Джанет Дейли
Любов и омраза (24)

Двадесет и четвърта глава

Беше късен следобед, когато Кели спря пред старата им къща. Бурените бяха изчистени, а боклука вече го нямаше. Всичко, което би могло да се използва, беше складирано под стария навес. С нови дъски бяха сменени изгнилите на прага. Имаше и други дребни поправки, които подобряваха външния вид на къщата, но тя ги забеляза едва когато слезе от колата.

Другата врата се хлопна.

— Погледни само — каза баща й и посочи към лозето. — Сигурно цялата реколта е съсипана и гроздето е отишло. Ако не беше семейство Рътлидж, което искаше да ми лепне убийството, щях да го обера още преди дъжда. Сега ще имам късмет, ако въобще набера нещо.

Без да обръща внимание на тирадата му, Кели се пресегна към задната седалка и извади плик с покупки.

— Ето ти ги.

Той погледна торбата, а после нея.

— Няма ли да влезеш?

— Не.

— Ама аз така си помислих, когато спряхме в магазина — мрачно пое плика от нея. — Мислех, че ще се върнеш, ще вечеряме и ще отпразнуваме освобождаването ми.

Да празнуваме. Познатата дума като че ли я накара да кипне.

— С какво? С бутилка уиски ли? — пламна тя. — Сега си свободен човек. Имаш пълното извинение да се натряскаш до козирката, нали? Но по една случайност и аз съм свободна. Не искам да имам нищо общо теб и пиенето ти.

Възмутен и ядосан, той възрази:

— Казах вечеря. Не съм споменал нищо за пиене.

— Не, не си. Всъщност за мен няма значение дали си пиян или не. Нищо, което направиш, повече не може да ме засегне — като си помисли за това, Кели спря, преди да са се скарали. Бръкна в чантата си, извади визитна картичка и му я подаде. — Максуейн ме помоли да ти я дам — рече тя сковано.

— Какво е това? — все още навъсен и ядосан, той се опита да прочете какво пише на нея.

— Това е адресът на местната организация Анонимни алкохолици.

— За какво ми я даваш? Аз да не съм алкохолик?

— Разбира се, че си — настоя Кели и в гласа й прозвучаха нотки на гняв. — Защо не престанеш да се самозалъгваш и не си го признаеш? Може да успеят да ти помогнат. Аз не успях — обърна се и се качи в колата.

— Къде отиваш?

— Не знам. Утре ще говорим — Кели затвори вратата и запали двигателя. Когато излизаше от двора, баща й още стоеше на същото място.

Напрегната и уморена, с главоболие, Кели потегли към имението Рътлидж. Видя джипа, паркиран пред къщата, и вътрешно се стегна за още една разправия със Сам, заричайки се, че ще бъде последната.

Той отвори вратата още преди тя да я достигне.

— Върна се.

— Да.

— Пуснаха ли баща ти?

— Най-накрая — Кели мина покрай него и влезе. — Той не ми благодари, ако това чакаш да чуеш — подхвърли му през рамо и се упъти към мраморната стълба.

— Не, не това искам да чуя. Даже не ми се говори за това — тръгна след нея.

Кели притича по стъпалата.

— Всичко вече е казано.

— По дяволите, само усложняваш нещата.

— Много лошо. А защо ли пък трябва да те улеснявам? Никога нищо не ми е било лесно. Разбери го, Сам. Не съм такава, каквато искаш да бъда, и това е всичко — в стаята си Кели тръгна право към гардероба и извади куфара.

Сам я хвана за ръката, опитвайки се да я спре.

— Ще ме изслушаш ли за една минута?

— Досега те слушах — сряза го тя, гневът й помагаше в случая. — Цял живот все слушам някого. Отсега нататък ще слушам само себе си.

— Както и аз трябваше да те послушам по-рано.

Мекият му тон и ръката му на лакътя й накараха Кели да го погледне мрачно.

— Какво искаш да кажеш?

Той я пусна, погледът му омекна, очите му се изпълниха със съжаление.

— Онова, което казах за баща ти — знам колко те е наранявал едно време, в смисъл не само физически. Не искам отново да те заболи. Желаех да те предпазя.

— Не можеш да защитиш никого от такива неща.

— Така е — той като че се мъчеше да намери най-точните думи. — Кели, нямам голяма представа за семействата, тъй като никога не съм бил близък с моите родители. Свикнах да не се интересувам от нищо, понеже така беше по-лесно.

— Ако не те е грижа за никого, тогава никой не може да те засегне — Кели напомни на Сам собствените му думи.

— Вероятно това не е правилно. Сигурно понякога човек трябва да прави някои неща просто защото смята, че са правилни.

— Може би — страхуваше се да се замисли повече върху думите му.

— Кели, аз не съм съвършен.

Тя се отдалечи от него. Иначе трябваше да го докосне.

— Никой не е — сложи куфара върху леглото и го отвори.

— Къде отиваш? Връщаш се в Ню Йорк ли?

— Да, след ден-два — Кели кимна. — Там работя — отиде до гардероба и извади дрехите, които висяха на закачалките. — Докато бях в кабинета на Максуейн и чаках да освободят баща ми, говорих с Хю. До голяма степен невиновността му свърши голяма работа за спасяването на кариерата ми — отнесе дрехите към леглото.

— Радвам се — гласът му прозвуча отблизо. — Знам колко много означава за теб работата ти.

Докато слагаше дрехите до куфара, Кели си помисли, че тя едно време означаваше всичко за нея. Но през последните дни научи някои важни неща за себе си. По-рано смяташе, че успешна кариера ще й бъде достатъчна, за да се чувства задоволена. Но не беше така. Колкото и да обичаше работата си, искаше да има мъж, деца, дом — семейство. Сега вече го знаеше. Кели дълбоко пое въздух и бавно го издиша.

— Да знаеш, че аз ще платя парите, които баща ми ви дължи. Максуейн ще подготви споразумение, което баща ми ще подпише утре — свали блуза от закачалката и взе да я сгъва. — При условие, че не пие, разбира се. Аз ще се грижа за лозето, тази зима ще наема работници, за да го почистят и да го подготвят за следващата. Ако се поддържа добре, би трябвало да носи добър доход и да даде повече от добра възвръщаемост на инвестицията.

— Това значи, че ще се връщаш — Сам беше застанал точно зад нея.

— Сигурно всеки уикенд — Кели разбра какво мисли той, но не обърна внимание. Съсредоточи се в подреждането и сложи, блузата внимателно на дъното на куфара, после взе полата. — Смятам, че ще мога да летя по евтината тарифа, в събота да проверявам какво става с лозето и дали има нещо да се свърши, а в неделя ще си заминавам за Ню Йорк или където ще снимаме.

— Искам да те виждам, когато се връщаш, Кели.

Тя усети как очите й парят и силно ги стисна.

— Програмата ми ще е много напрегната. Съмнявам се дали ще имам време.

— Намери. Аз ще правя същото, особено сега, след като Катерин се оттегля и всичко ще лежи върху мен — Сам беше нетърпелив. Чувстваше се по гласа му.

Но Кели нарочно насочи вниманието си само към думите му.

— Катерин се оттегля ли?

— Да.

— Поздравления.

— Не измествай темата — хвана я за ръката, извърна Кели към себе си и я накара да го погледне в лицето. — Веднъж ти казах, когато започнеш да правиш планове за живота си, да оставиш място и за мен, Кели.

— Помня, но мисля, че е по-добре да не се виждаме известно време. Може и да не е за дълго — опита се, но не успя да скрие болката в гласа си. Той не би могъл да си представи колко й е трудно да го каже, колко трудно й беше да не обръща внимание на топлата тежест на ръцете му върху раменете си и да вижда оскърбеното объркване в очите му. — Не разбираш ли, Сам? Много неща се случиха. А има и други, които трябва да оправя. За себе си. Намерих адреса на една група в Ню Йорк, където се събират хора с родители алкохолици. Вярвам, че ще могат да ми помогнат да проумея себе си и гнева, който изпитвам. Може някой ден и да простя на баща си за онова, което ми е причинил.

— Това каква връзка има с нас? Ще ме виждаш ли?

— Голяма — настоя тя, опитвайки се да му обясни. — Трябва отново да се науча да имам доверие на някого. Толкова често са ме обиждали, че ще ми е нужно време. Никаква връзка не може да съществува без доверие. Опитай се да го разбереш.

— Да го разбера ли? — усмихна й се топло и съвсем неочаквано. — Ти разговаряш с един винар, Кели. Всичко ми е ясно, като се почне от лозата и се стигне до виното. Никога не знаеш какво ще се получи, ако присадиш една лоза на друга. Човек трябва да се грижи за нея, да я полива, да я подхранва, а дори и тогава няма гаранция, че ще се прихване. Но те моля само за едно — за време. Ще ни го дадеш ли, Кели? Време, което да прекараме заедно и да решим дали ще потръгнат нещата?

Тя го изгледа дълго и нерешително, после се усмихна и лицето й просветна лъчезарно.

— Да — каза, тъй като разбра, че като него точно това желае.