Джоан Джонстън
Боса пред олтара (2)

2

— Какво правиш мамо.

— Пиша писмо.

— На татко ли?

— Не, скъпа. Татко е на небето. Писмото е до един човек в Монтана, който се казва Сет Кендрик.

Моли Галахър остави писалката и взе в скута си своята четиригодишна дъщеря. Неси бе изгубила пълничкото тяло и розовото личице, което имат всички малки деца, и вече си личаха чертите, които щеше да има. Кафявите й очи все още бяха огромни, но носът й бе издължен и прав. Пълните бузки се бяха смалили и откриваха силни ирландски скули, също като на Моли, и две очарователни трапчинки. Брадичката й вече беше леко заострена като на баща й.

Момиченцето се пресегна към недовършеното писмо на масата. Задържа го пред себе си с две ръце, сякаш можеше да разчете наклонените букви.

— Какво пише в него, мамо?

— Разказвам малко за себе си на мистър Кендрик.

— Защо?

— Защото той иска да се ожени за мен.

— Защо?

Моли помисли за момент. Какво можеше да накара един мъж да се ожени за жена, която изобщо не е виждал? Той беше писал за причините и тя ги обясни на Неси:

— Казва, че се нуждае от дама, която да се грижи за домакинството му, и медицинска сестра, за да му помага в работата. Той е лекар, разбираш ли?

— Ти се грижеше за леля Хети, когато беше болна.

— Да, точно така.

— Но леля Хети отиде на небето. Като татко.

Моли въздъхна:

— Да, мила. Като татко.

Смъртта на лелята на Джеймс беше причината тя да се озове в трудното положение, в което се намираше.

Моли беше дошла да живее при леля Хети, когато получи съобщение, че китоловният кораб на съпруга й се е разбил в северните ледове и е потънал заедно с целия екипаж. Джеймс беше отплавал преди близо две години и Моли живееше с очакването на неговия дял от лова на китове. Когато дойде съобщението, че съпругът й се е удавил, кредиторът по ипотеката й даде седмица, за да напусне къщата, в която живееше с Неси и десетгодишния си син Уит.

Голямата стара къща на леля Хети в Ню Бедфорд със стълбата, водеща към плоския покрив, където вдовицата се разхождаше, стана за нея убежище в тази страшна буря. Моли прекарваше часове, като крачеше по правоъгълната платформа, оградена с парапет, и се опитваше да се пребори с мъката. Гледаше самотното море и се чудеше какво да прави. Изпитваше копнеж и тревога.

Сега, почти година по-късно, леля Хети беше мъртва, а братовчедът на Джеймс, Рупърт, наследи всичко. Точно когато минзухарите разцъфваха, Рупърт й писа, че е продал къщата на леля Хети. Моли и децата трябваше да я напуснат до първи юни.

Братовчедът Рупърт я бе оставил без никакви средства. Беше й предложил да се премести да живее при майка му в малка къща в покрайнините на Ню Бедфорд. Да живее заедно със Седи Галахър би било по-добре, отколкото да отиде в приют, но Моли не би си го пожелала, ако имаше друг избор.

Моли нямаше нищо против да се грижи за леля Хети, защото наистина бе обичала старата жена. Но майката на Рупърт беше съвсем друго нещо. Седи Галахър бе стара вещица, която не обичаше децата.

И така, ултиматумът на Рупърт хвърли Моли в паника. Джеймс беше добър китоловец, чудесен съпруг и баща. Но два от трите му китоловни кораба бяха потопени от бунтовническия крайцер „Алабама“ по време на войната. Финансовата загуба беше увеличена и от нарастващата употреба на горивни заместители на китовото масло, която причиняваше спад в цената на всеки добит с тежък труд грам. Бяха продължили да живеят добре, но това бе погълнало голяма част от спестяванията им. Когато леля Хети почина, Моли разбра колко малко й е останало след смъртта на Джеймс.

Ако беше сама, тя би се оправила някак. Но Уит бе на десет години и растеше висок като Джеймс. Китките и глезените му сякаш израстваха изпод дрехите. Що се отнася до Неси, Моли се ужасяваше от мисълта, че постоянно ще карат четиригодишната й дъщеря да пази тишина заради спокойствието на капризната старица.

В деня, в който Моли получи писмото на Рупърт, думите ТЪРСЯ СЪПРУГА ненадейно изскочиха пред погледа й от един брой на бостънския вестник от преди месец. Тя внимателно разгърна навлажнения вестник, в който бе увила рибата, купена за вечеря, и прочете останалото. Обявата беше кратка и лаконична:

„ТЪРСЯ СЪПРУГА. 35-годишен лекар търси образована жена да работи като медицинска сестра и да води домакинство. Да бъде дама с добър характер. Да обича животни. Пишете на адрес: С. К. до поискване, Форт Бентън, Монтана.“

Отне й известно време докато намери Форт Бентън на картата, където обикновено проследяваше китоловните пътешествия на Джеймс. Видя й се на другия край на света. Тъй като нямаше какво да изгуби, Моли веднага седна да пише писмо на загадъчния С. К. И понеже не мислеше, че от това може да излезе нещо, не спомена за съществуването на Уит и Неси.

Моли беше сигурна, че докторът ще получи толкова много писма, че нейното ще се загуби в бъркотията. Бе изненадана, ако не и доволна, когато той й отговори:

„Скъпа мис Галахър!

Аз съм провинциален лекар и водя съвсем обикновен живот. Радвам се, че имате опит като болногледачка. Това е важно тук, където се нуждаем отчаяно от истинска медицинска сестра. Домът ми представлява една постройка от чам, пригодена за суровите условия тук. Разположена е до поток, край който растат тополи.

Тук небето е безкрайно, а прериите се простират чак до планините на юг. Никой, който е видял тази част на Монтана, не може да отрече красотата й.

Въпреки това, зимите са мразовити, лятото — знойно, а вятърът духа почти постоянно.

Понякога човек се чувства самотен тук.

Помолихте ме да разкажа нещо за себе си. Търпелив човек съм и се старая да разбера гледната точка на човека срещу мен. Най-често успявам.

Мога да ви предложа своето име и защитата си. Това не е кой знае колко, но тук, където няма ред и закон, все пак е нещо.

Предано Ваш, Сет Кендрик“

Моли беше разочарована, че в писмото нямаше дори и ред за това, как изглежда той. Опита се да си представи мъж толкова красив, колкото Джеймс, но не успя. Но всъщност тя нямаше да се омъжи за загадъчния С. К., заради хубавата му външност.

Тя се почувства леко засрамена, че нейният „опит като болногледачка“ се свеждаше само до поставяне на студена кърпа на челото на леля Хети, докато тя почина от старост. Но тя не поправи грешното впечатление на Сет Кендрик, когато му писа за втори път. Вместо това обясни, че е вдовица, че е обичала Джеймс с цялото си сърце и душа и че не очаква да срещне любовта във втория си брак. Моли написа също, че Монтана й се е сторила красива, и че някой ден би искала да я види. Поради причини, за които не й се мислеше, Моли все още не спомена нищо за Уит и Неси.

Второто писмо на Сет Кендрик я заинтригува:

„Скъпа мисис Галахър!

Трябва да ви кажа, че бях облекчен, когато прочетох в последното ви писмо, че не очаквате любов от този брак. Аз също съм вдовец и напълно разбирам чувствата ви. Моето сърце също не е свободно.

Ще се омъжите ли за мен?

Ваш слуга, Сет Кендрик

P.S. Прилагам инструкции как да стигнете до Форт Бентън.“

Моли обмисляше отговора си на предложението на лекаря от Монтана, когато Неси я прекъсна. Тя все още не бе решила какъв ще бъде отговорът й. През месеците докато си пишеха пролетното слънце си бе свършило работата и бе превърнало Ню Бедфорд в топъл край, обагрен в цветове. Жълти лилии и червени макове, лютичета и теменужки красяха улиците. Навсякъде — дръзки туфи глухарчета. Разлюляното от вятъра море бе ту искрящо синьо, ту зелено, ту буреносно сиво, в зависимост от времето. Как би могла да изостави всичко това? Но юнският ден, в който тя щеше да бъде принудена да напусне къщата на леля Хети, неумолимо наближаваше. Тя трябваше да се премести някъде — и то скоро.

Моли искаше да е достатъчно смела да приеме предложението на доктор Кендрик, да измине целия път до Монтана и да стане негова съпруга. Но тя никога през живота си не бе излизала извън границите на Масачузетс. Нямаше смелостта да прекоси цялата страна заради една прищявка.

Може би затова се бе влюбила в буйния китоловец Джеймс. Моли бе видяла света през очите на мъжа си, докато той плаваше по моретата. Тя изживяваше приключенията на мъжа си в чудните пристанища, където спираше китоловният му кораб, като свои собствени. Това винаги й бе стигало. Но сега Джеймс беше мъртъв. Всички приключения, които щеше да изживее в бъдеще, трябваше да бъдат нейни собствени.

— Ще ходим ли в Монтана?

Въпросът на Неси изтръгна Моли от мислите й и я накара да се съсредоточи върху решението, което знаеше, че трябва да вземе. Искаше й се да се остави в ръцете на съдбата и да каже „да“. Но думите просто не идваха.

— Не мисля, Неси.

— Добре — каза Неси. — Не искам да ходя никъде. Ако отидем някъде, татко няма да знае къде сме. Няма да може да ни намери, когато се върне вкъщи.

Моли силно притисна дъщеря си. Ако сега не кажеше нищо, Неси щеше все някога да осъзнае, че баща й няма да се върне. Но това й се струваше по-жестоко, отколкото да накара Неси, колкото и малка да бе, да погледне истината в очите. Затова Моли каза:

— Помниш ли, когато обяснявах, че татко е умрял и е отишъл в рая?

— Да.

— Раят е чудесно място, Неси, но когато човек отиде там, не може вече да се върне. Но татко може да ни вижда, и където и да отидем, той ще знае, къде сме. И ще ни гледа отгоре.

Мъничките вежди на Неси се свиха:

— Сигурна ли си?

Моли отмахна меките коси на Неси от разтревожените й очи.

— Съвсем сигурна съм.

Лицето на Неси се изкриви в гримаса.

— Искам си моя татко! — разплака се тя. — Защо не се връща вкъщи?

Моли държеше Неси и я успокояваше колкото можеше. Но малкото момиченце плачеше неутешимо. Юмручетата му стискаха силно дрехата на Моли, ридания разтърсваха тялото му. Моли се бореше с надигащото се в гърлото й чувство. Нямаше да плаче. Тя изплака очите си преди месеци, но сълзите не промениха нищо. И все пак една сълза се промъкна и се търкулна гореща по бузата й. После друга. Моли стисна очи и зарови лице в меката като коприна черна коса на Неси.

Моли седеше в сгъстяващия се мрак и държеше Неси, докато момиченцето накрая заспа от плач. Стресна се, когато вдигна глава и видя, че синът й стои на прага и я гледа втренчено.

— Търсех те преди малко — каза Моли. — Къде беше?

— Долу на кея — отговори Уит. — „Мери Лий“ товари провизии за следващото си плаване.

Тръпки полазиха по гърба на Моли. „Мери Лий“ бе китоловният кораб, който беше видял потъването на кораба на Джеймс. Роджър Стърджис, капитанът на „Мери Лий“, бе най-добрият приятел на Джеймс. Моли почувства, че й прималява при мисълта, че някой ден Уит ще иска да отплава по море и да стане китоловец като баща си. Тя се облегна назад в капитанското кресло, в което седеше и намести Неси по-удобно в скута си, като пъхна главата на момиченцето под брадичката си.

— Поздрави ли капитан Стърджис? — попита Моли.

Сиво-зелените очи на Уит потърсиха браздите по застлания с дъски под.

— Да.

— Той какво ти каза?

Уит съсредоточи цялото си внимание върху върха на обувката си, като се опитваше да го вкара в една дупка от чеп, десет пъти по-малка от него:

— Нищо особено. Само това, че „Мери Лий“ е готов да отплава утре сутринта.

Моли поклати глава и леко се усмихна:

— Никога не е бил приказлив, както си спомням. Е, вечерята скоро ще бъде готова. Иди да се измиеш.

Уит тръгна неохотно. Постоя още за момент, понечи да каже нещо, но се отказа и излезе заднишком от стаята.

Моли никога не бе разбирала защо морето привлича мъжете. То не прощаваше и взимаше толкова често, колкото и даваше. Тя вече бе опитала да насочи интереса на Уит към занимание, различно от китоловството, но до момента без особен успех. Успокояваше се с факта, че Уит бе послушно дете и се надяваше, че ще може да промени желанието му да стане моряк.

Вечерята премина в тишина. Уит каза само няколко думи. Неси не каза нищо. Моли бе прекалено погълната от мислите си, за да забележи. Тя сложи Неси в леглото веднага след като се нахраниха и скоро след това отиде да помогне на Уит да си легне.

Когато Джеймс беше жив — и си беше в къщи — той помагаше на Уит да си легне, а тя се грижеше за Неси. После си сменяха местата за по една целувка за лека нощ. Сега Уит очакваше тя да продължи този ритуал. Моли не беше Джеймс и никога не би могла да заеме мястото му. Но понеже разбираше загубата на Уит, тя изпълняваше молбата му, макар да се чувстваше непохватно.

Тя седна до Уит, набързо го прегърна, после му помогна да се мушне под завивките. Започна да подпъхва вълненото одеяло около него, като следваше извивките на дългото му тяло от една страна, както Уит й беше казал, че Джеймс е правел.

Моли вече си поправяше път и от другата страна, подпъхвайки одеялото, когато Уит я спря:

— Чакай — каза той. — Забрави краката ми.

— Какво?

— Татко винаги завиваше и краката ми.

Моли пое дълбоко въздух и възпря напиращия в нея вик: „Аз не съм баща ти! Баща ти е мъртъв!“ Вместо това, тя се насили да се усмихне и отново оправи одеялото първо от едната страна, после покрай краката на Уит и от другата страна.

— Благодаря ти, мамо — каза Уит. — Беше добре. Почти като татко.

„Почти като татко“. Моли се наведе и целуна сина си по челото. Церемонията свърши. Не толкова добре, колкото татко би го направил. Не съвсем така, както трябва. Но това бе всичко, което можеха да направят един за друг. Постоянно болезнено напомняне за това, което и двамата бяха изгубили.

— Лека нощ, Уит. Обичам те.

— И аз те обичам, мамо. Помни това. Каквото и да се случи.

Моли се намръщи. Отвори уста, за да попита какво иска да каже, но той се обърна и дръпна завивките над раменете си, напълно безразличен към внимателно подпъхнатото одеяло, и каза:

— Лека нощ, мамо.

Тя угаси лампата и излезе от стаята, за да намери в тъмното леглото си. Можеше да довърши писмото до Сет Кендрик и утре сутринта.

Но на сутринта синът й го нямаше. Моли намери само една бележка върху възглавницата на Уит:

„Мила мамо!

Заминавам като юнга на «Мери Лий». Моля те разбери, че трябва да отида. Татко би очаквал това от мен. Сега аз съм мъжът в семейството. Ще донеса в къщи моя дял от улова, за да осигуря теб и Неси. Няма за какво да плачеш вече.

Твой любещ син, Уит“

Моли тичаше към кея в тази облачна пролетна утрин с разтуптяно сърце. Не можеше да си поеме дъх и почти по целия път държеше със свитата си в юмрук ръка опънатия до скъсване шев отстрани на роклята си. Тя не знаеше да се смее ли или да плаче от облекчение, когато стигна кея и видя, че корабът „Мери Лий“ още не е отплавал. От движението по палубата личеше, че не й остава много време да намери сина си.

— Спрете! Моля ви, спрете! — извика тя, като се препъваше нагоре по подвижното мостче.

— Ей, вие там! Никакви жени на кораба! — извика един моряк и се опита да я спре. — Това носи лош късмет!

Тя го избягна и се развика с все сила:

— Уит! Уит! Къде си? Моля те, не прави това!

Тъй като бяха суеверни, моряците придобиха заплашителен вид. Тази жена, която им се натрапваше, можеше да се окаже лоша поличба за цялата китоловна експедиция. Мъжете на палубата се подредиха в заплашителен кръг, за да не я допуснат да навлезе още повече в тяхна територия. Моли сложи юмруци върху бедрата си и вирна високо брадичка. Дългата й черна коса се развяваше от свежия вятър.

— Няма да тръгна без сина си. Сега, моля ви, намерете го и го доведете при мен.

— Ей, вие, какво става тук?

Капитан Стърджис бе недоволен, че първият му помощник го извика на палубата, за да прекрати безредието. Не можа да повярва на очите си, когато видя Моли Галахър.

— Какво има, Моли? Какво правиш тук?

Моли искрено въздъхна от облекчение при вида на приятелското лице пред нея.

— Става въпрос за Уит — обясни тя. — Той се е записал като юнга при теб.

— Да, знам — каза той.

Тя го изчака да продължи, но с нарастващ ужас осъзна, че приятелят на Джеймс одобрява присъствието на сина й на борда на кораба.

— Не можеш да го вземеш — каза тя остро, изпълнена с тревога. — Няма да позволя.

— Момчето иска да дойде, Моли — каза капитанът. — Не можеш винаги да се отнасяш с него като с дете.

— И не смятам — отвърна Моли. — Но няма да дам още една жертва от семейството си на морето. Затова го доведи тук и аз ще го отведа в къщи.

— Но той иска да дойде — настоя капитанът.

— Не ме интересува какво иска — отсече тя. — Аз съм му майка. Ще прави каквото му кажа.

Капитан Стърджис се обърна към един моряк, който стоеше наблизо:

— Кажи на Уит Галахър да дойде на палубата.

Сърцето на Моли подскочи, когато синът й се появи. Но от предизвикателния поглед в очите на Уит личеше ясно, че няма да тръгне с нея по собствено желание. Тя се обърна към капитана, без да скрива чувствата си. Каза само:

— Моля те, Роджър.

— Ела тук, Уит — каза капитанът.

Високото, тънко като тръстика момче се подчини веднага. Свежият морски вятър разроши черната му дълга до раменете коса, когато той пристъпи напред. Ръцете му, свити в юмруци, бяха скрити в джобовете му.

— Майка ти не иска да идваш, момче.

— Сега аз съм мъжът в семейството, сър — отговори Уит, — и трябва да изкарвам прехраната.

— Не! — каза Моли.

Когато те я погледнаха, тя добави:

— Не е необходимо. Намерих начин да се грижа за нас.

— Така ли? — капитанът повдигна въпросително вежди.

Моли преглътна и каза:

— Ще се омъжвам пак. За един човек от Монтана. Точно затова Уит трябва да дойде с мен сега. Няма да има при кого да се върне, когато пристигнете тук след три или четири години.

Гърлото й така се бе свило от страх, че последните й думи прозвучаха като дрезгав шепот.

— Разбирам — каза капитанът. — В такъв случай, момче, мисля, че е най-добре да тръгнеш с майка си.

— Но, сър…

— Аз съм капитанът тук, момче. Трябва да се подчиниш на заповедта ми.

Червенина изби по врата на Уит и светлата кожа на лицето му порозовя. Само това издаваше колко страда, когато отговори:

— Да, сър.

Моли се опита да сложи ръка на рамото на сина си, но той се отдръпна й тръгна надолу по подвижното мостче, без да промълви и дума.

— Благодаря ти, Роджър — каза тя на капитана. — Благодаря ти за сина ми.

Тя се втурна след Уит.

Слънцето беше изгряло, но не се усещаше по тесните улици на Ню Бедфорд. Огромни дъбове, брястове с гъсти корони, явори със заострени листа спираха топлината.

Бяха изминали повече от половината път до дома си, преди Моли да успее да настигне сина си. Когато тя докосна рамото му, той се обърна към нея. На лицето му бе изписана агонията от унижението и срама, които изпитва едно десетгодишно момче, когато се опитва да се държи пред хората като мъж, а майка му се отнася към него като с дете.

— Просто ще намеря друг кораб — каза той със зачервено лице и искрящи от неизплаканите сълзи морскозелени очи. — Следващия път няма да ти оставя бележка. Няма да ти дам възможност да ме спреш.

— Уит, аз…

— Как можа да излъжеш така? — попита той. — Капитан Стърджис никога нямаше да ме свали от кораба, ако не му беше разказала тази измислица! Няма никакъв човек в Монтана, за когото ще се омъжваш, нали така? Искам да кажа, не може да има. Никога не би ни принудила да заминем толкова далеч от Ню Бедфорд, толкова далеч от морето. Нали?

Моли не знаеше на кое обвинение да отговори първо. Но мисълта, че Уит ще избяга пак, — а той лесно можеше да го направи, тъй като през следващите няколко седмици много китоловни кораби щяха да тръгват от Ню Бедфорд, — я накара да вземе решение. Тя отчаяно търсеше думи, за да го обясни на сина си:

— Вярно е, Уит. Ще се омъжа пак. През изминалите няколко месеца си пишех с един човек от Монтана, който беше дал обява, че търси съпруга.

— Как можа да направиш такова нещо?

— Не знам защо отговорих на обявата. Всъщност, знам. Исках да заживеем по-добре. И, Уит, той ми отговори и ми се струва добър човек. Провинциален лекар е и в последното си писмо ме помоли да отида в Монтана и да се омъжа за него.

Уит бе поразен:

— Не можеш да се омъжиш за друг. Татко е… татко е…

— Мъртъв — каза меко Моли, но думата звучеше така безвъзвратно, че бе неопровержима. Тя копнееше да протегне ръце и да прегърне сина си. Но беше ясно, че макар и по години да бе още малко момче, той притежаваше мъжка гордост. Уит изтри насълзените си очи с опакото на ръката си.

— Не е нужно да го правиш — каза той. — Аз мога да изкарвам прехраната ни.

— Като станеш моряк? Не, Уит, няма да позволя. Вече съм решила. Ще се омъжа за него.

— Не можеш да го направиш! Не можеш! Татко още не е изстинал в гроба! — Уит се обърна рязко и побягна към къщи.

Заканата на Уит накара Моли да действа веднага и възможно най-бързо. Щом веднъж взе решение, тя не изгуби и минута. Същия ден изпрати писмо до Сет Кендрик, в което се съгласяваше да се омъжи за него и обещаваше да тръгне на запад през следващите няколко дни.

Моли писа и до братовчеда Рупърт, за да му каже, че „съжалява, че не може да приеме любезното му предложение“.

След това започна да събира багажа. Сред нещата, които сърце не й даваше да остави беше порцелановият сервиз на розички от майка й, издяланият от някой ескимос зъб на морж, който Джеймс бе донесъл от китоловна експедиция до Пойнт Бароу, и корабът в бутилка, който Джеймс и Уит бяха направили заедно през годината, в която Джеймс лежеше вкъщи със счупен крак — същата година, в която Неси се роди. В края на списъка, но не и по важност, беше картината, изобразяваща моряк, забиващ харпуна си в гренландски кит сред арктически айсберги. В далечината се виждаше в цялото му величие един китоловен кораб — корабът на Джеймс.

Разбира се, приготвиха всичките си топли вълнени дрехи, защото доктор Кендрик ги бе предупредил, че зимите в Монтана са сурови. Тя добави и кашон с книги, включително и един том с автограф от поетесата, чието родно място бе Масачузетс — Емили Дикинсън, защото той й бе казал, че зимите там са самотни. Само че, предположи тя, сега вече нямаше да са така самотни. Всъщност много по-малко самотни, отколкото доктор Кендрик предполагаше. Защото щеше да се сдобие с по-голямо семейство, отколкото очакваше. Или по-точно с един син и една дъщеря в повече.

Тримата напуснаха Ню Бедфорд само след три дни, а през това време тя не изпускаше Уит от очи. Пътуването с влак до Сейнт Луис и с параход нагоре по Мисури до Форт Бентън, колкото я очарова, толкова и я изплаши.

Не само промяната в пейзажа накара Моли да осъзнае значението на това, което бе направила. Наистина пейзажът се променяше неузнаваемо. Тучните, обрасли с дървета хълмове на изток се смениха с тревисти, простиращи се в далечината, прерии. Но по-показателен беше броят, а също и големината на градовете, които срещаха по пътя си. Колкото по на запад отиваха, селищата ставаха все по-малки, бяха все по-нарядко и все по-отдалечени едно от друго. Накрая те не представляваха нищо повече от малки параходни спирки за гориво и вода, за които се грижеше само по един човек. Чак тогава Моли разбра, че е оставила цивилизования свят зад себе си и се е отправила към пустошта.

Прекараха само един ден в оживения Сейнт Луис, преди парахода „Виола Бел“ да се отправи нагоре по Мисури. За разлика от малкото спално купе във влака, кабината им на парахода наподобяваше стая в луксозен хотел.

Моли беше запазила една от двете кабини в задната част — просторно помещение, в което имаше легло с балдахин, умивалник и вграден гардероб. Една врата, в горната част, на която имаше прозорец с перде, водеше към палубата, която се простираше около целия параход.

Изминаха около петдесет мили през първия ден, в края на който Моли видя индианец за пръв път в живота си. Той яздеше по брега след парахода, почти гол на своя кон. Стойката му бе горда, изправена, красива и едновременно с това заплашителна. Беше сиукс, както й каза капитанът, — племето му очакваше от тях такса във вид на брашно и тютюн — такса, която те не носеха на борда. Тази нощ хвърлиха котва по средата на реката, а капитанът постави стражи, със задачата да наблюдават да не би параходът да бъде нападнат.

Моли не затвори очи цяла нощ от страх да не ги убият докато спят. На сутринта слънцето изгря, ярко и горещо, а опасността сякаш никога не бе съществувала. През този ден тя видя за пръв път стадо огромни, рунтави бизони — толкова голямо, че сякаш покриваше цялата прерия.

Местностите край реката имаха странни имена: Изворите на гърмящата змия. Вълчият нос. Страшният завой. Боядисаната гора. Дяволската земя. Магарешката спирка. Завоят при тухлената къща. Прерията лосов рог — които звучаха толкова диво, колкото дива бе и земята, през която пътуваха.

В градовете, където хвърляха котва за през нощта, тя срещаше войнишки съпруги, които й разказваха за самотата си. Самата тя я видя, когато параходът минаваше край дървени къщички, пред които седяха боси в столове — люлки самотни жени с деца в скута си. Моли започна да подозира, че на Запад нейният живот и този на децата й щеше да е съвсем различен от този, който познаваха досега. Докато непознатото й ставаше познато, тревогата й нарастваше. Много скоро пътуването им бе към своя край.

Моли постави ръка на челото си, за да предпази очите си от слънцето и да разгледа по-добре кея на Форт Бентън. Градът се виждаше лесно от горната палуба на парахода „Виола Бел“.

Беше разположен на равна земя точно до реката. Нямаше пристанище, само кален бряг, който се спускаше към реката и по който на високи купове бяха наредени машини и стоки.

Към кея гледаше ред едноетажни и двуетажни постройки, които приличаха на складове. На някои от другите постройки имаше табели — „Уелс Фарго“, „Хотел Шмид“, „Карол и Стийл“, „Северозападни кожи“, „И. Г. Бейкър и Сие“, „Медсин Боу“. В края на града се виждаха порутени кирпичени и тухлени постройки, които представляваха някогашния Форт Бентън. На хоризонта, на около сто и петдесет фута над града се извисяваше стръмен хълм и се простираше на няколко мили в далечината.

В града тя не видя нито застлани улици, нито тротоари, нито трева. Само мръсотия. Нито едно дърво, нито едно-единствено. Думата, която се въртеше в главата й бе „пустош“. Но Моли пропъди от съзнанието си страшната картина. Отказа да повярва в това, което бе видяла през всичките самотни мили, които пропътува, за да стигне до това запустяло място. Почувства надежда в сърцето си, видя пред себе си слънчево ново начало.

— Пристигнахме, мамо! Вече мога да видя лицата на хората, които чакат на кея — каза Уит.

Моли се усмихна на вълнението в гласа на сина й. За първи път през цялото пътуване от Масачузетс до Монтана тя го чу да изразява друго чувство, освен негодувание и яд. Почувства, че някой я дърпа за полата и протегна ръце, за да вдигне дъщеря си.

— Пристигнахме, Неси — каза тя и закачливо подръпна един кичур от косата на момиченцето. — Пристигнахме в новия си дом. Ще започнем нов живот тук и ще оставим миналото зад себе си.

Детето я погледна сериозно и не каза нищо. От нощта, когато заспа разплакана в ръцете на Моли, Неси бе неестествено мълчалива. На Моли й оставаше само да се надява, че времето, търпението и любовта ще възвърнат светлината в някога веселите кафяви очи на дъщеря й.

— Внимавай, Уит — каза Моли. — Застани по-далеч от парапета. Параходът сигурно ще се разклати, когато се доближи до кея.

— Няма да е така, ако беше истински кораб — отговори синът й с презрение към параходите, достойно за един истински моряшки син. После добави тъжно:

— Сега щях да съм юнга на китоловен кораб мамо, ако само…

Очите му се свиха, когато се обърна да разгледа кея:

— Смяташ ли, че онзи е някъде там долу и ни чака?

Моли почувства негодуванието в гласа му и развълнуваното биене на собственото си сърце. Уит й даде да разбере ясно, че няма намерение да харесва, нито дори да търпи мъжа, заради когото тя измина целия този път и за когото щеше да се омъжи.

Когато свирката на парахода оповести, че са пристигнали, Уит се затича към стълбите.

— Чакай ме на главната палуба, Уит — извика Моли след него. — Двете с Неси ще слезем и ще дойдем при теб веднага щом можем.

Не мислеше, че Уит нарочно ще предизвика скандал, ако се срещне сам с доктор Кендрик, но щеше да е по-добре тя да е близо до сина си, когато двамата мъже се срещнат лице в лице за първи път.

Моли дръпна Неси към себе си, когато „Виола Бел“ се удари в кея на Форт Бентън. Само след минути щеше да се срещне с мъжа, с който бе решила да прекара остатъка от живота си. Какво ли щеше да направи любезният доктор, когато разбере, че не е била съвсем откровена с него?

Ако й даде възможност, тя щеше да му обясни всичко. Моли помисли за това, какво бяха изтърпели децата й през изминалата година и се закле, че ще го накара да я изслуша. Освен това, тя бе изразходвала последните си спестявания, за да стигне до тук. Нямаше пари за обратно пътуване.

Нямаше време да размишлява повече, защото мостчето бе спуснато, а хората и товарът се отправиха от главната палуба на парахода към твърда земя.

Моли хвана дъщеря си за ръката и я поведе надолу по стълбите към главната палуба, където беше Уит.

— Можем ли вече да слезем на брега? — попита Уит.

— Писах на доктор Кендрик, че ще го чакаме тук.

Уит се намръщи и се обърна да гледа суматохата на кея.

Моли остави Неси на земята. Момиченцето сграбчи здраво с ръце тесния парапет до Уит и остана така.

— Внимавай! — предупреди я Моли. — Дръж се здраво, за да не паднеш.

— Не знам защо трябваше да идваме тук — оплака се Уит. — Мръсно е. И грозно. Дори няма дървета. Мразя това място! Мразя го и онзи!

— Достатъчно, млади човече! — отсече Моли. — Сега стой тук и мълчи. Когато доктор Кендрик дойде, ще го поздравиш учтиво. Ясно ли е?

Сърдитият глас на Уит съвсем не бе изпълнен с уважение, когато отговори:

— Да, майко.

Моли се бореше с нервното напрежение, което караше ръцете й да треперят. Уит твърдо бе решил да мрази Сет Кендрик. Може би беше сгрешила. Може би все пак това не бе най-добрият избор. Но сега бе твърде късно. Само след секунди доктор Сет Кендрик щеше да дойде и да потърси на палубата на „Виола Бел“ жената, с която се бе запознал чрез обява във вестника и двете й деца.