Уна-Мери Паркър
Изкушения (7)

Шеста глава

Карл излезе от „Сентръл Манхатън Бенк“ малко след шест и уведоми шофьора си, че повече няма да му бъде необходим. После хвана такси до апартамента на Кимбърли в „Ла Премиер“, на пресечката на „55-а улица“ и „Бродуей“ — висок блок, разположен срещу известен ресторант, който създаваше убедително впечатление за заведение от четиридесетте години. Сутринта тя му бе предложила да отиде да спи при нея и омагьосан, сразен от сексапила й, той се съгласи. Пусна я да си тръгне по-рано, за да не види някой, че излизат заедно от банката. „Вече навлизам в игрите, по които си падат някои семейни мъже“ — мислеше си той с изненада. Беше удивен колко лесно се получава.

Когато пристигна, Кимбърли вече се беше преоблякла в широка копринена пижама. Беше боса, а гъстите й червени коси се спускаха върху раменете като лъскава мед. В луксозно обзаведената дневна бяха запалени лампиони с кайсиеви на цвят абажури, чиято светлина подчертаваше тъмнокафявата холна гарнитура и кремавите кожи по пода, с една дума, все подаръци — сред които беше и самият апартамент — от бивши любовници. Карл пристъпи вътре и го обхвана чувството, че влиза в кутия с вкусни шоколадови бонбони: сладки, тъмни и изкушаващи. Кимбърли се приближи с котешки стъпки до таблата с питиетата. Бедрата й прозираха през коприната, голите й ръце бяха гладки и с цвят на мляко.

Карл бе бленувал този миг през целия ден.

Когато Кимбърли му предаде чашата, той я остави отстрани на масата и прегърна нея. За това бе дошъл тук, диктуваха сетивата му, за да се зарови в тялото на тази похотлива жена с млечна кожа и тицианови коси. Без да пророни дума, Карл я събори върху една от кожите на пода, притисна я под себе си и разкъса прилепналата й копринена пижама. Кимбърли се гърчеше под него, приемайки го с тихи стонове. Обезумял и неспособен да се контролира, той разкъса и последното парче коприна, под което се разкри идеалното тяло и безупречната кожа. Без да губи време да си сваля дрехите, проникна в нея дивашки — със зачервено лице и задъхан. Отчаяно се нуждаеше да обладае тази жена, която внезапно го бе омагьосала. Желанието му достигна връхната точка съвсем скоро и го влуди. Това момиче, което постоянно преследваше, все успяваше някак да му се изплъзне. Тя не даваше нищо от себе си. Най-накрая, с един последен напън, Карл вля живителния си сок в тялото й, отчаяно нуждаещ се от нея, от това да я прегръща и да я направи своя. Но когато потърси с поглед очите на Кимбърли, видя в тях единствено насмешлива отчужденост. Неспособен да понесе това, което бе видял, зарови лице в шията й.

— Сгорещил си се — приветливо каза тя. — Искаш ли нещо за пиене?

Той стисна още по-силно очи, готов да се разплаче в този миг на силно разочарование. В началото искаше единствено сексуално преживяване, малко по-нестандартно — нещо, което да го откъсне от самотата му без Маделин, — но през последните часове се бе надявал да получи нещо повече от Кимбърли. Сега обаче разбра, че тя нямаше какво друго да му даде. Очевидно беше — един поглед на апартамента й бе достатъчен — че тя не би могла да го обзаведе толкова разточително със собствената си заплата, от банката не получаваше достатъчно дори за наема си. Достигнал до болезнения извод, че е един от многото прие предложеното му питие и се почувства засрамен от собствената си наивност.

Докато Карл спеше и дишаше равномерно с леко отворена уста, Кимбърли се измъкна от кафявите сатенени завивки и, гола, безшумно отиде до кухнята. Беше четири сутринта и от жегата в града, все още шумен и буден в този час, тя се почувства сгорещена и лепкава. Отвори хладилника, извади кутия севън-ъп и издърпа металната пластина на капака. Силното съскане наруши тишината в апартамента и Кимбърли застина, наострила слух, но Карл не се помръдна. Устата й се разкриви в усмивка. Нека спи… докато все още може. Скоро щеше да бъде толкова разтревожен, че нямаше дори да смее да си легне!

Когато седна на една табуретка, провесвайки босите си крака над облицования с корк под, тя се наведе напред и се облакъти на перваза на прозореца. Оттук можеше да гледа на юг, по „Бродуей“, и да наблюдава непрекъснатия прилив и отлив на уличното движение, както и ярките светлини, които от двадесет и четвъртия етаж приличаха на ситни точици. Спомни си една друга нощ, когато като малко момиченце стоеше на „Таим Скуеър“, заобиколена от искрящи светлини, проблясващи в златисто, сребристо, червено, зелено и синьо. Те даваха обещание за вълнуващи преживявания и нечувано богатство, което скоро щяха да изпълнят. Малко остана, даде си кураж тя, после щяха да се сбъднат всичките й мечти. Щеше да има всичко, което някога бе желала: бижута и кожени палта, луксозни дрехи, чудесна къща и коли… Скоро всичко това щеше да бъде нейно благодарение на Ханк Пъгсли. И благодарение на Карл Дилейни, въпреки че той самият още нищо не подозираше.

Една година по-рано Кимбърли се бе запознала с Ханк Пъгсли в един бар за самотни сърца. „Запознала“ не беше точната дума, макар че тя я използваше пред приятелите си: всъщност Ханк си я бе избрал. Той беше на средна възраст, женен и изключително богат. Беше дебел и непривлекателен, с рядка мазна коса и малки очички, но това не безпокоеше Кимбърли. Сигурно щеше да се изръси за някоя рокля или дори за кожено палто, затова тя побърза да го покани в апартамента си и по този начин да върже тенекия на друг мъж, с когото имаше уговорка. Мъже като Ханк „запълваха дупките“, бяха просто връзки, убиващи времето до големия й удар. Те й осигуряваха живот в прилични апартаменти, както и изискано облекло.

Кимбърли научи, че Ханк притежава компания на име „Брандс мотърс“. Дейността й се изразяваше в продажба на резервни части за леки автомобили и камиони със седалище в Ню Джърси. Ханк имаше малък офис в центъра на Манхатън, но причината, цинично обясняваше той, била, че така имал извинение понякога да остава през нощта в града, вместо да се прибира при жена си. Кимбърли бе чувала тази история поне хиляда пъти и само сви отегчено рамене. Мъжете бяха все едни и същи — като започнеше от баща й, те всички я отвращаваха.

— Имам голяма фирма — заяви Ханк, разочарован от липсата на интерес у нея. — И печеля купища пари!

— Нима? — тя започна да оглежда дългите си нокти, лакирани в студено розово, молейки се той да си тръгне по-скоро.

Решен да я впечатли и възгордян от самия себе си, Ханк си сипа още от брендито й и започна да се хвали.

Това щеше да се окаже най-голямата грешка в живота му.

— Знаеш ли как скривам печалби, за да не плащам високи данъци? — гордо я попита той.

Кимбърли го погледна с внезапен интерес. Може пък да научи нещо полезно от него, помисли си тя.

— Не. Как го правиш?

Ханк се облегна върху кафявите сатенени възглавници и потното му тяло остави черни отпечатъци по тях. Острата миризма на пурата му изпълни въздуха.

Дебеланкото започна да обяснява, а Кимбърли го слушаше все по-внимателно, като запечатваше в ума си всичко, което той казваше, и запомняше и най-малката подробност.

— В крайна сметка парите са си мои — самодоволно заключи той. — Аз не ограбвам клиентите си и по мое мнение би трябвало да мога да задържа колкото искам от собствените си пари. Все пак аз съм си ги изработил. От къде на къде ще ги давам на данъчните!

— Колко хитро — бавно каза Кимбърли и наистина го мислеше. Претърколи се по корем и застана с лице към него. Огромните й гърди се люлееха предизвикателно. — Пийни още бренди, миличък — любовно добави тя.

Поласкан и доволен от собствената си находчивост, Ханк продължи да й разказва с блясък в лукавите си очички.

Това, което задържа интереса на Кимбърли, бе фактът, че милионите долари, които той прехвърляше в швейцарска банка, преминаваха първо през „Сентръл Манхатън Бенк“, където фирмата му имаше отворена сметка. Опипвайки почвата и стремейки се да не проявява прекалено любопитство, понеже той бе убеден, че тя е бъдещ топмодел, а топмоделите обикновено не се занимаваха с финанси. Кимбърли в края на краищата измъкна от него всичко, което й беше нужно да знае.

През следващите няколко месеца тя имаше възможност тайно да проверява казаното от него. Грешка нямаше: на всеки няколко седмици от „Брандс мотърс“ се прехвърляха огромни суми в една банка в Цюрих. Кимбърли започна да крои плана си — вече бе стигнала до ролята на Карл.

 

 

Маделин изпрати господин Маркс до входната врата и двамата застанаха на стълбите да си поговорят.

— Ще проуча подробностите от баща си — каза му тя. — Според вас лесно ще издирим смъртния акт на майка ми, ако имаме точната дата и мястото, така ли?

— Абсолютно правилно — господин Маркс все още изглеждаше развълнуван. Доброто име на „Спиндъл, Каутс енд Маркс“ щеше да бъде опетнено, ако не успееха да направят нещо толкова елементарно, каквото бе издирването на смъртен акт, а и цялата ситуация беше неловка. — Съжалявам, само че това още повече ще забави процеса… — продължи той. Гласът му увисна във въздуха, сякаш нямаше представа как да довърши изречението.

Маделин сви рамене.

— Нищо не може да се направи. Ще ви изпратя информацията при първа възможност. Между другото благодаря ви за всичко, което направихте за мен.

— О, няма за какво! Изобщо не го споменавайте — той отправи към нея благодарен поглед под трепкащите си клепачи и се качи в колата си. — Значи ще поддържаме връзка, госпожо Дилейни?

— Да, ще се чуваме — обеща с усмивка Маделин.

Едва по-късно сутринта се сети, че може да получи отговорите на въпросите си доста по-рано, отколкото очакваше. Алис Стюърт и синът и Филип щяха да дойдат за обяд. Алис със сигурност щеше да си спомни кога и къде е починала Камила.

Те пристигнаха в един часа. Филип бе зад волана на своя „Астън Мартин“. Алис Стюърт, понесла невъзмутимо скоростта, с която караше синът й, слезе от колата в безупречен вид — елегантна фигура в сребристосива рокля, с накъдрени и бухнали бели коси, обграждащи лицето й.

— Скъпа, толкова мило беше от твоя страна да ни поканиш на гости — каза тя и протегна ръка към Маделин, която се приближаваше да ги посрещне. Алис вдигна поглед към фронтона със спираловидни орнаменти, който увенчаваше фасадата на старата къща, и се усмихна. — Божичко, толкова отдавна не съм идвала тук! Джордж постоянно организираше балове, но когато овдовя, вече не му беше така лесно.

Маделин ги въведе в приемната за аперитива. Забеляза, че Алис бе превърнала баналните приказки в изкуство и поддържаше разговора очарователно и заразително със спомени за миналите години, когато имението „Милтън“ е било сцена на не един разточителен прием.

— Спомням си даже бала на открито, който Камила организира. В градината имаше шатра в розово и бяло, а баба ти беше разпоредила навсякъде да се сложат букети от големи бели астри — припомняше си тя. — Беше толкова красиво!

Хънтър ги покани на обяд и тримата влязоха във великолепната трапезария, която сега кипеше от живот и бе изпълнена със сладкия аромат, идващ от градината.

— Сигурно майка ми ви е липсвала, след като се е омъжила за татко и е заминала за Щатите — отбеляза Маделин, докато Хънтър поставяше чиниите с пресни аспержи пред всеки, преди да напълни чашите им с вино.

— Да, наистина ми липсваше! — горещо потвърди Алис. Перлените й обеци трепкаха, щом кимнеше с глава. — Обаче и аз самата се омъжих и със съпруга ми се преместихме в Лондон, докато той не наследи къщата от баща си.

Маделин се наведе напред с интерес.

— Тук ли живеехте, когато родителите ми са се върнали в Англия през 1964-а… когато съм била на две години?

— Не, още бяхме в Лондон, но често си идвахме за събота и неделя, а понякога водех и Филип да си играете.

Младият мъж погледна Маделин и се усмихна. Тя му отвърна с учтива усмивка, но в момента той не я интересуваше. Заговори с внезапна настойчивост:

— Къде бяхте, когато майка ми почина?

Маделин не разбра какво нередно бе извършила. Алис подскочи. Лицето й стана пепеляво, бледото й червило придоби лилав оттенък.

— Какво каза, скъпа?

Маделин заговори предпазливо, без да откъсва поглед от лицето на възрастната жена, върху което сякаш бе сложена някаква маска, заличила чертите, цвета и изражението му.

— Попитах дали сте били тук, в Девън, когато е починала майка ми — ясно повтори тя.

— О, да… искам да кажа, не… — Алис я гледаше странно. — Беше толкова отдавна, почти не си спомням — неубедително добави тя. Маделин погледна към Филип, кой то наблюдаваше озадачено майка си. Алис си играеше с дългите нанизи на перлената огърлица около врата си… подобни на перлите, изведнъж й хрумна на Маделин, с които бе запомнила майка си от портрета, нарисуван от Де Ласло.

— Да, но тук ли почина тя или в Лондон? — упорстваше Маделин. — Адвокатът днес ми каза, че не могат да открият смъртния акт. Ако разбера точно къде и кога е починала, това ще ми помогне много.

Поведението на Алис се бе променило коренно. От приказлива, общителна жена, пълна с живот и дружелюбност тя внезапно бе станала затворена и плаха.

— Трябва да попиташ баща си за това — независимо от колебанието в гласа й, тонът й бе категоричен. — След това с възхитителна светска ловкост смени темата и се впусна в една лекция за лечението на плесента по розите. Очевидно облекчен от края на моментното сковаване, Филип също даде своя принос и разговорът се насочи към градинарството.

Маделин се облегна на стола си, едновременно разочарована и все по-разтревожена. Каквото и да се бе случило с майка й, Алис Стюърт също нямаше да проговори.

 

 

Цял следобед Карл беше на среща заедно с Джейк. Когато се върна в офиса си, завари Кимбърли да го чака прозрачните й сиви очи бяха бистри като студен мрамор, но на устните й грееше обичайната усмивка.

— Може ли за момент? — попита тя и застана пред бюрото му, докато той подреждаше някакви документи.

Карл я погледна вяло. Последните две нощи бяха голяма грешка, даваше си сметка той. Никой не беше пострадал, но въпреки всичко се бе проявил като ненадминат глупак с това, че се вписа в клишето на любовната авантюра между шеф и секретарка. Сега имаше намерение да се измъкне леко и безболезнено, сякаш бе уверен, че краткотрайната им връзка не е означавала за нея повече, отколкото за самия него.

— Да, но съм малко зает, както виждаш… — подхвана той с приятелски тон, но нещо в изражението й го накара да млъкне изведнъж.

— Важно е, Карл — Кимбърли вече не му казваше „господин Дилейни“, когато бяха насаме. Седна на стола срещу него. Държеше се делово, косата й бе стегната на кок. Черно-белият й костюм с подплънки показваше, че тя вече се облича като дама с власт.

— Какво има? — попита Карл.

— Имам един приятел, казва се Ханк Пъгсли. Притежава фирма на име „Брандс мотърс“ в Ню Джърси и има банкова сметка при нас.

Карл сви устни. Ако Кимбърли имаше наглостта да урежда чрез него заем за някой свой любовник, тя бъркаше сериозно.

— Е и? — отсече той.

Без да й мигне окото, Кимбърли започна да му обяснява за метода на Ханк да не плаща данъци.

— Наистина доста хитро е измислено — обясни тя. — Преди известно време той е основал фирма фантом в Швейцария, наречена „Мишо ентернасионал“. На всеки две седмици Ханк получава фалшива фактура от Цюрих, понякога надвишаваща стотици хиляди долари, за инструменти и най-различни резервни части. След това той изпраща парите в Цюрих, но те естествено отиват право в банковата му сметка, тъй като „Мишо“ не съществува.

— Не разбирам накъде биеш, Кимбърли — намръщи се Карл. — Защо ми казваш всичко това?

— Защото измислих начин да го спрем.

Карл се сепна.

— Имаш предвид — да го дадеш на данъчните? — той се замисли за момент. — Може това да навлече неприятности, особено на банката. Все едно използваме поверителна информация, а това ще се приеме за нарушаване на доверието — погледна я напрегнато. — Освен това защо искаш да издадеш свой приятел?

Кимбърли се усмихна, развеселена от забележката му.

— Имам много по-добро предложение за теб.

— За какво говориш? — стомахът на Карл се сви и по гърба го полазиха тръпки. — Нали нямаш намерение да го изнудваш?

— Ти си директор на задграничните сделки, нали? — продължи Кимбърли, сякаш не бе го чула. Карл кимна, онемял от недоумение. — Когато получиш платежно нареждане от Ханк за превод на сума от сметката му при нас в сметката му в Швейцария, за да покрие фактурите от „Мишо ентернасионал“, трябва да го предадеш на Джейк Шиърман, след като го обработиш първоначално. Знам, че ги получаваш, защото следя — тя помълча, давайки му възможност да асимилира думите й. — Джейк Шиърман и двамата вицепрезиденти са единствените, които знаят кода за преводи на огромни суми по сметки в чужбина. Обучавана съм за компютърен специалист и много добре знам какво говоря — добави тя. Гласът й бе преминал в настойчив шепот.

Карл я гледаше като хипнотизиран. В студените й сиви очи искреше фанатизъм, който го привличаше като магнит и го приковаваше тъй, че не можеше да мръдне, и той седеше вцепенен, а мозъкът му отказваше да приеме думите й.

— Имаш достъп до кабинета на Джейк. Искам да вземеш диска, на който са записани кодовете за задграничните трансфери, и да ми го предоставиш за час. За това време мога да направя копие, а ти след това ще върнеш оригинала в кабинета на Джейк.

— Все още не разбирам, Кимбърли — с усилие каза Карл, но в главата му се обади един глас: „Разбираш, и то много добре.“ Трябваше да спечели време, за да реши как да се справи със ситуацията. Хванат бе натясно, беше неподготвен. В момента Кимбърли имаше контрол над ситуацията и го знаеше. Нарочно бе избрала да го направи в работно време, когато той нямаше да може да прави сцени. Тя се приведе напред, вперила поглед в него, и Карл се отдръпна сепнато, когато заговори.

— Това е планът ми, Карл — каза Кимбърли. — Всеки път, когато получиш платежно нареждане от Ханк Пъгсли за превод на пари в швейцарската му сметка, ще ми го даваш. Аз ще го вкарвам в компютъра с помощта на копието от диска с кодовете, само че вместо да ги превеждам в банковата сметка на Ханк, ще ги пращам в една кодирана сметка в Цюрих, която си отворих преди шест месеца.

Карл затвори очи. Шокът и страхът го накараха да замръзне. Сърцето му заби учестено. Знаеше какво ще му каже, още преди да си е отворила устата. Той се беше любил с нея под душа… в апартамента й…

— Изобщо не мисли да ми отказваш, Карл. Съмнявам се, че тъстът и съпругата ти ще се зарадват на направения снощи видеозапис, на който ме чукаш в собствения ми апартамент.

В офиса настъпи гробно мълчание и сякаш заключи двамата в ужасяващ заговор. Думите й бучаха в главата му и го измъчваха безмилостно. Той бе позволил да го изработят с най-стария номер на света. Изпаднал бе в удобно за изнудване положение и ако не намереше начин да излезе от тази бъркотия, хватката на Кимбърли все повече щеше да се затяга около врата му.

— Да се споразумеем — чу я да казва. — Ще си делим парите, понеже никой от двама ни не може да се справи сам. Справедливо е, не мислиш ли?

Карл скочи на крака, обхванат от гняв и паника.

— Не си с всичкия си! — ядно просъска той.

— Не е така. Няма как да ни хванат. Ханк няма да усети, че парите не стигат до банковата му сметка, защото никога не получава известия от Швейцария — сам ми каза, че има опасност да попаднат в неподходящи ръце. Но дори и да усети, какво ще му помогне това? Той самият действа незаконно, като се измъква от данъчните под претекст, че плаща за инструменти. Няма да посмее да гъкне! Вярвай ми, Карл, можем да си гушнем по няколко милиона долара, без никой да разбере.

— Ако смяташ, че ще приема този ненормален план… — смутено измънка той и прокара ръка през косата си. Това, което го плашеше най-много, бе мисълта, че планът на Кимбърли наистина би могъл да действа. Положението му позволяваше да вземе „назаем“ диска за малко от кабинета на Джейк, ако го направеше късно следобед, когато Джейк и двамата вицепрезиденти си тръгнеха от банката, освен това Кимбърли си разбираше от работата и без проблеми щеше да извади копие. Оттук нататък от него се искаше само да предава платежните нареждания на Ханк Пъгсли за обработване на нея вместо на Джейк. Както самата тя бе казала, Ханк не можеше да направи нищо друго, освен да прекрати изпращането на пари, ако откриеше какво става.

Карл погледна Кимбърли и си даде сметка, че тя е обмислила всичко до най-малката подробност, и в прилив на ненавист към самия себе си се запита как изобщо му се бе сторила привлекателна. Глупак! Глупак! Как можа да позволи да влезе в капана? Хрумна му да я прати по дяволите. Дори му хрумна да изтича до кабинета на Джейк и да му каже какво се е случило, но после осъзна, че ако го направеше, с него бе свършено. Маделин би му простила тази изневяра, макар че щеше да бъде дълбоко наранена, но баща й със сигурност не би го направил.

Джейк се придържаше към строги морални порядки, особено що се отнасяше до банката. Преспиването с колежка и изпадането в уязвима позиция според представите на Джейк щеше да бъде знак за пълна липса на здрав разум. А в банкерството, както и в политиката, той бе от съществено значение.

— Нямаш никакъв избор, нали? — говореше Кимбърли. — Трябва да участваш в плана ми, защото в противен случай бъдещето ти е разбито. Ако откажеш, можеш да целунеш за сбогом перспективата да станеш следващият президент на „Сентръл Манхатън Бенк“.

Думите й се стовариха върху него като юмруци. Щеше да загуби всичко, за което бе работил, ако Джейк разбереше, и ако планът й се провалеше главоломно, пак щеше да загуби всичко. Карл отиде в банята на кабинета си и потръпна, когато очите му попаднаха върху душа. Той си я спомни, застанала гола под него. Наплиска лицето си със студена вода. Умът му пропадаше в бездънна яма от ужас и гняв. Той се наруга за глупостта си — да се поддаде на безразсъдно сладострастие по едно красиво момиче.

 

 

Карл се събуди в пет часа с пулсиращи слепоочия и вдървени от напрежение крайници. Вече втора нощ спеше на пресекулки, като през повечето време лежеше по гръб и зяпаше в тавана, обзет от паническо безпокойство, докато часовете едва-едва се нижеха. Как изобщо се остави да попадне в тази ситуация? Въпросът постоянно звучеше в главата му, докато накрая имаше чувството, че ще полудее. Прокле се за тази моментна слабост и благодари на Бога, че Маделин не ставаше свидетел на мъките му. От друга страна, той копнееше за нея. Нищо от това нямаше да се случи, мислеше си с горчивина, ако тя не бе заминала. За четирите години, откакто бяха женени, дори не бе погледнал друга, макар че тя често пътуваше по работа. Само че този път, в онзи един-единствен безотговорен миг, бе разрушил всичко.

Чувството му за вина засенчваше дори събитията от предишния следобед, когато Кимбърли поиска от него да вземе компютърния диск от кабинета на Джейк. Уплашен до смърт, Карл почука на вратата и заварил го празен, отиде направо до сейфа, където се съхраняваше дискът. Можеше да го отвори за секунди. Когато се ожени за Маделин и стана човек от семейството, Джейк му бе поверил много строго секретна информация, а тя включваше и комбинацията за личния му сейф.

Затаил дъх, той завъртя секретния механизъм два пъти по посока на часовниковата стрелка, докато застане на шест. После го завъртя обратно веднъж и спря на девет, и още веднъж надясно — стрелката застана на цифрата пет. Още едно завъртане — и вратата се отвори. Карл се бореше със себе си, докато, освен диска вадеше и някои други документи за прикритие, в случай че го хванат. Затвори сейфа и изтича навън. Кимбърли го чакаше в кабинета му. Без да каже нито дума, тя взе диска.

Плувнал в пот, Карл потъна в стола зад бюрото си и я проследи с поглед, докато тя излезе. Опита се да работи, но усети, че само рови из документите. Започваше най-дългият час в живота му. При всяко позвъняване на телефона той подскачаше от страх. При всяко почукване на вратата ставаше напрегнат. Представяше си как Кимбърли копира диска в компютърния отдел и изстрелва по някое безупречно обяснение какво прави пред всеки, който се поинтересува. За миг почти беше благодарен, че е такава изпечена лъжкиня и измамничка. Всеки друг по-неуверен човек щеше да се издаде.

Най-накрая тя се върна. Устните й бяха стиснати от задоволство. Карл грабна диска от ръцете й, събра документите, които бе взел от кабинета на Джейк, и след пет минути вече бе върнал всичко на мястото му. Никой, доколкото знаеше, не го бе видял да влиза в офиса на Джейк и двата пъти, но напрежението от следобеда му изби в ужасно главоболие.

Бавно, сякаш душевните терзания бяха преминали в тялото му, той се измъкна от леглото и се дотътри до банята, която по избор на Маделин бе облицована с мрамор в меки розови тонове. Отпусна се в горещата вана, която според него щеше да го освободи от напрежението по-добре от душ, и реши да отиде в офиса си преди Кимбърли. Наложително бе да направи нещо, за да сложи край на плановете й, преди всичко да излезе от контрол. Дали да не й предложи пари? Да я убеди да напусне страната? Но колко пари щяха да му трябват?

Карл поклати глава, обзет от внезапна безпомощност. Щеше да му поиска милиони, защото бе казала, че толкова ще получи от обира на Ханк. Откъде, по дяволите, щеше да намери милиони, които да й даде? Той нямаше толкова, а и не можеше да поиска от Джейк или от Маделин, защото те щяха да попитат за какво му са необходими. Дали да не вземе заем от някого? Но и от това нямаше полза, щяха да му бъдат необходими гаранции, което отново означаваше Маделин и баща й да бъдат замесени. В пристъп на яростно отчаяние Карл грабна едно шишенце парфюм, което стоеше на полицата до ваната, и го запрати към отсрещната стена. Сред дъжд от стъкълца към него се понесе силната миризма на „Клод Монтана“, изпълвайки помещението с духа на Маделин, все едно че тя беше там.

— О, Исусе! — изпъшка той и внимателно, за да не се пореже, излезе от ваната. Събра счупените парчета, уви ги в хартиена салфетка и ги изхвърли в кошчето за боклук. Съвсем скоро Маделин щеше да си бъде вкъщи и той се чудеше как ще я погледне в очите.

 

 

Час по-късно влезе в офиса си.

— Какво, по дяволите!

Кимбърли, седнала на бюрото му, се обърна и му хвърли хладен поглед.

— Всеки момент Ханк ще пусне платежно нареждане за Цюрих. Преглеждах ти пощата за някаква следа от него.

— Как смееш да ми пипаш нещата? — нахвърли се Карл. — Какво, по дяволите, си въобразяваш? — забеляза, че ръцете му треперят и целият е плувнал в пот.

Кимбърли го погледна безочливо.

— Я по-спокойно, така или иначе не е пристигнало, аз ще си отварям очите за него, тъй че не си мисли да я даваш на Джейк зад гърба ми.

— Върви по дяволите! — Карл я изгледа с погнуса. Мразеше себе си повече от нея. Какво толкова бе намерил нея? — Иска ми се да те убия! — изрева право в лицето й.

— Или да ме чукаш? — с груба насмешка му отвърна тя.

— Достатъчно хора вече са го правили — отсече той и се запъти към вратата. Прекоси коридора, ослепял от гняв, с горчилка в устата. Когато стигна до фоайето на първия етаж, спря и погледна надолу към главната зала на банката. Чиновниците вече идваха на работа: приятни, обикновени мъже и жени, решени да работят усърдно, доволни, че получават заплатите си в края на седмицата и се прибират при семействата си всяка вечер. Карл дълго стоя така, завиждайки им за простичкия начин на живот. Запита се защо ли съдбата му бе изпратила във вид на секретарка Кимбърли Кабът. Долу, върху плочите от черен и бял мрамор, сред блясъка на хром и пластмаса, обикновени достопочтени хора вършеха задълженията си, докато неговият офис бе обладан от демон. На Карл изведнъж му се прииска да върне календара с няколко седмици назад.

 

 

Маделин изхвърча през терминала на пристигащите на летище „Джей Еф Кей“ и се мушна в чакащата я кола. Не беше виждала Карл повече от две седмици и сега, когато почти бе стигнала у дома, копнежът й се усилваше и я караше да се пита как е могла да преживее толкова дълго време без него. Погледна часовника си. Ако нямаше много задръствания по улиците на Ню Йорк, можеше да го завари точно преди да тръгне за банката.

Разположи се удобно на задната седалка в лимузината и се опита да планира деня си, но мислите й все се устремяваха към съпруга й. Естествено през цялото време си бяха говорили по телефона, чуваха се почти всеки ден, но не беше същото. Маделин затвори очи и си представи как ръцете му се обвиват около кръста й, как устата му търси нейната, как тялото му се притиска към нейното. Възбудена, тя отвори очи и се запита дали ще успее да го убеди да остане при нея поне за малко. Какво толкова, ако закъснее за работа един-единствен път?

Когато познатите очертания на Манхатън се появиха на хоризонта, сърцето й се разтуптя развълнувано. Само още двадесетина минути — и щяха да завият по „Пето Авеню“ и да спрат пред номер 499.

Още щом влезе в апартамента, разбра, че Карл вече е тръгнал. Витаеше някаква празнота и тишина, от която тя изведнъж настръхна. Заля я вълна на детско разочарование. Беше убедена, че ще успее да се върне навреме… не можа ли Карл да се позабави малко, а не да бърза за банката? Дори се бе надявала, че може да я посрещне на „Джей Еф Кей“. Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги изтри яростно. Божичко, на колко години беше? На четири? На шест? Колко смешно — да се разстрои, понеже Карл го нямаше.

В този миг се появи Тереза, за да се погрижи за багажа й. Маделин я поздрави и каза, че би искала чаша кафе.

— Веднага, госпожо — отвърна Тереза. — Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря. Тук всичко наред ли е?

— Да, госпожо — прислужницата явно не искаше да я задържа, затова взе единия от куфарите й и добави: — Ще ви донеса кафето и после ще ида да разопаковам багажа!

— Благодаря — Маделин си издуха носа и отиде да позвъни на Карл от дневната. Поне щеше да го чуе по телефона, макар че щеше да го види чак вечерта.

Яркото сутрешно слънце нахлуваше през широките прозорци и правеше ослепителна бялата стая, в която бродираните завеси от тайландска коприна напомняха за гъста бита сметана, а килимът беше като снежна преспа. Всичко беше бяло — дебелата памучна и копринената тапицерия, муселиновите абажури с ресни, мебелите в светлопепеляво. Единствените цветни петна в стаята бяха портретите на Карл и Джейк, които тя бе нарисувала преди няколко години. Портретът на Карл, невъзможно рус и красив, бе окачен над камината от бял мрамор, а този на Джейк висеше на отсрещната стена над писалището. Маделин се загледа в тях при влизането си. Преценяйки ги с ново око поради отсъствието, тя се запита дали не бяха прекалено силни за една толкова нежна стая. Особено портретът на Джейк. Забравила беше колко обсебващ пространството бе той, изобразяващ баща й зад бюрото му в банката, със сериозните черти на лицето му.

Маделин лениво се приближи до него, за да го разгледа по-подробно, и изведнъж я жегна нещо, което никога преди не бе забелязвала. В очите му имаше същата подигравателна бдителност, която бе забелязала в снимките на Камила. Хладният поглед не бе така ясно изразен като на снимките, но определено присъстваше, в него имаше известна предпазливост, известна бдителност — и посветеност! Само че в какво? Общо преживяване? Тайна, известна само на тях двамата? Озадачена, Маделин закри устата си с ръка, питайки се дали само тя долавяше тези неща. Вероятно тази нейна дарба да прониква в душите на хората я правеше такъв художник. Може би окото на творец забелязваше нещо, невидимо за останалите. Маделин потръпна и се отдалечи. Портретът беше с прекалено силно излъчване за тази стая, прецени тя. Може би трябваше да го подари на баща си.

Вечерта Карл се прибра по-рано и стопи разочарованието й с огромен букет от розови рози. Тя се втурна през антрето да го посрещне с протегнати ръце.

— Здравей, Мади. Добре дошла — той я целуна нежно.

— Не можеш да си представиш колко се радвам, че пак съм у дома — Маделин зарови ръка в гъстата коса на тила му. — Никога повече няма да отсъствам толкова дълго.

— Не зависеше от теб, съкровище. Всичко наред ли е… трябва ли да ходиш отново?

— По някое време ще трябва да се погрижа за продажбата, но дотогава има цяла вечност — Маделин го хвана за ръка и двамата бавно тръгнаха към дневната, където тя вече бе сложила една бутилка шампанско в кофичка с лед. — Толкова ми липсваше, Карл. Не можеш да си представиш. Искрено си мечтаех да си с мен.

— Аз също!

Маделин го изгледа изпитателно, чудейки се дали нещо не бе наред. Беше преживяла две толкова странни седмици, помрачени от смърт и загадъчност, че може би сега си въобразяваше разни неща, но в думите му долови необичайна жар.

— Е, благодаря ти, скъпи. Не знаех, че ти липсвам чак толкова! — кокетно каза тя.

Карл поруменя и като я сграбчи отново, я целуна дълго и страстно.

— Ще ти покажа колко много си ми липсвала — прошепна той, когато я освободи.

— Надявах се да го кажеш — отвърна Маделин с палава усмивка. — Точно затова дадох почивка на Тереза тази нощ.

— Хитра жена — той се престори, че я шляпва по дупето, но изобщо не се възпротиви, когато тя го повлече към спалнята. Неочаквано Мади спря, обърна се и отново обви ръце около него. Притисна буза към лицето му и прошепна:

— О, Карл, обичам те и така се нуждая от теб.

— Аз също се нуждая от теб — прошепна и той. Притисна я още по-силно, благодарен, че тя не може да види лицето му или угрижения поглед в очите му.

 

 

— Можем ли да се срещнем за обяд, татко? — попита Маделин, когато на другата сутрин се обади на Джейк.

Той сякаш се поколеба за миг и тя разбра, че се опитва да забави неизбежната им среща.

— Да, разбира се, скъпа моя. Днес не мога, но какво ще кажеш за утре?

— Би било чудесно.

— В един, в „Ла Каравел“?

— Чудесно. До тогава. Чао, татко.

Когато на другия ден Маделин влезе в ресторанта в семпъл бял костюм и златни бижута, там настъпи любопитно оживление. Хората започнаха да извръщат глави, да се смушкват с лакти и да понижават гласове до шепот.

— Това е Маделин Дилейни… посетихте ли изложбата й?

— Не беше ли блестяща?

— С кого ли има среща?

— А… ето го Джейк Шиърман!

Двамата — баща и дъщеря — седнали на една от най-хубавите маси в „Ла Каравел“, запазена изключително за специални гости, бяха страхотна двойка. И двамата бяха високи и елегантни, черните коси на Маделин ограждаха прелестното й лице с водопад от бухнали къдри, докато посребрената коса на Джейк и загорялото лице му придаваха достолепен вид.

— Радвам се да те видя отново — каза той с усмивка, след като поръчаха. — Как беше в Англия?

Маделин го изгледа накриво.

— Англия си беше добре, но за съжаление не мога да кажа същото за дядо!

— Доста неуместна забележка, не мислиш ли? — меко отбеляза Джейк. — Съжалявам, че си преживяла шока от смъртта точно след пристигането си.

— Обаче не съжаляваш, че е починал — язвително подхвърли Маделин.

Джейк повдигна вежди и погледна дъщеря си с изненада.

— Колко странно, че го каза! Джордж беше човек на възраст и леко мръднал от няколко години. Бих казал, ако използвам клишето, че е било милостиво избавление. Предупредих те да не ходиш при него, Маделин. Знаех, че няма да прекараш като на излет.

Тя впери поглед в баща си и заговори с уверен тон:

— Татко, няма смисъл да се опитваш да криеш от мен. Научих много неща, докато бях в имението „Милтън“, но имам нужда да попълниш някои подробности. Искам да знам какво се е случило с майка ми.

Джейк се изсмя нервно и разпери широко ръце в жест на самоувереност.

— Защо си толкова обсебена от мисълта за миналото? — попита той. — То е минало — заминало, а сега, след смъртта на Джордж, страницата се затваря. Настъпи краят на фамилия Дарлимпъл.

— Не още, татко. Забравяш, че аз съм наполовина Дарлимпъл и дядо ми е оставил цялото семейно наследство. Не можем да се преструваме, че семейството изобщо не е съществувало, само защото майка ми е умряла!

Джейк не отговори нищо.

— Майка ми се е занимавала с черна магия, нали? — предизвика го Маделин.

— Откъде си чула тази глупост? — Джейк пребледня, но не се предаде. — От Джордж без съмнение! Не ми казвай, че вярваш…

— Намерих дневника й в библиотеката, скрит зад другите книги. В него се описваше служба в чест на сатаната… и други неща — Маделин потрепери и млъкна. — Дженкинс също е замесен, нали? Той открадна дневника в деня, след като го намерих, а преди това, когато го попитах за майка ми, отказа да каже и дума. Очевидно се е опитвал да прикрие истината.

— Дженкинс ли? — разтреперан попита Джейк. — Мили Боже, той още ли е там? Мислех, че е умрял преди години. Чуй ме сега, Маделин… — той се наведе над масата затворнически и понижи гласа си: — Наистина в Шерстън от години се говореше за сборище на вещици или някаква подобна глупост, но майка ти със сигурност нямаше връзка с това. Според мен донякъде проявяваше любопитство, може би си е записвала неща, които е дочувала, но друго нямаше. Що се отнася до Дженкинс, той беше просто един градинар. Не знам с какви глупости ти е напълнил главата Джордж, но нали ти казах, че беше изкуфял. Сигурно не е знаел какви ги говори!

В този момент ги прекъсна сервитьорът. Поднесе поръчаната сьомга и отново напълни чашите им с вино. Джейк се огледа наоколо и помаха на неколцина познати от съседните маси, очевидно с намерението да промени темата на разговора.

— Ето го Оливър Стронг — отбеляза той. — Казах ли ти, Маделин, че ще се кандидатира за Конгреса?

— Изобщо не ме интересува Оливър Стронг — разбунтува се тя. — Не ме интересува, ако ще и президент да стане! Дядо каза, че животът ми е бил застрашен от това, кое майка ми е правила… за Бога, татко, вече трябва да знам какво се е случило! За мен е важно.

— Говори по-тихо. Хората ни гледат — напрегнато каза. Джейк. — Не искам повече да слушам глупости.

— Добре, но ще се наложи поне едно да ми кажеш — каза Маделин. — Трябва да знам точно кога и къде е починала майка ми, защото до този момент никой не може да открие смъртния й акт.

 

 

Джейк хукна към апартамента на сестра си в Биърсфорд веднага след като си взе довиждане с Маделин и я качи в чакащата кола. Пати, която тъкмо тръгваше за бридж парти, го посрещна с обичайната си язвителност.

— Много неудобен момент си избрал! Не можа ли да ми се обадиш преди това? — гласът й беше по-рязък от всякога. Облак цигарен дим я забулваше като аура.

— Съжалявам, Пати, но спешно трябва да говоря с теб.

— Е, добре, тогава не е лошо да седнеш — каза тя и му посочи един от фотьойлите в голямата си натруфена дневна. — Какво има?

Джейк й предаде накратко разговора си с Маделин.

— О, Боже! — Пати се отпусна тежко върху едно от бледорозовите си канапета. Изглеждаше още по-кльощава в тъмносиния си костюм и изобилието от златни верижки. — Как ще постъпиш?

— Не знам — каза той безпомощно. — Защо, по дяволите, Джордж не е направил ново завещание след… Пати, умолявам те да спреш да пушиш! — той размаха ръка с раздразнение, за да разпръсне дима.

— Не бъди толкова невротичен, Джейк — въпреки това тя угаси цигарата си в големия мраморен пепелник. — Според мен ще се наложи да разкажеш всичко на Маделин — разсъждаваше тя. — Повече не можеш да криеш истината от нея.

— Не мога да го направя, Пати, просто не мога. Така или иначе е научила достатъчно. Божичко, как ми се искаше Джордж да си умре тихо и кротко, без изобщо да въвлича Маделин — така тя нямаше да знае нищо.

Пати го гледаше със съчувствие, макар че тонът й ни най-малко не се смекчи.

— За Бога, я се стегни! Защо не се обадиш на този адвокат — как му беше името, Маркс ли? — да му кажеш поверително какво се е случило. Нека да разбере защо не искаш Маделин да научи истината, а после да урежда законовата страна на завещанието на Джордж. Никой няма да оспори правото на Маделин да наследи имота на дядо си!

— Сигурно бих могъл да го направя — неуверено каза Джейк.

— Разбира се, че можеш, и престани с този негативизъм — неспокойните ръце на Пати посегнаха към табакерата й, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни. — Толкова време си предпазвал Маделин, защо да не продължиш още малко? — запали цигара и всмукна с явно удоволствие.

Джейк я погледна. Лицето му все още бе напрегнато.

— Дженкинс е заплахата — тихо каза той. — Слава Богу, явно не е обелил и дума, когато Маделин започнала да го разпитва за Камила. Само че дали можем да разчитаме, че ще мълчи и занапред? Маделин каза, че пак ще ходи в имението, за да разпредели имуществото, когато продаде къщата.

Пати замислено дръпна от цигарата.

— Дали не би могъл да му запушиш устата с един тлъст чек?

Джейк я погледна стреснато.

— Това изобщо не е в стила ми, Пати. Никога през живота си не помня да съм пробутвал пари.

— Има моменти — строго каза тя, — когато трябва да забравиш, че си банкер, и да се опиташ да се държиш като обикновен човек. Ако мисълта да подкупиш Дженкинс те обижда, по дяволите, аз лично ще го направя вместо теб! А сега трябва да тръгвам, за да не закъснея за бридж партито си.

— Ще обмисля предложенията ти — каза Джейк и двамата излязоха заедно от апартамента.

— Знаех, че ще направиш най-доброто за Маделин — в очите на Пати проблесна пламъче. — Но следващия път, Джейк, ми се обади, преди да нахлуеш тук за съвет!