Уна-Мери Паркър
Изкушения (17)

Шестнадесета глава

В Сардиния, където тюркоазното море обгръщаше окъпаните в слънце платинено сиви плажове и ароматът на дива мащерка, розмарин и скална мирта се носеше из въздуха, Джесика осъзна с покъртителна внезапност, че повече не е влюбена в Бърнард.

Предишната седмица, след концерта в Токио, във временен порив на гняв, той реши, че иска да се прибере в дома си, като по този начин сложи край на турнето си на това място и в този момент.

— Уморен съм! — заяви кисело Бърнард. — Не могат да очакват от мен да продължавам седмица след седмица по този начин. Не съм машина! Изтощен съм!

Джесика се разкъсваше между собственото си желание за почивка и мисълта, че той се държи непрофесионално.

— Но така ще провалиш цялото си турне! — каза му тя. — Ами хората, които вече са си купили билети? Организаторите? Рекламата? Това ще бъде голямо разочарование за много любители на музиката.

— Защо трябва да мисля за другите хора? — изстреля в отговор той. — Здравето ми е по-важно, както и творческите ми сили. Другите хора да вървят по дяволите. Хич не ми пука даже.

Джесика не каза нищо, като видя в колко лошо настроение е и като знаеше, че със спор няма да постигне нищо, този Бърнард беше много различен от човека, в когото тя се бе влюбила. Постепенно, седмица след седмица, на нея започна да й прави впечатление колко често си сменя настроенията и колко сприхав става, затова малко по малко проумяваше, че може би той в действителност си е такъв. Нима само си бе фантазирала, че е благонравен и разумен, заслепена от любовта си? Или Бърнард си бе придал такъв вид още от началото, за да я прелъсти и вкара в капана си?

Сега, седмица откакто бяха пристигнали във „Вила Рокия ди Волпе“, Джесика бе убедена, че точно това се е случило. Привикнал да включва в действие чара си, когато срещне приятели или свои почитатели, с никой, от които не се налагаше да изкарва дълго време, той не бе в състояние да запази тези по-приятни страни на характера си за по-продължителен период. „Да — мислеше си тя, вече отърсила се от външния му чар — Бърнард наистина е много труден човек.“

Не можеше да заспи, затова стана призори, прекоси хладните мраморни стаи и излезе на верандата. Обвит в мъгливото утро, заливът Кала ди Волпе лежеше долу, тюркоазните му води бяха гладки като коприна. Тя се сви на един от големите бамбукови шезлонги и се загледа с невиждащи очи в първото сиво було на зората, разстилащо се върху пейзажа.

Как го бе разлюбила? Зави й се свят — толкова невъзможна изглеждаше тази мисъл — и въпреки това на нея й бе писнало да й отнемат независимостта, беше отегчена от липсата на собствен живот, но може би най-много й бе дошло до гуша да играе по свирката на Бърнард. При този неволен каламбур по лицето й пробяга усмивка… ами да, свирката на Бърнард!

В градината на вилата, където имаше високи кипариси и екзотични храсти, а цветята растяха буйни и свежи върху плодородната земя, Джесика чу градинаря да поставя маркучите, за да полее младата трева. Не след дълго постоянното и успокояващо „пст-пст“ изпълни утринния въздух и Джесика влезе в кухнята, за да си направи кафе.

Когато се върна на терасата, тя бе станала по-светла и горещината на настъпващия ден започваше да се надига на топли вълни, понесени навътре към сушата от менящите посоката си ветрове. Ароматът на риган, сладък и остър, се смеси с този на дивия розмарин и миртата, а от храстите се разнесе мекото жужене на цикадите. „Това е такава идилия!“ — помисли си тя, опиянена от красотата на зората над острова, и подпря босите си крака върху ниския каменен парапет.

В този момент, сякаш с помощта на някакво видение, Джесика осъзна, че много трудно ще успее да напусне това място. Вече бе влюбена във вилата, в градините и в брега с причудливите му скали, изваяни от хилядолетни ветрове и води. Част от нея щеше да остане завинаги тук, развълнувано си помисли тя, вкоренена дълбоко като маслиновите дървета. На този остров душата й бе затрогната от красотата на природата и тя не искаше да се сбогува с всичко това. Все пак частица от нея разбираше, че това рано или късно ще стане.

По пладне се появи Бърнард — разрошен и гол под халата си за баня. Джесика, която се печеше след плуването, отвори очи и се усмихна, копнеейки и той да се усмихне, но вместо това Бърнард се начумери и седна под сянката на един чадър на райета, ругаейки човека, който се бе обадил от Рим, защото го бе събудил.

— Но вече е почти обяд — напомни му Джесика. — Пропускаш най-хубавата част от деня, като спиш цяла сутрин.

— Глупости! Виж какво, аз работих до късно снощи върху партитурата на новия концерт, който пиша — Бърнард гледаше ядосано, сякаш всичко, което попаднеше пред погледа му, го дразнеше.

— Какво има, Бърнард? — внезапно го попита Джесика. Разбираше, че стъпва по хлъзгава почва, защото в такова настроение въпросите още повече влошаваха състоянието му, но нещо в нея не можеше да устои на желанието да рови из душата му, сякаш се надяваше да изкара на бял свят целия им конфликт.

— Нищо — навъсен, отвърна той.

— Сигурно нещо не е наред. Ти си като мечка с главоболие! — тя отметна назад косата си със слабите си загорели ръце и впери поглед в него през няколко непокорни къдрици, които падаха пред лицето й. — Хората не стават раздразнителни без причина! Да не ти е лошо?

Той й изръмжа ядосано и после извика на слугата, който сервираше масата им за обяд.

— Донеси ми кафе и гледай да е силно!

Джесика игнорира факта, че той не й обръща внимание, и каза, докато взимаше шишенцето с плажно масло:

— Сигурно прекаляваш с кафето! То прави хората изнервени.

— Не ми говори за изнервени хора — тросна се Бърнард. — Ти си изнервена.

— Не съм! — тя се надигна възмутена. — Защо да съм изнервена?

— И аз това искам да знам — той я гледаше с присвити очи, които я караха да се чувства уязвима и застрашена, макар да не разбираше точно защо. Вярно — беше раздразнителна. Усещаше, че се приближава към криза в живота си, че една част от нея бягаше от това, каквото и да беше то, докато другата сякаш бе твърдо решена да го доведе докрай.

— Просто… — подхвана тя, но после замлъкна. Как да кажеш на един човек, след като си изоставил всичко друго, за да бъдеш с него, че вече не го обичаш? Звучеше налудничаво. И наистина беше налудничаво! Нямаше никаква логика в това, но в този случай самата тя не постъпваше логично, мислеше си Джесика. Нещо вътре в нея се разрушаваше и тя вече не знаеше как да го съхрани. Защо бе разлюбила Бърнард, след като доскоро бе заслепена от любов по него?

По-късно, докато лежеше на терасата и четеше, Джесика го чуваше как свири най-новата си композиция на пианото в гостната. Музиката се разля в неподвижния въздух и събуди у нея емоции, изпрати леки тръпки по гърба й. Тя затвори очи и остави сладките тонове да я заливат. Постепенно усети как всичките й сетива се размекват като сняг на слънцето. Тялото й се отпусна и кръвта й сякаш потече още по-гъста по вените, изпълнена с желание. Джесика сложи книгата си отстрани и с ръка случайно докосна гърдата си. Един трепет, силен и буен, я прониза и накара да осъзнае колко много все още желае Бърнард. Музиката продължаваше, прелъстяваща и възбуждаща, да си пробива път като млад филиз около струните на сърцето й, да нахлува в съзнанието й с образи, които я пуснаха да плува свободно в безкрайните морски води.

„О, така го обичам… — каза си Джесика, лежейки, обхваната от силна страст. — Разбира се, че го обичам. Той е най-чудесният човек, когото съм срещала… страстен, с толкова нежни чувства… с блестящ талант, гений. Обичам го с цялото си сърце.“ Обзе я дълбоко щастие, когато си даде сметка какъв късмет е имала с този човек в живота си, мъж, който с музиката си бе способен да поведе нея и милиони други хора към непознати за тях висини на чувствата им. Какво от това, че е малко темпераментен? Той беше творец и човек трябваше да му прощава. Без съмнение Бетховен, Шопен и Рахманинов също са имали мигове на лошо настроение. Джесика се усмихна — прости на Бърнард, както правеше всеки път. Човек не можеше да очаква от хора като него, каза си тя, да бъдат като останалите.

Музиката продължаваше да се лее: най-високите тонове пърхаха закачливо, а след това мелодията преминаваше в минорната гама и почти я разплакваше. Миг след това мажорните акорди, силни и мощни, я караха отново да се усмихва. Тя лежеше на терасата, оставила се на преходите да я манипулират така, както облаците над главата й зависеха от прищевките на ветровете — понасяха се напред, после се задържаха, мятаха се и се разпръскваха, докато най-накрая изчезнеха.

Последва бурен стържещ дисонанс, една изкрещяна ругатня и шум от падане на нещо тежко. Джесика се стресна, отвори очи и се надигна. Погледна през прозореца на музикалната стая и — за свой ужас — видя как Бърнард запраща нещо по уплашената прислужница, която от вцепенение не можеше да помръдне. Той крещеше по нея обиди и гледката отврати Джесика. Бърнард събори стола от гняв и — вбесен — излезе от предния вход на вилата.

Сякаш заляха Джесика с кофа ледена вода и тя се събуди от красивия си унес. Шокирана, прекоси терасата, където камъните пареха под краката й. Влезе в музикалната стая, огледа се и остана слисана. Толкова щети бяха нанесени за толкова малко време. Пръснати бяха нотни листове, преобърнати бяха маса и стол, имаше разпилени по пода книги и една строшена ваза, чиято вода се стичаше по теракотения под.

— Какво стана? — зяпна от изумление Джесика.

Слугинята, младо местно момиче, стискаше памучните си поли с ужасено изражение. Падна на колене и започна с разтреперани ръце да събира парчетата от счупената ваза.

— Добре ли си?

Момичето простена и докосна главата си. На челото й започваше да се образува подутина.

— Ударена си! — втурна се Джесика и помогна на момичето да стане на крака. — Остави тази бъркотия, аз ще се погрижа. Върви в кухнята и си сложи малко лед на челото.

Слугинята я погледна колебливо и поклати отрицателно глава.

— Добре съм — прошепна тя със силен италиански акцент.

— Остави, аз ще го оправя — твърдо каза Джесика. Свикнала бе да се справя с персонал от всякакви националности в „Роял Уестминстър“ и това момиче й напомняше за много от камериерките им. Джесика й посочи кухнята. — Легни за малко и си сложи лед на главата. Хайде, не се тревожи за нищо, всичко ще бъде наред.

— Често се случва… без причина — прошепна прислужницата.

— Тогава според мен трябва да си намериш работа в друга вила, където хората ще са по-мили с теб, не мислиш ли? — веднага й хрумна на Джесика. Вътрешно изгаряше от гняв. Как смееше Бърнард да се отнася със слугите по този начин? След като подреди стаята, тя се върна бавно на терасата и точно в този миг осъзна какво точно не е наред в техните отношения.

Бърнард се появи след час и с любезна усмивка седна под навеса на терасата, сякаш нищо не се бе случило. Джесика нямаше представа къде е бил през това време, но всъщност не я и интересуваше. Той отпиваше от чашата си леденостудено вино „Фраскати“, очевидно, без да забелязва присъствието й, а тя си намисляше какво да му каже.

Сега, когато знаеше истинските си чувства, инстинктът й казваше да избяга, да се махне от Сардиния и Бърнард и изобщо от целия безпорядък, който бе създала в живота си, и да се скрие в някое закътано местенце, където никой не я познава. Такава глупачка беше, мислеше си тя. Как можа една интелигентна и преуспяваща жена на двадесет и шест години, с отговорна и високоплатена работа с невероятно бъдеще, да изпадне в такова крайно глупаво положение? В онзи момент всичко изглеждаше толкова в реда на нещата! Но след като се влюби лудо в Бърнард и ослепя за всичко останало, сега трябваше да приеме факта, че мъглите на увлечението се разпръснаха и голата истина се разкри пред нея.

Внезапно Бърнард запита:

— Искаш ли да поплуваме преди вечеря?

— Предпочитам да си поговорим — отвърна тя.

Той я погледна как седи с кръстосани крака на един шезлонг, саронгът с ярки цветове подчертаваше великолепния тен на раменете и ръцете й, косата й бе вдигната нагоре на топка от вироглави букли и къдри. Кротките й сини очи се взираха в него и малката й устичка за пръв път бе сериозна.

— При това положение да си налея още едно питие — Бърнард си сипа втора чаша и чак тогава му хрумна да предложи и на нея. Джесика поклати глава. — За какво искаш да говорим? — попита той.

Гласът й леко трепна.

— За нас.

— Така и предполагах — Бърнард отпи замислено от виното си и каза с понижен глас. — Май знам какво следва.

— Така ли? — в топлия застинал въздух се разнесе лекият звън на гривните й. — Искаш да кажеш, че си разбрал…

— Че вече не ме обичаш ли? Да. Да. Разбрах го, Джесика — той изглеждаше немощен, уморен, сякаш знаеше, че идва краят. — Страхувах се, че това ще стане — добави с тъга в гласа.

— Но… Не разбирам. Защо мислиш, че… — тя нямаше думи, беше объркана, нямаше мисъл в главата й. Как би могъл да знае? Беше уверена, че не е давала признаци за чувствата си в моментите, когато усещаше, че двамата нямат нищо общо.

— Кажи ми какво чувстваш — настоя Бърнард и се наведе към нея. Очите му я пронизваха, цялата сила на личността му се насочи върху нея в този миг и тя се почувства като малко насекомо, гледано под гигантски микроскоп.

Джесика отвърна на погледа му, стъписана и разколебана под силата на очите му.

— Мисля, че… — започна тя. Прочисти гърлото си. — Мисля, че съм влюбена в музиката ти… не в теб — последните й думи бяха едва доловим шепот.

Бърнард кимна в знак, че напълно я разбира.

— Както някои хора се влюбват в персонажа, който даден актьор играе, а не в самия актьор — предположи той.

Джесика се вкопчи в това обяснение. То идеално описваше онова, което тя изпитваше.

— Точно така! Точно така се чувствам. Когато чуя музиката ти, напълно се отнасям… пренасям се…

— Нищо необичайно — прекъсна я Бърнард. — Ето затова ме напусна съпругата ми. Тя обожаваше музиката ми, но не можеше да понася мен, нито пък да живее по моя начин. Музиката може да бъде много опасна и непредвидима, Джесика, както сама си открила. В състояние е да влияе на човешките емоции повече от всичко друго на света, защото това е езикът на душата. Чрез музиката може да бъде създадено всяко едно настроение, не си ли забелязала? Започваш да свириш определена мелодия — всички скачат на крака и искат да танцуват! Започваш друг вид — и всички се разплакват! А свириш ли музиката, която аз композирам, завладяваш сърцето и душата на слушателя! Същото е станало с теб, Джесика — музиката те е отнесла, но действителността, след като музиката спре, е нещо друго.

По бузите й потекоха огромни сълзи заради мъдростта в думите му. Беше напълно прав. Винаги емоционален човек, тя се бе оставила музиката да я води, като приписваше на твореца й цялата красота и страст, които бе създал, без да спре и да изучи самия човек. Сведе глава, чувствайки се като дете, като пълна глупачка, като възрастен човек, който току-що е научил, че Дядо Коледа не съществува.

— Затова не ти предложих да, се омъжиш за мен — продължи Бърнард. — Когато жена ми ме напусна, осъзнах, че бракът не е за мен. Рано или късно на жените им идва до гуша от мен или от начина ми на живот. Музиката може и да е храна за любовта, както е казал Шекспир, но за нещастие човек се нуждае от нещо не толкова романтично, за да я поддържа ежедневно! — усмихна се мрачно и посегна да я погали по рамото. — Малката Джесика, романтичка по рождение — мълвеше той. — За жени като теб пиша музиката си. Тя не би имала въздействие върху някой прозаик.

Тя беше вперила поглед в него. Сълзите съхнеха върху мургавите й бузи и оставяха малки солени следи.

— Предполагал си, че това ще се случи?

— Надявах се, че няма — Бърнард беше искрен и продължаваше да я гледа замислено в очите. — Но още щом тръгнахме на път, забелязах всичките признаци. Да живееш с куфари не съвпада с представата за любовно приключение. Пределно ми е ясно.

— Не е заради пътуванията — възрази Джесика, — просто ти стана… ами по-различен от човека, когото познавах в Лондон! Сякаш вече не те познавам.

— Ти никога не си ме познавала, Джесика. В това е целият проблем. Ти тръгна с човека, за когото ме мислеше, повлияна от музиката ми. Когато започна да опознаваш истинската ми същност, това беше нещо съвсем различно. Никой мъж не може да достигне идеала, който една жена създава в представите си.

Джесика поклати глава. Все още беше объркана. Бърнард явно разбираше какво чувства тя и го изразяваше по-добре, отколкото тя самата би могла.

— Не знам какво да правя — каза обезоръжена.

— Можеш да останеш или да си вървиш у дома — предпазливо каза той. — От теб зависи. Но не забравяй, че ако останеш, ще трябва да търпиш мен и живота ми такива, каквито са. Не мога да се преструвам на романтичния герой от въображението ти, само за да те правя щастлива. Работата ми е да пиша музика, да правя записи и турнета, тя е всеобхващаща като работата на един адвокат или финансист. Има много малко време за любовни преживявания.

— Но в леглото… — Джесика замлъкна и отвърна поглед, в който имаше болка. — Ти беше страстен в леглото, когато се запознахме, казваше, че ме обичаш. Преструваше ли се?

Той хвана дланта й между силните си ръце и погали тънките й пръсти.

— Аз съм мъж като всички други, Джесика. Разбира се, че се влюбих в теб и направих всичко възможно, за да те вкарам в леглото. Беше чудесно и, вярвай ми, за мен всеки един момент беше пълен с наслада, колкото и за теб, надявам се, но… мъжете са по-различни, скъпа. Когато преследването свърши и завоеванието е направено… какво друго остава, освен повторение на действието, докато и мъжът, и жената се отегчат от него!

Джесика го стрелна с гняв в очите. Искаше да отрече всичко това, но той я накара да замълчи с поглед, преди да е отворила уста.

— Отношенията трябва да се основават на реалността — продължи Бърнард. — Те не са симфонии или гранд опери, те са част от реалния живот — той натърти на последната дума, сякаш за да достигне до плетеницата от мечти, която бе обхванала мислите й и я объркваше в истинските й чувства.

— Разбирам — бавно каза тя.

— Помисли си за това. Няма нужда да бързаш с решението. Може би ще прецениш, че можеш да продължиш или пък че е прекалено болезнено, прекалено неизлечимо. Ако това е така, трябва да си тръгнеш — той говореше без самосъжаление — сякаш бе уточнил правилата на играта и с удоволствие щеше да ги спазва.

 

 

Джесика предвиждаше, че ще й бъде трудно да напусне острова, и сега, докато подреждаше куфарите си, над нея като сянка, студена и сива, надвисна чувството, че идва краят. Започваше последната глава на нещо, което се роди от изригнала любов, смях и прекрасни изгледи за бъдещето.

Беше рано следобед, а самолетът й излиташе в пет и половина. Изплакала сълзите си и с притъпени чувства, тя методично сгъваше дрехите си и пъхаше хартия в обувките си. Правеше всичко това като сомнамбул, докато вилата лежеше обвита в знойната тишина на следобеда и Бърнард стоеше в стаята си за музика.

Примирена с факта, че всичко свършва, Джесика спокойно закопча куфарите си и отиде за последен път на терасата. Искаше да погледне отново великолепния залив, за да останат завинаги в спомените й тъмносините му води и сочната зеленина наоколо.

Тишината се нарушаваше единствено от лудото цирикане на цикадите във високата трева. С чувство на облекчение, че всичко това почти свършва, Джесика се облегна на парапета и погледна надолу към водата, която леко се плискаше върху брега. В този момент я чу — музиката на Бърнард — възбуждаща, преследваща, разтърсваща, пълзяща в нея като змия, отслабваща сетивата й. Тя се отпусна върху топлите камъни и мелодията я изпълни с чувства, които се бореха да се уталожат. Вдигна глава и погледна в наситено синьото небе, а след това, замаяна, затвори очи пред музиката, която разкъсваше сетивата и се забиваше в сърцето й. Прекоси бързо терасата, мина през стъклените врати и се озова в музикалната стая. Бърнард седеше зад пианото и свиреше последния си концерт с отвеян поглед, като движеше пръсти по клавишите.

— Да не си посмял да ми пробуташ този номер сега! — кресна Джесика и размаха малките си юмручета над главата си. — Това е най-гадното нещо, което съм чувала. Много добре знаеш как ми действа музиката ти! Просто не е честно! — опита се да се овладее, но по бузите й се стекоха огромни сълзи.

Бърнард вдигна поглед към нея с веща усмивка на лицето. Хлътналите му очи я пронизаха и той продължи да свири.

— Нали ти харесва този концерт? — тихо попита той.

— Знаеш, че ми харесва, проклет да си! — извика тя, разтреперана от гняв. — Ти… ти нарочно искаш да ме разстроиш… и според мен е наистина гадно от твоя страна! — ядосана, изтри сълзите си и се опита да стегне косата си, която се бе развързала и разпиляла по раменете й. — Не смей да ми причиняваш това!

Бърнард се подсмихна.

— Скъпа моя, аз не ти причинявам нищо, ти сама си го правиш! Дойдох да поработя върху музиката си, а ти се вълнуваш и казваш, че ти пробутвам номера — той не спираше да свири и да изпълва стаята с възходящи хармонии и усилващи се акорди, опияняващи с неизречени обещания.

Джесика запуши ушите си с ръце.

— Престани! Престани веднага! Мразя те, Бърнард Шелър! Ти си много опасен човек, знаеш ли? Ти съзнаваш как въздейства музиката ти върху хората!… — тя се обърна и избяга от музикалната стая, все още затиснала уши. Бърнард избухна в смях.

Тракащите токчета на Джесика отекнаха по мраморните подове, след което настъпи тишина. Усмивката изчезна от лицето на Бърнард. Той седеше, загледан в стъклената врата и залива зад нея. Трябваше да предвиди каква е Джесика, вместо да си въобразява, че ще я прелъсти да остане. Дори чрез музиката си.

 

 

Самолетът се издигна от пистата като голяма птица, устремена към моретата, разцепи скования бриз и се насочи на северозапад. Долу Сардиния лежеше като топаз в тъмносиньо обкръжение и все повече се смаляваше. От прозореца си Джесика я погледна за последен път, понасяща с мъка мисълта за разбитите мечти, които оставяше зад себе си. Никога нямаше да може да се върне, тук прекалено много неща й напомняха за слабостите и провала, но най-вече за факта, че си е позволила на емоциите да надделеят. Всичко това свърши. Сбогува се завинаги с Бърнард, а сега трябваше да гледа напред. Мечтите бяха разбити — изчезнаха като звезди зад облак. Остана й само едно, което щеше да споделя с останалия свят: музиката на Бърнард. Тя щеше да продължава да живее, дори след като всички надежди и стремежи, които събуждаше, избледнееха.

 

 

Краката на Карл омекнаха, докато прекоси стаята и вдигна телефона. Обаждането на Джейк по това време на нощта с думите, че нещо не е наред в банката, можеше да означава само едно. По гърба му изби студена пот и макар че се опита да се овладее, ръката му се разтрепери, когато посегна към слушалката.

— Джейк? — все пак успя да говори със спокоен тон. Маделин се изтегна на леглото, за да бъде близо до него, но той се обърна с гръб, за да не вижда лицето му.

— Извинявай, че те безпокоя… сигурно е доста късно в Англия, нали? — с искрена тревога попита Джейк.

— Ъ… — Карл не беше на себе си. — Ами всъщност е късничко, но това да не те притеснява. Как е там? — той притискаше слушалката до ухото си с надеждата, че Маделин няма да чува какво казва баща й. „Наистина глупаво“ — помисли си. Нямаше да може да скрие това от нея, не и когато избухне в лицето му.

— Става въпрос за секретарката ти… — каза Джейк. — Станаха някои неприятности и мисля, че ти трябва да знаеш.

Това беше. Моментът, от който се ужасяваше — окончателното и отвратително разкриване на това, което двамата с Кимбърли вършеха. Явно я бяха хванали и той също за нула време щеше да попадне в мрежата. Знаеше какво ще каже Джейк, преди още да го е чул.

— Неприятно ми е да ти го кажа, но Кимбърли е арестувана, Карл… днес следобед. Беше ужасен шок, но се надявам, че можем да скрием това от вестниците заради името на банката.

Карл се сви безпомощно в единия край на леглото, с усещането, че някой го е ударил в стомаха.

— Арестувана ли? — отпаднало повтори той.

— Точно така — последва дълга пауза. Карл продължаваше да седи и виждаше руините на живота си, пръснати пред погледа му като море от развалини. Този път вече наистина го бе направил. Бракът, кариерата, цялото му бъдеще лежаха унищожени… и той можеше да вини само себе си. Онзи единствен миг на непредпазливост, когато се бе почувствал самотен, бе постлал пътя към собственото му унищожение и сега трябваше да се изправи пред фаталните последствия.

Гласът на Джейк прекъсна мислите му.

— Обвинена е в кражба…

„Знам, знам — крещеше съзнанието на Карл в тихо отчаяние. — Няма нужда да ми казваш. На стойност почти два милиона долара.“ Но на глас каза:

— Какво точно е станало?

— Какво има? — попита Маделин. Тя седеше на леглото до него, опитвайки се да привлече вниманието му. — Какво има?

Карл каза по телефона:

— Изчакай за момент, Джейк, Маделин иска да знае какво става — той закри слушалката с длан и стараейки се да отбягва погледа на съпругата си, накратко я запозна с това, което баща й бе казал. После отново насочи вниманието си към телефона. — Какво казваше, Джейк?

— Поздрави Маделин! Така, а за това момиче, Кимбърли. Май че е имала някакъв приятел на име Ханк Пъгсли…

„Знам“ — помисли си Карл.

— … и той имал да й връща за нещо… „Нищо чудно“ — рече си Карл.

— … затова извикал полицията и я арестували за кражба на…

„Около милион и три четвърти долара“ — каза си Карл.

— … някакви бижута от апартамента му…

— Какво! — Карл стисна слушалката и се намръщи.

— За кражба на някакви бижута от апартамента му — повтори Джейк. — Особено му било мъчно за чифт обеци с диаманти, наследство от майка му.

— Но… — слисан, Карл млъкна. Как е могла Кимбърли да постъпи толкова глупаво? Достатъчно умна беше, за да измисли план как да обере милиони от Ханк, а после я хващат за дребна кражба — защото гепила някакви обеци от апартамента му. „Дори не подозирах, че в последно време е ходила до тях“ — хрумна му изведнъж. Откога се виждаше отново с Ханк? — Значи са я арестували? — небрежно попита Карл. Забеляза, че Маделин се е отдалечила от леглото и се реши пред тоалетната масичка, явно загубила интерес. „Може би ще ми се размине“ — помисли си той в пристъп на необуздано вълнение, но след това си каза, че се заблуждава. Кимбърли вероятно обвиняваше него за всичко, точно в този миг, и беше само въпрос на време светът да научи за участието му. Сигурно беше по-добре да признае пред Джейк още сега! Да приключи със случая. Мозъкът на Карл работеше трескаво, обмисляйки дали признанието не би било по-добро от очакването да го разкрият.

Джейк продължаваше:

— Да, в момента е в местното полицейско управление. Преди това са претърсили апартамента й и доколкото разбрах, са открили скрити под матрака й вещи. Вероятно ще я задържат през нощта и на сутринта ще я обвинят официално.

— Джейк… — подхвана бавно Карл. — Трябва да ти… — как по дяволите, щеше да съобщи на тъста си какво е извършил? С какъв кураж би могъл да обясни случилото се? Но все пак изкушението най-накрая да свали тежестта от плещите си, от тайната, която го бе измъчвала месеци наред, бе толкова силно, че той стисна слушалката и понечи да продължи. В този момент Маделин, която явно все пак надаваше ухо, се втурна от другия край на стаята и грабна слушалката от ръката му.

— Здравей, татко! Не искаш ли да кажеш едно „здравей“ на единствената си дъщеричка? — весело попита тя. — Прекъсваш първата ми вечер с Карл, за да си говорите за работа, без изобщо да помислиш за мен! Не искаш ли да знаеш как съм?

Джейк се засмя, както винаги развеселен от бъбренето й.

— Не бих посмял да говоря с Карл, без да го попитам ти как си! — отвърна той.

Маделин си поприказва с него още няколко минути и след това попита:

— Това ли е всичко? Имаш ли да казваш нещо друго на Карл?

— Не. Това е всичко. Можеше да се обади до офиса си и да научи, че секретарката му е в дранголника, а аз не исках това да му се случи! Извинявай за безпокойството, скъпа.

— Няма нищо, татко, но да не се повтаря! — пошегува се тя. Затвори, обърна се и погледна Карл с изражение, което той не разбираше. — Нямаше какво повече да казваш на баща ми, Карл — натърти тя. — Кимбърли е арестувана, освен това имам чувството, че за последен път научаваш нещо за нея.

 

 

— Не съм му взела нищо. Дори не съм стъпвала в апартамента му цяла година — настояваше Кимбърли.

Разпитваха я. Седеше на масата в стаята за разпити и усещаше нарастващия си гняв. Ханк Пъгсли й бе скроил номер и тя бе влязла право в проклетия му капан! Копелето беше прекалено умно, за да я обвини в кражба на парите му, защото така щеше да разкрие собствените си престъпления, затова бе измислил тази измама и оставил лично доказателството под матрака й.

„Моля се на Бога да не бях си загубила разсъдъка, когато дойде онази вечер — мислеше си Кимбърли. — Ако бях запазила самообладание… но бях абсолютно сигурна, че е дошъл, за да ме убие, и толкова благодарна, че се държи приятелски, че ме хвана неподготвена.“ Спомни си ужаса, който изпита, щом го видя — застанал в коридора на вратата й, огромен и заплашителен. Тя изкрещя, убедена, че е разбрал какво е направила, че точно той е взел парите и е успял някак да закрие швейцарската й сметка. Крясъците й, пронизителни и пискливи, дълго отекваха не само по коридора, но и в главата й.

— Здравей, Кимбърли — каза Ханк с тих глас, сякаш не бе издала и звук, сякаш се бяха видели едва преди няколко дни. Тя спря да вика, когато разбра, че той няма да я нарани. — Може ли да вляза за едно малко? Отдавна не сме се виждали.

Ханк затътри масивната си фигура през коридора и Кимбърли автоматично отстъпи настрани, задавайки си въпроса, как е могла някога да спи с този абсолютен мърляч. Без да му отговори, тя го въведе в опустошената си стая, като по път взе торбата с алкохола, който бе купила. Ханк не обърна внимание на безпорядъка и се тръшна в едно от велурените й кресла.

— Е, как си? — подхвана той разговор.

Борейки се да запази спокойствие и чудейки се дали той все пак е разбрал, че системно му краде пари от няколко месеца насам, тя отвърна:

— Добре съм. А ти?

— О, направо чудесно! — звучеше доста нахакан. — Имаш ли уиски? Имах дълъг ден и едно питие ще ми се отрази добре.

— Да. Добре — Кимбърли отиде в кухнята за лед, разкъсвана от бурни мисли. Може би все пак самият Карл бе изтеглил всичко от сметката й? Може би Ханк се бе отбил само за едно питие, заради доброто старо време, и нямаше представа какво става зад гърба му? „Той определено се държи много приятелски“ — трескаво мислеше тя. Бучките лед изгориха пръстите й, когато ги слагаше в купата. И не би дошъл, за да се държи добре с нея, ако подозираше нещо. Кимбърли реши да се държи мило с него. — Ето ти чашата — каза тя с усмивка и му подаде уиски с лед. — Би ли ме извинил за момент? Искам малко да се поосвежа.

Ханк кимна любезно като потящ се мандарин. Дори чашата се изпоти в пухкавата му ръка. След няколко минути Кимбърли се появи отново, със сресана назад коса, падаща на къдри върху раменете й. Беше се преоблякла в копринена рокля с отворено деколте, от което се показваше снежнобялата цепка между гърдите.

— Извини ме за този безпорядък — небрежно каза тя. — Тъкмо мислех да почиствам.

Ханк говореше тихо, почти шепнешком.

— Няма нищо. Не се притеснявай за това. Дойдох да видя теб. Напоследък често си мисля за теб.

Сърцето на Кимбърли прескочи. Тя се опита да задържи ръката си уверена и си наля питие.

— Така ли? — попита с престорена свенливост.

— Наистина. Защо не? Доста добре си карахме с теб, бебчо.

— Така си е.

— Всъщност аз непрекъснато си мисля за теб напоследък — Ханк изпи шумно чашата си и я подложи за още. — Последния път, като се видяхме, ти искаше да станеш модел. Успя ли?

Кимбърли наля още уиски в чашата му и прибави лед.

— Поработих малко, предимно мода за търговията, но се надявам скоро да си намеря нов мениджър. Запознах се с една и тя счита, че мога да се появя на корицата на „Вог“.

— Наистина ли? — Ханк прояви истински интерес. — Е, нали знаеш, бебчо — можеш да разчиташ на мен, ако се нуждаещ от нещо. Не съм в сферата на модата, но имам контакти.

— Много мило от твоя страна, Ханк — тя се сви на канапето и закри босите си крака с края на роклята.

— Нали искаш един ден да станеш богата и да имаш успех? — попита я замислено Ханк, без да откъсва очи от лицето й.

Кимбърли сви рамене и леко се подсмихна.

— Кой не би желал това? — после се сети за двата милиона, които бяха нейни, само нейни, и по лицето й пробяга сянка. Никога, до края на живота си, нямаше да преживее загубата им.

— Нещо не е наред ли, бебчо? Нещо безпокои ли те?

Тя погледна нервно Ханк и насили скованото си лице да се усмихне, накара ъгълчетата на устата си да се повдигнат.

— Не. Защо да има такова нещо? Кажи ми какво ново има при теб, Ханк?

— Няма много за разказване. Бизнесът върви добре, както винаги. Естествено понякога се чувствам самотен — в полумрака очите му сякаш блеснаха похотливо.

— Сигурно можем да направим нещо по този въпрос.

— Сигурно — съгласи се Ханк. — Убедена ли си, че не ти провалям вечерта? Може би очакваше гости?

Кимбърли се изненада от загрижеността му. Не си спомняше, преди да се е съобразявал с подобни неща.

— Не. Не очаквам никого — изведнъж стана, копнеейки всичко да свърши, да остане сама със скръбта и разбитото си от загубата сърце. — Да вървим, ако искаш? — тя кимна към спалнята.

— Първо ще си допия уискито, бебчо. Ти върви — отвърна Ханк.

Кимбърли лежеше върху прасковените чаршафи, гола и с пусната коса, когато той влезе. Седна на ръба на леглото и бавно се съблече. Матракът потъна под тежестта му и Кимбърли леко потръпна от отвращение, когато видя гърба му. Поне се държеше добре с нея — значи не подозираше нищо. Тя затвори очи с облекчение, което бе по-силно от чувството й на погнуса.

 

 

Два дни по-късно я арестуваха на път за работа. Под матрака й полицията откри златен часовник, два чифта златни кончета за ръкавели, антикварна сребърна табакера и обеци с диаманти. Тя бе обвинена, че ги е откраднала от апартамента на Ханк Пъгсли.

— Ханк Пъгсли дойде в моя апартамент! — каза Кимбърли на полицая, който я разпитваше, все по-отчаяна с всяка изминала минута. — Сигурно тогава е напъхал бижутата. Беше ми ядосан, защото не му позволих да остане през нощта. Това е неговото средство за отмъщение.

Но сама знаеше, че не е. Ханк отмъщаваше за нещо много по-голямо и тя разбираше, че той няма да намери покой, докато не й извади душата. Също така съзнаваше, че е с напълно вързани ръце.

 

 

Карл погледна нервно Маделин.

— Защо казваш това? — попита той. — Защо казваш, че Кимбърли повече няма да ме безпокои?

— Татко се обади, за да ти съобщи, че са я арестували, нали? — отговори Маделин, притеснена от факта, че е дошъл моментът да му каже всичко.

— Да, как разбра? — попита я стреснато Карл. Маделин го погледна и каза със загатната усмивка:

— Защото аз помогнах да падне в капана.

— Какво си направила? Какво искаш да кажеш? Какво знаеш за Кимбърли Кабът?

— Всичко, Карл. Всичко — гласът й се сниши до шепот и в първия момент тя отбягна погледа му, защото не желаеше да вижда болката в очите му. — От доста време знам какво става между вас двамата.

Карл пламна целият, кръвта нахлу в главата му и вените на слепоочията му изпъкнаха.

— Как? — единствената дума, изтръгнала се от гърлото му, задаваше хиляди въпроси.

— Случайно бях в банята на офиса ти един ден, когато чух да се карате с Кимбърли… и научих какво прави тя и как те изнудва… — болката в гласа на Маделин вече напираше и тя с мъка намираше подходящи думи.

— О, Боже! — промълви Карл и я погледна изтерзано.

— Чух я да ти обяснява, че това, което правите, е безопасно… че никога няма да ви хванат… че Ханк никога няма да усети — Маделин си спомни шока и терзанията, които преживя в онзи ден, и очите й се насълзиха. Разказа на Карл всичко, което бе чула. — Отначало не знаех какво да правя — завърши тя, — но после си спомних думите ти пред Кимбърли, че ме обичаш — Маделин се обърна и го погледна с очи, в които искреше страст. — Ако не вярвах, че това е така, Карл, щях незабавно да те напусна.

— О, Мади! — съкрушен, той протегна ръка към нея. — Такава бъркотия… такава проклета, ужасна, глупава бъркотия! Никога не съм спирал да те обичам — нито за миг. Надявам се винаги да вярваш в това. Ако не беше ти, не знам какво щях да направя. Никога не съм обичал Кимбърли. Беше просто лудост… преживяване за една нощ, нищо повече, което излезе извън всякакъв контрол. Но когато тя ми постави този ултиматум… аз нещо се паникьосах. Трябваше да я пратя по дяволите.

Маделин стисна леко ръката му.

— Знам, Карл. Разбирам как си се чувствал. Най-важното е баща ми никога да не чуе нито думичка за това. Никога няма да бъде същото, ако той разбере какво е направила Кимбърли с твоя помощ.

— Ами Ханк? Той ще се задоволи ли с това Кимбърли да бъде осъдена за дребна кражба, когато му е взела два милиона долара? — отчаяно възрази Карл.

— Беше му ги взела — поправи го Маделин. — Миналата седмица двамата с него изтеглихме парите от сметката й в „Банк ентернасионал дьо Зюрик“ и ги прехвърлихме в сметката на Ханк Пъгсли — Карл зяпна от изумление, когато Маделин му разказа как е взела номера на сметката на Кимбърли от бележника й и после се е научила да й фалшифицира подписа.

— Това е невероятно — каза най-накрая той и поклати глава. — Ти, Мади, винаги си била такъв фантазьор… винаги съм вярвал, че си толкова непрактична, че се нуждаеш от нечия защита… а сега ми казваш, че всъщност си се срещнала с Ханк в Цюрих, докато аз мислех, че разглеждаш галериите в Лондон, взела си парите от сметката на Кимбърли и си ги върнала на Ханк?

Маделин кимна. Бузите й бавно започнаха да си възвръщат цвета. Облекчението при мисълта, че отдавнашният товар почти пада от плещите й и че Карл вече е вън от опасност, я накара да се почувства по-леко. Ако от злоба Кимбърли обвинеше Карл в присвояване на суми, тя вече нямаше да може да го докаже. Парите си бяха отново в Ханк и той щеше да потвърди, че през цялото време са били в сметката му.

Изведнъж на Маделин й хрумна нещо.

— Карл — попита тя, — знаеш ли дали Кимбърли е опитвала да направи един трансфер преди една-две седмици, но е открила, че дискетата й е празна?

Очите на Карл се разшириха и той погледна Маделин невярващо, сякаш не можеше да понесе нищо повече.

— Да — изхриптя той. — Защо?

Маделин се усмихна с огромно задоволство:

— Великолепно! Толкова се радвам, че е станало!

— Какво си направила? Спомням си, че беше побесняла, защото Ханк прехвърляше голяма сума пари в Швейцария на този ден, а тя не можеше да ги докопа. Макар че нямаше представа какво е станало.

— Предполагам — сухо отвърна Маделин.

Прекрасно си спомняше посещението си в апартамента на Кимбърли Кабът в онзи съботен следобед. Беше поискала кафе и — намръщена — Кимбърли бе отишла в бокса да й направи, като остави Маделин сама в дневната. Беше чула Кимбърли да казва на Карл, че от съображения за сигурност държи копието на дискетата в жилището си, и Маделин обходи с обнадежден поглед стаята. Вероятно я бе заключила някъде… но щом погледна към рафтовете с книги, тя незабавно я забеляза: разпозна я, понеже беше виждала много такива в кабинета на баща си. Не можеше да повярва на късмета си. Прибра я бързо в сакото си и отиде в кухнята под претекст, че иска да си приказва с Кимбърли.

В мига, в който момичето й обърна гръб, тя пъхна дискетата от едната страна на микровълновата печка, издърпа небрежно случайно намиращата се там кърпа, за да я покрие, и пусна микровълновата печка. Като разсейваше Кимбърли с коментари за всяко нещо в кухнята, тя има възможност да изключи печката, да измъкне дискетата и да се върне пак в дневната, където я остави на мястото й между книгите, без Кимбърли да усети какво е направила.

Карл недоумяваше:

— Не разбирам!

— Четох някъде, че един известен комедиант съхранявал всичките си вицове на дискета — каза Маделин. — Всичко било наред, докато не я забравил в кухнята и жена му не пуснала микровълновата им печка.

— Искаш да кажеш, че…

— Точно така. Дискетата се изтрила.

Карл си пое дълбоко въздух.

— Значи си изтрила всичко от дискетата на Кимбърли? Изтрила си компютърния код… всичко?

— Абсолютно! Трябва да ти кажа, че много ми се искаше да видя физиономията й пред празния екран!

— Боже мой… — шокиран и слисан, Карл гледаше втренчено Маделин, сякаш не можеше да повярва на думите й фактът, че нежната му и с артистична душа съпруга е била достатъчно силна, за да надхитри Кимбърли Кабът, беше смайващо откритие. — Аз изобщо не подозирах, че си в течение. През цялото това време основната ми грижа беше да не научиш нищо!

— Аз също се притеснявах главно за това — призна Маделин. — Страхувах се, че ще откриеш, че знам всичко! Знаех, че нямаше да можеш да продължиш, без да се издадеш пред Кимбърли. Ще ми се да ти бях казала по-рано, Карл, заради двама ни, но това беше единственият начин.

Той само държеше ръката й — толкова дълбоко бе потресен от това, което Маделин бе извършила. После щяха да имат време за смях, сълзи и обяснения, но точно в този миг той имаше нужда само да бъде близо до нея.

Студената синя светлина на зимната зора се промъкваше през процепите между завесите, когато те най-накрая си легнаха, отмили с разговора си ужасната мъка и страх от неизвестността през последните няколко месеца. Когато слънцето изгря, немощно и млечнобяло, над девънширския пейзаж, Маделин лежеше със затворени очи и продължаваше да държи ръката на Карл. Беше изтощена, но никога по-рано не се бе чувствала така щастлива и така близка с него. В съзнанието й отекваха думите, с които той изрази любовта и възхищението си пред това, което бе направила, и тя благодареше на Бога, че мъките са свършили.