Джанет Дейли
Любов и омраза (14)

Четиринадесета глава

Туптенето в главата й продължаваше — силно и настойчиво. Кели зарови глава под възглавницата и се опита да изключи мислите си. Нямаше ефект. Изохка и тогава чу тих глас, който викаше името й. Отхвърли възглавницата и уморено вдигна глава, отмахвайки кичурите коса от лицето си. Клепачите й бяха залепнали за контактните лещи. Примига, за да ги отлепи, и хвърли замъглен поглед към прозореца и навлизащата през него бледа сива светлина на утрото.

— Кели, за Бога, събуди се! — тропането на вратата се чу отново.

Кели позна гласа на Ди Ди и отговори, но гласът й беше все още сънлив.

— Идвам.

Стана от леглото, взе копринения пеньоар и докато вървеше към вратата, го облече ядосана. Мразеше да я будят по този начин. Отключи вратата и я отвори. Ди Ди нахлу в стаята.

— Бързо се обличай — каза тя на Кели. — Нямаме никакво време — снощи баронът е бил убит.

— Какво? — Кели моментално се разсъни и отметна коса назад.

— Нали чу, баронът е бил убит — влезе, отиде до куфара, който Кели бе стегнала предната вечер, и започна да вади дрехи. — Арестуван е един заподозрян. Мъжете отидоха до затвора. Говорих с Хю и той иска ние да го отразим — хвърли комбинезон с дантела в телесен цвят заедно с чифт подобни пликчета.

— Кога се е случило? Къде? Как? Защо? — в този миг нямаше защо да проявява излишна свенливост, съблече пеньоара и нощницата си и ги остави, където паднаха. Навлече дрехите.

— Снощи. Малко след като ти си тръгна — Ди Ди издърпа светлобежова пола от куфара и златиста блуза и ги хвърли върху леглото. — Катерин намерила тялото до винарната. Бил е ударен по главата с някакъв тъп предмет. А защо, питай, когото поискаш — измъкна чорапогащи от торбичката с бельо и ги хвърли към Кети, а после намери чифт бежови обувки й ги пусна до краката й. — Телевизионен екип е тръгнал откъм залива. Ще взема кафе и ще те чакам в колата — излезе, а дългата й пола, с която беше облечена предната вечер на партито, се завъртя и прошумоля.

Точно за пет минути Кели беше готова. Изтича по стълбите до входната врата с развята коса, тежката брезентова чанта с гримове, четки, гребени и лак за коса висеше на рамото й.

Ди Ди беше в колата и моторът бе запален, когато Кели се плъзна на седалката.

— Разкажи ми останалото — нагласи огледалце на скута си и започна да полага грим, нещо, което се бе научила да прави бързо и сръчно. — Баронът какво е правил при винарната?

— Или никой не знае, или никой не казва — навлезе от страничната алея в улицата.

— На Катерин трябва да е известно — разсъждаваше Кели, докато слагаше малко пудра върху фон дьо тена и ружа. — Нали каза, че тя го е намерила, което означава, че тя го е видяла как отива към винарната. Не може да е съвпадение и двамата да тръгнат натам.

— Точно така. Но Катерин още не е говорила с никого, освен, с полицията. Смятам, че е видяла нещо. Един офицер на местопроизшествието само призна, че тя е тази, която е идентифицирала човека, когото са арестували.

— Кой е той? — направи черта около устните си с молив коралов цвят, добави червило, а после започна да работи върху очите си.

— Още не са съобщили името.

— Докато не му отправят обвинение, сигурно няма да го кажат. Не е някой от партито, нали? — мина клепките си с черна спирала.

— Не. Полицията разпита всички, преди да ги пусне да си тръгнат. Останах с впечатлението, че този, когото са арестували, не е бил сред гостите.

— Озадачава ме мотивът — със схванати пръсти Кели сплете дългата си коса на френска плитка. — Защо някой би поискал да убие барон Фужер?

— Може да е бил просто крадец, който го е направил — предположи Ди Ди със свиване на раменете.

— Грабеж — замисли се Кели не особено ентусиазирано.

— Защо не? Тъкмо сега в долината има много бедни преселници — работници.

— Знам — но инстинктът й отхвърли тази възможност.

Нямаха повече време за разговор, тъй като Ди Ди спря пред сградата на кметството, където се помещаваха и полицейският участък, и затворът. Кели преброи още поне три телевизионни екипа, струпани на тротоара. Според надписите на колите, паркирани до бордюра, всички бяха от областта на залива на Сан Франциско.

Кели забеляза Стив и Рик, застанали встрани, и се отправи към тях. Ди Ди вървеше зад нея.

— Нещо ново? — запита с бележник и химикалка в ръка.

— В известен смисъл — отвърна Стив и кимна към някого.

Кели се обърна в мига, в който Линда Джеймс остави екипа си и тръгна към тях. Цялото й тяло излъчваше враждебност.

— Ти какво правиш тук? — сряза я. — Аз покривам Западния бряг.

— Ние правим материал за имението Рътлидж, където стана убийството — даже не се и опита да звучи примирително. Беше още много рано и трябваше да изпуши една-две цигари с кафе.

— Придържай се към материала си. Аз ще правя репортажа — информира я Линда.

— Ти си върши твоята работа и ни остави ние да си вършим нашата — отвърна Кели.

Линда й хвърли унищожителен поглед.

— Можеш да го направиш… когато свърши — обърна се на пета и се отдалечи.

— Кучка — изсъска Ди Ди.

Кели изрече мислено същото и тогава забеляза джипа, който спираше до бордюра. Сам слезе от него, забеляза всички представители на пресата и постоя нерешително. Като че ли никой не го забелязваше. Кели се извини и тръгна към него. Изглеждаше изморен и измъчен като човек, който не е мигнал през нощта, брадата му беше покарала и потъмняваше вдлъбнатините по лицето му.

— Трябваше да се сетя, че ще бъдеш тук — изразът му беше мрачен и твърд, напрежението от дългата нощ се усещаше от леката раздразнителна нотка в гласа му.

— Как е Катерин? — запита тя.

— Добре.

— А баронесата?

— Кели, моля те, не искай информация от мен — предупреди я, като й даде да разбере, че не е в настроение да отговаря на въпроси от страна на пресата. Тя се представи, когато се е пуснал слухът за убийството на барона, как са накацали като рояци около имението Рътлидж.

— Тревожа се, Сам — изрече тихо.

Той я изгледа внимателно. После кимна и въздъхна уморено.

— Докторът й даде успокоителни. Прие го много тежко — спря, а после добави мрачно: — Това не биваше да се случва.

Тя усети укорителната нотка в гласа му и сложи ръка върху рамото му.

— Даже и да беше там, ти не би могъл да го предотвратиш.

Той понечи да каже нещо, после спря, изгледа я, предпазливостта отново се върна в очите му, насочена както към професията й, така и към самата нея. Беше болезнено. Искаше Сам да й вярва. Не можеше да разбере защо изведнъж й се стори толкова важно.

Най-накрая той каза:

— Може би бих могъл. А може и не.

Светлокафява кола се приближи и спря на определеното място за служебни превозни средства. Мъж, облечен с тъмен костюм и вратовръзка, слезе, после се пресегна и извади куфарче. При пристигането му репортерите се втурнаха към него.

— Кой е този? — загледа се с любопитство Кели. Когато мъжът се изправи, светлината на изгряващото слънце проблесна върху металните рамки на очилата му. Кичур кестенява коса бе паднал върху челото му. Той го отметна назад и се обърна към репортерите, преди тя да успее да разгледа лицето му.

— Зелински, местният прокурор — отвърна Сам.

Кели го изгледа изумена и бързо премести поглед към адвоката. Зелински. Не може да бъде Оли Зелински, нали? Докато беше ученичка, Оли беше най-добрият й приятел, единственият й приятел. Беше й говорил, че иска да следва право.

Несъзнателно се приближи, за да го разгледа по-отблизо. Дори не забеляза, че Сам върви до нея. Беше вперила очи във високия слаб мъж.

Наистина беше Оли — високият и кокалест Оли, адамовата му ябълка все така се движеше нагоре-надолу, докато говореше, стъклата на очилата му бяха дебели и променяха лешниковите му очи, като ги правеха да изглеждат по-големи и по-кръгли. Оли Бухала, както децата го наричаха.

Каква двойка бяха само — Оли Бухала и Лизи Дебелата. Почти се усмихна при спомена за тях двамата — пълната и кльощавия, прицел за подигравки на съучениците им. Свързваше ги самозащитата и в резултат на това станаха близки приятели.

А сега, помисли си Кели, Оли е областен прокурор, а тя ще има свое предаване, което ще се излъчва по националната телевизия. Почувства се горда заради двамата.

Оли действително добре водеше импровизираната пресконференция. Микрофони обграждаха лицето му, въпроси се сипеха от всички страни, на някои той отговаряше, на други — не. Тя престана да мисли за миналото и се заслуша в твърдия му баритонов глас.

— … е обвинен в убийство.

— Разговаряли ли сте с него? — извика един репортер изотзад. — Казал ли е защо е убил барона?

— Досега в хода на нашето разследване всички разсъждения за мотива остават чисти предположения — отвърна Оли. — Отговорът на първия въпрос е не, още не съм разговарял с него — погледът му се плъзна по лицата на журналистите и се спря за малко върху Кели в очакване на още въпроси.

Линда Джеймс изстреля първия:

— Той има ли семейство?

— Той… — Оли спря, очите му се върнаха към Кели и в тях проблесна топла искра. Позна я. Тя не беше го очаквала, макар че кой друг я познаваше по-добре? Внезапно сведе глава. Когато я вдигна, погледът му отново я потърси, този път с болка в очите. Тя изведнъж усети остро прерязване в стомаха — има дъщеря, която замина оттук преди години. Доколкото знам, няма други роднини.

Някъде зад гърбовете им се чу мъжки глас, който се оплака високо:

— Престанете да ме бутате. Вървя.

— Ето го — извика един репортер, заглушавайки възклицанието на Кели.

Единствено Сам беше достатъчно близо, за да го чуе. Докато всички очи се бяха вторачили върху побелелия затворник, придружаван от трима полицаи към патрулната кола, той се бе вторачил в нея. Сам се вгледа в пребледнялото й лице, в широко отворените й от ужас очи.

Останалите се втурнаха към затворника, китките му бяха свързани зад гърба с белезници. Но Кели не помръдваше от мястото си.

Линда Джеймс настойчиво си проби път пред всички представители на пресата и насочи микрофона към устата му.

— Каква е вашата реакция за обвинението в убийство, мистър Доуърти?

— Не съм го извършил. Невинен съм, чувате ли? — извика Лен Доуърти към всички, препъвайки се, докато ръцете на полицаите го насочваха към чакащата кола.

— Всичко това е скалъпено. Опитват се да ми припишат нещо, което не съм направил. Никога не съм убивал, когото и да било и всеки, който го твърди, е лъжец.

— Можете ли да го докажете, мистър Доуърти? — предизвикателно го попита Линда Джеймс.

— Аз… — гласът му заглъхна. В момента приличаше на стар изплашен човек. Щом видя Сам, гневът и енергията му се възвърнаха. — С това семейство Рътлидж няма да ме подведат. Искат земята ми и се стараят да ми припишат убийството, за да ми я вземат. Това е лъжа. Не съм убиец — забеляза Кели и наклони глава, за да може да я вижда. — Ти им кажи, Лизи, моето момиче. Теб ще те послушат. Кажи им, че старият ти баща не е никакъв убиец. Ти разбираш, че съм невинен, Лизи, момичето ми. Знаеш.

Останалите му думи бяха прекъснати от полицаите, които го натикаха на задната седалка на патрулна кола. Тогава главите се обърнаха, за да открият кое и къде е момичето Лизи. Кели беше единствената жена наоколо.

— Той говореше на теб, нали, Кели? — запита Линда Джеймс с доволен вид. — Ти си дъщерята на Ленард Доуърти, нали?

В продължение на една дълга секунда Кели не каза и дума, тъй като усещаше невярващите очи на Ди Ди и погледа на Сам. Но тя знаеше, че не може да избяга от истината, особено сега, когато Линда я подуши. Никакви лъжи повече не биха могли да я скрият, никакви претенции не биха могли да улеснят живота й. Трябваше да се изправи лице в лице с реалността.

— Да — изрече го глухо. Не изпитваше повече страх, гняв или неприязън, а само огромната тежест на неизбежността.

Изведнъж я нападнаха с въпроси. Пред нея изникна гора от микрофони. Обективите на камерите бяха насочени към нея. Чувстваше жестоката ирония от спомените от едно време, когато беше част от пресата, а сега се оказа в центъра й.

— Откога не сте виждали баща си?

— Смятате ли, че е виновен?

— Как се чувствате, когато баща ви е обвинен в убийство?

При всички въпроси тя клатеше глава и избягваше да погледне репортерите в очите.

— Нямам какво повече да кажа — настояваше и се опита да се отскубне, но те я последваха.

Накъдето и да се обърнеше, някой я с микрофон, я с камера, с бележник или пък с магнетофон се оказваше до нея. Обградена и блъскана от всички страни, Кели се опитваше да избяга, но те бяха твърде много.

Внезапно една ръка я прихвана за раменете и едно тяло я закри отляво, а ръката се протегна напред, за да й направи път през тях, и се чу гласът на Сам:

— Отдръпнете се. Пуснете ни да минем.

Оли се присъедини към него, закриляйки Кели отдясно. Двамата успяха да я преведат през представителите на пресата право към джипа на Сам и й помогнаха да се качи.

— Отведи я оттук, Сам — извика Оли и бързо й стисна ръката. — Съжалявам — прошепна й, а после се обърна, за да блокира пътя на притичалите журналисти.

Сам потегли. Кели не знаеше накъде я води. Още повече, че не я интересуваше. Загледа се напред, без да вижда, а вятърът биеше лицето й в открития джип. Тя не го усещаше. Не чувстваше нищо.

Някъде по криволичещия път, който води към планината Майякамас, Сам спря джипа на едно място до поточе с бълбукаща вода, обградено с високи дървета. Изключи мотора и потънаха в мълчание. Кели седеше неподвижна, безизразна, със здраво стиснати пръсти.

Щом Сам се замисли за Лен Доуърти, какъв баща е бил — винаги пиян, винаги замесен в разправии, му се прииска да изругае високо и силно. Той не можеше да се похвали със собствените си родители — повечето време го забравяха, никога не идваха да го гледат на училищните игри, нито пък ходеха на родителски срещи. Обаче никога не се е срамувал от тях. Само за това би могъл да намрази Доуърти.

Защо охраната не е взела мерки? Доуърти не би трябвало да се приближава на по-малко от 250 метра от винарната. От известно време Доуърти кротуваше. Трябваше да се сети, но твърде много неща запълваха съзнанието му и определено Кели беше едно от тях.

— Къде го заведоха? — наруши тишината тя.

Сам дълбоко пое дъх, преди да отговори. Искаше му се да намери начин да я пощади, да я защити. Обаче бе невъзможно.

— В областния затвор на Непа.

Тя кимна, като чели говореха за времето. Той търсеше да забележи следи от шок, но очите й бяха ясни, цветът на лицето й вече бе нормален. Беше възвърнала самообладанието си. То й даваше силата, която се усещаше у нея и която щеше да й е необходима.

— Какво ще правиш? — попита той, мислейки си колко е красива. Красива и самотна.

Тя вдигна леко едното си рамо.

— Не мога да избягам. Не мога да се престоря, че нищо не се е случило. С него животът ми бе ад. Сега започна отново.

— Не си отговорна за неговите действия — Сам я изучаваше с тъмните си загрижени очи.

— Наистина, че не съм — но щеше да страда както винаги. Нито беше честно, нито пък справедливо. Докато растеше, Кели разбра какво е да те обсъждат, да те карат да се чувстваш като нищожество заради баща си. — Единствено съм отговорна за своите действия. Все пак… — тя не довърши мисълта си, тъй като старият гняв и неприязън отново заплашваха да вземат връх. — Какво се е случило снощи?

Колко пъти в миналото си бе задавала подобен въпрос? Колко пъти се е налагало да определи обстоятелствата около баща си при последния му сблъсък със закона? Толкова много, че то бе престанало да я тревожи. Но този път бе различно — обвинението беше убийство.

— Няма какво много да ти кажа — призна Сам. — Катерин видяла, че Емил тръгва по старата конска пътека, която води към винарната. Искала да говори с него, затова се отправила натам. Нощем почти не вижда, вече е стара. Явно Емил е стигнал там по-бързо от нея. Охранителното осветление на винарната е било включено. Тя чула шум и видяла Доуърти, наведен над тялото на Емил. Когато я забелязал, той изпуснал нещо тежко от ръката си и избягал.

— Избягал — плитката я топлеше и й тежеше на врата. — Нямаше да избяга, ако не беше гузен, предполагам.

Кели разсеяно потърка ръката си, която баща й беше счупил в пиянския си гняв. Спомни си и други случаи, когато я бе удрял, наранявайки лицето и посинявайки окото й. Знаеше, че той е способен на насилие. Ако беше убил някого по време на бой, би го повярвала. Но убийство. Думата й се стори като сквернословие. Макар и да го мразеше, Кели не искаше да повярва, че е способен на това.

— А сега, Кели?

Тя дълбоко пое дъх и го издиша, борейки се с гнева, който чувстваше.

— Отново в града, предполагам. В хотелчето.

— Там ще те чакат.

— Искаш да кажеш, моите колеги журналисти ли? — попита тя с известно огорчение, после се огледа наоколо. — Колкото и да е спокойно, не бих могла да остана тук завинаги. Рано или късно ще трябва да изляза лице с лице с тях. Но имах нужда от този миг — погледна го в очите. — Благодаря ти, Сам.

— Няма защо — той завъртя ключа на запалването.

Трудно бе да се разговаря повече при шума на мотора и вятъра, който духаше в джипа. Върнаха се в града в пълно мълчание.