Джанет Дейли
Любов и омраза (11)

Единадесета глава

Форд таурусът се носеше по Шосе 29, а фаровете цепеха падащата тъмнина. Светлината им озаряваше огромните евкалиптови дървета, които в нощта се издигаха като призрачни стражи от двете страни на пътя.

Двете дълги крайбрежни планини ограждаха почти петдесет километра дългата долина, като образуваха тесен коридор, изглеждаха само като черни сенки на фона на обсипаното със звезди небе.

Ди Ди Съливан седеше зад волана на взетата под наем кола, вдигнала слънчевите очила високо над късо подстриганата си коса. Кели беше до нея и непрекъснато се взираше в тъмния пейзаж зад стъклото. По ирония на съдбата преди дванайсет години тя напусна долината нощем и също нощем пристигаше, нарушавайки клетвата, която си бе дала, никога да не се връща.

— Като гледам какъв късмет имаме, не се изненадах, че полетът ти закъсня повече от час — Ди Ди мина на къси, щом забеляза насрещна кола. — Надявах се, че когато дойдеш, всичко ще се промени. За съжаление не стана така.

— Разбирам, че имаш проблеми.

При разсеяната светлина Кели забеляза спящите на лунна светлина лозя. Тук, в равната южна част на долината, земята бе засадена предимно с шардоне, ризлинг, както и други сортове бяло грозде, които обичаха хладината на мъглите през лятото, идващи откъм морето от залива Сан Пабло.

— Проблеми ли — Ди Ди се изсмя. — Досега нямаше нищо, но… Тук сме от два дни, днес е третият и нямаме нито една лента, която може да се използва. Работата ни от цял ден — много хубави снимки от гроздобера, мексикански работници с изразителни лица как изпразват кошниците си с грозде в камиона накрай пътя, надзирателят, който води сметка за броя кошници на всеки надничар, камионите, които се движат долу по пътя, пълни с грозде, мъжете във винарните, изпоцапани до лактите с гроздов сок, гроздето как се мачка в машините, пенлив гроздов сок, работниците в края на деня на фона на най-красивия залез, който можеш да си представиш — всичко отиде — пусна двете си ръце от волана и театрално ги разпери във въздуха. — Всичко се провали.

— Как? — запита Кели, опитвайки се да не обръща внимание на образите, които проблясваха в съзнанието й — спомени от гроздобер, допълнени от описанията на Ди Ди. — Какво се случи?

— Камерата не беше в ред — въздъхна с раздразнение. — Оказа се, че на всички ленти има леки черти. Още повече ме е яд, понеже Стив искаше да види записа от винарната на монитора в колата, но аз му казах, че няма време. Умирах от нетърпение да влезем в лозето и да хванем сцените с берачите на ранната сутрешна светлина, която дава ефекти със сенки. Колко време щеше да ни отнеме? Десет-двайсет минути, докато прегледа лентите. Още тогава щяхме да открием проблема. Но това стана едва снощи. Вчера Стив отиде до Сан Франциско, за да поправят камерата. Някаква част на лещата се била повредила и той трябвало да изчака да изпратят нова. Върна се днес тъкмо преди да тръгна за летището.

— Но сега работи.

Точно пред тях Кели забеляза позната стара сграда, където едно време беше смесеният магазин. Преди двайсет години беше забележителност на местността. Много пъти беше влизала в него, за да погледа нещата, които продаваха: — трюфели, яйца от пъдпъдъци, кутийки с хайвер, френски пастети.

Спомни си мириса на топлите франзели, работниците, разгорещени и запотени в лозята, ходеха до деликатесния щанд, за да си купят сандвич и студена бира, туристи по къси панталони с камери през рамо стояха на опашка с жените си с обувки с токчета и копринени рокли, а отвън бяха паркирани мерцедеси и прашни камиони за грозде.

— Работи — потвърди Ди Ди мрачно. — Толкова е хубаво, че имаме още два дни тук. Ще ни трябват.

— Така изглежда — отляво фаровете осветяваха входа към винарната Мондави. На Кели й беше трудно да се съсредоточи в онова, което й казваше Ди Ди, докато разпознаваше местата, спомняше си все повече неща. Все пак трябваше да поддържа разговора, а това я разсейваше. — Ходихте ли в имението Рътлидж?

Ди Ди кимна.

— Вчера се отбих, за да се обадя на мисис Рътлидж, че сме тук — името прозвуча необичайно на Кели. Тя беше или Мадам или Катерин Рътлидж. — Разведе ме из градината. Между другото страхотно място за интервюто — спря и хвърли усмивка към Кели. — Каза да ти предам, че ще бъде удобно да отидем при нея в един и половина. Слава Богу, съгласи се да продължим и на следващата сутрин, иначе кой знае колко време би ни трябвало, за да заснемем къщата, винарната, лозята и градините.

— Ден и половина е предостатъчно за интервюто — каза Кели. — Както върви, ще бъде трудно да сглобим материала. Катерин говори подробно.

— Като съдя по краткото време, докато бях при нея, разбирам, че си права. С удоволствие бих направила пълнометражен документален филм за нея. Не знам дали ще мога да убедя Хю да снимаме два варианта — размишляваше тя. — Кратък за предаването, а по-дългият… — не довърши изречението и сви рамене. — Хубаво е човек да помечтае.

— Нали? — изсумтя Кели, докато минаваха покрай селцето Ръдърфорд, което представляваше едва няколко сгради, разположени на кръстопът.

— Радвай се, че утре сутрин няма да ставаш рано. Ние, останалите, трябва да сме готови преди изгрев-слънце. Намерих едно лозе, където утре ще берат гроздето. Искам да заснема работниците на зазоряване. Ще се върнем около обяд и ще те вземем. Много ще ти хареса мястото, където сме отседнали. Марджъри — младата жена, която държи хотелчето, е невероятна. Сервира студен обяд. Почакай само да вкусиш френските й сандвичи — бъбреше Ди Ди. — В тестото за палачинки слага коняк „Гранд Марние“.

Когато влязоха в Сейнт Хелена, Ди Ди намали и завиха по странична уличка.

— Исках да ти кажа, че сме поканени на голям купон в имението Рътлидж в чест на барон Фужер. Имаме разрешение да снимаме част от тържеството при условие, че щом всички седнат на масата, камерата спира — хвърли поглед към Кели. — Ти си се срещала с барона. Смяташ ли да направиш някое малко интервю с него, за да разбереш мнението му за долината Непа, за имението Рътлидж и тъй нататък?

— Бихме могли — съгласи се тя без ентусиазъм. — Но той е малко педантичен. Мразя да правя интервюта и след това да открия, че са твърде скучни, за да се включат в предаване.

— Права си — Ди Ди зави по тесен път, водещ към викторианска къща, разположена под сянката на високи дъбове и брястове. — Пристигнахме — обяви тя и паркира колата. — Запазили сме ти най-хубавата стая.

Леглото беше с балдахин, пухен дюшек и мек избелял от много пранета юрган. Столът пред махагоновия секретер беше в стил „Чип и Дейл“. Пъстър кретон в ярки цветове покриваше дивана пред камината. В банята имаше стара вана на крачета. На метална релса висеше завеса за душа.

Кели остави багажа си на пода и отиде до вратата, която водеше към веранда. Дългата месингова дръжка беше хладна под пръстите й. Тя дръпна вратата и излезе навън.

Пълзящи рози растяха по решетката от едната страна на верандата, мирисът им изпълваше топлия въздух. Клоните на дъбовете се издигаха нагоре като допълнение на гледката към осветеното със сребристата светлина на луната лозе. На изток се чернееха не много високите планини на веригата Вакас. Взря се в малките като иглички светлинки по склоновете й.

Точно тази гледка й беше малко чужда, макар че пейзажът й беше до болка познат. Взря се в планините, които едно време познаваше тъй добре, несъзнателно обиколи с очи тъмните склонове, за да открие любимото си място под един извит дъб, спомни си часовете, които бе прекарвала там — веднъж с книга, друг път в плач, лекувайки раните си. От време на време се бе взирала на запад към планините Майякамас, обрасли с гори от секвои, коренно различни от безводната верига Вакас, където растяха дъб, бор и екзотични дървета, а понякога просто бе наблюдавала промяната на сезоните в долината под себе си.

През зимата спящите лози приличаха на чудато извити тъмни скелети, понякога посребрени или с неясни контури от студения зимен скреж. Когато започнеха дъждовете, планините позеленяваха, а лозята пожълтяваха.

Свежият полъх на пролетта помагаше на растенията да избуят, зелените листа на лозите да пораснат, всеки ден се появяваха все повече цветя, които през лятото стигаха апогея си, после идваха и горещините, парещите слънчеви лъчи изгаряха тревата по хълмовете до жълто, лозята биваха изоравани прочиствани от бурените, докато гроздето зрееше.

При първите есенни повеи наемните работници плъзваха сред редовете, обираха сладкото грозде от лозите, а въздухът се изпълваше с мириса на ферментиращи сокове. Листата променяха цвета си и обагряха долината с наситени червени и златисти тонове, после опадваха и тогава влизаха в действие градинарските ножици, които окастряха лозите като зимни скелети. Въздухът миришеше на тлеещо дърво от запалените огньове.

Земята се променяше сезон след сезон, а нещастният й живот не се променяше.

Върнала се бе. Инстинктът й подсказваше да бяга — сега, докато все още имаше възможност.

 

 

Хан Ли, готвачът на имението Рътлидж — пето поколение американец от китайски произход, изнесе кана с кафе на терасата и сложи подноса до Катерин върху масичката, покрита със стъкло.

— Мадам би ли желала още нещо? Може би пресни пастички с кафето? — предложи той.

Тя погледна барона. Той отказа с леко поклащане на главата.

— Мисля, че не, Хан Ли. Благодаря — каза му тя и взе две чаши от подноса.

С лек поклон той се оттегли със същите тихи стъпки, с които бе дошъл. Тя напълни двете чаши с горещо кафе, подаде едната на Емил, после върна кафеника върху подноса.

— Радвам се, че успяхте да дойдете тази сутрин, Емил — тя говореше на френски, тъй като знаеше, че той предпочита да разговаря на майчиния си език. — Чух, че тези дни сте били твърде зает с Джил.

— Имаше доста какво да ми покаже — след последната им среща в Ню Йорк той се държеше по-резервирано, което бе доказателство за успеха на Джил в подкопаването на позициите й. — Развива много интересна маркетингова стратегия и кампания по продажбите на винарната. Вашият син е извънредно находчив.

— Вярно е. Успехите му в този бизнес са очевидни — тя много се гордееше с постиженията на Джил — факт, който би изненадал много хора в долината, а сина й най-много. — За мен също толкова важно е, че с всяка реколта качеството на добрите му вина се подобрява с редки изключения. Разбира се, целият регион напредна много през последното, десетилетие. Това се отразява на качеството. Всеки търговец разпространител да попитате, ще ви каже, че хората предпочитат каквато и да е бутилка вино, стига на етикета да пише, че е произведено в долината Непа — Катерин опита кафето. — Това е забележително, след като се има предвид, че в долината Непа се произвеждат по-малко от пет процента от всички вина в Калифорния. След няколко години даже този процент ще намалее.

— По какви причини? — намръщи се Емил.

— Новият вид филоксера — тя остави чашата си върху чинийката. — Изчислено е, че почти седемдесет и пет процента от лозята в долината трябва да се унищожат и на тяхно място да се засадят нови. За съжаление допреди две години само няколко винопроизводители присаждаха пръчките си от първоначалния сорт, който не е резистентен към тази напаст.

— Не е правилно — възрази Емил. — Във Франция отдавна знаем, че това не е добър сорт. Наистина, че бързо расте и е много як.

— Спомням си, че преди шейсет години дядо ви беше непреклонен в това отношение. За щастие аз последвах съвета му. Нито една-единствена лоза в имението Рътлидж няма нужда да се пресажда. Бедният Джил няма този късмет. Предстои му да пресади всичките си лозя, но съм сигурна, че ви го е казал.

Емил направи неуспешен опит да прикрие незнанието си със свиване на раменете.

— Разбира се.

Тя дочу приближаващи се стъпки, погледна към френските прозорци, отворени към терасата, и видя, че Сам минава през тях. Моментът беше изключително подходящ.

— А, ето го и Сам — обяви Катерин и веднага обърна на английски. — Той ще ви разведе из лозята и винарната. Така двамата ще имате възможност да се опознаете.

— Ако имате време, бароне.

Сам наблегна на титлата и заобиколи масата, за да се ръкува с госта, който се изправи. Вътрешно се дразнеше от ролята, която му бе наложена, като напълно съзнаваше, че Катерин иска той да направи впечатление на барона с познанията си върху винарския бизнес.

— Имам достатъчно време — заяви баронът.

След като допи кафето си, тръгнаха със Сам с джипа. Първо Сам го закара на склона, който наричаха „Лозето на Сол“. Показа му напоителната система, инсталирана по време на втората година на сушата главно заради младите лози, от които се получаваше седемдесет процента от виното, бутилирано като резерв — тяхното най-добро вино. Баронът зададе няколко въпроса за проблема с филоксерата в Калифорния, но не показа почти никакъв интерес към самото лозе.

Клод ги чакаше на входа на старата тухлена винарна. Сам ги представи, а после обясни:

— Всъщност Клод е от Шато Ноар. Неговият дядо е бил майсторът на виното там.

— Това е било преди много години — намеси се Клод, гордо килнал встрани посивялата си глава, — в дните, когато вашият дядо е бил господар.

— Значи вашият дядо е Жирар Брусар? — баронът го разглежда замислено и с любопитство.

— Да — призна Клод.

Баронът отвърна с кимване.

— Името на дядо ви се цени високо в Шато Ноар — при тези похвални думи за дядо му Клод изпъчи едрия си гръден кош. — Отдавна ли сте в имението Рътлидж?

— Пътувах с кораба заедно с Мадам след смъртта на съпруга й. Бях тринайсетгодишен — още момче. Помогнах на Мадам да засадим новите лози и да направи първото вино от тях.

Целият разговор се водеше на френски. Сам разбираше едва отделни думи. Същото се получи и когато Клод разведе барона из избата. Сам се съмняваше дали Катерин е очаквала това да се случи. Вътрешно се забавляваше.

— Забележителен човек е този ваш мосю Брусар — сподели баронът, когато излязоха от избата и пресякоха прашния път към административната част на винарната.

— Той е най-добрият — заяви Сам. — В равнината само Андре Челичеф може да се равнява с него. Обаче човекът вече е осемдесет или деветдесетгодишен и продължава да работи като консултант на няколко винарни наоколо.

— Разбира се, че съм чувал за него — кимна баронът.

Нямаше начин, който и да е гост на долината Непа да не чуе името Андре Челичеф. Той също беше жива легенда като Катерин, като Клод Брусар — майстор винар, който никога не бе имал собствено лозе.

Документацията на имението Рътлидж се оказа по-интересна за барона от лозята и даже от винарната. Прегледа внимателно цифрите на продажбите, сведенията за производството, разходите и зададе много въпроси от различен характер. Измина цял час, преди Сам да го покани в своя офис в дъното на преустроената конюшня.

Гейлин, секретарката, им донесе кафе. Поговориха за времето, за продължаващата суша в Калифорния и за отражението и в долината. Най-накрая баронът остави чашата си върху бюрото и се облегна на стола.

— Кажете ми какво смятате за предложеното сливане между имението Рътлидж и Шато Ноар? Не си спомням някога да сте го изразявали — каза той.

Наклони глава, а Сам се облегна на стола си.

— Тук не влизат личните ми предпочитания. Това решение трябва да вземете вие с Катерин.

— Но аз питам вие какво мислите — настоя той.

Сам отново се опита да отклони въпроса.

— Очевидно има своите преимущества.

— Това едва ли би могло да се сметне за отговор.

— Сигурно — Сам наведе глава, размишлявайки. — Но той е най-дипломатичният, който мога да ви дам.

Баронът веднага се хвана за думите му.

— Значи не го подкрепяте?

Сам се залюля на стола и сви устни.

— Решили сте да ме поставите в неудобно положение.

— Не. Искам само да науча мнението ви.

— В този случай — отвърна Сам със свиване на рамене, — за да бъда напълно откровен, трябва да ви кажа, че смятам цялата тази работа за твърде едностранчива.

Баронът сви вежди.

— Не ви разбирам. Как така едностранчива? Предложените условия са напълно справедливи.

— Справедливи, но май само на повърхността. Ако се стигне до споразумение, вие печелите ние губим твърде много.

— Как така да губите? — той объркано сви рамене. — Обяснете ми.

— Това е земята на Рътлидж, бароне. Всяка година ние берем грозде Рътлидж и го превръщаме във вино „Рътлидж“. Всичко това се променя в мига, в който вие и Катерин подпишете споразумението. Когато в бъдеще в имението бъде направено добро вино — по-добро от френските, включително и от вашето Шато Ноар, славата и признанието ще бъдат за Шато Ноар — Сам направи пауза. — Меко казано, на мен идеята не ми харесва. Ако ролите бяха разменени и Шато Ноар трябваше да загуби идентичността си, не смятам, че вие бихте се чувствали другояче.

Баронът придоби доволен вид, когато отново се облегна на стола си и продължи мислено да изучава Сам.

— А в случай, че вие трябваше да вземете решението?

— Ако се налагаше аз да реша — заяви усмихнат Сам, — първо никога не бих ви потърсил.

— Казвали ли сте всичко това на Катерин?

— Не. Никога не ме е питала.

— Разбирам — отвърна баронът, кимна бавно и замислено, а после погледна часовника си. — Вече е почти един. Нямах представа, че е толкова късно. Обещах на жена си да се върна за обяд. Напоследък много малко време прекарваме заедно.

— Ще ви откарам — Сам се изправи.

След като остави барона в хотела му, той се върна в имението и отиде направо в къщата, за да обменят впечатления с Катерин. Още щом наближи, забеляза синя кола, взета под наем, после вратите на телевизионната кола се плъзнаха и се разкри телевизионното оборудване. Екипът бе пристигнал.

Първоначалният му импулс беше да си тръгне, но вторият изведе Сам от джипа и го накара да влезе в къщата.

Слънчевата светлина навлизаше през френските прозорци откъм отсрещната страна на покритото с мрамор антре и осветяваше отзад групата, застанала пред тях. Дребната фигура на Катерин беше пред нея, но Сам първо потърси високата слаба Кели Дъглас.

Бавно тръгна към групата и шумът от стъпките му прекъсна разговора им. Забеляза, че Кели се обърна, и когато неочаквано го зърна, очите й светнаха, а радостната усмивка — смекчи израза й. Защо в мига, в който я погледнеше, всичко в него се обръщаше и стомахът му се свиваше като от глад.

След като спря, първите му думи бяха към Катерин.

— Изпратих барона до хотела — после се обърна. — Здравей, Кели — между тях се създаде някакво напрежение.

— Радвам се да те видя отново, Сам — когато му подаде ръка, се държеше мило и възпитано, но нищо повече. Беше впрегнала здраво всичките си защитни сили. Защо ли?

— Добре дошла в имението Рътлидж — усети силното й ръкостискане и бързото отпускане на пръстите й, за да издърпа ръката си. Зачуди се дали тя също е усетила топлата тръпка, когато дланите им се срещнаха.

— Благодаря — каза и му представи телевизионния екип.

Когато привърши, той отново насочи вниманието си към нея. Косата си беше сплела отзад на френска плитка, което бе едновременно семпло и изискано. В процеждащата се на терасата слънчева светлина косата й изглеждаше тъмночервена.

— Хю не дойде ли с вас? — запита той.

— Искаше му се — отвърна Кели, — но не можа да се измъкне.

— Даде ни списък на ресторантите в долината, които не бива да се пропускат — додаде другата жена от групата, продуцентката Ди Ди Съливан. — Само че не ни отдели достатъчно време за това.

Чу се леко скърцане на дебели гумени подметки по мрамора на пода, което означаваше приближаването на икономката мисис Варгас.

— Извинете, мадам, но ви викат на телефона — обърна се тя към Катерин. Видът й както винаги беше строг, тя беше вдървена като колосаната си черна униформа.

— Изглежда, доставчикът има някакви проблеми, които иска да обсъди с вас.

Катерин кимна малко рязко и каза:

— Сам, би ли развел Кели и мис Съливан из къщата, докато аз се обадя?

— Да, бихме искали да подготвим и вътрешни снимки с мисис Рътлидж — обясни Ди Ди Съливан. — Може да направим един малък тур наоколо. Дискретно, разбира се.

— Разбира се — Сам върна веселата й усмивка, а Катерин тръгна, за да се обади по телефона.

— Ние ще излезем и ще се разположим на терасата — обади се операторът. — След като разгледате, трябва да тръгваме.

— Дадено — Ди Ди кимна и махна с ръка. — Водете ни — обърна се към Сам.

Той любезно тръгна напред. Кели го последва, едва сдържайки нетърпението си. Като малка мислеше, че това е най-прекрасната къща, която съществува.

Мебели в стил Луи XIV и изящни порцеланови произведения украсяваха салоните. Китайски вази от времето на династията Минг в бяло и синьо, кучета, кристали, фаянс от Лимож от XVIII век. Стените бяха боядисани в меки тонове, имаше предмети с изящна дърворезба и картини на импресионистите.

Зад тежки врати с дърворезба се намираше библиотеката с рафтове от орехово дърво. Книгите бяха наредени от пода до тавана. Имаше всичко — романи, историческа литература, произведения на класиците й детски книги. Подът бе постлан с избелели персийски килими, а една извита лоза като скулптурна украса висеше на стената над камината.

Официалната трапезария беше огромна с тежки махагонови странични маси — всички в стил Луи XVI. От тавана се спускаше разклонен на три полилей от ирландски уотърфордски кристал, който осветяваше дългата маса и тапицираните столове.

В южното крило имаше оранжерия, пълна с тропическа растителност, с няколко стола и маси с дърворезба, а също и от ковано желязо.

Сам им показа музикална стая с роял от абаносово дърво, ново стерео, музикална уредба с диск и стар грамофон „Виктрола“. Просторната утринна стая беше пълна с вази със свежи есенни цветя, имаше и камина.

По коридора след мраморното стълбище бяха стаите за гости с балдахини и легла с изящна дърворезба, кушетки, ориенталски бюфети, подредени стилно.

Кели престана да брои стаите още преди Сам да ги поведе към крилото на втория етаж. Той отвори една врата вдясно и отстъпи, за да ги пусне да влязат. Когато Ди Ди се готвеше да направи крачка, Стив, операторът, извика отдолу.

— Ще ви настигна — каза тя и избърза да разбере какво иска той.

След кратко колебание Кели влезе. Беше ъглова стая, паркетът й беше стар и на петна. Двете външни стени бяха целите във високи прозорци. Слънцето нахлуваше през тях и я изпълваше със светлина. Въздухът миришеше другояче, в него се усещаше нещо, което Кели не можа да определи.

Любопитството й се изостри и тя попита Сам:

— Каква е тази стая?

Той стоеше на прага, облегнат на рамката на вратата.

— Майка ми я използваше като студио, макар че предпочиташе да я нарича „ателие“ — изрече го сухо, но в тона му се долавяха нотки на забавление.

— Вярно, майка ти е била художничка — спомни си Кели и чак тогава успя да различи мириса на терпентин, която се носеше във въздуха. — С маслени бои е работила, нали?

— Между другото. През различните периоди на живота си е пробвала различни техники — той огледа стаята. — Тръгна от там, че искаше да бъде женският Дали, женският Уайът, Уорхол и никога не се е задържала достатъчно дълго в един стил, за да го усъвършенства. Когато музата я навестяваше, тя стоеше тук с часове, а понякога и с дни.

Той мислено се върна към онова време. Кели го усещаше в гласа му, в израза му.

— Сигурно, когато си бил малък, дълго си я наблюдавал как рисува — предположи тя.

Погледът му се спря върху нея и лицето му придоби по-твърд израз.

— Не ми разрешаваха да влизам в тази стая.

Тя се смая от отговора му, от пълната безизразност на гласа му и внезапно осъзна, че той не иска да прекрачи прага на стаята, достъпът, в която му е бил забранен, докато е бил дете.

— А баща ти? — запита тихо, като си мислеше колко пъти е копняла да живее в тази къща, да бъде от рода Рътлидж.

— Лозята заемаха цялото му време, както и споровете с чичо ми — сви рамене. — Моите родители намираха способни бавачки да ме гледат, докато стана достатъчно голям, че сам да се грижа за себе си.

Родителите ми намираха бавачки. Думите й подействаха като студен душ и пръснаха всичките й илюзии за тази къща.

— Но си имал Катерин — твоята баба — възрази Кели.

Устните му се извиха в подигравателна усмивка.

— Катерин не е типът идеална баба — винаги готова да те посрещне с няколко мили думи и чиния домашни сладки — той се отдели от вратата и Кели почувства, че Сам съжалява за спомените от детството си, които бе споделил с нея. — Готова ли си да продължим?

Кели прекрасно разбра, че той не желае нито съжаление, нито съчувствие от нея.

— Разбира се — излезе от празното ателие и го последва по коридора.

Имаше още стаи, апартаменти за гости, помещение за игри. Когато стигнаха края на коридора, остана само една врата. Сам посегна към месинговата дръжка.

— Това е моята стая.

Тя бързо реагира — не искаше да я види, не желаеше да знае нищо повече за него.

— Няма нужда да влизам. Няма да снимаме в нея — каза му, а после продължи, без да му дава възможност да отговори: — Сигурно отвън вече ме чакат. Някъде близо до терасата има ли баня? Трябва да си сложа грим за камерата.

— Съвсем близо — отдалечи се от вратата.

Минаха обратно по мраморното стълбище към входното антре. След като Кели взе издутата си брезентова чанта, Сам я насочи към банята на първия етаж.

Когато след десет минути излезе с напудрено лице, с грим на очите, руж и червило, него го нямаше. Чудесно, каза си тя. Вече беше нервна преди интервюто. Заради това, че е тук. Нямаше нужда от публика, пък даже и от един човек. Особено ако той е Сам Рътлидж.