Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Temptations, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Кремена Начева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Уна-Мери Паркър. Изкушения
ИК „Хермес“, Пловдив, 2001
Редактор: Венера Атанасова
Коректор: Снежана Калинска, Мария Пенева
ISBN: 954–459–824–1
История
- —Добавяне
Осма глава
Маделин остави четката си от свински косъм и се отдръпна назад, леко накривила глава и с присвити устни. Портретът се получаваше добре: Дуайт Ласмо, президент на „Финикс ойл“ и министър на ОПЕК, я гледаше от платното със сурова непоколебимост, досущ като на фигурата в резбования стол срещу нея. При предишния сеанс беше нахвърлила в общи линии чертите с тъмнокехлибарен акварел, примесен с терпентин и безир, а този път бе успяла да улови душевността на мъжа. Сега, докато размесваше боите, за да получи основата за тоновете на плътта, започна да усеща протичането на странната, но позната химическа реакция между себе си и модела. Тя сякаш се настройваше на вълните на съзнанието му, долавяше интуитивно мислите и чувствата му.
„Готовият портрет ще изненада доста хора“ — помисли си тя, когато започваше да работи върху очите. Никой не би доловил при една обичайна среща, че под студената външност се криеше човек, разяждан от съмнения и ниско самочувствие. Забеляза, че в изражението му се прокрадваше една уязвимост, когато той смяташе, че никой не го гледа, и предположи, че поддържането на защитната маска пред обществото му костваше огромни усилия. Въпреки всичко щеше да го нарисува такъв, какъвто го виждаше, дори ако това означаваше да извади на бял свят неща, които той предпочиташе да останат скрити — защото нейното чувство за истинност като човек на изкуството не й позволяваше да лъже върху платното.
— Да ви пусна ли някаква музика? — предложи тя. Господинът бе започнал да се уморява, а от отегчение очите му бяха станали безизразни. Музиката щеше да му даде нещо, върху което да се концентрира.
— Много бих искал, но това няма ли да ви разсейва? — попита Дуайт.
Маделин поклати глава и се засмя. Остави палитрата и четките си и отиде до уредбата в галерията. Елегантна, жизнена фигура в пристегнат с кола и бял работен костюм и вързана с панделка коса.
— Изобщо не я чувам, докато рисувам — чистосърдечно си призна тя. — Какво предпочитате? Поп? Класика? Оперна музика? Балетна? Имам всякакви стилове.
Дуайт облиза колебливо долната си устна с върха на езика и каза с внезапно появила се стеснителност:
— Имате ли нещо на Франк Синатра… или на Анди Уилямс?
Маделин едва се сдържа да не се разсмее.
— Разбира се! Една фонотека не може да бъде пълна без тях — весело отвърна тя. Очакваше да избере нещо старо и благозвучно като Синатра или Уилямс — безопасен избор на познатото, което щеше да му напомня за младежките години.
Когато началните акорди на популярна любовна песен изпълниха ателието, тя се върна към работата си и съвсем скоро — към собствения си свят, абстрахирала се от всичко друго, освен лицето пред нея. Тогава през ума й мина една мисъл и я накара да спре, за да поразсъждава върху нея. Изведнъж си бе спомнила онази първа вечер в имението „Милтън“, когато се натъкна на снимките на майка си и достигна до задълбочено проникновение относно природата на Камила. Същото преживяваше и докато рисуваше нечий портрет. Гледаше човека и интуитивно разбираше какво представлява: несигурен, както сега при Дуайт Ласмо, или подкупен, или сребролюбив, или развратен, или просто глупав. Всичко това се четеше в очите им. Тя сякаш надникваше в душите им и виждаше голата им същност.
Понякога поглеждаше само за части от секундата, но забелязаното се запечатваше в паметта й и се предаваше от съзнанието й върху платното. Маделин спря за момент с четка в ръка, сбърчила вежди. Колкото и да се опитваше да прогони спомена за онази първа нощ, не можеше да отрече, че в очите на майка си бе забелязала нещо дяволско. А дали не е било страх? Маделин се почувства объркана. Силата на паметта й се притъпяваше с времето. А може би въображението й правеше номера… бе направило номер в онази нощ? Дали Камила не е била уплашена от нещо преди толкова много години и страхът й не се бе прехвърлил върху Маделин чрез снимките? Дали онова, което се бе разкрило пред Маделин, не е било зло, а ужас? Мисълта се задържа и скова съзнанието й, принуждавайки я да остави четката, понеже не бе в състояние да рисува повече.
— Имате ли нещо против да приключим за днес? — попита тя Дуайт Ласмо с приглушен глас. И без това времето почти бе изтекло — рисуваше от около два часа.
Той изглеждаше облекчен.
— Нямам нищо против. Рисуването е по-уморително, отколкото съм предполагал, нали?
Маделин кимна разсеяно.
— Да… да, уморително е — съгласи се тя. Започна да почиства четките си в буркан с безцветен спирт. Острата миризма се разнесе из ателието — тя бе точно толкова част от живота й, колкото и парфюмът „Клод Монтана“, който винаги носеше. Дуайт Ласмо извади джобното си тефтерче и заразгръща страниците.
— Следващият ми сеанс е във вторник по обяд, нали така? — попита той.
— Точно така — тя се усмихна делово. — Ще се видим тогава.
Мъжът се приближи до статива.
— Може ли да хвърля едно око?
— Разбира се — отстъпи, за да може той да вижда по-добре. — Много добре се получава.
Дуайт застана пред платното. В очите му се четеше възторг.
— Това е удивително… точно така се чувствам! — обърна се към нея изумен и някак мнителен. — Откъде знаете какво изпитвам… какъв съм дълбоко в себе си?
Маделин сви рамене.
— Не знам, но предполагам, че тази моя способност ми помага да рисувам портрети.
Дуайт отново разгледа платното.
— Това е доста обезпокоително. Не съм виждал дори своя снимка, която да ми носи усещането, че наистина съм аз, но това тук съвпада точно с представите ми.
Маделин се усмихна.
— Добре. Радвам се, че ви харесва. Ще бъде още по-хубав, когато го завърша. Следващият вторник ще свършим много повече работа. Сега ще ме извините ли?…
— Разбира се — той със задоволство погледна за последно портрета. Когато си тръгна, тя се опита да поработи още малко върху него, но денят й бе провален. Една мисъл, внезапна и неочаквана, толкова ужасяваща, че тя не смееше дори да я изрече, я беше завладяла и Маделин осъзнаваше, че няма да намери покой, докато не разбере дали е права. Трябваше да търси истината, независимо колко непоносимо щеше да бъде откритието. „Звучи логично“ — каза си тя, задавайки си въпроса, как досега никога не й бе хрумвало, че има само едно възможно обяснение защо не могат да открият смъртния акт на майка й.
Пати Зифрен се чувстваше напълно изтощена. Предишната вечер двамата със Сам участваха във фантастичния бал по случай Деня на труда, организиран с цел подпомагане на изследванията в областта на рака, и сега съжаляваше, че са отишли. Навремето с удоволствие се издокарваше и посещаваше партита всяка вечер, но вече си даваше сметка, че е прекалено възрастна за това. Сам все още обичаше да се събира с хора, но при него беше различно. Той се настаняваше в някой ъгъл с брендито и пурата си, заобиколен от старите си приятели, и си говореше с тях за работа до сутринта. Това за него беше като вливане на живот във вените му. Пати трябваше да понася всичките жени, а това понякога беше тежка задача. Трябваше да бъде най-красиво облечената дама, да носи най-скъпите бижута, да бъде най-остроумната и най-добре информираната, най-блестящата — защото такъв стандарт бе поставила, още когато беше Патриша Шиърман, младата и красива дъщеря на Хенри Шиърман, собственика на „Сентръл Манхатън Бенк“.
Това беше много отдавна, напомни си тя, докато си слагаше червилото. Баща й бе починал, банката вече беше държавна фирма. Поне Джейк бе президент и фактът, че е негова сестра, все още бе белег за превъзходство.
Пати седеше пред огледалото и съзерцаваше отражението на една бледа, измъчена жена, с оформена в строга прическа руса коса, и никак не харесваше това, което виждаше. Уморено се питаше как е стигнала до този етап от живота си. Къде бе останало удоволствието? Беше й омръзнала цялата безкрайна обществена въртележка: пазаруването на дрехи всеки сезон, редовните пътувания до модерните курорти, обедите у приятелки и следобедният бридж. Освен това бе отегчена от повтарящите се лица, от храната на едни и същи готвачи, от подредените по еднакъв начин цветя навсякъде, където ходеше.
Тя посегна разсеяно към инкрустираната си с емайл табакера, чудейки се как би могла да пропусне вечерята тази вечер. Погледна се в огледалото, докато палеше цигара. Кожата около устните й се нагъна в концертина от малки бръчици. Очите й изглеждаха празни и в тях се прокрадваше паника при осъзнаването на собствената си смъртност. Тази кашлица… изобщо не се оправяше. Тя пушеше прекалено много, знаеше го, но това й носеше неимоверно успокоение. Всъщност изобщо не можеше да си представи живота без цигари: от първата на сутринта до последната през нощта тя се наслаждаваше на всяко дръпване. Не се интересуваше какво говорят хората — пушенето бе единственото удоволствие в живота й и тя нямаше да се откаже от него.
Пъхна в хубавите си високи обувки стройните си крака, обути в черни чорапи, и отиде в трапезарията, където Сам вече седеше на масата и четеше „Ню Йорк херълд трибюн“.
Пати си наля кафе, силно и черно, и изпи два аспирина с него. Нова цигара започна да дими в пепелника до чашата й с кафе.
Сам се обърна да я погледне.
— Махмурлук ли?
Пати вдигна поглед към него.
— Не съм пила чак толкова — с известна грубост отвърна тя. — Просто имам главоболие. Мисля да отложа обяда днес.
Сам кимна неангажирано. Беше нисък и тантурест мъж, с оживено кръгло лице и гъста побеляла коса. Него сякаш нищо не можеше да го ядоса. При това беше известен с младежкия си дух — качество, което понякога вбесяваше Пати.
— Заминавам за Хартфорд, за да огледам един интересен имот, който се продава, но ще се върна до вечерта — каза той и сгъна вестника. — За тази вечер имаме ли нещо планирано?
Пати леко потръпна.
— Вечеря, но май ще я отложа. Като пребита съм.
— Защо? — попита дружелюбно Сам. — Снощи не сме закъснявали.
Пати всмукна дълбоко от цигарата си.
— Не ме интересува дали сме закъснели или не — като пребита съм — повтори тя. Закашля се. Кашлицата й бе дълбока и разтърсваща — сякаш разкъсваше дробовете й.
— Отвратителна кашлица! — отбеляза Сам и стана от масата. — Не бива да пушиш толкова, Пат.
— Ти ли… ти ли ще ми забраниш? — задави се Пати и очите й се насълзиха от усилието. — За момент не си оставил дебелата си пура… — останалите думи потънаха в кашлицата и хриповете й.
— Но аз никога не вдишвам. Никога.
— Ами браво на теб!
Към обяд се почувства по-добре и тъкмо си сипваше мартини, когато на вратата се позвъни. След това чу гласа на Маделин в коридора и излезе да я посрещне.
— Досущ като баща си — винаги пристигаш неочаквано! — кисело отбеляза тя. — Така и така си дошла, поне ще останеш ли за обяд?
— Здравей, лельо Пати — без да се засрами, Маделин целуна леля си по бледата буза. — Изглеждаш великолепно. Сигурна ли си, че съм избрала подходящ момент? Да не би да излизаш?
— Нямаше да те поканя да останеш за обяд, ако възнамерявах да излизам — гласът на Пати премина в дрезгаво гостоприемен, когато реши да предложи: — Какво предпочиташ да пиеш?
Маделин погледна барчето с напитки.
— С удоволствие ще пийна малко „Перие“.
— Ех! Вода за дизайнери, а след това? Хайде, ела — седни да ми разкажеш какво правиш напоследък и как е девственият ти съпруг? — Пати си запали цигара и кацна на ръба на стол с висока облегалка, сякаш всеки момент щеше отново да скочи. — Много си отслабнала — строго отбеляза тя.
— Можем ли да поговорим? — изстреля Маделин в мига, в който икономът излезе.
— Не съм предполагала, че ще дойдеш тук, за да коментираме стоковата борса. Какво има, Маделин?
Племенницата й се поколеба, сякаш не знаеше откъде да подхване. Най-накрая каза:
— Предполагам, татко ти е споменавал за пътуването ми до Англия?
Пати кимна.
— Научих, че дядо ти е починал малко след като си пристигнала. Доста неподходящ момент, трябва да отбележа.
За пръв път Маделин не се усмихна на обидното поведение на леля си.
— Въпросът, лельо Пати, е там, че около завещанието на дядо изникна проблем. Адвокатът не може да открие смъртния акт на майка ми и аз намирам това за много странно. А татко не иска да ми каже никакви подробности, например кога и даже къде е починала.
Мозъкът на Пати работеше трескаво, обмисляйки какво да отвърне. Щеше да се престори, че е в неведение, разбира се, щеше да каже, че е била в Ню Йорк по това време и че не знае подробности. Но така проблемът нямаше да се реши, нито пък щеше да удовлетвори Маделин.
— Със сигурност — започна тя разумно, — когато човек е починал преди повече от седем години, няма значение дали смъртният акт е намерен, или не.
— Не знам — отвърна Маделин, разперила безпомощно ръце. Погледна леля си. Широко отворените й очи блестяха от напрегнато очакване и неизплакани сълзи. — Защо ме държите в неведение, лельо Пати? Днес в ателието ме осени ужасна мисъл и ти трябва да ми кажеш дали съм права. Наистина не мога да понасям повече тази неизвестност.
Пати се вцепени. Нима бе възможно Маделин да е улучила истината? Не, това бе невъзможно. По думите на Джейк тя имаше само смътна представа какво се е случило, определено недостатъчна за извличане на изводи.
— Не забравяй, че по онова време аз бях тук, в Ню Йорк, заета със собствения си живот — студено каза Пати. — Не знам дали мога да ти помогна — загаси недопушената си цигара и автоматично запали нова.
— При условие че няма смъртен акт — бавно заговори Маделин — и смъртта на майка ми е забулена в такава явна мистерия, аз мога само да направя извода, че… ами… — поколеба се. Трудно успяваше да изрече с думи това, което мислеше. — … вероятно смъртта й не е била регистрирана? — заключи тя.
Пати бе вперила поглед в Маделин и наблюдаваше емоционалната борба, която тя се опитваше да потисне.
— Да не е била регистрирана ли? — повтори Пати. — Какво имаш предвид?
— Имам предвид… че смъртта й е била пазена в тайна… Да не би баща ми да отказва да говори за това, понеже са убили майка ми? Това ли е, лельо Пати? Майка ми убита ли е? Баща ми ли я уби?
Телефонът на бюрото на Джесика иззвъня. Беше Кенет Улфсън, главният управител на „Роял Уестминстър“.
— Джесика, свиквам всички директори на отдели на спешна среща днес — съобщи й той. — Ела в кабинета ми в девет и тридесет.
— Там съм — обеща тя и се зачуди какво ли е станало. Всяка сутрин в кабинета на директора се провеждаше брифинг, на който се обсъждаха всякакви въпроси, свързани с програмата за деня, например около приемите с гости от кралското семейство, където охраната щеше да бъде подсилена, или пристигането на важна персона, нуждаеща се от допълнителни грижи, или нещо съвсем прозаично, като повреда на бойлер, която трябваше да бъде отстранена — но това обикновено ставаше около десет часа. Директорите на отдели се събираха само веднъж седмично, за да докладват по основните въпроси, а тази среща бе минала вчера.
Джесика сви рамене, стана от бюрото си и отиде в съседния кабинет на Дик.
— Знаеш ли какво става? Защо ни събира великият вожд? — попита тя.
Дик направи гримаса.
— Чух един неприятен слух и сигурно има нещо общо с това.
— Какъв слух?
— Чух, че профсъюзите заплашват да вдигнат всички работници на стачка, ако не удовлетворим новите им искания за заплащането на извънредния труд до двадесет и четири часа. Възможно е утре по това време да оправяме легла, да обслужваме бара… и даже да готвим! Не си ли мечтаеш да видиш Кенет Улфсън и Денис Пауъл, застанали на колене, да търкат подовете? — засмя се той.
Джесика недоумяваше.
— Шегуваш се!
— Де да беше така. Истина е, Джесика. Днес сутринта слизах до кухнята. Всички са зарязали работата си и рисуват плакати с лозунги от сорта „Ние не сме роби“ и „Ръководството ни експлоатира“.
Джесика изглеждаше разтревожена.
— Божичко, нали няма да залагат на общественото съчувствие? Това ще бъде много лоша реклама за хотела.
— Доколкото разбирам от недомлъвките им, те имат намерение да правят шествие в главното фоайе и по улицата пред входа — отговори Дик.
Ужасена, Джесика се хвана за главата.
— О, Дик, това е сериозно! Ясно защо Кенет Улфсън ще ни събира всички. Наистина ли мислиш, че ще започнат стачка?
— Надявам се, че няма, но ситуацията е деликатна.
— Ако хотелът беше по-малък, можехме да ги уволним всичките и да наемем работници, които не са членове на профсъюза.
Дик се съгласи.
— Те явно не разбират, че в този бизнес няма такова нещо като регламентиран труд. Щом има работа за вършене, трябва да останеш, докато я свършиш.
— На мен ли го обясняваш! Но управлението не може да се съгласи с това, Дик. Ако го направи, всеки един хотел от веригата ни — от Бахрейн до Турция — ще бъде под заплаха от стачка на работниците си с искане за увеличаване на извънредните.
— Знам, знам — поклати глава Дик.
В девет и половина целият директорски екип се изсипа в кабинета на Кенет Улфсън. Атмосферата беше напрегната. Джесика, която седеше до банкетния управител Майк Лайл, повдигна въпросително вежди.
— Някакви вести? — прошепна тя, докато Кенет Улфсън ровеше из документите на бюрото си, прочистваше гърлото си и се подготвяше да говори пред всички.
— Не — измънка Майк, — освен че днес на обяд ще има среща с говорителя на профсъюза.
— Може би ще се стигне до някакво споразумение — обнадеждено каза Джесика.
Майк отвърна сухо:
— Силно се съмнявам. Този път не се шегуват.
Кенет Улфсън беше лаконичен и започна по същество:
— Пред нас стои един сериозен проблем. Персоналът заплашва със стачка от утре на обяд, ако не удовлетворим исканията им за по-високо заплащане на извънредния труд. Днес персоналът започва частична стачка, затова от вас се иска да направите всичко възможно работата в хотела да върви нормално.
От всички страни последваха кимания и одобрителни възгласи.
Кенет продължи:
— В случай че не сме в състояние да постигнем задоволително споразумение с профсъюзите, всички трябва да имате готовност да поддържате работата в хотела по най-добрия начин. Ще направим разпределение кои от вас ще отговарят за смяната на бельото и почистването на стаите, кои ще останат на рецепцията и ще поемат багажа на гостите и, естествено, ще има нужда от хора за кухнята и баровете. Разполагаме с един ден да изработим този авариен план, ако стачката започне, затова искам всеки от вас сега да се върне в кабинета си и да подготви разпределение за отдела си.
Сред стъргане на столове и приглушен шепот хората от екипа се изправиха с мрачни изражения. Всички до един бяха приели проблемите на хотела като свои — в противен случай не биха заемали настоящите си постове. Да следят нормалния ход на работата си — от свежите цветя до чистите чаршафи на леглата — беше от неимоверно значение за тях. Златното правило при работата в хотела беше, че независимо от всичко комфортът на гостите е на първо място.
Джесика хукна направо към рецепцията, за да провери дали през следващите двадесет и четири часа се очакват някакви важни персони. Имаше вероятност да ги насочи към друг хотел, ако „Роял Уестминстър“ не бе в състояние да им осигури подходящи условия. Ан Бътлър от отдела за връзки с обществеността отиде с нея. Задачата й беше да запази в тайна стачката пред пресата и този проблем я бе ядосал сериозно.
— Какво искаш? — попита тя почти сърдито Джесика, когато двете застанаха на рецепцията.
— Искам да разбера дали ще пристигат някакви знаменитости — отговори Джесика. — Не вярвам да се зарадват особено, ако научат, че това е заведение на самообслужване!
Ан не се усмихна. Погледна я като някоя глезена ученичка и каза надменно:
— Защо си правиш труда да питаш на рецепцията? Имам списък на знаменитостите, които очакваме. Утре за няколко нощи пристига президентът на телевизия Си Би Ес, а вдругиден — някакъв актьор от Калифорния.
В този момент, задъхан, към тях приближи заместник-управителят Денис Пауъл.
— А, ето те, Джесика — каза той и се усмихна, макар че не му беше до това. Денис работеше в „Голдинг Груп“ от двадесет и пет години, голяма част от които бе изкарал във фирмените хотели в Близкия изток. В „Роял Уестминстър“ беше вече осма година и бе известен на всички с чара си, независимо дали говореше с камериерка, техник или важен гост.
— Добро утро, господин Пауъл. С какво мога да ви бъда полезна? — попита Джесика, докато Ан просто си стоеше, без да казва нищо, но изглеждаше засегната.
— Искам да направиш нещо за мен, Джесика — сърдечно каза той. Тя му беше любимка и между двамата имаше добро приятелство. — В четвъртък ще пристигне за десет дни Бърнард Шелър.
Ан се намеси с тон на всезнаеща:
— Това е актьорът, за когото ти споменах.
Денис Пауъл се обърна и погледна Ан с тъга в очите, сякаш й съчувстваше за усилието да покаже, че е в течение.
— Той не е актьор — каза Денис, — а известен композитор и диригент. Пристига от Щатите за концерт в „Роял Албърт Хол“.
Ядосана, Ан се изчерви и сви рамене.
Джесика грейна и възкликна:
— О, фантастично! Ще проверя дали можем да го настаним в „Дорчестър“ или „Гроувнър хаус“, ако се случи най-лошото.
Денис я погледна одобрително.
— Чудесно! — кимна той. — Измисли резервен план за него, защото е много важен клиент. Той отсяда само в петзвездни хотели, затова по никакъв начин не бива да го разочароваме. Взискателен клиент е, Джесика, и искам да го държиш под око през целия му престой. Постоянно кани гости, предимно в хотелските си апартаменти, затова гледай всичко да му е осигурено.
— Непременно — обеща тя. — За мен ще бъде удоволствие… Възхищавам се на творбите му, откакто се помня!
Денис се усмихна:
— Нали няма да му го кажеш — пошегува се той, — ще помисли, че намекваш за възрастта му!
— И не го питай дали е в „Топ-20“, защото не пише такава музика! — намеси се и Ан със злобен смях. Беше я яд, че макар тя да бе шеф на Връзки с обществеността, все Джесика получаваше най-добрите задачи, например да се грижи за по-важните гости на хотела.
— Ще се старая нищо да не му липсва — каза Джесика, без да обръща внимание на Ан — и още сега ще проверя какви възможности има — тя изтича до компютъра на рецепцията и набра името му: Бърнард Шелър. След мигновена пауза на екрана се изписа: „Пристига на Хийтроу в 7,45 часа на 7 септември, вторник. Да бъде посрещнат и откаран с хотелския ролс-ройс. Очакван час на пристигане 8,30.“
Следваха номерът на картата му от „Американ-експрес“ и домашният му адрес в Сардиния.
Джесика бе развълнувана и се надяваше стачката да бъде избегната, за да може да отседне при тях. Беше се запознала с много от така наречените ВИП-персони през живота си, но рядко с някой толкова талантлив и известен.
Тишината бе надвиснала в стаята като облак. Маделин бе сигурна, че Пати чува ударите на сърцето й.
— Това ли се случи? — попита тя с натежал от отвращение глас. Сега, когато съвсем скоро щеше да узнае истината, изведнъж й се прииска да бе послушала съвета на баща си и да бе забравила цялата история. Каква ли полза щеше да има от това, че знае истината? Това нямаше да върне майка й. Нямаше да промени факта, че преживя самотно детство, като изключим привързаността на леля й Пати. Нямаше да й донесе душевен покой: в действителност това щеше само да усили чувството за загуба, което винаги бе изпитвала. И — което беше още по-лошо — истината можеше да разкрие за баща й нещо, което тя би предпочела да не знае.
Пати Зифрен посрещна въпросите й с дъжд от цигарена пепел и облаци дим. Кашлицата разкъса дробовете й.
— Мили е, детето ми! — изхриптя тя. — Естествено, че майка ти не е убита! Откъде изобщо ти хрумна тази идея? Тя бе дълбоко шокирана. Вината беше изцяло на Джейк. Ако се бе справил по-добре със ситуацията, въображението й нямаше да стигне дотам и да рисува такива ужасни картини в съзнанието й. — Как можа да си помислиш, че майка ти е убита? — допълни, когато най-тежкият пристъп на кашлица утихна. — През живота си не съм чувала по-нелепо нещо… И да предположиш, че Джейк го е направил! Наистина, Маделин, ти направо си си загубила разсъдъка заради цялата тази история. Твоят изкуфял дядо ти е напълнил главата с глупости — та ти много добре знаеш, че Джейк не може и една муха да убие!
— Не бях права да обвинявам татко за това — призна Маделин, — но съм почти сигурна, че там се е случило нещо зловещо. Нещо ужасно, за което той въобще не иска да се споменава. Това ме подлудява… да се чудя… да не знам… а сега дори не мога да открия и смъртния акт.
В желанието си да вдъхне кураж на племенницата си, но неспособна да й каже цялата истина, Пати прозвуча грубо:
— За Бога, трябва да се стегнеш. Вманиачаваш се.
— Съжалявам — Маделин бе обезоръжена. — Никога не съм мислила толкова дълго за майка си, но напоследък, откакто ходих в Англия… — гласът й изневери и Пати изпита дълбоко съчувствие към нея.
Маделин през целия си живот бе гледана в саксия и сега бе изпаднала, и то по възможно най-лошия начин, в ситуация, която не разбираше — полуистини се преплитаха с чисти фантазии и съвсем малка доза известно. Това, от което се нуждаеше момичето, помисли си Пати, бяха няколко голи факта, но тя щеше да ги научи единствено от Джейк.
— Чуй ме — сгълча я тя, сякаш племенницата й отново, бе станала малко момиченце. — Сигурна съм, че гостуването в Англия те е разстроило, но няма нужда да го превръщаш в трагедия. Без значение е дали смъртният акт на Камила ще бъде намерен, или не. Ти си наследила имота на дядо си и рано или късно, доколкото разбирам, ще го продадеш. Това е. Точка.
Маделин остана безмълвна. Въртеше в ръце чашата си с вода. Дългите черни мигли хвърляха сянка върху бледите й бузи.
— Знам много добре какво ти е — с рязък тон заяви Пати.
Маделин вдигна поглед. Леля й седеше изправена и палеше следващата си цигара.
— Цялата ситуация — започна тя — те е накарала да осъзнаеш, че нямаш майка! Знаеш ли, като дете никога не си питала за нея. Беше напълно щастлива с баща си, с всичките си играчки и времето, прекарано с мен. Ти приемаше положението, което по необясними причини отказваш да приемеш сега. Може да звучи тъжно, но рано или късно трябва да се примириш с това. Тази бъркотия с дядо ти само те е накарала да осъзнаеш какво ти е липсвало.
Маделин кимна бавно, признавайки мъдростта и истината в думите й.
Пати я погледна право в очите.
— А сега нека да ти кажа нещо. Ти не си единствената, която няма майка, затова трябва да спреш да се самосъжаляваш. Имаш баща, който много те обича, великолепен съпруг и колкото и малко да е, имаш мен — погледът й вече беше мек и успяваше да смекчи суровите думи. В очите на Маделин напираха неизплаканите сълзи.
— О, аз осъзнавам това и съм благодарна. И най-вече на теб — за всичко, което правеше за мен, докато бях малка — тя въздъхна дълбоко. — Може би татко е бил прав, като ми забраняваше да ходя в Англия, наистина се чувствам по-объркана и разтревожена от преди и естествено любопитството ми вече е събудено.
Пати изпуфтя.
— Нали знаеш какво казват хората? „Любопитството уби котарака!“ Направи ми сега една услуга: махни тази чаша вода и пийни нещо по-прилично! Обядът ще бъде готов след няколко минути, затова ми налей още едно мартини. После искам да се посъветвам с теб за спалнята си. Разбирам, че китайското синьо е на мода тази година… но смяташ ли, че ще подхожда на тена ми? — тя ловко отклони вниманието на Маделин и с радост забеляза леката руменина по бузите й. По-късно щеше да потърси Джейк и да му каже, че нещата повече не могат да продължават така.
Маделин трябваше да научи поне нещо, дори това да не беше цялата истина.
Атмосферата в хотела беше напрегната и Джесика усещаше надвисналите неприятности като буря, която всеки момент щеше да се развихри. Верижната стачка в кухнята и баровете възпрепятстваше нормалния ход на работата и до този момент леглата по стаите бяха неоправени, а на румсървиса му трябваше един час, за да приготви кана кафе. Докато хвърчеше към кабинета си, забеляза в коридора група портиери и електротехници, водещи оживен спор. Няколко от тях я изгледаха злобно. Опита се да не им обръща внимание, но това се оказа трудно.
От целия хотелски персонал това бяха хората, на които симпатизираше най-много. Те работеха по всяко време — неведнъж се налагаше да подреждат и почистват балната зала в три през нощта, за да пренаредят масите и столовете за сутрешната конференция или за изложбата на другия ден. Трябваше да се пренасят тежки канапета, рояли и естради, да се променя ъгълът на прожекторите, да се инсталират микрофони и да се изпробват. Понякога тези хора работеха по четиридесет и осем часа без прекъсване, само с някоя три-четири часова почивка, докато съответното мероприятие беше в ход — време, което не бе достатъчно, за да си отидат по домовете, но бе прекалено дълго ако човек нямаше удобно място, където да поседне.
Джесика стисна палци, щом се сети, че в момента Кенет Улфсън преговаряше с говорителя на профсъюзите. По това време утре или щеше да се достигне до споразумение, или на всички тях щеше да им се отпори гьонът и независимо колко черна щеше да бъде работата, те щяха да се постараят „Роял Уестминстър“ да не затваря врати. Това щеше да бъде голям удар за хотела и щеше да му струва хиляди долари, на репутацията също нямаше да се отрази добре и Ан от отдела за връзки с обществеността щеше да се озори доста с представителите на пресата. Обаче нищо не можеше да ги накара да затворят, дори и за няколко дни. Джесика бе убедена в това. Триста и осемдесетте членове на персонала можеха да излязат в стачка, но управлението щеше да продължи шоуто по един или друг начин.
Два часа по-късно Дик надникна в офиса й. На лицето му бе изписана тържествуваща усмивка.
— Току-що научих — всичко свърши! Стачката е прекратена.
Джесика скочи на крака и размаха ръце. Гривните й се раздрънчаха.
— Това е страхотно! Как стана?
— Ръководството предложи увеличение от двадесет процента за извънредния труд и съюзът е удовлетворен — предаде й Дик.
— Слава Богу! Сега ще мога да се запозная с Бърнард Шелър — щяхме да го изпращаме в друг хотел, ако се бе случило най-лошото!
— Бърнард кой?
— Бърнард Шелър! О, Дик, не може да не си чувал за него! — Джесика бе скандализирана. — Не си ли гледал „Под сянката“ или „Кръг светлина“? Той е композитор на музиката към тях, както и на много други филми.
Дик сви рамене.
— Никога не съм чувал това име, но пък и не разбирам кой знае колко от музика. По какъв повод ще отсяда тук?
Джесика изписка въодушевено.
— Пристига от Бостън и докато е в Лондон, ще изнесе концерт в „Роял Албърт Хол“. Господин Улфсън ми нареди да се грижа за него и да следя дали има всичко необходимо.
— Нима? — закачливо се усмихна Дик. Тонът му бе многозначителен.
— Не ставай глупав! Той е поне на сто и три години — изкикоти се тя. — Композира и дирижира от цяла вечност.
— Все пак, ако бях на твое място, щях да нося два чифта чорапогащи, когато отивам да го посрещна. Знам ги аз композиторите!
— Дик, ти си отвратителен! — кресна Джесика. Грабна лист хартия от бюрото, смачка я на топка и го замери. Дик, смеейки се на глас, се приведе и застана в боксьорска поза. Облекчението от новината, че стачката е отменена, ги накара да се държат по детински палаво и двамата все още се закачаха, когато вратата се отвори и Ан, присвила неодобрително устни, влезе в офиса на Джесика.
— Дойдох да ви съобщя, че стачката е официално отменена — каза тя с тон на училищна директорка.
Джесика и Дик се опитаха да овладеят смеха си.
— Ние… знаем — едва успя да каже Джесика.
Ан се фръцна и заяви вкиснато:
— В такъв случай някои от нас биха могли да се заловят отново за работата си, нали?
— О, да, точно така — съгласи се Дик, преструвайки се на разкаян. — Тъй като повече не е нужно да бъда главен мияч в кухнята, мога да се върна към скучните неща от живота!
— А тя… — измънка Джесика, докато Ан излизаше — е едно зло, което във всичко вижда само лошото.
— Обаче великият бял вожд явно доста мисли за нея — отбеляза Дик. — Чух, че е получила повишение… и добавки за дрехи.
Джесика му се усмихна сладко.
— Наистина ли? Чудя се за какво ли ги харчи!
Два дни по-късно Джесика слезе във фоайето на хотела в осем и двадесет и зачака Бърнард Шелър. Облечена в шикозен тъмносин костюм, със сини чорапогащи и високи сини обувки, тя бе отделила специално внимание на грима си тази сутрин и за пръв път вързаната й коса беше гладко сресана и добре пристегната. Седнала сред оазиса от растения, откъдето можеше да наблюдава входа, тя копнееше за чаша силно кафе. На живеещия в хотела персонал не се полагаше обслужване по стаите, затова тя обикновено получаваше кафе и кроасани в кабинета си, но днес те щяха да изчакат. Потропвайки леко с крак, Джесика не откъсваше очи от въртящите се врати, за да може да посрещне госта, още щом колата се появи.
В този час фоайето все още беше спокойно и празно; белият мраморен под лъщеше като ледена пързалка. Огромният букет цветя на централната маса беше единственото цветно петно на фона на изискания сив декор. Само след час картината щеше да бъде съвсем различна. Щяха да се внасят и изнасят купища багаж заедно с идващите и отиващите си гости, въздухът щеше да се изпълни с чужда реч; телефоните на рецепцията нямаше да спират да звънят, изобщо щеше да започне едно непрестанно сноване напред-назад.
В този момент пред входа се появиха елегантните очертания на паркиращия ролс-ройс с цвят сив металик и шофьорът излезе да отвори вратата на госта.
Джесика за пръв път видя Бърнард Шелър. Когато той слезе от колата и забърза към входа, първото й впечатление бе за висок човек с много широки рамене, който излъчваше обаяние и чувство за сила, което моментално скова Джесика, преди да е тръгнала да го посрещне. Изглеждаше по-млад, отколкото на снимка, беше с издължено ястребово лице и посребрена на слепоочията гъста коса. Най-силно впечатление й направиха очите му. Малко хлътнали, те имаха най-невероятния оттенък на сумрачно тъмносиньо, приличаха на небето при свечеряване.
Тя пристъпи напред и му подаде ръка.
— Добро утро, господин Шелър. Аз съм Джесика Маккан, директор по продажбите. Добре дошли в „Роял Уестминстър“ — това беше обичайното й представяне, едно автоматично дърдорене, за което не се налагаше да мисли, но тази сутрин тя дори не съзнаваше, че говори. Очите на Бърнард Шелър сякаш владееха усещанията й, парализираха я, докато го гледаше.
— Добро утро! — учтиво отвърна той, без да се усмихне. Пиколата се втурнаха да разтоварват багажа от колата му, а портиерът стоеше изпънат, нащрек, със сервилна усмивка на лицето.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, господин Шелър, докато ви регистрираме? — попита Джесика, водейки го към рецепцията. — Кафе, чай? Или предпочитате газираните напитки на „Бъкс“? — проследи го как подава американския си паспорт и взима регистрационния формуляр.
— Един билков чай, моля.
Джесика помаха на прелитащия сервитьор, покани господин Шелър на близката маса, за да му бъде по-удобно за писане, и незабелязано и без много шум уреди пиколото да занесе багажа му в апартамент „Роксбъро“, където вече бе поръчала да доставят шампанско, купа екзотични плодове и голяма бонбониера с пияни вишни с най-добри пожелания от Кенет Улфсън. През целия си престой Бърнард Шелър щеше да се радва на обслужване, предлагано само на важни персони, и Джесика бе уверена, че всичко ще върви по вода.
Маделин и Карл пристигнаха в „Хайуиндс“ — лятната им вила на Ойстър Бей, Лонг Айлънд — късно в петък вечер. Бялата дървена къща с веранда и дървени стълби до плажа беше собственост на семейство Шиърман от много години. Тук Маделин изкарваше съботите и неделите, както и ваканциите си като малка. Постоянен иконом поддържаше къщата с помощта на градинар, така че по всяко време Джейк или Карл и Маделин можеха да ги предупредят за предстоящото си пристигане и всичко бе приготвено за тях.
Маделин излезе на верандата веднага щом пристигнаха. Лонг Айлънд лежеше тихо и кротко, водата едва забележимо помръдваше, последната светлина на деня залязваше бавно над долината Локъст и селцето Бейвил. Това беше любимата й гледка, винаги една и съща, винаги там. Карл излезе при нея с ръце в джобовете на кремавите си ленени панталони, опитвайки се да изглежда спокоен.
— Искаш ли нещо за пиене, скъпа? — попита той.
Маделин се обърна и му се усмихна. Очакваше с нетърпение този уикенд от мига, в който той й го предложи, твърдо решена да не споменава нито дума за майка си, за имението „Милтън“, нито за останалите неща, които напоследък обременяваха съзнанието й. Карл сякаш също имаше свои грижи и изглеждаше силно напрегнат. Тя се закани, че тези два ценни дни, изкарани насаме, ще бъдат съвършени.
— Може би ще ни дойде добре по една глътка преди лягане — тихо отговори Мади.
Карл отправи поглед към морето, кимна мълчаливо и влезе вътре да приготви питиетата. Когато се върна, Маделин го придърпа на люлеещото се канапе и пъхна ръката си в неговата.
— Това се казва живот, нали? — прошепна тя със самодоволна усмивка.
— Ъъм. Трябва по-често да идваме тук — отвърна Карл, зареял поглед в морето.
Те седяха в дружелюбно мълчание, докато по едно време Карл стана и се протегна.
— Ще взема да се поразходя малко — каза той и на Маделин й прозвуча някак неловко, сякаш се чувстваше виновен, че не я кани със себе си.
— Добре, съкровище — мило му отвърна тя, — ще си взема една дълга мързелива вана… а когато се върнеш, можем да си лягаме, нали? — Маделин се протегна, улови ръката му и я притисна към бузата си.
— Разбира се, скъпа.
— Ще виждаш ли къде стъпваш? Почти се стъмни… да не паднеш в морето!
Карл се изсмя.
— Никакъв шанс. Няма да се бавя.
Маделин го проследи как се отдалечава, изпълнена с копнеж по него. Само да не му се случи нещо лошо! Тя прогони невероятната мисъл, понеже не можеше да си представи живота без Карл и неговата любов. Той изпълваше живота й по всякакъв начин, дори успехът й като художничка се дължеше на неговото окуражаване и подкрепа. Мади благодари на Бога с всяка частица от тялото си, че не се налагаше да се тревожи дали й изневерява. В епохата, когато кръшкането бе закон за съпрузите, тя считаше себе си за една от най-щастливите жени на света, понеже Карл винаги й беше верен.
Хладният сумрак надвисна като сиво було над Ойстър Бей. Карл тръгна бавно по брега. Беше събул обувките си и пясъкът стържеше между голите му пръсти. Бризът рошеше косата му. Имаше нужда за малко да се откъсне от Маделин, тъй като трескавите мъчителни мисли му пречеха да се държи естествено с нея. Една дума висеше във въздуха над него: съжаление. Тя разяждаше съзнанието му ден и нощ, побъркваше го. Съжаление… съжаление… Той яростно ритна един камък и ударът в пръста почти го доведе до възторг, защото беше един нов вид болка. Как можа да позволи Кимбърли да го подведе? Беше недопустимо. Невероятно. Той облиза устните си и усети соления вкус в устата си — беше солен като сълзите, които не бе успял да изплаче. За един миг на безумие и непредпазливост бе провалил целия си живот.
Мисълта беше толкова унищожителна, че Карл спря за миг и се обърна към хоризонта с невиждащи очи. Дори Маделин никога да не научеше нищо, дори двамата с Кимбърли да успееха безнаказано да си присвоят парите на Ханк Пъгсли, той бе провалил живота си, защото бе предал себе си. Това се равняваше на предателство спрямо Маделин, Джейк и банката. Бе направил нещо, което можеше да предизвика единствено самоомраза, и до края на живота си щеше да стъпва по острието на бръснача, докато… докога? Докато Кимбърли открадне достатъчно пари? Докато Ханк или някой от „Сентръл Манхатън Бенк“ ги разкрие?
Докато стоеше, а вълните настъпваха към глезените му в дантелени къдри и мракът около него се сгъстяваше, Карл за миг изпита желание да влезе в морето и да продължава да върви навътре, във все по-дълбоките води… Усещаше как вълните заливат главата му, притискат го, изпълват дробовете му, гъстата тъмнина го отнася и той не чувства нищо.
Карл нададе измъчен, сподавен вик, обърна се и тръгна към „Хайуиндс“.
Когато се върна, Маделин седеше в леглото и четеше.
— Как беше разходката?
— Чудесна! — опита се гласът му да прозвучи небрежно и уверено. — Трябваше и ти да дойдеш, мързелано.
Маделин се засмя.
— Мързелан си ти. Обзалагам се, че ще те бия утре на тенис.
— Ще черпиш.
— Карл… — тя протегна към него ръце. Очите й го гледаха нежно, устните й бяха подканващо меки. Миг след това той беше в прегръдката й и двамата силно се притискаха един към друг. — Миришеш чудесно — прошепна Маделин и долепи лицето си към неговото, — като морския бряг — прокара пръсти през косата му и затвори очи, за да отвори за него останалите си сетива.
— Любов моя!… — думите едва се изтръгнаха от гърлото му и той започна да съблича нощницата й. — Моя скъпа любов!
Двамата се отпуснаха голи на завивките. Светлина подчертаваше изящните форми на тялото й. Гърдите й бяха като двойка планински върхове, а косите й — дъждовен облак върху възглавницата. Карл си помисли, че никога не е виждал нещо по-красиво.
Маделин се притискаше силно в него и се питаше защо в движенията му има такава задъхана настойчивост, а върху лицето му — болка. За пръв път той свърши рано, сякаш не бе в състояние да се владее. В поведението му имаше доза отчаяние. Маделин реши да не се опитва да яхва вълната на неговото желание. Макар и дълбока, нейната възбуда не съвпадна с неговата, затова тази вечер тя му се отдаваше изцяло за негово удоволствие. Понякога това се случваше и тя нямаше нищо против, тъй като душевното удовлетворение, което изпитваше всеки път, щом го направеше щастлив, беше радостно колкото и самото й физическо освобождаване.
Тя го държеше в ръце, извиваше и моделираше тялото си спрямо неговите трескави движения. Почувства се стара като Ева и древна колкото луната, която хвърляше сребристо сияние върху пясъка. Чувстваше се като майка, утешаваща собствената си рожба, като я заслоняваше със собствената си любов. Но в този момент Карл достигна до кулминацията толкова бурно, че започна да тръска и да мята главата си, докато навлизаше все по-навътре в нея и зовеше името й. Внезапно и инстинктивно Маделин усети, че има нещо много нередно.