Джоан Джонстън
Боса пред олтара (8)

8

Сбърчи нос, като подуши миризмата на тежък парфюм в полутъмната стая.

— Дора?

— Тук съм, Итън. До прозореца.

Той запали лампата, преди да се опита да прекоси стаята и се зарадва на предвидливостта си. Дора събираше кукли. Те бяха разхвърляни из цялата стая, по полиците, по леглото, на тоалетната масичка, дори в кутии по пода. Итън си проправи път през бъркотията и седна върху перваза на прозореца. Дора седеше в един люлеещ се стол, гледаше навън и галеше косата от вълнена прежда на Парцалената Ан.

— Дрейк беше тук тази вечер — каза тя. — Накара ме да правя какво ли не, но нищо не се получи. Горкият човек.

От начина, по който го каза, Итън разбра, че тя изобщо не го съжалява.

— Нещо ново? — попита той.

— Готви се за нова операция на хълма западно от града, където неговият търговец на уиски може да вижда кой идва в Ралнус от две мили. Мислиш ли, че маскираният конник ще може да го нападне този път?

Итън се усмихна:

— Да, както обикновено.

— Кол ми даде тази кукла — каза тя, като държеше Парцалената Ан в скута си като дете. — Каза, че ще ми даде и Парцаления Анди, за да й прави компания. Това беше в деня, преди Пайк Хардъсти да го застреля по заповед на Дрейк.

Тя се наведе и сграбчи Итън за бедрото. Ноктите й се забиха в кожата му направо през дънките.

— Дрейк трябва да умре. Той уби Кол и трябва да умре.

Итън сложи ръката си върху нейната и я накара да го пусне:

— Дължа ти го, Дора. Щях да изгубя крака си, ако не беше ти. Ще направя всичко, каквото мога.

Гласът на Дора едва се чуваше, когато промълви:

— Кол искаше да се ожени за мен, Итън. Щях да бъда съпруга на шериф. Щях да бъда почтена жена. Дрейк Басет ми отне всичко това. Трябва да си плати.

 

 

На десетия ден след пристигането на семейство Галахър, Пач си направи легло от бизонска кожа пред огнището на Итън. Той спеше в спалнята, отделена от другата стая с едно сиво одеяло на червени райета, което служеше вместо врата. Поради дълбоката промяна в живота й, причинена от появата на семейство Галахър, тя прекара не една безсънна нощ. Мислеше за ужасните неща, които й се бяха случили през изминалия ден.

Дори сега потръпваше при спомена за унижението, което бе изживяла преди три дни, когато баща й я съблече и я напъха насила във ведрото. Беше видял всичко! Вече не беше неговото малко момиченце. Тя не искаше да порасне, но тялото й го правеше против волята й.

Мащехата й бе дошла в къщата след тази ужасна случка с баща й и бе настояла да й вземе мерки за рокля. Не че Пач щеше изобщо някога да я облече. Във всеки случай не по свое собствено желание. Достатъчно й бе това, че тялото й кроеше тайни планове да я направи жена, а сега и тази Моли Галахър искаше да довърши работата. Ако тази жена успееше, Пач щеше да каже сбогом на панталоните.

Едва си бе сложила долните гащи след банята и тази жена се изправи срещу нея с шивашки метър в едната ръка и копринена рокля в другата. Наистина беше красива рокля от зелена коприна. И изглеждаше много по-мека от грубите платове, които Пач обикновено носеше. Но тя нямаше да се остави да я съблазнят да прави нещо, което Моли Галахър искаше. Докато жената се приближаваше към нея, Пач бдително я наблюдаваше.

— Искам да видя дали мога да я поправя така, че да ти става — каза Моли и остави роклята върху облегалката на един стол.

Пач не можа да издържи на изкушението да протегне ръка и да погали плата. Беше толкова мек, колкото изглеждаше, лъскав и гладък като коремчето на Ребъл.

— Вдигни ръцете си настрани — каза Моли.

Пач сериозно се замисли дали да не откаже, но възможността да бъде извикан баща й, за да изпълни молбата на Моли, я накара да се подчини.

Моли измери раменете й, дължината на ръцете и гръдната й обиколка.

— Ще трябва да стесня малко корсажа.

Пач цялата поаленя, но Моли вече бе започнала да мери разстоянието от мишниците до кръста.

— Когато бях малка — каза Моли, — баща ми прекарваше всяка вечер с мен, като ми говореше, докато аз се къпех. Разказваше ми забавни истории за клиентите си в кръчмата. Много се смеехме и страшно обичахме тези вечери. Но дойде един ден, в който почувствах неудобство от неговото присъствие. Бях се променила. Всичко се бе променило.

Ако Моли не държеше в този момент шивашкия метър около кръста й, тя моментално би побягнала. Но нямаше как да се измъкне, затова бе принудена да продължи да я слуша.

— Не знаех как точно да му кажа, че съм пораснала. Беше ми тъжно, че вече не съм неговото малко момиченце.

Пач стоеше вцепенена, докато Моли измерваше дължината на полата.

— За щастие, можех да се обърна към майка си. Казах й как се чувствам и тя го обясни на баща ми. Разбрах, че всичко е наред, когато на следващата вечер вместо по време на къпането ми, той дойде при мен, когато си бях легнала, за да ми разкаже всичките си весели истории. Не бяхме изгубили предишната си близост. Той просто бе приел, че вече съм млада дама, която има нужда понякога да остава сама.

Моли свърши с измерването и започна да навива метъра.

— Готово. Не беше чак толкова лошо, нали?

— Доста лошо — промърмори Пач.

Погледна мащехата си с присвити очи. Баща й сигурно е казал на Моли какво се бе случило тук тази вечер. Дали Моли не й предлагаше да говори с него от нейно име? Дали вече не го бе направила? Пач искаше неудобното положение от тази вечер да не се повтаря никога повече. По-добре да вземе мерки, отколкото после да съжалява. Тя прочисти гърлото си и каза:

— Аз… ъ-ъ… също имам нужда да оставам сама.

— Разбира се — съгласи се Моли. — Тъкмо тази вечер казах на баща ти, че трябва да отделим със завеса част от тази стая за баня.

— Ами… да.

— Ще започна да поправям роклята.

Тя огледа бельото на Пач, потупа замислено брадичката си и добави:

— Мисля, че имаш нужда и от по-фино бельо.

Моли я остави едновременно объркана и облекчена. В миналото Пач не се нуждаеше от ничия помощ в отношенията с баща й. Защо сега се бе съгласила тази жена да се намеси? Може би просто имаше неща, които едно момиче не трябва да обяснява на баща си. Пач се успокои с мисълта, че не беше молила за помощ, просто се оказа достатъчно умна да я приеме, когато й бе предложена.

Снощи Пач се бе изкъпала съвсем сама. За нейно щастие, баща й не бе казал и дума за това. Когато осъзна, че чувства благодарност към мащехата си за добрия изход от положението, тя си припомни, че ако Моли Галахър не се бе омъжила за баща й, въпросът за къпането и за това, че има нужда да остава сама понякога изобщо не би възникнал.

Както и да е, колкото по-бързо си отиде тази жена, толкова по-бързо нещата ще тръгнат постарому. Пач затвори очи, зарови пръсти в гъстите косми на бизонската кожа и си представи, че всичко е както някога, преди да пристигне семейство Галахър. Но дори тази мисъл не можа да я успокои така, както се надяваше. Защото нещата не стояха отлично дори тогава тя опипа с пръст леко нащърбения зъб, който й бе спомен от сбиването със сина на свещеника. Откакто Галахърови бяха тук, поради което й се налагаше да остава вкъщи, тя поне не се беше сбивала.

Когато входната врата изскърца, тя веднага се изправи. Не че я беше страх. Знаеше, че Итън е в съседната стая. Но достатъчно дълго бе живяла в Монтана и бе видяла какви могат да бъдат пораженията от едно индианско нападение. А беше слушала и разкази за жестокостта на бандите пропаднали червенокожи, които бродеха из околността. Пач скочи на крака, когато вратата се отвори съвсем малко, сякаш някой се прокрадваше. Огледа стаята за някакво оръжие, което би могло да използва, и се спря на една средно голяма цепеница от купчината дърва до огнището.

Тя се промъкна на пръсти зад вратата. Когато натрапникът прекрачи прага, тя повдигна дървото над главата си. Цепеницата вече бе стигнала най-горната точка на траекторията си, когато Пач чу шепота на Уит:

— Пач? Тук ли си?

Тя напрегна всичките си мускули, за да отклони цепеницата така, че да не строши черепа на Уит.

— Едва не ти смазах главата! — изсъска тя.

Уит държеше гърлото си с ръка, а очите му бяха широко отворени. Когато се изправи срещу разбеснялото се момиче.

— Трябва да говоря с теб — каза й тихо. — Важно е. Въпрос на живот и смърт.

Като чу този израз Пач не можа да му откаже. Погледна дългите си червени долни гащи, сви рамене и каза:

— Ела до огъня — по-светло е. И говори тихо, за да не събудиш Итън. Той спи зад онова одеяло.

Уит я последва на пръсти през стаята.

— Божичко! — прошепна той, когато седнаха върху бизонската кожа. — Това истински ли е?

Пач изсумтя презрително.

— А ти как мислиш?

— Боже! — повтори Уит. — Страхотно е. Само погледни тези рога на огнището! Никога, но, съм виждал такива. Сигурно е бил огромен елен!

— Лос — нетърпеливо го поправи Пач. — Да говориш с мен ли си дошъл или да се възхищаваш на обзавеждането?

Уит седна с кръстосани крака и удари коляното си с юмрук:

— Дойдох, защото трябва да се махна оттук. Трябва да се върна в Ню Бедфорд — при морето.

— Защо ми го казваш? Ако искаш да си отидеш, тръгвай си. Прав ги път!

— Иска ми се да можех. Но ми е нужна помощта ти, за да стигна до Форт Бентън. Оттам мога да се кача на някой параход надолу по реката, после ще се скрия в някой влак, пътуващ на изток.

Пач изпита леко страхопочитание към решителността на Уит:

— Не те ли е страх да изминеш целия този път сам?

Уит се поизправи.

— Не. Няма да е трудно — изфука се той.

Пач замислено присви очи. Ако се отърве от момчето, майката и онова бебе със сигурност ще го последват.

— Добре — каза тя. — Нали чу, че баща ми ще ходи утре до Форт Бентън. Ще ти помогна да се скриеш във фургона. Как ти се струва?

— Добре е. Само че как ще стигна до кея?

Пач завъртя очи:

— Човек, който смята да прекоси сам цялата страна, би трябвало да може да се оправи в едно малко градче.

— Да, но едва ли ще мога! Ще дойдеш ли да ми помогнеш, или не? — попита я Уит.

Пач сви рамене:

— Да, защо не — изведнъж й хрумна нещо: — Но трябва да платиш.

Уит се намръщи:

— Аз нямам пари.

— Не искам пари. Искам да знам как ти и баща ти сте вкарали онзи кораб в бутилката.

— Не мога да ти кажа това.

— Тогава аз не мога да ти помогна.

— О, хайде де!

Пач решително скръсти ръце:

— Ако искаш да ти помогна, кажи ми как сте го вкарали.

Уит направи гримаса, после се наведе, сложи ръце до ухото на Пач и й зашепна нещо.

— О, дори аз бих могла да го направя! — извика тя, когато той свърши.

Изведнъж входната врата изскърца и се отвори. Пач облещи очи, когато видя високата тъмна фигура на прага:

— Мислех, че спиш в другата стая!

Итън се ухили мрачно:

— И аз мислех същото за теб.

Когато влезе в стаята, той свали шапката си и я закачи на едни еленови рога върху стената.

— Защо си станала? И какво прави Уит тук?

— Ами… — Пач не можа да измисли никаква правдоподобна причина, защо Уит й е дошъл на гости. Нали изобщо не си говореха, откакто го бе ударила в носа.

— Исках да видя къде живееш — обади се Уит.

Итън недоверчиво повдигна вежди:

— По това време?

— Онзи ме кара да работя по цял ден и нямам време за нищо друго — горчиво отвърна Уит.

— Късно е — каза Итън. — По-добре се връщай вкъщи, преди майка ти да е тръгнала да те търси.

— Това не е моят дом! — каза Уит. — Но ще тръгвам.

Той погледна Пач заговорнически, преди да прекоси стаята и да се измъкне през вратата.

Итън седна на дървения люлеещ се стол до огнището. Отпусна се назад и сложи глезена на единия си крак върху коляното на другия.

— За какво беше всичко това?

— А, за нищо.

Пач знаеше, че Итън няма да спре да й задава въпроси, докато не изтръгне всичко от нея. Трябваше по някакъв начин да привлече вниманието му. Сбърчи нос, като усети някаква остра миризма:

— Уиски ли надушвам? Миришеш на кръчма в събота вечер — тя се спусна на колене, за да подуши дъха му. За нейна изненада, там не усети миризма на уиски. Вдигна вежди. Нещо не пасваше.

— Как дрехите ти миришат на уиски, а дъхът ти не?

Итън се залюля в стола.

— Влязох в „Медсин Бо“ да пийна нещо. Преди да си поръчам, един човек се препъна и разля чашата си върху мен. После дойде Дора, за да ме избърше и — той се ухили — намеренията ми се промениха.

Пач направи гримаса на отвращение:

— Дяволите да те вземат! Не разбирам защо и ти, и татко искате да имате нещо общо с тази Дора Девъро. Тази червенокоса повлекана е…

Изведнъж Итън хвана Пач за брадичката и каза:

— Не наричай хората с обидни имена, Пач! Това не подхожда на една дама.

Пач се сви от порицанието на Итън. Тя се изтръгна от ръцете му и бързо се върна в леглото си. Обърна му гръб и се зави чак до брадичката с одеялото си. Докато гледаше в огъня, очите й се замъглиха. Някъде дълбоко в гърдите си чувстваше болка. Не можеше да преглътне.

Защо неодобрението на Итън й се струваше толкова по-непоносимо от това на баща й? Дора Девъро не беше дама, а баща й и Итън оказваха толкова много внимание на проклетата жена.

— Чух, че скоро ще имаш нова рокля — каза Итън.

— Взеха ми мерки — призна Пач.

— Бих искал да те видя в нея — каза Итън. — Обзалагам се, че ще си страхотна гледка така наконтена.

Пач се обърна, за да го погледне:

— Една рокля няма да ме направи дама — каза тя, — ако това си мислиш.

— Само си мислех, че ще си много красива в рокля — каза той меко. — И баща ти ще бъде доволен.

— Добре. Ще облека глупавата рокля. Но само заради татко.

Той се усмихна, а тя се зарадва, че се е съгласила.

Итън стана, за да си легне. Като мина покрай нея, той се наведе и разроши косата й. Спря за миг и остави два-три кичура да се изплъзнат от пръстите му.

— Косата ти е като коприна — каза той. — Какво си я направила?

— Измих я — отвърна Пач и отстрани ръката му.

— Трябва по-често да я миеш.

Това вече бе голяма обида. Пач се нахвърли върху него, стовари цялата си тежест върху краката му и го бутна. Итън само се засмя, когато се претърколи и падна. Тя бързо го обърна по гръб и седна върху него. Колкото повече се смееше той, толкова по-бясна ставаше тя.

Удряше го с юмруци, където свари.

— Проклет да си, Итън! Ти целият вониш, как смееш да ми намекваш, че трябва да се къпя по-често!

Той почти не се защитаваше, само отблъскваше най-силните й удари и се смееше.

— Ясно е къде те стиска обувката — успя да каже той.

После добави:

— Освен ако не си ги изхвърлила всички в реката.

При всяко споменаване на думата „обувка“ сякаш някой сипваше сол в отворената й рана. Пач му изреди всички ругатни, които знаеше, даже и няколко нови, които измисли специално за случая. Итън само се тресеше от смях.

— Достатъчно сме си играли, Пач — каза той накрая и с една ръка хвана и двете й китки. — Отдавна трябваше да си си легнала.

— Не съм дете — обиди се тя. — Мога да стоя до когато си искам.

— Да, наистина си голям инат.

— Да, наистина може би си имам основателна причина.

Той я бутна върху постелята й на пода и се изправи на крака.

— Както искаш. Но аз не се държа на краката си.

Той пак разроши косата й и се отдръпна от ръката й, когато тя понечи да го удари.

Пач го гледаше как излиза от стаята, без да я погледне повече. Чу как ботушите му паднаха на пода, а той все още се хилеше.

Ах, каква обида! Пач не разбираше защо безцеремонното му държание я дразни толкова много. Знаеше само, че е така. Чувстваше, че той я вбесява, потиска и предизвиква. Но щеше да си отмъсти. Нека само утре сутринта Итън се опита да си намери ботушите. Щеше да изпита голямо удоволствие, като му каже да си вземе въдицата и да върви в реката да си ги търси.

 

 

Скърцането на дъсчения под в предната стая събуди Моли. Беше още съвсем тъмно и тя се учуди, кой ли се разхожда по това време на нощта. За да разбере, тя бързо стана и наметна един халат. За нейна изненада видя Уит крадешком да отваря вратата към стаята на Сет.

— Защо не си в леглото?

Уит виновно се притисна към стената:

— Аз… аз само… ходих до тоалетната — каза той.

— А, добре. Внимавай да не събудиш Сет, когато си легнеш.

— Това не е проблем — каза Уит — Защото той не е тук.

— Не е ли?

— Не си е лягал изобщо — отвърна Уит.

— Тогава лягай и заспивай.

Моли се увери, че Уит си е легнал, и го зави, преди да си тръгне. Но вместо да се върне в леглото си, тя отиде до прозореца с дантеленото перде. Дълго стоя и наблюдава как тъмносиният цвят на небето се сменя с все по-бледо пастелно синьо.

Къде е Сет, чудеше се тя. Защо не й беше казал, че ще излиза? И защо това, че беше изчезнал, без да й каже къде отива, я бе разстроило толкова много? А дали наистина тя искаше да е тук и да се изправи срещу него, когато се върне?

Изведнъж вратата се отвори и той се появи.

— Моли? Станало ли е нещо?

Тя внимаваше как звучи гласът й, когато отговори:

— Ти ми кажи. Къде беше, Сет?

— Бях… при една пациентка. Мисис Гъливер.

— Цяла нощ?

— Не мислех да се забавя толкова много, но тя беше зле. Затова останах.

Той лъжеше. Тя го виждаше в очите му, чуваше го в гласа му. Но защо я лъже? Какво може да е правил, за което не може да й каже? Възможностите бяха много и, меко казано, объркващи.

Моли не знаеше какво да каже, а и нямаше тази възможност. Някой силно почука на вратата. Когато Сет отвори, на прага стоеше едър мъж в работни дрехи и ботуши. Косата му стърчеше във всички посоки и той неспокойно мачкаше края на износена кафява шапка.

— Айрис — каза мъжът. — Време е.

— Ще си взема чантата — отговори Сет.

После обясни на Моли:

— Става въпрос за нашата съседка — Айрис Марш. Най-после има родилни болки. Бебето се ражда много късно. Трябва да вървя. Ще трябва да отложим пътуването до града.

Моли видя тревогата, изписана върху лицето на Сет, и каза:

— Ще дойда с теб. Може би ще мога да ти помогна с нещо.

— А децата…

— Ще събудя Уит. Той ще се погрижи за Неси. Дай ми само минутка да се облека.

Сет чакаше навън с впрегната двуколка, когато Моли се появи на входната врата:

— Да тръгваме — каза тя.

Имаше само пет мили до дома на семейство Марш, който се оказа глинена фигурка изкопана върху склона на един хълм. Моли бе смаяна като видя колко много хора живеят в това тясно и тъмно помещение. Имаше две еднакви момчета близнаци на възраст на Уит, едно момиче с хлътнали кафяви очи, което държеше в ръцете си бебе на около една година, и едно момиченце с плитка на възрастта на Неси. Общо пет деца. А сега Айрис Марш очакваше и шесто.

— Деца, няма да пречите на доктор Кендрик, чувате ли? — каза баща им. — Какво става с водата, дето я вариш? — попита той най-голямото момиче.

— Готова е, татко — каза то. — Ще я донеса, когато доктор Кендрик я поиска.

— Ще ви оставя, докторе — каза Хенри Марш. — Имам да ора.

Той каза на близнаците да тръгнат с него и излезе от стаята.

Моли не можа да повярва, че той ей така ще си тръгне. Не искаше ли да е близо до жена си, ако се случи нещо лошо? Но все пак той не отиваше далеч — не по-далеч, отколкото можеше да чуе, ако го повикат.

Моли бе раждала веднъж със съпруга си и веднъж без него. Джеймс плаваше, когато се роди Уит. Тя напразно го бе викала, когато болките ставаха непоносими. Бе плакала от радост, когато за първи път видя сина им. Как й се искаше Джеймс да е с нея и да сподели щастието й! Уит бе станал на две години, когато Джеймс се върна вкъщи. Синът й се бе уплашил от радостното пристигане на Джеймс, но скоро обикна баща си. Бе неутешим, когато Джеймс отплава отново.

Когато се роди Неси, Джеймс си беше вкъщи, но участието му в раждането не бе по-голямо от това, когато го нямаше. Да, беше се качил при нея, когато го повика. Но щом Моли видя колко много го тревожи болката й, тя го накара да си тръгне. Може би и Хенри Марш изпитваше същото. Във всеки случай, тъй като Айрис вече бе преминавала много пъти през това изпитание, двамата сигурно са се уговорили по въпроса.

Моли срещна погледа на Сет и се усмихна. Това сигурно е най-приятната част от работата му — да помага на новия живот да се появи на бял свят.

Малка част от стаята бе отделена с едно одеяло, провесено на въже. От там долиташе постоянно тихо стенание. Моли пристъпи зад одеялото и веднага изпита симпатия към жената, която лежеше там.

Айрис Марш бе съвсем слаба, като се изключи огромният й корем. Между зъбите си стискаше парче кожа, през което се изтръгваха стенанията й. Ръцете й здраво стискаха месинговата облегалка на леглото, докато тялото й се напрягаше да изхвърли товара си. Памучната й нощница бе събрана на кръста, колената й бяха повдигнати и широко разтворени. За учудване на Моли коремът на жената се нагъваше от силните контракции.

Когато пристъпът отмина, Айрис пусна облегалката на леглото, въздъхна дълбоко от облекчение, и протегна ръка да се здрависа с Моли:

— Сигурно сте новата мисис Кендрик. Чух, че докторът се е оженил. Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо.

Моли също отвърна така топло на поздрава на жената:

— Аз също се радвам да се запозная с вас, мисис Марш.

— Наричайте ме Айрис. Така ми викат всички.

— А аз съм Моли. Имате чудесно семейство, Айрис. Момче или момиче искате?

— Хенри иска момче. Но на мен ми се иска още едно момиченце. Чух, че сте довели две деца със себе си. Свикват ли с живота тук?

Моли погледна към Сет, като се чудеше откъде е дошла тази информация, но той само се усмихна и сви рамене.

— Децата се чувстват много добре — каза тя. Беше лъжа, но в името на благородна цел.

— Дами, знам, че ви се иска още да си поприказвате, но имаме да вършим работа — каза Сет. — Моли, виж дали можеш да намериш чист чаршаф и го сложи под Айрис. И ми донеси врялата вода за инструментите. Мисля, че ще е скоро.

Моли направи каквото й каза. Но дълго след като чаршафите бяха сменени и врялата вода бе изстинала, детето все още не се беше родило. Пет дълги часа бяха изминали, откакто пристигнаха. Моли вече знаеше за Айрис Марш повече, отколкото бе научила за леля Хети за тези шест месеца, през които живя с нея.

Разбра, че Айрис и Хенри са дошли тук от фермата си в Канзас, за да избягат от спомените за жестоките събития, разиграли се в града им по време на войната. Че Хенри предпочита да носи тиранти вместо колан и че зъбите му са изкуствени. Че Айрис винаги е мечтала да има червена рокля от сатен и да танцува на параход по Мисури. Че са дали на дъщерите си имена на цветя: Роуз, Амарилис и Дейзи, а на синовете си — имена на дървета: Аш и Алдър. А това бебе щяха да кръстят Лили, ако е момиче, и Бърч, ако е момче.

Ако Моли бе подозирала, че нещо може да не е наред, тя не би си позволила да се заинтересува толкова от тази жена. Но когато пристигнаха, всичко изглеждаше, че ще свърши бързо. Главата на бебето се бе показала преди малко, но то не искаше да се ражда. Моли не се осмеляваше да каже нищо за страха, който растеше в нея през изминалите няколко часа, защото не искаше да изплаши Айрис. Но по този въпрос тя бе подценила по-възрастната жена.

— Нещо не е наред, докторе — каза Айрис. — Напрягам се, но бебето не излиза. Можеш ли да направиш нещо?

Сет взе ръката на жената, за да провери пулса й. Беше слаб, Айрис бе изтощена.

— Мога да опитам да издърпам бебето с форцепс. Не знам дали ще стане. Но това е всичко, което мога да направя.

— Няма да притиснеш черепа му или нещо подобно, нали, докторе?

Моли видя как Сет преглътна:

— Ще внимавам, Айрис. Сякаш детето е мое.

— Вярвам ти, докторе — каза изтощената жена и затвори очи. — Не знам колко още мога да издържа. По-добре да опитаме.

— Не се предавай — каза Моли и стисна ръката й.

— Не се притеснявай за мен — промълви Айрис. — Няма да забравя, че обеща да направим кръщенето у вас.

Всъщност бяха планирали тържеството чак до датата и списъка на гостите. Моли се надяваше, че наистина ще има причина за празнуване.

— Имам нужда от помощта ти — каза Сет на Моли. — Ще се опитам да поставя главата малко по-удобно, за да мога да работя. И може би ще трябва да направя малък разрез. Бъди готова да ми подадеш скалпела и форцепсите.

Моли видя, че ръцете на Сет треперят, и осъзна, че е нужна голяма смелост, за да измамиш природата. Това, което последва, за щастие свърши съвсем бързо. Той направи малък разрез и форцепсите за миг свършиха това, което Айрис се мъчеше да направи часове наред. След секунди бебето лежеше на чаршафа между краката на Айрис. Моли гледаше с нарастващо уважение как Сет сръчно почисти слузта от гърлото на бебето, плесна го по дупето и то силно заплака.

Моли почувства сълзи от радост, когато срещна ликуващите сиви очи на Сет. В този момент тя се запита, какво ли би било да има дете от Сет и да види радостта в очите му в мига на раждането.

— Имаш дъщеря, Айрис — каза Сет. — Лили изглежда добре.

Сет преряза пъпната връв и постави детето до майка му, докато чакаше да излезе плацентата. Той се увери, че няма никакъв кръвоизлив, преди да зашие разреза, който бе направил.

Айрис бе твърде уморена, за да отвори очи и да погледне дъщеря си. Но Моли видя, че тя опипа малките пръстчета и се усмихна, когато се увери, че те са на мястото си.

— Мисля, че ти дължа кръщенето — каза Моли. — Ще се погрижа за поканите.

Айрис само кимна и продължи да се усмихва.

След миг Хенри се появи до леглото на жена си. Изглеждаше измъчен и разтревожен, и Моли осъзна, че макар и да не бе останал в стаята, той всъщност никога не я бе напускал.

— Изглежда много бледа, докторе — каза Хенри.

— Беше тежко раждане — каза Сет. — Но малко почивка и ще се оправи. Между другото, имаш дъщеря.

Хенри се ухили и показа изкуствените си зъби:

— Прилича на майка си, нали, докторе?

— Разбира се, Хенри. Ние ще тръгваме. Смятах да ходя в града днес. Може би все още ще успеем да направим това пътуване, ако побързаме.

Беше малко след обяд. Моли се чувстваше изтощена, но въодушевена. Когато Сет подкара двуколката обратно към къщи, Моли го дръпна за ръкава и каза:

— Не се преструвам, че знам много за теб, Сет Кендрик. Но ти не си страхливец. Това бе най-смелата постъпка, която някога съм виждала в живота си. Гордея се с теб и с това, че съм твоя съпруга. Ти спаси живота на Айрис. И извади Лили на този свят цяла и невредима.

Сет бе по-развълнуван, отколкото би могъл да изрази с думи. Вярата на Моли в него беше като балсам за измъчената му душа. Той искаше да я възнагради за доверието й към него, като й разкаже всичко. Думите бяха на езика му, но той ги преглътна. Не можеше да й каже истината, без да рискува тя да го презре за това.

Сега, когато бе вкусил от възхищението на жена си, той го желаеше, копнееше за него. Но остана неподвижен и безмълвен и почувства как тя охладня, когато той не й отговори нищо.

— Все още ли искаш да отидем в града днес? — попита той.

— Да, защо не, ако имаме време, преди да се стъмни.

— Не си ли много уморена?

— Обезсърчена — да, но уморена — не.

— Добре съм. Освен това искам да купя подарък за бебето.

— Добре. Ще отидем до вкъщи, ще сменим двуколката с фургона и ще продължим.

Моли пусна ръкава на Сет и скръсти ръце в скута си. Гледаше Сет изпод мигли и се опитваше да разгадае изражението на лицето му. Но чертите му бяха като от камък. Тя не можа да разбере нищо.

Но сега Моли изпитваше по-голямо любопитство от когато и да било към човека, за когото се бе омъжила. Имаше хиляди неща, за които искаше да попита Сет, но не знаеше как да започне разговора. Най-накрая каза:

— Разкажи ми за майката на Пач.

Отначало тя си помисли, че той няма да й отговори. Но Сет си пое дълбоко въздух и каза:

— Какво искаш да знаеш?

— Как се казваше тя?

— Анароуз.

— Разкажи ми за нея.

— Беше руса, синеока и висока. Щом се усмихнеше — а тя често го правеше — на лявата й буза се появяваше трапчинка.

Моли прибра зад ухото си един кичур коса, който вятърът беше развял. Пооправи сламената си шапка и завърза по-здраво възела на панделките под брадичката си:

— Това е външният й вид. Но разкажи ми нещо друго за нея.

Дълго време той само гледаше втренчено тревистите полета. Най-сетне каза:

— Беше ужасена, когато разбра, че ще има дете. Майка й казала, че да родиш дете е болезнено изпитание. Но детето растеше в нея, скоро започна да се движи и тя бе очарована и развълнувана от всичко това. Колкото по-голяма увереност придобиваше тя, толкова по-голям страх ме обхващаше. Не исках да я изгубя. Анароуз бе светлината на живота ми, моето щастие, моето сърце. Излезе, че с право съм се страхувал. Раждането беше тежко.

Сет прочисти гърлото си и продължи:

— След като се роди Пач, кожата на Анароуз беше бяла като тебешир. Беше изгубила много кръв.

— От това ли умря? При раждането?

Той поклати глава:

— Анароуз изигра дявола. След два дни бе на крака. Зае се с отглеждането на Пач така, както дете се заема с вкусен сладкиш, и я кърми почти цяла година. Никога не ми омръзна да ги гледам. Разбрах какво е да си баща и съпруг. Бях техен защитник, бях горд да ги пазя и закрилям.

— Сигурно твоите познания по медицина са ти били от голяма полза.

— Тогава не бях лекар — каза той безизразно.

Това изненада Моли:

— А с какво се занимаваше?

Той се поколеба, после каза:

— Няма значение. Това е минало.

Моли понечи да попита как точно и кога е умряла Анароуз, но Сет я прекъсна:

— Както и да е, сега е мой ред да задавам въпроси — погледна я право в очите и каза: — Разкажи ми за Джеймс, но не за това как е изглеждал.

Първите думи, които излязоха от устата на Моли, я изненадаха:

— Той рядко си беше вкъщи.

Дори на нея й звучаха като негодувание. Не беше се чувствала така по онова време. Или пък беше? Тя се опита да обясни осъдителната си забележка:

— Той беше капитан на китоловен кораб, нали разбираш, и трябваше да прекарва много време по морето.

Сет наклони глава така, че да я вижда:

— Казваш го сякаш не е имал друг избор.

— Наистина нямаше. Мъжете в неговото семейство са били китоловци в продължение на цял век. Беше роден и възпитаван за това. И го обичаше.

— Повече от теб ли?

Моли си пое дъх:

— Не мисля, че това е справедлив въпрос. Той обичаше и мен, и китолова.

— Значи е имал и съпруга, и любовница.

Моли се намръщи:

— Не те разбирам.

— Ти и морето — каза Сет.

— Той обичаше мен повече — настоя Моли.

— Но винаги избираше морето.

Моли мълча през останалата част от пътуването до вкъщи. През тези единайсет години, откакто се бе омъжила, никога не й бе хрумвало да се замисли за това, че Джеймс е прекарал седем от тях по море. Галахърови бяха китоловци. Идваха си вкъщи, за да разтоварят китовата мас, да похарчат спечеленото и жените им да заченат. После поправяха корабите, зареждаха ги с провизии и отплаваха отново. Никога не й бе хрумвало да го ревнува от морето. Досега. Когато вече бе твърде късно.

Може би този път не трябва да приема всичко. Може би този път не трябва да бъде така снизходителна към съпруга си. Може би по време на пътуването до Форт Бентън трябва да го попита къде е бил снощи и да го накара да й отговори честно.