Уна-Мери Паркър
Изкушения (8)

Седма глава

— Чу ли най-новото? — Дик Фаулър нахълта в просторния нов кабинет на Джесика, на чиято врата имаше табела „Директор-продажби“, като се превиваше от смях.

— Какво се е случило? — Джесика вдигна поглед от бюрото си. Радваше се, че с него си останаха приятели. Повишението й би могло да отвори бездна между двамата, но той пръв я поздрави след съобщаването на новината и искрено се радваше за нея.

— Току-що от румсървиса ми издадоха, че един клиент от 102-а е поръчал закуска за четирима! — кикотеше се Дик.

Джесика недоумяваше.

— Какво, за себе си и съпругата?

— Да бе, за съпругата! Той е сам. Обслужващият сервитьор ей сега ще дойде да ти го съобщи лично.

На лицето на Джесика се изписа смесица от развеселеност и раздразнение.

— Охраната пак не е видяла по коридора да минават проститутки, предполагам?

Шест месеца по-рано, въпреки аристократичната изтънченост на „Роял Уестминстър“, те бяха принудени да предприемат лов на проститутки, които се промъкваха в хотела късно през нощта и започваха да сноват по коридорите, като почукваха на всяка врата, на чиято дръжка висеше табелка със заявка само за една закуска.

В рамките на една нощ охраната бе заловила осемнадесет такива дами и от този момент нататък хотелът бе променил политиката си. Самотните дами, влезли в хотела, се посрещаха учтиво от член на персонала, който питаше дали имат нужда от помощ. Истинските посетителки се радваха на любезността, проститутките разбираха намека и си тръгваха, като бързо разпространяваха слуха, че не са добре дошли. От месеци не бяха имали подобни проблеми, мислеше си Джесика и се надяваше, че няма да започнат пак. Такива неща носеха лоша слава на хотелите.

На вратата на кабинета й се почука. Млад сервитьор италианец, облечен в елегантни черни панталони и безупречно сако в мандаринов цвят, влезе при поканата на Джесика и застана почтително до бюрото й.

— Чух, че 102 си има компания?

— Да, госпожице.

Джесика се опита да прикрие напушилия я смях при вида на очевидно смутения младеж.

— Е? — подкани го тя. — Кой е при него?

Последва дълга пауза, в която сервитьорът преглътна с мъка.

— Три млади дами — най-накрая каза той. — И трите в леглото.

Джесика го погледна стреснато, явно изненадана.

— Три ли? — възкликна тя. — Цели три? — обърна се към Дик Фаулър, който не можеше повече да се сдържа и се заливаше от смях на стола си.

— Изобщо не е смешно — каза Джесика, като се опитваше да изглежда строга. — Най-добре да повикаме господин Пауъл, за да се справи с това.

— Той е в болнични… забрави ли? А господин Улфсън е на двудневна конференция на хотелиерите в Париж — Кенет Улфсън беше главният управител, а Денис Пауъл — неговият помощник.

Джесика изруга тихо и пак погледна сервитьора.

— Благодаря ти, че ни уведоми. Това е всичко.

— Благодаря, госпожице — той изхвърча от офиса, сякаш дотогава е бил вързан.

Дик погледна въпросително Джесика.

— Значи остава ти да… или искаш аз да се заема със случая?

Джесика веднага посрещна думите му с обичайния си оперен маниер:

— О, аз ще се справя с него. Ако си мисли, че може да използва хотела за бардак, ужасно се лъже! Освен това нямам търпение да видя как изглежда този коридорен Казанова.

Мина й през ума, че на Андрю ще му бъде интересно, когато научи за това, но после с болка си спомни, че Андрю вече не присъстваше в живота й. Когато се върнаха от уикенда при Маделин в Девън, той й постави ултиматум:

— Избирай, Джеси: аз или хотелът.

По тъгата в гласа му тя разбра, че той вече осъзнаваше какъв ще бъде изборът й. Тя си изплака очите пред него, часове наред го убеждава, че ще може да съчетава двете неща, но Андрю не се поддаде. Хотелът щял да я погълне и почти нямало да се виждат — само понякога вечер и тук-таме през уикендите.

— Не разбираш ли, че няма да стане? — гласът му бе тих и благоразумен.

— Но аз те обичам! — простена Джесика. Безполезно беше. Тя знаеше, че не може да пропилее този шанс, а Андрю — че връзката им не би могла да продължи, докато тя настоява да работи на такова ниво. В деня, когато се изнесе от апартамента им в Челси, взимайки в хотела само дрехите си, докато родителите й прибраха останалите й вещи в къщата си, тя не спря да плаче. Сърцето й се късаше. Фактът, че сама си бе причинила болката, ни най-малко не облекчаваше мъката й. След като бе живяла три години с Андрю, всичко бе свършило. Никога не се бе разкъсвала така между желанието да остане и желанието да си тръгне. С горчивина си даде сметка за цената, която трябваше да плати, за да продължи кариерата си, и се молеше на Бога да си е заслужавало.

Джесика погледна Дик, скочи на крака и изпъна крехките си рамене.

— Така. Готова съм за битката с този свръхсексуален жребец. Как се казва?

Джесика се надвеси през гишето на рецепцията, за да говори шепнешком с администратора.

— Бихте ли ми показали кой е господин Стивънсън, когато излезе от стаята си?

— Разбира се, госпожице Маккан — униформеният служител се огледа из фоайето. — Ето го, в момента слиза от асансьора.

Джесика се извъртя и на лицето й се изписа недоверие.

— Какво… този ли? Сигурен ли сте? — изхриптя тя.

— Абсолютно сигурен. Той нае стая 102 преди два дни.

— Хубаво! — Джесика закрачи през фоайето. Токчетата й затракаха по мраморния бял под.

— Господин Стивънсън? Добро утро, аз съм Джесика Маккан, директор-продажби. Може ли да поговорим, ако обичате? — ръкува се със Стратфърд Стивънсън с отвращение и го покани в приемната, където ниските дивани и масичките за кафе бяха разположени сред високи растения, създаващи впечатление за оазис.

Джесика седна срещу него. Никога през живота си не бе виждала по-непривлекателен мъж. Беше нисък и тлъст, с прилепнали по голото му теме тъмни кичури оредяваща коса, имаше малки очички, които се плъзваха нагоре-надолу, оглеждайки тялото й от главата до петите.

— Какво мога да направя за вас? — гърлено попита той, като едва размърда дебелите си устни.

Чудейки се колко ли е платил за едно, камо ли за три момичета, тя се опита да прикрие смущението си.

— Разбрах, че имате три… ъъъ… гостенки в стаята си — каза тя.

— Е и? — сви рамене господин Стивънсън и я погледна нагло. — Те са мои гости и освен това мога да каня в стаята си, когото пожелая.

— Разбира се, че можете — уведоми го с учтив тон тя, — но по закон всички хора, които нощуват тук, трябва да бъдат регистрирани. Трябва да имаме списъка на посетителите, в случай че избухне пожар или се случи нещо непредвидено. Освен това — тя си пое дълбоко въздух, решена да запази контрола си върху ситуацията — политиката на хотел „Роял Уестминстър“ е да таксуваме всички гости, които отсядат тук.

— Ще платя всичко, каквото са консумирали — ядене и пиене!

— Опасявам се, че ще направите, много повече от това, господин Стивънсън. Счетоводният отдел ще прибави към сметката ви и нощувките на вашите три гостенки — твърдо каза Джесика.

Дебеланкото направи жалък опит да се усмихне.

— Я стига, проявете малко разум! Малките ми приятелки не вредят никому — възропта той.

— Съжалявам, това е политика на хотела.

Той се наведе към нея и й каза, без да му мигне окото:

— Това е все едно да ми таксувате допълнителна консумация на алкохол, задето съм чукал!

Джесика стана. Макар и ниска на ръст, тя изглеждаше внушителна.

— Щом така предпочитате, господин Стивънсън, така и ще постъпим. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Довиждане.

Тя му обърна гръб и го остави със зяпнала уста.

— И така — каза Джесика, когато се върна при Дик в офиса си, — пиенето му в бира ли ще го таксуваме, или в шампанско?

До края на сутринта Джесика бе ангажирана с последните детайли по подготовката на специалната вечер „Славният Дванадесети“, която предстоеше на дванадесети август. Първата партида яребици, застреляни сутринта на този ден, щяха да бъдат изпратени със самолет от Шотландия и сервирани в хотелския ресторант „Фантазия“, където всичко щеше да бъде издържано в шотландските обичаи. В менюто присъстваше сьомга, уловена в река Дий, в близост до шотландската резиденция на кралицата „Балморал“, освен това Джесика бе поръчала агнешка саздърма от Единбург. Покривките на масите щяха да бъдат от вълнен плат с характерното шотландско каре, а в средата на залата щяха да поставят декоративна препарирана яребица, полегнала върху гнездо от пирен, тръни и орлова папрат, наета от местния препаратор.

— Всички места в ресторанта са резервирани за вечерта — беше я информирал управителят му предишния ден.

— Благодаря на Бога за това — бе отвърнала Джесика. — Изпратила съм шестстотин луксозни покани на всички, за които се сетих. Олеква ми, че всички са се отзовали!

Удовлетворена, че е направила всичко предстоящото след три дни събитие да протече добре, тя погледна часовника си и се облещи, когато видя, че вече е дванадесет и половина. След петнадесет минути имаше среща със своя приятел от „Ивнинг Стандард“ в коктейлбара. Взе асансьора до шестия етаж, отиде на бегом до стая 217, отвори вратата, втурна се вътре, извади един чорапогащник от скрина и започна да се преоблича. Стая 217 беше новият й дом — едно приятно безлично местенце, обзаведено с легло, кресло и още няколко най-обикновени мебели, подходящи за служители. В съседство имаше баня, в която, както споделяше пред приятели, не само нямаше къде да се завъртиш — нямаше място да се помръднеш дори. Джесика прекарваше колкото се може по-малко време там. Още не бе свикнала да спи сама и това я потискаше. Неведнъж посягаше да намери Андрю, щом се събудеше, но само удряше ръката си в страничната табла. „Поне не ми се налага да си оправям леглото и да се пера“ — мислеше си тя, докато се преобличаше в розова ленена рокля.

Няколко минути по-късно, с папка факсове и пейджър в ръка, влезе в бара точно преди Питър Торн.

— Питър! — възторжено поздрави тя, целувайки го по двете бузи. — Прекалено много време мина, откакто се видяхме за последен път. Ела, седни да пийнем по едно питие преди обяда — Джесика поръча шампанско и поиска картата с менюто, за да изберат на спокойствие, като същевременно словоохотливо бъбреше с Питър.

— Е, как е новата ти работа? — попита той, когато успя да я прекъсне. — Напоследък май си станала голяма шефка?

Джесика се засмя и очите й грейнаха. Точно това обичаше — да се среща с хора, да се намира в луксозна обстановка, да организира специални събития, да има власт да осъществява плановете си.

— Божествено е! — разпалено каза тя. — Имам безброй идеи за привличане на клиентела. Искаш ли да чуеш последния ми план?

— Съмнявам се, че ще мога да те възпра.

Без да обръща внимание на закачката му, тя продължи:

— Ще предложа една страхотна коледна програма за двойки без деца. На закуска в леглото ще получат куп подаръци заедно с шампанско. Ще им организираме традиционен обяд, ще поканим жонгльори, огнегълтачи и други артисти. Във фоайето ще има огромна елха, ще пуснем един наистина хубав филм в балната зала, а вечерта ще дойдат изпълнители на коледни песни, последвани от вечеря и танци!

— А на следващия ден гостите теглят заем от банката, за да платят за всичко това, предполагам — иронично подхвърли Питър. — Звучи добре, ако водиш любовница… Но за съпругите не съм много сигурен!

— Питър, ама че си зъл! О… това ме подсети — Джесика набързо си събра мислите, за да може да представи на приятеля си редактирана версия на уикенда си в имението „Милтън“, без да споменава Маделин. — Щеше да ми разказваш за фамилията Дарлимпъл. Бях в Девън миналия месец и чух слух, че някой от семейството се занимавал с черна магия. Вярно ли е?

Питър я погледна смръщено:

— Папата католик ли е? Разбира се, че е вярно! Казах ти, че аз писах за случая, и то преди двадесет и пет години. Исусе, какъв ужас! — той се приведе към Джесика и тихо, за да не го чуват останалите посетители в бара, й разказа какво се е случило.

— О… Боже мой! — едва продума Джесика, когато той приключи. Лицето й бе пребледняло, тя изглеждаше уплашена до смърт. — Това истина ли е?

Питър кимна.

— Вещиците все още съществуват в цялата страна, да знаеш, дори в нашия век. Обаче това беше особено гаден епизод. Беше ми настръхнала косата, това мога да ти кажа. Четох, че старият сър Джордж Дарлимпъл е починал наскоро. Разбира се, той твърдеше, че тогава нямал никаква представа какво става, но аз не съм сигурен в това.

Джесика заби поглед в менюто, за да избегне срещата с очите му. Той й бе разказал такива ужасии, че усети как започва да трепери. Едно беше сигурно… тя по никакъв начин нямаше да може да го повтори пред Маделин.

 

 

Карл погледна бланката на бюрото си и замръзна. Кимбърли вече бе прегледала книжата му, преди той да пристигне, и бе сложила тази най-отгоре. Вдигна я с чувството, че ще повърне, и прегледа набързо пълномощното за изплащане на триста и шестдесет хиляди долара от „Брандс мотърс“ в Ню Джърси на „Мишо ентернасионал“ в Цюрих. Ханк Пъгсли бе завъртял подписа си най-отдолу на бланката, към която бе прикрепена фактура, вероятно за машинни части, внесени от Швейцария.

В този момент Кимбърли влезе задъхана в кабинета му. Лицето й не показваше и сянка от вълнение. Видя, че той разглежда бланката на Ханк, и кимна.

— Ще се прибера вкъщи през обедната почивка, за да взема копието на дискетата — прошепна тя. — Ще пусна превода към пет часа, когато повечето са си тръгнали. Ако някой все пак ме види, ще кажа, че проверявам дали в текущата сметка на наш клиент има достатъчно пари за покриване на задграничен превод.

— Всичко си обмислила, нали? — приглушено попита Карл. Знаеше, че вече нищо не може да я накара да промени намерението си. Кимбърли беше решена да си присвои парите на Ханк и макар да съзнаваше, че планът й бе защитен срещу всички досадници, от съществуващия, макар и минимален риск му прилошаваше.

— Разбира се, че съм обмислила всичко! — отсече тя. — Това не е работа за аматьори.

Карл прегледа сутрешната си поща и й даде напътствия за десетките други трансфери. Накрая се облегна на въртящия си стол. Раменете го боляха от напрежението, слепоочията му пулсираха. Кимбърли седеше срещу него с тефтер на коляното, като не го изпускаше от поглед. Ако само посегнеше към телефона, очите й се забиваха в него, преценявайки какво се опитва да направи. В тази натежала от недоверие и антипатия атмосфера той се опитваше да работи, но с бавното напредване на сутринта това ставаше все по-трудно. Повече от всичко го учудваше фактът, че се бе подвел по излъчването й на малка прелъстителка. Наблюдавайки я сега — студена и пресметлива, със стегната в кок коса — на него му изглеждаше невъзможно това да е същото момиче, което го бе придърпало под душа, което го бе подпалило със своята сексуалност и го бе довело до трескаво желание. Мъчеше го мисълта, че е станал един от многото, и че е позволил да бъде използван и манипулиран от нея. Гняв и наранена гордост, примесени със страх, се надпреварваха в съзнанието му.

Събра сили да й зададе един последен, болезнен въпрос и се подготви да чуе отговора.

— Още ли се виждаш с Ханк Пъгсли? — измънка той.

Сочните устни на Кимбърли се разкривиха в усмивка.

— Ревнуваш, а?

Карл целият пламна, а тя изглеждаше особено доволна. Прозрачните й очи блестяха от злоба.

— Защо да ревнувам? Ти не означаваш нищо за мен — натърти Карл.

— В леглото друга песен пееше! — просъска Кимбърли. — Но да отговоря на въпроса ти… спрях да се виждам с Ханк, когато ми каза за тази измама. Накарах го да повярва, че съм топмодел, защото на този етап не исках да знае, че работя точно в тази банка.

Телефонът на бюрото на Карл иззвъня и той подскочи. Натисна бутона на първа линия.

— Ало?

— Джейк се обажда. Можеш ли да дойдеш в офиса ми, Карл?

Чувството за вина го заля като прилив.

— Разбира се, Джейк. Веднага идвам — срещна погледа на Кимбърли.

— Не знам защо ме гледаш така, Карл. Още нищо не сме направили! — с шеговит тон му напомни тя.

— Знам — той въздъхна тежко, с ужасното чувство, че вече са извършили престъплението. Джейк му се беше доверил от самото начало, въвеждайки го в тънкостите на финансовите дела, инвестициите, гаранциите за заеми и банковите операции, окуражавайки го на всяка крачка, подготвяйки го да поеме задълженията му по-късно — а той бе готов да предаде човека, който му беше като баща. Освен това и Маделин! Карл затвори за миг очи. Не можеше да понесе мисълта за нея.

Джейк искаше само да обсъдят финансирането на новия самолетостроителен завод в Ирландия. „Сентръл Манхатън Бенк“ бе дала съгласието си да отпусне шестдесет милиона долара за този проект. Обаче през цялото време, докато седеше и слушаше тъста си, Карл имаше усещането, че подлата връзка с Кимбърли е изписана на лицето му. Въртейки се неспокойно на стола си, той не бе в състояние да се концентрира и излъчваше вина от всяка пора на тялото си.

— Добре ли си? — попита след известно време Джейк.

Карл се сепна.

— Нищо ми няма. Малко ме боли главата, нищо особено.

На угриженото лице на Джейк се появи усмивка.

— Защо двамата с Маделин не отидете на Ойстър Бей тази събота и неделя? Почивката ще ти се отрази добре, освен това не сте се виждали дълго време.

— Да, с удоволствие. Тази вечер ще поговоря с нея — мисълта да изкарат два дни на брега на океана, в непретенциозната вила, чиято градина стигаше до плажа, вероятно щеше да му помогне да забрави поне за известно време кашата, в която бе затънал.

— Значи се разбрахме — каза Джейк. — А сега да се върнем към плана…

Карл бързо вдигна поглед и сърцето му се разтуптя.

— Какво?

— Планът за стартиране на самолетостроителния завод — търпеливо обясни Джейк. — Ти ще осигуриш трансфера на доларите в Дъблин, затова искам да присъстваш на съвета на директорите идната седмица. Ще пристигнат във вторник, за да обсъдим последните подробности заедно. Удобно ли ти е?

— О… о, разбира се — побърза да потвърди Карл.

— Добре. Не забравяй да споменеш на Маделин за този уикенд. Изглеждаш уморен и почивката ще ти се отрази добре — Джейк постави ръка върху рамото му и го изпрати до вратата на просторния си кабинет.

— Чувствам се добре, но благодаря все пак — отвърна Карл.

Когато се върна в офиса си, все още се тресеше.

Кимбърли седеше на бюрото и чакаше стрелките на стенния часовник да застанат на пет часа. По това време служителите си тръгваха и компютърната зала се опразваше. Сега беше пет без десет. Тя бръкна в дамската си чанта и извади от нея дискетата. Побираше се точно в големия външен джоб на сакото й. Пъхна и една кутия цигари, така че, ако някой забележеше издутината, тя можеше да се пошегува относно прекомерното си пушене. След това затвори очи и повтори наум програмата, която трябваше да зареди в компютъра, за да получи достъп до сметката си в Цюрих. Номерът знаеше наизуст: 23007 4810 66792, след това имаше кодова дума: побързай. Ако някой не объркаше плановете й, щеше да се справи за нула време.

 

 

— Работиш до късно?

— Да — щом влезе в компютърната зала, Кимбърли забеляза, че Лиз е все още на бюрото си и се занимава с някаква разпечатка. — Големи цербери са тук, нали? — добави Кимбърли шеговито. Дискетата тежеше като тухла в джоба и й се струваше два пъти по-голяма. Тя разлисти документите, които носеше. — Нямам време да си поговорим. Господин Дилейни иска веднага да му направя една справка.

— Мога ли да ти бъда полезна? — попита Лиз. Тя беше едро момиче, е пълно лице и остра телесна миризма. Кимбърли винаги я бе ненавиждала.

— Не се притеснявай — небрежно каза тя, — ще стане бързо, освен това ми е приятно, че отново съм тук — тя отиде на едно празно бюро и започна да рови из документите, за да спечели време.

— Не бързам — настоя Лиз. — Каква справка ще правиш?

— Не, ще се оправя сама, наистина — косата й започваше да залепва за тила, ръцете й се разтрепериха. „Върви си, Лиз, за Бога, върви си!“, зовеше съзнанието й, а пълното момиче седеше до нея в роклята си на широки райета, напомняща за чергило, и се усмихваше любезно.

— Какво е да работиш за господин Дилейни? — попита тя и се настани удобно да чуе клюката.

— Виж, честно ти казвам, той ме чака горе и аз трябва да побързам — отчаяно каза Кимбърли, като внимаваше да не прозвучи грубо, за да не събуди някакво подозрение у Лиз. — Ако искаш, да обядваме заедно в някой от близките дни и тогава ще можем да си поговорим на спокойствие.

— Е, щом си сигурна… — Лиз бе засегната, макар все още да не й се тръгваше. Бавно и старателно, тя събра вещите си с пухкавите си ръце, като през цялото време не изпускаше Кимбърли от очи.

— Разбира се, че съм сигурна! — всеки момент щеше да дойде охраната и тя непременно трябваше да успее да подмени дискетите, да пусне трансфера и да сложи оригиналната дискета обратно, преди компютрите да бъдат изключени за през нощта.

Лиз бавно се запъти към вратата. Изведнъж спря и погледна Кимбърли.

— Чу ли, че приятелят на Джули я е напуснал? Представяш ли си, просто си събрал багажа и тръгнал… без дори една бележка да й остави! Чувала ли си нещо по-отвратително от това?

По гърба на Кимбърли се стичаше пот и тя имаше чувството, че всеки момент ще изкрещи. Тази проклета грозна дебелата явно твърдо беше решила да остане и вече й се искаше да я удари. Времето изтичаше. А трансферът трябваше да бъде направен днес.

— Не ми казвай сега… остави го за срещата ни на обяд — насили се да се усмихне тя. — Трябва да се съсредоточа върху това, иначе господин Дилейни ще побеснее, че съм се забавила толкова дълго.

— Добре — Лиз бавно потегли и Кимбърли изчака, наострила слух, докато тя излезе. След това, със заседнало в гърлото й сърце, бързо седна пред главния компютър и извади дискетата с програмата за текущи сметки на клиентите. На нейното място сложи дискетата от джоба си. Зеленият екран угасна и пак светна, след което оживя с порой от числа и цифри. Копираната й дискета работеше идеално! Зейнала от превъзбуда, с туптящо сърце, Кимбърли осъзна, че планът й, подготвян и замислян толкова дълго време, наистина щеше да се осъществи.

Съсредоточена, тя чаткаше безспирно и вещо върху клавиатурата. На екрана се изписа: „Достъпът получен“.

Тя пое дълбоко въздух, стараейки се да запази спокойствие. Постави най-отгоре пълномощното на Ханк и започна да вкарва данните. Най-напред трябваше да попълни номера на банковата му сметка в „Сентръл Манхатън Бенк“. 0037246Z18. Екранът отговори на часа. След това набра сумата, която се тегли от сметката на Ханк. И този път резултатът се появи с абсолютна точност. „Това е невероятно“ — помисли си тя възторжено. Вървеше по-добре, отколкото си бе представяла и в най-смелите си мечти. Следващата стъпка бе да прехвърли парите в собствената си швейцарска сметка вместо в неговата. Вкара кода на „Цюрих Банк Ентернасионал“ и отчете иронията във факта, че изписва думата побързай. Пръстите й трескаво натискаха клавишите. Всеки неин нерв бе опънат докрай и тя се ослушваше да не би някой да дойде. Сърцето й биеше лудо. Едва си поемаше дъх: побързай… и я заля вълна от чисто физическо удоволствие, когато на екрана се появи собствената й банкова сметка. Оставаше още малко…

Тя се приведе напред и върху бледата й кожа и прозрачните сиви очи се отрази неземната зелена светлина на монитора. За миг изглеждаше така, сякаш се намираше на дъното на океана — кристалните зелени води я държаха неподвижна и затаила дъх, но илюзията изчезна, когато се размърда, намръщи се и набра номера на банковата си сметка. 23007 4810 66792. Изчака и въведе сумата. Последва пауза, мигане и накрая на монитора светнаха думите: „Кредитът получен“.

Кимбърли не си спомняше какво бе направила през следващите няколко минути; знаеше само, че бе прибрала скъпоценната дискета в джоба си, бе сложила оригиналната на мястото й в компютъра и бе хукнала към офиса си, спирайки едва когато се озова в безопасност зад бюрото си. Облегна се назад, докато успокои дишането си и дойде на себе си, молейки се сърцето й да спре да барабани. Не че имаше някакво значение. Вече бе забогатяла с триста и шестдесет хиляди долара.