Уна-Мери Паркър
Изкушения (6)

Пета глава

Джесика прелетя по стълбите на „Роял Уестминстър“ малко след седем часа, размаха ръце, за да спре минаващото такси, и щом скочи вътре, каза на шофьора адрес си в Челси. В главата й бушуваше буря. Предложението на Робърт Шолц да заеме поста директор на продажбите беше толкова фантастично, толкова невероятно, че дъхът спря. Но, Боже! Тя закри устата си с ръка и за миг затвори очи. Какво ли щеше да каже на Андрю? Как би могла да се втурне у дома и ей така да му сервира: „А между другото аз се изнасям, понеже новата ми работа изисква да живея в хотела!“

Джесика изпъшка безгласно, като си представи реакцията му. От друга страна, тя не можеше да пропусне таз възможност. Такъв шанс се появяваше веднъж на милион, а освен това, ако се откажеше, щеше да даде повод на шовинистичните директори на „Голдинг Груп“ да я соча като типичен пример за момиче, което е можело да направи блестяща кариера, но не е, защото е поставило личния си живот на преден план.

— Да го вземат мътните! — изруга под носа си Джесика, докато таксито се тътреше по „Слоун Стрийт“. Защо животът бе толкова несправедлив? На мъжете не им се налагаше да избират между работата и човека, когото обичат — защо тя да го прави?

Щом влезе в апартамента, чу, че телевизорът в дневната работи. Андрю гледаше някаква телевизионна игра с чаша уиски със сода в ръка. Вечерният вестник лежеше на коляното му.

— Извинявай, че закъснях — приветливо каза тя, опитвайки се да потисне чувството за вина. Събу високите си обувки и се тръшна на дивана до него.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — промърмори той, без да откъсва поглед от екрана.

— Засега не — отвърна Джесика. — Какво искаш за вечеря? — докато произнасяше тези думи, си даде сметка, че ролята на домакиня сама по себе си никога нямаше да й бъде достатъчна. Имаше нужда от стимул, свързан с вълнуваща работа, обичаше живота на бързи обороти, когато всеки ден носеше нови предизвикателства, повишаващи адреналина. Тази мисъл разби и последните останали съмнения: тя трябваше да приеме длъжността, която Робърт Шолц й бе предложил.

Андрю откъсна поглед от екрана.

— Каква е тази домашарска треска? Мислех, че ще бъдеш уморена след голямото събитие в хотела, затова резервирах маса в „Л’Ескарго“.

— О, Андрю! — Джесика бе дълбоко трогната, защото това беше толкова нетипично за него. Обикновено тя готвеше нещо от дълбоко замразените храни или пък той излизаше да купи китайска храна за вкъщи. — Каква чудесна изненада! Обожавам „Л’Ескарго“ — обви с ръка врата му и го целуна по бузата. — Ще можем да отпразнуваме… — подхвана тя, но изведнъж млъкна. Интуицията й подсказа, че това не бе удобен момент за новината. — … да отпразнуваме факта, че ще почивам през целия уикенд — набързо завърши тя.

Андрю взе тънката й ръчичка и я стисна.

— Извинявай за тази сутрин — дрезгаво каза той.

Джесика веднага му отвърна:

— Вината не беше само твоя. Много се бях стегнала. Всичко зависеше от това, днес да мине добре.

Андрю не я попита как е минал денят й. Вместо това започна да й обяснява надълго и нашироко как показал къща за два милиона лири на някакъв арабин, който заявил, че е много малка за всичките му жени и деца.

— Обаче получихме оферта за килера за метли — добави той.

Джесика се ококори:

— Какво значи това „килер за метли“? Не става въпрос за истински килер за метли, нали?

— Съвсем истински килер за метли — отвърна Андрю. — Нали се сещаш за „Хавършам Хаус“, онази кооперация до „Хародс“? Собствениците са преобразували стаята на домоуправителя на втория етаж, където той съхранявал материалите за чистене и прахосмукачката, в една така наречена „лондонска квартира“.

— Майтапиш се! — прихна Джесика, мислейки, че той не говори сериозно.

— Изобщо не се майтапя. Има душ, електрически чайник и диван и го продадохме на цената на едноетажна къща с две спални в Есекс!

— Андрю! — Джесика бе шокирана. — Това е отвратително!

— Също като цените в най-модерните квартали на града, но кой съм аз, че да се оплаквам? Ако искам някой ден да мога да купя имение извън града и да ти осигуря лукса, с който си свикнала, трябва да върша престъпления, докато все още мога. Колкото и да не ти се вярва, винаги се намира някой будала, който да плаща!

Джесика извърна поглед и се пресегна да вдигне обувките си от пода.

— Отивам да се преоблека — тихо каза тя и се измъкна от стаята.

Когато се озова сама в спалнята си, облицована преди три години с материя от колекцията на Лаура Ашли, чувството й за вина се усили. Тя планираше един съвсем нов живот, който не включваше Андрю, и това я накара да се почувства като предателка. А най-лошото бе, че нямаше кураж да му го каже веднага. В мига, в който Робърт Шолц бе разкрил пред нея едно бляскаво бъдеще, толкова фантастично, че направо не бе за вярване, тя бе взела решение какво да прави. Всъщност изобщо не беше въпрос на избор. Единствено трябваше да избере кога да му съобщи.

Когато пристигнаха в ресторант „Л’Ескарго“ в сърцето на Сохо, той бе пълен както обикновено и докато чакаха да се освободи масата им, двамата пиха по един аперитив, на бара. Андрю продължаваше да говори за къщите, които присъстваха в каталозите им, за настоящия бум на недвижими имоти, който вървеше все нагоре, в една безкрайна на вид спирала. Една средно голяма къща в Лондон кече струваше колкото обширно имение извън града.

— Това е най-добрата инвестиция на света — гордо заяви той. — Акциите и дяловете са несигурни, дори златото и среброто падат от време на време, обаче тухлата и хоросанът са вечни.

— Да, Андрю — търпеливо каза Джесика. Очите й непрекъснато шареха из слабо осветения бар и ресторанта. — Някой трябва да разчисти мръсните чаши от масата — с раздразнение добави тя. — Мразя, когато не разчистват веднага. Да поискаме ли менюто? Можем да изберем и да поръчаме, докато чакаме. Някой трябваше да се сети да ни го донесе.

Андрю я погледна с усмивка, прикриваща раздразнението му.

— Съкровище, не можеш ли поне за малко да се откъснеш от работата? Какво те интересува как се управлява този ресторант, важното е вечерята да е вкусна.

Джесика се смути. Не съзнаваше, че все още се държеше като управител.

— Съжалявам, Андрю. Станало ми е навик наистина. В ресторантите и в хотелите всичко ми прави впечатление, вече ми е втора природа постоянно да следя всичко, да се грижа персоналът да върши всичко както трябва.

— Е, сигурен съм, че тукашният управител няма нужда от твоята помощ, за да дърпа конците — тонът му беше закачлив, дори шеговит, но Джесика разбра какво искаше да каже. Беше излязла с него и трябваше да се отпусне и да обръща най-голямо внимание на него.

— Прав си, това е ужасен навик! — сгълча се тя обезоръжена. — Не бива да забравям: тук съм, за да се разтоваря и да си изкарам добре! — думите й прозвучаха като лозунг.

Андрю я погледна с любов.

— При тези цени, съкровище, нямаш избор. Не се притеснявай, Джес, когато заживеем извън града, бързо ще се отървеш от този навик. Знаеш ли, мислех си… — и той продължи с описание на къщата, в която си представяше, че ще живеят, като подчерта необходимостта от градина, „за да играят децата в нея“.

Джесика не каза нищо. Седеше загледана в плуващия в чашата й с джин и тоник резен лимон, защото не бе в състояние да погледне Андрю в очите и да му каже, че до три седмици ще се пренесе да живее в „Роял Уестминстър“, че ще работи за светлото си бъдеще.

Обхваната от чувството, че го предава, тя го остави да бъбри, като отпиваше от чашата си. Прииска й се въобще да не й бяха предлагали проклетата работа. Трябваше да му каже, но как би могла да провали вечерта, когато той беше толкова мил и щедър и си мислеше, че й създава великолепно настроение? Андрю никога нямаше да разбере — нито сега, нито когато и да било — че тя имаше нужда да следва амбициите си, да изпълни желанието си да постигне нещо в живота, което не й даваше миг покой.

— Какво ще правиш ти, ако живеем извън града? — най-накрая попита Джесика, защото й се стори, че за тази страна на мащабните си планове той не бе мислил.

Андрю се ухили.

— Ще бъда господарят на имението фермер аристократ! Местният благородник! — пошегува се той.

Когато Андрю спря да се смее, тя каза:

— Предполагам, че ще си останеш агент, но вместо с лондонски имоти ще търгуваш с имоти в провинцията.

— Точно така си го представям и аз, а пък ти ще работиш в странноприемницата „Гуус енд Гандър“ вместо „Голдинг Груп“ — духовито допълни той.

Джесика се насили да се усмихне, но по-скоро й стана неприятно от шегичката му. Това още веднъж показа примитивните му разбирания: той щеше да продължи кариерата си, докато тя щеше да си намери каква да е работа дори долнопробна. Никога преди не си бе давала сметка колко много означаваше за нея работата й в хотела. Ако не реализираше потенциала си изцяло, тя никога нямаш да си прости.

Вечерята мина под напрежение, тъй като Джесика се опитваше да насочва разговора към най-общи приказки, и за пръв път между двамата зейна пропаст. Но когато се върнаха на „Полтънс Скуеър“, Андрю я положи в леглото и я люби така сладко и нежно, сякаш искаше да изтрие следите от грубото и егоистично отношение, което бе проявил към нея сутринта. Сякаш безмълвно даваше знак, че разбира сложния й характер, макар тя да знаеше, че не е така. Андрю изобщо не я разбираше. Беше като всички мъже: мислеше, че неговата работа е по-важна от тази, на която и да е жена; убеден бе, че отживелите ценности, върху които майка му се бе изградила като човек, са правилните. Тя беше толкова уморена, че всичко я болеше, и копнееше да се гушне и да заспи, но Андрю я любеше така нежно, че сърце не й даде да му признае как се чувства. „Аз наистина го обичам — каза си тя и се отпусна в прегръдките му, — но ще го обичам по-малко, ако не следвам собствения си път.“ И това действително беше така.

На следващата сутрин се събуди премръзнала и скована. Юрганът беше от страната на Андрю. През пердетата се процеждаше сивкавата светлина на зората. Навън чуруликаше утринният хор на лондонските птички, които със звънките си песни почти съперничеха на селските си братовчеди. Джесика се измъкна тихо от леглото. Знаеше, че трябва да отиде в „Роял Уестминстър“ и да се потопи в атмосферата му, преди Андрю да се събуди и снощната й решителност да се изпари. Не беше готова да му каже истината, но и не можеше да понесе да го лъже още дълго.

След като се облече в тъмносиня рокля и обу високи обувки, тя си сложи лек грим, среса си косата и я остави пусната. После излезе безшумно от апартамента. Щеше да почака със закуската, докато стигне до хотела, но там щеше да се поглези и да си поръча пълното меню: грейпфрут, яйца с бекон, кроасани, препечена филия и сладко, кафе с литри — изобщо всичко, каквото се полага. Не всеки ден можеше да си угажда така и тя реши, че това ще бъде наградата й, задето пристига на работа два часа преди всички, но дълбоко в себе си съзнаваше, че това ще бъде „ядене за успокоение“, защото беше притеснена.

Когато пристигна, целият хотел спеше — завесите бяха спуснати, светлините — приглушени, но тя знаеше, че зад кулисите дневната работа вече е започнала. Повечето хора от персонала, състоящ се от триста души, бяха пристигнали, камериерките вече носеха бельото и хавлиите от пералното помещение, затоплено от парата и изпълнено със сладката миризма на колата, на задния вход вече кипеше работа — продуктите за деня, поръчани от главния готвач, сигурно бяха доставени. Очакваше се риба от северната част на Атлантическия океан, която се проверяваше по очите дали е прясна. Ако бяха хлътнали, рибата щеше да бъде върната, както всичко несъвършено. Щяха да пристигнат личи^[1] от Китай и череши от Калифорния, гъби оноки от Япония и зряло авокадо от Испания. Като същински рог на изобилието от висококачествени световни продукти кухнята щеше да се изпълни с най-екзотични плодове и зеленчуци, които въображението можеше да си представи. Трюфелите пристигаха от мосю Пебе, царя на трюфелите във Франция, а шоколадените изделия — от фабрика „Годива“. Младата сладка царевица от Тайланд и миниатюрните банани от Ямайка се разопаковаха и проверяваха за грамаж и качество, най-крехкото телешко от Еършър, Шотландия, и най-сочното агнешко от Нова Зеландия се складираха в огромните фризери. В обилни количества пристигаха омари и охлюви, еленско и месо от токачки, зрели кайсии и ситни диви ягоди и въздухът натежаваше от смесените миризми.

Скоро щяха да започнат да пристигат чистачите, сервитьорите и аранжорите на цветя и лека-полека хотелът щеше да се пробуди за новия ден. Не след дълго таблите със закуската, допълнени с букет цветя в малка кристална вазичка и сутрешния вестник, щяха да бъдат занесени по стаите на гостите. На рецепцията щяха да се посрещат и изпращат гости и с напредването на деня масите в ресторанта щяха да бъдат приготвени за обяд, баровете щяха да се презаредят и долу, в избата, барманът щеше да провери складовата си наличност от 250 хиляди бутилки различни червени вина и 80 хиляди бутилки отбрани бели вина, чийто брой бе по-малък, тъй като на хотелите не им се налага да инвестират в бели вина толкова, колкото в червени.

Джесика се запъти към офиса си и внезапно я обзе чувство на гордост от хотела. Определението му като „истинско великолепие“ и репутацията му на най-добър хотел в Лондон не бяха преувеличени. От мраморното фоайе до басейна на последния етаж всичко вървеше като по вода и това се дължеше на факта, че всички работеха задружно, с една-единствена цел: да посрещат клиентите като скъпи гости и да ги правят щастливи.

В десет часа имаше чувството, че е свършила работа за цял ден — толкова благоприятно се оказа ранното й идване. Когато телефонът иззвъня, отдавна бе набрала скорост.

— Отдел „Продажби“ — рязко каза тя.

— Ти ли си, Джесика? — попита колеблив глас.

— Мади! Колко хубаво, че се обаждаш. Как си?

— Чудесно! Звучеше толкова заплашително, че не можах да те позная.

Джесика се усмихна.

— Извинявай, но очаквах служебен разговор. Е, какво става? Ще идваш ли в Лондон?

— В началото на другата седмица летя за Щатите, защото не мога да направя нищо повече, преди да оценят имота, което може да отнеме няколко месеца, а и вече много ми домъчня за вкъщи.

— Домъчняло ти е за скъпия възлюбен? — закачи я Джесика. — Не знам. Вие, старите семейни двойки, сте по-зле от онези, които идват при нас да помърсуват през уикенда!

— Все едно нищо не си казала, госпожице Маккан — заяви Маделин, преструвайки се на засегната. — Щях да ви каня с Андрю да дойдете за последния ми уикенд тук, защото умирам да ви видя, но сега вече не съм сигурна, че го заслужавате!

— Мади! Чудовище такова! С удоволствие ще дойдем!

Колко по-лесно щеше да бъде, мислеше си Джесика, когато след няколко минути затвори телефона, да каже на Андрю за новата си работа, докато са на гости на Маделин.

 

 

— Ще направя списък на нещата, които искам да бъдат транспортирани до Щатите впоследствие — каза Маделин на Хънтър. — Ще можеш ли да извадиш всички сребърни вещи, за да ги разгледам?

— С удоволствие, госпожо — отговори той. Радваше се от факта, че в къщата се разпореждаше млада господарка, дори и само за няколко дни. Не само той, но и останалият персонал изпитваше огромна благодарност за решението й да ги задържи в имението, въпреки че до продажбата на къщата можеше да мине цяла година. — В килера ли да ги подредя, госпожо? Доста неща са, съхраняваме ги в подземния трезор.

— Чудесно — Маделин се усмихна на иконома. Надяваше се, че новите собственици, които и да бъдат те, ще пожелаят да го преназначат. Хънтър й беше много полезен, откакто бе пристигнала: той я свърза с адвоката, с погребалната агенция, погрижи се за доста неща от погребалната церемония на сър Джордж, и тя му беше много благодарна. За Дженкинс не беше съвсем сигурна. След срещата им два дни по-рано той сякаш я отбягваше, оставяше отрязаните цветя за къщата на кухненската маса и бързо-бързо се скриваше в градината, преди тя да успее да му каже нещо. Маделин реши повече да не го насилва да говори за Камила. В края на краищата не друг, а Джейк трябваше да й каже какво се е случило, ето защо тя възнамеряваше да се погрижи за това, още щом пристигне в Ню Йорк.

Междувременно, въоръжена с бележник и молив, започна да описва вещите в къщата, отбелязвайки си какво ще продаде заедно с имота и какво ще вземе със себе си у дома. Голяма част от мебелите трябваше да останат тук; бяха прекалено тежки и масивни за техния апартамент и нямаше да си паснат с лекия съвременен интериор. Някои от по-дребните неща обаче щяха да свършат идеална работа за вилата им на Ойстър Бей. Картините бяха отделен въпрос. Тях със сигурност щеше да ги вземе всичките. Повечето бяха от шестнадесети век и представляваха портрети на прадедите й от фамилията Дарлимпъл; образите на тях бяха сковани и студени и въобще не приличаха на собствените й работи, но платната имаха огромна стойност както във финансов, така и в исторически план. Докато прецизно ги описваше, тя разпозна оригинал на Гейнсбъро, два на Лели, един на Джошуа Рейнолдс, както и една — безценна графика на Айниго Джоунс. Колекцията на дядо й, пресметна тя, сигурно бе на стойност повече от осем милиона долара. Към списъка бяха прибавени персийски килими, няколко изящни порцеланови съда от Дрезден и един красив метален свещник. С това за преглеждане остана само една стая в къщата: приемната. От кончината на дядо си Маделин успешно избягваше да влиза в стаята със стотиците очи, но все още потръпваше при мисълта за нея. Инцидентът я бе разтърсил толкова дълбоко, че всяка нощ в съня й се появяваше майка й и тя отново виждаше как към нея се приближават насмешливите й очи.

— Хънтър — каза тя, опитвайки се гласът й да прозвучи леко и безгрижно, — би ли ми отворил приемната?

— Да, госпожо. Ще я използвате ли, когато дойдат гостите за уикенда? — попита той, молейки се да бъде така.

Маделин си даде вид, че това за нея е най-обикновен стая, една от многото в къщата, и няма особено значение.

— Точно така. Дръпни всички завеси и отвори капаците, за да се проветри добре. Сложи и цветя. Ще огледа мебелите и картините утре.

— Добре, госпожо — Хънтър се оттегли с радостен блясък в очите, сякаш нямаше търпение уикендът да дойде.

Същата вечер, след като хапна лека вечеря в библиотеката, Маделин реши да прегледа книгите — всичките в украсени със злато кожени подвързии, — които запълваха рафтовете от пода до тавана, подредени в стройни редици. Сигурно бяха поне четири хиляди, изчисли тя, постави махагоновата стълба и се покатери, за да започне с най-горните рафтове. Поглади с ръка обложките на произведенията на сър Уолтър Скот, Чарлз Дикенс и Джейн Остин, всичките — първи издания. На долния рафт имаше книги по история, а до тях — илюстрована поредица за диви животни. Маделин продължаваше своето изследване, като записваше заглавията на книгите, които щяха да представляват особен интерес за Карл. Тя бе попаднала на истинска съкровищница на литературата. Никога през живота си не бе виждала библиотека с толкова много ценни или увлекателни заглавия. Протегна се и извади един от сборниците с поезия на Милтън. Той беше любимият й поет, затова реши да вземе този том със себе си в Щатите, въпреки нареждането на господин Маркс да не взима нищо от къщата, преди да й бъде направена оценка. „Кой ли ще забележи липсата на тази малка книжка“ — помисли си тя и я пъхна под мишница.

Тъкмо започна да размества книгите, за да закрие празното място, когато забеляза една черна книга, стара и оръфана, мушната отзад. Когато я извади и издуха дебелия слой прах от нея, забеляза, че нито на гръбчето, нито на корицата има заглавие. Започна да я разлиства и осъзна, че е писана на ръка, ту с мастило, ту с молив. Маделин слезе от стълбата и седна на дивана. Когато тупна кориците, за да отърси паяжините, се вдигна облак прах, който я накара да кихне. По всичко личеше, че книгата стоеше скрита зад другите от години.

Отвори на първа страница: почеркът беше едър, закръглен и труден за разчитане. Сигурно това бе дневник, въпреки че никъде нямаше дати или нещо, което да показва деня, месеца или поне годината. Погледът й бе привлечен от първия ред на един абзац: „Тази вечер се срещнахме в плевнята, където по-рано имаше кръстопът: Кралят на мрака. Властелинът на властелините, витаеше около нас.“

Почувствала внезапно безпокойство, Маделин прегледа отгоре-отгоре още няколко страници, разчитайки само откъслечни думи: „Езически ритуал — дух на пъкъла — сдружаване със Сатаната“.

Следваше смразяващ пасаж, написан с червено мастило: „… покрит с мазнина и опръскан с кръвта на заека, духът влезе в тялото ми…“

Маделин несъзнателно хвърли настрана книгата по посока на камината. Тя тупна до решетката. Човекът, който бе написал този дневник, явно се бе занимавал с вещерство и черна магия — а тя изпитваше страх от тези неща. Много от съучениците й в училище се увличаха от окултното и взаимно се плашеха до смърт с истории за забиване на игли във восъчни кукли с цел причиняване на зло на набелязана жертва или пък за способностите си да омагьосват хора, като вземат кичур от косата им или тяхна снимка. Когато веднъж учителят им ги завари около дъската за спиритически сеанси и узна за силния им интерес към злодеянията, той не толкова се ядоса, колкото започна да ги предупреждава. Маделин никога нямаше да забрави думите му, че да се играе със света на духовете, е много опасно: „Ако наберете грешен номер, винаги можете да затворите — обясни им той. — Но ако се свържете с лукав или зъл дух, прекъсване няма. Свързани сте с него завинаги.“

Маделин погледна дяволската книжка до камината. Полазиха я тръпки. Не искаше дори да я докосва — толкова силно бе суеверието й. Запита се дали дядо й е знаел, че тя е стояла там, пъхната зад стиховете на Милтън. Какво щеше да прави с нея? — питаше се тя. Не можеше да я остави там, захвърлена с такава ярост, че се бе разтворила. Хънтър щеше да се зачуди какво ли е правила Маделин. Стана от дивана и си каза, че се държи глупаво. Какво щеше да й направи една най-обикновена книга? Нямаше намерение да я чете или да се остави съдържанието да й повлияе, но ако беше толкова стара, колкото изглеждаше, би могла да представлява интерес за местното историческо наследство. Наведе се, взе книгата и я постави на една от страничните масички.

Следващият ден беше петък. След закуска Маделин отиде в кухнята, за да обсъди с готвача менюто за почивните дни. Джесика и Андрю щяха да пристигнат късно и тя искаше да им предложи за вечеря по-лека храна. Хънтър тъкмо беше приключил с подреждането на среброто в килера.

— О, небеса, нямах представа, че са толкова много! — възкликна Маделин пред колекцията от лъскави предмети, покриващи голямата маса в стаичката, както и един страничен шкаф.

— Много от тези неща са от епохата на крал Джордж, госпожо — обясни Хънтър. — Има и няколко солници с изящна изработка от тази на кралица Ана. Този поднос например е едва от викторианската епоха, но е много красив, нали? — той взе един огромен сребърен поднос за чай с гравирани бръшлянови листа и с фамилния герб на Дарлимпъл в средата.

— Много е хубав — потвърди тя. — Откъде дядо се е сдобил с всичко това? Тук има достатъчно съдове за вечерен прием в Белия дом!

Хънтър се усмихна.

— Едно време, докато лейди Дарлимпъл беше още жива, сър Джордж даваше доста приеми. Бих казал, госпожо, че голяма част от това сребро е в семейството от няколко поколения. Тези свещници са според мен особено красиви — той посочи четири еднакви пет раменни свещника, високи около шестдесет сантиметра, украсени с херувимчета и гирлянди от листа и гроздове, чиито рамена бяха с формата на лозови ластари.

— Изключителни са. Боже мой, съпругът ми ще полудее, когато види всичко това — той обожава среброто — Маделин продължи да разглежда съкровищницата. Имаше чинии за масло с форма на раковини, кани за кафе и чай с пищна украса, малки канички за сметана и захарници с орнаменти от тъмносиньо стъкло. Сервизът от чинии за предястия блестеше на слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца и се плъзваха по повърхността им. В този момент, досущ като фокусник, показващ любимия си номер, Хънтър разви една кърпа от зелено сукно. Вътре имаше десетки лъснати вилици и лъжици.

— Нямам думи! — възкликна Маделин. — Никога през живота си не съм виждала толкова сребро на едно място. Най-добре е да го прибереш в сейфа, Хънтър. Не съм сигурна, че е застраховано.

— Пак ще го заключа там, госпожо. Гостната между другото е вече готова, искате ли да я ползвате сега?

— Благодаря ти, Хънтър — Маделин тръгна по коридора към фоайето и тъкмо влизаше през вратата на библиотеката, когато забеляза някакво движение — покрай камината премина сянка и изчезна, френските прозорци бяха широко отворени и тя, обезпокоена за сигурността на дома при наличието на цялото това сребро, се втурна в стаята, за да види кой е. Огледа се наоколо, но помещението беше празно. Единствено се помръдваха пердетата, разлюлени от внезапния порив на вятъра, духнал над ливадата и нахлул през отворените прозорци. Не видя нищо нередно, но въпреки това бе убедена, че в стаята е влизал някой. Сви рамене, затвори прозорците и се отправи към гостната.

Хънтър явно доста се бе постарал — завесите бяха дръпнати, дървените капаци бяха отворени, оставяйки свежия утринен въздух да влиза свободно, и в стаята се носеше лавандулов мирис на препарат за полиране на мебели и на цъфнали рози. Маделин застана в средата и вдиша дълбоко в очакване на някаква реакция на тялото си, проверявайки атмосферата, тъй както плувецът проверява температурата на водата. Погледът й се плъзна от виещите се рози върху тъкания килим, по брокатената тапицерия на столовете и канапетата и накрая се вдигна към черния роял в ъгъла. Когато очите й попаднаха върху снимките в рамки, с които бе отрупан, тя впи немигащ поглед в лицето на Камила, предизвиквайки подигравателните очи и красивото лице да я уплашат. Внезапно загуби интерес, тъй като не почувства нищо. Пред нея стоеше просто една от множеството сложени в сребърни рамки черно-бели снимки на женско лице, гледащо през рамо право в обектива, с изваяни черти, прями очи и уста, застинала в полуусмивка.

Маделин въздъхна облекчено и едновременно с това се почувства като глупачка. Цялата обстановка караше въображението й да я подвежда, бе започнала да си въобразява фантастични неща. Усмихна се леко на себе си и започна да оглежда останалите снимки. Току вземаше някой от дребните предмети на изкуството, пръснати наоколо, преценявайки стаята като цяло. Всъщност тя беше доста красива и в нея нямаше нищо зловещо. Най-вероятно шокът от колапса на дядо й още първата вечер, придружен от изтощението и цялата неизвестност, й бяха създали усещането, че къщата е обитавана от зли сили, мислеше си тя. От друга страна, снимките бяха повече, отколкото би понесъл, чийто и да било вкус: стаята бе претъпкана с тях. Като реши да прибере повечето от тях в скрина от времето на кралица Ана, изправен до стената, тя ги събра по две, по три внимателно, за да не повреди рамките им. Постепенно стаята започна да изглежда все по-просторна и проветрива. Огледалото над камината отразяваше пастелните сини, розови и златисти цветове, хармониращи напълно с багрите на килима.

Останаха само няколко снимки за прибиране. Маделин се приближи към масата до прозореца. Посегна към най-голямата, със златна рамка, и я взе. Миг по-късно нададе вик, все едно нещо я ужили, и снимката падна с трясък на пода — стъклото се разлетя на хиляди парченца, които се забиха в килима като ситни искрящи стрелички. Лицето на Камила гледаше право в нея отдолу и за миг Маделин почувства, че ще припадне. Хънтър се втурна в стаята.

— Госпожо, наред ли е всичко? Чух трясък… о, скъпа, надявам се, че не сте се порязали!

Маделин погледна автоматично към ръцете си, макар да знаеше, че не се е порязала. После се отдалечи от прозореца. От осъзнаването на факта й се виеше свят и гърлото й бе пресъхнало.

— Не, не съм се порязала… Би ли разчистил тази бъркотия, ако обичаш? — на пресекулки каза тя и изтича навън, като едва се държеше на разтрепераните си крака.

Защото как би могла да каже на Хънтър, че в написаното на ръка посвещение върху снимката: „На татко с любов, Камила“ тя позна почерка от дневника, който бе открила предишната вечер!

 

 

Джесика и Андрю пристигнаха привечер с такси от Оукхемптън, понеже Джесика не била сигурна кой влак трябва да хванат.

Маделин излезе да ги посрещне на вратата. Прибрала бе с панделка черната си коса, а обичайните й бели панталони се открояваха в кадифено пурпурния сумрак, който бързо обхващаше притихналата околност.

— Радвам се да ви видя и двамата — радостно възкликна Маделин, докато влизаха.

— Скучно ли ти е в провинцията, скъпа? — попита Джесика.

— Скучно — не. Но че не ми останаха нерви — да — отговори Маделин. — Както и да е, влезте да пийнем по нещо, а за това ще говорим по-късно.

— Чудесна къща си наследила — отбеляза Андрю, щом се настаниха в библиотеката, където Хънтър бе сервирал студен бюфет за вечеря, с прясно уловени омари и салата. — Наистина ли искаш да я продадеш.

Тя кимна.

— Определено да. Нищо вече не може да ме накара да живея тук.

Джесика, която изглеждаше леко уморена и бледа, я погледна учудено:

— Откри ли как е починала майка ти? Тук ли е станало, в тази къща ли?

— Не знам, обаче открих с какво се е занимавала, преди да умре — мрачно отговори Маделин.

Андрю повдигна вежди и я погледна въпросително. Джесика се приведе напред, за да не пропусне нито думичка.

— Защо, с какво се е занимавала? — попита тя.

— С черна магия.

— Какво?! О, за Бога, Мади!… — възкликна Джесика.

— Не се шегувам — със сериозен тон каза Маделин. После им разказа случилото се, включително и това, което дядо й бе казал, преди да умре. — Когато днес разбрах, че дневникът с преживявания е бил на майка ми… да си призная, направо откачих! Още откакто бях ученичка… о, Божичко, Джес, сега разбирам защо татко не е искал да зная нищо, когато съм била малка.

— И ти си убедена, че тя е била вещица и се е занимавала с подобни неща? — попита Джесика, ококорила сините си очи. — Мислех, че това се е случвало през Средновековието! Сигурно бъркаш нещо!

— Не бъркам, заклевам се. Спомням си думите на дядо, че тя се отклонила от правилния път, а Джейк не я разбирал…

— Естествено, че няма да я разбере — глухо каза Андрю. — Момичета, не ми казвайте, че наистина вярвате в тези неща.

— Аз твърдо вярвам — натърти Джесика.

— Аз също — присъедини се Маделин. — Знам от статиите и книгите, които четяхме като ученици, че силата на злото е една от най-могъщите.

Андрю облегна глава назад в креслото, протегна напред краката си и смехът му изпълни стаята.

— Не мога да повярвам! — изкиска се той. — Интелигентни млади жени като вас, образовани момичета с кариера… За Бога, кажете ми, че се шегувате! Не е възможно да вярвате на тези небивалици!

Джесика и Маделин му се усмихнаха снизходително.

— В Америка сборищата на вещици се разпространяват все повече — каза Маделин. — Нищо смешно няма.

— Черната магия се разпространява и у нас — добави Джесика. — Но не мога да допусна, че майка ти е била въвлечена в…

— Добре — разумно предложи Андрю. — Искате ли да разгледаме дневника?

— Това е най-странното, той изчезна — каза Маделин.

— Как така изчезна! — възкликна Джесика.

Андрю изсумтя, но не каза нищо. Маделин го погледна, молейки се той да приеме положението на сериозно.

— Снощи го оставих на ей онази масичка. Сигурна съм, че сутринта, когато влизах, тук имаше някой, но после огледах стаята и тя беше празна. Малко по-късно през деня дойдох за него, но по някакъв магически начин той бе изчезнал. Сигурна съм, че го е взел човекът, който беше тук тази сутрин — Маделин посочи масичката, на която го бе оставила.

Джесика се вгледа в масичката до единия от страничните прозорци, сякаш очакваше да намери някакъв отговор.

— Значи всеки, който е минавал покрай прозореца отвън, на градината, е можел да го забележи? — предположи тя.

— А, ето една бъдеща Агата Кристи — пошегува се Андрю.

— О, я млъкни! — каза Джесика. — Просто се опитвам да намеря разумно обяснение. Имаш ли някаква представа кой може да го е взел, Мади?

— Според мен е Дженкинс. Работи като градинар тук от четиридесет години и съм убедена, че знае всичко. И още нещо ще ви кажа: той със сигурност не иска да открия нищо. Направо онемя, когато понечих да го разпитам за майка ми.

— Това е абсолютно интригуващо! — изписка Джесика, забравила за умората. — Трябва непременно да изровиш цялата истина.

По-късно, след вечерята и няколкото чаши вино, Маделин ги заведе в гостната. Джесика помоли да види някои от снимките на Камила. Докато Андрю продължаваше да им се присмива незлобливо, Джесика жадно изучаваше снимките, а Маделин се стремеше да ги отбягва, затова си намери работа — прегледа отново малките сребърни кутийки за енфие и дрънкулките, пръснати наоколо. Единственото й желание бе да се прибере вкъщи при Карл и да се върне към нормалния си живот.

— Хайде да си лягаме — най-накрая каза тя.

— Идеално за мен — иронично се усмихна Андрю. Обърна се към Джесика и я шляпна закачливо по дупето. — Няма ли да се качваш по стълбите… или ще долетиш с метлата си?

 

 

Дъждът заваля призори и забули околността, която изглеждаше студена и неприветлива под надвисналите сиви облаци. Джесика се събуди от силното плющене върху прозорците на спалнята. Докато лежеше, заслушана в дъжда, тя обмисляше какво ще каже на Андрю, Стомахът й се сви, защото знаеше, че той ще побеснее. „Защо ли не му казах през седмицата, сега всичко щеше да е приключило! — разкая се тя, извръщайки се към спящия до нея мъж. Винаги се изненадваше от това, колко млад изглеждаше, когато спеше, почти като момченце — с гладко и спокойно лице, с леко извита в ъгълчетата уста. — Ще му стане болно“ — мислеше си тя.

За миг през ума й мина да отхвърли предложението нае Робърт Шолц. Представи си как двамата с Андрю продължават постарому, радват се на приятния живот в малкия си лондонски апартамент — сутрин тръгват за работа, прибират се вечер, сигурни в чувствата си един към друг, уверени в бъдещето си. Картината бе розова, изпълнена със спокойствие и сигурност. „Точно тук е проблемът — помисли си тя и седна в леглото. — Прекалено много спокойствие и сигурност.“

Дъждът продължаваше да трополи по терасата под прозореца. Тихите стенания на дърветата се усилиха. Джесика осъзна, че това не й стигаше, не и когато виждаше пред себе си шанс да се издигне до върха на кариерата си, да се радва на властта и удовлетворението, което бъдещето й предлагаше. След десет години, може би. Тогава щеше да бъде само на тридесет и пет и все още щеше да има време да се омъжи и да създаде семейство. Но сега беше рано за това. Твърде рано.

Тя отново легна, взела окончателно решение. Повече не можеше да отлага — трябваше да каже на Андрю.

Към десет часа дъждът вече бе преминал в непрогледен порой, който барабанеше по первазите на къщата, превръщайки ливадите в подгизнали килими и образувайки кални потоци по алеите.

Седяха в библиотеката. Маделин и Джесика си приказваха, а Андрю се бе излегнал в креслото и четеше „Дейли Телеграф“. От време на време вдигаше поглед и надничаше през прозореца, сякаш се надяваше, че по някакво чудо бурята ще утихне.

— Няма голяма вероятност да излезем на разходка при такова време — безучастно каза той.

Джесика тутакси погледна към него, прекъсвайки изречението си по средата. Нещо в безутешния му тон накара сърцето й да се разтупти и отново й напомни какво има да върши.

— О, Андрю! — каза тя, все едно току-що се бе сетила. — Откога се каня да ти кажа… Преди няколко дни Робърт Шолц, нали се сещаш — президентът на „Голдинг Груп“, пристигна от Щатите. И знаеш ли какво? Предложи ми длъжността директор по продажбите — тя стисна здраво ръце, за да спре треперенето им. — Това е една чудесна възможност, която естествено означава и повече пари, и е страхотно постижение за мен! Това е един от най-високите постове в хотела! — усещаше, че говори несвързано, че думите й се застъпват.

Андрю свали вестника с доволно изражение на лицето си.

— Браво, Джеси! — тихо каза той.

— Поздравления! Защо не каза по-рано? — въодушеви се Маделин. — Знам, че се надяваше да те повишат до този пост, но не стана ли доста по-бързо, отколкото очакваше?

— Така е, но човекът, който го заема в момента, ще се мести в един от другите ни хотели в Хонконг. Засега е само неофициално, но мисля, че до една седмица трябва да го обявят, а междувременно никой от „Роял Уестминстър“ не знае за това. Ще бъде доста шокиращо за Дик Фаулър, с когото работя, но такъв е животът, нали? — Джесика ръкомахаше усилено и златните й гривни дрънчаха. Седеше изправена, подвила под себе си крака в неизменните обувки с високи токчета, и тесните джинси подчертаваха лекото потрепване на тялото й.

Андрю я наблюдаваше с лениво одобрение.

— И кога ще поемеш новата работа, скъпа?

Джесика обърна поглед към него. Личицето й изведнъж се стегна, в очите й блеснаха решителни пламъчета.

— След около три седмици, доколкото разбрах. Има само една досадна подробност, която няма да те зарадва особено… — тя се засмя нервно, накъсано и напрегнато. — Искат да живея в хотела. Това е политика на корпорацията… всички служители на ръководни постове трябва да са на работното си място двадесет и четири часа в денонощието.

Настъпи гробна тишина. Маделин я наруши първа:

— Да живееш там? Искаш да кажеш, в хотела?

— Точно така. Ще ми дадат стая, най-вероятно на последния етаж. Няма да е нито луксозна, нито голяма, но и без това няма да има значение, защото ще я използвам само да спя в нея — отговори Джесика. Сега, след като вече бе споделила пред Андрю, тя усещаше как смелостта и увереността й се възвръщат.

— Благодаря ти много, че се посъветва с мен, преди да приемеш! — ядосано каза той.

Джесика поруменя.

— Но как бих могла да пропусна такъв шанс! — настъпателно каза тя. — Стига, Андрю, това не е краят на света. Ще имам почивни дни, уикенди от време на време. Това не променя нищо между нас.

— О, така ли мислиш? — язвително попита той. — Е, аз пък мисля, че променя всичко — и без да каже нищо повече, стана, захвърли вестника на земята и излезе от стаята. След малко двете чуха, че се тресна външната врата.

— Не може да излезе в този дъжд… нали? Джесика се втурна и погледна през прозореца. — Още вали като из ведро! Ама че глупак! Ще пукне от настинка!

— Не можеш да го обвиняваш, Джесика — вразуми я Маделин. — Сигурно е било голям шок за него. Не предполагаше ли, че ще се разстрои? Божичко, Карл би ме убил, ако му съобщя, че занапред възнамерявам да спя в ателието, за да не прекъсвам работата си.

— Това е различно, ти си омъжена! — проплака Джесика и се тръшна на канапето. — Знаех, че на Андрю няма да му е приятно. Изпитвах ужас от мисълта, че трябва да му го кажа, но, Мади, това си е моят живот! Питам те: как бих могла да отхвърля такава възможност? — избърса ядосано очи с опакото на дланта си. Гласът й премина в плач. — Това няма да промени отношенията ни.

Маделин я погледна с тихо недоумение.

— Разбира се, че ще ги промени, Джеси, скъпа. Кога ще се виждате с Андрю? Вечер, от време на време, и понякога в събота и неделя? След три години съвместен живот с теб на него му е много трудно да си представи, че ще се изнесеш.

— Ще се местя от Челси в „Хайд Парк Корнър“, а не на другия край на света, за Бога! — гласът на Джесика премина в креслив писък. — Мислех, че поне ти ще ме разбереш, Мади! Точно затова изчаках да кажа на Андрю през този уикенд, защото бях сигурна, че ще ме подкрепиш!

Маделин поклати глава.

— Съжалявам, Джесика. Този път съм на негова страна.

 

 

До края на уикенда атмосферата беше напрегната. Дъждът продължи да се излива като плътна завеса, а къщата сякаш се изпълваше от хладната влага, която се просмукваше до кости. Принудени да изкарат повечето време вътре, те четяха, гледаха телевизия и водеха сковани разговори. Джесика вече се молеше да дойде неделя вечерта, когато щяха да тръгнат за Лондон — студеният гняв на Андрю започваше да я смазва. Тя, която никога не питаеше задълго лоши чувства, грейваше и се освежаваше само няколко минути след кавгите, не можеше да проумее защо той не успява да направи същото. Накрая Андрю предложи да хванат по-ранен влак.

— Много ми е мъчно, но при това неприятно време сте прави да бързате — с разбиране каза Маделин. — Бих се върнала с вас в Лондон, ако имах възможност, но трябва утре да се видя за последен път с адвоката, господин Маркс, преди да хвана самолета във вторник.

Когато се качиха в таксито, което чакаше, за да ги закара до гарата, Джесика се протегна и обви ръце около врата на Маделин.

— Ще мине цяла вечност, преди да се видим отново! — изхленчи тя. — Пожелай ми успех в новата работа, Мади.

— Разбира се, че ти желая успех — сърдечно отвърна Маделин. — Животът си е твой, миличка, и дано нещата да се подредят добре за теб.

— Благодаря. — Джесика се опита да задържи напиращите сълзи.

Маделин целуна Андрю по бузата.

— Довиждане, Андрю, и благодаря за оценката на къщата. Когато реша да я продавам, нали ще се погрижиш за това?

— Разбира се, Мади, скъпа — Андрю я погледна с обич. — Грижи се за себе си и не позволявай тази история с майка ти да те разстройва. Всичко все пак е минало.

— Знам.

— И поздрави Карл.

— Да, предай поздрави и една голяма целувка от мен на Карл — вметна и Джесика, показала глава през прозореца.

— Непременно. Довиждане — Маделин остана за миг загледана в отдалечаващото се такси. Гумите хвърляха кални пръски. После се прибра и започна да събира багажа.

 

 

В девет часа на следващата сутрин пристигна господин Маркс. Оръфана бежова мушама, с два номера по-голяма, предпазваше тъмния му костюм от ситния ръмеж, който бе заместил проливния дъжд. Мигащите му очички напомняха на Маделин за къртица, която току-що излиза от тъмното и се обърква на светло. Тя го покани в библиотеката и му предложи кафе. Той изглеждаше леко развълнуван.

— Появи се лека спънка — каза адвокатът и отпи от кафето си, — която ще забави удостоверението ви за наследствено право. Така че трябва да ми дадете по-подробна информация.

— Какво по-точно? Какво искате да знаете, господин Маркс?

— Ами проблемът, госпожо Дилейни — той направи пауза и я погледна в очите, като не спираше да мига, — е, че все още не можем да открием никаква следа от смъртния акт на майка ви.