Уна-Мери Паркър
Изкушения (16)

Петнадесета глава

Имението „Милтън“ не се бе променило от последния път, когато Маделин бе идвала тук, с изключение на настъпването на зимата, поради което пейзажът на Девъншир се бе сковал и опустял, земята бе замръзнала и почти оголена от листата. Отново на гарата я посрещна Дженкинс, мълчалив и навъсен, и я откара по заледените пътища, виещи се между надвисналите клончета с дантели от скреж.

„И аз съм се променила, откакто идвах тук — мислеше си тя, докато зяпаше през прозореца до задната седалка. — Аз също съм корава като хладната земя от щипещия вятър на действителността, който ме обрули. Имаше мигове, в които имах чувството, че няма да издържа.“ Представи си Карл в леглото с Кимбърли, докато тя гостуваше на дядо си в същата тази къща през миналото лято, и си припомни сцената, която Кимбърли бе направила на Карл, за да го изнуди да продължи с нея. После се замисли за месеците, през които бе принудена да упражнява самоконтрол, за да скрие от Карл факта, че е в течение, а в същото време подготвяше капан за Кимбърли. Обръщаше поглед назад и се удивляваше най-много от собствените си сили. Ако преди пет месеца някой й бе казал, че ще преодолее този жив ад, преструвайки се на весела и щастлива, тя щеше да каже, че това е невъзможно. И въпреки всичко успя, защото обичаше Карл и искаше да спаси брака си, и — което беше най-важното — знаеше, че Карл я обича.

Но това далеч не беше краят. Кимбърли все още имаше възможност да го провали.

Хънтър я поздрави с обичайните официалности, но тя усети, че той се радва да я види отново. Докато оглеждаше къщата, разбра, че той и останалата прислуга я бяха поддържали в превъзходно състояние. Явно и Дженкинс си гледаше работата в градината, защото по земята нямаше нито едно мъртво листо или корен, а алеите и ливадите бяха поддържани грижливо.

— Мога ли да ви предложа нещо, госпожо? — попита Хънтър и взе куфара й.

Маделин пристигна от Цюрих сутринта. Кацна на „Хийтроу“ и взе такси до центъра на Лондон, събра си вещите и освободи стаята си в „Роял Уестминстър“, след което хвана влак за Оукхемптън. Беше отсъствала точно двадесет и четири часа и на рецепцията й предадоха единственото съобщение: би ли била така добра да се обади на съпруга си в Ню Йорк? Той се беше обадил в шест часа предишната вечер, английско време.

— Ще си взема душ — каза тя на Хънтър, — а след това искам едно кафе в библиотеката. Трябва да проведа няколко телефонни разговора.

— Разбира се, госпожо.

Красивата, облицована с кретон, стая отново бе приготвена за нея и когато влезе вътре, тя беше топла и уютна. Една цепеница пропукваше в камината от розов мрамор, а във ваза до леглото й имаше коледни рози, бели и фини като порцелан. Завесите вече бяха спуснати.

Двадесет минути по-късно, изкъпана и преоблечена в дълъг вълнен халат, все още с мокра и увита в хавлия кос седна на бюрото на дядо си и набра номера на „Сентръл Манхатън Бенк“.

— Търся господин Карл Дилейни — каза тя веднага щом я свързаха.

Карл се обади. Звучеше развълнуван.

— Маделин, откога те търся! Къде се беше дянала?

— Извинявай, скъпи. Трябваше да огледам толкова много…

— Всички се притесниха тук, а аз наистина трябваше да говоря с теб — в тона му имаше лек укор.

Сърцето на Маделин прескочи.

— Какво имаш предвид? Защо сте се притеснили?

— Заради Пати. Не е много добре и лекарите настояли да си направи снимка на белите дробове…

— О, Боже! Наистина ли, Карл? — подобно нещо не бе очаквала. Сигурна бе, че нещо не е наред в банката. — Какво казват докторите?

Карл въздъхна тежко.

— Имала е късмет, Мади. Има хронична инфекция на белите дробове, но не е рак. Но здравата се бяхме уплашили. Пати не искаше да знаеш, докато все още мислехме, че е най-лошото, но аз бях сигурен, че държиш да знаеш, затова се опитвах да те открия.

— О… Карл! — Маделин беше изцедена от шока. Ако нещо се случеше с обичната й леля, тя щеше да рухне. Облекчението я задави, така че следващите й думи прозвучаха доста по-убедително: — Карл… моля те, ела при мен в Англия. Чувствам се като на тръни… достатъчно страшно е, че ще ходя при майка ми в клиниката, а сега, като си помисля и какво е можело да стане с Пати… — гласът й премина в тихо ридание. — Моля те, скъпи — замоли го тя, — ще дойдеш ли в Англия при мен?

— Скъпа, знаеш, че не мога да отсъствам — започна да я увещава Карл. — Затънали сме до ушите в работа. Просто е невъзможно.

— Чуй ме, Карл — на Маделин не й се налагаше да се преструва. Истинското отчаяно желание да го накара да напусне Ню Йорк придаваше на гласа й неподправена боязлива нотка, а ръцете й трепереха. — Нямаш представа каква нужда имам от теб тук. Няма да издържа, ако трябва да ходя при майка си сама… а и тази къща… О, Карл, рядко искам услуги, но, моля те, поне този път… дори да е само за няколко дни, но, моля те, ела в Англия!

— Мисля, че няма да мога, колкото и да искам, Мади.

— Карл, трябва да дойдеш — настоя тя. Ако бе вярно това, което Ханк каза, Карл трябваше да е на милион мили от банката, когато избухне бомбата. — Моля те, съкровище, ще поговоря с татко. Ще ти уреди почивни дни!

— Добре, добре — утеши я Карл. — Ще дойда, скъпа. Не изпадай в криза. Сам ще се разбера с Джейк. Какво не е наред, Мади? Преди да тръгнеш, изобщо не се притесняваше от срещата с майка си. Какво те е уплашило изведнъж?

Тя въздъхна тихо.

— Не знам. Може би къщата. Знам само, че искам да си тук. Можеш ли да тръгнеш утре?

— Утре ли?! — стресна се Карл. — За Бога, не мога просто така да изхвърча от банката.

— Моля те, Карл — никога в живота си не бе използвала силата си за убеждаване по-горещо от сега. Де да можеше да му каже истината! Да можеше да му каже, че краят на месеците, прекарани в страх и скръб, наближава! Но точно в този момент тя трябваше да използва собствения си страх от срещата с майка си като повод да го качи на самолета и се молеше на Бог това да е достатъчна причина да го направи.

— Добре — най-накрая каза той и сърцето й се отпусна облекчено.

— Обади ми се кога ще пристигнеш, Карл, за да те посрещна — каза тя. — И благодаря ти, скъпи. Не можеш да предположиш колко добре се чувствам от мисълта, че ще идваш.

Когато приключи разговора си с Карл, се обади на Джейк. Искаше той да чуе първо нейната гледна точка и искаше баща й да осъзнае колко голяма нужда има тя от Карл в този момент.

— Хубаво — съгласи се Джейк, когато му каза. — И без това една почивка ще му се отрази добре — напоследък ми изглежда преуморен. Колко мислите да останете?

На този въпрос Маделин не можеше да отговори. За посещението при майка си и за уточняване на съдбата на имота с господин Маркс щеше да има нужда най-вероятно от няколко дни, но да се разплати с Кимбърли за номерата й — това можеше да отнеме повече време, а така или иначе всичко беше в ръцете на Ханк.

— Сигурна съм, че няма да е задълго, татко — отвърна тя, — а ти нали ще убедиш Карл да дойде? Наистина имам нужда от него.

— Разбира се, скъпа. Не се притеснявай за нищо.

Маделин въздъхна облекчено. Дотук всичко вървеше точно както го бе намислила. На сутринта щеше да се обади на господин Маркс, за да потвърди срещата си с него, а можеше да потърси и Ханк, просто за да провери как вървят нещата.

Господин Маркс пристигна точно по обяд на следващия ден, приел с радост поканата на Маделин да остане и за обяд, след като обсъдят деловите въпроси.

— Много мило… за мен ще бъде радост… — мрънкаше той и започна да мига често-често, когато я видя.

Маделин помоли Хънтър да запали камината в приемната и двамата седнаха пред нея — господин Маркс с чаша шери в ръка, Маделин — с джин и тоник. Тя изглеждаше отпочинала и освежена след добрия сън, а мисълта, че Карл скоро ще пристигне, бе свалила голям камък от сърцето й.

— Споменахте, че имате информация за покойната си майка — педантично подхвана той, — баща ви успя ли да ви даде подробностите?…

— Да — Маделин се усмихна леко, съзнавайки, че това, което ще му каже, ще предизвика голям шок.

— А… — тактично изчака той. — Открили сте смъртния акт?

— Няма смъртен акт. Оказа се, че майка ми е жива — тя предаде накратко това, което Джейк й бе казал. — Нося ви тези документи — продължи, като му подаде един голям кафяв плик. — Когато тя се разболяла, баща ми получил родителските права със съгласието на дядо ми, така че не би трябвало да има пречка аз да наследя тази къща. Страхувам се, че майка ми никога няма да се върне тук…

— Значи… значи тя се намира в „Мередит хаус инститют“, така ли? Мили Боже! Не е за вярване — господин Маркс бе дълбоко объркан. — А вие не сте знаели? През цялото това време е била жива… а вие сте мислили, че е мъртва? Явно това е причината дядо ви да не направи второ завещание, майка ви е била жива и той вероятно се е надявал да се оправи?

— Това е възможно обяснение — отвърна Маделин. — Със сигурност е искал да ми каже точно това, за да я посещавам от време на време, за да има кой да се грижи за нея.

— Каква изключителна история! — възкликна господин Маркс. — Никога не съм чувал подобно нещо! Толкова години… а баща ви е знаел, но не ви е казал! — той продължаваше да клати глава с недоумение.

— Беше ужасен шок — отбеляза Маделин и го погледна прямо. — Съпругът ми ще пристигне със самолет утре и веднага ще отидем да я посетим — докато говореше, усети как коремните й мускули се стягат. В действителност щеше да види майка си в близките дни; майката, за която си бе задавала въпроси още откак се помнеше; майката, от която имаше такава огромна нужда като дете; майката, от която така се бе уплашила при последното си посещение тук. През последната седмица и нещо съществуването на Камила бе засенчено от другите й грижи, но сега й предстоеше да се изправи лице в лице срещу жената с хиляди очи, която си бе водила дневник за преживяванията си с черна магия, и с която никой не бе говорил повече от двадесет години. Маделин силно потръпна, сякаш я докосна студен вятър, и господин Маркс вдигна разтревожен поглед към нея.

— Добре ли сте, госпожо Дилейни? — попита той.

— Добре съм — тихо каза тя. Господин Маркс не беше точно от типа хора, на които би се доверила.

След като той си тръгна, Маделин опита да се настани удобно пред камината с вестник и един роман, който си бе купила от летището, но се чувстваше неспокойна и на тръни, все едно очакваше всеки момент нещо да се случи. Огледа се из стаята — красива и безопасна като всяка стая в типична английска къща, откакто бяха свалени снимките на Камила — и се зачуди защо въпреки това се чувстваше разтревожена, фактът, че вече бе научила истината за майка си, би трябвало да я накара да си отдъхне на това място, защото знаеше, че духовете на живите не преследват, но въпреки това усещаше някакво призрачно присъствие в стаята. След известно време излезе и отиде в коридора. Дженкинс вървеше към нея с кошница дърва и когато погледите им се срещнаха, тя почувства, че е настъпил моментът да изкопчи от него цялата истина. Последва го в приемната и остана да го наблюдава как прехвърля дървата от кошницата отстрани до камината. Единственият шум в стаята беше пукането и съскането на огъня, а в главата на Маделин — ударите на сърцето й.

— Дженкинс — започна тя и изчака да се обърне към нея. Отзад изглеждаше суров и непоклатим, затова Маделин за миг си помисли, че може да не й обърне внимание. — Дженкинс, искам да поговорим — по-властно каза тя. — Слушай, знам, че майка ми е жива… и знам, че се намира в дом за душевноболни… знам също така, че това има нещо общо с черната магия, с която се е занимавала… — Маделин замълча, когато Дженкинс се завъртя и я погледна. Не можеше да отгатне мислите му, но в очите му определено имаше нещо свирепо.

— Кой ви каза? — изграчи той с богатия си и силен девънширски акцент.

— Баща ми — отвърна Маделин, без да сваля поглед от него, — но не иска да ми каже какво го е предизвикало. Ти знаеш, нали, Дженкинс? Нали ти взе от библиотеката дневника, който си е водила, пълен с разкази за сатанинските й преживявания? През цялото време си знаел какво се е случило, какво я е довело до лудост… Сега те моля да ми кажеш, Дженкинс. Моля те. Аз съм голям човек и ще отида да я посетя веднага щом съпругът ми пристигне от Щатите. Ще ми бъде от голяма полза да знам какво се е случило; това ще ми помогне да се справя с нея… и със ситуацията.

Докато тя говореше, Дженкинс стоеше на колене пред огъня. Напуканите му отрудени ръце търкаха нервно решетката, очите му не слизаха от лицето й.

— Боже мой… — той сякаш поднасяше молитва, сякаш молеше за напътствие, и за момент затвори очи.

Маделин седна до него. Сивата й рокля с клош пола падна около краката й на тежки дипли, в черната й коса се появиха синкави отблясъци от светлината на огъня. Колебливо, но твърдо решена да го принуди да говори, тя протегна ръка към него.

— Моля те, Дженкинс! Не можеш да си представиш колко много означава за мен да открия истината.

Тя се взираше в лицето му. Бръчките по него сякаш станаха още по-дълбоки. Устните му трепнаха.

— Бог да ви благослови, госпожице, каквото хубаво детенце бяхте — с пресипнал глас каза той, — щеше да бъде престъпление да ви се случи нещо в оная нощ!

 

 

Тази вечер Кимбърли извървя пеша двете пресечки до апартамента си сред навалицата от бързащи към домовете си хора в края на работния ден. Искаше да си купи хранителни продукти, но още по-важно — алкохол. Приятелите й имаха навика да й се обаждат непредвидено и да се самопоканват, затова обичаше барчето й да е заредено. Не че тази вечер очакваше някого, слава Богу, рече си тя, докато високите й ботуши скърцаха върху заледените тротоари и пронизващият студен вятър проникваше през дрехите й. Канеше се да прекара една спокойна вечер сама: да си измие косата, да вечеря и да гледа някой филм по телевизията. Обичаше такива вечери, в които можеше да се отпусне и да обърне внимание на себе си. Купи си пържола, салата и плодове, а после, след като размисли — един шоколадов кейк от деликатесния магазин отсреща. „Много важно, мислеше си тя, когато влизаше във входа, на кой му пука от няколко калории в повече!“ Фигурата й беше като излята, без следа от пълнота. Все още нямаше защо да се ограничава.

В кутията й имаше писмо. В мига, в който видя пощенското клеймо от Швейцария и познатия бял плик, сърцето й радостно затуптя. Взе асансьора, изтича до апартамента си. Влезе, стовари покупките на пода, включи лампата и разкъса горната част на плика с треперещи от вълнение пръсти.

Кимбърли осъзнаваше, че е рисковано да получава месечни извадки от „Банк ентернасионал дьо Зюрик“, но не можеше да устои на желанието да вижда черно на бяло точно колко пари е внесла в Швейцария. Така те й се струваха по-истински, а броенето им й действаше успокояващо като броенето на сладките в буркан, предназначен за някое дете. Думите „вноски“ и „баланс“ звучаха като музика в ушите й. Всеки месец под надписа „вноски“ се появяваше изпратената сума, а цифрата под „баланс“ нарастваше уверено, броят на дебелите нули се увеличаваше все повече и повече. Действаше й добре всеки месец да научава, че вече е богата жена. Скоро щеше да се изпари от Ню Йорк, да си вземе парите от Швейцария и да изчезне в Италия. Кимбърли Кабът повече нямаше да съществува.

Тя извади банковото извлечение от плика, мислейки: „Ханк може да издържа, без да вижда колко си е заделил, но аз не мога!“ Обичаше да проверява дали всеки превод е стигнал до целта и още веднъж да проверява общата сума. Дори и най-добрите банки правеха грешки, нямаше да позволи някой да допусне грешка по нейната сметка. Днес си каза, че общата сума вече трябва да възлиза на един милион седемстотин осемдесет и две хиляди долара. Точно толкова. Разбира се, ако беше успяла да направи и последния трансфер, щяха да се прибавят още триста и тридесет хиляди долара! Тя прехапа устни, все още вбесена, че компютърната й дискета явно е била изтрита. Това нещо тя не можеше да си го обясни. Дискетата през пялото време бе у нея. Как е могла да се изтрие? Освен това все още й предстоеше да измисли начин как да се промъкне през новите охранителни системи на Джейк, за да направи още едно копие.

С почти физически гъдел, разгъна банковия отчет и го изглади върху коляното си. Очите й пропълзяха по колоната, озаглавена „Баланс“. Стресна се толкова силно, че очите й за малко щяха да изскочат. Сигурно беше грешка! Компютърът на „Банк ентернасионал“ явно съвсем не беше наред! Допуснал бе ужасна грешка и тя трябваше веднага да се обади в банката… Сърцето й биеше лудо, пълните й с паника очи препрочитаха цифрите в колоната. Само преди по-малко от четири седмици бе превела триста двадесет и една хиляди долара… да, беше посочено при вноските. За момент се почувства облекчена, преди да види цифрите на колоната „Дебит“. Дебит, крещеше съзнанието й — но тя не беше теглила никакви пари! В този момент я видя… сумата, която очакваше да види най-отдолу на колоната „Баланс“. Един милион седемстотин осемдесет и две хиляди долара. Само че бяха изтеглени миналата седмица! Най-отдолу бяха изписани само думите: „Сума: нула. Сметката закрита.“

Кимбърли се свлече от стола на колене. Яростни вопли се изтръгнаха от гърлото й. Някой й бе откраднал парите — всичките! Тя заблъска с юмруци по пода, гневни сълзи потекоха от очите й. Сипеше мръсни думи и ругатни, мяташе ръце из въздуха и се търкаляше по пода, излязла от себе си от яд.

— Парите ми! Парите ми! — стенеше тя така, както би страдала майка за детето си. — Парите ми!

Сгърчена, скубеше косата си с изкривено в пристъп на горчива страст лице и сновеше напред-назад като обезумяла. Това си бяха нейните пари! Нейните спестявания! Не друг, а тя самата бе поела рисковете и най-много заслужаваше да бъде богата! И бъдещето си беше нейно… всичко, за което бе мечтала и планирала. Край! Все едно никога не е съществувало. Дълбоката болка от загубата потече като змийска отрова във вените й и за момент тя бе в състояние да убие някого.

— Ще му го върна! — изкрещя Кимбърли. Грабна един пепелник и го запрати на другия край на стаята. След това яростно изрита лампата и тя се разби на пода. — Копелето му гадно! Няма да му се размине. По-скоро ще умре — викаше тя. Обхваната от гняв, който преминаваше границите на разума, Кимбърли изпотроши цялата си гостна, като чупеше всичко, което й попадне в ръцете, и риташе или събаряше нещата, които не можеше да вдигне. И всичко, което хвърляше или риташе, беше Карл, тя щеше да му го върне! Щеше да отиде при Джейк Шиърман и всички директори на „Сентръл Манхатън Бенк“, после във ФБР и щеше да унищожи Карл, дори това да бе последното, нещо в живота й. Отмъстителни мисли се надигнаха като черна вълна, заляха я и я понесоха към опасната пътека, където тя се виждаше как довежда до крайна разруха Карл… и проклетата му жена. Просна се на канапето, оцеляло сред пълното опустошение, което бе извършила, и впери поглед в тавана с подивели сиви очи и разрошена коса. Вече започваше да обмисля плана си. Бяха я измамили, но тя щеше да се разплати! Копелето нямаше да се отърве току-така, да си стои в шибания апартамент на „Пето Авеню“ сред всичко, за което някога си е мечтал, а тя да се бъхти до края на живота си зад някакво бюро.

Кимбърли затвори за миг очи, за да си събере мислите. Можеше да каже, че Карл я е принудил да направи копие на дискетата, която е откраднал от кабинета на Джейк, с цел да си присвои парите на Ханк Пъгсли. Можеше да каже, че той я е изнудил — със заплахата, че ако не прави каквото й казва, ще разкрие факта, че някога е била проститутка. И тъй като тя не искала да загуби работата си в банката… Кимбърли кимна на себе си, доволна от това изречение. Да, щеше да свърши работа. Щеше да добави, че един ден Маделин нахлула в апартамента й — което си беше вярно — и я е заплашила.

Точно така! Прегрелият мозък на Кимбърли работеше трескаво и измисляше история, на която всички да повярват, и думи, които да доведат до окончателния край и на двамата!

Тя отново си преговори версията, докато най-накрая гневът й премина и се предаде пред чисто нещастни сълзи. Кимбърли стенеше за загубеното си богатство, та чак сърцето й се късаше, защото знаеше, че сега мечтите й никога нямаше да се сбъднат. Момиченцето, застанало на „Таймс Скуеър“, заслепено от светлините, които искряха с изкушаващото си послание за просперитет, се бе запазило в жената, свита на кълбо на канапето, и сега двете заедно оплакваха загубата си: мечтите си оставаха мечти. Редицата от лампички никога нямаше да се превърне в диамантена огърлица. Сълзите й бликаха от разочарованието не само на малкото момиченце, но и на нейното собствено.

Стаята вече тънеше в полумрак, осветена единствено от лампата, която тя бе светнала на влизане, и през голите прозорци тъмнината на ледената нощ, враждебна и жестока, лежеше като гладко море. Разбира се, не биваше да казва нищо пред ФБР, мислеше си тя, докато бършеше лицето си с длани, размазвайки грима по него. Искаше да отмъсти повече от всичко друго, но дали нямаше да си избоде очите, вместо да си изпише веждите? Здравият разум започваше да надделява, Кимбърли се овладя и се опита да потисне детските хлипове, които от време на време я разтърсваха. Смазана от загубата и изпълнена с горчиво отчаяние, въпреки всичко започваше да осъзнава, че като предизвика страданието на Карл й жена му, тя просто ще увеличи и своето.

Ако не предприемеше нищо, никой нямаше да разбере какво е станало. Карл и Маделин също щяха да си държат устите затворени, така че… Дали да не напусне банката и да си потърси другаде работа, например като фотомодел? Плодотворният й ум започна да пише напълно нов сценарий, в който самата тя, както винаги, бе главно действащо лице.

Когато звънецът прокънтя в мрака на антрето, Кимбърли първо не му обърна внимание. Все още бе прекалено потънала в скръб, прекалено в състояние на шок, за да се вижда с когото и да било. Но на вратата се позвъни отново, дълго и настоятелно, с желание за внимание.

Бавно, препъвайки се в безпорядъка, който бе създала, тя се приближи до вратата и се блъсна в торбите с хранителни продукти и алкохол, които бе оставила там. Отново се позвъни и Кимбърли изруга, докато се опитваше да уцели ключалката. Този път звънецът я уплаши — иззвъня високо и пронизително точно до ухото й — и побесняла от яд, тя стисна дръжката и отвори вратата със замах. Твърде късно осъзна, че е забравила да сложи веригата, защото много бързаше да отвори плика…

Миг по-късно ужасените викове на Кимбърли отекнаха по безлюдните коридори на блока, чути само от хора, които си гледаха собствената работа. На слабата светлина тя разпозна масивната фигура и запотеното топчесто лице на Ханк Пъгсли.

 

 

— Какво престъпление? — шокирана повтори Маделин. — Дядо ми спомена нещо… но какво беше то? О, да — че нещо за малко не довело до смъртта ми, но аз не разбирам, Дженкинс. Какво е станало?

Старият градинар стоеше на колене пред огъня и бършеше навлажнените си очи с носна кърпа на бели и червени точки.

— Наистина ли искате да знаете, мис? — запита той почти шепнешком с богатия си и отчетлив девънширски говор. — Сър Джордж, той потули цялата работа навремето, макар всички в село да знаеха какво е станало. А баща ви, госпожице, господин Джейк Шиърман, заплашваше, че само някой да си отвори устата какво е станало в онази нощ, той ще го осъди. Затова не посмях да ви кажа нищо, когато ме питахте предния път, дори когато селяните ви зяпаха с любопитство на погребението на сър Джордж. Но те си спомнят, защото кой би забравил такова нещо.

Маделин се приведе напред, стремейки се да чуе и вникне във всяка дума, която той казваше.

— Но аз наистина искам да знам, Дженкинс. Трябва да знам, щом ще се виждам с майка си. Какво стана? Някакъв инцидент ли имаше?

Дженкинс поклати навъсено глава.

— Никакви инциденти нямаше, госпожице. Беше дело на самия дявол.

Нещо в начина, по който го каза, накара Маделин да притаи дъх.

— Значи майка ми наистина се е занимавала с черна магия?

— О, да! — кимаше усилено старецът. — Майка ви, тя влезе в сборището на вещици. Водеше ги един човек, който наричаше себе си „Учителя“. Срещаха се в петък вечер ей горе, в Уорънърс Копс, където имаше стара плевня. Странни неща се случваха през ония нощи. Лоши неща. От Бога страх ме хващаше, думам ви, заради тия лошотии — акцентът и говорът му принуждаваха Маделин да се навежда още по-близо и да наостря слух.

— Как започна да се занимава с това майка ми?

Дженкинс сви рамене и погледна надолу към силните си стари ръце, сякаш търсеше отговора на въпроса й в тях.

— Не знам точно — най-накрая каза той. — Може би защото й стана мъчно, когато господарката почина. Ама и те здраво я хванаха. През цялото това време баща ви работеше в Лондон, а тя все повече затъваше и аз предупредих сър Джордж, но той не чуваше.

— Дядо е знаел какво става, но не е направил нищо, за да я спре?

— Сър Джордж мислеше, че Камила не може да навреди никому — отвърна Дженкинс.

Маделин се усмихна на почтителния начин, по който старият градинар говореше за дядо й, баба й и майка й.

— Баща ми знаеше ли за това? — попита тя.

— Според мен не беше моя работа да казвам на баща ви. Че аз бях един прост градинар тук. Тъй, но една вечер отидох горе до Уорънърс Копс, над пътя за Пендълбъри, дето знаех, че се събират вещиците, щото бях чувал странни шумове — гласът му се сниши и едва се чуваше, очите му гледаха страховито, сякаш споменът за онази нощ още го преследваше. — Тъкмо бяха принесли в жертва едно животно… — продължи той. — Чувах ги как редят заклинания и погледнах през един процеп на капака, те май мажеха някого с кръв. Ужасно беше да се гледат странните неща, които ставаха! Тогава изведнъж ги чух да казват вашето име.

Маделин се вцепени — преди той да го каже, тя се досети какво предстоеше. Представи си старата плевня с импровизиран олтар в средата, наобиколен от мъже и жени, размахващи фалически символи, танцуващи, пеещи заклинания, голи на светлината от свещите около жертвоприношението.

— Следващия път щели сте да бъдете вие… — промълви Дженкинс почти безгласно.

— Не! — Маделин скочи на крака от ужаса, полазил, по гърба й. Лицето й пребледня като платно. „Не!“ — това беше протест, див вик, който да прогони страховитите образи, изникнали, в съзнанието й. Собствената й майка се бе подготвяла да я принесе в жертва! „Това не може да бъде вярно — прошепна тя съкрушена. — Сигурно не си чул добре! Това е ужасна идея. Майка ми никога не би…“

Дженкинс продължи, сякаш не я бе чул да говори, вперил поглед в горящите цепеници в камината.

— После се втурнах към колибата си, не знаех какво да правя. Да ходя пак при сър Джордж, нямаше полза, щото той не искаше да чуе. А и време много нямаше. Чух да говорят за нощта на лятното слънцестоене, а това бе след два дни.

Мълчанието надвисна тежко в приемната, която започваше да притиска Маделин като осезаема сила, да приглушава външните шумове, все едно бе на дъното на дълбок кладенец. Само ударите на биещото й сърце в ушите я караха да вярва, че моментът е действителен. Дженкинс описваше някакъв кошмар, в който централни фигури бяха тя и майка й и се движеха като призраци в друго време и епоха. Погледна ръцете си, деликатните си ръце на художничка, върху които единствената украса беше златният й сватбен пръстен, и се запита дали те са стискали доверчиво майчините… на майката, която бе повела детето си от кошарката му към мястото на неописуемото зло… майката, която е била готова да го принесе в жертва на сатаната по причини, които само тя е знаела. Дали тя бе плакала? Дали бе стискала майка си за полата? Дали бе молила да я защитят?

На Маделин й прилоша и затвори очи.

— Какво стана тогава? — тя говореше толкова тихо, че Дженкинс едва я чуваше.

Той обърна обруленото си от времето лице към нея. В дълбоките бразди по него имаше определено благородство, една честност и вярност, която я накара на мига да осъзнае, че в нещо има нещо много особено. Бледосините очи, все още просълзени от вълнение, я гледаха със състрадание.

— Свързах се с баща ви в Лондон — бавно каза той, сякаш премерваше всяка дума в стремежа си да й спести най-тежкия шок и мъката, които тя вече знаеше, че са неизбежни — и той дойде веднага, щото не вярваше на думите ми. Но после ми повярва, когато пристигна чак от Лондон късно през нощта, а нито вие, нито майка ви си бяхте в къщата. Сър Джордж, той рече, че не знае къде сте отишли, и баща ви наистина се притесни. Обикаляше къщата и викаше имената ви: „Камила — крещеше. — Къде си? Къде е Маделин?“ Тогава сър Джордж също се разтревожи и двамата ме погледнаха.

Последва дълга пауза, в която Дженкинс сякаш отново преживя този миг, вероятно най-важния в живота му, когато съдбата на едно дете е била застрашена — дете, което той е имал сили да спаси. Маделин притаи дъх, омагьосана от думите му.

— Казах им: „Следвайте ме“, и ги заведох до плевнята на Уорънърс Копс — продължи Дженкинс.

Маделин вече с мъка понасяше това, което чуваше. Усещаше студения вятър, фучащ из самотните шубраци, виждаше плевнята, свещите, приготвения олтар… Затвори очи и зарови лице в ръцете си. Изведнъж се разтрепери от припомнения ужас, който проблесна в съзнанието й. Нож, заклинания, гола плът и очи, десетки очи, които изгаряха като лазери тялото й, положено там… и гласът на един мъж.

— О, Исусе! — проплака тя. — О, мили Боже!

— Тъй — замислено каза Дженкинс. — Дойдохме навреме, баща ви и аз. Той се втурна и ви грабна от пригодения олтар, а аз хванах Камила… — по лицето му отново започнаха да се стичат сълзи и той ги бършеше безрезултатно с кърпата си на точици. — Аз я познавах от малка. В оная нощ беше подивяла. Крещеше и буйстваше! Голям зор, докато я изкарам от плевнята и я довлека до къщата. На вас нищо ви нямаше, само се късахте да ревете, затуй сър Джордж повика лекаря. Татко ви се обади в полицията.

Маделин също се разплака — за майката, която бе загубила, и за ужасната нощ, която би могла, ако не е бил Дженкинс, да завърши с отвратително убийство. Имаше чувството, че сега пред нея се разкриваше нещо, заключено в съзнанието й през целия й живот, и събуждаше мрачни спомени, досега винаги недостъпни за нея. Сега, когато й предстоеше да се сблъска с нещо положително, тя по-лесно щеше да се отърве от детските си страхове.

Дженкинс продължи:

— Не можаха да направят нищо за майка ви. Направо се беше смахнала, казвам ви. Докторът говореше нещо, че била в транс, когато ние с баща ви сме влезли в плевнята, и шокът й объркал ума, не знам точно. Обаче вас ви бяхме измъкнали жива и здрава и това беше главното — в гласа му вече имаше тиха гордост, сякаш бе отгледал красива роза или засадил леха с нежни кремове.

— Ти си спасил живота ми — каза Маделин, вперила поглед в него. Той стоеше коленичил с достойнство и единственият белег за вълнението му бяха ръцете, които сгъваха и разгъваха непрестанно носната кърпа. — Благодарна съм ти за това — искрено добави тя. — Нямах представа… Какво стана, когато пристигна полицията?

— Ами те, естествено, всички се бяха разбягали и опразнили плевнята, как няма? Пръснали се бяха навсякъде из околността, плевнята — на вили и на могили. Една стара жена я обвиниха за съучастник в опита за убийство, но от това нищо не излезе. Доста вестници писаха обаче. Наистина се раздуха. Затова сър Джордж се ядоса така на баща ви. Караха се, ама наистина. Сър Джордж каза, че всичко трябвало да се потули, за да се опази честта на фамилия Дарлимпъл, и че хич не е трябвало да вика полицията. Мен ако питаш, баща ви си беше прав. Тия зли хора трябваше да ги хванат и да ги накажат!

— А майка ми? — с болка в гласа попита Маделин. — Тя влезе ли в?… — не можа да довърши изречението си. Всичко това беше една трагедия: красива млада жена, омъжена за чудесен и преуспяващ мъж; живот в златно щастие с малката им дъщеричка; и след това — тъмният кошмар, хвърлил сянка върху всички тях, провалил живота на Камила и причинил дълбоко страдание на Джейк.

— Мис Камила постъпи на лечение в болница, но то не помогна — каза Дженкинс в отговор на неизречения й въпрос. — Сигурно има вече двадесет години, откак е в „Мередит Хаус“. Тя не познава никого естествено. Дори не знае коя е самата тя — тъжно добави той.

Маделин с изненада вдигна поглед.

— Ти си ходил при нея?

— Ходя от време на време — отвърна свенливо Дженкинс. — Нося й малко цветя от градината.

— Благодаря ти, Дженкинс. Благодаря ти за всичко — каза Маделин и се надигна. — Винаги ще ти бъда благодарна, че се грижиш за майка ми. И за мен, когато съм била малка. Също и за годините, които си посветил на дядо ми. Мисля, че Дарлимпълови ти дължат огромна благодарност.

Той се притесни, натъпка кърпата в джоба си и започна да търка ръцете си пред пламтящия огън, сякаш за да ги стопли.

— Искам да знаеш — продължи Маделин, — че ще се погрижа да не оставаш сам. Къщата ти твоя собственост ли е?

— А, не, госпожо, тя е част от имението — измънка шашардисан той. — Сър Джордж ни я даде с жена ми, докато работим тук.

— Тогава аз ще накарам адвоката да изготви необходимите документи, за да станеш собственик — каза Маделин, — и освен парите, които дядо ми ти е завещал, аз ще ти дам достатъчно издръжка, с която да живееш добре, след като се пенсионираш.

Пламнал и с разтреперани ръце, Дженкинс й поблагодари. Тя забеляза колко е развълнуван.

— Надявам се да остана да работя в градината, когато продадете къщата — добави той. После се обърна и погледна през прозореца на приемната към ливадата, обградена от високи брястове, дъбове и букове. — Обичам я тая стара градина наистина — простичко каза старецът.

Маделин кимна с разбиране.

— Можеш да разчиташ на мен, че ще направя всичко възможно, за да убедя новите собственици да те задържат. Сигурна съм, че няма да откажат. Но поне можеш да бъдеш спокоен, че ще имаш покрив над главата си и собствена част от градината до края на живота си.

— Да, госпожо. Благодаря ви много, госпожо. Жената ще цъфне от радост — накрая Дженкинс се обърна към нея с грейнала усмивка и бавно се запъти към вратата. Спря за миг и още веднъж й се усмихна ликуващо. — Камък ми падна от сърцето, като ви казах най-накрая — с облекчение рече той.

 

 

Маделин стискаше Карл в прегръдката си, сякаш не можеше да преживее отново да го пусне.

— Боже, как ми липсваше! — прошепна тя и долепи буза до неговата. — Благодаря ти, че дойде. Не можеш да си представиш колко много се нуждаех от теб.

— Е, вече съм тук, миличка! — той също я прегърна и тя забеляза колко уморен и напрегнат изглежда. Джейк бе прав. Карл сериозно се нуждаеше от почивка, макар само тя да знаеше защо.

— Всичко ли заряза, за да дойдеш? — попита, докато се качваха на задната седалка на стария Райли на дядо й, който Дженкинс настояваше да кара с петдесет километра в час.

— Донякъде. Успях да упълномощя доста хора и Джейк се отнесе много добре към цялата история. Обаче сега е особено натоварен период — никога нямаше да се измъкна, ако не бях женен за дъщерята на шефа! — пошегува се Карл.

— Нали Кимбърли е там — тя може да движи нещата в твое отсъствие, нали? — попита Маделин небрежно, вперила поглед в преминаващата зимна картина.

Гласът на Карл прозвуча също толкова безразлично.

— Да, може да се справя.

Маделин почувства вътрешно облекчение. Явно бе успяла да измъкне Карл от Ню Йорк тъкмо навреме. Щом Кимбърли все още работеше в банката, значи до този момент нищо не се бе разбрало. Сега трябваше само да задържи Карл в Англия, при себе си, за около седмица, а след това, ако имаха късмет, щеше да бъде безопасно да се върнат.

— Как е леля Пати? — попита весело тя.

Карл се усмихна широко.

— Никога няма да повярваш… спря цигарите!

Лицето на Маделин грейна.

— Не! Сериозно? Слава на Бога! Как е успяла?

— Препоръчали й хипноза. Явно има голям ефект, защото след пет часа при специалиста оставила „Марлборо“-то и излязла с думите, че никога повече няма да пуши.

— Фантастично! Смяташ ли, че ще удържи на думата си? Би било чудесно.

Карл беше категоричен:

— Тя здравата се уплаши, да ти кажа. Беше убедена, че й е дошъл редът. Мисля, че до края на живота си няма да запали цигара. Вече започна да мрънка заради останалите пушачи.

Маделин се засмя.

— Това си е в стила на леля Пати!

Не след дълго колата зави по алеята, която Маделин вече добре познаваше.

— Значи това било имението „Милтън“ — възкликна Карл. — Трябва да заявя, че е впечатляващо. Сигурна ли си, че искаш да го продадеш, скъпа?

— Да, вече говорих с Андрю по този въпрос. Смята, че ще може да намери купувач, макар да не гарантира нищо на този етап. Но както му казах, най-добрият градинар на света върви заедно с имота, така че късметлия ще е онзи, който го купи — Маделин се усмихна на Дженкинс на слизане от колата и той грейна в отговор. През последните двадесет и четири часа имаше чувството, че огромен товар е свален от плещите му.

— Кой е той? — прошепна Карл, когато останаха сами. — Прилича на малкото градинско джудже!

Маделин прихна да се смее, развеселена от точното описание на Карл. След това му разказа всичко за Дженкинс и какво бе научила от него предишния ден. Карл слушаше и ужасът в очите му нарастваше. Не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да кажеш, че в наши дни!… — с изумление каза той. — Боже мой, толкова средновековно ми звучи! Не мога да повярвам. Щели са да те убият по време на някакъв сатанински ритуал? И майка ти е участвала в него? — той клатеше глава потресен. — Слава Богу, че Дженкинс е бил там, както и баща ти. Не съм изненадан, че е отказвал да ти го разкаже. Това е ужасна история.

— Знам — съгласи се Маделин. — Тя обяснява толкова много неща и аз разбирам защо татко не е обелил и дума. Страх ме е, Карл. Как ли ще изглежда тя? Очевидно няма да има никаква представа коя съм. Дженкинс каза, че не познавала никого, но аз все пак се притеснявам от срещата ни. Затова исках да си с мен — вярно беше. Използва страха си като повод да измъкне Карл от Ню Йорк, но сега той вече беше реален. Без Карл до себе си тя нямаше да може да се справи.

— Каквото и да се случи, аз ще бъда до теб, Мади — с нежен глас я увери той. — Може би дори е по-добре, че тя не знае нищо. Представи си как щеше да се чувства иначе!

Вечерта си легнаха рано в красивата, облицована с кретон, спалня, където една от прислужниците бе запалила камината и абажурите. Балдахинът на цветя бе навит нагоре и под него се виждаше примамливото пухено гнездо от бял лен и дантели — когато Маделин го видя, бе пронизана от внезапно желание. Колко време бе минало, откакто двамата с Карл се бяха любили — наистина се бяха любили, незасегнати от напрежението в банката, надвиснало над тях като буреносен облак? Седна в шезлонга до камината и загледана в пламналите й дълбини, се запита дали Карл се чувстваше по същия начин. Или все още мислеше за Кимбърли и си спомняше какво е представлявала в леглото? Маделин пропъди тази мисъл и се концентрира върху цепениците, които горяха и проблясваха пред нея.

Карл се съблече, облече си синята копринена пижама и отиде да седне до нея.

— Добре ли се чувстваш? — попита той и се опита да познае по профила й за какво мисли.

Маделин се протегна и го погали по бедрото. Коприната под пръстите й бе гладка и ръката й се плъзна нагоре.

— Добре съм — тихо промълви тя, — но ти ми липсваше — говореше и усещаше надигането на страстта му. Взря се в очите му и прокара още по-нагоре ръката си. Карл я хвана и стисна силно.

— Божичко, ти също ми липсваше — отвърна Карл и Маделин долови същото отчаяние, което бе забелязала и по-рано, по време на уикенда им в Ойстър Бей. Беше не отчаянието на неудържимата страст, а на дълбоката скръб и разкаяние — той никога не можеше да върне назад стореното, бе загубил нещо скъпоценно, което никога нямаше да може да намери.

— Обичам те, Карл — тихо каза тя и погледна любимото лице, по което проблясваха огнените пламъчета. — Знаеш това, нали?

Те се целунаха нежно. Тя обхвана с длани лицето му, докато езикът му изпробва меките й устни. След това той свали дългата велурена рокля, която бе облякла за вечерята, като я плъзна по раменете й, разголвайки съвършените й гърди, надолу по слабия й ханш, като през цялото време галеше тялото й, върху което целувките му оставяха огнена следа.

Маделин прошепна сластно:

— О, Карл, искам да те почувствам вътре в себе си.

— Мади, скъпа моя Мади… — Карл я целуна страстно, сякаш никога нямаше да я пусне и за да я убеди, че я обича. Тя се отпусна, разтопи се в ръцете му, забрави всичко останало, освен силата на ръцете, огъня на плътта и гласа му. Те легнаха пред огъня, телата им блеснаха в розово на огнената светлина и в цялата стая се чуваше единствено дишането им.

— Моя любов… о, Боже, моя любов! — извика Карл.

Тя го стискаше, разтърсвана от страст, и искаше той да проникне не само в тялото й, но и да изпълни мислите й; да измие болката и тревогите, които толкова дълго я тровеха; да възстанови доверието и вярата, че обича само нея, както и да й върне душевния покой, който тя навремето приемаше за дар от Бога.

— Обичай ме… обичай ме винаги — молеше го Маделин между целувките.

— Ще те обичам до края на живота си — закле се Карл и навлезе дълбоко в нея. — Приеми ме, Мади. Приеми ме. Само твой съм.

На оскъдната червена светлина тя виждаше тялото му, превърнало се в част от нейното. Те продължаваха да се движат в хармония, обхванати от такова опиянение, че престанаха да забелязват къде се намират и оставаха глухи за звъненето на телефона до леглото. Диви, бурни вълни от пронизващо удоволствие накараха Маделин да обезумее от желанието за изпълване. Карл достигна до върховата точка с разкъсван, порив, от който се разтрепери и започна да крещи името й.

Изтегната, сякаш гигантски вълни я бяха издигнали нависоко и захвърлили на отдалечен бряг, Маделин лежеше замаяна и изтощена от бурните си емоции. След малко тя чу далечния глас на Карл.

— Някой ще вдигне ли проклетия телефон?

Едва сега обърна внимание на неспирното звънене, но после то спря и тя се притисна по-силно към Карл, чувайки ударите на сърцето му, докато той се опитваше да урегулира дишането си. След няколко минути на вратата на спалнята им се почука.

Карл повдигна глава и погледна изумен натам.

— Да, какво има? — провикна се той и дръпна роклята на Маделин, за да завие и двамата.

Обади се гласът на Хънтър — чист и ясен.

— Съжалявам за безпокойството, сър, но спешно ви търсят от банката. Обажда се господин Шиърман от „Сентръл Манхатън Бенк“. Казва, че спешно трябва да говорите, защото нещо се е случило в банката.