Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tangled Vines, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Икономова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobich(2010)
- Разпознаване и корекция
- Sianaa(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Джанет Дейли. Любов и омраза
ИК „Бард“ ООД, София, 1995
Редактор: София Бранц
История
- —Добавяне
Двадесета глава
Подгизнала до кости, Кели се втурна в къщата и се втурна нагоре по стълбите. Беше изминала половината, когато входната врата се отвори. Тя хвърли поглед назад и видя Сам с телефона в ръка.
— Кели, почакай — резкият му тон обаче само я накара да забърза още повече.
Сам тръгна след нея, взимайки по две стъпала наведнъж. Стигна до стаята й в мига, в който тя затваряше вратата. Той изпъна ръка и я спря. Кели отстъпи назад, когато Сам влезе. Той направи още една крачка към нея и тогава прозря страха в очите й. Това веднага го спря. Беше сърдит, по-скоро гневен. Остави телефона върху един стол и се опита да се овладее.
— Трябва да поговорим, Кели — каза, стараейки се да говори по-спокойно. Между тях имаше разстояние от метър и половина, но той не понечи да се приближи.
— Не сега. Мокра съм и ми е студено. Трябва да се преоблека. Както и ти — беше се прегърнала през раменете, но стойката й беше отбранителна.
— Да, сега — заяви Сам. — Снощи те оставих на мира, но нямам намерение да го правя и тази вечер.
— Какво искаш? Извинение ли? Добре, съжалявам, че не ти казах, дето е бил там. Не знам защо го направих. Бях объркана, разбра ли? Просто не мога да ти обясня — обърна се малко настрани явно възбудена. — Даже аз самата не мога да си дам обяснение.
— Значи не те е обиждал и заплашвал?
— Не — Кели поклати глава, после я отметна назад и погледна към тавана, здраво стиснала устни. — Говорихме. Всъщност спорихме. Опитах се да го убедя да се предаде на полицията, но думите ми отидоха на вятъра — наведе глава и тежко въздъхна. — Продължава да се кълне, че е невинен, че няма да се върне в затвора заради нещо, което не е извършил — спря, обърна лице към него и го погледна сърдито. — А ти ме питаш дали му вярвам или не. По-добре от теб знам всички лъжи, които ми е казал. Но просто… се замислих. Дали не е като историята с малкото овчарче? Да не би този път да казва истината?
— Кели — той пристъпи към нея.
Тя незабавно се отдръпна.
— Господи, защо ти разказвам тези неща? Това няма нищо общо с теб. Абсолютно нищо.
— Мисля, че има.
Тя се обърна, сълзи блестяха в очите й.
— Ще престанеш ли? Няма ли просто да престанеш, Сам? Нямам нужда от твоето съжаление. Нямам нужда, който и да е да изпитва съчувствие към мен.
В гласа му прозвуча собственият му гняв.
— За твоя информация не те съжалявам. По дяволите, Кели, тревожа се.
— И защо? — запита тя.
Той я изгледа мрачно.
— Някога минавало ли ти е през ум, че може да съм се влюбил в теб? — в очите й проблесна изумление. Тя отстъпи крачка назад и лицето й съвсем пребледня. — Виждам, че тази възможност направо те плаши — прошепна той.
— Не може да знаеш какво чувстваш. Познаваме се съвсем отскоро.
— Колко време е необходимо човек да се влюби в някого? — отвърна й Сам. — Ден? Седмица? Месец? Два?
— Не знам. Само мисля…
Тя отново се готвеше да се дръпне, но този път Сам не й позволи. Той мина разстоянието между тях на две крачки, грабна я за китката и я обърна към себе си.
— Не ме интересува какво мислиш. Кажи ми какво чувстваш.
— Искаш да знаеш какво чувствам, така ли? Не искам да се интересувам от теб. Беше грешка да се обвързвам с теб, по какъвто и да е начин. Каквото и да има между нас, няма да е за дълго.
— Така ли? Тогава може би трябва да се възползваме от момента — Сам я привлече към себе си и провря пръсти през мократа й коса, отдръпна главата й назад, а устните му докоснаха нейните.
Кели се изпъна, протегна ръце, за да го спре, а пръстите й се впиха в него. Тя се съпротивляваше на силните му ръце, търсеше гладните му устни. Искаше да се бори с него, но това означаваше да се бори със себе си. Да изгубиш битка никога не е по-лесно, нито пък по-удовлетворително.
Ядосан и объркан, Сам впиваше устни в нейните отново и отново. Тази нощ той щеше да й покаже, че онова, което ги свързваше, беше нещо по-особено, единствено, правилно. Тя не трябваше да мисли за нищо, нямаше да си спомня за никого — само за него.
Тя му се отдаде напълно и изцяло. Устните й омекнаха и се разтвориха. Той долови безпомощния звук, който излизаше от гърлото й. Зад прозорците гърмеше и святкаха мълнии, но истинската буря се разрази вътре, като помете и двамата във водовъртежа си.
Сам усети, че пръстите й дърпат предницата на ризата му. Той започна да съблича мокрите дрехи от себе си и от нея, без да го е грижа дали не къса нещо. Беше разгорещен и бързаше, бутна я в леглото, претърколи се след нея, а устните му нетърпеливо целуваха облятото й от дъжда лице, а ръцете му лакомо я опипваха и изследваха.
В нов пристъп на енергия Кели се хвърли върху него, целувайки цялото му тяло. Но не само това. Движеше се с него и се задъха от удоволствие, когато Сам хвана бедрата й, навлезе в нея и я изпълни. И не само физически. Колкото и да беше замаяна, Кели същото разбра.
Тя отметна глава назад, тялото и се изви от напрежение. По-здравомислещата част от съзнанието й подсказваше, че не бива да го обича, че не желае да има нужда от него. А после ръцете й се спуснаха по гърдите му и тя се наведе над устните му.
Затваряйки очи, Кели го остави да я отведе там, където реалността изчезваше и където любовта беше много повече от думи.
Докато се успокояваха, Кели лежеше полузакрита от него, главата й, сгушена в мишницата му, се движеше с бавното вдигане и отпускане на гърдите му. Дишането и се нормализираше. Смътните опасения пак започнаха да се пробуждат. Но за момента се бе отпуснала от нежното докосване на ръката му върху влажната й коса.
— Какво изпитваш сега? — прошепна Сам.
— Хубаво ми е — призна Кели. — Съвсем хубаво.
Измина дълга минута, в която се чуваше само постоянното потропване на дъжда върху перваза. Помисли, че той е останал доволен от отговора й.
— Но? — попита я Сам с леко раздразнение. — Като че ли чух още нещо.
— От допира, целувките, любовта. Май само това — каза тя, а ръката му спря върху косата й. Вдигайки се на лакът, Кели дръпна косата си назад, за да го погледне, и забеляза нетърпение и недоверие в погледа му. — Може би нищо повече от това.
— То си личи — Сам внимателно я обърна по гръб и се надигна над нея. — Не отричам, че обичам тялото ти, гърдите ти — сложи ръка върху едната. — Обичам да чувствам как дългите ти крака ме, обгръщат — плъзна ръка от талията по бедрото й. — Много пъти, даже повечето, трябва само да те погледна, за да те пожелая. Но чуй ме внимателно, обичам жената, която живее в това тяло.
Погледът, гласът, изразът му й го доказваха.
— Откъде си толкова сигурен? — попита Кели.
Той нежно сложи пръст между веждите й и се усмихна тъжно.
— Как можеш да бъдеш толкова неуверена?
— Много лесно, Сам. През последната седмица животът ми се обърна с главата надолу. Не съм сигурна дали имам работа, май даже и кариерата ми свърши, а и ти се появи — тя го погали, харесваше твърдостта на мускулите му, силата им. — Може би съм се вкопчила в теб за по-голяма сигурност. Ако е така, няма да продължи дълго. Трябва да сложа ред в живота си Сам.
— И да изхвърлиш някои неща, така ли? — взе ръката й, целуна дланта й, като непрекъснато я гледаше в лицето. — Само че не ме изхвърляй мен.
— Няма как да не го направя — Кели се усмихна, усещайки твърдото му тяло до себе си.
— Добре. Но има нещо, което би трябвало да знаеш.
— Какво е то?
— Искам да имам деца и да проверя дали няма по-добре да се отнасям с тях, отколкото моите родители с мен. Искам ти да бъдеш майка на децата ми. Да останеш в живота ми. Както и аз да присъствам в твоя, така че остави място и за мен.
Кели потръпна.
— Плашиш ме.
Той я целуна по устните.
— Тогава и двамата изпитваме същото, защото ти страшно много ме плашиш — изтърколи се от нея и стана от леглото. Кожата му беше бронзова, а тялото — стройно и мускулесто.
— Нали не смяташ, че трябва да ти повярвам? — Кели седна в леглото.
Дрехите им лежаха на мокра купчина на пода. Сам ги грабна и се обърна, за да я погледне.
— Това е самата истина. Никога не съм се чувствал толкова близък с някого. Никога не съм се тревожил за някого. Щом не се тревожиш, няма начин да те наранят. Щом не искаш и не очакваш твърде много, не е възможно да се разочароваш. Така е по-безопасно — поспря за малко, продължавайки да я гледа. — Може би в това отношение си приличаме. Знам, че въобще не исках да те обичам. Всеки път, когато бях близо до теб, се съпротивлявах. Толкова се борех с това, че се влюбих… и ти предоставих силата да ме нараниш — Сам направи още една пауза, а после се усмихна. — Не бъди лоша.
Кели обаче не можа да му се усмихне. Беше напълно смаяна от начина, по който й показа чувствата си и стана уязвим в очите й. Сам Рътлидж — уязвим — комбинацията изглеждаше противоречива, но все пак това я сгря отвътре и тя почти се успокои.
Сам отнесе мокрите дрехи в банята и спря пред подредените женски принадлежности по рафтовете до порцелановата мивка. Гримове, четки, лак за коса, гребени, лосиони — имаше всичко. Вероятно бившата му съпруга също бе оставяла нещата си в тяхната баня, но Сам не помнеше да ги е забелязвал. Взе кутия с почистващ крем и помириса ръбчето на капака. Миришеше на Кели — свежо, нежно и дълбоко сексуално.
Капки вода от мокрите дрехи, които носеше, се стичаха по бедрото му. Сам се обърна и хвърли всичките във ваната. Сутринта мисис Варгас можеше да си мисли каквото си иска. Сред мократа купчина забеляза разкъсана дантела и се усмихна. Каквото и да си помислеше, щеше да е права. Грабна една кърпа от рафта и се върна при Кели.
Кели не се изненада, когато на следващата сутрин Оли Зелински и един лейтенант от екипа, който ръководеше издирването на баща й, пристигнаха в къщата, за да я разпитат. Тъй като го бе очаквала, седна и написа всичко, което се случи предната вечер, изпускайки само личните въпроси за смъртта на майка й и причините, поради които баща й пиеше. Свърши бележките си малко преди Сам да се върне, за да пият кафе заедно.
— Имате ли нещо против да остана — запита Сам, след като мисис Варгас въведе Оли и лейтенанта в утринната стая.
— Не — отвърна лейтенантът, мъж на име Лу Харис, около петдесетгодишен с шкембе и изморено лице. — Всъщност може би ще имам въпроси и към вас.
— Кафето е в каната — каза Сам. — Налейте си.
Лейтенантът си взе, а Оли седна.
— Съжалявам за всичко това — каза той на Кели.
— Рутинно е, знам. Достатъчно дълго съм била репортерка, за да знам полицейската процедура — Кели само предполагаше защо Оли е дошъл — във всеки случай не за да й предложи съчувствието си или да й окаже морална подкрепа. В миналото бяха приятели и тя предполагаше, че той се надява тя да му се довери напълно и да му каже неща, които не би казала другиму. Вършеше си работата. Беше й ясно.
— Ето — подаде му листовете, които бе приготвила. — Докато ми беше прясно, записах всичко — какво ми е казал, какво е ял, с какво беше облечен, когато тръгна, всичко, което сметнах за важно.
Оли им хвърли поглед, после ги подаде на лейтенанта. Харис механично бръкна в джоба на ризата си и оттам извади очила за четене. Сложи си ги и се усмихна на присъстващите:
— Очите са второто, което човек губи — каза, а след това потупа изхвръкналия си корем. — Талията е първото.
Кели успя да се усмихне на тази стара шега. Той се зачете в бележките й. Тя седеше и гледаше, и усещаше как се повишават градусите на напрежението. Най-накрая той тръсна листовете на масата и погледна към Оли.
— Поне сега знаеш върху какво ще се базира защитата на Доуърти — каза. — Ще твърди, че някой друг се е скарал с Фужер.
— Толкова ли е невъзможно? — предизвикателно запита Кели.
— Невъзможно ли? Не. Невероятно? Много. Дали съм изненадан, че той го твърди? Единственото, което ме изненадва, е, че не е дал някакво поне смътно описание на третия човек.
През нощта дъждът беше спрял. Сноп слънчеви лъчи, успял да премине през дебелата облачна пелена, проникна през прозореца на утринната стая. Кели долавяше някъде в далечината шума на хеликоптер — един от няколкото, които летяха над лозята на имението и с въртенето на перките изсушаваха гроздовете, преди да са хванали мана.
— Значи смяташ, че е виновен? — Кели не чака дълго отговора му.
— Съжалявам — заяви лейтенантът, сви рамене, а после додаде леко извинително. — Извинявайте, знам, че ви е баща, но това е професионалното ми мнение.
— Лу взе участие в разследването на смъртта на барона — обясни Оли.
— Разбирам — прошепна тя.
Сам се премести на стола до нея.
— Кели не вярва, че баща й е способен на убийство. Предполагам, както всяка дъщеря, независимо какъв е бил баща й.
— Бих могла да кажа, че все още изпитвам някакви съмнения — призна Кели, давайки си сметка, че тя е единствената тук, която ги изпитва.
— Мис Дъглас, що се отнася до баща ви, ние имаме мотива, възможността и, както се казва, оръжието, което още пуши — Харис ги изброи на пръсти и обясни последното: — Оръжието, с което е извършено убийството, е видяно в ръцете му и носи неговите отпечатъци.
— На него имаше ли и други отпечатъци?
— Разбира се.
— Идентифицирахте ли ги?
— Само едни още не сме определили — призна Оли. — Останалите са на работници от имението Рътлидж. Дървеният чук е инструмент за работа, така да се каже.
— Няма ли да се окаже ирония на съдбата, ако третият принадлежи на онзи, който наистина е убил барон Фужер? — предположи Кели по-скоро за да ги подразни, а не че толкова го вярваше.
— Кели, ние имаме предимство в доказателствата срещу баща ти — започна търпеливо Оли.
— Това е съвсем случайно. Имате свидетел, който го е разпознал на мястото до тялото с оръжието на смъртта в ръката. Но не разполагате с никого, който всъщност да го е видял как извършва престъплението. Така нареченият ви мотив е предположението, че барон Фужер го е заловил в момент на съзнателно посегателство върху собственост. Което означава, че е бил изненадан. Ако случаят е такъв, защо не е ударил барона с една от тубичките с газ, които е носил? Защо ги е оставил и е вдигнал чука?
— Може би Фужер го е държал. Чул е, че някой се промъква, и го е грабнал, за да се защити — разсъждаваше лейтенантът. — Двамата са се сборичкали за него. Баща ви го е изтръгнал от него и е ударил барон Фужер.
— А може да е имало и трети човек там. Някой, който се е карал с барона, а после го е ударил — с още по-голяма упоритост Кели се върна отново към разказа на баща си. — Успяхте ли да установите местонахождението на всички гости на партито горе-долу по времето на смъртта на барона? Някой липсвал ли е от терасата?
— Нас двамата ни нямаше — напомни й Сам. — Каква възможна причина бих имал аз да го убия?
— Но аз не мога да се закълна, че ти си бил с мен в момента, когато е бил убит — възрази тя. — Не знам в колко часа си тръгнахме от партито. Тази вечер не носех часовник и не го погледнах, когато се прибрах в стаята си. Например ти би могъл да стигнеш с колата първо до винарната, да видиш барона, да се скараш с него, а после да го удариш.
— Хващаш се за всичко — рече грубо Сам. — Каква причина бих могъл да имам, за да го убия?
Но тя искаше да изтъкне нещо и беше решила да го направи.
— Ти ми кажи. Спомням си, че когато преди вечерята барон Фужер обяви сливането на Фужер и Рътлидж в Калифорния, новината съвсем не те зарадва.
— Беше изненада — изразът му отново стана напрегнат. — Знаех, че се обсъжда, но не бяха ми съобщили, че е постигнато съгласие.
— Това не ти хареса, нали? — настоя Кели.
— Наистина, че не бях напълно доволен — той изрече ясно отговора и рязко попита Кели: — Всъщност какво, по дяволите, правиш?
— Опитвам се да докажа нещо — тя премести поглед отново към лейтенанта и Оли. — Може и други хора да са имали причина да убият барона, за да се облагодетелстват. Но много по-лесно е да бъде обвинен старият пияница, нали?
Оли започна дипломатично:
— Съдебните заседатели ще трябва да решат вината или невинността му.
— Не се съмнявам. Но засега аз имам причини да се съмнявам.
— Съжалявам, че мислиш така, Кели — каза Оли. Издърпа стола си. — Смятам, че свършихме, Лу.
— Добре — лейтенантът като че тръгна с облекчение и бързо събра нещата си.
— Ще ви изпратя до вратата — Кели се изправи и вече съжаляваше за някои неща, които бе казала. Сам отиде с нея до антрето. — Не ми се сърдиш, нали? — подаде ръка на Оли най-вече, за да му поиска извинение.
— Не — той се ръкува сърдечно.
— Все някой трябва да стане и адвокат на дявола — каза извинително заради позицията, която бе взела.
— И защо не дъщерята на дявола? — засмя се Оли.
— Благодаря ти. Знаех, че ще ме разбереш — тя също му се усмихна, успокоена, че не са си развалили отношенията с приятеля от детинство.
Сам им пожела довиждане заедно с Кели и затвори вратата, щом двамата мъже си тръгнаха. После бавно се обърна. Кели стоеше неподвижно, замислена дълбоко. Независимо че мълчеше, тя излъчваше енергия и неспокойствие.
— Можеш ли да ми кажеш какво означаваше всичко това?
— Кое? — тя примига, после обърна очи към него. — Да не би да си помислил, че сериозно те подозирам в убийството на барон Фужер? Казах, само се опитвам да докажа, че може да съществуват и други, които да имат както мотив, така и възможност да го направят. И за секунда не съм помислила, че си ти.
— Повече се тревожа от това, че си започнала да вярваш в невинността на баща си. Ще претърпиш поражение, Кели — предупреди я той.
— Не е там работата, вярвам ли, че е невинен. Трябва да докажа на себе си дали е така или не. Не мога да продължавам да тъна в недоумение.
— Как ще го направиш? Чрез изповед ли?
— Още не знам — тя вдигна ръце ядосана. — Само знам, че има пукнатини в обвинението срещу него.
— Наела си адвокат да го защитава. Това е работа на Максуейн, а не твоя.
— Някога обръщал ли си внимание на статуята на Темида, Сам? — запита тя със слаба усмивка. — Не само че очите й са вързани, но и везните са наклонени. И двамата знаем, че той няма да може да се защити. Ако мен ме извикат да дам показания, ще трябва да кажа, че когато е бил пиян, е упражнявал насилие. Кой съдебен състав в света ще повярва, че подобен човек е невинен, даже и да е?
— Какво искаш да кажеш? — той я изгледа внимателно.
— Че е бил ужасен баща и като човек не е кой знае какво, но не искам да го пратят в затвора за това. Ако той отиде в затвора, би трябвало да бъде само ако се докаже, че е виновен. Толкова ли е трудно за разбиране? — почти му се разсърди, и то съвсем явно.
— Не. Само че не мога да схвана как предлагаш да го докажеш? И защо смяташ, че именно ти трябва да го направиш? — възпротиви й се той рязко.
— А кой друг? Единственият начин да докажеш нещо, е да елиминираш всички други възможности. Знам, че това може да стане само като разпитам хората.
Катерин се спря на върха на стълбата.
— За какво да разпитвате? — облегна се на парапета и заслиза по стъпалата.
— За това кой може да е убил барон Фужер — Кели се обърна към стълбите и погледна Катерин. Тя отново се владееше, нещо, което й беше трудно, когато беше близо до Сам.
При отговора й Катерин спря по средата, преди да продължи надолу.
— Какъв въпрос само. Колкото и болезнено да го приемате, виновен е вашият баща.
— Но той се кълне, че не е. Твърди, че баронът е спорил с някого.
Някаква сянка мина през лицето й, но когато Катерин отново заговори, гласът й беше гладък като стъкло.
— Абсурдно е.
— Така ми казват всички — Кели все още беше достатъчно ядосана и й се искаше да предизвика каквато и да е реакция. — Ако той не го е извършил, тогава кой? Някой от семейство Рътлидж може би.
Катерин замръзна.
— Надявам се, че не очаквате от мен да отговоря на подобен нелеп въпрос.
— Сега доволна ли си, Кели? — подхвърли Сам.
Изведнъж тя отново се почувства объркана и неуверена. С какво, по дяволите, се е захванала? Въздъхна и поклати глава.
— Не знам какво ми става. Сам е прав. Дължа ви извинение.
— Глупости — Катерин я хвана за ръката. — През последните няколко дни изживяхте голямо напрежение. При подобно положение всички действаме или говорим от чисто отчаяние.
Кели не можа да разбере дали на Катерин й беше ясно колко силен мотив може да бъде отчаянието. Но тя знаеше. Твърде много зависеше от това какво ще се случи през следващите няколко дни. От тях зависеше работата й, а може би и бъдещето й. Не можеше мълчаливо да седи и да чака. Трябваше да действа.