Джанет Дейли
Любов и омраза (17)

Седемнадесета глава

Розова сатенена маска за очите лежеше на нощното шкафче до леглото на Катерин. Тя отдавна я бе свалила, още преди зори, когато се събуди. Не стана, а продължи да лежи, облечена с мъжката сатенена пижама, подобна на онези, които носеше като младоженка, когато такова облекло за през нощта още се смяташе за неприемливо.

Но не за удоволствието, което предизвикваше, възбуждайки съпруга си, мислеше Катерин, тя се бе втренчила в утринната слънчева светлина, която навлизаше на тънки струи през източния й прозорец. Сините й очи гледаха мрачно и тревожно. Тревожни бръчки браздяха челото й, докато пръстите й леко и нервно потупваха страниците на книгата, която лежеше разтворена в скута й. Тя отдавна я бе забравила, както и лампата, светеща ненужно върху нощното й шкафче.

Почукване на вратата извади Катерин от мъчителните размисли. Тя бързо затвори книгата и я скри под дебелите възглавници, върху които беше облегната в леглото. Със същата бързина оглади с ръка розовия копринен пухен юрган, за да прикрие всички следи от неспокойната си нощ.

Най-накрая изключи лампата и се обади:

— Влезте, мисис Варгас.

Потъна във възглавниците и затъкна юргана около кръста си, когато икономката влезе с поднос. Върху него имаше обичайната чаша прясно изстискан портокалов сок, сложена в сребърна купичка с натрошен лед, каничка с кафе, чаша и чинийка, както и малка чинийка със сиви сливи. Ако въобще закусваше, Катерин ядеше само това.

— Добро утро, Мадам — мисис Варгас се приближи към леглото и постави подноса в скута на Катерин.

— Добро утро — пое салфетката, която икономката й подаде. — Как е мадам Фужер тази сутрин?

— Не бих могла да кажа, мадам — взе каната с вода и чашата, оставени на шкафчето предната вечер.

— Защо? — Катерин се обърна и я стрелна с очи. — Занесли сте й сутрешното кафе.

— Тя го отказа.

— Оставихте ли й го?

— Вратата беше заключена, Мадам.

Последва миг тишина, преди Катерин да бутне подноса настрани и да освободи краката си. Смаяна мисис Варгас се хвърли да го спасява, като за малко не събори каната с водата, когато Катерин отхвърли завивките и слезе от леглото.

— Къде ми е пеньоарът? — запита, а тъмносините й очи пускаха искри.

— Върху стола, Мадам — икономката безпомощно кимна към него, но тъй като държеше подноса, не можа да й го подаде. Катерин грабна подплатения сатенен пеньоар и пъхна ръце в ръкавите. — Вземете нейния поднос.

— Да, Мадам — Мисис Варгас хвърли поглед из стаята, остави закуската на Катерин върху леглото и побърза да излезе с нея.

Катерин отиде право към вратата на апартамента на Натали, в който тя така и не можа да спи заедно с Емил. Почука силно два пъти.

— Натали? Катерин е. Веднага отворете вратата — беше заповед, а не молба. Такава, на която не може да се възрази.

Почти незабавно се чу шум от стъпки от другата страна на вратата. После ключът се превъртя.

— Заповядайте — дочу тихия глас.

Катерин безшумно влезе в разхвърляната стая. Недокоснати подноси с храна, отворени куфари, разхвърляни дрехи, вечерна рокля, небрежно запратена на пода. През спуснатите завеси на прозорците почти не влизаше светлина. Катерин отиде до тях, разтвори ги, а после направи знак на икономката.

— Дайте подноса и изнесете тези — рече отчетливо. — По-късно се върнете да почистите това безредие.

Бързо изпълнявайки нарежданията, мисис Варгас внесе подноса със закуската и изнесе предишните, затваряйки вратата след себе си. Едва тогава Катерин се обърна към жената, застанала в другия ъгъл на стаята. Беше облечена с дълга копринена нощница с цвят на слонова кост, беше стиснала ръце пред гърдите си и разтриваше раменете си. Тъмната й коса бе отпусната и разрошена върху раменете. Тъмните й очи бяха отекли от сълзи, а под тях имаше сенки. Натали се извърна от изпитателния поглед на Катерин.

— Не можете вечно да останете затворена в тази стая, Натали — Катерин говореше остро. Тонът й не омекна даже когато видя как Натали премигна. — Това няма да реши нищо.

— Вие не разбирате — измърмори тя в слаб протест.

— След като съм загубила съпруга си — мъж, когото дълбоко обичах, предполагате ли, че не бих могла да разбера болката, която изпитвате от смъртта на Емил — заяви Катерин, сега тонът и беше по-скоро твърд, отколкото остър. — Обаче е време да поемете задълженията, които вече са ваши.

— Не мога — изхлипа Натали и сведе лице в ръцете си, а тялото й трепереше от безшумен плач.

— Нямате друг избор, колкото и брутално да звучи.

— По-добре аз да бях умряла.

— Да, но Емил умря.

Натали се завъртя почти гневна.

— Трябва ли да бъдете толкова жестока?

— Ако се налага, да — Катерин изпита известно удовлетворение. — Погледнете тази купчина съобщения и телеграми върху подноса си. Вашият адвокат, в Париж звъня пет пъти. Трябва да вземете известни решения, има документи, които трябва да се подпишат, безкраен низ от дребни неотложни неща и… — направи пауза, за да омекоти тона си. — … трябва да започнете да мислите за погребалната церемония.

— О, Боже — тя преглътна едно ридание и покри устата си.

— Тези неща не може да се отлагат, докато ви дойде настроение да се занимавате с тях, Натали. Този лукс не ви се предлага. Трябва да живеете живота, който ви предстои, и да управлявате винарната.

Тя поклати глава.

— Не разбирам нищо от вина.

— Ще се научите. И с мен стана така — отвърна Катерин пак с нетърпение. Спря и въздъхна. — Емил ви е оставил завещание. Ако въобще сте го обичали, ще направите така, че Шато Ноар да продължи традицията си в правене на хубави вина — след като Натали не отговори нищо, Катерин тръгна към вратата. — Ще ви очаквам долу преди обяд.

 

 

Кели спа до късно, а това рядко й се случваше. Намери подноса в антрето на апартамента си, но кафето беше изстинало, а сокът вече не бе съвсем свеж. Въздъхвайки със съжаление, Кели взе подноса и тръгна с него надолу по стълбите.

Мисис Варгас я пресрещна на долната площадка и го пое от ръцете й. Хвърли поглед върху него и каза:

— Топло кафе и сок има в утринната стая. Ако желаете, последвайте ме.

— Благодаря.

Икономката я поведе към приятна стая, обърната на изток, обзаведена в домашен стил на френската провинция с маса от ковано желязо, зеленясала от времето, камина, изработена от чам, странични масички и столове, изрисувани на ръка. Жената кимна към каните с кафе и сок.

— Ако нямате нещо против да се обслужите — каза сковано, а после добави: — Кроасаните са в панерчето на масата, има различни конфитюри. Мадам вече закуси. Желаете ли още нещо? Омлет? Бъркани яйца?

— Препечена филия, моля.

— Препечена филия — повтори тя.

— От пълнозърнест хляб, ако имате.

— Разбира се.

Останала сама в стаята, Кели отиде до страничната маса и си напълни чаша сок. Постави я върху стъклото на масата и се върна за кафе. Беше застанала до масата, когато Сам влезе. Той спря и я огледа: висока и слаба, облечена с масленозелен панталон и памучен пуловер — дрехи, които подчертаваха дългите й крака, тесния ханш и още по-тънката талия. С известно раздразнение забеляза златната шнола, която прибираше лъскавата й коса на тила. Само за миг Сам си представи, че единствената причина тя да е тук — единственото, заради което беше дошла в долината, — беше да бъде с него.

Когато тя се обърна, той свали шапката си, хвърли я върху седалката на един стол и се приближи.

— Добро утро — хвърли поглед към успокоените от съня черти, отиде до страничната маса и си сипа кафе от сребърната кана. — Сега ли ставаш?

— Признавам си — краката на стола изскърцаха по пода, докато тя го издърпваше. Кели се отпусна в него и погледна Сам, който си издърпваше друг стол изпод масата. Пара се вдигаше от дебелата порцеланова чаша в ръката му. — Но не би могло да се каже същото и за теб, нали? — той имаше вид, като че е прекарал сутринта навън. Стори й се, че ако се приближи, той ще й замирише на слънце и чист въздух. — Изглежда, отдавна си станал.

— Призори — съобщи й той и седна, подпря лакти на масата и обхвана чашата с големите си ръце. Беше спокоен и тя му завидя. — Ходих из лозята. Предвиждат дъжд и исках да се уверя, че около чепките грозде няма много листа, въздухът ще може да циркулира и да изсуши гроздето в случай, че завали. Иначе ще мухляса и ще се наложи да се хвърли половината чепка. Когато дойде време да го берем, ще трябва да отделяме здравите зърна. Преди няколко години ни се случи и да знаеш, беше много трудоемко.

— Няма ли кой да ти каже, че днес е неделя? Предполага се, че е ден за почивка — леко го сгълча Кели.

— Да, но на гроздето няма кой да му каже, а Майката Природа не подбира дните — вдигна чашата и се загледа в нея със златистокафявите си развеселени очи.

— Сигурно — усмихна се и забеляза как той премести поглед към устните й. В отговор тя усети как пулсът й се учести. Опита се, но не успя да го нормализира даже и когато той отново се взря в очите й.

— Изглеждаш отпочинала. Добре ли спа?

— Много.

— Радвам се, че поне един от нас е успял — очите му бяха вперени в нея, сякаш тя е била причината той да не спи.

Привличането си оставаше, не можеше да се отрече, че е силно и от двете страни. Но само толкова. Привличане. Точно сега й предстояха толкова много неща, имаше да разрешава доста проблеми, всичко беше тъй несигурно. Нещата се усложниха, от което тя нямаше нужда, затова Кели предпочете да не му обръща внимание.

— Да, снощи на вечеря Катерин спомена, че фотографи са влезли в имението и че сигурно ще бъдеш зает до късно — забеляза страниците на неделния вестник, които той беше затиснал с лакътя си. Нейната снимка беше на първа страница на централно място, както и друга, но отдалеч тя не можеше да познае чия е. — Какво пише във вестника? — беше впила очи натам, докато пиеше кафето си, макар че я беше страх да го прочете.

— Тъкмо това, което очакваш — той го сгъна и го хвърли настрани върху празния стол. — Ако държиш да го прочетеш, направи го, след като изпием кафето.

Изразът му леко се втвърди и Кели разбра причината. Сам не искаше нищо, свързано със смъртта на барона, да им пречи в момента.

— Слушам, сър — каза тя и понечи да изкозирува на шега, когато икономката се върна с препечената филия на Кели.

— Изглежда много хранителна — пошегува се Сам, когато Кели я пое.

— Така е — изгубила интерес към храната, Кели започна да троши единия й край, заслушана в лекото поскърцване по пода на дебелите гумени подметки на икономката.

— Днес предстои ли ти нещо специално? — въпросът на Сам й се стори като опит да говорят нормално.

— Преди два дни практически всяка минута ми беше заета. Сега времето ми е свободно и нямам какво да правя — несъзнателно продължи да троши филията. — Вече наех адвокат. Името му е Максуейн. Казват, че бил добър.

— Чувал съм го — Сам кимна. Неудоволствието от промяната на разговора си пролича по стиснатите му устни.

— Трябва да отиде в затвора и да се представи официално. Каза, че ще го направи веднага щом може. Но това ще стане, преди да се срещнем във вторник — добави тя, изричайки на глас мислите си. — Когато говорих с него и му съобщих малкото, което знам, той ми каза, че е убеден, че Оли няма да може да докаже, че е предумишлено деяние — Кели забеляза купчината трохи в чинията си и несъзнателно изтърси частиците, полепнали по пръстите й. — След като се срещна с него, няма да имам причини да оставам повече. По-нататък всичко може да се урежда по телефона.

— Къде ще отидеш?

— Ще се върна в Ню Йорк.

Той задържа погледа си върху нея, когато надигна чашата към устата си, и попита:

— Какво ще правиш там?

— Много неща.

— Кажи две.

— Първото, е да се опитам да запазя работата си — отвърна Кели и замълча усмихната мрачно. — В телевизията отсъствията не са препоръчителни. Далеч от очите, далеч от сърцето. Поне когато съм там, бих могла да се защитя. Отдалеч това е трудно, ако не и невъзможно.

— Добре, а второто? — попита Сам, след като не успя да обори логиката на първото.

— Откакто се преместих в Ню Йорк, се занимавам активно с програма за защита на страдащите деца, помагам за събирането на средства и привличане на вниманието на обществеността към тях. Сега бих могла да отделя повече време. Един Господ знае каква помощ заслужават тези деца — давайки си сметка, че се вълнува, тя млъкна и хвърли бърз поглед към Сам, за да види дали е забелязал.

Очите му бяха притъмнели, но когато заговори, тонът му беше извънредно мек.

— Наистина. Точно както и ти си била.

Реакцията му почти я обезоръжи. Кели едва сдържа сълзите си.

— Затова смятам, че ако мога да помогна — продължи тя с дрезгав глас, — ако мога да спестя поне на едно дете страданията от физическо и психическо насилие, няма да е малко.

— На едно дете няма да е достатъчно. Смятам, че и на двамата ни е ясно. Твърде лично се възприема.

Все още й беше неудобно да разисква тази тема с него.

— Както и да е — каза тя, дълбоко пое дъх и насила се усмихна. — Освен тези двете, има и още нещо: купих един люлеещ се стол на битпазара сигурно има двайсет пласта боя, а досега съм успяла да сваля едва половината.

— Той може да почака. Всичко това може да изчака няколко дни. Няма нужда още да тръгваш.

Тя поклати глава.

— Трябва да работя — тъй като не искаше Сам да остава с погрешно впечатление, тя бързо додаде: — Не е въпрос на пари. Успях доста да спестя и бих могла да изкарам с тях известно време.

— Представи си, че си във ваканция — подсказа й Сам. — Почини си. Остави нещата да улегнат.

Той говореше много логично, но Кели се колебаеше.

— Не знам.

— Искам да останеш, Кели.

Очакваше повече от нея. Усещаше го по тона му.

— Не съм готова за това, Сам — отвърна, после си даде сметка, че не е съвсем искрена. — Не съм готова за теб.

— Аз също не мисля, че съм готов за теб. Но това не променя нещата. Ни най-малко.

— Би трябвало.

— Може би. А може би някои неща не може да се променят. Вероятно трябва да се приемат така.

— Не вярвам.

— Така ли? Тогава повярвай в това — аз имам нужда от теб тук. Освен това смятам, че и ти имаш нужда да си с мен.

— Не — възрази тя незабавно.

— Отричай го колкото искаш, Кели. Но при мен и теб въпросът не е „ако“. Въпросът е кога — той отмести чашата си настрани и се изправи. — Колкото и да ми се иска да продължавам този разговор, трябва да тръгвам, за да видя какво става навън — спря до стола й и плъзна пръст по бузата й. — Ще се видим по-късно.

— Добре — измънка Кели, притеснена от сигурността, с която звучеше гласът му.

Едва когато стъпките му заглъхнаха, тя взе вестника от стола и се зачете.

На смъртта на барона бе посветена не само първата страница, а и още две цели вътрешни. Общо имаше три материала. В първия се описваха фактите и обстоятелствата на смъртта му и последвалият арест на баща й. Вторият материал беше посветен на барон Емил Фужер с изказвания на различни величия и винопроизводители за него и приноса му към винарската индустрия, включително на Джил Рътлидж, който заявяваше: „Светът загуби един голям винопроизводител и блестящ човек.“

Със снимката на Кели започваше третият материал, макар че той се отнасяше главно за баща й и в три къси абзаца проследяваше накратко кариерата й в телевизията. Част от информацията за баща й звучеше като полицейска сводка. Сред сухите факти имаше и интервюта с хора, които го познаваха и смътно си я спомняха, проследяваха се миналите му прегрешения, с което отново се доказваше, че малките градчета имат дълга памет.

Кели с въздишка бутна вестника. Сам беше прав — пишеше онова, което тя очакваше. Единственото успокоение беше, че в следващия брой историята щеше да бъде сведена до една колонка, сбутана някъде на вътрешните страници.

Когато опита кафето си, то бе изстинало. Кели направи гримаса и стана, за да си добави горещо кафе от каната. Леки бавни стъпки се приближиха до утринната стая. Кели погледна към вратата, усмихната вътрешно в очакване на Катерин.

Оказа се баронеса Фужер, която влезе и спря нерешително. Беше облечена със семпла черна рокля и без никакви бижута, с изключение на халката. Тъмната й коса бе прибрана на кок. Беше направила напразен опит да прикрие бледостта си с грим, за да не се виждат подутите й очи, но нищо не можеше да скрие изтерзания й вид и мъката в очите й. Те се разшириха от изненада и изумление, щом зърнаха Кели.

— Вие сте от телевизията — гласът й прозвуча болезнено и обвинително.

— Бях — промълви Кели, за да я прекъсне.

— Как влязохте тук?

— Аз съм гостенка. Сам ме покани — Кели не искаше да оставя жената с впечатлението, че се намира тук като телевизионна репортерка. — Извинете, баронесо, но трябва да знаете, че аз съм дъщеря на Ленард Доуърти.

— Не разбирам — тя се намръщи.

— Той беше обвинен в убийството на съпруга ви.

Лицето на Натали побледня още повече и тя извърна глава.

— Известно ми е, че някакъв мъж е бил арестуван. Ако знаех как се казва…

Тя не изпадна в истерия, нито пък в обвинения, не се разплака, само изразът й стана болезнен и това Кели не можа да понесе. Полуоформилото се предположение, че е било грешка да остане, сега се превърна в убеждение.

— Съжалявам, баронесо. Присъствието ми тук само ще ви разстрои. Ще си тръгна веднага — оставяйки чашата си на масата, Кели бързо се запъти към вратата.

Преди да я стигне обаче баронесата вдигна ръка, за да я спре.

Катерин влезе и изпитателният й поглед веднага схвана какво става.

— Натали, колко хубаво от ваша страна, че слязохте. Сигурно си спомняте Кели Дъглас.

— Преди това Доуърти — твърдо настоя Кели. — Съобщих й коя съм.

Катерин се усмихна успокоително, без да проявява изненада.

— Кели се превърна в нещастната жертва на вниманието на пресата поради действията на баща й. Сам й предложи спасение при нас и аз дадох съгласието си.

— Благодаря ви, но смятам, че при тези обстоятелства е най-добре да си тръгна.

— Глупости — веднага възрази Катерин и се готвеше да каже още нещо, когато тихият глас на Натали Фужер я прекъсна.

— Няма нужда да си отивате.

Кели поклати глава.

— Много мило от ваша стрина, но моето оставане тук само непрекъснато и неприятно ще ви напомня за всичко, което се случи.

Баронесата направи изненадана физиономия.

— Как може да ми напомня нещо, което не мога да забравя? Усещам болката от смъртта на Емил с всяка глътка въздух, която поемам. Вашето присъствие няма да я утежни, напротив — няма да ми е приятно, че аз съм причината да си тръгнете оттук.

Изненадана, Кели не можа да измисли нищо. Предаде се любезно, колкото успя, извини се и се оттегли в стаята си под претекста, че трябва да напише писмо на несъществуваща приятелка. В стаята си се почувства още по-затворена и неспокойна, докато не я повикаха за обяд.

На западния, хоризонт се появиха заплашителни облаци и притъмняването предвещаваше дъжд. Независимо от тях слънцето се бе издигнало високо в небето и напичаше долината и лозята.

През френските прозорци на главния салон Катерин наблюдаваше застрашителните облаци и тъмнината беше в съзвучие със загрижеността й. Все още бяха далеч, винаги имаше вероятност те да се разпръснат и да пропуснат долината.

Но тази мисъл съвсем не я успокояваше. Остарявам, казваше си. Започвам да виждам неща, които не съществуват. Привиждаха й се духове. Вероятно и пред Натали сега се явяваха духове. Мислеше за вдовицата на Емил, която се намираше в библиотеката и бе заета с неприятни телефонни разговори, уточнявайки досадни подробности, или пък говореше по различни важни въпроси, на пръв поглед изглеждащи неважни, както и на нея й се бе случило преди много години.

Изведнъж въздухът в стаята й се стори задушен. Катерин отвори прозорците и излезе на терасата. Пляскане на вода привлече вниманието й към тъмната линия на облаците над планината Майякамас. Проследявайки източника на шума, тя видя тънкото тяло на Кели Дъглас, което пореше водата, риташе с дългите си крака, а силните загребвания на ръцете й я носеха по дължина на басейна. „Бори се с демоните“, помисли си Катерин. Едно време и тя работеше почти до безсъзнание.

Наблюдаваше как Кели направи още три обиколки, накрая намали темпото, спря и излезе от водата. Висока жена, тънка като вейка с мокри ръце и крака, с наведени рамене от усилието, а златистият бански костюм — един от няколкото, които Катерин държеше за гости, блестеше още по-ярко на слънцето. Отметна назад дългата си коса и тя заприлича на спусната тъмна, леко червеникава завеса.

Отдалеч се чу звънецът. Катерин се обърна намръщена. Следобедът не очакваха никого. Кой можеше да дойде без предупреждение?

Подтиквана от любопитство, Катерин пресече главния салон до антрето с мрамор и пристигна там в мига, в който мисис Варгас отваряше входната врата. Катерин замръзна, виждайки сребристосивата коса, която можеше да принадлежи само на сина й Джил. Секунда по-късно това бе потвърдено, когато чу гласа му, питащ за Натали. Синът му Клей го придружаваше.

— Поканете ги, мисис Варгас — нареди й тя, измина антрето до вратата, а при всяка стъпка бастунът й потропваше по пода.

С кимане освободи икономката и се изправи срещу сина си, забелязвайки предпазливост в погледа му.

— Дошли сте да видите Натали. Редно ли е?

— Израз на внимание. Дойдохме да й изкажем съболезнованията си и готовността да помогнем.

— Разбира се — тя прие обяснението му.

— Как е баронесата? — запита Клей, а хубавото му лице имаше загрижен израз.

— Възстанови се от първоначалния шок от смъртта на Емил — отвърна Катерин. — Времето ще се погрижи за останалото.

— Би ли й предала, че сме тук? — запита Джил с леко предизвикателен поглед, сдържайки неприязненото си отношение към нея. Катерин би искала да му каже, че няма защо да се бои повече, но той нямаше да й повярва, точно както не й повярва на партито предната вечер.

— В библиотеката е — за миг се подпря на бастуна, после се обърна и тръгна, заслушана в следващите я стъпки — едните бързи и твърди, а другите бавни и премислени? И все пак по нещо те си приличаха.

Какъв беше баналният израз? Приличат си като баща и син. Но Джил въобще не приличаше на баща си, на нейния любим Клейтън. Амбицията, решителността да успее Джил беше наследил от нея. Беше я предал на сина си заедно с хитростта и коварството. Всеки носеше черти, които биха могли да бъдат добри, ако не бяха изкривени. Беше ли прав Джил? Нейна ли бе вината?

Катерин леко въздъхна, преди да стигне затворените врати на библиотеката. Почука леко и влезе. Натали седеше върху кожения въртящ се стол до незапалената камина, като че ли търсеше топлина от нея. Погледът й беше вперен в мрачната част на стаята, лицето й беше бледо и източено, а в ръцете си държеше купчина съобщения, получени по факса.

— Натали — Катерин застана до вратата, видя как жената стреснато обърна глава и празния поглед, който замени объркания й израз.

— Имате посетители.

— Посетители ли? — тя неуверено се изправи. Колебанието й се усили едновременно с изчервяването на бузите й, когато видя Клей и Джил Рътлидж, застанали пред вратата. — Аз… — започна да шумоли с хартиите, после се обърна, приближи пръсти до устните си, спусна ги на гърлото си и каза: — Моля, поканете ги.

Катерин отстъпи, за да ги пропусне, държейки с една ръка дръжката на вратата. Не бързаше да си тръгне и крадешком наблюдаваше как Джил пръв се приближи към Натали, хвана двете й ръце, приближи ги към гърдите си, шепнейки състрадателни думи. Все пак погледът на Натали се отправи към Клей. Катерин излезе и нарочно остави вратата отворена.

 

 

Музикалната стая беше недалеч по коридора. Привлечена от вида на пианото от черно абаносово дърво, Катерин влезе и бавно тръгна към него. Седна на твърдата седалка до него и поглади с ръка черния капак на клавишите.

Усмихна се леко, спомняйки си уроците, които синовете й взимаха. От години никой не бе свирил на пианото. Нищо чудно да се е разстроило. Което не би обезпокоило ни най-малко Джонатан, спомни си Катерин. Клетият й син нямаше абсолютно никакъв слух и въобще не можеше да познае, че е натиснал фалшива нота. Джил му се присмиваше безмилостно. А той имаше голяма музикална дарба и свиреше на пиано с лекота.

— Мадам би ли желала чай и бисквити? — гласът на икономката прекъсна мислите й.

— Добре би било, да — Катерин махна ръка и с нетърпение я отпрати, после я отпусна в скута си. Пръстите започнаха да опипват плата на роклята й.

Катерин се взираше в пианото, погледът й пак бе по-мътнял, тревожен, а бръчките от вълнение и объркване отново се появиха. Трябваше да ги попита, да им зададе въпроса направо, но дълбоко в себе си самата тя беше тъй несигурна, а освен това се страхуваше, че няма да е в състояние да различи истината от лъжата.

Не й се щеше да остарява. Мразеше тялото си и не можеше повече да му вярва, мисълта й се рееше, очите й гледаха в настоящето, а понякога в тях се явяваха образи отминалото.

Гласовете, тихи и неразличими, достигаха до нея от библиотеката. Катерин успя да отдели гласа на Джил от другите. След миг чу стъпки по коридора. Вървеше Джил. Даже след всичките тези години тя можеше да различи бързата му твърда походка. Винаги бързаше нанякъде, винаги решен да стигне там, накъдето се е насочил.

Щом наближиха музикалната стая, тя изведнъж се зачуди, да не би да идва да я види. С надежда Катерин се изправи на крака. Нейният глас прозвуча, когато той се изравни с вратата.

— Джил?

Той спря и надзърна. В израза му се появи леко раздразнение, при което Катерин веднага седна.

— Ще имаш ли нещо против, ако използвам телефона в главния салон? Имам важен телефонен разговор.

— Важен разговор ли? — запита и сухо измърмори: — Много удобно за Натали и Клей.

Когато бузите му се зачервиха от яд, Катерин разбра, че е била права. Предполагаемият важен телефонен разговор не беше нищо друго, освен извинение да остави Клей с Натали. Това обаче не я накара да се почувства по-доволна и тя обърна глава, когато шумът от стъпките на Джил продължиха по коридора към главния салон.

 

 

В мига, в който Джил излезе от библиотеката, Натали застана до камината и се загледа в почернялата от огън вдлъбнатина. Тя сведе глава, обърна се с гръб към Клей. Беше си изградила броня, която пречеше на Клей да прочете какво става в душата й. Той само се надяваше, че това е преходно, поне така му изглеждаше.

— Натали — започна и пристъпи напред.

Тя го спря с меко обвинение:

— Не трябваше да идваш тук.

— Не можех повече да издържа. Не бях в състояние да понеса мисълта, че си сама, знам каква болка изпитваш…

— Той беше разбрал — все едно че не чу нито една негова дума. Неприятно изненадан от този факт, не каза нищо и зачака, защото не знаеше дали не е останал с погрешни впечатления от нея. Полу се обърна, отправяйки му обезпокоен поглед. — Трябва да е разбрал. Защо иначе ще тръгне след нас?

— И аз се измъчвам от същия въпрос — приближи се, когато тя се извърна от камината. — Но трябва да свикнем с факта, че сигурно никога няма да открием отговора — той покри с ръце пръстите й, притиснали раменете й. При допира тя потрепери, но не се отдръпна и Клей разбра, че страховете му са напразни. — Исках да бъдем свободни, да сме заедно. Но не по този начин — наведе глава и леко допря устни до косата й. — Обичам те повече от живота. Не бих понесъл да ме намразиш.

С тих стон тя се обърна и се прилепи към него. Той я прегърна с топлина, обич, но не я притискаше. Рано беше още. По-късно, когато се увери, че няма вина, няма наказание, той ще повдигне въпроса за сливането.

Френските прозорци към главния салон бяха отворени. Кели постоя нерешително, после влезе в сенчестата хладина на къщата, която беше истинско облекчение след изгарящите лъчи на слънцето. Спря и вдигна слънчевите очила върху вече изсъхналата си коса. Огледа се за Катерин, но нея я нямаше в стаята.

Гласове се чуваха от мраморното антре и Кели влезе, за да види кой е, босите й крака стъпваха безшумно по персийския килим в салона. Преди да стигне до вратата, мисис Варгас влезе и очите й леко се разшириха от изненадата, че има някой в салона.

— Мога ли да ви помогна, мис? — тя огледа голите крака на Кели и късата роба, която бе сложила над златистия бански костюм.

— Всъщност не — остана с усещането, че икономката не одобряваше облеклото й за салона. — Търсех Катерин.

— Смятам, че Мадам е в музикалната стая. Ако…

— Не — прекъсна я веднага Кели. — Исках да я попитам в колко ще бъде вечерята днес.

— В седем, мис.

— Благодаря — заобиколи икономката и пак се отправи към вратата, пристигайки там заедно с Катерин.

— Добре ли поплувахте? — запита Катерин. Тонът, усмивката, всичко съдържаше учтивостта на съвършена домакиня към гостенката й.

Кели потвърди, после установи, че това не е достатъчно.

— Свикнала съм да работя много и откакто пристигнах, нямам време за физически упражнения. Искаше ми се да поплувам — готвеше се да каже още нещо, когато забеляза, че Катерин не я слуша. Вниманието й бе насочено към мраморното антре и към тихия говор, който се чуваше оттам. — Има ли някой? — ръката й се плъзна към предната част на робата, придърпвайки реверите.

— Джил и Клей тъкмо си тръгват — отвърна Катерин. — Дойдоха да видят Натали и да й поднесат съболезнованията си.

Кели чу, че входната врата се отваря, и отстъпи в салона, за да хвърли поглед към отиващите си, изпълнена с любопитство за това неочаквано посещение, като се имат предвид хладните отношения между Катерин и сина й. Двамата мъже бяха вече излезли, Джил изчезваше от погледа, а Клей се обърна към баронесата, която стоеше на стъпалата. Каза й нещо, после вдигна ръка към бузата й и бавно я погали. Кели гледаше, смаяна от жеста, който беше твърде интимен. Обърна се нерешително към Катерин.

— Предполагам, че според Клей това е израз на съчувствие — отбеляза Катерин с леден израз, който потвърди впечатлението на Кели.

Клей и Натали Фужер бяха повече от познати и приятели. Все пак скръбта й от смъртта на Емил изгледаше искрена. Кели се замисли над това, докато се качваше по стълбите, за да си вземе душ преди вечеря.