Уна-Мери Паркър
Изкушения (3)

Втора глава

Ъгълът на „Спрингс Стрийт“ и „Уест Бродуей“ в Сохо беше задръстен от лимузини. Те спираха пред галерия „Мидас“ и изсипваха на тротоара елита на нюйоркското общество, който пристигаше масово за първата самостоятелна изложба на Маделин Дилейни. Проблясваха фотографски светкавици. Репортерка от „Ежедневно дамско облекло“ настървено записваше кой чии дрехи носи, а вестникарите обръщаха внимание на това, кой кого ескортира, като твърде често забелязваха известни топмодели, хванали под ръка отрупани с бижута жени на средна възраст. В огромната бяла зала хората от тълпата вече нетърпеливо се бутаха, в стремежа си да видят и да бъдат видени и само между другото да разгледат портретите в експозицията „Известни лица“. В тази атмосфера, натежала от миризмата на парфюм, примесен с аромата на висящите украси от бял люляк, сервитьорите сновяха напред-назад, сякаш не ходеха, а се плъзгаха над пода, понесли табли с шампанско и плата с малки щипки от омари на скара.

Маделин стоеше до входа. Роклята й, с цвят на тъмен аметист, подчертаваше буйната й черна коса и сърцевидното й лице. Тя се усмихваше за поздрав на всички и се опитваше да прикрие притеснението си. Току поглеждаше към Карл, търсейки неговата подкрепа, и той й отвръщаше с усмивка и с едва доловимо намигване. Баща й също стоеше наблизо и помагаше при представянето на съзвездието от знаменитости, сред които имаше сенатори, финансисти, филмови звезди, както и някои от най-високопоставените членове на пресата. Ромонът от гласове се извиси до трескава размяна на банални поздрави, но после няколко души се спряха пред осветените с прожектори картини, окачени по стените, и постепенно поведението на тълпата започна да се променя. Портретите, брутално неподправени в своята прямота, повече не можеха да останат незабелязани и привлякоха насъбралото се множество с магнетичното си въздействие.

„Има истинска дарба!“ — шушукаха хората с тон, който загатваше как през цялото време са знаели, че тя ще успее, и бяха доволни, че са се оказали прави. Това, отбелязваха те, не беше обикновена изложба от портрети, предназначени да останат в някоя приемна или заседателна зала. „Известни лица“, изобразяваща само мъже, представляваше колекция от пълни с живот етюди, дълбоко проницателни, унищожаващи със замах грижливо поддържания пред обществото имидж, който тези знаменитости бяха създали с толкова много усилия.

— Питам се при кого ли е учила? — поинтересува се една светска дама, която обожаваше да „разкрива“ хората. Тя разгърна лъскавия каталог за пръв път и прочете набързо биографията на Маделин. — Хм! Възпитаничка на Бриърли, а след това явно е учила в Лигата на студентите по изобразително изкуство, преди да отиде в Париж. Виждам, че е извоювала доста награди, дори е участвала със свои картини в няколко големи изложби. Е, според мен е голямо откритие. Чудя се дали рисува и жени?

Приятелката, която надничаше през рамото й, обърна внимание, че водещ критик се е произнесъл за картините й като съдържащи „огромна енергия и жизненост“.

— Голяма находка! — повтори първата. — Трябва да я поканя на следващото си парти. Аз, разбира се, познавам баща й от години.

— Харесвам стила й — изкоментира приятелката й. — Макар че е проницателна до жестокост. Само погледни портрета на Никсън!

Двете подробно изучиха портрета, изпълнен с цветове, които имаха синкав оттенък и бяха дебело напластени с мастихин^[1], разкривайки с безпощадна яснота вътрешните съмнения и слабости, страховете и капризите на този мъж.

— Блестящо, направо блестящо!

Идеята на Джейк Маделин да измисли нещо специфично се оказа добра. Никой преди не беше правил изложба с портрети на известни мъже, а от комерсиална гледна точка това беше гениално хрумване.

Маделин бе търсила въздействие върху зрителите и сега, разхождайки се из претъпканата зала, знаеше, че е успяла. Хората я гледаха с непознат досега респект, тя бе не само дъщерята на богат и именит банкер, наследник на една от най-старите фамилии в Ню Йорк, но и имаше блестящ и могъщ талант. За миг се усъмни дали заслужаваше толкова похвали. Беше се трудила упорито и всеотдайно години наред, но онова, което правеше картините й специални, бе странната химическа реакция, която се получаваше между самата нея и моделите й, и то нямаше нищо общо с използваната техника или знанието. Тя сякаш успяваше да чуе мислите и да долови скритите им емоции, докато нанасяше със замах с четката или мастихина дебел слой умбра, индигово синьо или кармин върху платното, фиксирайки дълбоко скритите черти, тъй както редките пеперуди се приковават с карфица към дъска. Имаше талант, Джейк просто му бе направил добра реклама с усета си на бизнесмен.

В този момент мислите й бяха прекъснати от появата на миньонче с буйна руса коса, облечено в шумоляща черна рокля от тафта, което се устреми към нея през препълнената зала.

— Джесика! — радостно извика тя.

Джесика бурно се хвърли на врата на Маделин.

— О, Мади! Толкова се вълнувам, че сърцето ми ще се пръсне! Скъпа моя, мислех, че никога няма да се добера дотук! Полетът закъсня… можеш ли да повярваш?… А когато пристигнах у вас, ти естествено беше тръгнала и… о, Боже! Ужасно вълнуващо е!

Джесика не спираше дори за да си поеме дъх. Бледият английски тен на лицето й бе поруменял от въодушевление. Сините й очи грееха.

— О, Мади, толкова се гордея с теб! Маделин се засмя и я прегърна.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че си тук. Никога нямаше да ти простя, ако не беше дошла.

В този момент към тях се присъедини Джейк Шиърман и Джесика се метна и на неговия врат.

— Как е моят любимец? — попита тя и огледа красивите черти на лицето му. Той беше нейният идеал за по-възрастен мъж и Джесика често му напомняше това. — Как така изобщо не остаряваш? — попита го тя. — Не мога да ти опиша колко ти завижда баща ми.

С широка усмивка, Джейк се наведе и я целуна по бузата.

— Добре дошла отново в Ню Йорк, скъпа моя. Толкова се радвам, че успя да пристигнеш навреме — разчитахме да бъдеш тук тази вечер. Как беше полетът? Добре ли пътува?

Джесика направи смешна физиономия.

— Ако наричаш „приятен“ един седемчасов полет със самолет, пълен с крещящи деца, направена сякаш от найлон храна и най-отвратителния филм, който някога съм гледала, значи сигурно е бил. Обаче умирам за едно питие!

Джейк направи знак и от навалицата се появи келнер.

Джесика отпи от охладеното шампанско и въздъхна от удоволствие.

— О, наслада! А сега, Мади, искам да ми покажеш всичко. Нямам търпение да видя с какво си се занимавала.

Двете се хванаха под ръка и Маделин поведе приятелката си през тълпата, като посочваше към отделните картини.

— Как ти се струват? — прошепна тя.

Джесика се втренчи в нея с непресторено удивление.

— За Бога, как изобщо си накарала всички тези известни мъже да ти позират? Никога не съм виждала такава колекция от знаменитости.

— Всички искат да разберат точно това — тъмните очи на Маделин заискряха развеселено. — Ще ти издам една тайна: разчитах на суетата им. Писах лично на всеки един, че възнамерявам да организирам голяма изложба в Ню Йорк, наречена „Известни лица“, и че няма да е пълна без техните портрети. Дори предложих да им подаря портретите след това, ако ги харесат.

— И се навиха? — Джесика, която имаше представа от психология покрай дългогодишната си работа в хотелиерския бизнес, остана впечатлена. Ласкателството — например да запомниш нечие име или любимата му напитка — винаги имаше ефект.

Маделин кимна.

— Опитах и друго, което не е съвсем честно, но даде резултат.

— Освен това си предлагала и тялото си!

Двете избухнаха в смях.

— Де да имаха тоя късмет! — засмя се Маделин. — Казах например на Франк Синатра, че Пол Нюмън вече е дал съгласието си да го рисувам, на Ед Кох — че Джордж Буш е потвърдил. Джес, действаше направо като заклинание! В края на краищата деветдесет процента се съгласиха, защото мислеха, че останалите са приели. Според мен просто не можеха да си позволят да не бъдат включени!

— Умницата ми тя! — с одобрение каза Джесика и отново се стрелна напред, миниатюрна въпреки високите си токчета, като възклицаваше пред всяка от картините, грейнали под светлината на прожекторите: — Не мога да повярвам, Мади! Не вярвам на очите си! Позирали са ти Джон Макенроу и Борис Бекер — Божичко, нали е готин! — Калвин Клайн… това се казва красавец… и да не би това да е Джон Феърчайлд, който издава „Дамска мода“? Така си и знаех! И Боб Хоуи, Дъглас Феърбанкс… Мади, кого не си рисувала?

— Принц Чарлз — незабавно отвърна Маделин. — Бих дала всичко, за да нарисувам портрета му.

Джесика кимна разбиращо.

— Човек не може да надвие с тактика британската кралска фамилия, обаче аз май знам как да успееш да го нарисуваш, когато името ти се утвърди в Европа.

— Искаш да кажеш, че знаеш паролата за влизане през портите на Бъкингамския дворец? Обзалагам се, че е невъзможно.

— Не съвсем. Ще трябва да намериш някой военен батальон или колеж, или евентуално някоя лондонска гилдия, която да ти възложи да нарисуваш портрет, за да си го окачат в сградата. След това те се обръщат към личния му секретар в двореца с молба принцът да позира на художник по техен избор. Всъщност цялата кралска фамилия позира няколко пъти в годината за тази цел, така че може да ти се усмихне късметът — замислено добави тя.

— Джесика, ти си невероятна. И ще ходя в Бъкингамския дворец за сеансите? — плесна с ръце Маделин, развълнувана от тази мисъл.

— Или пък в Кенсингтънския дворец, в зависимост от това, коя кралска особа рисуваш. Освен това ще имаш разрешение да ходиш там, когато поискаш, за да рисуваш дрехите или шлейфовете им върху манекен, за да не позират часове наред — вещо обясни Джесика.

Маделин я стисна за лакътя и я погледна настойчиво.

— Джесика, ако някога успееш да го уредиш, ще ти бъда задължена цял живот!

Приятелката й се засмя и в очите й проблеснаха искри.

— Ще видя какво мога да направя… през това време ще може ли да получа още малко шампанско? Изгарям от жажда!

— Разбира се. Ох, така се радвам, че успя да дойдеш на приема. От доста време се познаваме, нали? — двете се бяха преместили в ъгъла на залата, където не бе така препълнено.

— Колко години са това? — попита Джесика, след като отпи с наслада от питието си. — Запознахме се в училище през 1970-а, значи стават… о, Боже, колко съм остаряла! — простена тя.

— Осемнадесет години.

Джесика отправи поглед към небето.

— Спомням си, че отначало не можех да те понасям, защото си мислех, че си една глезла, понеже баща ти е богат и носиш ужасно скъпи дрехи.

— А пък аз си спомням, че те мислех за ужасно задръстена заради английския ти акцент и снобското ти поведение.

Появата на Джейк прекъсна разговора им. Лицето му беше с цвят на тъмен восък. Очите му проблясваха тревожно. Зад него Карл се суетеше нервно, зачервен до ушите.

— Маделин, трябва да говоря с теб — каза баща й с напрегнат тон.

Тя го погледна стреснато и се обърна въпросително към Карл.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Съжалявам, скъпа — той поклати глава от неудобство. — Забравих, че не си го споменала на баща си… просто ми се изплъзна от устата.

Веднага разбра. Явно Карл беше казал на баща й, че тя възнамерява да посети дядо си в Англия.

— Чух, че Джордж Дарлимпъл те е търсил — строго каза Джейк.

Джесика си пое въздух и понечи да каже нещо, но промени намерението си.

— Да, говорихме — спокойно отвърна Маделин. — Какво нередно има в това? В края на краищата той ми е дядо и ме покани да му гостувам. Рано или късно сама щях да ти кажа, но бях много заета с изложбата.

— Няма да ходиш, Маделин! Категорично ти забранявам — отсече Джейк. Скулите му потрепваха. Тя никога не го бе виждала толкова разстроен. Карл пристъпваше от крак на крак, все още пламнал.

— Нека да го обсъдим по-късно — прошепна Маделин, усетила, че хората около тях са замлъкнали и наострят уши да чуят какво става.

Джесика се отдели от групата под претекст, че иска отново да разгледа портретите, а Карл обви ръка около кръста на Маделин.

— Тя вече е голяма, Джейк — разпалено подхвана той. — Щом иска да посети някакъв свой прастар роднина, не виждам защо да…

— Ти не знаеш нищо за това — рязко отсече Джейк. — Обещай ми, че няма да имаш нищо общо с Джордж Дарлимпъл, Маделин.

Маделин започна да се вбесява. Карл изобщо не е трябвало да споменава това пред Джейк без нейно съгласие, но пък на двадесет и шест години тя можеше сама да взима решения, а този път щеше да бъде твърда, независимо какво казваше баща й.

— Какво, по дяволите, не е наред? — говореше толкова тихо, че единствено Джейк и Карл можеха да я чуват, но в тона й прозираше потиснат гняв. — Защо не искаш да ходя? Защо винаги отказваш да говориш за всичко, свързано с майка ми?

Джейк я изгледа продължително с непроницаем поглед.

— Имам си причини — каза най-накрая той. — Моля те, никакви контакти с дядо ти! Ако не ме послушаш, ще се забъркаш в нещо, с което няма да можеш да се справиш.

 

 

На другата сутрин Карл тръгна рано за банката и остави Маделин и Джесика да закусват в обзаведената в ориенталски стил кухня в апартамента им, който имаше изглед към „Сентръл Парк“. Маделин беше избрала да живее от тази страна на „Пето Авеню“, сред къщите с номера около седемдесет, именно заради гледката, ако не виждаше всеки ден естествената свежест на дърветата и тревата, започваше да страда от клаустрофобия. Сега тя наблюдаваше през огромния прозорец пейзажа в цялата му лятна прелест: палитра от зелено с едва доловими оттенъци, трепкащи и танцуващи на утринната светлина, и се запита дали би могла да ги пресъздаде с маслени бои.

— Погледни! — внезапно възкликна Маделин, остави чашата и посочи с пръст.

Джесика, която страдаше от махмурлук, се опули със замътените си очи.

— Какво? Нищо не виждам.

— На стената… нагоре към покрива… виж каква красива катеричка! Толкова са опитомени, казвам ти, ядат направо от ръката ти — Маделин се усмихваше радостно, докато наблюдаваше как катеричката скочи на един клон и се покатери по стъблото на дървото. — О, каква красота е навсякъде! Може би ще се поразходя по-късно. Ако не беше „Сентръл Парк“, нямаше да оцелея тук.

— Мили Боже — немощно измънка Джесика. — Никога не съм очаквала момиче като теб да се държи като селянче. Там е студено и кално, Мади, и разкошните ти обувки ще станат на нищо точно за петнадесет минути! Откъде се появи тази внезапна любов към природата? По-подходящо за теб ми се струваше предверието на Тръмп Тауър.

Маделин поклати глава, смеейки се.

— Сигурно е от годинките. С Карл ходим в Ойстър Бей при всяка възможност, само и само да избягаме от града.

— Е — мрачно заключи Джесика, — мен никога няма да ме накараш да живея в провинцията. Абе, Мади, да ти се намира някой аспирин?

Маделин стана.

— Да, разбира се. Сигурно си изтощена от вчерашния полет.

— Да бе, изтощена! Просто ме мъчи класически махмурлук, така че няма нужда да бъдеш толкова учтива.

Не след дълго Маделин се върна и подаде на Джесика няколко таблетки.

— Ето, вземи. Виж, Джес, исках да те питам още снощи, нали обаче се прибрахме късно от изложбата: какво щеше да казваш, когато баща ми спомена за дядо? Понечи да си отвориш устата, но после се отказа.

— А, да — Джесика изпи таблетките с глътка кафе и се облегна назад в стола си. — Говорих с един мой приятел — журналист в „Ивнинг Стандард“, казва се Питър Торн. Явно знае всичко за семейството ти.

— Е? — Маделин се втренчи въпросително в нея. — Какво ти каза? Какво знае за майка ми и за смъртта й?

— Мога само да предполагам. Явно е имало някакъв скандал преди много години. Каза ми, че е писал материал за случая. Всъщност звучеше доста странно… каза, че трябва да стоиш настрана от фамилията на дядо си…

Маделин седеше, изпънала гръб и с тревога в очите.

— Не си му споменавала за мен, нали? Предупредих те да бъдеш дискретна.

Джесика я прекъсна възмутено:

— Разбира се, че не съм те споменавала… казах, че моя приятелка проявява интерес към фамилия Дарлимпъл, нищо повече. Той намекна за някакви неприятни събития по времето, когато е починала майка ти.

— Какво точно каза? Какви събития? — Маделин се почувства неспокойна. Сякаш нечия студена ръка сграбчи стомаха й.

— Съжалявам, Мади, не зная. Трябваше миналия петък да се срещнем с Питър за обяд, обаче той в последния момент се обади да го отложи, понеже имал да пише материал за участието на „Форд“ в промишлената стачка. Беше обещал да ми разкаже и най-малките „бляскави подробности“, както се изрази. Но ти не се тревожи, ще изкопча от него всичко, когато се прибера.

— Джейк се опитва да скрие нещо от мен, нали? Ох, така искам да не се отнася с мен като с дете! Каквото и да казва, аз ще отида в Девън при дядо.

Джесика си наля още портокалов сок от голямата кристална кана.

— Кога?

Маделин сви рамене и те се очертаха под фината материя на памучния й халат.

— При първа възможност, предполагам. Изложбата е открита, така че колкото по-скоро отида и науча истината, толкова по-добре. В момента имам чувството, че над мен е надвиснал черен облак.

— Защо не пътуваш с моя полет, когато тръгна обратно в понеделник? — предложи Джесика.

Лицето на Маделин грейна.

— Каква чудесна идея! Така ще направя. Мразя да пътувам сама, а освен това ще мога да отседна за няколко дни в твоя хотели нали?

— Защо не? — плесна радостно с ръце Джесика. — Ще се опитам да ти уредя президентския апартамент на специална цена!

— Благодаря ти.

Забравила махмурлука, Джесика скочи на крака.

— Значи се разбрахме. Е, какво ще правиш днес?

Маделин протегна ръце над главата си.

— Сега ще ти кажа какво ще правя. Ще си почина от снощи и ще се поразходя в парка. Предполагам, че няма награди за отговорилите на въпроса, какво ти се прави на теб? — тя погледна многозначително към приятелката си.

— Абсолютно никакви! Да не мислиш, че съм прелетяла хиляди мили само за да те видя, скъпа моя? — закачи я Джесика. — Веднага отпрашвам за магазините на „Бергдорф Гудман“, „Блумингдейл“, „Сак“ — свиваше пръстите си тя, докато ги изреждаше, — „Бонуит Телър“, „Тифани“… и задължително трябва да се отбия в „Хамахър Шемър“ да видя какви нови дрънкулки са получили — тя започна да се кълчи, въодушевена от мисълта, че е пусната на воля с кредитните си карти.

— Имаш по-голяма нужда от мен — прихна Маделин. — Тогава да се видим за обяд, а? В един — „При Илейн“?

— Ти черпиш!

 

 

В един и двадесет Джейк Шиърман се втурна към „Четирите годишни времена“, където сутринта спешно си бе уговорил среща с Пати за обяд. Завари я вече настанена на обичайната им маса. Беше забележително елегантна в костюма си от „Калвин Клайн“, с перлените огърлици около тънката си шия и вечната димяща между пръстите цигара.

Тя се досещаше защо я е повикал Джейк, но искаше да провери колко знае той, преди сама да повдигне въпроса. Поръча си едно сухо мартини и започна да потропва с обутия си в елегантна обувка крак под масата, раздразнена от чакането.

Най-накрая брат й се появи — смутен, забързан и леко задъхан. Целуна я делово по напудрената буза.

— Извинявай, че закъснях, Пати. Задържаха ме, а после движението беше ужасно.

— Загубил, си форма — отбеляза тя неодобрително. Гласът й, дрезгав от прекомерното пушене, звучеше по-хриплив от всякога.

— Намерил се кой да го каже, пушачка като теб! — възропта Джейк. — Отвратителен навик! Да поръчаме ли, или искаш още едно питие?

Между брат и сестра цареше пълно разбирателство. Понякога бяха толкова груби един към друг, че външните хора се стряскаха и мислеха, че се карат. В действителност вече петдесет години те бяха неразделни и ако някой се опиташе да застане между тях, върху него се изливаше общият гняв на Пати и Джейк, които бяха безкомпромисно верни един на друг.

— Разбира се, че искам още едно питие — отвърна Пати, угаси цигарата си и незабавно запали друга. Продължи без предисловия: — Разбрах, че ти и Маделин сте се скарали снощи, след като си тръгнах от изложбата.

Джейк впери поглед в нея.

— Кой ти каза? — щом Пати знаеше, значи половината Ню Йорк бе научил.

Тя сви рамене.

— Носи се слух. За какво е било всичко това?

— Първо да поръчаме.

— Добре, Искам раци с бял сос и зелена салата. Плюс обещаното второ мартини.

— Добре, добре! Звучиш като алкохоличка — Джейк поръча на учтивия сервитьор, който се суетеше зад лакътя му. — И едно „Мондави Шардоне“ от осемдесет и седма, ако обичате — добави той.

— Хайде, Джейк — нетърпеливо каза Пати, — искам да разбера защо ме доведе тук днес.

Джейк въздъхна дълбоко.

— Джордж Дарлимпъл се обадил на Маделин и я поканил на гости в Англия. Аз й забраних, разбира се, но не мисля, че тя ще ми обърне внимание.

Пати изглеждаше умислена.

— Значи все пак е стигнал до нея, така ли? — каза тя сякаш на себе си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джейк.

— Обаждал се е у нас преди десетина дни. Не бях вкъщи, но Малаби приел съобщението му. Джордж искал да научи как може да открие Маделин.

— И Малаби му е казал?

Пати изсумтя:

— Не бъди такъв глупак! Естествено, че Малаби не му е казал, нито пък аз. Обадих се, за да му кажа, че не бих му помогнала, но той отказа да говори с мен, арогантният му стар дявол! Тогава ми хрумна, че сигурно е взел телефона на Маделин от някой друг, но тя не е споменавала нищо, нали? Доколкото разбрах, Карл ти е казал.

Джейк кимна.

— Той ми каза. Очевидно не е трябвало да знам. Снощи малко се сдърпахме с Мади заради това. Тогава й казах, че не трябва да има нищо общо с дядо си.

В гласа на Пати звучеше дълбок сарказъм:

— И, разбира се, тя те послуша! Джейк, вече не можеш да действаш от позицията на строгия баща. Тя е на двадесет и шест. Това не е начинът да я спреш.

— А кой тогава? Мога да разкажа на Карл цялата история, макар че това е последното нещо, което искам да направя, и да го накарам да я откаже от заминаването за Англия. Но според мен от това няма да има никаква полза.

— А и би било голяма грешка да забъркваш и Карл. Защо трябва да понася бремето на една тайна, която не бива никога да разкрива пред съпругата си? — Пати всмукна дълбоко от цигарата си „Марлборо“. — Като се замисля, може пък Джордж Дарлимпъл да не каже нищо на Маделин за майка й. Може би излишно се паникьосваме. Може просто да иска да види внучката си, преди да е станало твърде късно!

— Но защо точно сега? — попита Джейк и прокара ръка по брадата си, сякаш проверяваше дали се е обръснал тази сутрин. — Защо, след като са минали двадесет години, той изведнъж решава да я потърси?

— Погледни на нещата така, Джейк. Джордж също беше в доста неудобно положение по онова време. В края на краищата Камила беше единственото му дете. Защо ще иска отново да разбунва духовете?

Джейк въздъхна тежко.

— Може би имаш право.

При мисълта за Камила тръпки полазиха по гърба му. Почувства се огорчен, че след всичките тези години, през които беше правил невъзможното, за да предпази Маделин, споменът за случилото се отново започва да го преследва. Тогава той беше стигнал ръба на страха и отчаянието. Единствената му утеха бе, че дъщеря му бе твърде малка, за да разбира какво става.

Усетила, че той си припомня подробностите около катастрофалния завършек, Пати постави кокалестата си и отрупана с пръстени ръка върху неговата.

— Престани да мислиш за тези неща, Джейк — заповяда тя, но очите й бяха изпълнени със съчувствие. — Това няма да помогне. Джордж вече трябва да е много стар и според мен просто иска да види Маделин. Не можеш да го обвиняваш за това.

Джейк все още не беше убеден.

— Представи си, че тя започне да разпитва в Шерстън? Селцето е малко — не може да няма хора, които да си спомнят.

— И кое е най-лошото, което може да се случи? — Пати дърпаше гневно от цигарата. — Ако Маделин открие нещо, просто ще трябва да се примири, също както и ти. Не можеш винаги да я пазиш! — гласът й стана язвителен при спомена за миналото.

Джейк мълчеше, увесил глава.

— Разбира се, ти трябваше да се ожениш повторно — продължи сестра му.

— Знаеш, че не можех да го направя.

Пати въздъхна шумно. Очите й заприличаха на черни огнени дупки върху тясното жизнено лице.

— Можеше да намериш начин — настоя тя. — Направи грешка, като позволи миналото да ти отнеме щастието.

— Имал съм много жени — възпротиви се той, но съзнаваше, че в думите на Пати има истина. Случилото се с Камила беше трагично и ужасяващо и го бе потресло дълбоко. Но трябваше ли да му попречи да потърси щастие с друг човек? — Предполагам, че няма да поговориш с Маделин? — подметна колебливо. — Да я убедиш да не ходи в Англия?

— Ти май нямаш никаква представа от психология. Не си ли чувал за забранения плод и тъй нататък? Наистина, Джейк, за възрастен човек с твоето положение понякога си прекалено наивен! Хайде, няма ли да си пиеш виното? — тросна му се тя. — Няма никакъв смисъл да ме каниш в „Четирите годишни времена“, а после да зяпаш в празното пространство и да хабиш хубавото вино.

Джейк се усмихна неохотно.

— Добрата стара Пати! Винаги ми действаш добре.

— Знам си аз! — отвърна му тя, но още щом погледна брат си, изражението й омекна.

 

 

Всяка сутрин екип от служители на „Сентръл Манхатън Бенк“ сортираше пощата, като разпределяше и подразделяше стотиците писма, преди да бъдат доставени на различните отдели: вътрешни текущи сметки, депозитни сметки, задгранични и заемни сметки, молби за нови чекови книжки и разплащателни влогове, както и писма с най-общи възражения или благодарности — всичко това се поставяше в съответните кошове, които се разнасяха по етажите на сградата. Следваше обработката на платежните нареждания и плащанията, заявени от големи компании, както и няколкото стотици задгранични парични преводи.

В девет часа един от служителите беше оставил на бюрото на Карл всички документи, разрешаващи паричните сделки за деня. Обикновено се образуваше висока купчина от „жълти формуляри“, както често ги наричаха, макар че в действителност бяха с цвят на пъпеш. Отпечатани със ситен шрифт, с графи за попълване от клиента, където се посочваше желаната за трансфериране сума, те представляваха милионите долари „крилат капитал“, както се изразяваха в банката, летящ от Америка към всички краища на света.

Карл беше толкова опитен, че само с един бегъл поглед разбра от кого се превеждат парите, в коя задгранична банка трябва да бъдат прехвърлени и кой ще поеме таксите за трансфера и за посредниците, както и каква е сумата. Изискваше се прецизно, старателно преглеждане на детайлите при оценката за състоятелността на клиента да покрие превода, както и пълна дискретност, и Карл откри със задоволство, че новата му секретарка Кимбърли Кабът притежава тези качества. Имаше бърз и остър ум и моментално вникваше в ситуацията, когато той я обясняваше. След като приключеше с пълномощните, Карл всяка сутрин викаше Кимбърли при себе си и я запознаваше поотделно с различните сделки. Понякога „Сентръл Манхатън Бенк“ се използваше като клирингова къща, но най-често към услугите й прибягваха компании, които имаха текущи сметки в нея. Задължение на Кимбърли беше да попълва всички данни от формулярите върху микрофилм, така че в бъдеще, при евентуални възражения, проверката можеше да се направи върху специален екран.

— Искам също така да проверяваш дали компаниите имат достатъчно капитал в кредитните си сметки, за да покрият желаните преводни суми — обясни Карл, още когато Кимбърли започваше работа.

— И когато получа потвърждение, да ви връщам формулярите? — попита тя.

Карл кимна.

— Правилно. Аз ги препращам на президента, господин Шиърман, или на някой от вицепрезидентите, ако него го няма, и след това парите се превеждат чрез компютъра там, където трябва да отидат.

Кимбърли се усмихна самоуверено.

— Да, знам. Когато бях в компютърния отдел, познавах момичето, което отговаряше за преводите. Само президентът и вицепрезидентите знаят кода за задграничните сделки, нали? — по-скоро заяви, отколкото попита тя.

Карл остана впечатлен. Явно това момиче ходеше с широко отворени очи и се опитваше да научи колкото може повече. Хора като нея стигаха далеч в света на банкерството.

— Правилно — потвърди той. — Дори и аз не мога да осъществявам преводи.

— Е, добре че системата е обезопасена — кротко отбеляза тя.

Карл придърпа купчината бланки към себе си и започна бързо и вещо да ги оглежда една по една. След като отметна половин дузина и вкара данните в компютъра на бюрото си, той ги подаде на Кимбърли, която ги отнесе в офиса си, намиращ се в съседство, и започна да записва всеки един върху микрофилм. Те работеха с равно темпо, което от време на време се нарушаваше от някой телефонен разговор, предимно с клиенти, които питаха дали доларът ще пада, или ще се покачва през следващите двадесет и четири часа.

„Напоследък все нямам време да си лъскам кристалната топка! — винаги отговаряше със смях Карл, тъй като на хората от банкерското съсловие бе забранено да дават мнения и прогнози по такива въпроси, за да не би след това даден клиент да ги подведе под отговорност за загубени суми при задгранични сделки. — Колкото вие можете да познаете, толкова мога и аз — продължаваше той. — Ако знаех отговора, щях да бъда богат!“ Това беше обичайният начин, по който се справяше с подобни допитвания, и най-накрая клиентите се успокояваха от очарователното му отношение, макар да не получаваха търсения отговор.

Кимбърли се върна в офиса му за още една партида бланки.

— Когато свърша с тези, ще проверя кредитите на фирмите с банкова сметка при нас.

— Добре. Благодаря — Карл дори не вдигна поглед. За него имаше значение единствено фактът, че Кимбърли правеше каквото й се каже и не му губеше времето с глупави въпроси, както правеха повечето момичета, работили при него. С изключение на Авърил, разбира се, но тя се срещаше веднъж на милион. Младите жени като нея бяха рядкост.

В два часа Кимбърли отново влезе в офиса му.

— Мога ли да ви взема сандвич или нещо друго, господин Дилейни? Сериозно, трябва да хапнете нещо, а мен това въобще няма да ме затрудни.

Карл вдигна поглед от бюрото си, където все още го очакваха куп книжа в резултат на пристигането на обедната поща, и видя, че Кимбърли го наблюдаваше загрижено. Бледосивите й очи бяха напрегнати и Карл за пръв път забеляза красивия тен на кожата й. Буйната й тицианова коса подчертаваше бледозлатистия тен на лицето й, а зелената рокля подсилваше още повече нейната красота.

— Няма нужда — разсеяно отвърна той.

— Спокойно мога да отида до столовата и да ви взема нещо, ако днес нямате време да отидете до директорската трапезария — предложи тя.

Устата на Карл се напълни със слюнка при мисълта за сандвич от ръжено хлебче и осолено телешко.

— Сигурна ли си? Ами ти?

Кимбърли се усмихна и в ярките й сиви очи проблеснаха искри.

— Не съм гладна. Освен това съм на диета. Ще се върна след няколко минути.

— Благодаря ти — Карл я проследи с поглед, докато излезе от кабинета му, и забеляза, че тя има много хубави крака. Преди да се върне към работата си, той разсеяно се запита дали си има постоянен приятел.

След няколко минути Кимбърли се върна, като внимателно крепеше обяда му, сякаш му носеше вълнуващ подарък.

— Взех ви и една ябълка — каза тя и му подаде розовеещия плод. — Нали знаете какво казват хората?

— По една ябълка на ден?… — опита се да отгатне той.

Гласът й стана нисък и мек.

— Ябълка за учителя.

Тя леко се изсмя и се втурна обратно към офиса си. Развеселен, Карл беше готов да се закълне, че тя се бе изчервила.

 

 

— Ще отсъствам само една седмица, Карл — упорстваше Маделин, докато закопчаваше куфара си. — За една седмица не може да се случи кой знае какво.

— По-добре изобщо да не тръгваш — Карл беше унил. — Баща ти вчера пак ме нападна. Даде да се разбере, че е наистина опасно… да ходиш на гости при дядо си. Моля се на Бога да можех да се измъкна и да тръгна с теб.

Маделин се приближи до леглото, където седеше той, и обви ръце около врата му.

— Аз също повече от всичко мечтая за това, но какво толкова страшно може да стане? Ако слуша татко, човек ще помисли, че отивам зад желязната завеса или нещо такова! Ще остана няколко вечери при дядо си и нищо повече. Но първата вечер ще бъда при Джесика, а през последните дни — в Лондон, така че няма кой знае какъв риск някой да ми направи нещо лошо! Ще ти се обадя, ако нещо не е наред, скъпи.

Карл я притисна към себе си.

— Защо баща ти не каже директно какво не е наред?

Маделин отговори бавно и замислено:

— Имам чувството, че той така и не е успял да преодолее загубата на майка ми, а след като не се е виждал с дядо вече двадесет години, значи може би обвинява него? Докато не разбера каква е причината за смъртта й, няма да разкрием тази загадка, но поне едно е ясно — татко и дядо се мразят и ябълката на раздора между тях е майка ми — тя се отдръпна назад и впи настойчив поглед в очите му. — Трябва да замина, Карл. Веднъж завинаги трябва да разбера защо въпросът за мама е табу, а това е единствената ми възможност.

Карл я целуна нежно.

— Знам, скъпа. Разбирам. Притеснява ме това, че сър Джордж Дарлимпъл явно е превъртял. Представи си, че се опита да те задържи в имението „Милтън“?

— Имаш предвид насила? — Маделин отметна глава назад и прихна да се смее. — Не ставай смешен, миличък! Живеем в двадесети век! Имението „Милтън“ може и да е построено по времето на кралица Елизабет Първа, но това е всичко. Пуснал си въображението си на свобода, а би трябвало да бъдеш здравомислещ бизнесмен. Както знаеш, аз съм тази, от която се очаква главата й да е пълна с фантазии.

Карл се присъедини към смеха й и напрежението между двамата спадна. Той обаче добави:

— Обещаваш ли да ми се обадиш, ако нещо не е наред?

— Обещавам — весело отвърна тя, но когато същата вечер се качи на самолета от „Джей Еф Кей“, не можа да се отърси от обзелото я мрачно предчувствие. В края на краищата баща й нямаше склонност към истерия, но отношението му към нейното заминаване за Англия граничеше с паниката.