Джанет Дейли
Любов и омраза (5)

Пета глава

Прожекторите в студиото бяха запалени и обливаха пулта и водещите в гореща светлина. Зад озареното пространство останалата част от студиото тънеше в сянка. Големите студийни камери и операторите, осветителите, звукооператорите, гримьорът, помощник-продуцентите, както и студийният мениджър се мяркаха като неясни фигури, наредени около спикерите. Всички внимаваха да не се спънат в плетеницата от черни кабели на пода.

Седнала зад пулта, Кели гледаше право към камерата й очакваше сигнала, който щеше да е само след секунди. Дългата й коса беше сплетена, няколко кичура се бяха изплъзнали и омекотяваха чертите й и скриваха микрофона забоден отзад на яката й, който я държеше в директен контакт с контролната зала и техниците на партера. Друг микрофон бе забоден на ревера на тъмносиньото й сако и изглеждаше като украшение редом със синьо-златистия копринен шал с индийски мотиви на врата й.

Червената лампичка на камера номер три светна, последван от очаквания сигнал, подаден с ръка.

— Губернаторът Куомо днес пристигна в Ню Йорк… — когато Кели започна да чете копието по телепромптера^[1], стратегически разположен точно под камерата, екранът му притъмня. Без забележима пауза Кели продължи да чете от листата, сложени пред нея — същия текст като онзи, който й се подаваше от промптера, но който и тя държеше за всеки случай… — … да се срещне с управата на града и да се обсъди каква подкрепа държавата би могла да осигури, за да помогне на града за излизане от настоящата бюджетна криза. Повече подробности от Джон Даниелс.

Застанала срещу камерата, Кели изглеждаше съвършено спокойна, но по микрофончето чуваше как продуцентът крещи нарежданията си в контролната стая, а режисьорът ги повтаря, добавяйки от свое име още някои отбрани неприлични думи. Тя хвърли поглед надолу сякаш към листата, а всъщност към малкия монитор, скрит в бюрото. Там виждаше само лицето си.

По телевизията три секунди мъртво време изглежда като цяла вечност. Настръхнала от нерви, Кели подготви листата за следващия репортаж в програмата. Лицето й изчезна от екрана и на негово място се появи Джон Даниелс, застанал пред кметството.

— Добре — обади се помощник-режисьорът. — Лентата е дълга минута и половина, тогава се връщаме на теб, Кели.

Тя кимна и се облегна на стола с отпуснати ръце. Извиси глас към всички в студиото:

— Ако сте искали последното ми предаване да се запомни, направихте такава бъркотия и мога да ви кажа, че успяхте.

Няколко души се засмяха зад камерите, а колегата, с когото водеше новините, се захили.

— Само искахме да се уверим, че няма да забравиш вълнението от предаванията на живо.

— Много благодаря — измърмори тя сухо.

Първата малка неприятност стана минути преди да я пуснат в ефир. Помощник-режисьорката дойде при Кели, докато техникът по звука правеше проба с микрофона й. Предупреди я, че няма да интервюира Робърт Мондави, тъй като полетът му закъснял и той няма да успее да дойде навреме в студиото.

— Значи махаме тази част — замисли се дали не може да вмъкне кратко съобщение за търга на вината в събота.

— Не. Таунсенд е намерил друг. Сега го гримират.

— Кой е? — Кели мразеше да прави интервю, без предварително да познава госта или да е запозната с биографията му, с какво се занимава и с някои подробности, които биха били интересни за зрителя. Твърде много рискуваше да му зададе някой глупав въпрос, който би разкрил невежеството й.

— Не си спомням името, но не се тревожи — ще напишем няколко думи за представяне, а също и въпроси — тъкмо успя да го изрече, и я извикаха, а Кели остана с неприятното чувство, че може би ще има четири много дълги и напрегнати минути в ефир, които ще трябва да запълни с непознатия гост.

Три минути преди започване на предаването един прожектор изгърмя и засипа със стъкла част от пулта. Малко след това, една муха кацна върху носа на Кели и се заразхожда по бузата й. Положението се влоши от факта, че на екрана говореше някой от службата за почистване на града. Последното беше внезапната неизправност на телепромптера.

Това бе почти достатъчно, на Кели да се убеди, че въобще не й върви при последната поява в предаването. Все пак се пошегува с екипа:

— Без повече изненади, момчета. Окей?

— Представете си, че забравим, да я изненадаме с онази торта — обади се операторът Рори Тъбс.

След предаването екипът бе планирал поднасяне на торта и малко парти за сбогуване с Кели, което не можа да остане в тайна в сградата.

— Торта ли? Нещо греховно и скъпо, предполагам — захили се Кели.

— Може и да не е скъпа, но определено е греховна — обеща Рори, чийто смях предизвика усмивките и на останалите.

— Каква е тортата? — Кели на шега подпря ръце на хълбоците си.

— Десет секунди, остават — предупреди режисьорът. Кели видя, че устройството за четене под камерата отново работи, и набързо направи проверка дали встъпителните думи в нейните листове отговарят на едро написаните думи на екрана. Точно така. Девет-осем-седем-шест-пет-четири-три-две…

При сигнала, даден с ръка, тя се обърна към камерата.

— По време на престоя си в Ню Йорк губернаторът Куомо ще посети и сенатора Дан Мелчър. Сенаторът още е в болницата и раната му, нанесена от куршум, изстрелян към него в началото на седмицата, заздравява. Според говорителя на болницата положението на сенатора се определя като „подобряващо се“. Очаква се пълното му възстановяване.

Продължи колегата й, като прочете встъплението към следващата новина, след което щеше да има реклама. Тъй като камерата не я следеше, Кели откачи микрофона си и го издърпа изпод жакета си, остави го върху стола, изправи се и тихо излезе иззад пулта. След рекламата идваше прогнозата за времето, а после — интервюто на Кели с неизвестния гост. Оставаха й почти пет минути, за да научи всичко, което можеше, и имаше намерение ползотворно да използва времето си.

Сали О’Мейли — една от помощник-режисьорките, която редовно придружаваше гостите в студиото, я пресрещна в края на пулта и й подаде два листа жълта хартия.

— Представянето и въпросите — каза много тихо, а после посочи: — Насам.

С предположението, че Сали я води да се запознае с госта, Кели я последва, прескачайки внимателно жиците, опънати по пода. Забеляза Хю Таунсенд, застанал в дъното на студиото с още двама души. Погледът й падна върху слаба изправена жена от дясната страна на Хю. Летният й костюм в пастелно розово несъмнено бе Шанел, а добре подстриганата й бяла коса…

Боже Господи, та това е Катерин Рътлидж. Кели се смръзна, обхвана я чувство на паника. Не можеше да се изправи пред нея. Не би си позволила риска да бъде разпозната. В никакъв случай.

Ала как би могла Катерин Рътлидж да я познае? Тя не беше високото дебело момиче с очилата и мазната коса, което Катерин помнеше. Беше се променила. Със сменено име, външност, живот — всичко.

Все пак това не намали високото напрежение, което я обхвана, когато приближи тримата. Обаче бе твърде опитна, твърде добре обучена, за да позволи това да проличи в израза й.

Хю се усмихна като безмълвен поздрав към нея, а в лешниковите му очи проблясваше победоносна искра. С безупречни маниери се обърна към Катерин Рътлидж.

— Катерин, бих искал да ви представя Кели Дъглас. Тя ще прави интервюто с вас — и после обратното: — Кели, това е Катерин Рътлидж.

— За нас е чест да ни бъдете гост, мисис Рътлидж — отблизо Кели видя, че почти не е остаряла през последните дванайсет години. Погледът й все още беше остър и умен, а поставеният в гримьорната грим само заглаждаше лицето й и скриваше голяма част от бръчките й.

— Мис Дъглас — Катерин протегна облечена в бяла ръкавица ръка — кралски жест, който Кели добре помнеше. Той беше тъй незабравим, както и гласът и — режещ като стъкло. Когато Кели освободи ръката й, Катерин я използва, за да насочи вниманието й към третия член на групата. — Това е внукът ми Сам Рътлидж.

Кели се обърна и погледна към лице силно и изпито, цялото набраздено в сенки, ъгловато. Мекото момчешко излъчване, което си спомняше, бе изчезнало. Всъщност го беше виждала само няколко пъти. Нищо чудно, след като въобще не са се движили в един и същи кръг. Сам Рътлидж принадлежеше към винопроизводителите с техните лъскави спортни коли, партита на поляна; те се обличаха по последна мода, докато тя… — не, няма да си спомня. Отказва да мисли за тогава. Отдавна бе загърбила онзи живот.

— Добре дошли в Ню Йорк, мистър Рътлидж — изрече тя, усещайки как очите му я изследват с интерес. По погледа му не долови, че я е познал, въпреки всичко напрежението й нарасна до крайна степен, ускори се и пулсът й. Реакция, която Кели отдаде само на нерви и нищо повече, макар и да не можеше да си обясни защо.

— Мис Дъглас — не й подаде ръка, а само се усмихна. От движението на устата му трапчинките му се вдлъбнаха още повече, сенките се разнесоха и лицето му стана привлекателно.

— Вие ще участвате ли в интервюто, мистър Рътлидж? — запита тя, докато вътрешно недоумяваше как щеше да мине всичко това.

— Не — той леко поклати глава. — Аз само придружих Катерин до студиото.

На Кели и се стори странно, че той нарече баба си по име, но беше твърде заета, за да му обърне по-голямо внимание.

Зад гърба си чуваше гласове, които сигнализираха за началото на рекламата. Кели се обърна назад. Две камери се оттеглиха от пулта, операторът подритваше събраните кабели по пътя си, докато ги придвижваше към десния край на пулта. Запалиха горните лампи и те блеснаха над двата стола, сложени под ъгъл един към друг, разделени от кръгла маса. Един осветител забърза натам и постави бутилка с вино и чаша с високо столче до вазата, в която бяха аранжирани лилии и рози.

Младата помощник-режисьорка сръчка Кели.

— Защо не отведеш мисис Рътлидж да седне и да се нагласи преди интервюто?

— Да — поколеба се за миг, стараейки се да овладее парещата болка в стомаха си и заричайки се мислено последното си интервю да направи най-добро от всички досега. Това бе фокусът, от който се нуждаеше. — Бихте ли ме последвали, мисис Рътлидж?

Жената кимна и Кели я поведе, като внимаваха да избягват жиците.

Хю ги наблюдаваше как се отправят към аранжираното за разговори място. Едно движение отклони погледа му към Сам Рътлидж.

— Баба ви е в добри ръце — увери го Хю. — Кели е изключително талантлива и има невероятен глас.

— Да — но той не си мислеше за гласа й от телевизионния екран, когато говореше с подчертано твърд тон. Спомняше си за топлия й приятелски тембър, когато се шегуваше с екипа, преди да започне предаването.

Когато двете жени стигнаха местата си, големите студийни камери им препречиха гледката.

— Хайде да отидем там — Хю посочи в друга посока. — Ще можем по-добре да чуваме и да гледаме монитора.

— Както кажете — Сам последва Хю Таунсенд вдясно зад камерите.

От този ъгъл Сам необезпокоявано виждаше масата. Катерин вече бе седнала на по-далечния стол като на трон. Кели Дъглас все още беше права, потупваше с пръст устройството на ухото си и с поклащане на главата даде знак, че не чува. В тъмния ъгъл на студиото кестенявата й коса изглеждаше почти черна. Когато прожекторите бяха насочени към нея Сам беше забелязал, че червенее.

Техникът по звука се втурна към тях. Кели се обърна с гръб към него и към Сам. Вдигна жакета й, за да провери батериите, прикачени към колана на полата й и така Сам успя да зърне синята коприна и дантели на камизолката, която носеше отдолу. Стори му се, че контрастът с жакета е интересен.

След намесата на техника явно слушалката й проработи. Тя се обърна към него с усмивка.

— Сега се чува ясно и силно. Благодаря ти, Карл.

Мъжът отвърна с вдигане на един пръст и се отдалечи, тъй като режисьорът извика:

— Моля, тишина. След двайсет секунди започваме.

Кели седна и подхвърли нещо на Катерин, което Сам не успя да долови. След това се наведе над листовете в скута си и бързо започна да пише нещо с химикалка.

— Петнайсет секунди — прозвуча предупреждението.

Сам погледна към монитора и видя как на екрана се появява график за температурите. Но както винаги той си мислеше за лозята и за производството на вино, за работата, която има да се върши. Беше отложил разсаждането на лозите на мястото на Сол за след завръщането си. Бутилирането на двегодишното каберне совиньон продължаваше под зоркото око на Клод. Мерлото също предстоеше да се бутилира.

Лен Доуърти не представляваше грижа за него, поне засега. Преди да тръгнат за Ню Йорк, шерифът им се обади и им съобщи, че е задържан в Сейнт Хелена, подведен под отговорност за нарушаване на обществения ред в нетрезво състояние. В момента Доуърти се намираше в градския затвор и излежаваше четиридневна присъда.

След малко Сам отново хвърли поглед към Кели Дъглас в монитора. На екрана показаха заставка за винарския търг, където беше изписан часът, мястото, цените на билетите и съобщението, че печалбите са предназначени за благотворителни цели.

Вътрешно му се искаше да се срещнат с барон Фужер, да пропуснат търга и да се върнат вкъщи. Но си даваше сметка, че може би това е последната голяма проява, в която участваше Катерин. Бог е свидетел, че тя бе посветила целия си живот, цялата си енергия на имението Рътлидж, на лозята и на вината. Заслужаваше да блесне с вината, които предлагаше.

Сам не се съмняваше, че търгът щеше да се окаже триумф за вината на имението Рътлидж. Катерин бе дарила кашон каберне совиньон от резерва на имението Рътлидж реколта 1973 година — вино, което всеки експерт определяше като класическо — най-високата похвала, която може да получи вино. Бутилки от тази реколта можеше да се намерят само в изби на частни колекционери. Последния път, когато една-единствена бутилка от реколта ’73 бе предложена на търг, а това беше преди седем години, тя беше продадена за петстотин долара — феноменална сума за калифорнийско вино. Цената на целия кашон можеше да стигне десетки хиляди.

Малко би било да се нарече това триумф, разсъждаваше Сам.

До него Хю Таунсенд се обади:

— Прекрасно. Абсолютно великолепно.

Сам се обърна, погледна го, леко намръщи чело. Таунсенд стоеше с едната ръка сгъната пред гърдите си, а лакътят на другата опрян върху нея, и замислено търкаше устата си с пръсти.

Улавяйки въпросителния поглед на Сам, той посочи с пръст.

— Тя изхвърли по-голямата част от увода и написа нов. Възхитително — прошепна тихо.

Едва тогава Сам насочи вниманието си към онова, което казваше Кели Дъглас.

— … наистина може да се смята за легенда. По време на сухия режим, докато другите изкореняваха лозята си и ги превръщаха в плодни градини, тя тайно продължаваше производството на вино. В същото време пресади лозята и засади най-добрите пръчки, селекционирани и внесени от Франция, тя винаги е била твърдо убедена, че сухият режим все някога ще свърши. Вяра, която историята потвърди. Ако запитате, който и да е ценител в Калифорния за вината на имението Рътлидж, той ще заговори със страхопочитание за виното на Мадам — Кели спря и се усмихна на Катерин. — Както вече ви казах, но искам да повторя, за нас наистина е чест да сте наша гостенка, мадам Рътлидж.

— Благодаря, но удоволствието е мое — Катерин наклони глава настрани, изразът й излъчваше очарование, което беше част от присъщото й достойнство.

— Любопитно ми е защо ви наричат „Мадам“?

— Започна преди години — махна с ръка и така и не уточни броя им. — Когато като булка за пръв път отидох в имението Рътлидж, прислужниците се обръщаха към мен с „младата мадам“, за да правят разлика с майката на съпруга ми, която все още бе жива. По-късно, когато се върнах от Франция след смъртта на съпруга ми, заедно с мен дойдоха и Жирар Брусар и внукът му Клод. Независимо от сухия режим в Америка по онова време Жирар се съгласи да стане майстор на вината на имението Рътлидж. Служба, която сега изпълнява Клод. Тъй като са французи, и Жирар, и Клод се обръщат към мен с Мадам. Оттам започна.

 

 

Кели знаеше, че при връщането от Франция заедно с нея са били и двамата й синове, носела е лозовите пръчки за лозето, с тях е бил и ковчегът с останките на съпруга й, но тя бе предпочела да не го споменава.

— Известно ми е, че напоследък рядко напускате долината Непа. Дали е просто съвпадение, че двамата с барон Фужер ще присъствате на тазгодишния търг на вината в Ню Йорк, или е верен слухът, че със сина си Джилбърт си съперничите за джойнт венчър с фирмата Шато Ноар на барона?

Катерин се усмихна приятно.

— При съществуването на толкова големи винарни като тези на Петрюс, Лафит-Ротшилд, Мое и Шандон, които вече съществуват в долината, винаги ще се носят слухове. Обаче ако ме питате дали ще се видя с барона, докато съм в Ню Йорк, тогава отговорът е, да. Семействата ни са близки от много години.

Кели й даде много висока оценка за това, че толкова умело отклони въпроса й. Възрастта не беше намалила нито остротата, нито бързината на ума й. Тъй като оставаше по-малко от минута, тя нямаше време да се спира по-подробно на въпроса.

— За никоя майка не е лесно да се състезава със сина си в един и същи бранш дали по въпроса за производството на хубави вина или за каквото и да е друго. Предполагам, че съперничеството между вас и сина ви не е по-различно.

Катерин наклони глава на една страна и се усмихна на Кели с учуден поглед.

— Но вината от имението Рътлидж нямат съперници, Кели.

Инстинктивно Кели усети, че това е най-добрият завършек на интервюто. Обърна се към камерата.

— Онези, които утре ще присъстват на търга на вина, съм сигурна, ще се уверят лично в това. Благодаря ви, че бяхте с нашата гостенка Катерин Рътлидж от известното имение Рътлидж в Калифорния. За всички присъствието ви беше голямо удоволствие.

Интервюто мина без грешка и Кели го знаеше. След напрежението то поне й предложи известно успокоение на нервите.

Веднага щом започнаха рекламите, Кели се извини и се върна на стола си зад пулта, като остави Катерин в ръцете на Сали О’Мейли.

Последните останали минути от предаването минаха като в мъгла. Кели не си ги спомняше. Знаеше само, че направи някаква подходяща забележка, когато колегата й обяви на зрителите, че тя ги напуска, тъй като отива на по-отговорно и добро място, и тя спомена предаването по най-гледаното време. Но да я убият, не можеше да повтори какво бе казала.

Докато имената на участниците в предаването течаха на фона на двамата с колегата й, тя се усмихваше и кимаше, като се преструваше, че слуша забележките на екипа. В мига, в който изгасиха прожекторите, на Кели й се прииска да хвърли листата във въздуха от облекчение. Но не можеше да направи подобно нещо пред хората, особено след като не искаше никой да разбере какво изпитание бе интервюто за нея.

Откачи микрофоните от ревера и от ухото си по-бързо от обикновено, тъй като беше гневна и уплашена след срещата с Катерин Рътлидж. Изплашена, защото два пъти се хвана, че се свива в стола си, за да не изглежда толкова висока. Освен това не искаше да й даде възможност да я гледа. Това не й харесваше. Не желаеше да й напомнят за миналото. То нямаше нищо общо с това коя е и какво представлява сега. Беше се отрекла от миналото, загърбила го бе отдавна и не го искаше отново.

След като изгасиха горещите телевизионни светлини, се усети хладината от климатизатора. Кели пое дъх и тогава забеляза, че са включени обичайните светлини в студиото. Направи крачка настрани в пулта и замръзна на място.

Хю не си бе тръгнал след интервюто. Стоеше до вратата и я чакаше. Катерин Рътлидж и внукът й бяха с него. На Кели й идеше да им изкрещи да се махат. Естествено, че не можеше, както и не го направи.

Опита се да изглежда спокойна.

— Смятах, че вече сте си тръгнали — рече, без в гласа й да се усети никакъв упрек.

— Катерин поиска да остане и да те поздрави за познанията в областта на винопроизводството, както и в историята на имението Рътлидж — обясни Хю, почти самодоволно усмихнат. — Признавам, че преди интервюто, не успях да я предупредя, че си родена в долината Непа.

— Наистина ли? — Катерин отново я изгледа с интерес.

— Страхувам се, това означава и че съм израсла в долината Непа — бързо се намеси Кели. — Признавам, че дълго живях с очарованието на родното си място. А що се отнася до познанията ми по отношение на вината, Хю има навика да инструктира всеки, който е с него, относно добрите качества на виното и винопроизводството, независимо дали човек иска да го научи или не.

— Вие явно сте схватлива ученичка — забележката дойде от Сам Рътлидж.

Тя леко се обърна към него.

— Благодаря — независимо от всичко, което изживяваше, Кели го погледна в очите и отново усети присъствието и привлекателността му. Ако беше друг, а не Сам Рътлидж, би го изгледала още по-подробно, би подложила на изпитание силата му, за да разбере дали усеща нещо повече от физическо привличане. Обаче в този случай не й оставаше нищо друго, освен да се опита да не му обръща внимание.

— Кели е повече от усърдна ученичка — намеси се Хю. — Тя е новоизгряващата звезда на NBC. Всъщност от този момент нататък тя е в щата на мрежата като домакин на магазинно предаване в най-гледаното време.

— Поздравления — Сам стисна ръката й.

— Благодаря — тя остави ръката си в неговата за съвсем кратко.

Кели Дъглас бе привлекателна жена, нещо, което и по-рано бе забелязал, както зърна и дантеленото бельо, което тя носеше под жакета. Обаче предпазливостта зад фасадата и спокойствието й привлякоха любопитството и интереса му.

— Да не ви задържаме, мис Дъглас — обади се Катерин за облекчение на Кели. — Исках само да ви поздравя за интервюто. Може би някога пак ще се видим.

— Разбира се — обеща Хю. — Довечера Кели ще бъде на приема.

— Може да закъснея, Хю — предупреди Кели. — Екипът е приготвил торта в моя чест, а може да има и други изненади.

— Късно или не, но ще те чакам. Смятай го като нареждане на новия си шеф.

— Добре — тя се усмихна официално, тъй като не успя да измисли начин да се измъкне.

— До довечера, мис Дъглас — смънка Сам, когато се разделяха.