Джанет Дейли
Любов и омраза (8)

Осма глава

В помещението на новото магазинно предаване „Хора и места“ не се чувстваше напрежение, нямаше инфарктни моменти от наближаването на мига на включване в ефир, поради късно пристигнали новини, които объркваха програмата. Тук рядко се чуваше някой да вика, нареждания почти никога не се даваха с ръмжене, даже и звънът на телефоните звучеше някак си цивилизовано, мислеше си Кели, докато вървеше към своя офис.

Три дни бяха минали, а тя още се не бе приспособила към по-спокойното темпо, което не изискваше завършване на материала в края на деня. Напрежение съществуваше, но то беше различно, много по-леко.

— Кели, Хей, Кели.

Спря, като чу името си, и се върна две крачки назад до отворената врата, покрай която току-що мина. Когато погледна вътре, Ди Ди Съливан почти беше излязла иззад натрупаното си бюро. Беше облечена както обикновено с широк панталон и също тъй широка блуза с якичка и три копченца. Беше вдигнала очилата високо на главата си, а микрофоните бяха скрити в късата й кестенява коса, в която вече се преплитаха белите паяжинки на нейните трийсет и шест години.

 

 

— Рано се върна — Ди Ди погледна часовника си Таймекс с кожена каишка, а произходът й от Тексас си пролича още щом отвори уста. — Смятах, че още броиш събраните пари. Как мина речта?

— Речта мина добре, а всичко за обяд беше продадено. Което означава, че ковчежето за проекта против насилието на децата се е понапълнило — отвърна Кели и се засмя. — Всъщност първо пуснаха касичката, а после беше речта.

— А филмът за децата, какви бяха отзивите за него? — Ди Ди му беше продуцентка, посвети му доста време и убеждаваше и други да направят филми на същата тема.

— Съжалявам, но си тръгнах, когато започна прожекцията, защото имам още много работа — в действителност Кели не можеше да понесе сцените на бити и малтретирани деца с техните изплашени очи и вида им на преследвани, както и никога не можеше да работи директно с деца. Винаги я обхващаше силно чувство на гняв. Но тази тема тя не обсъждаше с никого. — Имаш ли нужда от нещо?

Ди Ди й се усмихна широко и й показа вдигнат палец.

— Току-що говорих с прес агента на Джон Травис. Утре в един часа имаш обяд в Руската чайна със самия него.

Кели светна от надежда.

— Това значи ли, че се е съгласил да го представим?

— Все още не се ангажират. Твърдят, че искат Травис първо да се срещне с теб и да види как ще тръгне. Това е част от играта им. Ако питаш мен обаче, направо да отваряме текилата — хванахме го.

— Дано да си права — измърмори Кели, която по характер бе твърде предпазлива, за да споделя големия оптимизъм на Ди Ди.

— Сигурна съм — настоя тя и се облегна на рамката на вратата. — Боже мой, знаеш ли какво означава това, Кели? Навсякъде новият му филм чупи всички касови рекорди, а едва от две седмици са го пуснали. Още повече, че ролята му е написана направо за „Оскар“. Гледа ли го?

Кели кимна.

— Ходих на частна прожекция преди няколко седмици.

— И аз — Ди Ди се наведе и я изгледа твърдо. — Ако го представим в първото предаване, ще го гледат толкова хора, колкото и церемонията, когато раздават наградите на Академията. Помисли си какъв рейтинг ще имаме. Най-страхотният начален удар.

— Съгласна съм, но все пак мисля и за партньорката му. Някой успял ли е да открие дали са верни слуховете, че няма повече да се снима?

— Може ли някой да разбере истината от всички холивудски клюки около филма? — Ди Ди вдигна мършавото си рамо.

— Ако това излезе вярно, от него става страхотен материал за предаването. Защо, за Бога, Кит Мистърс ще се отказва от кариерата си, когато почти беше станала звезда? Просто няма логика — Кели се смръщи, после въздъхна. — За съжаление Хю въобще не смята, че темата е задължителна.

— Прав е, и ти го знаеш. Публиката не се интересува дали тя е обърнала гръб на американската мечта. И защо ли? В края на краищата не е патриотично. Зрителите само ще си помислят, че нещо е мръднала и трябва да се прегледа. Не биха гледали предаването, за да разберат какво става. Зрителите искат да гледат хора като Джон Травис, дето го бяха съсипали, а сега той отново се изкачва към върха.

— Какво говорите за Джон Травис?

Като се обърна, Кели се намери лице с лице с Линда Джеймс — кореспондентката на мрежата от Западното крайбрежие и нейна бивша съперница като водеща на новото предаване. Тя се усмихна на Кели хладно и не се опита да скрие блясъка на неприязън в сините си очи, излъчващи такава студенина, както и леденият син костюм, с който бе облечена.

— Здравей, Линда — каза го с равен глас, като си припомни, че заслужено или не, тази жена й стана враг, когато на нея й предложиха работата.

— Охо, това е кореспондентката на мрежата от Западното крайбрежие Линда Джеймс — Ди Ди скръсти ръце и ритна назад по касата на вратата. — Какво те носи точно тук при нас?

— Бизнес. Току-що разговарях с Хю. Казах му, че съм разочарована, дето няма да имам възможност да работя с него, но естествено му пожелах всичко най-добро — направи пауза. — И на теб желая същото, Кели. Знам, че съм малко позакъсняла, но приеми моите поздравления.

— Благодаря — Кели прие подадената й ръка. — Честно да ти кажа, до момента, в който ми предложиха работата, смятах, че аз ще ти пожелая същото.

— Сериозно? — Линда вдигна учудено златисти като косата й вежди. — Даже и след като сте толкова близки с Хю?

— Точно така — отговори Кели твърдо, като вътрешно настръхна от намека, че му е любимка.

Линда Джеймс не коментира повече и сведе очи към ръцете си, преди отново да ги вдигне към лицето на Кели.

— Всъщност след като Хю ми обясни какво ще бъде предаването и върху какво ще се фокусира, разбрах, че не предлага достатъчно предизвикателства, за да ми хареса. Обичам по-сочни истории, от които много може да се изстиска. Но смятам, че на теб повече ти отива лекотата в третирането на проблемите.

— Много е успокоително, като знам, че имам твоята подкрепа, Линда — Кели нарочно го каза със същия сладък глас като нея.

Линда сви устни, а после ги разтегна в нова неискрена усмивка.

— Когато идвах насам, двете говорехте за Джон Травис. Да не би случайно да се надявате, че ще вземете интервю от него?

Ди Ди се обади:

— Кели утре има обяд с него.

— Много хубаво — почти измърка думите. — Ние сме стари приятели с Джон Травис. Сега много го търсят и той започна да подбира в кои предавания да участва. Ще му кажа няколко думи за теб — усмихна се на двете. — Желая ви късмет — завърши и тръгна към асансьорите.

— Само че имам чувството, че ни желае лош късмет — промърмори Кели.

— Тя наистина ще каже нещо на Джон Травис — съгласи се с нея Ди Ди. — Само че да отмени интервюто. Определено не те обича, Кели.

— Приемам го като комплимент.

— Браво на теб — Ди Ди й се усмихна, а после рече сериозно: — Още по-добре ще бъде, ако внимаваш. Опасните змии са онези, които не гърмят, преди да ухапят.

— И аз възнамерявам да стоя настрана. В Айова нямахме много змии, но достатъчно подлеци. Те също действат неочаквано.

Ди Ди хвърли поглед към коридора, намръщи се и се обърна към Кели.

— Знаеш ли какво ме безпокой най-много?

— Какво?

— Че хората, които познават Линда Джеймс, сигурно мислят, че всички жени в телевизията са като нея — тя се отдели от касата на вратата и театрално потрепери, което разсмя Кели. — Не забравяй — утре имаш обяд.

— Ще накарам Сю да го запише в календара ми — обеща Кели, като имаше предвид помощничката си. Махна й и тръгна към своя офис.

Но когато влезе в преддверието пред офиса си, Сю я нямаше. Дневната поща и съобщенията, получени по телефона, бяха в ъгъла на бюрото й. Кели ги взе и ги отнесе в малкия си личен кабинет, който гледаше към Плаза.

Първо прегледа телефонните съобщения. След като никое от тях не изискваше незабавно внимание, Кели мина към пощата и хвърли на всички бегъл поглед, докато не стигна до написаната на ръка бележка от Катерин Рътлидж, която й благодареше за интервюто и изказваше възхищение от работата й.

Като я прочете, тя не си помисли за срещата с Катерин, а си спомни мига в събота вечер пред сградата, когато погледна към другата страна, на улицата и видя един самотен мъж, застанал на ъгъла. За част от секундата си помисли, че е Сам Рътлидж. Което беше невъзможно, разбира се, след като той беше на няколко преки разстояние на търга на вината.

Още по-неприятно бе разочарованието, когато разбра, че не е той. Напротив би трябвало да й олекне — и тя го постигна.

Телефонът на бюрото й звънна. Кели погледна към мигащата светлинка, после към вратата за преддверието. Щом никой не се обади след второто позвъняване, значи Сю още не се е върнала. Остави настрана бележката от Катерин и вдигна слушалката, натискайки бутона на мигащата светлина.

— Кели Дъглас — механично посегна за химикалка и бележник.

Операторката за междуградски разговори обяви:

— Искам личен разговор с мис Кели Дъглас.

— На телефона.

— Говорете, сър — чу се цъкане, което означаваше, че операторката е прехвърлила линията.

— Лизи, момичето ми, ти ли си? — гласът, омразното обръщение, което никога не беше използвано с обич, а само я дразнеше, накара Кели да застине на стола, а ужасът я обземаше на вълни. — Лизи, момичето ми, аз съм…

Тя го прекъсна.

— Знам кой е — веднага съжали за думите си и се ядоса на себе си, дето не се направи, че не го познава. Но вече беше късно. — Какво искаш?

— Онази вечер те видях по новините на телевизията. За пръв път. Отначало си помислих, че слухът ме лъже.

— Искаш да кажеш уискито ли? — сряза го тя.

— Открай време много си отговаряш устата.

— Какво искаш? Защо се обаждаш? — обаче тя се сети за отговора и с огорчение каза: — Да отгатна ли — пари искаш, нали?

— Заради семейство Рътлидж. Великата Мадам. Иска да ми вземе земята. Малко съм закъснял с плащанията, а сега вече не ми дава мира. Иска да й платя всичко или ще ми вземе земята. Къщата, лозята, всичко. Не мога да позволя това да стане. Трябва да ми помогнеш. Добре си се подредила, имаш хубава служба в телевизията, печелиш много пари. Трийсет и пет хиляди няма да са чак толкова за теб.

— Не! — отказа бързо тя.

— Ти трябва да ми помогнеш. Няма кой друг. По дяволите, дължиш ми го!

— Не ти дължа нищо! — гневът, който се събираше, избликна. Гласът и тялото й се разтрепериха. — Нищо, чуваш ли?

— Лизи, момичето ми, ти да не си мислиш…

Но тя не искаше повече да го слуша. Това, което чу, й беше достатъчно.

— Никога повече не се опитвай да ме търсиш.

— Не го казваш, наистина, нали?

Кели тресна телефонната слушалка, прекъсна възражението му, а после, притисна лицето си с ръце, като се мъчеше да излезе от шока, гнева и спомените. Мразеше го. След толкова години се надяваше, че е умрял. Искаше й се.

Плъзна пръсти в косата си и заби нокти в черепа си. Обзе я страх, който винаги идваше след гнева.

— Господи, какво направих? — Кели завъртя стола си към прозореца и се загледа навън с невиждащи очи. Сви ръце върху стомаха си, опитвайки се да спре гаденето, породено от паниката, която я обхвана.

Трябваше да му изпрати парите. Имаше трийсет и пет хиляди. Още откакто започна да работи в телевизията, постоянно спестяваше. Отделяше всеки долар, който успееше. С капитализиране на лихвата имаше почти петдесет хиляди. Защо просто не му даде парите, за да му затвори устата?

Това беше чисто изнудване, даваше си сметка. А той нямаше да спре на трийсет и пет хиляди. Облегна глава на рамката на прозореца и затвори очи. Щеше да стане също както по-рано, когато й взимаше всеки цент, който спечелеше. Успяваше да задържи само онова, което скриваше от него.

Не, права беше, че не му ги даде. Опита се да се убеди в това.

А ако се разприказва? Ако започне да говори на хората за нея? А ако…

— Стига. Край — Кели се стегна, отметна глава назад и се загледа в тавана, примигвайки от сълзите, които пълнеха очите й. — Ами ако каже на всички? Кое е най-лошото, което би могло да се случи?

Отговорът беше лесен. Хю, Ди Ди, всички от екипа, всички в мрежата щяха да разберат истината за нея — как е живяла, как е отгледана, всички унизителни подробности от нейния и на семейството й живот. Някои биха се възхитили от успеха, който е постигнала, независимо от всичко, но по-сигурно е, че ще я съжаляват, а тя ненавиждаше съжалението. Мразеше го!

Беше го изпитвала и по-рано и бе успяла да го преодолее, би могла да го направи отново. Не е краят на света: няма да загуби работата, кариерата си. Каквото и да се случи, ще се справи. Налага се.

— Кели?

Хю беше в офиса й и споменаваше името й втори път, а с едната си ръка още държеше вратата отворена. Гледаше я навъсен. Кели го забеляза.

— Ди Ди току-що ми каза за срещата на обяд утре с Джон Травис… — той се навъси още повече и я изгледа с присвити очи. — Кели, добре ли си?

Кели кимна веднъж и като извинение за моментната разсеяност се хвана за слепоочията, където чувстваше туптене.

— Имам главоболие, това е всичко.

— Да отгатна ли защо? — подметна той и Кели се смръзна за част от секундата, мислейки, че е чул разговора по телефона и знае всичко. — Заради Линда Джеймс. Ди Ди спомена, че те е заяла. Не й обръщай внимание, Кели.

Линда Джеймс. Като че ли срещата й с тази жена бе толкова отдавна, че Кели я беше забравила.

— Добре — отново кимна.

Той я изгледа внимателно.

— Сигурна ли си, че си добре? Много си бледа.

Тя го погледна. Дали да не му каже истината сега, преди да я открие по друг начин? Това е идеална възможност да му се довери. А ако нищо не се случи? Не е ли по-добре да изчака?

Когато той направи крачка към нея, Кели веднага се дръпна назад към бюрото си, оставяйки пространство помежду им. Чувстваше се твърде слаба, готова да рухне от най-лекото докосване.

— Бледата кожа отива на червена коса — търсейки начин да смени темата, тя вдигна картичката от бюрото си. — Днес я получих по пощата от Катерин Рътлидж. Благодари ми за интервюто.

— От Катерин може да се очаква точно това — Хю пое картичката от ръката й и набързо я прочете. — Тя е от онова време, когато подобни любезности са били стриктно спазвани.

— И аз мисля така — измънка Кели, колкото да подкрепи разговора.

— Много интересно — той леко потупа картичката с пръсти. — През последните дни все си мисля за една идея… — спря и сви вежди. — Взе ли нещо за главоболието?

— Не. Щях да помоля Сю, когато се върне, да ми даде аспирин, ако има — излъга тя, а после си спомни: — Тя трябва да отбележи и обяда ми с Травис, както и да издири всичко, писано за него. Искам да знам колкото се може повече за живота и кариерата му, преди да се срещнем утре.

— Имаш цял следобед на разположение — отбеляза Хю и остави картичката върху писмата й. — Друг път ще поговорим за идеята ми.

— Радвам се — Кели успя да се усмихне, когато той тръгна към вратата. Тя взе листчетата за телефонните съобщения и се престори, че ги преглежда, докато стъпките му заглъхнаха. Втренчи се в телефона и се зачуди какво да прави, ако той отново й се обади.

 

 

Бавно, механично, Лен Доуърти сложи слушалката обратно върху вилката и се взря в апарата. Тя нямаше да му даде парите, това му стана ясно, както и омразата, която усети в гласа й. Господи, какво ще прави сега?

Напълно трезвен, след като не беше поемал капка алкохол през последните шест дни, той се залюля към извитата алея покрай няколко бутика, след това покрай входа на хотела „Сейнт Хелена“ и излезе на главната улица. Двете ленти на платното бяха блокирани с коли — линкълни и мерцедеси, пълни с летовници, камиони от фермите създаваха непрекъснат шум от боботещи мотори. Високо бе закачено знамето на хотела, което се развяваше от силния вятър.

Доуърти не виждаше и не чуваше нищо около себе си. Чувстваше, че му се повръща от страх. Блъсна се в един едър мъж с жълти бермуди и риза на хавайски цветя, без въобще да го забележи.

— Гледай къде вървиш.

Острата забележка също не се отрази в съзнанието му. Струваше му се, че всеки момент коленете му щяха да се подгънат. Хвана се, за да се задържи на стар електрически стълб, който осветяваше главната улица. Застана там.

Толкова беше сигурен, че тя ще му даде парите. Толкова сигурен… Потърка с ръка очите си. Дали не беше само лош сън. Но не беше. Щеше да загуби земята. Беше дал обещание на Бека.

Учестеният му дъх мина в слаби ридания и той се облегна на стълба. Нямаше какво да направи, към кого да се обърне, никой не би му дал толкова пари. Без тях семейство Рътлидж ще му вземе земята.

— Те ще спечелят — прошепна и вдигна очи към небето, без да обръща внимание на отвратените погледи на минувачите. — Не мога да ги спра, Бека. Няма при кого друг да отида, който да се застъпи за мен пред Рътлидж…

Гласът му заглъхна, докато се взираше в синьото небе, а една мисъл бавно се оформи в съзнанието му. Семейство Рътлидж. Може би не всичко още е загубил. Налагаше се да опита. Бека би искала да опита.