил ни най-малко до мястото, от което произтичаха онези мои представи за самолетните части. Нито веднъж повече не видях лицето на красивата вестителка.

Това, че изгарях от любопитство, че исках да проникна в нейния свят, си е мой проблем, сякаш ми казваше тя. Нямаше никакво намерение да ми съдейства с нещо, което не й е възложено от нейния работодател. Според всички доказателства, които успях да събера, след цяла седмица коварни планове да я измъкна наяве, излизаше, че тя не съществува.

Вечер се свивах на леглото пред малката камина и дълго гледах в пламъците. Когато притварях очи, имах чувството че светлината проблясва в някакво друго място, в една стая с високи кожени облегалки на столовете. Не виждах тези столове, но ги усещах, чувствах присъствието и на други хора в стаята, неясен шепот и шумолене на хора, които, без да ме забелязват, минаваха недалеч от мен. Виждах само огъня и сенките в една стая, която не беше моята.

Тръснах глава и мимолетното видение изчезна.

След известно време ми хрумна някаква идея. За да я съблазня да се върне, нужно беше само да й предоставя проблем, на който да се търси решение! А когато пристъпи към мен с отговора си, аз ще бъда готов да й извикам да почака.

Веднага се заех да проектирам нов комплект стопери за колелата на самолета. Дали не се нуждаех от нещо, което да стои сгънато по време на път, но което може да се разтвори и да пази Къб при буря? Представих си някакви жалки стопери и ги завъртях мислено пред погледа си, преди да загася светлината. Стръвта бе хвърлена.

Нищо не се получи. Утрото настъпи, но пред очите ми продължаваха да се въртят същите онези нестабилни, мизерни стопери. Отърсих се от представата за тях. На следващата вечер я помолих за някакво дребно приспособление, което да не пропуска дъждовни капки в резервоара за горивото — нещо друго, а не онази обърната кутия от доматено пюре. Например приспособление от алуминий, машинна обработка.

Пълно мълчание. Никакъв отговор. За измислени проблеми като например стопери за колелата, при положение, че най-добра работа вършат дървени трупчета или покритие за капачката на резервоара за газ, който е винаги в хангар, за някакви незавършени съоръжения, чиято истинска цел беше да я съблазнят да дойде отново, така че да мога да я зърна, тя си оставаше недостижима. Всички подобни проблеми изплуваха пред очите ми всяка сутрин по същия начин, по който бях си ги представял и вечерта — съблазни, от които не се интересувах по никаква друга причина освен тази, че те можеха да извикат очите й още веднъж.

След две седмици разбрах, че мога години наред да проявявам своето хитроумие без никакъв отклик и започнах да чувствам угризения, извинявайки се в тихата утрин за неправилната си тактика. Бях обгърнал желанието си да я видя отново с воала на лукавството. Какво очаквах от своята измама — че тя ще се появи с пълно доверие, за да ме поздрави от другата страна на времето?

Месец след случката, аз продължавах по цели вечери да гледам огъня и стария часовник на полицата, припомняйки си в най-големи подробности станалото. Онези проекти трябва да идваха отнякъде, всеки от тях мигновено ставаше на моя за щастие триизмерен „Пайпър 1-3с“, който беше докаран в хангара за първи път през 1998 г.

Аз не си бях измислил тези проектантски решения, не знаех за какво да се хвана, за да реша проблемите, когато ги оставях и отивах да спя. Това не бяха холографски шеги на някой съсед, който е насочил таен лазерен прожектор в утринния сумрак. Не бяха и халюцинации. Това бяха прости, но умно измислени устройства, практически проекти, които можеха да се приложат и да дадат решение на реални проблеми.

Освен това, мислех си аз, в тях ги няма външните претенции, които са модерни днес. Не се използват някакви екзотични материали или процеси, не се предполагаше да се внимава за много неща, нищо не намекваше за основните данни, които могат да се намерят във всеки компютър, и които трябва да насочват механиците, изпаднали в затруднение.

Лицето й не ми даваше мира. Тя изглеждаше толкова реалистична, делова, така съсредоточена в работата си и изцяло посветена на нея, че когато ненадейно зърна погледа ми, внезапно излезе от равновесие.

Гледах пламъците и танцуващите сенки. Съществува едно място. Съществува стая, така реална, топла и неизменна в собствения си свят, както е тази стая в моя свят. Тя не е в пространството, а във времето…

— Чудесно Гейнс, можеш да тръгнеш на сутринта, ако искаш. Вземи „еф-зед-зед“. И гледай да върнеш самолета непокътнат.

Тези думи не бяха казани високо, това не беше някой, който говори до мен на леглото. Самата делнична естественост на думите в главата ми ме накара да се стъписам, прозрачната простота на това изречение сякаш разкъса тишината. Почувствах го как се забива в тила ми.

— Какво? — извиках изненадано, сякаш можех да получа някакъв отговор, като крещя в мъртвата тишина на стаята. — какво?

Часовникът продължаваше да си тик-така и прилежно да измерва времето.

Тъй като бях сам в цялата къща, не се тревожех, че някой може да ме чуе.

— „еф-зед-зед“? Никакъв отговор.

— гейнс? Тик-так, тик-так.

— Играеш ли си с мен? — почувствах пристъп на болка и ярост.

— Каква е играта?

Минаха седмици наред, докато разбера очевидното. Нямаше да разреша загадката, като се опитвам да насилвам обстоятелствата или да моля нещо да стане. Хрумна ми въпроса: възможно ли е докато търсех подходящо лостче за вратата, да съм преминал отвъд разума? Но такова предположение ме водеше само до задънена улица. Как бих могъл да разбера?

Последно убежище за мен в редките моменти, когато нещата се развиват много зле, е да си взема спалния чувал, да отида в Къб, да запаля мотора ида политна към хоризонта, към залеза на слънцето, а вечерта да се приземя на някоя поляна. Тогава лягам и започвам да гледам небето и да чувам гласовете на приятели, които не мога да видя.

Има случаи, в които единственият начин да победиш, е да се признаеш за победен. И аз се признах за победен, отпуснах се на тревата под крилото на моята малка въздушна лодка и поисках отговор от звездите.

— Ако трябва да разбера онова, което става с мен, — обърнах се аз шепнешком към полярната звезда, — покажи ми онова, което е нужно да зная. Не разбирам какво да правя оттук нататък. Твой ред е. Предавам се.

Съвсем лек повей на вятъра прошумоля в отговор — вятър, който бе въздишал сред тревите хиляди години.

— Предай се.

Лежах в нощта. Мракът ме обгръщаше като хладно одеяло. Дишах бавно, бавно и дълбоко. Бях се отпуснал напълно. Бях се предал. Тази загадка не е твоя работа. Не си длъжен нищо да разгадаваш. Нещата са такива, каквито са. Твоята работа е да се смълчиш. Твоята мисия — да притихнеш.

Поемам дълбоко дъх; задържам; бавно издишам. Продължителна пауза. Вдишвам студения въздух; задържам: издишам топъл въздух. Моята единствена отговорност е да бъда.

Тъмният въздух ме обгръщаше, преминаваше през мен, аз се сливах с нощта. Имах странното усещане, че се издигам, че политам лек и още същия миг това усещане изчезваше и аз тежко падах на земята.

Както се взирах, без да забелязвам нищо наоколо, гледката бавно започна да се премества покрай мен, така както нощен пейзаж се премества, когато влакът потегли. Долових съвсем слабо прошумоляване от набиране на скорост, почти беззвучно в мрака. Не се тревожи, Ричард, казах си аз, нищо няма значение. Бъди отворен. Приеми нещата такива, каквито са. Мисълта, че нищо няма значение беше толкова успокояваща, че очертанията на пространството наоколо ми започнаха да се променят. Почувствах се като в кладенец.

Дишах спокойно, бавно, безгрижно и виждах пред себе си нежна светлина. Когато изменящото се пространство стана отново стабилно наоколо ми, видях, че е настъпил денят.

Лежах на трева, зелена като смарагд, под дълбоко небе. Самолетът и нощта бяха изчезнали. Намирах се близо до пътечка на едно възвишение и си напомних да не бързам, да се наслаждавам на времето. Надигнах се внимателно, седнах, после се изправих. В този момент зад гърба си чух надигащ се тътен. Обърнах се да погледна.

Оттатък в далечината се чуваха гласове, неразбираем говор. Смях. Мъжът носеше бял работен комбинезон. Това сигурно са механици, помислих си аз, но после се поправих: сигурно са наземни инженери. Дълбокият тътен продължаваше. Високият черен правоъгълник, през който можех да виждам, започна да се разширява. След това тътенът спря и пред мен се изпречи отворена врата.

Наблизо пееше птица, отправяйки към слънцето своята мелодия на четири тона. Това бе песен, каквато не познавах после от хангара се появи самолет, който представляваше малък, открит биплан и постепенно излезе навън. Всичко в него бе като излято — сребристият цвят, крилете, металната повърхност. Корпусът с цвят на тъмна монета изглеждаше като сребърен и на неговия фон изпъкваха кормилото и стабилизаторите. Фюзелажът бе като тъмно сребро и на неговия фон проблясваха клошът и щурбалът. Елероните се виждаха на края на всяко от крилата.

Вятърът довяваше шума от гласове, макар че разстоянието размиваше звуците и аз не можех да разбера нито дума.

Обичам летищата и ги познавам За мен летищата винаги са били като роден дом, независимо на коя точка на земята се намирам. Затова, без въобще да се замисля, аз тръгнах по пътеката, която водеше към хангара.

Този самолет не ми прилича много на разузнавателен модел „Томас Морз“. Дали пък не е „авро 504“? Никога не бях виждал този тип самолет, познавах го само от картинките. Дали не съм се озовал в Англия?

Наоколо тихо се разстилаше полето, на миля разстояние край хангара се виждаше само равана трева. Нямаше нито писти, нито линии за превозване на пътниците. Това тук не би могло да се нарече летище. Приличаше на аеродрум.

Пътеката свърна надясно, после наляво. За момент хангарът престана да се вижда, скрит зад живия плет от двете страни на пътя. Когато той се скри от погледа ми, почувствах известна тревога, сякаш ако загубех този контакт, щях да изпадна в мрачна безпосочност.

Ала само след няколко минути живият плет изчезна и на негово място се очерта леха от грижливо засадени цветя — примули. По тези места може би ги наричаха иглики.

Бях приближил и хангарът се издигаше огромен от лявата ми страна, фронтално се намираше сграда от дърво и камък, а вляво от нея, паркинг. Ето тук отново се спрях. На калдъръма бяха цели седем моторни превозни средства. Не познавах нито едно измежду тях. Повечето бяха малки, четвъртити, някои с потъмнял метал, а други с излъскан. Автомобилите никога не са били моята страст. Ще ми се да мога да ги опиша по-добре. Но дори и аз можех да определя времето, към което принадлежаха… Това беше някъде между 1910 и 1930 година. Ето например онази недодялана моторетка, която по-скоро прилича на мотопед, боядисана в маслиненозелено, поставена върху нестабилна платформа.

Пътеката заобикаляше паркинга, превръщайки се в калдъръмена уличка, след което по няколко дървени стъпала се излизаше на павирана алея, която извеждаше до голяма сграда, разположена перпендикулярно на хангара. До стълбите, които извеждаха към тази алея, стоеше дървена табела с надпис — първите думи, които виждах на това място:

Самолетна компания „Сондърс-Виксен“.

Поспрях пред стъпалата, опирайки се с ръка на парапета. Знаех, че тялото ми лежи и сънува в тревата, дишайки дълбоко под звездите. Знаех, че бих могъл да се събудя по всяко време, ако пожелая. Знаех, че всичко, което виждах, става във въображението. Но аз много отдавна се бях отърсил от фразата „голо въображение“. Бях убеден, че всичко във физическия свят е въображение, което само привидно изглежда солидно и по тази причина нямах никакво намерение да се отърся от представите за мястото, в което бях попаднал, нито да ги омаловажавам това, което виждам, е също толкова реално и толкова нереално, както и случващото се с мен в будно състояние, мислех си аз. Трябваше само да разбера къде съм попаднал и що за място е това.

В края на алеята се отбори врата, над която висеше табелка „Сондърс-Виксен“ и от нея излезе млад човек със свитък тънка хартия в ръка. Знаех, че не може да ме види, защото не принадлежах към неговото време. Виждах мястото само мислено и не можех по никакъв начин да оказвам въздействие върху него.

Той приближаваше към мен, а аз внимателно го разглеждах. Беше облечен в костюм от туид, бледобежов със съвсем леки райета, бяла яка на ризата и тъмна вратовръзка с някакви позлатени приспособления, с които се закопчаваше яката.

На ръкава на сакото си имаше леко петно от моторно масло.

Бе русокос, приветлив. Тананикаше си леко под носа и имаше вид на любопитен

Новак в бизнеса. Аз го наблюдавах без да помръдна, опитващ се да запомня всяка подробност. В джоба му имаше два молива и автоматична писалка. Твърде млад, за да бъде администратор, помислих си аз. Дали не беше проектант или някакъв инженер? На горното стъпало се спря така, сякаш ме виждаше, сякаш бе почувствал присъствието ми.

Изглежда интелектуалец, предположих аз. Явно не прекарва много време на открито. Прави впечатление на малко разпилян, недостатъчно организиран човек.

Вместо да премине през мене, той се спря и погледна право насреща ми.

— Добро утро, — каза той. — моля, извинете.

Подскочих от изненада.

— Към мен ли се обръщате?

— Да. Мога ли да мина?

— Разбира се! Естествено — отвърнах аз. — на всяка цена. Извинете…

— Благодаря.

Рулото хартия докосна пуловера ми и леко прошумоля.

Само след миг, още преди да съм се съвзел от изненада, до мен долетя бръмченето на мотора, запален зад гърба ми и когато се обърнах, младият човек си слагаше очилата. Нямаше каска, а само старомодни очила. Моторът бръмчеше на празен ход и от време на време изпускаше син дим.

Той ме изгледа за миг безизразно, по-скоро заслушан в шума на мотора, отколкото да ми обръща внимание, после кимна, махна с ръка и натисна газта, поемайки надолу по пътя. Шумът се изгуби сред храсталаците и отново настана тишина.

„Сондърс-Виксен“, мислех си аз. Не бях чувал за подобна самолетна компания, но ето че съществуваше.

Изкачих стълбите и до мен достигна някакъв шум: това бяха стъпки върху дърво. Не бяха стъпки на призрак, не бяха и невидими.

Минах през вратата и влязох във фоайето на сградата. Тук имаше ниско гише и бюро от тъмно дърво. На рецепцията стоеше жена пред шкаф за архиви от дъбово дърво. Когато влязох, тя обърна лице към мен.

— добро утро, господине, — каза ми тя. — добре дошли в „Сондърс-Виксен“.

Бе облечена не много по-различно от жената, появила се като пощальон в представите ми. Носеше дълга тъмна пола, бяла блуза с много копчета и опънати басти и малка коралова камея на врата. Тъмно-русата й коса бе опъната на кок.

— Добро утро — усмихнах се аз. — очаквахте ли ме? Може би знаете кой съм?

— Позволете ми да отгатна — отвърна тя и направи сериозна физиономия. — вие сте самолетен конструктор? Търсите ни от дълго време? И ето, че най-сетне ни намирате? Имате ли желание да разгледате завода?

Не можах да не се разсмея.

— Може би не съм първият? Тя натисна едно копче.

— Господин Дерек Хоторн — обади се тя, — имате посетител на входа.

После вдигна очи.

— Съвсем не сте първият, господине. Наистина е трудно да ни открие човек, но не и невъзможно.

Отвън долетя глух шум на запален мотор — пълна газ, после изключване, после пак пълна газ. Бяха запалили „абро“. Трябва да бе от… 1918 година?

Зад бюрото се отбори врата и влезе един млад човек. Тъмни коси, широко открито лице на личност, която няма какво да крие. Носеше панталони от туид, бяла копринена вратовръзка и кожено сако. Забеляза, че се бях заслушал в шума отвън.

— Това е „мортън“. Моторът е много стар модел. Или трябва да натиснеш цялата газ, за да го запалиш, или изключва.

Имаше здраво ръкостискане. Явно години наред е монтирал самолети, помислих си аз.

— Ричард Бах — представих се.

— Дерек Хоторн от „Сондърс-Виксен“,

На вашите услуги. Били ли сте тук преди? Той хвърли поглед към жената на рецепцията и тя мълчаливо кимна с глава в знак, че не съм бил.

— Намирате се на 1923 паралел, разбира се — той видя, че не разбирам и че искам да му задам въпрос. — не става дума за минало, а за паралелно на вашето време. Сигурно ви звучи малко сложно, но всъщност не е.

Дерек Хоторн взе едно кожено сако от закачалката до вратата и ми го подаде.

— Предполагам, че е добре да се наметнете. Още е малко хладничко.

Във въображението, помислих си аз, може да се очаква всичко да се случи. Това обаче беше първият път, когато съществата от моето въображение бяха видели мен в своето въображение.

Взех сакото и видях, че на гърба на яката, беше зашит надпис със златисти букви: това сако се носи с благодарност в памет на онова скъпо животно, което е дало земния си живот, за да защити авиатора от вятър и студ.

Отправих поглед към него. Той кимна с глава, без да се усмихне.

Съвсем сериозно, докато обличах сакото, аз отправих безмълвна благодарност към онази непозната краба.

Хоторн отбори вратата на рецепцията към един дълъг коридор, облицован с тъмно дърво, с картини на самолети по стените, който водеше към хангара.

— Готов съм да се обзаложа, че искате да разгледате машините.

— Да, но може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се. Може и да ви изглеждаме малко загадъчни, но не сме.

Вървейки по коридора, минахме покрай редица врати: продажби, маркетинг, счетоводство, двигатели и системи, конструкторски отдел и кад. Когато минавахме покрай последната врата, тя се отбори и зад нея с молив в косата към мен отправиха поглед онези тъмни като нощ очи — лицето, което бях виждал от друго време.

— О! — възкликна тя.

И в този момент светът изчезна.

Така, сякаш се бях търкулнал от покрива долу, аз се стреснах от съня и видях, че се намирам сред ливадата, под звездите, които блещукаха отвъд крилото на Къб. Нощта беше студена като стомана.

— Ах! — възкликнах аз повече от объркан. — виж ти!

Грабнах фенерчето и дневника си, пренебрегвайки студа, и записах всичко, което бях видял и чул: сутринта в Англия, хангарите на компанията Сондърс-Виксен, паркинга, сградата, бюрото, гишето, жената на рецепцията, Дерек Хоторн, всяка подробност. Лицето, което прогони света, в който бях попаднал.

Потръпнах от студ и се протегнах към спалния чувал, за да извадя калъфа за мотора и да се забия с него. За мен бе скъп спомен онова време, онова лице и аз бързах да се завърна в своето въображение.

Но макар че постепенно се стоплих под покривалото за мотора, в ума ми се въртяха само въпроси. Каква беше тази компания „Сондърс-Виксен“? Какви са причините за нейното съществуване? Какво идва да ми каже? Коя е онази жена? Как да се върна в онова измерение?

Цялата сутрин ме връхлитаха само въпроси. Нямаше нито един отговор

Той го бе казал толкова недвусмислено, че аз го приех за безспорен факт. Съществува измерение, паралелно на нашето, в което продължава да бъде един вид 1923 година.

В това измерение съществуват хангари и офиси, мотоциклети и автомобили и хора, които се препитават, занимавайки се със самолети: проектират самолети, строят самолети, внедряват ги в действие, продават ги и ги обслужват. Сигурно съществуват също ферми, села и градове, но аз в своето въображение със сигурност бях видял само онова, с което разполагаше самолетната компания „Сондърс-Виксен“ и хората, които работеха в нея.

Съществуваха любопитни различия. Това не беше нашата 1923 година. Модата, по която се обличаха жените, например, съответстваше по-скоро на нашата 1890 година, отколкото на 1920. И все пак, съзнанието и тихото задоволство от това, че живеят в паралелен на нашия свят, при тях бе по-напреднало, отколкото при мен, по повод на такава една идея.

Престанал да пиша и върнал самолета в хангара, аз отново седях и гледах огъня, удобно разположен на кушетката. Дъждът тихо ромолеше по покрива. Не се бях помръднал от мястото си в продължение на часове.

Със сигурност тези хора нямаха компютри. И все пак вратата, от която онази жена се показа, имаше надпис кад, изписан с черни букви върху матово стъкло. Колко озадачаващо.

Май е време да престанем да се срещаме все по един и същи начин — тя да се стъписва, когато ненадейно установи, че я наблюдавам.

Думите отново прокънтяха в съзнанието ми: „трудно е да ни открие човек, но не и невъзможно.“

И други са били там. Толкова много други хора, че те ни наричаха клиенти. И нито се учудваха, нито се плашеха, когато се появявахме в офиса.

Клиенти ли? А може би купувачи? Тя бе предположила, че съм конструктор. Защо една самолетна компания от някакво паралелно време гледа на конструкторите от нашето време като на свои клиенти?

Присвих очи, съсредоточен в огъня. Разсъждавай просто, Ричард. Логиката е съвсем проста.

Защото осъществява някакви услуги за конструктори.

Какви биха могли да бъдат тези услуги…? Огънят се беше снишил. Какви услуги бяха осъществили представителите на „Сондърс-Виксен“ за мен?

Притаих дъх. Онези модели, разбира се! Винаги, когато възникваше проблем в конструкцията на Къб — лостчето за врата, прикрепването на капачката за масло — аз се събуждах на сутринта с готов отговор!

Компанията Сондърс-Виксен осъществяваше някакъв вид услуги. Но какви? Дали това беше някаква екстрасензорна комуникация? Или предлагаха усилватели за интуицията? Внезапно просветление на решението на дадени проблеми? Може би „Сондърс-Виксен“ помагаха на самолетните конструктори да стигнат до мигновено решение, когато са затормозени от някакъв нерешим проблем? Може би са изградили цялата самолетна компания в едно алтернативно време, за да ми подскажат как да си конструирам лостчето на вратата?

Това не ми изглеждаше много логично и аз най-сетне се отказах да търся отговор. В края на краищата какво значение има? Сега ме интересуваше повече как да се върна там, да науча каква е тази компания и може би да опозная душата, която се криеше зад онова лице, което толкова много ме бе очаровало — жената в кад.

Трудно е човек да я открие, но не и невъзможно. Огънят постепенно затихна и остана само жаравата. В някои моменти от живота си съм оставал поразен от това колко е важно да не усложняваме нещата.

Ричард, казах си аз, както се обръща човек към шестгодишно дете. Как стигна до онова място преди?

Ами просто си лежах под крилото на самолета и си представих, че се пренасям в друго време…

И как предполагаш, че би могъл да се върнеш, търпеливо продължих да се питам аз.

Като легна под крилото…

Търпение: нужен ли ти е самолетът? Нужно ли е физически крилото над теб?

Трябва само да се настаня много удобно, казах си, да затворя очи и да си представя… Зрелият човек в мен нямаше защо повече да си прави труда да ме подканя.

Настаних се на канапето, поех бавно и дълбоко дъх, за да отпусна тялото си. Бавен и дълбок дъх, за да отпусна душата, да изчистя съзнанието от всички мисли.

Бавен и дълбок дъх, за да възстановя спомена за мястото, където бях… Огънят изчезна.

— Здравейте, още ли сте при нас? — Дерек Хоторн протегна ръка и ме стисна за рамото. — малко треперите.

Поклатих глава.

— Добре съм, благодаря. Всичко е наред.

Жената нежно ме изгледа, с онези свои тъмни очи.

— С практиката става все по-лесно — каза тя.

Хоторн погледна към нея, погледна и към мен.

— Госпожице Лаура Бристъл, имам удоволствието да би представя господин Ричард Бах.

— Лаура — каза тя и ми протегна ръка. Хоторн почти ахна от това неофициално представяне.

— Вече сме се срещали — допълни тя, усмихвайки се на неговото учудване.

— Срещали сме се — казах аз.

Тя бе висока жена, стигаше ми до раменете. Вдигна лице към мен и ми се усмихна. Сега не изглеждаше толкова делова, както в онзи проблясък, когато се срещнахме преди.

— Лостчето за вратата работи ли? — попита тя.

— Да! Работи съвършено.

— На човек обикновено не му се ще да прави лупинги с отворена врата — забеляза тя. — при много висока скорост вятърът може да превие рамката, когато вратата е отворена.

— Но лостчето работи безотказно, нали?

Тя спокойно ме погледна.

— Напълно безотказно. Хоторн се прокашля.

— Смятах да поразведа госта… Доколкото разбирах, той още беше поразен, че госпожица Бристъл си е позволила с мен шокиращата интимност да ми се представи със собственото си име. Искаше ми се този миг да продължи.

— Но защо сте избрали кожа за каишката на капачката? Вие ли я проектирахте?

— Ако думата е проектиране — отвърна тя. — предложих кожа, защото е по-лесна за използване и по-евтина от стоманена жица, няма граници на износване и може да се смени навсякъде в полето. Не са необходими специални инструменти, за да се инсталира и ако се износи и скъса, няма да те удари внезапно. Това е най-простото и най-практично решение на проблема — тя замълча. — разбира се…

— Разбира се какво, госпожице Бристъл? — попитах аз.

Тя сбърчи вежди замислено.

— Разбира се, най-добре е да затягате добре капачката на резервоара преди полета.

— Стане ли нещо веднъж — казах аз, — нищо чудно да се повтори. Предпочитам да имам каишка на капачката на резервоара.

— Много ми е приятно.

И тя отново се усмихна, доволна, че съм харесал проекта й. Наведе се към мен и каза почти шепнешком:

— Струва ми се, че господин Хоторн желае да ви покаже компанията.

— И аз искам да я разгледам — казах аз. — ще ми разкажете ли някога нещо за кад?

— С удоволствие — и тя кимна към водача ми. — приятен ден, господин Хоторн.

При тези думи, тя се обърна и ни остави сами в коридора.

Настъпи дълго мълчание. Ние и двамата останахме загледани след нея.

— О, да — овладя се най-сетне младият човек. — предполагам, господин Бах, че първо ще искате да видите хангара.

— Наричайте ме Ричард — казах аз.

Легнал на дивана пред огъня, аз се чувствах напълно отпуснат и знаех, че по всяко време мога да се събудя. Но все пак предпочитах да разбера всичко, което мога, за онова странно място. Дали съществуваше само в моето съзнание, или наистина се пренасям там в мислите си, дали е обективно или субективно, нямаше никакво значение. Компанията „Сондърс-Виксен“ бе напълно реална. Напълно непредсказуема. Хората там ми позволяваха да се проникна от нови идеи и сладостно чувство за загадъчност, тъй че механиката на срещата за мен нямаше значение.

Основният хангар в края на дългия коридор, облицован с ламперия, бе изпълнен с приглушения шум на производството. Стържене и трополене на метални тръби, шум като от банциг, триенето на тъкани и ребра на крила. Първоначално самолетите бяха като скелети, но постепенно, докато минавахме покрай тях заедно с дерек Хоторн, те се оформяха пред очите ни. Това бяха самолетите „Тайгър Мот“ на Хавиланд.

Много скоро разбрах, че самолетната компания „Сондърс-Виксен“ не се занимава единствено с това да дава идеи на изпаднали в затруднение самолетни конструктори от други измерения на времето. Това бе само една от услугите, които извършваше. Но компанията съществуваше, за да строи самолети за пазара в своето собствено време.

— Това тук е образцова продукция — каза Хоторн. — ние изграждаме тренировъчен самолет марка „Китън“, както сам

Виждате, модел 8Y-рв. Това са модели на корпуса, разбира се. По-надолу ще видите сектора, където се монтират крилете. Ей там при надписа хале.

— Тук в Дъксфорд изграждаме пощенския самолет „ароу“, това е модел 8у-15. Правим също „императрица 21 век“, пътнически самолет с двоен мотор. Тези самолети се сглобяват в отделни халета.

— Всички ли са биплани?

— Разбира се. Ако искаш здрав, стабилен самолет, това значи биплан. Поне аз така мисля.

Самолетите придобиваха форма пред очите ми, докато ние минавахме покрай производствената линия. В този миг ми хрумна поразителна мисъл.

— За „китън“ ли споменахте? Той кимна сериозно.

— Да, модел 8у-вр. Може да вземете един от тях и да направите кръгче. Чудесна машинка.

— Но това са марка „Тайгър Мот“, не е ли така? Тези, които се строят от де хавиланд?

Той не ме чу.

— Ще забележите, че сме пренесли централния сектор малко по-напред, за да може инструкторът по-лесно да влиза и излиза от кабината. Затова и сме постабили онова красиво въртящо се крило на върха, за да поддържа центъра на равновесието…

— Но това са моделите „тайгър мот“, нали Дерек? Тоба не са „Китън“.

— Името им е такова, каквото го определя господин де Хабеланд. Той, разбира се, е наш клиент и е много умен човек

— Да не би да искате да кажете, че Джофри де Хабиланд е заимствал конструкцията на вашия самолет, представяйки я за своя?

Хоторн се навъси.

— Нищо подобно. Конструкторът обикновено се занимава усърдно с даден проблем, докато капне от умора. Тогава може да задреме и да сънува. Той спи, но ето че внезапно му просветва отговорът! Той го нахвърля на някакъв случайно попаднал плик, на каквото и да било парче хартия, което му е подръка и решението е готово. Откъде предполагате, че идват решенията?

Думата ми заседна на гърлото:

— От тук ли?

— Най-добрите конструктори са онези, които знаят кога да престанат да бърчат вежди и да се отпуснат, онези, които знаят как да оставят един нов чертеж да използва ръцете им, за да се очертае на хартията.

— Значи проектите идват от тук.

— Да, от кад.

— От кад ли?

— Комитет за активен дизайн — отдел за оказване помощ през времето, самолетна компания със запазени права „Сондърс-Виксен“. Да бъдем от полза е удоволствие за нас.

Той ме докосна по рамото, за да ми покаже части от крила, поставени върху платформа на количка, която един работник по сглобяването придвижваше напред. Той бе облечен в бял работен комбинезон, на който в черно бе избродирана емблемата на компанията.

— Погледнете тук, тези детайли се наричат „ребра“. При ниска скорост ребрата се отварят и през тях потича въздушна струя, която изтласква крилото нагоре и се получава по-висок подем. Доста умно, нали?

Мислите ми бяха заети от нещо друго.

— Дали проектите за самолети са ваши или негови?

Той се обърна към мен, готов да ми обясни.

— Проектът съществува, Ричард — възможността за точно такова съчетание от елементи, в точно тези съотношения — проектът за именно този механизъм съществува от първия миг на съществуване на времепространството. Онзи, който пръв начертае плановете, може да нарече

Проекта така, както иска. Всеки измежду световете притежава собствени закони и представи за това кое чия собственост е и тези закони и представи са в повечето случаи различни.

Той сви вежди съсредоточено.

— Ние наричаме онзи модел „Китън“ и в нашият свят, това е модел 8у-вр на компанията „Сондърс-Виксен“, патентован както си му е редът и защитен от закона. Джофри де Хавиланд в своето време, а това означава във времето, което е минало за вас, е нарекъл този модел „тайгър мот“, патентован под името на самолетната компания „де Хавиланд“. Женевиев де ла рош в нейното време го е нарекла „папилон“, регистрирайки го под марката „авион ла рош“. Сега разбираш, нали? Това е отворен процес.

Хоторн изчерпа цялото си красноречие. Стори ми се, че се безпокои за това, че все още не мога да го разбера напълно.

— Както виждаш, проектът няма отношение към това дали ще бъде открит или не — продължаваше той. — проектът представлява невидима конструкция на огромно хвърчило, която винаги е съществувала, винаги ще съществува, без значение дали някой ще я открие, или не. Разбираш ли какво казвам? Той се изплъзва като лисица! — Хоторн се усмихна. — както се казва при нас.

— Вие сте добър човек, Дерек — казах аз. — мисля, че съм на път да разбера за какво ми говорите.

Той ме погледна за секунда със загриженост в израза на сините си очи. После леко се поусмихна.

— Също и аз.

Към края на производствената линия детайлите се сглобяваха, пъстроцветни като дъга. На някои стоеше марката на компанията, на други имена на пилоти и собственици. Имаше поредица от учебни самолети с последователно изписани големи главни букви /, к, ь на руля.

Отвън долиташе шума на двигатели. Едни бяха запалвани, други работеха, трети се изключваха.

Как ли се чувства човек, мислех си аз, ако може да дойде в тази фабрика и да получи съвсем нов модел самолет, направен

От дърво и платнище.

— Тези двигатели предполагам, че не са ролс ройс джипси мейджърс.

— Вие как мислите?

— Според мен, не са — отвърнах аз.

— Използваме тривейнска марка 2 кирхе.

— Разбира се, аз бих я нарекъл джипси мейджър.

— Така е — отвърна той съвсем сериозно.

Ние поговорихме още за самолетите. Разговорът ни от време на време бе прекъсван, когато той ми посочваше някои изобретателно направени части на машините, които предполагаше, че не съм забелязал.

Изглежда не подозираше, че аз съм очарован от неговото време също толкова, колкото и от самолетите.

— Това не е 1923 година, нали? Той вдигна глава учудено.

— Разбира се, че е 1923, за нас е така. За нас годината е 1923.

— Модел „тайгър мот“, не е бил изобретен по-рано от 1930 година. Това е станало някъде в началото на 30-те години.

— По-добре използвайте думата открит. Изобретен е дума, която звучи някак… Собственически. Проектът е съществувал винаги.

— „Тайгър мот“ не е бил открит до началото на 30-те години, дерек. Какво тогава прави тук през 1923 година? Обзалагам се, че ще ми кажете, че вашата 1923 година е различна от моята.

— Общо взето, е така — отвърна той.

— Доколкото знам, при вас е имало война — продължи той. — наричали сте я световна бойна? Е, добре, но тук нямаше война. Значително количество хора измежду нас предвидиха, че войната е предстояща и направиха избора да не участват в нея. Просто решиха, че за тяхното развитие тя не е необходимост, нали разбирате.

Той не изглеждаше тъжен, когато говореше това и аз съзнавах, че няма защо да се чувства тъжен. Разрухата и унищожението не му бяха познати.

— Отричайки се от войната, ние се пренесохме н друго измерение на времето,

Където можехме да насочим всичките си сили да вършим онова, което ни прави щастливи. По отношение на теб, това е времето на компанията „Сондърс-Виксен“, свързана с откриване на самолетни конструкции. Затова и някои от нашите самолети са се появили по-рано, отколкото при вас. Защото на нас не ни се е налагало да си губим времето с големи самолети, нашите конструктори не са убивани по фронтовете и други подобни неща.

— … Пренесли сте се в някакво алтернативно време ли казахте?

— Разбира се. Това се случва всяка минута, хората винаги могат да решат да променят своето бъдеще. Вие например решихте да няма ядрена война някъде около 19в3 година по ваше време. Войната беше надвиснала над вас, но вие направихте друг избор. Малцина други взеха различно решение. Те сметнаха, че войната ще отговори на техните потребности. Различните времена се разклоняват, срещат или протичат паралелно. Нашите времена протичат паралелно.

— Поради което мога да ви посетя.

— Не. Ти можеш да ни посетиш, защото обичаш същото, което и ние. Обичаш да наблюдаваш света .от първокласно двукрило. Ние пък обичаме да строим подобни неща.

— Толкова е просто.

— Горе-долу — каза той. — и нищо не ни заплашва.

— Вас не би заплашва.

— Наистина — каза той. Спря до крилото на жълт като маргарита самолет модел „Китън“ в самия край на производствената линия и избърса една почти невидима прашинка от емблемата на Англия, изрисувана върху корпуса.

— Това място те привлича, защото ние твърде напомняме миналото, което сам би искал да имаш. Тук не стои въпросът за оцеляването. Този свят едва ли скоро ще бъде обгърнат от пламъци. Можеш да разчиташ, че в това измерение на времето, времето на „Сондърс-Виксен“, винаги ще намериш аеродруми, потънали във високи треви, пръснати навсякъде, и малки самолети за развлечение, които пътуват насам-натам и возят пътници за по няколко шилинга на обиколка. Тук ще намериш прости двигатели и модели на самолети толкова елементарни, че пилотът би могъл да поправи някоя повреда само с един-два гаечни ключа, сам да закърпи някой пробив в материята и съвсем да не се интересува от твоите високи познания в областта на електрониката и енергетиката.

— А когато летя тук, няма ли опасност да загина?

— Предполагам, че е възможно — отговори той така, сякаш не бе помислил за подобна възможност. — понякога може да се случи странна катастрофа, но никой обикновено не пострадва — лицето му просветна — приятно ни е да мислим, че това е така, защото качеството на нашите машини е много добро.

Той ме преведе през една врата от другата страна на хангара и само след миг ние приближавахме с очи срещу слънчевата светлина. Това бе гледка, която едновременно се вряза в паметта ми и събуди спомени у мен, сякаш съм бил тук и преди.

Тревата бе пробила между белите плочки на площадката и се подаваше отвсякъде, зелена като море. Тя се простираше чак до обширните поля наоколо ни и в далечината преминаваше в ниски, зелени хълмчета, осеяни с ферми и с цъфнал дъб.

Това място бе рай за един летец. Накъдето и да духаше вятърът, навсякъде имаше трева, където да се приземиш. Това бе време, предшестващо откриването на тесните насрещни на вятъра писти. Това място бе радост за окото и сърцето.

На площадката имаше може би двайсетина самолета „Китън“. Някои бяха дълго употребявани машини, които са докарани за ремонт, а други бяха току-що излезли от производствената линия и чакаха пилот за първия изпитателен полет. На един от самолетите върху корпуса имаше надпис летателно училище Сондърс-Виксен. Един инструктор и ученикът му седяха в двете кабинки и единият подаваше сгъната карта за полети на другия. На отсрещния край на редицата, огромен в сравнение с всички останали, стоеше елегантен кабинков самолет, който сигурно беше „Емпрес“.

Непосредствено до нас се намираше последен модел от серията „китън“. Един инженер довършваше настройката на карборатора и си прибираше инструментите.

Бях застанал до Хоторн и чаках мотора да заработи, наслаждавайки се на утрото и на този миг.

— Да ви предложа няколко обиколки? — извика пилотът от кабината.

Самолетът беше прекрасен, бисерно-бял, със златисти орнаменти по предните повърхности. На корпуса бяха изписани регистрационните букви: о-емьр.

— На осем оборота — каза инженерът и се захвана да развърти дървеното витло при изключен двигател. — изключен?

— Изключен.

Той завъртя витлото по часовниковата стрелка.

— Нашите мотори се движат обратно на вашите — каза Хоторн почти шепнешком, опитвайки се да ми обясни всичко, което би могло да ми изглежда странно. Но веднага се поправи.

— Когато казвам нашите, нямам предвид на компанията „Сондърс-Виксен“, а нашите, в смисъл английските.

Кимнах и изпитах симпатия към този човек, заради онова, което каза. Стремеше се да изясни нещата колкото може по-добре.

— Готово — извика наземният инженер.

— Връзка!

Чухме как изтраква магнета и включва.

Инженерът завъртя витлото на един оборот, единият цилиндър избълва синъо-синкав дим, последваха тихомълком още едно-две завъртания, след което и трите цилиндъра бяха запалени, най-сетне и четвъртият. Изригна сивкавосинкав дим, който се накъса, изби се като спирала и изчезна.

Гледах как пилотът в кожена каска кимна на инженера и издигна палци в знак на благодарност за хубавия старт. Първоначалният тътен стихна и премина в тихо бръмчене, което още бе неритмично, защото моторът не беше загрял.

В този момент ми се искаше времето да спре, да кристализира в студената утрин, да слушам само този тих шум на мотора с обещанието за полет над тази прекрасна природа и затова, че когато се приземим, ще чуя познатия шепот на тревите.

Покорно, времето стори точно това. Не че спря напълно, но забави ход, докато аз вкусвах удоволствието от въздуха и цветовете и насладата от това малко самолетче. Гледах широкия диск на витлото, който блестеше бял на слънцето. Имах чувството, че чувам как полираното дърво прошумолява във въздуха в синхрон с ниското буботене на двигателя.

Ето това е то — мислех си аз, в този момент разбирам целия магнетизъм на полета. От една страна е стоманеният двигател и крилете с покритие от тъкан, които можеш да докоснеш. От друга страна, това е животът и свободата на небето, диханието на духа в нашите ръце. В онзи момент аз виждах и двете страни и чувствах цялото им очарование с всички свои сетива. Те ми нашепваха: „колко е прекрасно, че можеш да летиш“.

Искаше ми се да остана в рамката на тази картина завинаги. Инженерът бавно се върна и застана до кабината и двете глави се наведоха над таблото с уредите. После звукът постепенно стана по-силен, явно газта бе натисната докрай, и малкият модел „Китън“, с всички сили се освободи от подпорите за колелата и тихото шумолене на витлото се изгуби сред шума на мотора при три-четвърти скорост.

Той задържа тази мощност един дълъг момент, вятърът се впиваше в белия работен комбинезон на инженера и черните букви на надписа „Сондърс-Виксен“ ставаха неясни и се сливаха.

Най-сетне инженерът кимна и мощността отново се върна на минимум, четирите цилиндъра бяха подгряти и работещи, нямаше прескачане.

Пилотът свали каската, за да чува по-добре разговора. Тъмната й коса се разпиля около раменете, когато попита загрижено за мнението на инженера. Аз примигнах от изненада, толкова неочаквано беше онова, което виждах.

— Нали не сме на небето, Хоторн?

— Но не сме и много далеч от него — отвърна той. — щом човек обича самолетите.

Приближихме към бисернозлатистия тренировъчен самолет.

— Какво е количеството на хората, които ви посещават от моето време и от други времена?

Той вдигна поглед за момент, опитвайки се да съобрази.

— Твърде малко са всъщност. Онези, които обичат въображението, които се наслаждават от експеримента, могат да преминат тук много лесно. И всеки път, както знаеш, става все по-лесно.

— И всички ли са летци?

— Повечето от тях. Това и може да се очаква, разбира се. Дъксфорд е град на летци, което никак не е чудно при положение, че на прага му се намира компанията „Сондърс-Виксен“ и аеродрумът. Онези, които обичат морето, сигурно биха се появили край Портсмут, Копенхаген или Марсилия — той сви рамене. — не че за да дойде тук човек има нужда от паспорт. Може да дойде всеки, на когото му харесва. Някои решават да останат…

Той почака последните му думи да отзвучат.

— Може би, когато им стане много тежко в родината?

— Не бих казал. С течение на времето започват да предпочитат да бъдат тук, може да е от климата.

Погледнах го намръщено и видях, че се усмихва.

— А вие преминавали ли сте в нашето време, Дерек?

Той се разсмя.

— Никога. Прекалено голям домошар съм за такова тежко пътуване.

Без да прекъсваме разговора си, от затопления самолет той свърна обратно към хангара, преминавайки покрай производствената линия, откъдето никой дори не ни погледна.

— Ние сме едва в началото на нашата обиколка — каза той. — компанията има отделения, каквито дори не можеш да си представиш. Аз самият едва сега откривам някои от тях.

— Едва сега ли ги откриваш?

— Ние наистина преди всичко правим самолети, но също така сме и обслужваща

Компания.

Настъпи дълга пауза в очакване той да продължи.

— …значи сте и обслужваща компания… — исках да го накарам да продължи.

— Решаваме проблеми.

— Проблеми, свързани с конструкцията на самолети.

— Да, но също и други проблеми.

— Имам намерение да изкопча от теб за какво става дума.

— Предполагам.

Той отвори вратата пред мен и ние се озовахме отново в коридора с ламперия, който водеше към рецепцията. Шумът от фабриката стихна. Рисунките на самолетни модели ми бяха познати в по-голямата си част. Всички те бяха проекти на „Сондърс-Виксен“.

— Имаш достатъчно време, за да разбереш — каза най-сетне той. — освен ако смяташ никога повече да не се върнеш. А в такъв случай няма смисъл да разбираш, нали така?

Той забави крачка пред вратата с надпис кад — само за момент — каза. — ще намеря вашия водач за втория етап.

Докато чаках, разглеждах рисунките. Ето тук, това беше картина на „Пайпър Къб“, който беше досущ като моя, със съшия светложълт цвят и надпис: „Сондърс-Виксен“.

Не можех да намеря никаква разлика, гледайки рисунката, освен това, че знаех, че тук на картината не е изобразен американски двигател като онзи, който имаше моят самолет. Ако Хоторн ми беше казал, че този „Чикади“ притежава двигател на Грийвс, марка Бъмбъл-Дарт, нямаше да се изненадам ни най-малко.

След малко се появи.

— Госпожица Бристъл я няма — каза той. — съжалявам

Поведе ме към рецепцията.

— Значи, независимо дали искам или не искам, посещението ми е към края си.

— Като начало и без това се задържахте твърде дълго — каза той шеговито. — при толкова нови неща ще се уморите и скоро ще избледнеете, но не се тревожете за това, всеки следващ път ще можете да оставате все по-дълго.

Минах през вратата, която той ми отвори и се върнах в рецепцията. На гишето на рецепцията имаше плетена кошничка с нещо като монети.

— Има ли тук човек на име Гейнс? — попитах аз.

— Да, разбира се — каза изненадан Хоторн. — познавате ли Ян?

Съблякох сакото и го подадох на домакина си.

— Нали той беше авторът на един прекрасен проект?

— Да, наистина. Това е изключително находчива и проста идея. Цветна светлина на пистата, поставена под определен ъгъл, така че да показва, когато някой пада малко ниско от траекторията на планиране. Демонстрира го пред ръководството на компанията преди няколко дни. Всички останаха много доволни от господин Гейнс, а той направо хвърчеше от щастие.

Протегнах се към кошницата на гишето на рецепцията, но това не бяха монети. Беше някакъв дребен сувенир, емблемата на „Сондърс-Виксен“ — с месингов овал с хоризонтално разположена перка, минаваща през средата. Красиво нещо, казах си аз, което ще ми напомня за това място и ще ми помага да се връщам по-лесно.

— Мога ли да си взема? Жената на гишето кимна.

— Разбира се. Но ако идвате от друго време, господине, тази емблема може и да не премине отвъд. Обикновено нищо не преминава. Само съзнанието — тя ми се усмихна. — поне така казват. Но знае ли човек?

— Вие никога ли не сте преминавали отвъд?

Тя поклати глава.

— Родена съм и съм отраснала в Дъксфорд.

После сподели конфиденциално:

— И се уча да летя!

— Имате ли нещо против да ви придружа и навън? — попита Хоторн. — някои хора предпочитат, други не. Някои искат да видят докъде могат да стигнат по пътя, преди да избледнеят. Странни са триковете на съзнанието.

— Ще се опитам да изляза сам — отвърнах. — ще бъдете ли тук следващия път, когато дойда отново? Или ще ме посрещнат различни хора?

— Успокойте се. Ние ще бъдем. Вие, разбира се, не можахте да видите повечето неща тук. Само върха на айсберга, нали имате такъв израз? Ние всъщност сме твърде голяма организация.

— До скоро — казах аз. — ще се видим отново.

Здраво стиснах месинговата значка в ръка. Ако се изгубех, това нямаше да стане, защото съм изпуснал значката.

Обърнах се и излязох през вратата, през която бях влязъл. Имах странно усещане за топлота. Обикнах това място. Наистина много го обикнах.

Докъде ли можех да стигна? Минах по павирания път, после надолу по стъпалата и стъпките ми отекнаха по калдъръмения паркинг. Обърнах се и хвърлих още един поглед към сградата, за да я запомня. Гигантският хангар, поредицата офиси, пътят, който ме отдалечаваше от аеродрума.

Толкова малко успях да видя, помислих си аз. Рецепцията, коридора, хангара, самолетната площадка. Един поглед към околния пейзаж. Защо ли не бе там Лаура бристъл, след като предложи да ме разведе наоколо?

Колко ли хора работеха за тази компания и с какво ли се занимават? Хоторн бе казал, че това е обслужваща организация. Какви ли услуги извършваше? Самолетни конструкции, да. Но какво друго?

Върнах се на хълма, от който се виждаше аеродрума. Златистият самолет модел „Китън“ беше със завързан обтекач, моторът работеше отново, чувайки се като шепот в далечината, и вече се приближаваше към тревата, поел към своя първи полет.

Сцената не избледняваше. Аз огледах продължително околността. Следващия път, казах си, ще направя един полет.

Поех дълбоко въздух, за да отпусна тялото. Още веднъж, за да отпусна ума. Още веднъж, за…

— Ричард! — чух женски глас в далечината. — Ричард, почакай!

Обърнах се отново към пътеката. Лаура бристъл стоеше край паркинга и когато се обърнах, ми помаха.

— Само за минутка? — извика тя. Срещнахме се недалеч от живия плет край пътеката, която водеше към хангара.

— Извинявай, че не си ме намерил преди малко — каза тя. — имаше съвещание. Така ми се искаше да те разведа наоколо.

— Благодаря ти — казах аз. — щеше да ми бъде много приятно. Следващия път.

— Имам нужда от един съвет — спомена тя. — може ли за няколко минути?

— Готов съм да остана тук колкото се може повече минути — отвърнах аз.

Какво удоволствие бе за мен да бъда поканен да съзерцавам онези тъмни очи за по-дълго.

— Ще бъда съвсем кратка. Компанията ми предложи място в проектантско бюро по дискове по парциално налягане… Много е интересно, но не зная дали ти… Дали ти си близо до това измерение на времето. Не зная дали би ми препоръчал да приема.

— Дискове за парциално налягане ли? Боя се, че това не ми говори нищо.

Тя не се отчая от моето невежество и побърза да обясни.

— Това е система за аеропътувания. Управлява се налягането на повърхността на един диск и атмосферата изтласква диска по посока на ниско налягане. Човек може да се движи при много висока скорост, няма фактор, ограничаващ скоростта в зависимост от скоростта на светлината, тъй като механизмът всъщност не се придвижва през въздуха, а през частичен вакуум посред него…

Тя видя израза на очите ми и се прекъсна.

— Това няма значение — каза. — важното е, че работата, която ми предлагат, е в отдел на компанията, който е няколко века в бъдещето. Това време остава паралелно на твоето време, а аз се питам дали ти харесва там, във времето, в което живееш? Дадена ми бе възможност да зърна за малко този свят и ми се струва много вълнуващ, но има твърде много технологии, а трябва да призная, че аз не съм свикнала на това.

Би трябвало да й кажа някои неща за предимствата и слабостите на живота в една епоха на по-високи технологии от епохата, в която съществуваше Дъксфорд, но преди да помисля как да постъпя вежливо, аз заявих:

— Недей да отиваш.

Тя широко отвори очи, наклонила глава в безмълвен въпрос, разтворила устни от изненада.

— Аз не те питах какво решение да взема, Ричард. Надявах се да…

— Извинявай, толкова глупаво реагирах — казах аз.

Исках да й дам някакво обяснение.

— Лаура, аз съм беглец от технологията. Затова съм тук. В света, от който идвам, моят малък самолет модел „Къб“ е почти на седемдесет години, той е истинска антика. Всичко останало…

Тя кимна. Дали имаше нужда от повече думи?

— Това е голяма възможност — каза тя.

— За какво? — попитах аз. — голяма възможност…?

— Да уча. Да се разбивам. Да се променям.

— Ти летиш на „Китън“, нали? Тя кимна озадачена.

— Компанията има огромно желание да ни съдейства да летим. Аз получих правоспособност с отлична оценка миналата година.

— И така, пренасяш се в двайсет и трети век и започваш да проектираш дискове, които се движат с хиперскорост. Ами къде е вятърът?

Тя се загледа в лицето ми.

— Ще ти липсва бумтенето на четирите цилиндъра и дървеното витло, шумоленето на вятъра в летателните жици. А и хората тук, тези, които познават тази музика, които са я създали.

— Ами ако остана, ще запиташ, ако не се пренеса в онзи век, дали няма да ми липсва технологията?

Тя не отместваше тъмните си очи от моите.

— Бих ти задал този въпрос. Докосна ни лекият полъх на вятъра,

Профуча над тревата, погали я, приласка я, накара я да притихне. И нея също накара да притихне.

— Човек копнее за онова, от което сърцето се е отказало.

— Ти нямаше нужда от съвета ми, нали, Лаура?

— Не, грешиш — бързо отвърна тя. После млъкна и се замисли. — много ми помогна. Няма да го забравя.

За моя изненада тя приближи и ме целуна по бузата.

Не паднах, но се почувствах така, сякаш се бях подхлъзнал и паднал от клона на някакво омагьосано дърво. Без да почувствам болка от удара, отворих очи.

Въглените се бяха превърнали в сивкав пух под решетката на камината. Старият часовник тиктакаше. Не бе минал дори един час.

Навън заваля. Падаше нощта. Юмрукът, в който здраво стисках значката с емблема на компанията, беше празен. За разлика от сърцето ми, 1шето бе странно изпълнено.

Лаура бристъл ще вземе онова решение, което предпочете. И каквото и да е то, за нея това ще бъде правилният избор.

Приближих до камината и сложих едно дърво върху въглените.

За четирийсет години летене съм срещал хиляди самолетни пилоти, мислех си аз. И още хиляди, които обичат небето. Колцина от тях бяха открили това място преди мен? Колко ли са хората, които се промъкват и отиват в „Сондърс-Виксен“ заради самото удоволствие, които леко се носят във въздуха по по-прост начин от нашия, сред лъчите на друго слънце, за да работят върху летателни машини, които в нашето бреме не съществуват, да се срещнат с приятели и любими, с които не са успели да се срещнат тук? Ако сами не ми разкажат, как бих могъл да зная къде са били?

Отвъд тази стая, паралелно на тази минута, съществува селището Дъксфорд, в което не е имало война. Каквото и да се случи през моя XXI век, само на три дихания от мен се намират хангарите на самолетната компания „Сондърс-Виксен“, която си съществува най-спокойно в своята 1923 година — едно минало, което може да стане мое бъдеще в мига, в който си представя пътуването дотам. Там живеят Дерек Хоторн и Лаура Бристъл и мнозина други, които още не съм срещал, инженери и делови хора, конструктори и летци, от които имам още много да се уча.

Хоторн беше прав. Трудно се постига нашият свят, това не е място за слаби хора.

Но толкова съм щастлив, мислех си аз, че открих неговата страна, толкова съм щастлив, че имам избор.