Джанет Дейли
Любов и омраза (10)

Десета глава

Проливният дъжд трополеше по прозореца на офиса на Кели. Десет етажа по-надолу забързаният Ню Йорк привършваше още един ден, такситата хвърляха пръски из улиците, нетърпеливите надуваха клаксони, хората бързаха по тротоарите под чадъри, сгънати вестници или пък смело посрещаха капките гологлави. Скоростта, енергията на града никога не секваше.

Кели се обърна и погледна бюрото си. Прокара ръка по ореховото дърво. Тъкмо това бюро бе открила на разпродажба в един гараж в Сейнт Луис малко преди да се премести в Ню Йорк. Използвано като работна маса от предишния си собственик, то изглеждаше доста зле, нацапано беше с различни петна, няколко дръжки на чекмеджетата липсваха, отстрани беше изподраскано, единият крак беше счупен. Хората от фирмата, които й го пренесоха, я изгледаха учудено, когато им каза, че иска да го премести заедно с останалите си мебели.

Днес всички го гледаха с мълчаливо възхищение. Следите от предишни петна и драскотини бяха изчезнали. С мокра кърпа и топла ютия бе ликвидирала вдлъбнатините, беше поправила крака и изгладила драскотините, две ръце обезцветяващ препарат за дърво заличиха и най-упоритите петна, с орехов байц изпъкнаха естествените шарки на дървото, а три минавания с лак му придадоха дълбок блясък.

Пипайки гладката полирана повърхност, Кели си спомни часовете, които прекара, докато мажеше всеки сантиметър от бюрото. Даже още се чувстваше мирисът на пастата с пчелен восък, която се поглъщаше от силния аромат на рози и виолетки в порцелановата кана. Каната беше една от находките й на битпазара на Шесто авеню и Двайсет и шеста улица, заедно с черното зайче от ковано желязо, което е било използвано за ограничител на вратата, а сега украсяваше бюрото й. Пастели с картини на Моне и О’Кийф придаваха цвят на стените й.

Погледът й попадна върху папката в средата на бюрото. Бяха й я донесли преди няколко минути от отдела за проучване и тя включваше цялата информация и всички статии, които бяха успели да съберат за Катерин Рътлидж и имението й. Всъщност не беше толкова дебела, колкото очакваше.

Кели я отвори, прегледа съдържанието й и остави настрани резюмето върху информацията, заемащо осемдесет страници на машина. Останалото бяха главно копия от статии в списания, изрезки от вестници, страници от книги върху историята на винопроизводството в областта на долината, снимки — стари и нови.

Всичко беше подредено хронологично и започваше от Джордж Симпсън Рътлидж, който спечелил богатството си чрез внос-износ по време на златната треска в Сан Франциско. През 1879 година той купил ранчото от петстотин акра, превърнало се в имението Рътлидж. Като много други богати граждани на Сан Франциско от онова време, той построил лятна къща в долината, която според едновремешния цветист стил беше определена като „внушителна във всяко отношение, наподобяваща владение на европейски херцог“. В същата статия се споменаваше, че освен отглеждането на едър рогат добитък, овце и коне, той възнамерявал да засади няколко акра с лози и даде пример и на другите в долината „как се прави вино от грозде“.

В по-късен материал върху унищожителното действие на филоксерата в долината имаше следното изречение: „Всичките петдесет акра на Джордж Симпсън Рътлидж от Сан Франциско били нападнати от тази страшна напаст. Мистър Рътлидж заявява, че даже и да не се намери средство срещу нея, той отново ще засади лози.“

Прикачен бе и некролог за смъртта на съпругата му в последната година на века. Следваше кратък материал само няколко месеца по-късно, в който се казваше, че мистър Рътлидж прехвърлил на големия си син компанията в Сан Франциско и завинаги се заселил в долината.

Една стара снимка показваше щетите от голямото земетресение, сринало Сан Франциско почти до основи. В текста под нея се твърдеше, че това са останките от каменния овчарник в имението на Джордж Рътлидж.

„Тухли изпопадаха от комините на къщата, а винарната пострада по-малко. Мистър Рътлидж се смята за късметлия, че разрушенията не се са по-големи.“

На смъртта му през 1910 година бе посветен дълъг материал, в който се проследяваше свършеното от него приживе. В последния абзац се споменаваше, че оставя двама сина, една дъщеря и четири внучета. Не бяха дадени имена.

Стигна до материал от 1917-та година за сватбата на Клейтън Рътлидж и Катерин Лесли Феърчайлд. Репортерът се беше разпрострял, описваше роклите, с които са били облечени булката и шаферките, пищния прием, освежителните напитки, които са били сервирани, както и подаръците за сватбата.

„Родителите на младоженеца дариха щастливата двойка със семейната лятна къща в долината Непа.“ По-късно през същата година в колонката за известните личности се съобщаваше, че Клейтън Рътлидж е решил да остане за постоянно в долината и „да живее като джентълмен фермер.“

 

Статия относно предложението за сух закон, заплашващ процъфтяващата винарска индустрия в долината, включваше изказване на Клейтън Рътлидж, която заявяваше, че се надява законът да не се отнася до производството на вино. После имаше изрезка с дата след влизане на закона в действие, където се споменаваше, че на винарната в имението Рътлидж е било дадено разрешение да произвежда обредни вина, както и такива за медицински нужди. Следващата статия съдържаше съобщение за смъртта му шест години по-късно при катастрофа близо до Бордо, Франция. Остават жена му Катерин и двамата му сина — Джонатан на осем и Джилбърт на шест години.

Кели въздъхна. Дотук не намери нищо, което да не знае. Започна да преглежда по-новите статии. Погледът й падна върху заглавието на следващия материал.

„Необикновен инцидент убива мениджъра на имението Рътлидж.

Рано тази сутрин тялото на Евън Доуърти бе намерено в мазето на винарната в имението Рътлидж от един работник. Органите на властта смятат, че бъчва с вино се е изтърколила от стойката си и е паднала върху жертвата, счупвайки черепа му. Местният следовател смята, че смъртта е настъпила предната вечер. Работници от имението потвърдиха, че Доуърти често нощем е проверявал винарната. Свидетели на инцидента няма.

Това наистина е трагедия за младата жена на Доуърти, която очаква раждането на първото им дете.“

Кели се взираше в изрезката, изненадана, че са й я дали, макар и това да бе свидетелство, че служителите най-добросъвестно са търсили всякаква информация, свързана по някакъв начин със семейство Рътлидж. Останалото бяха писания за наградите, получавани от вината на имението Рътлидж, и оценки на специалисти по виното. Няколкото изрезки от списания не предлагаха нова информация.

Вратата на офиса се отвори, Кели вдигна очи.

Хю стоеше на прага.

— Прекъсвам ли те?

— Да. Но съвсем навреме — тя оправи листчетата и затвори папката. — Тъкмо чета разни скучни неща.

— За какво? — той влезе, остави вратата отворена.

— За семейство Рътлидж. Но не е много — пъхна папката в едно чекмедже на бюрото си. — Катерин е давала много малко интервюта и никъде не се казва почти нищо за отчуждението с по-малкия й син. Явно, че е имало повече клюки, отколкото статии на тази тема — Кели спря и се усмихна. — Извинявай, дошъл си за нещо. Какво има?

— Само исках да ти кажа, че има една малка промяна в програмата — съобщи й той. — Смятам, че ще ти хареса. Интервюто с Джон Травис е отложено с два дни поради ангажиментите му. Което означава, че ще имаш цели два дни, които да прекараш в долината Непа, след като свършиш с Катерин. Така разноските ще бъдат по-малко — вместо да се връщаш до Ню Йорк, можеш да отлетиш направо за Аспен.

— Направи така, че тези два дни да са в Сан Франциско, и ще се споразумеем — отвърна Кели, а телефонът й иззвъня и помощничката й вдигна отвън. — Ще бъдем и много по-близо до летището.

— Няма проблем — Хю сви рамене.

Сю се появи на прага и потропа леко по касата, за да привлече вниманието на Кели.

— Търсят те, Кели — каза й. — Мъж, но не си казва името. Ще говориш ли или да му предам, че си заета?

Известно време Кели не каза нищо, отново я обзе страх от неочакваното. Знаеше си, че той отново ще се обади, след като знаеше къде е и как да се свърже с нея.

Хю тръгна към вратата.

— Ако си свободна към три следобед, обади ми се в кабинета. Искам да ти пусна музиката към предаването.

Тя успя да кимне, а после се пресегна към телефона.

— Ще отговоря, Сю — Кели вдигна слушалката, почака с пръст върху мигащото копче. — Затвори вратата, моля ти се.

Тогава натисна копчето.

— Кели Дъглас на телефона. Кой е? — запита спокойно. Най-лошото вече мина, нямаше от какво да се страхува.

— Здравейте, мис Дъглас. Обажда се Стив Грей от „Юнайтид голд ексчейндж“. Обаждам ви се, за да ви дам рядката възможност да се възползвате от едно невероятно предложение.

След първите му думи хем я досмеша, хем се ядоса. Прекъсна го.

— Стив, толкова се радвам, че се обади. Какво съвпадение. Тъкмо тази сутрин на събирането говорехме да направим материал за фалшивите претенции на компаниите, които се занимават с телемаркетинг.

Чу се изпукване и линията прекъсна. Кели се облегна с огромно задоволство и чувство на облекчение.

 

 

Горещ вятър духаше през отворения прозорец на боядисания в зелено и бяло буик, който с рев се носеше по пътя, изпадналият ауспух се удряше в паважа и оттам хвърчаха искри. Наситенозелените добре поддържаните лози се простираха надясно в спретнати симетрични редове. Лен Доуърти ги загледа и ги сравни със своите, които приличаха на джунгла. Независимо от тежкия му труд от зори до мрак. Подрязваше ги и подкастряше, за да им придаде някакъв вид, но и това не доведе до голямо увеличение на реколтата.

Точно пред него се издигаха тополи край отсечката на пътя към няколкото сгради, построени в манастирски стил. Там се намираха винарната, стаите за дегустация, търговската площ и офисите на Клойстърс. Лен мина през входа и продължи още километър и половина по частния път, криволичещ в полите на планината.

Високите стволове на евкалиптовите дървета, секвоите и дъбовете се издигаха от двете страни на тесния път, клоните им се преплитаха и образуваха зелена арка от листа. Каменистата земя под тях представляваше смесица от изгоряла трева и твърди аленочервени храсти.

Близо до билото на склона той стигна до железни порти, намали и спря. Прахът навлезе през отворените прозорци в колата. Той отупа панталона на най-хубавия си костюм — единствен, тъмносиньо райе, — който бе купил за погребението на Бека.

Портите бяха отворени. Доуърти се поколеба дали да продължи с колата. До къщата имаше най-много четиристотин метра. Слезе, затръшна вратата и пъхна ключовете в джоба си. Щом тръгна, го обля пот. Изруга полугласно и разпери ръце. Не искаше да се покаже на вратата с мокри кръгове под мишниците.

След известно разстояние прашният път се превърна в павиран, а от двете му страни бяха подредени розови камъни. Отмина завоя и видя закътана в склона къщата за гости с измазани стени и покрив с плочи. Тучна зелена трева обграждаше каменистата градина и изкуствения водопад зад нея.

Пътят се разширяваше в кръг около мраморен фонтан и засадени ярки цветя около него. Там се издигаше и къщата — ниска и разлята, с напечени от следобедното слънце червени плочки.

Доуърти спря, извади носна кърпа от задния си джоб, избърса потта от лицето си, прокара я около врата, а после я пъхна обратно в джоба. Тръгвайки към къщата, хвърли поглед на високата ограда, която заобикаляше тенис корта вляво, както и останалата част от градината и поляната.

— Всичко това е повече от моите десет акра — подметна със завист.

С тази мисъл извървя целия път до къщата. Пред вратата отново се поколеба и облиза устни, опитвайки се да си представи колко добре би му се отразила глътка леденостудено уиски в този момент. Преди да е загубил кураж, натисна звънеца и се опита да надникне през дебелите и изпъкнали като лупи стъкла по цялата височина на вратата. Но през тях се виждаше неясно. Стори му се, че някаква тъмна фигура се приближава.

Мексиканец, облечен в черен костюм на прислужник го огледа бързо от горе до долу и се взря с хладни очи в него.

— С какво мога да ви услужа, сеньор?

— Искам да се видя с мистър Рътлидж — отвърна той бързо и нервно.

Тъмните очи се взряха недоверчиво в него.

— Той очаква ли ви?

Доуърти си спести отговора, след като женски глас се провикна отнякъде:

— Кой е, Луис? Ако е Клей, кажи му, че баща му го чака на корта за крокет.

— Там ли е кортът за крокет? — Доуърти посочи с палец към тенис корта.

— Не, сеньор, зад къщата, на долната поляна — отвърна мексиканецът, без да е съвсем сигурен дали да му казва.

— Благодаря — Доуърти незабавно тръгна натам.

Заобиколи къщата, отново извади кърпата, за да избърше потта от врата и челото си. Мина под една глиниция и там усети полъха на вятъра. Искаше му се да свали сакото си и да се разхлади, но трябваше да се представи в по-официален вид. Все пак се готвеше да направи на Рътлидж предложение за бизнес.

В полегатата част на склона зад къщата от лявата страна видя плувен басейн с душове и плаж, шезлонги и масички под чадъри. Чу удари от топки като от билярд.

Тогава забеляза познатата фигура — Джил Рътлидж с бяла тениска, къси панталони, чорапи и обувки, с бяла козирка над очите, която се сливаше с посивялата му коса. Намираше се на равно място на поляната, превърнато в тераса. Стоеше леко приведен в кръста, с разкрачени крака и между тях държеше дълъг дървен чук. С края му се прицели към червена топка и я удари така, че да мине през желязна вратичка, която се издигаше над тревата.

Доуърти се спусна по стръмния склон към долната поляна. Когато Джил Рътлидж го чу, вдигна очи и го изгледа студено със същия предизвикателен поглед като майка си. Доуърти настръхна, но не беше моментът да се ядосва.

— Добър ден, мистър Рътлидж.

— Добър ден — отговорът беше всичко друго, но не и любезен.

— Може би не ме помните. Аз съм Лен Доуърти — усмихна се широко и уверено.

— Доуърти — той присви очи, после отново бавно ги отвори. — Да, едно време беше помощник винар в имението Рътлидж. Спомням си, че те уволниха, понеже пиеше в работно време.

— Само малко, колкото да се стопля — отвърна Доуърти извинително. Стегна се и изрече по-спокойно: — Нали знаете как става понякога.

Рътлидж отново се наведе над червената топка и измери ъгъла към следващата телена вратичка.

— Ако търсиш работа, иди във винарната и попълни молба.

— Не съм дошъл за работа, макар че бих могъл да се възползвам — призна той, след като размисли.

Рътлидж замахна с дървения чук между краката си и удари топката, като я запрати през прясно окосената трева право към вратичката. Тя спря на сантиметри от нея. Рътлидж я погледна, после тръгна натам.

Доуърти се потътри след него.

— Искам да ви направя едно предложение за бизнес.

Рътлидж го стрелна с очи и зае същата стойка над топката.

— Не се интересувам — леко тупна топката с дървения чук. Тя мина през вратичката и спря на сантиметри зад нея.

— Може би това ще привлече вниманието ви — на Доуърти му се искаше Рътлидж да спре да удря тази проклета дървена топка. — Поне бихте могли да проявите интерес, ако имате намерение да отмъстите на майка си.

Рътлидж отново се канеше да удари топката, но се изправи, щом го чу да споменава майка му.

— Катерин?

— Събудих любопитството ви, нали? — захили се Доуърти.

— Какво общо има Катерин с твоето бизнес предложение?

— Ами това… — направи пауза, за да реши как да го обясни. — Вижте, имам десет акра земя, която навлиза в северната част на имението Рътлидж. Десет акра върху най-добрата земя за лозе. Сега-засега още е мое, ако успея да й попреча тя да не ми го открадне. Тъкмо затова се обръщам към вас.

— Как може да ти го открадне, след като е твое, както твърдиш?

— Мое е, но аз й дължа трийсет и пет хиляди и тя иска лозето в замяна на дълга. Ако до края на октомври не й дам парите, тя ще го вземе. И двамата знаем, че то струва много повече от трийсет и пет хиляди. Първокласна земя за лозе се продава по четирийсет, петдесет, а може и сто хиляди долара акърът.

— Отговорът ми е: продай го.

— Как мога да го предложа, когато тя има законно право да се противопостави? — възрази Доуърти. — Освен това, ако го продам, няма да има къде да живея и ще остана без нищо.

— Какво предлагаш?

— Да ми дадете назаем трийсет и пет хиляди, за да мога да й платя. Аз ще ви го изплащам всяка година, след като продам гроздето си, а земята ще служи за гаранция. Няма да загубите.

Рътлидж се усмихна и отново се наведе над топката.

— Не съм банкер. Аз произвеждам вина, а не давам заеми — замахна с дървения чук. Цапардоса топката така, че тя се изтърколи по тревата и спря пред вратичката. — Ти имаш своите проблеми с Катерин, аз си имам моите — тръгна след топката.

Доуърти постоя така около минута, а после тръгна след него.

— Нали и двамата искате да направите сливане с френския барон — Рътлидж го стрелна. — Всички знаят за това. Цялата долина всъщност е едно голямо лозе. Слуховете бързо се разпространяват.

— Щом ти е известно, тогава трябва да знаеш, че всичките ми усилия са насочени натам — наведе се над топката и изгледа Доуърти. — Ако имам късмет, може би ще съм в състояние да ти помогна. Но парите няма да са заем. За мен трябва да има нещо друго в сделката.

— Какво искате да кажете? — Доуърти изведнъж настръхна.

— Трийсет и петте хиляди трябва да бъдат като дългосрочен договор за наем на земята ти срещу скромна месечна сума. Естествено, че ти ще можеш да си живееш там.

Колкото повече разсъждаваше върху идеята, толкова по-привлекателна му се изглеждаше. На Катерин няма да й хареса, ако той има контрол над лозето на Доуърти. Познаваше тази земя. Почвата беше първокласна за лозе. В това отношение Доуърти не лъжеше. Колко хубаво би било да използва зърното от това лозе за новото вино, което щеше да се нрави след сливането с барона. Това толкова ще ядоса Катерин, че тя ще загуби в негова полза.

Усмихна се, леко злорадствувайки като си представи реакцията й, и цапна топката. Тя се удари във вратичката и се върна обратно.

— Кога ще знаете за споразумението с барона? — запита Доуърти, когато Джил се наведе над топката.

— Скоро предполагам. Днес баронът пристига. Всъщност вече трябваше да е тук — прицели се и удари топката, която прелетя през двойната арка.

— Но да стане скоро — предупреди го Доуърти, забързан след него, а монетите дрънкаха в джоба му. — Тези пари ще ми трябват в края на октомври. Ако не ги получа от вас, ще трябва да предложа лозето на някой друг винопроизводител.

— Недей — прозвуча по-скоро като закана, а не като предложение.

— А, така ли? — направи слаб опит да го предизвика, но не можеше да го погледне в очите. — И как ще ме спрете?

— Лесно — Джил отново застана над червената топка за крокет. — Просто ще пусна слуха, че преди години имението Рътлидж е използвало тази земя, за да складира токсични химикали и инсектициди, и сега те се съдържат във всеки сантиметър от мястото. Никой няма да го вземе. Даже никой няма да купи гроздето ти.

— Не е вярно.

— Естествено, че не е. Обаче те на теб ли ще повярват или на мен?

Доуърти сърдито посочи към къщата за гости, тенис корта, басейна, просторните ливади и голямата къща.

— Трийсет и пет хиляди са нищо за вас. Сигурно всеки месец харчите толкова само за поддръжката на това място. Защо това споразумение трябва да зависи от сливането ви с барона?

Преди три години, преди да открият, че лозите им са заразени от филоксерата, за Джил трийсет и пет хиляди биха били почти като джобни пари. През следващите четири години му престоеше постепенно пресаждане на всяко лозе, а това щеше да му струва около седемдесет хиляди долара на акър и минимум четири години по-малко производство на вино, докато новозасадените лози започнат да дават достатъчно плод. Общата сума щеше да се изчислява в милиони. Междувременно производството щеше да спадне, притокът на пари щеше да намалее, а разходите да се увеличат.

Банкерите проявяваха нервност, дебнеха го на всяка крачка и му държаха сметка за всеки похарчен долар. Според тях трийсет и пет хиляди долара за наемане на земя нямаше да е добра сделка. Само да им го предложеше, сигурно щяха да вдигнат голяма пара.

За тях сливането му с барона също не беше целесъобразно. Подкрепиха го в началото, когато им обясни условията. Всъщност потекоха им лигите, щом разбраха за финансовата сила на барона и средствата, които той щеше да внесе в обединеното предприятие. Но докато това станеше, нямаше да отпуснат хватката.

Джил настани дървения чук между краката си и няколко пъти замахна пробно.

— Изплащането на трийсет и петте хиляди зависи от сливането ми с барона, защото ако то не стане, няма да имам нужда от земята ти.

— А това е идеален случай да си отмъстиш на Катерин — напомни му Доуърти.

Вярно, но финансово ръцете му бяха вързани.

— Ще има и други случаи — прицели се към вратичката и замахна с дървения чук. — Такова е положението ми.

— Обаче аз трябва да имам парите преди края на октомври, иначе…

— Няма за какво да се безпокоиш — прекъсна го Джил. — Сливането с барона е почти опечено. Катерин няма да го спечели. Ще направя всичко възможно да не стане. Повярвай ми.

Доуърти се поколеба и захапа долната си устна.

— Щом сте сигурен, това май е достатъчно. Ако има нещо, което бих могъл да направя, да помогна…

— Ще ти съобщя, ако има — обърна се и с периферното зрение забеляза, че Клей се приближава. Баронът е пристигнал. Вдигна на рамо дървения чук и изгледа многозначително Доуърти. — Довиждане.

Доуърти му отвърна със същия красноречив поглед, кимна и тръгна по поляната. Изкачи се по височината, а после — към предната част на къщата.

Джил го изгледа презрително, сигурен, че няма да се спре, докато не стигне най-близкия бар или бутилка. Клей дойде при него.

— Кой беше този?

— Лен Доуърти.

— Пияницата, който има лозе точно до Катерин? — Клей поклати глава развеселен. — Видях един стар буик, паркиран близо до портата, и се чудех на кого е. Трябва да е негов. Какво искаше?

— Направи ми предложение за бизнес.

Клей погледна баща си, очаквайки да види усмивка, но изразът му беше сериозен.

— Какво предложение за бизнес би могъл да направи, което да те заинтригува?

— Изкусително — Джил свали дървения чук от рамото си и се усмихна по посока на Клей. — Настани ли барона?

Клей кимна.

— Предадох им поканата за вечеря, но той е изморен от пътуването и смята да остане в хотела. Ще се срещнем с него сутринта на закуска, после ще отидем във винарната.

— Звучи добре — упъти се към топката.

Клей тръгна след него.

— Получи ли покана за партито, което другата седмица Катерин дава в чест на барона?

— Да — баща му се усмихна широко и отново зае изходна позиция над топката.

— И аз. Смятах, че тя твърдо е решила никой от нас — особено ти — да не помрачаваме къщата й отново — отбеляза той засмян.

— Имам намерение да помрачня целия й живот — леко удари топката.

— Да — Клей се съгласи, наблюдавайки баща си как се готви за следващия удар. — Може би ще ти е интересно да знаеш, че баронесата е изцяло на наша страна.

— Говори ли с нея?

— Малко. Докато баронът уреждаше настаняването в хотела.

Съвсем просто и достатъчно невинно беше да прекара няколко минути насаме с Натали, докато съпругът й беше зает.

След като отключи багажника, Клей остави портиера да внесе багажа в елегантния малък хотел в курорта „Слънчева странноприемница“. Баронът беше застанал до регистратурата и изглеждаше уморен от дългия полет. Жена му се насочи към стъклените врати на терасата, откъдето се откриваше гледка към местността. Клей постоя до барона достатъчно дълго, за да се увери, че няма трудности с резервацията, а след това последва Натали навън.

Тя беше застанала, опряла ръце върху железния парапет и с лице към слънцето. Когато я приближи, чу я, че въздиша.

— Сигурно сте уморена от дългия полет — каза той, възприемайки предишното си сдържано поведение.

Тя го погледна, поклати глава, тъмната й коса беше вдигната на тила.

— Не съм. В самолета спах много дълго и хубаво. Емил никога не спи по време на пътуване.

Тя отново се обърна към гледката. Лозята се простираха подобно на килим. На около шест километра зъберите, на планината Майякамас се издигаха като тъмна стена.

— Прекрасно е — възкликна тя. — Малко ми напомня на Прованс. Може би заради палмите и маслиновите дървета, които придават средиземноморски вид на долината.

— Знаех си, че впечатлението ви от долината ще е такова — изгледа я дълго и многозначително. Баронът би могъл да ги види през вратата. Клей не смееше да направи повече. Ако не друго, това поне придаваше малко пикантност на играта. — Странно, нали? Как съм могъл да знам какво мислите, какво чувствате? Понякога ми се струва, че съм ви познавал цял живот — отмести очи. — Глупаво, нали?

— Не е — докосна ръката му и съвсем леко я стисна.

Той сведе очи към пръстите й.

— Радвам се, че дойдохте, Натали.

— Също и аз.

— Страхувах се, че няма да дойдете, а ще останете във Франция.

— И да пропусна възможността да видя долината, за която съм чувала толкова много? — стараеше се да говори весело, но в гласа й той усети емоционално напрежение и затова уверено пусна плана си в ход.

— Не биваше да идвате — стисна челюсти и се намръщи към гледката.

— Но…

— Простете ми, Натали, но на мен ми е изключително трудно.

— Какво има?

Задържа погледа си в очите й.

— Да срещнеш една жена, да знаеш, че е твой тип, че тя мечтае същите неща като теб, смее се на същите неща, изпитва същите чувства. Да лежиш буден нощем…

— Клей — прошепна тя като протест, но го гледаше право в очите с отворени устни.

— Кажете ми, че не изпитвате същото, и се заклевам, че никога повече няма да ви говоря така.

— Не мога — призна тя и му се усмихна. Черните й очи бяха пълни с копнеж. После, със спокойствието на жена, която е стигнала до решение, тя погледна надолу към склона и към горичката от маслинови дървета. — Обичам да се разхождам вечер. Изглежда толкова спокойно.

— Много пъти и аз съм си казвал същото. Сигурно е много красиво на лунна светлина — срещата бе уредена тъй просто. Нямаше какво повече да си кажат, докато Емил се присъедини към тях.

Слънцето залезе зад западната верига планини с пурпурни и алени лъчи в небето и окъпа земята с червеникави отблясъци. Натали стоеше до прозореца на всекидневната, наблюдаваше изчезващата светлина и болезнено осъзнаваше мъртвата тишина в стаята.

Емил седеше в яркожълтия фотьойл с вдигнати на кушетката крака, очилата му се бяха смъкнали на края на носа, а в ръцете си държеше книга. Шумоленето на страницата беше единственият шум, който се чуваше след вечеря. Както обикновено даже и не забелязваше, че жена му е в стаята.

Зад терасата се виждаха върховете на маслинените дървета. Натали продължаваше наблюдението си и изчакваше, докато сенките под тях станат по-тъмни и вечерницата блесне на небето.

Отдалечи се от прозореца, пресече покрития с теракота под и запали лампата до стола на мъжа си. Той вдигна очи, без практически да я вижда, и измънка благодарност. Отново се вдълбочи в книгата — някакъв философски трактат, който за нея би бил съвсем скучен.

— Отивам на разходка, Емил — обади му се тя.

Изваден от съсредоточението си, той вдигна очи и се намръщи.

— Тъмно е.

— Ще бъде хладно. Когато пристигнахме, беше много горещо, за да разгледам наоколо — обясни тя и тръгна към вратата. — Имам ключ. Ако си уморен, няма нужда да ме чакаш — хвърли поглед назад и видя, че той отново бе потънал в книгата.

Тя излезе от апартамента в мекия топъл нощен въздух и тихо затвори вратата след себе си. На паркинга не видя никого и тръгна по тясната прашна пътека, която се виеше около зданието и водеше към изгорялата трева на маслинената горичка.

Светлините от курорта горе й намигаха през клоните, които я скриваха от погледите. Тръгна сред дърветата, без да бърза, и бавно се упъти към тихо ромолящата рекичка.

Голям тъмносив заоблен речен камък се издигаше в тревата до брега. Механично Натали го избърса и седна. Видя как луната изгрява над главата й — сребърен кръг сред множеството звезди на небето.

Някъде наляво чу, че се затръшва вратата на кола. Отсрещният бряг на рекичката се издигаше и преминаваше в хълм с много дървета. Дълго време се напрягаше, но не чу нищо. Ала знаеше, че е Клей. Сигурна беше, че той ще дойде, както и че се бори със собственото си чувство за чест.

Тя не си задаваше подобни въпроси — само изпитваше чувство на обреченост, че е трябвало да го срещне, че много отдавна това е било предначертано, независимо от брака й. Не изпитваше никаква вина, че е там, никакъв срам или съжаление, а само огромно задоволство и това я вълнуваше.

Един камък се изтърколи надолу по склона, последван от стъпки по тревата. Смътно зърна очертанията на високата му фигура, която се приближаваше между дърветата. След малко той стигна до нея, като прескочи поточето с блещукащата вода, а тя се изправи.

— Натали — той спря, лицето му остана в сянка. — За малко да не дойда.

— Тогава защо дойде?

— Защото ти ми каза.

— Можеше да не идваш.

— Не — той поклати глава. — Знаеш, че не бих могъл да не дойда.

Когато той направи последната крачка и стигна до нея, тя се намери в прегръдката му, той сведе глава и я целуна жадно и буйно. Тя му отговори пламенно. Това бяха огънят и славата, които липсваха в живота й толкова отдавна.

Той плъзна устни по бузата, по косата й. Както го беше прегърнала, тя почувства силните му ръце, които я притискаха към тялото му.

— Няма да ми е достатъчно да бъда с теб само тази вечер — дъхът му, устните му милваха ухото й. — Емил и баща ми трябва да се споразумеят. Трябва да имам възможност да те виждам — потърка устни по кожата й. — Ако Емил предпочете да работи с Катерин вместо… — прекъсна и потръпна при мисълта, а ръцете му се стегнаха около нея.

— Смятам, че няма — увери го тя шепнешком, докато той гальовно прокарваше пръсти през копринената й коса. — Той няма същата страст за вино както Мадам. За него това е бизнес. Затова мисля, че предпочита баща ти.

Той се отдръпна, хвана лицето й в двете си ръце, а погледът му я изгаряше.

— Точно така трябва да бъде, Натали — чувстваше се съвсем искрено и твърде разгорещен, което си личеше по лицето му. — Това трябва да стане заради нас, за да можем да се виждаме и да сме заедно.

— Знам — тя плъзна върховете на пръстите си от челюстта и стигна до устните му. — Люби ме, Клей. Имам нужда от теб — изпъна се, за да стигне до устните му, и целувката я замая.

 

 

Следващата сутрин на масата за закуска Клей дискретно я изучаваше, като почти не обръщаше внимание на разговора между баща си и барона. Тя сияеше, очите й блясваха всеки път, когато свенливо срещаше погледа му. Никакво съмнение — имаше вид на влюбена жена. Учудваше се как съпругът й не забелязва промяната у нея. Явно, че що се отнася до жени, той си беше глупак като повечето мъже.

Докато я гледаше как маже масло върху кроасана, той се замисли колко лесно стана всичко. Много по-лесно, отколкото очакваше. Сега тя беше най-силният му съюзник. Започна да крои планове кога пак да я види, какво да й каже, какво да направи.