Уна-Мери Паркър
Изкушения (2)

Първа глава

„Едно е да усетиш Ескал, съвсем друго — да хлътнеш в грях.“^[1]

Уилям Шекспир, 1564–1616 „Мяра за мяра“

Тишината на нощта бе разкъсана от острия писък на телефона, който прониза кроткия мрак и изтръгна Маделин и Карл от съня им.

— Какво, по дяволите?… — Карл се протегна към ключа на лампата и сънено погледна часовника си. — Кой идиот звъни по това време?

Маделин се обърна в просъница на другата страна и буйните й черни коси се разпиляха върху възглавницата. Драпериите от бял муселин на покритото с балдахин легло приличаха на прозрачни платна на фона на меката светлина на нощната лампа и бяха скътали двамата в този окичен с рози оазис.

— Който и да е, кажи му да си гледа работата — промърмори тя.

Карл грабна слушалката:

— Ало? — троснато каза той. Последва пауза, след която Маделин го чу да обяснява: — Съзнавате ли, че в момента е три часа през нощта? Какво? Да, има часова разлика от пет часа… да й предам ли да ви се обади утре сутринта? — през натежалите си клепачи тя проследи как мускулестите му крака, загорели от редовните уикенди в Ойстър Бей, отмятат завивките на една страна. Беше гореща нощ и косата бе залепнала на тила му. Изведнъж той погледна Маделин и закри с ръка слушалката. — Обажда се дядо ти от Англия — прошепна той.

Маделин се облещи и седна в леглото, внезапно обхваната от тревожно чувство.

— Шегуваш се! — сърцевидното й лице изглеждаше бледо на фона на черните й коси и очи. По него се четеше дълбоко недоумение. — Не ни е търсил от двадесет години! Какво иска?

— Не казва… Държи да говори с теб… Съжалявам, скъпа, но май ще трябва да се обадиш. Звучи доста развълнуван.

Маделин посегна боязливо към слушалката. Откакто майка й бе починала, нейният властен дядо от Англия отказваше всякакви контакти както с нея, така и с баща й. Сега, най-неочаквано, той прекосяваше хилядите мили вода и двадесетте години безмълвие и я зовеше от миналото с глас, който показваше, че отчаяно се нуждае от нея.

— Ало? — спокойно попита тя, макар сърцето й да биеше учестено.

Гласът беше остър, повелителен и нетърпелив. Бяха го накарали да чака твърде дълго.

— Маделин? Ти ли си?

— Да, Маделин е.

— Тук е Джордж Дарлимпъл. Чуй, трябва да се видя с теб при първа възможност. Има някои неща, които ти имаш право да знаеш, а не ми се вярва твоят проклет баща да ти е казал всичко…

— Един момент! — вбеси се Маделин. Как си позволяваше този полузабравен и никога неспоменаван дъртак да ги безпокои посред нощ по този обиден начин! И какво ли имаше предвид с това, че баща й крие нещо от нея? Гласът й охладня: — Какво искаш?

— Аз съм възрастен човек, Маделин. Не ми остава още много да живея и затова е наложително да ти разкажа всичко, преди да е станало късно — неговият глас беше също толкова възмутен и настойчив.

Маделин овладя гнева си с усилие, като отправи умолителен поглед към Карл. Той се отзова — улови ръката й и силно я стисна.

— Слушай — кресна тя в слушалката, — повече от двадесет години нито аз, нито баща ми сме говорили с теб, а сега изведнъж ти е хрумнало и искаш от мен…

Случи се през 1965 година. Тогава тя беше на три години. Живееха в Англия, когато майка й Камила умря. Доколкото знаеше, сър Джордж Дарлимпъл, бащата на Камила, не беше говорил с тях двамата от този момент насам.

— Вината не беше моя! — изхриптя гласът.

Увереността на тона му изведнъж накара Маделин да се почувства неловко. Вероятно не той, а баща й бе отказал да общуват, по какъвто и да е начин. Това съвпадаше с отношението му към цялото семейство на покойната му съпруга. След смъртта на Камила то сякаш бе престанало да съществува за него.

Сър Джордж Дарлимпъл все едно прочете мислите й и каза:

— Маделин, вината за отчуждението ни е изцяло на баща ти. Аз исках да се виждаме, но Джейк винаги намираше начин да попречи. Моля те, качи се на самолета и ела при мен. Наистина е важно. Съжалявам, че толкова дълго отлагах.

Тонът му вече беше умолителен. Настойчивостта му я разтревожи. Можеше да усети кога някой казва истината, но въпреки това нещо в нея все още се бунтуваше срещу мисълта, че трябва да се изправи лице в лице с неизвестността, от която Джейк толкова очевидно я беше предпазвал.

Водена от любопитство, тя попита:

— За какво става дума, дядо? Защо не можеш да ми кажеш сега или да ми пишеш?

— Невъзможно! Трябва да се видим лично. Твърде много има за разказване… за обясняване… Няма да намеря покой в гроба, докато ти не узнаеш всички факти — гласът на сър Джордж Дарлимпъл беше развълнуван.

Тревога потече във вените на Маделин и тя потръпна. Карл, който я наблюдаваше в очакване и се напрягаше да чуе какво се казва в слушалката, прокара длан по ръката й и я погали по рамото.

— Как си, скъпа? — прошепна той.

Маделин кимна. В очите й се четеше тревога.

— Налага се да отида при него — също полугласно отвърна тя.

— Още ли си там, Маделин? Чуваш ли ме?

Тя бързо насочи вниманието си отново към телефона.

— Да, чувам те. Не мога да тръгна веднага, защото ми предстои първата самостоятелна изложба — нали съм художничка. Но веднага щом се освободя, ще дойда.

— Имението „Милтън“, близо до Оукхемптън. Намира се в графство Девъншир — властно каза сър Джордж. — Ще те чакам. Ела колкото можеш по-скоро, моля те!

— Ще дойда — обеща Маделин.

— Още нещо… — гласът отново звучеше развълнувано.

— Какво?

Сър Джордж говореше бързо и напористо:

— За Бога, не казвай на Джейк, че ще идваш при мен, защото той ще направи всичко възможно да те спре.

Чу се щракване и слушалката замлъкна. Маделин разбра, че той е затворил. За миг остана неподвижна, а слушалката увисна в ръката й като мъртва. След това тя бавно я постави на мястото й. Беше силно потресена. Миналото, отдавна погребано, се бе стоварило върху нея, събуждайки полузабравени спомени и притаени страхове, изпълвали някога съзнанието на малкото момиченце, което често бе призовавало майка си, но на чиито вопли нямаше кой да отговори. Тя отправи поглед към Карл и срещна неговото изпито лице и сините му очи, изпълнени със загриженост. Гушна се под мишницата му, за да потърси утеха, и почувства приятната топлина на голата му плът до своето обхванато от внезапен студ тяло. Усмихна се тъжно.

— Много странно беше дядо да ми се обади. Какво ли има да казва за майка ми?… Мислиш ли, че около смъртта й може да има нещо злокобно?

В миналото често си бе задавала този въпрос. Това обясняваше защо Джейк отказваше да обсъжда жена си и защо бе унищожил всички нейни снимки и вещи. Дори и портретът на Камила от Филип де Лаело, който бе рисувал красавиците от тогавашния хайлайф, бе изчезнал от мястото си над камината в къщата им в „Бийкмън Плейс“. Маделин си спомняше смътно портрета, тъй като беше само на три години и половина, когато се върнаха в Ню Йорк от Лондон. На него бе изобразена русокоса жена със светли очи в кремава дантелена рокля. Най-траен спомен бе оставила богатата перлена огърлица на врата й, която се спускаше като водопад и стигаше почти до скута й. Маделин знаеше, че изобщо не прилича на майка си — тя беше наследила черните очи и коси и бялата кожа на рода Шиърман. „Момичето на татко“ — така я наричаха хората. Тя беше съвършено женско копие на влиятелния Джейк Шиърман. Но всичко свършваше дотук. Приликата беше само на повърхността.

— Телефонният разговор май те разтревожи, Мади? — нежно прошепна Карл. — Наистина ли имаш намерение да гостуващ на дядо си в Англия?

Маделин се обърна и го погледна право в очите с благодарност, че е до нея. Карл така или иначе винаги беше до нея през четирите години, откакто бяха женени. Тя го целуна по бузата близо до ъгълчето на устата му.

— Налага се, миличък. Представи си, че има да ми казва нещо наистина важно! Никога няма да си простя, ако той си отиде, без да съм направила дори опит да го посетя. Веднъж да открием изложбата, и ще се кача на самолета. Има ли някаква възможност да дойдеш с мен?

Карл поклати глава.

— Абсурд! Докато доларът е в състояние на свободно падане, а лихвите скачат като кенгуру върху жарава, няма да мога да мръдна от банката до края на годината.

Маделин въздъхна и се притисна още по-силно към него.

— Тогава ще остана само няколко дни. Не мога да издържа по-дълго без теб.

Карл заговори с нежен глас:

— Мади, минавало ли ти е през ума, че дядо ти може да е изкуфял или побъркан? Може да пропътуваш цялото това разстояние и да се окаже, че са те пратили за зелен хайвер! Какво толкова ще има да казва за майка ти, което да не знаеш, а Джейк да не иска да ти каже?

— Точно там е работата — татко винаги е отказвал да ми каже каквото и да било. Знаеш това, Карл. Само да стане дума за майка ми, той млъква и се държи така, сякаш тя никога не е съществувала. Може би дядо ще ми каже как е починала и какво се е случило тогава.

— Ами ако е нещо неприятно — и навярно затова Джейк никога не е говорил за случилото се, — искаш ли все пак да го научиш?

Макар и разтревожена от думите му, Маделин беше категорична:

— Да. Искам да знам.

Карл погали лъскавата й дълга черна коса.

— Няма ли да е по-добре да не разлайваме кучетата? — внимателно я попита той. — Не искам да страдаш, скъпа.

— Ще се справя — Маделин се облегна върху обточените с дантела възглавници и си припомни това, което знаеше — голи факти, груби щрихи и нищо повече. Историята на бляскавата двойка, имала всичко, което животът предлага, до деня, в който ги е сполетяло нещастието.

 

 

На двадесет и пет години Джейк Шиърман бе убеден, че Камила Дарлимпъл е най-красивото момиче, което някога е виждал. През една ваканция по време на следването си в Харвард, където учеше икономика, той бе решил да тръгне заедно със свои приятели от Ница за Монте Карло, за да обиколи казината. Когато малкото бяло топче заподскача с монотонно постоянство върху колелото на рулетката под зорките погледи на играчите и крупиетата обявиха „край на залаганията“, Джейк вдигна поглед и през синкавата завеса от цигарения дим я забеляза — тя стоеше и наблюдаваше играта някак отнесено. Хладната й английска красота накара дъха му да спре. На фона на пищните и доста по-възрастни французойки, италианки и испанки тя изглеждаше нереална със семплата си прическа и скромната си вечерна рокля от бледосин атлаз. „Нежна като пролетен цвят и крехка като фин порцелан“ — каза си Джейк и се стресна от мисълта, че тя може лесно да се счупи — като някоя кристална чаша или лъскаво захарно петле.

— Залагайте, моля — обяви крупието и множество ръце, кокалести и отрупани с бижута, се спуснаха като забързани бели плъхове да нареждат жетоните си със сляпа, натрапчива настървеност. Алчни лица се взираха напрегнато, някои от тях на ръба на фалита, други — неподозирано близо до богатството. Топчето отскачаше и подскачаше — един печелеше, друг губеше състояние. Обаче Джейк вече не се интересуваше от играта — погледът му бе прикован върху Камила. Забеляза, че е сама. Не видя съпруг или придружител, който да кръжи около нея, докато тя сновеше от маса на маса, завладяна изцяло от играта. Джейк притаи дъх: някаква жена на преклонна възраст, окичена с ярки рубини и със самурена кожа около закръглените рамене, се приближи до нея. Двете си размениха усмивки и подхванаха разговор.

— Стига ли ти толкова? — сърдечно попита възрастната. Години наред се появяваше в казиното, въпреки че самата тя не играеше комар. За нея това беше спектакъл, предназначен за посетители, малко развлечение за убиване на един час от времето между вечерята и съня.

— Интригуващо е, лельо Марион — отвърна Камила. — И всички са така изтупани! В Англия няма такива неща.

— Преди петнадесет години, когато немците окупираха Франция, тук също нямаше такива неща! Само че сега, както виждаш, всички отново започнаха да се кичат с бижутата си и да обличат най-хубавите си дрехи. Отразява се добре на духа.

Камила обходи с удивен поглед мъжете с дебели портфейли и жените с набито око, които продължаваха да играят като хипнотизирани от въртящото се колело.

Джейк стана от масата. Последните няколко чипа останаха в ръката му. Беше дошъл моментът да предприеме своя ход. Висок, добре сложен и с характерните за всички представители на рода Шиърман черна коса и бяла кожа, той се представи на възрастната дама с усмивка и лек поклон.

Тя вдигна поглед, плесна с ръце и възкликна радостно:

— Джейк, милото ми момче, какво правиш тук?

Джейк я целуна по напудрената буза.

— Лейди Уонтидж, колко се радвам да ви видя. Във ваканция съм, гостувам на приятели в Ница. Реших да си опитам късмета тази вечер… — той посочи с поглед Камила в желанието си да бъде представен официално. На лицето му грееше най-чаровната му усмивка.

— Вие, младежи, познавате ли се? — попита Марион Уонтидж с обичайната си, едва загатната, но симпатична усмивка. Обърна се към момичето: — Това е Джейк Шиърман, скъпа. Покойната му майка и аз се познаваме от родния Бостън и бяхме доживотни приятелки. Това е кръщелницата ми Камила Дарлимпъл, Джейк. Двете сме отседнали в „Отел дьо Пари“. Майка й смята, че тя трябва да добие представа за Франция. Мисли, че ще е полезно за образованието й — добави тя със заговорническа усмивка.

Джейк се засмя. Майката на Камила сигурно имаше право. Марион Уонтидж беше възрастна милионерка, омъжена за английски барон и успяла да покаже не само на английския, но и на световния елит какво означава да имаш стил. Целогодишно поддържаше апартаменти в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло, „Бо Риваж Палас“ в Лозана и „Клариджъс“ в Лондон. И трите бяха обзаведени с нейни собствени антики и картини. Личният й персонал бе настанен в съседните стаи, за да й бъде подръка и да задоволява потребностите й. Вече овдовяла, тя продължаваше да организира разточителни забавления, като в списъка на близките й приятели присъстваха сър Уинстън Чърчил, Съмърсет Моъм и Жан Кокто. „Всяко младо момиче, изкарало седмица-две в компанията на лейди Уонтидж, би си осигурило образование, което да му бъде полезно за цял живот“ — помисли си Джейк.

— Значи за пръв път сте в Монте Карло — подхвана разговор той, обръщайки се към Камила. Имаше нещо уязвимо в начина, по който го погледна с леко премрежените си сини очи.

— Да, така е — тя обходи с поглед бляскавата от позлата зала в бароков стил, трепкащите висулки на кристалните полилеи, а после и отчаяните лица, скупчени около масите за комар и наблюдаващи безмълвно, докато въздухът все повече се насищаше с аромата на скъп тютюн за пури. — Но не ви ли се струва малко декадентско?

Джейк отново се усмихна.

— Зависи дали печелите или губите!

— Защо не отидем някъде другаде да пийнем по нещо? — предложи лейди Уонтидж.

— Според мен това е много добра идея — каза Джейк и хвана Камила за лакътя.

Любовта им беше бурна. Родителите на Камила, сър Джордж и лейди Дарлимпъл, поканиха Джейк на гости в имението си „Милтън“ в графство Девъншир и когато той се върна в Щатите, годежът на двамата вече бе огласен на страниците на „Таймс“. Ожениха се в Лондон през следващата пролет и Джейк отведе младата си булка в Ню Йорк, където бе купил красива къща от сив камък на „Бийкмън Плейс“ с изглед към Ийст Ривър.

Не липсваше и вилата в Ойстър Бей на Лонг Айлънд, оставена в наследство на Джейк от баща му, както и скъпите накити, принадлежащи на една от най-старите и влиятелни фамилии в Ню Йорк. Един ден Джейк щеше да стане президент на „Сентръл Манхатън Бенк“, а междувременно се радваше на по-ниска длъжност, без да поема тежката отговорност, която щеше да падне върху неговите плещи. Животът им беше идилия, доближила се още повече до съвършенството с появата на първото им дете — Маделин. Нюйоркската общественост ги обяви за „златна двойка“, която имаше всичко, и никой не допускаше, че нещо може да помрачи слънчевия им живот. Тогава лейди Дарлимпъл внезапно почина от сърдечен удар. Шокът дълбоко разтърси Камила. Тя изпадна в хронична депресия и Джейк всячески се опитваше да повдигне духа й. Заведе я на екскурзия в Банкок, предложи й тя да направи основен ремонт на къщата, обсипа я с бижута и кожени палта, но напразно. Чак когато го прехвърлиха в лондонския клон на банката, тя започна да се съживява. Освен това реши да остане при баща си в Девън, докато Джейк работи в Лондон.

— Но така няма да виждам теб и Маделин! — възрази той. — Искам да бъдеш при мен.

Камила се заинати. Красивите й чувствени устни се изопнаха.

— Татко ще има нужда от мен, нали остана сам. Можеш да идваш през уикендите.

Гледаха се право в очите. Джейк бе готов на всичко, само и само да я направи отново щастлива. Камила бе твърдо решена да следва волята си.

Джейк не преставаше да я разубеждава с всички възможни средства. Казваше, че ако баща й има нужда от нея, той самият има още по-голяма нужда от нея. Не успя да спечели тази битка. Камила остана в Девъншир и осемнадесет месеца по-късно вече бе мъртва.

 

 

— Трябва да отида и да разбера какво се е случило, Карл — Маделин се обърна и легна на една страна с лице към него. — Татко ме държеше в неведение през всичките тези години, но тази вечер за пръв път взех твърдо решение да открия истината. Щом той не иска да ми каже, ще хвана самолета за Англия и сама ще я открия. Аз… някакво странно чувство ми напомня, че дължа това на майка си.

Карл се усмихна:

— Разбирам те. Защо не ми позволиш да поговоря с Джейк? Може би ще му е по-лесно да говори за това с друг мъж.

Също като Джейк Карл работеше в „Сентърл Манхатън Бенк“ като директор на задграничните парични преводи — пост, който бе извоювал сам, а не благодарение на брака си с шефската дъщеря. От мига, в който се появи преди десет години, току-що завършил Иейл и след това бизнес школата в Харвард, Джейк бе впечатлен от него. Младежът демонстрираше блестящ ум и нюх и притежаваше природен талант за банковото дело. Един ден той щеше да стане подходящ заместник на Джейк, който нямаше собствен син.

— Предпочитам сама да говоря с татко — каза Маделин, — но искам да мине изложбата ми — първата й самостоятелна изложба щеше да бъде открита в галерия „Мидас“ в Сохо след десет дни. Това беше важна стъпка за развитието на кариерата й — тя се подготвяше за нея от години. Маделин се сгуши в Карл като котенце, което търси топлина. — Да можеше да дойдеш с мен в Англия!

Карл наведе глава и я целуна по устата.

— И аз го искам, скъпа. Ще ми липсваш ужасно.

— О, Карл! — тя притисна стройното си тяло към загорялата му гръд, уви ръце около шията му и прошепна: — Без теб съм загубена.

Карл я дари отново с целувка, този път по-дълга, и се облегна назад. В очите му блеснаха искрици и по бузите му от двете страни на устата се образуваха трапчинки от смях. Той се престори на ядосан:

— Лошо момиче! Какво се гушиш в мен, като знаеш, че трябва да се наспя! Какво се опитваш да постигнеш? Да ме изтощиш, за да закъснея за работа утре и баща ти да ме уволни ли?

Маделин се изкиска и се притисна още по-плътно. Тъмните й очи танцуваха от удоволствие.

— Каква чудесна идея! Направи така, че татко да те уволни, и после ще бъдем свободни да се отправим на околосветско пътешествие за втория си меден месец — тя притискаше гърдите си към него и го целуваше по врата точно зад ухото, където знаеше, че е особено чувствителен.

Карл изпъшка.

— Мади — замоли я той, като се опитваше да се изплъзне, — трябва да бъда в офиса след… — погледна часовника си — четири часа!

— Четири часа — прошепна тя и прокара език по края на челюстта му, докато търсеше бедрата му с ръка. — За четири часа можем да го направим поне два пъти!

— Мади, би ли престанала!

Тя продължаваше да го целува и гали, сигурна, че той действително не искаше да спира. Постепенно неустоимото желание завладя и него. Карл също се възбуди. Тялото му отговаряше на нейното и двамата се движеха в съвършена хармония. Той затвори очи, обзет от наслада, и остави жената, която му бе съпруга от четири години, да прави с него каквото пожелае — така както неведнъж бе правила. Бяха в такова съзвучие, че посланието им щеше да се чуе и в пълна стая. Сега, във вихъра на ласките, целувките и милувките, те нямаха нужда от думи. Миг по-късно, в смесица от безумна сладост и болезнено отдаване, те достигнаха кулминацията — бяха преживявали това хиляди пъти, но всеки път откриваха, че е вълнуващо като първия.

 

 

Пати Зифрен седеше зад грегорианското писалище в библиотеката в двуетажния си апартамент в квартал „Биърсфорд“, Сентръл Парк Уест, и препрочиташе съобщението, което икономът й бе приел предишната вечер, докато тя и съпругът й Сам бяха на благотворителна вечеря. То не й се нравеше ни най-малко. В главата й сякаш камбани биеха тревога и тя реши да позвъни на брат си Джейк, за да го предупреди, че бившият му тъст сър Джордж Дарлимпъл прави опити да се свърже с Маделин. Но щеше ли да има полза от това? Джейк само щеше да изпадне в паника, а Бог бе свидетел, че той бе преживял достатъчно заради Камила през всичките тези години, без миналото да го е връхлетявало. „Обаче — мислеше си мрачно Пати — какво иска сега сър Джордж от Маделин?“

— Малаби! — повика тя иконома си, англичанин, който работеше у тях от петнадесет години.

Малаби влезе в стаята на пръсти и застана на почтително разстояние. Беше широкоплещест, с ангелско лице и побеляла коса и след всичките тези години още изпитваше страхопочитание към работодателката си.

— Съобщението, което си оставил на бюрото ми, Малаби — започна Пати по същество. Знаеше, че цялата прислуга се страхува от нея, и не правеше нищо, за да разсее тези чувства. Единствено Сам, Джейк и, разбира се, Маделин биваха допускани до онова, което се криеше под грубата повърхност.

— Да, госпожо?

— Когато сър Джордж Дарлимпъл се обади от Англия снощи, ти, надявам се, не му даде телефона на госпожа Дилейни?

Малаби изглеждаше шокиран и дори засегнат.

— Никога не бих направил подобно нещо, госпожо! Единствено предложих да му се обадите тази сутрин.

— Ъъъм… — замислено кимна Пати. — Благодаря ти. Това е всичко засега.

— Благодаря ви, госпожо.

Високата, кокалеста и почти седемдесетгодишна Пати стана от бюрото и в мига, в който остана сама, запали цигара. Раменете й бяха прегърбени в перфектния костюм на „Унгаро“ и ръцете й леко трепереха. Слънчевите лъчи, които нахлуваха в стаята през високите до тавана прозорци, оставаха незабелязани от нея. „Проклет да е старият Джордж Дарлимпъл!“ — мислеше си тя с нарастващо раздразнение. Трябваше на всяка цена да бъде държан настрана от племенницата й. Ако обаче е научил номера й от някого другиго? Не би било трудно. Маделин и Карл бяха всеизвестна и обичана двойка. Вероятно вече бе научил, че живеят на „Пето Авеню“…

Пати ядосано угаси цигарата си и незабавно запали друга, загрижена за безопасността на племенницата си. Маделин бе съвсем малка, когато Джейк се завърна в Ню Йорк от Англия с молба Пати да му помогне в отглеждането й. Пати си припомни думите му: „Наел съм й детегледачка от Англия, но не е същото като да има майка. Имам нужда от теб, Пати. Някой трябва да се опита да заеме мястото на Камила.“ И естествено, тъй като безкрайно обичаше брат си, Пати се съгласи. Донякъде Маделин дойде на Пати като дар от Бога, тъй като тя не можеше да има собствени деца.

Те се харесаха незабавно — богатата дама от хайлайфа с чепат характер и малката сладурана, която се сприятеляваше с всички. Пати обаче бе твърдо убедена в едно: нямаше да допусне Маделин да се разглези и да попадне в капана за „малки богаташки дъщерички“. Тя трябваше да има много приятели, да се занимава с различни спортове и да се развива хармонично. Първият знак, че може да стане художничка, беше откритото от Пати блокче за рисуване, запълнено със скици на техни познати: смели, изпълнени с живот портрети, които веднага можеха да бъдат разпознати и в повечето случаи бяха неласкави, но определено талантливи.

— Ела да видиш — каза Пати на Джейк една вечер, когато той гостуваше на нея и Сам. — Детето е великолепно! Трябва да му намериш най-добрия учител по рисуване.

Джейк се усмихна. Ако Маделин бе започнала да подскача на един крак из стаята, Пати щеше да заяви, че в семейството им се е родила новата Анна Павлова. Той разлисти скицника, намръщи се и започна отново да го разглежда.

— Забележително проницателни са — каза с нотка на изненада. — Може би имаш право. Може би трябва да й се обърне специално внимание.

— Когато порасне, трябва да се включи в Лигата на студентите по изобразително изкуство, а след това трябва да я пратиш в парижката Сорбона — каза Пати. Взе скицника и той се отвори на страницата с нейния портрет. — Хм! — изсумтя тя, гледайки изпитателно тясното скулесто лице и пронизващите очи, с които я бе дарила племенницата й. — Ако питаш мен, Джейк, този талант ще й носи неприятности.

Джейк избухна в смях. Портретът, който Маделин бе нарисувала на леля си, беше точен и дълбоко проницателен, до извивките на бръчките и превзетия начин, по който тя държеше ръката си. Имаше и доза жестокост в него.

— Вероятно ще стане карикатуристка — пошегува се той.

Пати го погледна втренчено.

— Или много добър познавач на характери — поправи го тя.

Сега, след толкова години, Маделин беше портретистка с огромен талант, на която всички, които имаха куража да се погледнат такива, каквито са, се възхищаваха. Пати се надяваше, че изложбата в галерия „Мидас“ ще бъде гаранция за успеха на племенницата й.

Тя запали отново цигара и дълбоко замислена, започна да се разхожда из библиотеката, да докосва това-онова, без истински да го вижда, пушейки разсеяно, с устремени надалече мисли. Тогава й хрумна нещо. Реши да не казва на Джейк, защото това само щеше да го обезпокои. Седна отново на бюрото си, пресегна се да си вземе бележника и започна да набира номера на сър Джордж в Англия.

 

 

В девет часа на следващата сутрин Маделин излезе от апартамента си на ъгъла на „Пето Авеню“ и „75-а улица“ и хвана такси до ателието си на „Устър Стрийт“ в квартала „Сохо“, където на двадесет и първия й рожден ден баща й бе купил помещение на последния етаж на една от старите сгради. Дори да се бяха прибрали късно предната вечер, тя излизаше от апартамента си по това време. Лично за нея сутринта беше най-подходящото време за рисуване, защото светлината беше добра и я обхващаше вдъхновение. Днес искаше да добави последните щрихи върху портрета на Дъстин Хофман, който смяташе да включи в изложбата си.

Още от прага я лъхна познатият и емоционално наситен мирис на безир и терпентин и изостри желанието й за работа. Уютният безпорядък на ателието й действаше успокояващо. Това беше малкото й царство, където можеше да прави каквото си пожелае и да изразява себе си с езика на четката. Буркани, пълни с четки, шишенца с терпентин, тубички с бои и кутии с въглен бяха пръснати върху различни маси редом с фрагменти от скулптури, които тя събираше като хоби. Навсякъде бяха подпрени платна, а диванът, покрит с черно кадифе, доминираше над хаотично наслаганите столове, табуретки и преносими подпори. Над тях четирите прозореца на покрива разкриваха гледка единствено към облаците, които се носеха по небето в непрекъснато променяща се картина.

Маделин заключи за всеки случай вратата и се качи по витата стълба към галерията на другия край на помещението. Тук бе разположена стереоуредбата й, обградена от рафтове с компактдискове и касети. В следващия миг приятните акорди на Рахманиновия Концерт за пиано в до минор изпълни ателието и тя почувства как я залива вълна от щастие, осезаема почти колкото ласките на Карл предишната вечер. Тук, в тази обстановка, която бе създала единствено за себе си, тя можеше да достигне до дълбините на душата си без предразсъдъци, без задръжки. Можеше да пие направо от извора на своя талант и да упражнява умението си колкото й се иска.

Заслиза обратно по стълбата и почувства шеметно опиянение от простия факт, че се намира тук. Седна на една висока табуретка и започна да обхожда с поглед платната си, наслаждавайки се на момента. Невинаги се чувстваше така. В дните, когато рисуването не й спореше, безсилието прерастваше в тихо гневно страдание. Портретите на моделите й сякаш се надсмиваха от стените с думите: „Талантът ти беше на върха в деня, в който ме нарисува — виж каква цапаница правиш сега. Изобщо не можеш да рисуваш, ти си една мошеничка!“ Гласовете в главата й не млъкваха и тя усещаше как я заливат огромните вълни на недоверието в себе си.

Пребледняла от терзания, с измъчен поглед в черните си очи, Маделин грабваше шпатулата и изтръгваше това, което току-що бе нарисувала, унищожавайки грешките си миг след като ги бе забелязала. И през цялото време онзи глас в главата й питаше: „Нима днес вече не мога да правя онова, което можех вчера? Нима талантът ми е изчезнал… избягал… и ме е оставил непохватна като дете пред първата си кутия с боички?“ След това се залавяше трескаво за работа, бореше се отчаяно да си възвърне лекотата, с която рисуваше, щом се чувстваше вдъхновена. Работеше, докато усетеше, че вратът и раменете й повече не можеха да поддържат тежестта на главата й. Лицето й ставаше напрегнато и изопнато. Лека-полека, само по пътя на последователността и концентрацията, рисунката потръгваше и започваше да живее собствен живот. Едва тогава тя се успокояваше и се осмеляваше да напусне ателието си — но без да поглежда назад. Призраците на несигурността и загубената увереност бяха убити за този ден, но следващият поглед можеше да ги забележи отново да се спотайват — а тя не искаше да рискува. Щом се прибереше, Карл щеше да я успокои и утеши с нежността и разбирането си, да я окуражи и да направи несполуките й недотам болезнени.

Днес беше различно. Маделин бе във ведро настроение и слънцето хвърляше големи светли петна върху пода на ателието, а платната, поставени в рамки и готови да потеглят за галерия „Мидас“, изглеждаха възхитително пълни с живот. Акордите на Рахманиновата музика изпълваха ателието с радост и от мястото си тя вдъхваше въздуха на летния ден. Със сигурност предвкусваше успеха и макар че настръхна при мисълта за предстоящата си изложба, тя се удиви от собствената си дързост. Изложбата беше идея на баща й.

„Маделин — бе казал Джейк по време на една вечеря с нея и Карл, — ти трябва да станеш по-известна. Как ще получаваш поръчки, ако никой не знае, че си портретистка? Трябва да направиш изложба и да измислиш някакъв уникален трик.“

След дълго обмисляне Маделин наистина измисли един трик, въпреки че това беше срещу артистичната й природа. Баща й беше бизнесмен, както и Карл, затова тя осъзнаваше, че ако иска да стане известна, трябва да подхожда малко по-прагматично към изкуството си и да се вслушва в предложенията им.

Тя взе палитрата и започна да смесва боите със сигурно и уверено око. Пред нея тубичките с бои образуваха шпалир от цветове: лимоновожълто и наситен ализарин; зелено, тъмна охра и берлинско синьо. Самите названия на боите звучаха в ушите й като поезия, напомняха й за загадъчни и екзотични места. Колко ли яркочервено бе огненото езеро, на което бе наречен „наситеният ализарин“? Колко ли кристалночисто е било синьото небе над Берлин? И не напомняше ли „тъмната охра“ за окървавения пясък на някоя испанска арена за бикове?

Потънала в приказния свят на цветовете и фантазията, Маделин работеше усърдно върху фона на портрета на Дъстин Хофман, доволна от факта, че е уловила душевността на самия актьор, а не на образите, които бе играл, и които му бяха донесли такава популярност. Погълната от работата си, тя не забелязваше как тече времето и отначало не обърна никакво внимание на звънящия телефон. Най-накрая вдигна слушалката. Чу се сигнал за трансатлантическо включване и се обади един познат глас с английски акцент.

— Мади? Ти ли си? Работиш ли? Ох, нали не те притеснявам? — чистите, напевни нотки, от които извираше буен ентусиазъм, накараха Маделин да се усмихне.

— Джесика! Колко се радвам да те чуя. Как си?

— Адски добре, миличка. Обаждам ти се във връзка с партито по случай откриването на изложбата ти.

— Нали ще дойдеш?

— Нищо не може да ме спре, Мади!

— Е, какво има? — попита Маделин.

С Джесика Маккан се познаваха от осемгодишни и макар че не се виждаха твърде често, винаги успяваха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали, сякаш са се разделили едва предишния ден. Запознаха се в лондонското училище „Лейди Идън“, след като през 1970 година Джейк бе прехвърлен в лондонския клон на „Сентърл Манхатън Бенк“, който се намираше на „Ломбард Стрийт“. Той взе със себе си Маделин и детегледачката в Англия, където в продължение на две години тримата живяха в един апартамент в Олбъни, близо до Пикадили.

— Ще пристигна в Ню Йорк чак в деня на откриването. Ще дойда навреме, но това не е ли влудяващо? — обясняваше Джесика.

— Новата работа харесва ли ти? — Маделин си представи как приятелката й седи зад бюрото си в отдел „Продажби“ в хотел „Роял Уестминстър“, жестикулациите й, докато говори, дрънкащите гривни и дългите червени нокти, които порят въздуха.

— Фантастична е! — разпали се Джесика. — Имам много работа, но през целия си живот никога не съм се чувствала по-добре. Имам толкова много отговорности, Мади, нямаш представа! Хотелът е последната дума на лукса — трябва да казваш на всичките си познати да отсядат тук, когато идват в Лондон. Затова нали нямаш нищо против да кацна в два следобед на четиринадесети? Така ще имам време да се наконтя преди купона, нали?

— Само около четири часа! — отговори Маделин, която се чудеше как изобщо би могла да й противоречи. Разговорите с Джесика, която кипеше от живот и се разгорещяваше лесно се превръщаха в едностранни, ако човек не внимаваше. — Ще изпратя кола да те посрещне на летище „Кенеди“. Нали ще можеш да ни погостуваш за няколко дни?

— Разбира се, това ще ми бъде лятната почивка! Слушай, искаш ли да ти донеса нещо? Някоя дреболийка, която дори мегабогаташите Шиърман и Дилейни не могат да купят от Ню Йорк?

Маделин прихна да се смее.

— Татко обича колбасите от „Хародс“ — отговори тя. — И… а, да! — тя направи пауза, сепната от внезапна мисъл.

— О, моля ти се, Мади! Не ми искай пак пушена херинга — примоли се Джесика. — Да знаеш, последния път си натъпках багажа с херинга и цялата първа класа вонеше като риболовен кораб! Много странно ме гледаха.

— Няма да ти искам херинга — възрази Маделин, припомняйки си ясно как Джесика излезе от изхода за пристигащите от Европа, комично сбърчила нос и отдалечила чантата си „Гучи“ на една ръка разстояние. — Щях да те помоля да потърсиш дядо ми.

— Имаш предвид в „Кой кой е“? Не може да не знаеш кой е, Мади? — тонът й беше подигравателен.

— Естествено, че знам кой е. Искам да провериш какъв е — тя й предаде накратко телефонния си разговор със сър Джордж от предната вечер.

Гласът на Джесика започна да трепери от любопитство.

— Миличка, това е толкова интригуващо! Какво ли иска да ти каже? Виж, сигурна съм, че ще успея да науча нещо за семейството. Познавам много добре всички репортери от светските хроники и понеже Дарлимпълови се броят за аристокрация, няма начин дядо ти да не е в списъците им. Остави на мен.

— Бъди предпазлива, моля те — предупреди я Маделин. — Не искам да си помисли, че го проверявам.

— Не се безпокой. Ще направя най-дискретно проучване. Да не би да допускаш, че майка ти е била замесена в някакъв скандал? Това би обяснило защо Джейк отказва да ти каже каквото и да било. Казвам ти, това е ужасно вълнуващо! — Джесика щеше да се пръсне от любопитство.

 

 

Разположена на ъгъла на „Уолстрийт“ и „Брод Стрийт“, „Сентърл Манхатън Бенк“ се извисяваше с внушителния си корпус от черно стъкло и стомана, отразявайки утринното слънце с ослепителни искри светлина. Карл слезе от лимузината и влезе през вратите от бронирано стъкло и стомана, доволен да се скрие от хладния и влажен въздух на улицата. Главната част от сградата беше модерна и впечатляваща: подът, стените и гишетата бяха от черен и бял мрамор, стъкленият асансьор се плъзгаше бавно към фоайето на втория етаж и изкусно аранжираната джунгла от растения, високи колкото дървета, се осветяваше от невидими за окото прожектори.

Зад пищната фасада нещата стояха другояче. Пласт след пласт от хора, разположени един над друг, изпълваха стъклената сграда от приземния до двадесет и осмия етаж — в основата на тази планина бяха касите, над тях — сервизните помещения и столовите, които отваряха в осем сутринта за закуска и затваряха в късния следобед, над тях — етажи с офиси, пълни със служители, седнали зад бюра на ярка луминесцентна светлина, докато факс и телекс апарати избръмчаваха посланията, пристигащи от целия свят, телефоните звъняха с влудяващо постоянство, текстообработващите процесори и компютрите щракаха и бипкаха, и където преобладаваше атмосфера на високо напрежение. Със своите сделки, възлизащи на милиарди долари дневно, това огромно пулсиращо финансово чудовище се извисяваше над съперниците си, с наслада предъвкваше бързите, умните и трудолюбивите, но и безмилостно изплюваше онези, които не можеха да удържат на темповете му.

Карл преуспяваше в тази атмосфера. В офиса си, който гледаше към фоайето на втория етаж, където се намираха всички офиси на изпълнителните директори, с изключение на кабинета на Джейк Шиърман, разположен на последния етаж, Карл имаше добра видимост върху Стоковата борса и суетнята и блъсканицата по коридорите долу. Съзнанието, че милиони долари ежеминутно минаваха от едни ръце в други, го караше да усеща тръпки по тялото си. Това беше един особен трепет, който двамата с Джейк споделяха. За тях парите бяха живо същество, растение, което щеше да порасне, да върже цвят, да даде плод; дивидентите, еквитетите, заемите и лихвените проценти изпълваха огромна част от разговорите помежду им, както и мислите им през повечето време. За тях парите не бяха сбор от сухи цифри, мигащи върху компютърния екран, бездушни и мъртви; парите бяха символи и знаци, значещи и носещи награда, разказващи история или рисуващи своя собствена картина.

Карл прегледа набързо пощата си и се съсредоточи върху първото за деня нареждане за паричен превод в чужбина. Прехвърляха се долари в Токио, Кувейт, Хонконг и Великобритания. Лири стерлинги, йени, германски марки и франкове пристигаха от различни краища на света — един завладяващ безспирен поток от пари, създаващ картината на търговията и валутните курсове, дефицитите и печалбите.

Карл натисна копчето на интеркома и повика своята секретарка от съседната стая.

— Авърил, можем ли да започнем със задачите? Преди обяд имам среща с господин Шиърман и едни клиенти, така че сутринта ще бъде кратка.

— Разбира се, господин Дилейни.

Авърил беше перфектна лична секретарка. Работеше с Карл от шест години и го познаваше отлично, даже знаеше колко топло предпочита кафето. Карл със съжаление си припомни, че тя скоро ще напуска, тъй като желаеше да се премести от Ню Йорк. Не бе намерил думи, с които да я разубеди. Достатъчно беше живяла в големия град и сега искаше да се махне. Тя се появи само след миг: млада жена с приятно лице, преждевременно прошарена коса и симпатична усмивка. Седна срещу бюрото на Карл.

— Така, господин Дилейни. Готова съм — каза тя.

 

 

Час по-късно Карл беше приключил и се отправи към асансьора на другия край на фоайето, което гледаше към преддверието на банката долу. Той влезе в тапицираната с черна кожа кабина и натисна копчето за луксозния кабинет на последния етаж.

Карл и Джейк бяха близки. Макар да оставаше верен на баща си — архитект от Филаделфия — Карл усещаше, че с Джейк го свързват много повече неща. Той беше синът, който Джейк никога не бе имал. Успехът си дължеше до голяма степен на това, а не както говореха — на брака си с Маделин. В действителност той се запозна с нея едва на втората си година в „Сентърл Манхатън Бенк“ и както често шеговито припомняше на Джейк, трябваше да минат още четири години, преди да бъде допуснат до нея. „Е, какво толкова — тя беше на осемнадесет и все още учеше“ — намираше начин да възрази Джейк, макар че още от самото начало тайно се бе надявал един ден Карл да му стане зет.

Карл бе изчакал, като наблюдаваше от дистанция как Маделин се превръща в млада дама със забележителна красота и чар, следеше развитието й като художничка, копнееше за мига, в който Джейк ще даде съгласието си двамата да се срещат. Междувременно той излизаше с много момичета, но сега, щом обърнеше поглед назад, си даваше сметка, че чисто и просто е наливал вода в решето, че не се е обвързвал емоционално, тъй като е чакал Маделин. Тя представляваше всичко, което бе мечтал да открие у една жена. Разбираше, че си е струвало да изчака почти до тридесетгодишна възраст, за да се ожени.

— Добро утро, Карл — поздрави го Джейк, щом прекрачи прага на президентския кабинет. Макар и вече с прошарена коса, годините се бяха показали благосклонни към него и ако го бяха променили някак, то те го бяха направили по-красив, отколкото беше на младини. Очите му, черни почти колкото на дъщеря му, гледаха Карл с топлота и отношението му беше свойско: — Добре ли изкарахте снощи?

Карл се смути при мисълта за любовната им нощ, когато двамата с Маделин се наслаждаваха ненаситно на телата си с онова възторжено познаване на нуждите на другия след телефонния разговор с Англия.

— Снощи ли?

— Нали имахте билети за „Фантомът от операта“? Нямаше ли да ходите с Робърт и Джоан Алърд, а след това да вечеряте в „Льо Сирк“?

— А… разбира се — събитията през нощта го бяха накарали да забрави. — Да, представлението беше страхотно! Изкарахме чудесно и семейство Алърд ти праща поздрави.

— Хубаво — усмихна се Джейк.

След това иззвъня телефонът и щом Джейк приключи разговора, в кабинета бяха поканени клиентите, така че в следващия час Карл бе зает с обсъждане на договор за заем, който щеше да бъде отпуснат на шотландска корабостроителна компания. Един-два пъти той хвърли поглед към тъста си, спомняйки си, че Маделин го бе помолила да не споменава пред него за разговора със сър Джордж Дарлимпъл, и се запита защо Джейк винаги отказваше да обсъжда покойната си съпруга. „Всъщност — напомни си Карл — това не се е случило вчера, а преди двадесет години.“ Можеше ли миналото да бъде толкова болезнено, а и дали болката беше това, което Джейк се опитваше да избегне?

Най-накрая срещата приключи и Карл побърза да се върне в кабинета си. Разполагаше с двадесет минути, за да навакса с работата си, преди да слезе до столовата на директорите за обяд. Авърил се появи от съседната стая, още щом той се настани на бюрото си. Беше развълнувана.

— Току-що се обадиха от „Личен състав“, господин Дилейни, за да кажат, че са ми намерили подходяща заместничка, която може да поеме работата ми от края на месеца.

Върху красивото загоряло лице на Карл пробяга тъжна сянка.

— Наистина ли трябва да заминеш, Авърил?

Поласкана, тя се усмихна.

— Да, наистина искам да се преместя в Ню Джърси, господин Дилейни. Знаете, че от доста време се каня да го направя.

— Е, какво представлява новото момиче?

— Не я познавам лично, но съм я виждала тук, защото повече от две години работи в компютърния отдел. Може би сте я виждали, има яркочервена коса. Преди да я назначат при нас, е работила в „Ситибенк“ и според мен е много кадърна.

Карл въздъхна. Мразеше промените, но разбираше, че тази е неизбежна.

— Би ли провела интервюто вместо мен, Авърил? Знаеш какво търся — някой, който максимално да прилича на теб.

Авърил се изчерви от задоволство.

— Благодаря ви, господин Дилейни. Ще го направя. На нея можеше да се разчита.

Когато Карл се върна в кабинета си в два и половина, след като бе обядвал с директора на голяма авиационна компания, чието откриване в Мексико предстоеше, Авърил влезе при него, затвори вратата след себе си и заговори шепнешком.

— Моята заместничка в момента е в кабинета ми, господин Дилейни. Проведох дълъг разговор с нея и смятам, че ще се справя отлично. Има добри професионални умения и изглежда схватлива.

Карл попита:

— Експедитивна ли е според теб? Будна, със силна памет? Знаеш, че много се дразня от хора, които забравят какво съм им казал — съзнаваше, че с него трудно се работи и че е прекалено взискателен. Преди да се появи Авърил, той непрекъснато сменяше секретарките си.

— Според мен ще се убедите, че е подходяща. Уолтър Тъфин, директорът на компютърния отдел, й даде висока оценка. Мисля, че е амбициозна — добави Авърил, като още повече сниши тон. — А това е хубаво. Има огромно желание да работи с вас, господин Дилейни.

— И ти си убедена, че ще се справи с напрежението?

Авърил кимна утвърдително:

— Не бих говорила така, ако не бях убедена.

Карл въздъхна тежко. Мразеше промените в ритъма си на работа и мисълта, че трябва да обучава нов човек да прави нещата така, както той иска, го изпълни с омерзение.

— Добре, покани я да влезе — каза той най-накрая. — Между другото, как се казва?

— Кимбърли Кабът.

 

 

Докато пътуваше с метрото от „55-а улица“ до „Уолстрийт“ тази сутрин, Кимбърли се надяваше с цялото си сърце да чуе, че е получила работата като секретарка на Карл Дилейни. В мига, в който научи, че непоносимата, старомодна Авърил Филдън напуска, тя отиде право при директора на „Личен състав“ Джордж Милър и го убеди да я препоръча за поста. Уреди си и добра препоръка от прекия си началник Уолтър Тъфин. Оказа се лесно. Мъжете винаги правеха това, което тя искаше, а Джордж и Уолтър не бяха изключение.

Сякаш за да го докаже на себе си, тя кръстоса дългите си изящни крака във фини найлонови чорапи, докато влакът профучаваше между спирките, и с периферното си зрение забеляза как трима мъже извърнаха глави, за да проследят движенията й. Кимбърли се засмя вътрешно. Всички до един си приличаха и тя бе сигурна, че Карл Дилейни е като останалите. От няколко месеца скришом го наблюдаваше винаги, когато й се удадеше възможност — когато той пристигаше сутрин, когато крачеше делово през фоайето, качваше се в асансьора до последния етаж, влизаше в столовата на директорите — висока атлетична фигура, много по-хубава, отколкото на повечето банкери, сини сексапилни очи и пленителна усмивка. Питаше се доколко се поддава на прелъстяване и стигна до извода, че независимо дали има щастлив брак или не, когато моментът дойде, той ще бъде като всички останали: лесен за прелъстяване.

Сега тя имаше нужда единствено от възможността да работи за него, а по-нататък можеше да започне прилагането на плана си — план, който бе започнала да чертае в главата си дълго преди да чуе името на Карл Дилейни, дълго преди да започне работа в „Сентърл Манхатън Бенк“, план, който покълваше тайно и подмолно, още откакто бе станала на дванадесет. Сега, седемнадесет години по-късно, имаше усещането, че всяка мечта и стремеж — понякога несъзнателно и случайно, друг път след целенасочено и предпазливо планиране — я бяха водили до този миг, мига, в който тя щеше да постигне всичко.

Кимбърли бе отраснала в квартал „Маспет“ в Куинс като най-малкото от шестте деца на Оли Кабът, шофьор на камион, и съпругата му от италиански произход Лучия, която работеше в местния деликатесен магазин и вярваше на всяка дума, излязла от устата на папата. Затворена в теснотията на двуфамилната им къща, облицована с кафяви и бели дъски, каквито бяха повечето жилища в района, Кимбърли не бе виждала небостъргач през първите дванадесет години от живота си. Складови бази, грозни като самолетни хангари, запълнени с камиони дворове, надгробни плочи, покриващи обширната площ на гробището „Маунт Оливър“, и строени в редици магазинчета от типа на магазина за алкохол на Пат, този за сладолед на Карвъл и фризьорския салон за „младежи и девойчета“, наречен „Лейди Финес“, съставяха пейзажа, сред който Кимбърли непрестанно търсеше нещо по-вълнуващо. Завърши гимназията „Мартин Лутър Кинг“, но нямаше много приятели. Останалите изглеждаха доволни да прекарат живота си в границите на района, където най-вълнуващото нещо, което можеше да се случи на човек, бе да отиде в джаз кафене „Дънкин Доунътс“. Още от ранна възраст Кимбърли знаеше, че трябва да се махне оттам. Трябваше да има живот зад тесните улици, обградени с прашни дъбове и кленове, и малката римокатолическа църква „Светото разпятие“, където майка й все я влачеше със себе си. Не можеше да няма по-подходящо място за живеене от къщурките, подслонили по две семейства, за които даже и задният двор беше лукс. Не беше за нея домашното робство на майка й, притисната от шестте деца и съпруг, който пропиваше по-голямата част от заплатата си.

На дванадесетия си рожден ден помоли двадесетгодишния си брат Том да я заведе в Манхатън. Той работеше като портиер в хотел „Плаца“ и тя отдавна беше запленена от разказите му за живота в центъра на града. Когато слязоха от метрото, Кимбърли започна да се оглежда с отворена уста, като кокореше от удивление очи и надаваше възторжени възгласи. Беше зашеметена. Извисяващите се сгради създаваха у нея усещането, че се движи в някаква гигантска клисура, затова тя стисна Том за ръката. Покрай нея профучаваха коли, полицейска сирена виеше на някоя съседна улица, тълпи от хора се блъскаха по тротоара и щяха да отнесат и двамата. Кимбърли нямаше да се впечатли толкова, ако я бяха пуснали на Марс, гледането на телевизия в дома й беше забранено и никога дотогава не й бяха позволявали да отиде на кино. Всичко около нея беше ново и затаила дъх, тя стискаше здраво ръката на Том, докато крачеха в сумрака към „Таймс Скуеър“.

Гледката, която се разкри пред очите й, я заслепи и сърцето й се разтуптя от вълнение. Навсякъде около нея грееше яркото сияние на електрически крушки и разпръскваше крещяща бяла светлина върху всяка изпъкнала повърхност. Лъскави рекламни надписи пулсираха и проблясваха по фасадите на сградите, над вратите и козирките им, искрящи гирлянди от синьо, златисто и сребристо, изпъстрени тук-там с червено, свързваха огромните сгради и се виеха в сложни плетеници. Безбройните разноцветни светлини — блещукащи, трепкащи, танцуващи, примигващи — сякаш имаха свой собствен живот в един непрекъснат блестящ спектакъл. Кимбърли никога не беше виждала толкова много лампи и не знаеше, че на света съществува толкова много светлина. Но те бяха там — жива картина от лъскави пайети, озаряващи нощта и нашепващи на Кимбърли обещания за богатство и слава с рекламните надписи „Марлборо“, „Шевролет“ и „Шератон Астор“.

В този миг тя реши, че иска да бъде богата, когато порасне, да има толкова много пари, че никога да не остарее и погрознее като майка си, да има толкова много пари, че да разполага с всичко, което си пожелае. Всичко на тази земя. Стоеше като омагьосана сред шума от спирачки и клаксони и не можеше да откъсне поглед от тези реклами, сякаш беше хипнотизирана, другите виждаха нанизи от мръсни електрически крушки, но Кимбърли виждаше диамантени огърлици.

От този момент нататък тя имаше само една цел: да спечели пари и слава. Винаги е била добра ученичка, но сега се отдаде изцяло на учението и на шестнадесет години, извоювала отличен успех, се хвана на работа. Майка й настояваше тя да си остане у дома и да започне като продавачка в магазин и за известно време Кимбърли се съгласи, но само защото работното й време позволяваше да посещава курсове по стенография и машинопис в местния културен дом. Веднага щом ги изкара, тя напусна семейството си и нае малка стая в търговската част на града — но поне беше в Манхатън. За нейно голямо щастие първата работа, която получи, беше като служител в Ситибенк. Тя навлезе бързо в нещата, започна курс по компютърна грамотност и получи повишение. Четири години по-късно я назначиха в престижната и известна „Сентърл Манхатън Бенк“.

 

 

— Ще проверя дали господин Дилейни е готов да ви приеме — каза Авърил Филдън.

— Благодаря — Кимбърли разглеждаше с разтуптяно сърце офиса, който се надяваше скоро да бъде неин. Следващите няколко минути бяха изключително важни. Получеше ли работата, щеше да постигне всичко, защото Карл Дилейни беше ключът към бъдещето й. Доволна, че си бе облякла елегантния, но строг бледосин ленен костюм, който подчертаваше кестенявите й коси и млечнобялата й кожа и придаваше на фигурата й изящен и шикозен вид, Кимбърли усети дълбоко вълнение. Усърдието в училище, изтощението от вечерните курсове, връзките й с богати мъже, които й купуваха скъпи дрехи и я учеха как да се държи в обществото, й бяха придали известно лустро през годините и я бяха подготвили за този момент. Тя не вярваше в Бог — не и по начина, по който майка й говореше за грехопадението — но си спомняше една поговорка: „Помогни си сам — и Господ ще ти помогне.“

Тя изведнъж се усмихна и изражението й доби такова излъчване и увереност, че когато Авърил Филдън се върна и съобщи, че господин Дилейни я очаква, Кимбърли направо литна към кабинета му, убедена, че нейният час най-накрая е настъпил.

 

 

Джесика грабна слушалката.

— Доставили сте ни друг вид чаши! — развика се тя на снабдителя отсреща. — Поръчахме високи и тесни чаши за шампанско, а не с форма на лалета! Как сте могли да направите такава грешка? — тя драскаше ядосано върху бележника пред себе си с червен маркер. — Не ме интересуват оправданията ви. Поръчали сме шестдесет дузини чаши за шампанско и ако до следобед не са пристигнали, можете да забравите поръчката — и всякакви бъдещи поръчки от нас! — тресна слушалката и погледна колегата си Дик Фаулър, с когото деляха един кабинет. — Проклети снабдители! — избухна тя, а дребната й фигурка трепереше от гняв. — Всичките са едни и същи. Ще направят ли едно нещо като хората? Спомняш ли си одеялата, които поръчахме от „Хобс“? Бяхме, поръчали розови, а те ни доставиха тридесет дузини в крещящо прасковено!

Дик кимна съчувствено.

— Мисля, че най-зле беше, когато докараха двеста стола за ресторанта и нито един не беше с тапицерията, която искахме.

Джесика закри лицето си с длани, преструвайки се на крайно отчаяна. Хлабавият кок заплашваше всеки момент да се развали и русата й коса да се разпилее върху раменете й.

— Това — заключи тя — се нарича пълна бъркотия.

Дик избухна в смях. Със склонността си да преувеличава и с изразителното си личице Джесика го забавляваше непрекъснато. Когато преди година и половина тя бе назначена за заместник-директор по продажбите в хотел „Роял Уестминстър“, той разбра, че отегчението завинаги си е отишло.

Джесика Маккан беше най-голямата дъщеря на пенсиониран генерал от Британската армия и семейството й се надяваше тя да си намери подходящ съпруг и до двадесет и две-три годишна възраст да свие гнездо, обаче на двадесет и шест Джесика продължаваше да гради кариерата си с неугасващ ентусиазъм. Дребничка, слаба, с дълги руси коси и кръгли сини очи, които понякога й придаваха кукленски вид, тя притежаваше неизчерпаема енергия и жизненост, заради което всички в хотела я обожаваха.

Беше способна да успокои за минути разгневен гост, като намираше решение на проблема, който го бе възмутил. После го умиротворяваше с думите, че вечерята му ще бъде за сметка на хотела… и в стаята му се появяваха цветя и шампанско, купа с плодове или луксозна бонбониера. Когато нещо не беше наред, тя проявяваше такова безпокойство, че повечето гости, предимно англичаните, най-накрая се извиняваха, че изобщо са се оплакали!

Джесика знаеше вълшебната формула и затова я бяха преместили от дъщерния хотел „Уентуърт“ на „Парк Лейн“, където бе работила в отдела за продажби и връзки с обществеността, в „Роял Уестминстър“. Освен това я повишиха до поста заместник-директор по продажбите. Нейният шеф, търговският директор Хъмфри Питърс, беше човек с грубовато лице, който хранеше болезнената амбиция да стане следващият генерален директор. Но Джесика и Дик имаха толкова добри колегиални отношения, че не позволяваха на Хъмфри да им влиза под кожата с безкрайните си прищевки. От време на време от офиса им се чуваше бурен смях — Джесика имитираше някой гост или член на персонала, а Дик я гощаваше с разкази за случки от периода, преди тя да започне работа при тях.

„Голдинг Груп“ притежаваше тридесет и пет хотела по целия свят, но „Роял Уестминстър“ беше нейното съкровище и Джесика посрещна с трепет перспективата да работи в него. По блясък и елегантност той конкурираше другите фирмени хотели в Хонконг, Венеция и Вашингтон — всички те бяха петзвездни и присъстваха в офертите на най-добрите туроператори по света.

Издигнат в задния край на „Хайд Парк Корнър“ и обърнат с лице към сочната зеленина на „Хайд Парк“, „Роял Уестминстър“ беше внушителна сграда с колонади, която приличаше на умалено копие на Бъкингамския дворец. За туристите допълнителен интерес представляваше фактът, че бе построен през 1775 г. като градска резиденция на първия херцог Хейстингс, и то точно срещу бившия дом на херцог Уелингтън — „Апели Хаус“ — който понастоящем бе превърнат в музей. През годините бяха правени разширения в задната част, където някога конюшните бяха подслонявали херцогските коне и карети. Бяха надстроени и шест луксозни апартамента, които не се виждаха от улицата. По този начин хотелът разполагаше с общо двеста и петдесет стаи, декорирани и обзаведени от прочути дизайнери, специалисти по интериор на луксозни жилища. Обаче характерната атмосфера на херцогския дом бе съхранена. Първоначалната инвестиция на „Голдинг Груп“, която бе преустроила временно използваната за болница сграда в хотел, се бе увеличила многократно. Според данните годишната печалба възлизаше на близо осемнадесет милиона лири стерлинги.

Най-важната задача на Джесика в момента беше да осигури резервации за големите банкетни зали. Тя искаше хората да организират партитата си в „Роял Уестминстър“ и добре разбираше, че начинът да ги привлече бе да им внуши идеята, че усещането не би било по-различно от прием у дома. С големия си дансинг, просторната приемна и няколкото вестибюла те даваха възможност да се организира от официална вечеря за десетима до бал за петстотин души.

Джесика прегледа списъка с ангажиментите си за деня и изписка:

— Божичко! Някои си господин и госпожа Сирил Уоткинс всеки момент ще пристигнат. Искат да дадат прием по случай сватбата на дъщеря им, затова мисля да им покажа „Армитаж“ — тя пооправи косата си, сложи си червило и приглади с ръце елегантния си тъмносин костюм. — После съм на обяд с директора на „Си Ей Си компютърс“. Надявам се да проведат тук тридневната си конференция през април.

Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката, като едновременно с това погледна и часовника си. Вече трябваше да е долу, за да посрещне семейство Уоткинс. Надяваше се разговорът да е кратък.

— О, Андрю, здрасти — каза Джесика. Гласът й незабавно се сниши и стана ласкаво интимен. Андрю Сиймор беше неин постоянен приятел вече почти три години и двамата живееха заедно в апартамента му в Челси. Той беше брокер. Родителите и на двамата бяха убедени, че след известно време те ще се оженят.

— Очакват ни на вечеря в осем часа — каза Андрю — и мама иска всички да са облечени официално.

— В осем! — тя звучеше ужасена. — Как си представяш да се преоблека и да съм у тях до осем часа? Вечерта имаме дегустация на вино и ще се измъкна чак към осем! Защо не ми каза тази сутрин? По дяволите, ако знаех, щях да си взема някоя дълга рокля, за да се преоблека тук!

— Не можеш ли веднъж да тръгнеш по-рано? — Андрю беше сърдит и в гласа му се долови леко неодобрение. — Знаеш, че родителите ми празнуват тридесетата годишнина от сватбата си! Това парти го планират от няколко месеца.

— Знам — Джесика се опита да запази спокойствие, но се ядосваше всеки път, когато Андрю си въобразяваше, че тя би могла да зареже всичко, за да се вмести в неговата програма. — Дори съм им купила гарафа за подарък от нас двамата. Само че аз съм домакин на сбирката тук, а за преобличане имам само една къса дневна рокля.

— Не можеш ли да се прибереш по-рано и да се преоблечеш… след това ще хванеш такси от хотела директно за „Уилтън Кресънт“. Ще се срещнем там — настоя той. Тя усети, че е разочарован, а ако това станеше, вечерта щеше да бъде провалена и за двамата.

— Ще измисля нещо, бебчо — каза Джесика, като се мъчеше да звучи спокойна и весела. — Така или иначе, нека да се срещнем направо у вашите в осем. Съгласен ли си? Сега трябва да тръгвам, понеже ме чакат, но ще се видим тази вечер.

— Добре — неохотно се съгласи той.

Джесика тръшна слушалката върху вилката, взе папката си и изхвърча от офиса, като се затича по коридора към асансьора. Ако мразеше нещо, то беше да закъснява.

Забеляза ги веднага: стояха стеснително до рецепцията. Господин и госпожа Сирил Уоткинс, грабнали се да дойдат тук чак от дома си край Уотфърд, бяха хора на средна възраст и от средната класа, успели да натрупат богатство от своята строителна фирма. Като пусна в действие чаровната си професионална усмивка, Джесика се приближи към тях и се представи — фина фигура, облечена безупречно, с оскъдни украшения, с греещо от жизненост малко личице. Поздрави ги така, сякаш те бяха единствените хора, които искаше да види през този ден.

— Добър ден. Много мило, че дойдохте. Мога ли да ви предложа кафе… или по чаша шампанско?

Те отклониха предложението й с поклащане на глава и мрънкане на нещо, в смисъл че преди малко са закусвали.

— Тогава ми позволете да ви заведа да видите залите за банкети — меко предложи Джесика, сякаш напълно разбираше как се чувстват.

Тя ги поведе по широките, застлани с дебели килими, коридори на първия етаж, покрай блесналите като слънца кристални полилеи, облицованите с коприна стени, по които бяха окачени графики на Лондон от осемнадесети век, и покрай позлатената масичка, отрупана с екзотични цветя. Семейство Уоткинс я следваха, потънали в благоговейно мълчание, и току поглеждаха крадешком към богато украсените с гипсови розетки тавани и великолепните завеси на прозорците. Това нямаше нищо общо с двуфамилната им къща край Уотфърд.

Джесика отвори двукрилата врата в дъното на коридора.

— Това е „Армитаж“ — съобщи весело тя и ги въведе в просторна стая в бароков стил, декорирана с бели гипсови розетки, изобразяващи плодове и цветя на небесносин фон. — По време на приемите в двата края се поставят маси с храни и напитки, но естествено сервитьорите постоянно циркулират с подносите — тя се приближи към високите до тавана прозорци с изглед към „Хайд Парк“. — Когато имаме сватба, обикновено поставяме тортата тук, а от двете страни слагаме големи вази с цветя. Оттук всички могат да виждат какво става и да правят хубави снимки.

От Джесика бликаше такъв искрен ентусиазъм, че човек би помислил, че тя организира собствената си сватба. Господин и госпожа Уоткинс бяха дълбоко впечатлени от великолепието на стаята и окуражени от разбирането, което тази млада жена проявяваше. Изгарящи от желание да направят най-доброто за единствената си дъщеря, на път да се омъжи за истински благородник, те бяха твърдо решени да развържат кесиите в съдбовния ден.

— Как смяташ, майче — измърмори господин Уоткинс, който, макар че бе натрупал маса пари, си бе позволил единственото разточителство да си купи беемве.

Госпожа Уоткинс го погледна и събра пъхнатите си в кремави памучни ръкавици пръсти.

— Ще бъде превъзходно — тихичко отвърна тя.

— Споменахте, че ще очаквате приблизително сто и петдесет гости, нали? — попита Джесика, проверявайки записките си.

— Точно така — каза господин Уоткинс.

— Тогава тази стая е идеална за вас. Разбира се, ако очаквате повече гости, бих ви предложила балната зала… — тя изчака, поклащайки пред очите им изкушението за нещо още по-голямо и пищно. Те се поколебаха. Госпожа Уоткинс наклони глава, сякаш очакваше съпругът й да каже нещо. Господин Уоткинс изучаваше килима, премисляйки кого биха могли да поканят, за да запълнят по-голямо помещение.

— Дали да не ви я покажа за всеки случай, така и така сте тук? — каза Джесика досущ като домакиня, която иска да предложи на гостите най-хубавите си стаи. — Ей тук е, в дъното на коридора — тя ги поведе с бързи крачки към вратата на отсрещната страна на коридора, като високите й токчета потъваха в дебелия килим. — Тази зала е копие на огледалното фоайе във Версайския дворец — каза тя, сякаш за да ги подготви за нещо шокиращо.

Когато отвори високите резбовани врати, двамата застинаха, зяпнали от удивление, пред огромния сякаш цели акри лъснат под, ограничен и затворен от безброй антични огледала, потъмнели и изпъстрени с петна от годините, които отразяваха образите им стотици пъти. Тежки драпирани завеси от поизбелял златист плюш висяха пред прозорците, през които слабото утринно слънце неуспешно се бореше да проникне.

— Според мен другата стая ще ни свърши идеална работа — отбеляза глухо господин Уоткинс.

Джесика кимна.

— Съгласна съм. Тази стая е по-хубава през нощта, когато всички полилеи са запалени. Така, а сега искате ли да уточним всички подробности, докато сте тук? Така няма да се налага да идвате до Лондон още веднъж — внимателно и убедително тя започна да ги пита какво предпочитат, като уместно отбелязваше какво според нея е подходящо.

Тридесет минути по-късно бе обратно в офиса си и изглеждаше доволна от себе си.

— Е, всичко е готово! — тържествуващо каза тя на Дик. — Направиха заявка за „Армитаж“ плюс десет кашона „Болингър“, шестстотин хапки асорти, осем венеца от розови и бели цветя за колоните, триетажна сватбена торта… Слава Богу, че успях да ги разубедя за захарните младоженци на върха на тортата! Искат да наемат и апартаменти за предната вечер. И знаеш ли какво? — Дик я погледна въпросително, развеселен от въодушевлението й. — Изобщо не им мигна окото, когато им дадох офертата!

Той се засмя.

— При всички е така. Щом веднъж са си наумили да развържат кесиите, те искат или всичко, или нищо, независимо от цената. Между другото срещата ти за обяд се отлага за по-късно. Ето ти съобщението.

— Чудесно! — Джесика се зачете в надрасканата бележка. — Тъкмо ще имам време да изтичам до вкъщи и да си взема официална рокля за довечера. Семейството на Андрю го е разтресла мания за величие и аз трябва да се издокарам за вечерята, която дават.

В този миг телефонът на бюрото й иззвъня.

— Ало? О, Питър! — Питър Торн беше един от водещите журналисти на „Ивнинг Стандард“ и с течение на времето двамата бяха станали добри приятели — той препоръчваше хотела при всеки удобен случай и понякога я предупреждаваше за пристигането на знаменитости. — Как си? Кога ще дойдеш пак да обядваме заедно?

Гласът му беше басов и плътен, всеки момент щеше да премине в смях.

— Вярно ли е, че Мадона ще отседне при вас следващата седмица… за концерта си в Албърт Хол?

— Божичко, не знам! — зина тя. — Не сме чули нищо. Провери ли при Ан Бътлър от Връзки с обществеността?

— Тя, както винаги, отрича всичко, а от отдела за резервации казват, че не очакват човек с такова име! Бяха много сдържани и лаконични, с една дума — неотзивчиви. Ще можеш ли да провериш вместо мен, Джесика?

— Разбира се, но нали знаеш, че официално ще трябва да го отрека, дори и да е вярно — политика на хотела. Анонимността на нашите гости трябва да бъде пазена.

— Знам, знам — Питър звучеше примирено. — Адски тъпо, а? От нейния мениджмънт съобщиха, че тя ще отседне в „Роял Уестминстър“ за четири нощи…

— Типично за тях! Нарочно искат да гъмжи от папараци и десетки хиляди фенове, защото това се отразява добре на имиджа й — прекъсна го Джесика, — само че на нашите гости това никак няма да им хареса! Боже Господи, надявам се да не е вярно. Охраната ще полудее, а ние нямаме нужда от такава дандания.

— Нали все пак ще ме държиш в течение?

— Да, Питър. Слушай, тъкмо се сетих нещо. Ако ти помогна, ще ми направиш ли една малка услуга?

— Разбира се. За какво става дума?

— Знаеш ли нещо за фамилията Дарлимпъл? Една моя приятелка иска да научи нещо за тях. Те са от графство Девъншир.

— Дарлимпъл — Питър направи пауза и се замисли. — Името ми говори нещо, но не се сещам какво.

— Сър Джордж Дарлимпъл. Имал е дъщеря на име Камила, починала преди двадесетина години. Била е омъжена за американеца Джейк Шиърман.

От слушалката се чу дълго пронизително изсвирване, от което Джесика подскочи.

— Да, сещам се кого имаш предвид — сухо каза Питър. — Защо приятелката ти се интересува от тях?

Джесика се поколеба. Реакцията му я изненада.

— Ами… тя… тя просто се интересуваше от семейството — вяло му отговори.

— Съветвам те да й кажеш да стои настрана! По онова време станаха някои гадости. Бях още зелен репортер и написах малка статия за случая, това беше преди повече от двадесет години. Посъветвай я да си няма работа с тях — за пръв път тонът му беше сериозен. Обичайният смях бе изчезнал от гласа му.

— Какви гадости? — попита Джесика. — Питър, трябва да ми кажеш! Така само разпалваш любопитството ми!

— Това е дълга история. Покани ме на обяда, който ми обеща, и ще ти разкажа всичките кървави подробности. А ти нали ще ме държиш в течение по въпроса за Мадона? — очевидно повече от това нямаше да може да измъкне от него.

— Да. Е, кога си свободен? Да се разберем за някоя дата.

Остатъкът от деня мина във вихър от срещи и телефонни разговори, включително и с една вбесена клиентка, която твърдеше, че на неотдавнашния й прием са й таксували осем кашона шампанско вместо шест.

— Моля те, Дик, Дръж фронта вместо мен! — примоли се тя. — Ще се върна колкото може по-бързо, но задължително трябва да се прибера и да се преоблека. Нали нямаш нищо против? — добави тя ласкаво.

Дик се усмихна. Малцина бяха в състояние да устоят на непринудения и искрен характер на Джесика, която със своята прямота и неподправеност напомняше за малко момиченце.

— Тичай. Знам колко усилия трябва да полагаш, за да изглеждаш красива! — пошегува се Дик.

— Ах, ти!… — Джесика се престори на засегната. — За твое сведение, миналата седмица получих комплимент за външния си вид от генералния директор.

Дик си придаде важност:

— Сигурно е искал да работиш извънредно!

 

 

Джесика пристигна у родителите на Андрю малко след осем и завари цялата фамилия да пие шампанско и да поздравява господин и госпожа Сиймор.

— Съжалявам, че не успях да дойда по-рано, скъпи — прошепна тя на Андрю веднага след като поднесе поздравленията си на родителите му. — Как изглеждам? Преоблякох се буквално в таксито! — вдигна ръка и заби още по-навътре една фиба в кока си.

Андрю я прегърна през кръста — толкова тънък, че можеше да го обгърне с двете си длани.

— Изглеждаш фантастично, Джеси. Ето, вземи си питие. Сигурно ще се справиш с едно.

Той й подаде чаша шампанско и Джесика отчаяно вдигна очи към тавана.

— Вече се чувствам достатъчно замаяна! — изсъска тихичко тя. — Забрави ли, че идвам от дегустация на вина?

— Ама на дегустацията не се пие — възрази той, смеейки се. — Само се…

— Знам, знам! — тя поклати глава. — Леко се жабуриш и след това изплюваш в една кофа! Честно, казано, Андрю, никога не бих го направила! — искрящо сините й очи дяволито се впериха в неговите и той усети как се разтапя.

Андрю Сиймор, двадесет и осем годишен, син на директор на преуспяваща фирма, беше фанатик на тема „спортна форма“ и това си личеше по физиката му. Добре сложен и мускулест, той се извисяваше над миниатюрната Джесика и всичко в него говореше за отлично здраве — от лъскавата му кестенява коса до ясния и спокоен поглед на сините му очи. Андрю посещаваше фитнес зала три пъти седмично и играеше скуош и тенис при всяка пролука в програмата си. Освен това беше амбициозен — откакто бе основал брокерската къща „Джейсън и Сиймор“ в партньорство с най-добрия си приятел Санди Джейсън, се бе отдал всецяло на работата си, изгаряйки от желание да участва в оживената търговия с имоти, обхванала Великобритания, и не показваше никакви признаци за намаляване на темпото. А в центъра на неговия свят, състоящ се от упорит труд и упорито спортуване, се намираше Джесика, с която споделяше живота си. Възнамеряваше в близко бъдеще да й предложи брак, а тя, разбира се, вече знаеше, че това ще се случи. Те си имаха споразумение, както споделяше майка му пред приятелки. И двамата не бързаха особено да се женят — бяха обвързани с кариерата си и щастливи в настоящото си положение.

Тази вечер обаче Андрю се разнежи от факта, че майка му и баща му празнуваха тридесет години съвместен живот. Стори му се, че това е една прекрасна препоръка да узаконят съжителството си, и очите му се замъглиха, като наблюдаваше родителите си как вдигат тостове и се държат за ръце.

Гласът му бе пресипнал.

— Ще бъдем като тях… след тридесет години, нали, Джес?

Джесика кимна, поглеждайки го влюбено.

— Разбира се, че ще бъдем! — отвърна тя, а веднага след това, тъй като Джесика беше винаги готова да пусне някоя насмешлива забележка или остроумна шега, добави: — Ама че досадни ще бъдем!

Андрю се опита да прикрие трепването си, тъй като знаеше, че тя не го бе казала на сериозно, просто си беше такава.

— Дотогава ще бъдем толкова богати, на кой ще му пука! — отвърна той на шегата й.

Джесика също се засмя:

— Уха! Като стана въпрос за богати хора, аз ще остана у Маделин четири дни. Не си забравил, нали?

— Не. Не съм.

— Искаше ми се и ти да дойдеш — импулсивно каза тя. — Ще ми липсваш, слънчице. Не можеш ли да се измъкнеш? Санди ще се оправи и без теб за няколко дни!

— Точно сега ни предстои да сключим много сделки — отговори той, клатейки глава. — Водим преговори за три къщи, все имоти за милиони, затова трябва да съм тук, за да движа нещата.

Джесика кимна с разбиране и отпусна русата си глава на рамото му, облечено в смокинг.

— Така е в големия бизнес — промърмори тя. — Е, да нося ли много здраве на Бродуей от теб?

Андрю я прегърна още по-силно.

— Непременно — каза той.

— … и нека да не стоим на партито до късно — добави тя с многозначителен поглед.

Андрю усети, че го обхваща възбуда.

— За нищо на света — прошепна й.