Уна-Мери Паркър
Изкушения (5)

Четвърта глава

С вбесяващо постоянство стенният часовник на дядо й отмерваше времето в коридора. Тихото му тиктакане ехтеше гръмко в притихналата стара къща. Маделин седеше неспокойно на един от резбованите столове до входната врата и чакаше с усилваща се тревога. Докторът се бавеше в библиотеката при сър Джордж сякаш цяла вечност и нетърпението й нарастваше с всяко дразнещо тиктакане на часовника.

В мрачния разкош около нея полираната якобинска мебел хвърляше дебели сенки, осветена единствено от месинговия фенер, окачен на ниския таван. Измъчвана от безпокойство, Маделин стана и отвори една от двукрилите врати, които водеха към вътрешността на къщата. Когато посегна към ключа за осветлението, бе посрещната от мрак и миризма на застояло и пред погледа й се разкри трапезария, обзаведена отново с тежка мебел. Макар и безупречно чиста, в нея витаеше музейна атмосфера. Маделин почти очакваше да види табелки, посочващи годината на изработка на дъбовите маси и столове.

Тя се обърна, затвори вратата след себе си и прекоси коридора, за да види какво има зад другата врата. Отново я посрещна непрогледен мрак, но когато напипа електрическия ключ, с изненада откри окъпана в топла розова светлина стая, която приличаше на привлекателна градинска беседка сред иначе строгата къща. Декорирана в бледорозово, синьо и кремаво, с покрити с брокат стени, лека френска мебел и пъстроцветен ръчно тъкан килим, това беше една чисто женска стая, която Маделин прие, че е била приемна на баба й.

Запленена от меките краски под краката си, тя се наведе, за да разгледа отблизо огромните кичести рози, изтъкани от най-бледо розово до наситен кармин. На небесносиния фон техните кремави стебла, преплетени с листа в нежно зелено, се виеха и промушваха между бежовите спирали на панделки, които придържаха розите в хлабав букет, сред който надничаха цветчета тинтява, избродирани с лилава коприна. Маделин беше толкова погълната от проследяването на мотивите, че спря и се изправи чак когато стигна средата на стаята. Внезапно се стресна и обходи помещението с поглед, в който се четеше нарастващ ужас. Всяка повърхност — от малките еднокраки масички с позлатени ръбове до концертния роял, от великолепната мраморна полица на камината до скрина — бе покрита със снимки в рамки на красива млада жена с руси коси и присмехулен поглед.

Маделин премигна. По гърба я полази хлад. Лицето й бе познато, но тя не знаеше чие е. В него имаше нещо особено близко и въпреки това то бе непознато и чуждо. А очите, стотиците очи я наблюдаваха, където и да отидеше, докосвайки някаква далечна струна от детските й спомени.

Внезапно обхваната от страх, тя усети, че й се завива свят. Претрупаната с мебели и художествени предмети стая, непроветрена и студена, сякаш оживя чрез лицето на Камила, защото Маделин позна, че това е тя. Вцепенена, тя стоеше върху пъстроцветните тъкани рози, неспособна да се отскубне от безмълвния поглед на тази жена, която беше нейна майка, и в гърлото й заседна безгласен отчаян вик. Розите се завъртяха под краката й. Камила, в стотиците си пози и рамки, започна сякаш да настъпва към нея, да я притиска, да я задушава, да я предизвиква с насмешливите си очи…

„Майка ти се забърка в нещо ужасно…“ Думите бучаха в главата й. Усещането й за опасност беше толкова истинско в момента, толкова враждебни изглеждаха всичките тези лица, които се трупаха, люлееха, притискаха я и кръжаха около нея с подигравателните си очи, че тя избяга, препъвайки се, запушила с ръка устата си, за да не извика.

Когато се опомни, беше във фоайето. Сърцето й биеше толкова силно, че почти й прилоша. Какво беше това? Чувстваше се така, сякаш някой я бе нападнал физически — ужасът й бе толкова истински, че тя мислеше само как да се измъкне. „О, Карл, как искам да си тук — прошепна тя на себе си. — Не разбирам какво става и ме е страх!“

— Добре ли сте, госпожо?

Маделин се стресна и видя Хънтър, който я наблюдаваше с безпокойство.

— Нищо ми няма — отговори тя и в следващия момент се почувства глупаво. — Просто разглеждах. Ъъъ… май никоя от тези стаи не се ползва кой знае колко.

— При хубаво време сър Джордж често стои в дневната — отговори той, посочвайки стаята, от която тя току-що бе излязла, — но трапезарията вече изобщо не се използва. Да ни донеса ли нещо за пиене, докато чакате доктора?

— Кафе, ако обичате — каза тя.

Доктор Търлоу излезе от библиотеката след няколко минути. Беше сериозен.

Маделин го погледна въпросително с примряло сърце, тъй като вече знаеше какво ще й съобщи.

— Защо не седнете? Изглеждате пребледняла — каза й лекарят. Той седна на един резбован стол и заговори внимателно. Бръчките около уморените му очи му придаваха напрегнат вид. — Опасявам се, че е преживял сърдечен удар. Все още е в безсъзнание и аз се обадих за линейка от телефона в библиотеката. Колкото по-скоро постъпи в болница, толкова по-добре, но преди да направим всички изследвания, не можем да кажем какви са пораженията върху мозъка — обясни той.

Маделин се стегна, за да зададе обичайния въпрос:

— Ще се възстанови ли?

Той се усмихна със съчувствие.

— Прекалено рано е да се каже и освен това нека не забравяме, че той е прехвърлил осемдесетте. Но всичко необходимо ще бъде направено за него. Научих, че сте пристигнали едва днес, госпожо… ъъъ…

— Дилейни. Да, дядо ме помоли да дойда. Живея в Ню Йорк.

Доктор Търлоу кимна.

— Да, разбирам. Е, аз не познавам много добре сър Джордж. Негов личен лекар съм едва от година и досега съм го посещавал само веднъж, за една лека ангина.

Маделин изпрати носилката със сър Джордж до линейката. Докторът й предложи да изчака в къщата, тъй като засега нямаше как да помогне.

— Ще ви държа в течение — обеща той.

— Смятате ли, че ще дойде в съзнание? — с надежда попита тя.

Можем само да се надяваме.

След минута бялата линейка потегли с проблясващ син буркан на покрива и Маделин бавно се отправи към стаята си. Невъзможно й беше да заспи. Събитията от последните няколко часа, последвали полета от Щатите, я бяха изтощили както емоционално, така и физически. Тя се пъхна в леглото и изключи лампата, но картините започнаха живо да изникват в съзнанието й и дълбоко да я тревожат. Най-вече бе озадачена от преживяването си в дневната на долния етаж. Сякаш бе усетила физически някакво докосване… но от какво? Нямаше нищо страшно в една стая, пълна със снимки. Може би изтощението, съчетано с шока от удара на дядо й, бе накарало въображението й да си прави шеги с нея? Като художник, разбира се, тя обръщаше много повече внимание на човешките лица и по-конкретно на очите им, затова вероятно срещата с десетките снимки на майка й й се бе отразила по-тежко, отколкото осъзнаваше?

Тя включи лампата, взе книгата си и започна да чете. Сега не беше удобен момент да пуска въображението си на воля.

На следващата сутрин докторът пристигна в имението „Милтън“, за да информира лично Маделин.

— Трябва да ви съобщя, че дядо ви почина в ранните часове тази сутрин — внимателно каза той. — Направили са всичко, което им е било по силите, но той е изкарал масиран сърдечен удар.

Маделин бе пронизана от дълбоко съжаление, макар че донякъде бе подготвена за лошите новини. Старецът изглеждаше толкова крехък предишната вечер, като изключим трескавия поглед в очите му. А нали я беше повикал, защото „времето изтича“. По всичко личеше, че той е предчувствал наближаващия край, и това обясняваше отчаяната му надежда да я види.

— Благодаря ви за всичко — каза тя.

— Съжалявам, направих всичко, което ми беше по силите.

Когато той си тръгна, Маделин отиде в кухненските помещения, за да съобщи на прислугата, че сър Джордж е починал. Хънтър и останалите хора от домакинството приеха новината твърдо, но Дженкинс се разплака. Сълзите се затъркаляха бавно по съсухрените му бузи.

— Искам да знаете, че макар дядо ми да е починал, ще се погрижа за вас. Бих искала всички да останете тук, докато ви кажа, а веднага щом мога, ще ви уведомя какво става — каза Маделин, за да повдигне духа им. Може би сър Джордж бе оставил всичко на нея, може би не беше, каквото и да се окажеше, тя не искаше прислугата да се притеснява за следващата си заплата.

— Благодарим ви, госпожо — каза Хънтър от името на всички. — Това е много мило от ваша страна. Вие също ли ще останете?

— Със сигурност, докато, мине погребението — отвърна Маделин.

 

 

Когато Маделин се обади малко по-късно същия ден, Карл беше в офиса на Джейк.

— Здравей, съкровище — поздрави той. — Как е там?

— Дядо почина рано тази сутрин — беше нейният отговор.

— Божичко! Не е ли малко неочаквано? Какво стана?

Джейк наостри слух.

— Какво има?

Карл му обясни накратко.

— … така че като цяло беше болезнено — казваше Маделин.

— Тя добре ли е? — попита Джейк. — Дай да говоря с нея — той грабна слушалката от ръката на Карл. — Маделин? Какво става? Наред ли е всичко с теб?

— Аз съм добре, татко. Само ми е мъчно, че дядо почина, преди да имам възможност да го опозная и преди да успее да ми каже всичко. Ще трябва ти да ми разкажеш защо…

— Надявам се, че веднага ще се прибереш у дома? — прекъсна я Джейк.

— Как бих могла? Предстои погребението, а и други неща, за които трябва да се погрижа. Чуй ме, трябва да ми кажеш какво се е случило. Дядо каза, че майка ми е била въвлечена в нещо ужасно… което за малко не довело до смъртта ми! Тъкмо щеше да ми каже, и…

— Той беше изкуфял, Маделин. Представяше си разни неща и затова не исках да ходиш при него — бързо я прекъсна Джейк.

— Не беше изкуфял! — възмути се Маделин. — Сигурна съм в това. Каза, че има нещо, което трябва да знам, защото, когато той умре… няма да има от кого да го науча! Не може да не знаеш какво е имал предвид. Твърдеше, че е трябвало да ми кажеш още преди години. Хайде, за Бога, не съм дете.

— Маделин, дядо ти загуби разсъдъка си, когато майка ти почина.

— Тогава ти защо ми каза, че ще се забъркам в нещо, с което няма да мога да се справя, ако отида при него? — предизвика го тя.

— Поради същата тази причина! Исках да те предпазя от побърканите настроения на един дъртак — троснато отвърна той.

— Татко… — Джейк долови колебанието в гласа й. — Татко, ще разбера какво се е случило с майка ми, ако ще това да е последното нещо, което правя в живота си. Може ли отново да говоря с Карл, ако обичаш?

Джейк му подаде слушалката с огромно облекчение. След смъртта на стария Джордж Дарлимпъл шансовете Маделин да открие нещо бяха нищожни. Естествено оставаха местните хора, но той се съмняваше, че те ще проговорят. Те също бяха живели в страх и желаеха миналото да бъде забравено.

Същата вечер Карл остана до късно в офиса си, понеже имаше да свърши куп неща, а освен това много не му се нравеше идеята да се прибере в празния апартамент. Маделин каза, че ще остане по-дълго, отколкото бе предполагала, и перспективата да изкара сам следващата седмица и нещо не го радваше. Какво правеше, когато беше ерген? Вече не помнеше. Излизал бе с момичета естествено, с много момичета, ходили бяха на кино или на ресторант, предположи той, понякога с приятели организираха купони или просто се събираха, пиеха и бъбреха по цяла нощ. Но най-често той се озоваваше в леглото с настоящата си приятелка.

Обръщайки поглед назад, Карл трудно намери връзката между безгрижния младеж, който навремето беше, и отговорния банкер, в който се бе превърнал, и за части от мига се запита как ли щеше да се чувства, ако отново подхванеше напълно естественото навремето хедонистично преследване на удоволствията.

Кимбърли работеше в съседния кабинет и той разсеяно се запита какво ли обича да прави вечер. „Привлекателно момиче като нея със сигурност има бурен личен живот“ — помисли си Карл. Погълнат от работата си, забрави за нея, докато не я чу отново да влиза в кабинета му.

— Изхвърчаш ли? — небрежно я попита Карл.

Кимбърли държеше малка чиния в ръцете си. Постави и пред него като дете, което поднася подарък.

— Чудех се дали ще опитате тортата за рождения ми ден? — каза тя. Парче шоколадова торта изпълваше чинията, която Кимбърли постави на бюрото пред него. — Момичетата от отдела ми я поднесоха на обяд — добави тя. Върху пръста й бе полепнала сметана и Кимбърли я облиза внимателно, като котка.

— Рожден ден ли имаш? — Карл се почувства небрежен. Трябваше да знае, трябваше да й приготви малък, но подходящ подарък и поздравителна картичка. Джейк винаги поднасяше подаръци на секретарките си за рождените им дни и Коледа.

Кимбърли се изкиска.

— Да, но кой иска всички да знаят, че става с една година по-стар!

Карл гледаше тортата, чудейки се как да избегне холестерола, без да нарани чувствата й.

— Ще ходиш ли на някое хубаво местенце тази вечер?

— Не. Прибирам се вкъщи — небрежно отвърна тя.

— Аха, семейно тържество. Много приятно — Карл стана с мисълта, че ако Кимбърли си тръгне сега, той ще може да изхвърли тортата в кошчето, без тя да подозира нищо.

— Живея сама — директно каза Кимбърли. — Мислех да погледам телевизия и да си легна рано.

— На рождения си ден? — удивено я погледна Карл.

— Щях да излизам с приятели, обаче единият се разболя и всичко пропадна — Кимбърли му се усмихваше и по лицето й нямаше и следа от самосъжаление.

Карл се почувства неудобно. Не стига дето не бе разбрал, че днес е рожденият й ден и не й бе купил подарък, ами сега тя му казваше, че ще бъде сама.

— Хайде поне да те черпя едно питие? — бързо предложи той.

— Не, наистина няма значение — настоя тя, все така усмихната.

На Карл му хрумна блестяща идея. Отиде до вградения хладилник в ъгъла на офиса си, където винаги държеше отбрани алкохолни и безалкохолни напитки за важните си клиенти, и извади бутилка „Мойе е Шандон“. Беше леденостудено.

— Нали обичаш шампанско — попита той, но това прозвуча по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. Изведнъж му стана много приятно да си намери извинение, за да пийне и да си побъбри с някого. Така щеше по-леко да се справи със самотата си, а и часовете щяха да минат по-бързо. Той наля от бутилката в две чаши с форма на лале и й подаде едната.

— Да ти е честит рожденият ден — каза Карл и вдигна чашата си. — И да посрещаш още много такива дни!

Дали не си въобразяваше, че Кимбърли стана по-малко сервилна, че не беше изцяло отзивчивата малка секретарка в този момент, а една по-самоуверена жена? Седеше на стола, предназначен за клиентите му, кръстосала дългите си крака, отметнала назад глава в очакване, следейки го със сивите си очи с лениво любопитство.

— Благодаря — каза тя. — Много мило от ваша страна.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб — отговори Карл и изведнъж забеляза, че цепката между гърдите й прилича на долина — процеп между две снежни преспи. С мъка откъсна поглед от нея и се запъти обратно към мястото си зад бюрото. — Надявам се, че си щастлива в банката — каза той. — Радвам се, когато всички наши служители са щастливи — не можа да се сети какво друго да каже. Дори и на него думите му прозвучаха изтъркано и банално.

— Разбира се, аз обичам работата си — Кимбърли кимна уверено. — Винаги съм искала да работя в банка, още от малка.

Карл я разпита за семейството й и му направи впечатление, че тя говореше с неохота за него. Разговорът им беше накъсан и вървеше мудно, затова той отново напълни чашите. Двамата с Кимбърли имаха толкова малко общи неща вън от службата, че прокарването на мост помежду им чрез разговор се оказа много по-трудно, отколкото бе предполагал. Може би сбърка, че й предложи питие след края на работното време. Сега, когато се беше свечерило, офисът стана някак уютен и интимен в тази почти утихнала сграда, където единствено охраната патрулираше по коридорите. Долу, на „Уолстрийт“, вечерното оживление бе преминало, тротоарите пустееха под бледолилавото небе. За миг той изпита чувството, че двамата с Кимбърли са единствените живи хора.

— Хайде, пийни още малко — каза Карл и напълни догоре чашите, за да наруши неловкото мълчание. Обикновено не пиеше много, но тази вечер му се бе отворила глътка. В края на краищата нито вкъщи щеше да го очаква Маделин, нито имаше някакви ангажименти. Той разполагаше с времето си и виното започваше да му действа — чувстваше се с приповдигнато настроение. Реши да отвори втора бутилка.

— Съпругата ви в момента е в Европа, нали? — попита Кимбърли и промени позата си на стола така, че роклята й се повдигна и разкри още по-добре бедрата й.

Карл погледна краката й и с изненада откри, че започва да се възбужда.

— Точно така, и днес разбрах, че щяла да остане поне до края на седмицата — обясни той, долавяйки през тихото бучене в ушите си нотка на съжаление в гласа си.

— Значи сега сте шапка на тояга — отбеляза Кимбърли. Гледаше го предизвикателно право в очите. — Какво ще правите, докато сте сам?

Карл веднага разбра какво имаше предвид тя и внезапно почувствал се неудобно, извърна поглед.

— Не знам — засмя се неловко и отпи от чашата си. Отдавна момиче не беше му предлагало и донякъде поласкан, донякъде шокиран, той стана от стола си и отиде до прозореца. Никога нямаше да се забърка с човек от банката, а пък трябваше да мисли и за Маделин, разсъждаваше той. Никога не й беше изневерявал и двамата имаха прекрасно полово общуване.

Усети допира на ръка върху гърба си и като се обърна рязко, видя Кимбърли точно до рамото си.

— Няма никому да навреди. Кой ще разбере? — прошепна тя и Карл долови аромата, идващ от косите й, който ставаше неудържим и възбуждащ с приближаването й.

— Не, Кимбърли — дочу той собствения си глас, но друг вътре в него го питаше: „Кой ще разбере? Какво ще навреди?“ Вече бе изцяло под въздействието на шампанското и имаше чувството, че може да направи всичко; да наруши правилата, без да го хванат, да престъпи нормата и да избяга от последствията! Можеше да направи каквото поиска, без да отговаря пред никого. — Не, Кимбърли! — гласът му умоляваше, но тя се притискаше към него като котка и се търкаше в тялото му. „Защо изобщо се дърпам? — запита се той. — Защо, за Бога, казвам «не»? Разумът ми казва «не», но тялото ми казва «да»… Не мога да ти устоя, Кимбърли. Да, желая те… Да, имам нужда от някого тази вечер.“

Устните на Карл потърсиха нейните и почувстваха, че те са по-меки от очакваното. Тя отвърна на целувката му с приятна нежност, с доверие, присъщо на едно дете. Той обви ръце около нея и я придърпа към себе си. Когато затвори очи и долепи уста до нейната, през ума му мина успокояващата мисъл, че това е момиче, с което нямаше да има неприятности, че може да разчита на нейната дискретност.

Кимбърли се отскубна от хватката му, без да сваля поглед от лицето му, и бавно започна да се съблича. Карл изтича до вратата на кабинета си, надникна в коридора, за да се увери, че наоколо няма никой, и заключи двете врати — на своя офис и на този на Кимбърли. Когато се върна, Кимбърли беше в неговата персонална баня.

— Ще дойдеш ли при мен? — подвикна тя. Той чу, че пусна душа. Смъкна дрехите си с нарастваща дива възбуда и влезе в малката стаичка, тънеща в полумрак. Кимбърли стоеше под водната струя, пуснала червените си коси, които бяха залепнали върху белите й рамене. В ръце държеше сапун, който търкаше между дланите си, докато целите се покриха с пяна. Посегна и придърпа Карл в кръга на струята, като размазваше хлъзгавата пяна върху гърдите му и надолу до слабините. Той стоеше втрещен, вцепенен от нейната магия. Около тях се надигаше пара, сивкава и мека на приглушената светлина. Карл мислеше само за това, че иска този миг, изпълнен с трепетно предчувствие, да трае вечно. — Харесва ли ти така? — прошепна тя толкова тихо, че той едва я чу.

— Кимбърли… — зарови глава в буйните й коси, смучейки бялата кожа на шията й, и прокара ръце по бедрата, подканващо меки на пипане. Ръцете й вече се бяха плъзнали до слабините му — властни и увещаващи, нежни и търпеливи. — Нуждая се от теб. Боже мой, ужасно се нуждая от теб — изпъшка той. — Приеми ме вътре в себе си!

— Скоро — обеща тя, после се изплъзна от ръцете му, мина откъм гърба му, притисна се още по-плътно и започна да го търка с насапунисаните си ръце отпред и отзад.

Карл обърна лицето си нагоре към струята топла вода и му се стори, че се понася към вихрени бързеи, почти се дави, загубил разсъдъка си и изцяло отдаден на сетивната наслада, че тялото му пулсира от най-пронизващото удоволствие, което някога бе изпитвал. Отправяше се на път върху пенливи потоци, върху горещи течения и реки, преливащи от бреговете си. Огромни вълни го подемаха нагоре и напред както пожелаеха, към прилив, чиито течения отнасяха всичко друго, освен екстаза в този миг. Той се обърна, вдигна я на ръце и нахлу в нея. Пронизана, Кимбърли се притисна към него с отметната назад глава. Косите й се смесиха с водните струи като кървави нишки, от бялото й гърло всеки миг щеше да се изтръгне вик. С дива страст, отчаяно като разкъсващи се взаимно животни от праисторически прелъстителен акт, те се сляха в едно. Парата около тях се сгъстяваше, а топлата струя на душа танцуваше върху голите им тела.

 

 

Погребението на сър Джордж се състоя в близката църква „Сейнт Олаф“. Маделин измина с кола краткото разстояние дотам по тесните виещи се улички на Шерстън, придружена от адвоката на дядо си господин Маркс от адвокатската кантора „Спиндъл, Каутс енд Маркс“, и пристигна точно когато сваляха ковчега от катафалката. Пред входа на църквата се бяха събрали на групички хора от селото — предимно жени с пазарски кошници и с пеленачета на ръце. Те стояха и гледаха с почтително мълчание, докато изваждаха ковчега от брястово дърво, на чийто капак лежеше венец от бели цветя, поръчан от Маделин, под траурния звън на църковната камбана. В мига, в който Дженкинс я докара до портите и Маделин слезе от колата, тя осъзна, че вниманието на местните рязко се насочи от ковчега към нея. Десетки хора се обърнаха да зяпат. Устните им не изразяваха нищо, но в очите им искреше едва прикрито любопитство. Дали само така си въобразяваше, или фигурите наистина се скупчиха още по-наблизо, щом тя се приближи? Маделин бе обхваната от неприятното усещане, че се превръща в нещо повече от местна знаменитост. Когато се вгледаше в някои от лицата, отчитайки присъствието им със загатната учтива усмивка, очите им незабавно се извръщаха; хората се раздвижвах; предните редове видимо се отдръпваха назад, като животни, надушили опасността. Тя се обърна към господин Маркс, за да види неговата реакция, но той очевидно не забелязваше нищо нередно и й отвърна с дружелюбна усмивка.

Викарият я посрещна в портика, ръкува се с нея и я поведе по пътеката към пейката на първия ред, където господин Маркс я последва. Прислугата от имението „Милтън“ седна отзад. Хънтър бе скован и достолепен, Дженкинс — с прилежен вид в тъмния си костюм. Органът лееше тържествена мелодия и тя кънтеше в построената през дванадесети век църква. Маделин разпозна хармониите на Бах. Единствената светлина в тази мрачна църква, в която миришеше на застояло и влажно, идваше от тесните средновековни прозорци и двете немощни свещи, мъждукащи пред олтара.

Маделин взе молитвеника си и отново усети, че я наблюдават изпитателно. Обърна се леко, за да види дали някои от местните са влезли в църквата, и забеляза възрастна жена с красиви дрехи и мило, сбръчкано лице, която гледаше към нея. До нея стоеше тъмнокос мъж, малко над тридесетте — той също гледаше в нейната посока.

Възрастната жена се усмихна — чаровна усмивка огря лицето й и бръчиците, плъзнали по бузите й, станаха по-дълбоки. Усмивката на младия мъж беше по-стеснителна, но той наклони приятелски глава, сякаш за да покаже, че също знае коя е тя. Маделин им кимна в отговор, без да има представа кои бяха те.

Службата беше кратка и я последва погребването в църковния двор. Маделин забеляза, че ровът бе изкопан в съседство с гроба на баба й: „Емили, обичната съпруга на Джордж Дарлимпъл и майка на Камила. 1900–1964.“

Огледа се за гроба на майка си.

Едва когато излязоха от църковния двор, отново под погледите на местните хора, останали след поклонението, възрастната жена, чието лице изразяваше съчувствие, се приближи до Маделин с протегната ръка.

— Скъпа моя, надали ме помниш — каза тя. — Името ми е Алис Стюърт… а това е синът ми Филип. Последния път, когато те видях, ти беше на три годинки, но аз пак бих те познала. Още тогава имаше тези големи черни очи и чудесни тъмни коси.

— Приятно ми е да се запознаем. Вие сигурно сте приятелка на дядо — отвърна Маделин и също се усмихна. Тази жена й бе вдъхнала доверие с вида си още в мига, в който се появи пред погледа й, а синът й също изглеждаше доста приятен човек.

— Познавах Джордж повече от петдесет години. Той беше чудесен човек, винаги много мил. Много мил — тя зарея замечтан поглед в далечината, сякаш си спомняше приятни мигове от миналото. След малко отново се обърна към Маделин — светлосините й очи бяха изпълнени с нежност и доброжелателност — и добави: — Разбира се, Камила пък беше най-добрата ми приятелка.

Очите на Маделин се разшириха.

— Вие сте познавали майка ми?

— Естествено, че познавах скъпата ти майчица, играехме заедно като деца. О, какви прекрасни мигове! Дебютирахме във висшето общество в една и съща година и ходехме заедно по баловете. Ах, щастливи времена бяха тогава!

— Много бих искала да се срещнем пак — каза Маделин спонтанно. — Ще остана тук още известно време. Мога ли да ви се обадя? Надявам се да можете да дойдете със сина си на обяд?

— С удоволствие, нали, Филип? — обърна се Алис към сина си, който слушаше с любопитство спомените на майка си.

— Звучи прекрасно — съгласи се той, улавяйки погледа на Маделин.

— Значи се уговорихме. Ще ви се обадя тази вечер. Съжалявам, че не мога да ви поканя в имението още сега, но трябва да говоря с адвоката на дядо — тя посочи господин Маркс, който я очакваше до колата.

— Разбира се, скъпа — каза Алис и я погали по ръката, — а ние ще чакаме да ни се обадиш. Не мога да ти опиша какво удоволствие е за мен да те видя отново след всичките тези години. Момиченцето на Камила! Джордж сигурно много се е гордял с теб! — Алис помаха с бялата си ръкавица и се отдалечи с грациозна походка, Филип се усмихна широко на Маделин.

— Ще се видим скоро — каза той.

 

 

Когато се върна в имението, Хънтър беше подредил масата в библиотеката, както обикновено, и стоеше в готовност да поднесе питиетата. Господин Маркс поиска малко шери, а Маделин — водка и тоник. Изтощена от сутрешните събития, тя искаше да уреди всички въпроси, за да може да реши какво да прави със старата къща, в случай че дядо й, както силно подозираше, я бе завещал на нея.

— Да вземем чашите и да излезем в градината — предложи Маделин. — Денят е прекрасен.

— С удоволствие — съгласи се господин Маркс. Той беше строг на вид човек, над четиридесетте, с оредяваща пясъчножълта коса и бледосини очи, които непрекъснато премигваха. А когато погледнеше към Маделин, започваше да мига още по-учестено. Поразяваше го красотата й, подчертана от семплата черна рокля и също толкова черната й коса. Никога не бе виждал такава като нея. Стиснал куфарчето си, адвокатът я последва. Прекосиха терасата и седнаха на една дървена пейка под клонест кедър. — У мен е завещанието на сър Джордж — нетърпеливо каза той. — Ако искате, да приключим с това сега, преди обяд?

Маделин се усмихна и кимна, съзнаваща какво въздействие оказва върху него. С непрестанно трепкащи като крилата на молци върху прозорец жълтеникави мигли той извади документа от куфарчето си.

— Всъщност то е съвсем недвусмислено, госпожо Дилейни. Сър Джордж го е направил през 1965-а и с изключение на дарението от пет хиляди лири на някой си Уилфред Артър Дженкинс…

— Това е градинарят му — вметна Маделин.

— … с това изключение — продължи господин Маркс — той завещава имението „Милтън“ с цялото му съдържание, земи, движимо имущество, добитък, акции и дялове и т.н. на единственото си дете Камила-Мери Шиърман, по баща Дарлимпъл, живееща на адрес: „Бийкмън Плейс“ № 1027, Ню Йорк Сити.

Маделин подскочи, щом чу да се споменава името на майка й, все едно е жива. Без да забележи изненадата й, господин Маркс продължи:

— „В случай че Камила-Мери Шиърман се спомине преди мен, нейната дъщеря, Маделин-Елизабет Шиърман при навършване на двадесет и една години следва да наследи имота ми в цялост.“

— Това съм аз — излишно каза Маделин. — Майка ми почина, когато бях още дете.

Господин Маркс повдигна вежди и отпи малка глътка от шерито си. Погребението, присъствието на тази красива млада жена и жегата в градината му дойдоха много, почувства се неуравновесен и прекалено емоционален.

— В такъв случай вие сте единствената наследница, госпожо Дилейни — с разтреперан глас каза той. — Не знаех, че майка ви е починала, но аз работя във фирмата само от осем години и доколкото знам, през това време не сме имали работа със сър Джордж. Очевидно не е виждал смисъл да прави ново завещание след смъртта на майка ви, тъй като вече сте била осигурена.

— Да, разбирам — замислено каза Маделин. Думите на господин Маркс звучаха логично, но това все пак й се стори странно.

— Тук ли ще живеете? — попита той.

— Съмнявам се. Със съпруга ми живеем в Ню Йорк, където той работи при баща ми. Аз съм художничка, така че за мен няма особено значение къде ще живея, но Карл ще бъде прехвърлен в Англия едва след няколко години, ето защо имам намерение да продам къщата.

Сянка на разочарование помрачи лицето на адвоката.

— Е, ако мога с нещо да ви помогна, обадете ми се. Мога да ви свържа с няколко агенции за недвижими имоти, но нали знаете, че сте с вързани ръце до легализацията на завещанието?

Маделин беше озадачена.

— Каква легализация?

— Това е оценка на имуществото — обясни господин Маркс — и когато бъде извършена, ще трябва да платите данък за прехвърляне въз основа на стойността на имота. Може да мине цяла година, преди да предложите „Милтън“ на пазара.

— Толкова дълго? — Маделин нямаше никакъв опит с подобни дела, но си представяше, че всичко ще бъде уредено в рамките на няколко седмици. — През това време трябва ли да поддържам къщата? — попита тя.

— Така по-лесно ще я продадете, когато се стигне дотам. Запустелите къщи са по-непривлекателни за купувачите — поясни адвокатът. — Разбира се, преди да предприемете нещо, ще бъде необходимо да извадите смъртен акт на покойната си майка, за да докажете основанията си за наследяване.

— Можете ли да направите това вместо мен? — попита Маделин, обхваната от внезапно чувство за безпомощност. През целия й живот други бяха вършили нещата вместо нея и никога не й се беше налагало да мисли за бизнес дела, защото цялата й енергия и интереси бяха насочени към изкуството. Откакто се помнеше, Джейк се грижеше за нея и уреждаше всичко, а през последните години Карл беше поел тези функции. Знаеше как изглежда извлечение от банкова сметка, но не бе сигурна, че през живота си е виждала данъчен формуляр.

Господин Маркс сякаш долови, че тя губи почва под краката си, и се наведе напред с грейнало от отзивчивост лице.

— Ако има нещо, което мога да направя за вас, винаги съм насреща — увлече се той. — Моля ви непременно да ме потърсите, госпожо Дилейни.

— Непременно — отвърна Маделин и се усмихна с облекчение. — През това време може ли да кажа на Дженкинс за наследството му?

— Да, разбира се — каза господин Маркс.

Когато след час той си тръгна, Маделин се върна в градината, за да потърси Дженкинс. Следобедът бе златист и ленив, въздухът беше толкова неподвижен, а тишината — толкова тежка, че неуморното жужене на пчелите, кръжащи над лавандуловите храсти, беше единственият шум, който се чуваше. Маделин се спря да погледне безупречно поддържаните цветни лехи и храсти и около нея се разнесе сладкият мирис на прясно окосена трева. „Ще бъде жалко да продам тази прекрасна стара къща“, помисли си тя, но въпреки това знаеше, че не иска да остава тук.

Дженкинс бе коленичил до една цветна леха и изкореняваше плевелите. Беше сменил изрядния си костюм с обичайните си кафяви брезентни панталони и разкопчана на врата риза.

— Дженкинс — тихо каза Маделин, съзнавайки, че той вероятно преживяваше смъртта на дядо й много по-тежко от всички тях. — Мислех, че трябва да знаеш — сър Джордж ти е оставил пет хиляди лири в завещанието си.

За миг Дженкинс спря да плеви, забил поглед в плодородната кафява земя, и се изчерви.

— Благодаря ви, госпожо — най-накрая проговори той. Маделин остана да го гледа още известно време, питайки се как да подхване разговор за майка си.

— Работиш тук от много години, нали Дженкинс? — попита тя, почувствала внезапна напрегнатост.

— Така си е — бавно отговори Дженкинс.

— Предполагам, че пред очите ти са ставали много промени, права ли съм? — в клоните на дърветата прошумоля, ветрец и тя вдигна ръка, за да прибере развяващите се пред лицето й черни къдрици.

— Не, госпожо. Тук нищо не се променя — грубите му мазолести ръце теглеха един упорит корен на глухарче.

— Но ти трябва да помниш майка ми? — логично предположи Маделин. — В крайна сметка работиш тук вече четиридесет години, а аз, разбираш ли, изобщо не си я спомням и ми е приятно да се срещам с хора, които са я познавали — тя се опитваше да говори с небрежен тон, сякаш това нямаше кой знае какво значение за нея, но сърцето й биеше все по-силно в гърдите, водено от усещането за приближаването до истината.

— Познавах я — измънка неохотно Дженкинс.

— Каква беше тя? Разкажи ми за нея.

Гласът на Дженкинс беше равен и категоричен:

— Няма нищо за казване.

Маделин се слиса от неговата враждебност.

— Но сър Джордж искаше да ми разкаже за нея, затова ме помоли да дойда от Америка! — възкликна тя. — Какво се е случило с нея, Дженкинс? Ти си бил тук по онова време — трябва да знаеш! — в гласа й се прокрадна нотка на отчаяние.

Старият градинар се изправи на крака и дълго търка пръстта от дебелите си пръсти. Едва след това погледна Маделин. Очите му бяха непроницаеми, а устните — сурово стиснати.

— Някои неща не бива да се закачат — каза той, рязко се обърна и тръгна в посока на зеленчуковата градина.

Беше я отрязал окончателно. Широките, масивни очертания на отдалечаващата се фигура бяха толкова заплашителни, че тя замръзна и не бе в състояние да хукне подире му. В този миг я осени мисълта, че загадката около Камила е доста по-заплетена, отколкото бе допускала. Много по-дълбока бе от отказа на Джейк да говори за нея, много по-дълбока от една обичайна фамилна вражда. Случило се беше нещо, което сър Джордж искаше тя да знае, и каквото и да бе то, Маделин бе убедена, че Дженкинс по някакъв начин е замесен.