Джанет Дейли
Любов и омраза (1)

Първа глава

Подвижна телевизионна станция с надпис „Новини 4“ на местната програма на NBC бе спряла до бордюра недалеч от арката на Приятелите в игрите на Сентръл парк. Там на алеята екип с камери правеше снимки за предаването „На живо в пет“. Зад подвижни барикади, издигнати от службата за безопасност в парка, се бяха събрали много любопитни, които наблюдаваха какво става в горещината на августовския следобед.

Старовремска музика на латерни се носеше от въртележката в парка и заглушаваше шума на генератора в колата, когато Кели Дъглас излезе от колата с климатична инсталация. Вече две години говорителка на вечерните новини на Ен Би Си, тя бе напълно гримирана, а кестенявата й коса — сресана назад на френска плитка.

— Хей, Кели — Еди Мичълс от техническия състав притича до нея, давайки й знак да спре. — За Бога, много си се разгорещила — той избърса потната си буза в ръкава на тениската. — Сигурно има четирийсет градуса на сянка.

— Поне — съгласи се Кели и вдигна ръце. — Добре дошъл в Ню Йорк, естествената лятна сауна.

— Точно така — той понечи да се обърне, но после спря. — Исках дати кажа, че онзи ден много ми хареса интервюто ти с онази бюрократка Блейн. Когато изтъкна всички несъответствия в доклада й, направо я накара да се гърчи и да започне да пелтечи, за да ти отговори. Обаче трябваше да бъдеш докрай безмилостна към нея, не биваше да се отдръпва.

Кели се усмихна и поклати глава.

— Още в Айова се научих да не си играя на думи с опонент, който е свършил патроните си. Особено такъв, който има силни приятели.

Той се засмя и изрази съгласие:

— Тук си права.

— Знам — тя се усмихна още по-широко и продължи: — Най-лесният начин да си създадеш врагове в живота е, когато нарочно правиш някого да изглежда на глупак.

— Предполагам, че и това си научила през детството си в Айова — пошегува се той.

— Естествено — отвърна Кели сериозно, после се засмя и тръгна към арката, за да настигне екипа с камерата.

Докато ги приближаваше, дочу мъжки глас, който идваше откъм зрителите.

— Хей, Кели, не те ли е страх да идваш в Сентръл парк?

— Само от теб — реагира тя веднага и се усмихна, а тълпата механично се извърна към говорещия.

Възрастен човек стоеше малко настрани от останалите, лицето му бе обърнато в профил, в тъмната му коса се виждаха сиви кичури. Беше облечен с много намачкана риза на шотландско каре и избелял панталон за голф.

Дрехите, самонадеяната подигравателна усмивка…

Кели се смрази, когато го видя, страхът я скова, щом си представи твърдия юмрук, замахнал със сила, болката, която избухва като нагорещена до бяло волтова дъга, заглушавайки вика й, свиването на грубите ръце, вонята на уиски в дъха му и тънкото изплашено гласче, което ридаеше: „Не ме удряй, татко. Не ме бий“, последвалите ругатни, вкуса и мириса на кръв.

Беше се втренчила с побледняло от изненада лице, а мислите й бързо препускаха. Как ли я е открил? След толкова години? Вече си беше създала нов живот. Хората я обичаха, уважаваха я. Господи, не можеше да му разреши да съсипе живота й. Няма повече да му позволява да я нагрубява.

— Кели, какво става? — запита я един глас: — Бяла си като платно.

Не бе в състояние да отговори… Не можеше да отлепи погледа си от него. После мъжът се обърна и тя успя да види лицето му анфас. Не беше той. Отдъхна си с облекчение.

Най-после Кели успя да фокусира поглед върху жената пред себе си — една от асистентките на продуцента.

— От горещината е — излъга, което направи с професионално умение. — Ще ми мине.

След като забеляза, че цветът на бузите на Кели се възвръща, жената кимна.

— Пати Къминс от Зоологическата градина на Сентръл парк е тук. Може би искаш да се срещнеш с нея, преди да излезем в ефир.

— Разбира се — Кели отново стрелна мъжа, за да се увери отново, че не е онзи, за когото го мислеше. Как е възможно? Та той е още в Калифорния. В долината Непа. Тя е в безопасност. Няма от какво да се безпокои. Съвсем за нищо.

 

 

Лозето се припичаше на горещината на августовското слънце, лозите растяха в прави редове по планинския склон, корените им достигаха дълбоко в каменистата почва, събирайки влага и характерен вкус от земята. Почвата беше бедна, там не можеше да расте нищо друго, а от гроздето на това лозе ставаше едно от най-хубавите вина в долината Непа, а някои твърдят — и в света.

Виното Рътлидж се правеше от гроздето Рътлидж, което растеше в землището на Рътлидж.

Бежов джип с нарисувана на вратите емблема на винарната на имението Рътлидж бе спрял в края на лозето, паркиран върху тревистия банкет на прашен път. Сам Рътлидж бавно вървеше към него, като спираше тук-там сред лозите, за да изследва някоя и друга чепка зреещо грозде.

На трийсет и шест годишна възраст имаше бръчки около устата и около ъгълчетата на очите, обаче годините не бяха заличили луничките, които си личаха под тъмния тен на широкото грубо скроено лице. Беше обут в светлокафяв панталон от плат за военни униформи и синя памучна риза с навити ръкави, разкриващи жилести мускулести ръце. Стара износена кафява шапка, която може да е била модерна през четирийсетте години, пазеше сянка на очите му от безмилостните лъчи на слънцето.

Когато стигна края на реда, Сам Рътлидж спря близо до джипа и гребна шепа пръст — смес от прах и камъчета.

Това беше земята на Рътлидж, също като лозето Рътлидж. Животът му се въртеше около тях. Точно така, както той желаеше.

Все още държейки пръстта в ръката си. Сам вдигна шапка и се обърна, за да огледа тясната долина с лозя. Дивите каньони и скалисти склонове на планината Майякамас се простираха на запад, а успоредно с тях се издигаше бреговата верига, която закриляше долината от източните ветрове. Наситеният зелен цвят на иглолистните и на дъбовите дървета покриваше склоновете в ярък контраст с тъмножълтото на изгорелите от слънцето пасища.

Върхът Сейнт Хелена се извисяваше над долината, закръгленото му било стърчеше на северния хоризонт. Над всичко като арка се извисяваше синьото безоблачно небе. По тези места рядко падаха дъждове, слънцето грееше безмилостно, стелеха се хладни мъгли, идващи откъм Тихия океан. Тук цареше изгаряща горещина, земята бе камениста, имаше вулканична пепел и останки от древен морски живот. Според Сам тук се образуваше естествена пещ.

Той стисна пръстта в дланта си, подържа я още малко, после отвори ръка и я изсипа обратно на земята. Докато отупваше ръцете си, чу, че се приближава кола. Зачуди се кой може да е. Имението Рътлидж не бе отворено за посетители. Обиколки из лозята ставаха само по уговорка, а програмата рядко го позволяваше.

Той определи, че шумът е от лека кола. Буик „Лесабр“ в зелено и бяло взе завоя на пътя, вдигайки голям облак прах. Силният рев на мотора наруши тишината на лозето.

Сам позна десетгодишната кола, преди още да види надписа на вратата: „Лозе Ребека“.

Само една такава кола съществуваше в цялата долина и тя принадлежеше на Лен Доуърти, както и десетте акра, които собственикът наричаше „Лозето на Ребека“. Последния път, когато Сам го бе видял, то приличаше повече на джунгла, отколкото на лозе. Това не бе го изненадало. Лен Доуърти само си даваше вид на винар, тъй като най-вече пиеше и прекарваше времето си в разправии.

Сам нямаше нужда от него, нито пък изпитваше съчувствие към настоящите му финансови проблеми. Това бе изписано на лицето му, когато буикът се разтресе от внезапното спиране и спирачките му изскърцаха. Прах покри колата, а после се разнесе и наоколо.

— Къде е тя? — Лен Доуърти показа главата си от прозореца, силно набръчкано му лице бе изкривено от яд. — По дяволите, питам те къде е?

— Предполагам, че питаш за Катерин — от години Сам се обръщаше към баба си на първо име. Докато вървеше към джипа, установи, че нямаше нужда да се мъчи да отгатне причината, поради която Доуърти искаше да я види. Очевидно му бяха изпратили предупреждение, че ипотеката е пресрочена.

— Много добре знаеш кого имам предвид — сряза го мъжът, а очите му се присвиха като цепки. — На теб ти заявявам това, което ще кажа и на нея. Няма да ми вземеш земята — отвърна поглед, тъй като никога не можеше дълго да гледа някого в очите. — Лозето е мое. Нямаш никакво право да го вземеш.

— Всеки адвокат в областта ще ти каже обратното, Доуърти — отвърна Сам с равен глас. — Ти взе пари назаем от имението Рътлидж и плати първата вноска, за да ти отпуснат заема. Сега си закъснял с плащанията и ипотеката е пресрочена. Просто и законно.

— Това е законен обирджилък — отвърна Доуърти и натисна газта, изтърканите му гуми забоксуваха, започнаха да хвърлят чакъл и още повече прах, докато потегли.

Сам проследи с очи облака прах, докато колата се скри зад възвишението. Свали шапка и прокара пръсти през гъстата си кафеникава коса. Очакваше Доуърти гневно да реагира на предупреждението. Но според Сам истинският му гняв идваше от това, че бе занемарил земята си.

Едно време десетакровият парцел бил част от имението Рътлидж. Преди около шейсет години бащата на Доуърти бил убит във винарната при странни обстоятелства, като оставил бременната си жена без пари и къща. От жалост и от задължение Катерин отстъпила на вдовицата една къщичка в имението, както и десетте акра лозе, които я обграждали.

Според Сам моментът бе дошъл тази земя отново да се включи в границите на имението Рътлидж. Бутна шапката си назад и хвърли поглед към слънцето. По това време на деня Доуърти щеше да намери Катерин във винарската изба заедно със стария Клод.

Сам се качи на джипа, сгъна тялото си, дълго сто осемдесет и пет сантиметра на шофьорското място и потегли в същата посока, обаче не за да спаси баба си.

Даже и деветдесетгодишна, Катерин Рътлидж много по-успешно щеше да се справи с Ден Доуърти. Или с когото и да било.

 

 

Горичка канелени дървета хвърляше сянка върху прашния двор пред винарската изба на имението Рътлидж. Построена преди повече от сто години, тя представляваше три и половина етажна масивна постройка от обвеяни от ветровете тухли. Единствено куполният покрив разкрасяваше строгите й линии.

Огромни дървени врати висяха на главния вход към винарската изба. Едната беше отворена, тъй като през нея бе минала Катерин Рътлидж, подпряна на абаносовия бастун със сребърен връх, който тя опираше в земята на всяка стъпка. Беше миниатюрна жена — тежеше едва петдесет килограма. Пристъпваше с изправени рамене, с хубава стойка. Много хора твърдяха, че гръбнакът й бил от желязо.

Времето бе превърнало едновремешната й черна коса в чисто бяла. Като младоженка Катерин имала моден бретон, а сега се решеше старомодно на леки вълни около лицето. Имаше сравнително малко бръчки за годините си. Чертите й бяха нежни… докато човек се взреше в очите й. Тези тъмносини дълбочини излъчваха сила, която идваше от съчетанието на интелигентност с решителност.

Клод Брусар беше до нея. Петнайсет години по-млад от Катерин, той беше майстор на избата на имението Рътлидж още откакто свърши сухият режим. Французин по рождение, той беше едър мъж с големи ръце, широки рамене и още по-огромен гръден кош. От възрастта бе напълнял в кръста и косата му бе посивяла, но походката му също като на Катерин си оставаше твърда, а легендарната му сила не бе намаляла. Миналата зима, след като пълно буре с вино се бе търкулнало от палета на товарача, работниците във винарната със страхопочитание видяха как Клод вдигна сто трийсет и шест литровата бъчва на рамо и я върна обратно върху палета.

— Един мъж на име Фъргюсън дойде в избата сутринта — съобщи той на Катерин. — Купил е лозето, засадено от Купър. Искаше да ни продаде гроздето си.

— Глупости — отвърна тя веднага, по интонацията й още личеше, че е учила в Европа. — Как можем да купим гроздето му, след като нямаме представа какъв сорт е? Всички лози в това имение съм садила аз, грижила съм се за тях, гледала съм ги как растат, подрязвала съм ги. Виното „Рътлидж“ се прави само от грозде „Рътлидж“. Ако този човек отново се обади, кажи му го.

— Както кажете. Мадам — Клод Брусар кимна в пълно съгласие.

Винаги я е наричал така, още от първата им среща във Франция, когато беше почти момче. Никога мадам Рътлидж. И естествено никога Катерин. За него тя винаги си е оставала Мадам. Обръщение, което другите използваха от години. Случваше се индустриалците да наричат вината, бутилирани с етикета на имението Рътлидж, „виното на Мадам“. В десетилетието, което последва вдигането на забраната, това се използваше като подигравка, когато се присмиваха на опитите й да произведе червено вино, което да конкурира известното френско бордо. Щом нейните вина започнаха да печелят анонимните дегустации срещу тези на известните вина от френските замъци, започнаха да произнасят обръщението към нея с уважение и даже още по-често — със завист.

До голяма степен това се дължеше на него като майстор на избата. Като знаеше това, Клод виреше нос още по-високо. Обаче доволният му вид помръкна, когато стар буик спря пред винарната изба. Слой прах покриваше старата кола и замъгляваше блясъка й. Клод хвърли тревожен поглед към Катерин.

Сянка на неудоволствие мина през лицето й, щом видя, че Лен Доуърти, който слезе от колата. Но когато той се приближи, я пропъди от лицето си.

Очите й пробягнаха по посивялата коса и набразденото лице. Крачолите на масленозеления му панталон имаха ръбове като остриета, а раираната му риза беше колосана. Лен Доуърти държеше много на външността си даже и сега.

— Не може да го направите — спря пред нея. Натежалата му ръка бе гладко избръснала бузите му и беше добавила „Аква Велва“ върху тях, но не достатъчно, за да премахне дъха му на уиски. — Не можете да ми вземете лозето. Земята е моя.

— Ако желаете да елиминирате иска ми за мястото, мистър Доуърти, трябва само да ми изплатите дължимото и земята си остава ваша — заяви му Катерин.

— Но това са повече от трийсет и пет хиляди долара — Доуърти погледна настрани, очите му бяха придобили воднист блясък, челюстите му бяха стиснати, а ръцете му трепереха. — До края на октомври няма да мога да намеря толкова пари. Необходимо ми е повече време — във възражението му се чувстваше опит да се измъкне. — Откакто жена ми умря, не ми е лесно…

— Тя почина преди двайсет години — каза Катерин с глас, ясен като кристал — толкова рязък, че можеше и кост да среже. — Достатъчно дълго използвахте смъртта й като претекст. Не очаквайте, че покрай нея пак ще спечелите.

Той почервеня. Приливът на кръв временно отстрани нездравия цвят на лицето му.

— Вие сте студена и безсърдечна стара кучка. Нищо чудно, че синът ви Джил ви мрази.

Болката я прободе остро. Болка, която само една майка познава, когато детето й я мрази. Болка, която не беше затихнала с годините, а още повече се бе задълбочила точно както омразата на Джилбърт се бе усилила с времето.

Като не можеше да отхвърли твърдението на Доуърти, Катерин се стегна и даже още повече се изпъна.

— Нямам никакво намерение да обсъждам с вас, мистър Доуърти, отношенията си с Джилбърт.

Доуърти бе успял и го разбра.

— Сигурно адски се ядосвате, че неговата винарска изба е вече толкова известна, колкото и имението Рътлидж. Кой знае — след няколко години може Клойстърс да стане още по-добра.

Светлокафяв джип влезе в двора и паркира на сянка под дърветата. С ъгълчето на окото си Катерин забеляза, че внукът й Сам Рътлидж слиза от колата.

— Не виждам връзката в думите ви, мистър Доуърти — с вдигнат бастун Катерин посочи към книжата, които той стискаше в ръка. — Изпратили са ви призовка. Или ще платите пълната сума, която дължите, или губите лозето си. Изборът е ваш.

— По дяволите — изруга той вбесен. — Смятате, че сте ме победили ли? Ще видите. Преди да сложите ръка на мястото ми ще го подпаля цялото.

— Чудесно — каза Сам, като се приближи до тях. — Тъкмо ще ни спестиш труда да пуснем булдозер, за да го изчисти — обърна се към Катерин: — Миналата събота прелетях с Къб над него — „Къб“ беше стар двуместен биплан, който преди две години Сам ремонтира да може да лети. — Отгоре видях, че лозето е подивяло. Истинска джунгла от бурени, лозя и шубраци.

— Не можех нищо да направя — бързо възрази Доуърти и се защити: — Напоследък не съм добре със здравето.

— Вървете си — нареди внезапно Катерин, измервайки Доуърти с леден поглед. — Непрекъснатите ви оплаквания ме изморяват и съм твърде възрастна, за да губя от скъпоценното си време да ви слушам — обърна се към Сам. — Отведи ме вкъщи, Джонатан.

Без да иска, тя нарече Сам с името на баща му, но Сам не я поправи. Той беше четиринайсетгодишен, когато баща му почина преди двайсет и няколко години. Оттогава Катерин понякога бъркаше и се обръщаше към него с името Джонатан. С течение на годините Сам се научи да не обръща внимание на тази грешка.

Той придружи Катерин до джипа и й помогна да се настани, после заобиколи към мястото на шофьора. Докато сядаше зад волана, той я чу, че въздиша с известно нетърпение.

— За Доуърти ли си мислиш? — осмели се да я запита Сам, като я погледна, докато обръщаше джипа и го подкара по сенчестата алея. — Имам чувството, че докато свърши всичко това, ще си имаме неприятности.

— Доуърти не ме притеснява. Той не може да направи нищо.

Тонът й му даде да разбере, че за нея темата е приключена и повече няма да я обсъжда. Тя имаше способността да затваря съзнанието си за неща, чувства и хора. Също както бе изключила чичо му Джилбърт от живота си, спомни си Сам, докато се движеха с джипа по тесния път.

Сам учеше в пансион, когато бе станал разривът. Из долината се носеха стотина версии за онова, което се бе случило. Всяка от тях би могла да бъде вярна. Баща му така и не му обясни, а Катерин никога не говореше за станалото.

Веднага след разрива чрез адвокати тя откупи цялата част на сина си в семейния бизнес. С тези пари плюс други от инвеститори Джил купи едно изоставено лозе на около осем километра от имението Рътлидж, построи винарска изба в манастирски стил, нарече я Клойстърс и с успех пусна вино със същото име, като се впусна в директно и открито състезание с майка си.

Сам беше наблюдавал много срещи между двамата на винарски събирания. Страничен човек никога не би могъл да подозре, че са майка и син, а особено, че са и в лоши отношения. Никой от тях не демонстрираше враждебност. Катерин се отнасяше към него като към всеки друг винар, с когото си кимаше, когато въобще благоволяваше да го забележи. Но съперничеството съществуваше и то не бе тайна за никого.

— Тази сутрин говорих с Емил — каза Катерин. Емил беше, разбира се, барон Емил Фужер, собственик на Шато Ноар в известния район на Франция Медок. — Другата седмица ще присъства на винарския търг в Ню Йорк. Уредихме си среща там.

Тя стегна пръсти около гравираната дръжка на бастуна. Присъствието му непрекъснато й напомняше, че е смъртна, нещо, което предишната година Катерин беше принудена да приеме, след като падна, лошо си охлузи бедрата и две седмици остана неподвижна.

През времето, което й оставаше, Катерин беше решила да осигури бъдещето на имението Рътлидж. Колкото и болезнено да бе да го признае, тя се съмняваше, че то ще се запази в ръцете на внука й.

Хвърли му преценяващ поглед. Сам имаше силните мускули на баща си, тялото и височината му. В светлокафявите му очи се усещаше хладина, а в чертите му — твърдост. Но досега той не проявяваше никаква гордост от вината, които носеха марката на имението Рътлидж. А без гордост няма страст, без страст виното просто се превръщаше в продукт.

При това положение тя нямаше друг избор, освен да насочи поглед извън семейството. Миналата пролет се бе свързала с барона на Шато Ноар и му предложи бизнес, който би сближил двете семейства в опит да се направи прекрасно вино в имението Рътлидж.

Щеше да се постигне споразумение по принцип, ако Джил не се бе намесил в картината, като отправи подобно предложение на барона. Направи го, за да й попречи и да я подразни, в това Катерин беше сигурна.

— Естествено ти ще ме придружиш до Ню Йорк — съобщи тя на Сам, когато той спря джипа пред къщата.

— Разбира се — Сам заобиколи до нейното място и й помогна да слезе от колата.

Катерин се обърна към къщата и спря. Хвърли поглед нагоре. Внушителна постройка, изградена двайсет години преди края на столетието от дядото на съпруга й. Външно приличаше на френски замък на два и половина етажа. Пълзящи лози обвиваха стените на старата розова тухлена сграда и смекчаваха строгите й линии. Комини се извисяваха над стръмния покрив, покрит с плочи, а прозорците бяха разделени вертикално на дълги и тесни крила с оловни рамки. Къщата говореше за стари пари и дълбоки корени.

Входната врата от тежко махагоново дърво незабавно бе отворена от икономка мисис Варгас, която излезе да я посрещне. Беше облечена с черна колосана униформена рокля, посивялата й коса бе сресана на кок.

— Онзи човек Доуърти беше тук и искаше да ви види — заяви икономката с вирнат нос, което показваше отношението й към подобно желание. — Най-накрая си тръгна, след като му казах, че ви няма.

Катерин само кимна в отговор, а Сам й помогна да изкачи мраморните стъпала.

— Нека Хан Ли запари чай и да го сервира на терасата — нареди тя, а после погледна Сам. — Ще дойдеш ли с мен?

— Не. Имам да свърша някои неща — за разлика от Катерин Сам не бе забравил Лен Доуърти.

Когато беше трезвен, Лен беше съвсем безобиден. Обаче щом се напиеше, буйстваше и бе в състояние да прояви насилие. Сам имаше намерение да се увери, че Рътлидж няма да пострада.

 

 

Движението бе задръстено в центъра на Сейнт Хелена. На главната улица като на пощенска картичка бяха подредени каменни и тухлени сгради от началото на века, стари магазинчета и модни ресторанти. Една Тойота с номера от щата Орегон излезе от паркинга и се насочи по пътеката право към буика на Лен Доуърти. Ругаейки, той удари спирачките и натисна клаксона.

— Проклетите туристи се тълпят като мухи — измърмори той. — Смятат, че всичко е тяхно, също като семейство Рътлидж.

При тази мисъл той отново изпита паника, която предизвика и металния вкус в устата му, както и отчаяната нужда от едно питие.

С облекчение Доуърти забеляза надписа: „Бира Милър“.

Той стоеше на прозореца на старата тухлена постройка. Избелелите букви над вратата показваха, че заведението се нарича „Старата таверна“, но местните жители, които го посещаваха, го наричаха Големия Еди.

Оставил колата си паркирана на свободното място пред бара, Доуърти влезе вътре. Въздухът миришеше на застояло, на тютюн и алкохол.

Големия Еди беше зад бара. Той вдигна очи, щом Доуърти влезе, после се обърна към телевизора, монтиран на стената. Предаваха мач. Големия Еди обичаше мачове.

 

 

Доуърти зае обичайното си място в края на бара.

— Ще пия уиски.

Големия Еди слезе от стола си, наведе се под тезгяха и постави чаша и бутилка с уиски пред Доуърти, после се върна на мястото си и продължи да гледа мача.

Доуърти изпи първото на една глътка, то не успя да запари на гърлото му. С твърда ръка отново наля чашата. Гаврътна половината, уискито потече надолу в гърлото му като лава. Съобщението за забавяне на вноските, което бе натъпкал в джоба на ризата си, сега му пареше гърдите.

Трийсет и пет хиляди долара. Все едно че бяха триста хиляди, тъй като шансът да ги намери беше един и същ.

По дяволите очите й, спомни си той твърдия пронизващ поглед на Катерин Рътлидж. Глътна остатъка от чашата си й отново я напълни, придърпа я близо до себе си.

Загуби представа за времето, докато стоя там. Едната му ръка стискаше шишето, а другата — чашата. Повечето от редовните посетители се насъбраха. Доуърти забеляза, че бутилката му е полупразна, а в същото време гласовете се чуваха тъй силно, че заглушаваха телевизията. На екрана се появи лицето на Том Брокоу.

Краката на едно столче изстъргаха по пода близо до него. Той вдигна натежали клепачи и зърна журналист от местния вестник, който се настани до него.

— Хей, Еди — извика мъж от една маса. — Тук още няколко бири.

— Даа, даа — изръмжа Големия Еди.

Доуърти хвърли подигравателен поглед през рамо към механика в мазен костюм, седнал да пие с бояджията. Най-обикновени работници, помисли си презрително той. Гледат да мине времето, други им нареждат, какво да правят.

Но не и той. Никой не му даваше заповеди, той сам си беше началник. По дяволите, той имаше лозе. Той…

Спомни си хартийката в джоба и му призля. Не можеше да изгуби тази земя. Само тя му беше останала. Без нея как щеше да живее? Какво щеше да прави?

Трябваше да спре семейство Рътлидж да му я открадне. Трябваше да намери начин да събере парите. Но как? Откъде?

Нищо не му вървеше. Нищо. Откакто Беки умря. Неговата красива Ребека. След смъртта й всичко тръгна наопаки.

Отново усетил кисел вкус в устата, Доуърти обърна уискито от чашата си. Тъкмо в този миг погледът му падна върху телевизионния екран.

— В инцидент, който напомня опита за убийство на президента Рейгън — съобщи Том Брокоу, — тази нощ сенаторът от Ню Йорк Дан Мелчър бе ранен, а един полицай — убит. Кели Дъглас с още подробности от Ню Йорк.

На екрана се появи образа на жена. Снимките бяха направени в здрач, а на заден план входът за спешните случаи на болницата бе силно осветен. Тя стоеше отпред, в силните и остри черти на лицето й се долавяше неспокойствие и енергия, които веднага приковаха вниманието му.

Щом тя заговори, той сведе очи.

— Том, сенатор Дан Мелчър бе незабавно вкаран в операционната, тъй като засега е известно, че има поне една рана в областта на гръдния кош…

Този глас. Внезапно вдигна глава. Ниският регистър, властната нотка. Нямаше грешка. Познаваше го тъй добре, както своя собствен. Трябва да е тя.

Обаче лицето на жената вече бе изчезнало от екрана, а на негово място се бе появил мъж на средна възраст, който излизаше от черна кола с ослепителна усмивка и махна към камерата, без да обръща внимание на сърдитите викове на участниците в протестна демонстрация, стоящи наблизо. Продължаваше да звучи само гласът й.

Той също се загуби, когато една жена се провикна от тълпата: „Убиец!“ — извика и започна да стреля.

Трудно бе да се проследят последвалите действия. Бодигардът сграбчи свлеклия се на земята сенатор, падна полицай, зяпачите се пръснаха сред викове и паника, някой хвана жената, а друг полицай я затисна към асфалта. Последва близък план на сенатора, изпаднал в безсъзнание, бялата му риза бе почервеняла от кръв. Следващата снимка бе как го вкарват в линейката.

Камерата отново се върна към жената.

— Току-що получихме съобщение, че полицаят, по който се стреля, е умрял от раните си. Полицията е задържала нападателката. Досега все още не е разкрита идентичността й. Очаква се да й бъде предявено обвинение — тя направи пауза и после добави: — Кели Дъглас, Ен Би Си, Ню Йорк.

Доуърти се намръщи. Не изглеждаше същата. В цветовете нямаше промяна — кестенява коса, тъмнозелени очи. И този глас, знаеше, че не греши. За десет години много се е променила. Даже името й е друго, взела е името на майка си. Но гласът й не се беше променил. Тя е.

Беше се втренчил в телевизора, без да гледа рекламата на кафе „Максуел Хаус“. До него Фипс изръмжа към Еди:

— И това се нарича журналистика. Във вестник не можеш да се появиш с тези няколко думи.

Ала Големия Еди сви рамене от липса на интерес.

— Една снимка е равна на хиляда думи.

— Някои снимки — сгълча го Фипс. — Едно хубаво лице пред камерата, което претендира, че е репортерка. Да го знаеш от мен — всичко в телевизията е преувеличено и се плаща повече.

Лен Доуърти слушаше този разговор с едно ухо. Беше смутен, а мислите му — объркани. Понечи да вдигне чашата, после неочаквано я остави и бутна стола си. Имаше нужда да помисли.