Уна-Мери Паркър
Изкушения (14)

Тринадесета глава

— Майка ми е все още жива?! — Маделин не можеше да повярва и повтори думите на Джейк. — Как така… е все още жива?

Джейк погледна дъщеря си така, сякаш истината, най-накрая изтръгната от сърцето му, е оставила отворена кървяща рана.

— Жива ли? — повтори като ехо Карл, който също не вярваше на ушите си.

— Тя не е мъртва, както ви накарахме да повярвате — намеси се Пати ясно и директно. — Съжалявам, Мади, но при тези условия двамата с баща ти сметнахме, че ще е по-добре да мислиш, че майка ти е умряла, когато беше малка.

— Но защо? — стаята започна да се върти пред погледа й, докато напрягаше съзнанието си да възприеме това недопустимо нещо: че майка й, която винаги бе мислила за починала; майката, чиято любов бе жадувала като дете; майката, за чиито напътствия бе копняла, докато растеше; майката, от чиято подкрепа и окуражаване изпитваше нужда през последните години… е жива и здрава и най-вероятно живее в Англия! Кръв нахлу в главата й, ослепиха я гневни сълзи. Обърна се към Джейк, който седеше и я наблюдаваше мълчаливо. — Как си могъл! — избухна тя. — Как си могъл да ме лишиш от майка през целия ми живот! Не ме интересува какво ти е причинила — продължаваше тя да беснее, — не ме интересува колко те е наранила, ти нямаше право да ме държиш далеч от нея. О, Божичко, винаги съм мечтала за майка си толкова горещо! — гласът й премина във вопъл. Маделин сякаш се сви и смали в стола си. Карл заобиколи масата, прегърна я през рамо и я притисна към себе си.

— Не бива да обвиняваш баща си — каза Пати. — Той постъпи така, както смяташе, че е най-добре, и аз го подкрепях през цялото време.

— Защото се е занимавала с черна магия ли? — попита Маделин. — Защо не я преместихте от Англия? Защо не я върнахте в Щатите? — въпросите й, сипещи се един след друг, накараха Джейк и Пати да се спогледат съзаклятнически. Маделин забеляза това и я заля студена вълна от страх. — Тя… все още ли се занимава с… магии? — безпомощно изтърси тя.

Пати заклати настойчиво глава и пепелта от цигарата й падна на малко ролце върху полираната маса.

— Не, вече не се занимава, Маделин. Не се занимава с… подобни неща от… — гласът й заглъхна и погледът й срещна очите на Джейк. Нещо в изражението на лицето му я накара да замълчи.

— Откакто ти беше малка — довърши изречението й Джейк. — Моля те да ми вярваш, когато ти казвам, че това, което съм направил, е било за твое добро, скъпа. Достатъчно добре ме познаваш, за да знаеш, че не бих направил нищо, за да те нараня.

Маделин знаеше, че баща й казва истината. Откак се помнеше, той поставяше нея на преден план, грижеше се за нея по всички възможни начини, макар банката винаги да бе изисквала голяма част от времето му. Успяваше да се прибере вкъщи навреме, за да й прочете приказка преди лягане поне два пъти седмично, което беше повече, отколкото правеха бащите на приятелките й, освен това през уикендите винаги я водеше някъде и й отделяше много внимание.

Тя седеше на масата, гледаше го и вярваше на думите му, че никога не би направил нищо, за да й причини болка, но въпреки това…

— Тогава защо не ми каза, че майка ми е жива, татко? — жалостно проплака тя. — Бог ми е свидетел, достатъчно често съм те питала за нея. Преди да отида у дядо, не знаех дори как изглежда. През всичките тези години си ме държал в неведение, както и ти, лельо Пати, и аз искам да знам защо.

— Така е — изрази лоялността си Карл. Все още бе прегърнал Маделин и я галеше по рамото, за да я утеши. — Трябва да имате наистина основателна причина да не кажете на Мади толкова години и аз най-накрая искам да я чуя!

Маделин извърна глава към Карл и го погледна с благодарност за подкрепата. Мина й през ума, че веднъж само да преодолеят тези проблеми със семейството й, както и неговите с Кимбърли връзката им щеше да стане толкова здрава, че никога повече нищо нямаше да може да ги раздели. Тя взе ръката му и в отговор той я стисна леко. В стаята надвисна тягостно мълчание и когато Джейк най-накрая заговори отново, думите му бяха добре обмислени.

— Трябва да разбереш, Маделин, че ти беше само на три годинки, когато майка ти и аз… ъъъ… се разделихме, така да речем. Прекалено малка, за да ти казвам каквото и да било, ти, като всички деца, прие отсъствието й, първо, защото имаше мен, добра бавачка и, разбира се, леля Пати.

— Но аз си спомням, че питах за майка си през цялото време! — възпротиви се Маделин. — Ти в началото не искаше да ми казваш нищо, а после — че е починала. Защо си ми казал, че е умряла, татко, след като не е?

— Може би, защото… — Джейк направи пауза, за да потърси подходящите думи. — Може би защото беше и винаги щеше да бъде като мъртва за теб и мен — тихо довърши изречението той.

Черните очи на Маделин се разшириха.

— Не те разбирам.

Джейк се наведе напред. Очите му бяха изпълнени със съчувствие и състрадание към дъщерята, която той обичаше толкова много, но на която трябваше да причини болка.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, скъпа, но майка ти е в заведение за душевноболни. Тя е неизлечимо луда от двадесет години.

 

 

Насмешливите очи, тези стотици очи, започнаха да се приближават към Маделин, да я заплашват, да я застрашават със змийската си отрова. Беше тъмно. Намираше се в облицована клетка с толкова меки стени и шумоизолирана, че виковете й не се чуваха, а китките й бяха здраво вързани с въжета. Изход нямаше, тя бе изтръгната от светлината преди хиляди години и държана на това място, където стените бяха направени от проблясващи очи и тишината бе гробна. Гърлото я болеше от виковете, които никой не чуваше, и обезумяла, тя се бореше да се освободи от оковите…

— Маделин! Скъпа! Събуди се! — бавно, през мрачните мъгли, които я обгръщаха, съзнанието на Маделин успя да изплува от дълбините на съня и тя усети, че нощницата й е подгизнала от пот и косата й е залепнала. — Няма нищо, скъпа — чуваше как не спира да повтаря Карл, който държеше отмалелите й китки с две ръце. — Имаше кошмар. Събуди се! Свърши се. Всичко е наред, скъпа.

Маделин отвори очи и се огледа, сякаш за да се увери, че наистина е сънувала.

— Божичко… беше съвсем истинско — измърмори тя и зарови лице в гърдите на Карл. — Сънувах, че съм майка ми… и че държат мен в облицованата клетка от години.

Карл светна нощната лампа. Стаята се окъпа в розова светлина. Прегърна Маделин с две ръце и я притисна към себе си.

— Направо бих убил баща ти, че ти сервира истината по този начин — ядосано каза той. — Преживя разтърсващ шок, Мади. Не съм изненадан, че имаш лош сън.

— О, Карл… беше ужасно! — по бузите й потекоха сълзи и тя се притисна към него. — Татко обаче не каза от какво е полудяла… смяташ ли, че може да е наследствено? Току-що сънувах, че самата аз съм полудяла! Дали затова не ми е казал по-рано… защото е знаел, че може и с мен да се случи същото?

— Не, според мен не това е причината. Мисля, че се е случило нещо… нещо травмиращо, от което тя не се е възстановила — предпазливо каза Карл. — Ти си разбрала, че се е занимавала с черна магия. Подозирам, че има нещо общо с това.

Маделин повдигна обляното си в сълзи лице и погледна съпруга си, търсейки у него сили. Той не подозираше това, но тя имаше толкова много грижи на главата си, че наистина можеше да полудее. Кимбърли Кабът и банковата измама, сделката, която бе сключила с Ханк през същия ден — това бе достатъчно да разхлопа дъската на всеки, дори без да му казват, че майка му е луда години наред!

— Сигурно си прав — каза Мади, опитвайки да се овладее, макар че все още се задъхваше от хлипането, — но се страхувам да заспя отново.

Карл я целуна по бузата топло и нежно.

— С мен си в безопасност — прошепна той и я прегърна още по-силно. — Ще се погрижа нищо лошо да не ти се случи.

Но докато се унасяше, иронията в думите му я стресна. В действителност тя беше човекът, който се опитваше да се погрижи нищо лошо да не се случи на него.

 

 

Двете се срещнаха на обяд в „Мортимърс“. Поздравиха се радостно и с известно любопитство, след като си бяха споделили новините предишния ден. Маделин се чудеше дали Джесика ще се е променила по някакъв начин в резултат на драстичното си влюбване в непознат до такава степен, че да плюе на живота си досега. Джесика изгаряше от любопитство какви ще са реакциите на Маделин, след като е открила, че майка й в края на краищата е жива.

— Така се радвам да те видя! — изпищя Джесика и заподскача. Изглеждаше изпълнена с живот в яркочервения си костюм с множество метални копчета, но този път косата й бе прибрана в стегнат кок, а огромните й позлатени обеци правеха лицето й още по-мъничко от всякога. — Но, Мади, ти си пребледняла — добави тя с обвинение в гласа.

Маделин се опита да прояви остроумие.

— Е, не всеки ден човек научава, че има майка, след като цял живот си е мислил, че няма! — изстреля тя. Беше по-слаба от обичайното и имаше сенки под очите. — Няма значение, да пийнем! Нямам търпение да ми разкажеш какво става при теб — звучи впечатляващо!

— Наистина е! Аз пък искам ти да ми разказваш! Кога ти го изтърси това Джейк и най-вече защо, скъпа моя? — без да спира да бъбри, Джесика се настани на масата в ъгъла, където ги поканиха, поръча вино и насочи цялото си внимание към Маделин. — Сериозно ти говоря, Мади, добре ли се чувстваш? Изглеждаш ужасно!

Маделин избухна в смях:

— Благодаря ти, Джеси! Точно това исках да чуя! Сега се чувствам страхотно!

Джесика я стисна за ръката искрено.

— Знаеш, че не исках да прозвучи така, миличка. Притеснявам се за теб. Спомена, че ще летиш за Англия след няколко дни… при майка си ли отиваш? — Джесика потръпна вътрешно. Разказът на приятеля й Питър, журналиста, започваше да се връща в съзнанието й. Бе толкова ужасен, че тя през цялото време не го сподели с никого. Питаше се колко знае Маделин, дори и в този момент. Тогава бе казала, че не е могла да открие Питър, така че приятелката й да не настоява повече.

— Не знам дали трябва да посетя майка си, или не — честно отвърна Маделин. Истината бе, че тя въпреки всичко щеше да използва разкритието за майка си плюс факта, че трябва да обсъди съдбата на имението „Милтън“ с адвоката, като повод за заминаване в Европа. Нямаше да има дело за доказване на смъртта на майка й. Джейк бе получил право върху имота на Камила, така че Маделин автоматично наследяваше всичко. — Не можах да повярвам, когато Джейк ми каза, че тя е все още жива — продължи Маделин и бавно отпи от чашата си. — Само като си помисля, че е била в заведение за душевноболни толкова години и баща ми е плащал редовно вноските й, а аз не съм знаела нищо! Още не иска да ми каже какво е станало… защо е полудяла… но според мен има връзка с култа на черната магия или с каквото там се е занимавала.

Лицето на Джесика беше непроницаемо, не издаваше нищо.

— Може би просто е получила нервна криза — плахо каза тя.

— Не. Сигурна съм, че е свързано с черната магия. При всички случаи — тя изправи рамене и погледна по-ведро — сега вече ще разбера. Ще попитам доктора кой се грижи за нея в заведението. Дори Дженкинс, градинарят, може да изплюе камъчето, когато научи, че тя в края на краищата е жива. За Бога, мога да попитам самата нея! — Маделин се изсмя нервно и с тънка истерична нотка.

Джесика се намръщи:

— Мади, ужасно са ти опънати нервите! О, Боже, да можех да дойда в Англия, докато си там! Не е ли за ядосване — попита тя, — че точно когато аз пристигам в Ню Йорк, ти изхвърчаш за Лондон? Предполагам, че ще съм тръгнала за Милано, докато се върнеш.

— О, най-вероятно — предпазливо отговори Маделин, стараейки се да не буди у Джесика съмнения, че възнамерява да остане в Англия доста по-дълго време, отколкото бе необходимо за разрешаване на въпроса с майка й.

— По дяволите! Значи няма да се видим цяла вечност. Трябва да поддържаме връзка и да ми казваш абсолютно всичко, което се случва, и какво точно представлява Камила.

— Обещавам — закле се Маделин. — Значи през повечето време ще пътуваш с Бърнард Шелър, така ли? — добави тя и внезапно се почувства неудобно. Толкова дълго време, казваше Андрю… Андрю… който й беше истински любимец, и Андрю, за когото предполагаше, че един ден ще стане съпруг на Джесика. Чувстваше се неловко да назовава човек, когото дори не познава и който, доколкото бе по-дочула, не бе най-подходящият за Джесика.

— Мила моя — възторжено каза Джесика, — даваш ли си сметка, че през следващите пет месеца ще прекарам на път! Говори ми за живота на циганите.

— Ама каква циганка само! — пошегува се Маделин. — Отсяда в петзвездни хотели по целия свят, отнасят се с нея като с ВИП-персона, където и да отиде. Джеси, ще си живееш като филмова звезда, така че не очаквай от мен съжаление. Какъв човек е Бърнард? — добави тя почти срамежливо.

Джесика ни най-малко не се притесняваше или комплексираше от новата си любов.

— Мади, изчакай само да ви запозная! — въздъхна тя. — Това е най-наелектризиращият мъж, когото си срещала. Той излъчва магия. Обзалагам се, че ще припаднеш, когато се съберем тази вечер. Той, скъпа моя, е направо божествен!

Маделин гледаше приятелката си с неприкрито любопитство. Джесика имаше склонност към преувеличаване и драматизиране, но този път наистина надмина себе си.

— Няма ли да ти липсва „Роял Уестминстър“? — предпазливо попита тя. — Джеси, ти работи толкова упорито, за да влезеш в хотелиерския бизнес: сигурна ли си, че няма да съжаляваш за нищо?

— Напълно — отвърна някак бързо Джесика. — Когато срещнах Бърнард, осъзнах, че никога през живота си няма да открия друга такава любов. Нямаш представа какво е, Мади! — тя завъртя сините си очи, искрящи от нетърпение, към Маделин. — Той е фантастичен човек, друга дума за това няма, и наистина е влюбен в мен толкова, колкото и аз в него. Естествено нещо ме прониза, когато си тръгвах от хотела, но човек не може да има всичко в живота си. И аз си казах, че Бърнард струва колкото десет хотела и сто кариери.

Маделин се усмихваше с искрена сърдечност.

— Тогава се надявам, че ще бъдеш невероятно щастлива, Джеси, и наистина се радвам за теб.

Джесика й се усмихна, развълнувана почти до сълзи от искреността на приятелката си.

— Благодаря ти, Мади. Ще видиш за какво говоря, когато се запознаеш лично с Бърнард.

— Което ми напомня… — Маделин я погледна изпитателно. — Обади ли се на Андрю?

Главата на Джесика клюмна, сякаш скрит кукловод пусна конците на усмивката й.

— Да, обадих му се веднага щом ми предаде съобщението му — тъжно отвърна тя. — Наистина се чувствам ужасно заради него, но какво да правя? Така или иначе бяхме скъсали, когато срещнах Бърнард, затова не виждах смисъл да му обяснявам какво е станало. Мислех, че повече не го интересувам. Поне така ми изглеждаше, когато той скъса с мен, защото отидох да живея в хотела.

— Според мен той се е надявал някой ден да ти омръзне хотелският живот и да се върнеш при него — тихо сподели Маделин, — но, разбира се, това, от което го е заболяло най-много, е, че ти не беше готова да работиш по-малко, за да му доставиш удоволствие, но, от друга страна, заряза кариерата си, за да заминеш с Бърнард.

Джесика увеси нос като натъжено детенце.

— Знам, че си права, Мади, и също така знам, че се държах зле. Но, от друга страна — тя вдигна рязко глава и я погледна самодоволно, — защо все жените трябва да зарязват работата си, за да зарадват мъжете си? — двете се засмяха и Маделин се замисли за Карл и неговата отдаденост на работата, а Джесика — за Бърнард, за когото животът беше музиката. Не, мъжете не бяха готови да правят жертви така, както жените. — А това е адски несправедливо! — заяви Джесика и поля салатата си „Никоз“ с пикантен сос.

— Значи ще се срещнем в „Илейнс“ тази вечер? — попита Маделин.

— Да. Резервацията направих на името на Бърнард, разбира се. Поне да ни гарантира най-добрата маса! — пошегува се Джесика.

— Нямам търпение — отвърна Маделин с непривична безизразност в гласа.

 

 

— Писна ми от тоя Лондон — навъсено съобщи Андрю, както си седеше и зяпаше навън в тротоарите на Найтсбридж. Голямата витрина на „Сдружение Джейсън и Сиймор“ бе отрупана със снимки и информация за жилищни имоти — от резиденции с десет спални до малки едноетажни къщи и модерни апартаменти, представящи постоянно нарастващата търговия на процъфтяващия пазар.

— Какво ти било? — попита Санди, все едно не е чул добре. — Не ставай такъв отвратителен глупак! Тук са парите. Имотите поскъпват с петнадесет процента на седмица! Какво ще правиш, по дяволите, ако напуснеш Лондон?

— Имотите в провинцията също увеличават цената си. Купуваш стара плевня или едноетажна къща за около четиридесет хиляди лири, похарчваш за нея още петдесет и я продаваш на пазара за двеста и петдесет! Навсякъде е така. Богатите, състоятелни хора в Южна Англия търсят вили все повече и повече. Според мен ще забогатеем благодарение на възходящата тенденция в развитието на провинциалните райони.

Санди погледна Андрю с любопитство.

— Може би си прав — бавно каза той — и ако направим клон за продажба на имоти в провинцията, ти си готов да работиш в агенция извън Лондон?

Андрю кимна.

— Винаги съм искал да живея в провинцията, знаеш го. Разбира се, плановете ми бяха да се оженя за Джесика и да се установя… — гласът му изневери и той извърна измъчения си поглед.

— О, това го разбирам — побърза да каже Санди. После продължи дипломатично: — Трябва сериозно да обсъдим този въпрос. Ще се наложи да теглим заеми за разширяването, нали се сещаш, да наемем още хора, а ти, освен офис за агенцията ще трябва да си намериш и място за живеене.

— Ще взема едно малко състояние за апартамента в Челси — отбеляза Андрю. — Преди седем години ми излезе осемдесет хиляди, а сега сигурно ще струва повече от четвърт милион.

Санди се усмихна самодоволно:

— Кой смее да твърди, че не сме в подходящия бизнес? За Бога, ще ми се ние самите да можем да купуваме, ремонтираме и продаваме, вместо само да водим преговори за покупките и продажбите на други хора. Досега да сме станали милионери.

— Помисли си обаче за неприятната страна. Не искам да се занимавам с ремонт на някакъв имот, само и само да го продам на подходящ купувач. Когато си купя къща, искам да си бъде мой дом — тъжната нотка в гласа му показваше болката, която изпитва. Санди се почувства неудобно и погледна настрани. Самият той винаги бе успявал да остане сравнително необвързан, сменяйки приятелките си толкова често, колкото колите си. Санди беше от типа „иди си, ела си“ — стигаше му да има много пари в джоба и леглото на някоя мадама, в което да спи, за да бъде щастлив. Мисълта за задомяване го ужасяваше много повече, отколкото кошмарът да излезе от светлината на прожектора. Той скочи неспокойно на крака, поразходи се из офиса за минутка и след това се обърна към Андрю. Тези планове не биха му паснали съвсем, но за партньора му бяха идеални.

— Според мен ти си прав, май трябва да се захванем да направим агенция в провинцията — каза той. — Идеята е добра.

— Чудесно — отвърна Андрю. — Ще задвижа нещата: утре ще отидем в банката да поговорим. Веднага мога да започна, понеже повече не виждам причина да оставам в Лондон.

 

 

Кимбърли въздъхна с облекчение, когато видя платежното нареждане на Ханк Пъгсли сред документите върху бюрото на Карл. Очакваше го да пристигне всеки момент — всъщност дори се забави. Взе го и погледна сумата. Триста и тридесет хиляди долара! С клеймо отпреди три дни, значи го бяха забавили пощите.

Когато след няколко минути Карл влезе в офиса си, тя го стрелна с поглед.

— Ханк е пуснал поредното платежно — лаконично каза тя. — Този път са го забавили.

Карл я погледна уплашено, без да каже нищо. Той също очакваше следващия трансфер на Ханк Пъгсли да пристигне в най-скоро време, но тайно се надяваше Ханк да не изпраща повече пари за Швейцария. Можеше да реши да смени банката или да се пресели на Западния бряг… или да го арестуват за недекларирани доходи! Карл поклати отчаяно глава. Ханк беше жив, още мърдаше и играеше старите си номера, така че всички други предположения бяха само добри пожелания.

— Ще го пусна късно следобед — каза с тиха наслада Кимбърли, сякаш се канеше да хапне или пийне нещо вкусничко.

Карл продължаваше да мълчи. Питаше се колко още ще може да издържи. През последните няколко седмици имаше чувството, че плува срещу течението, че се бори с по-силните от него води, че го размазват върху скалите всеки път, когато на бюрото му се озоваваше платежно от Ханк, вече копнееше да настъпи отлив и да го отведе на безопасно място, където той щеше да лежи неподвижно и да възстанови дишането си. Погледна Кимбърли в очите, търсейки някаква породена от слабост пролука в прозрачните им сиви дълбини, задавайки си въпроса, дали напрежението е прекалено и за нея, безмълвната му молба да сложи край обаче бе посрещната от непоклатима твърдост.

В очите й присъстваше каменната безжизненост на изваяна фигура, те бяха лишени от чувства. Карл рязко извърна поглед, отвратен от всичко.

По обяд Кимбърли отиде до апартамента си, за да вземе скъпоценната компютърна дискета от мястото й между малкото книги на рафта, а след това взе такси обратно до „Уолстрийт“. През целия следобед работи в състояние на приповдигнато очакване. Представяше си как върху зеления екран светват доларите, номерът на банковата сметка на Ханк, после и на собствената й швейцарска сметка: 23007 4810 66792. Кимбърли вече го знаеше наизуст. Той беше отпечатан в паметта й с великански букви. Вече не й се налагаше да проверява в тефтера си, преди да извърши операцията, всичко беше в ума й, също както и сумата от последната извадка от Цюрих… Повече от милион и половина долара. Днешният трансфер щеше да ги направи почти два.

Лицето на Кимбърли грееше в усмивка, докато вършеше работата си, отдадена на мечти, започнали още когато беше дванадесетгодишно дете, застанало на „Таймс Скуеър“, фантазия, която я пренесе до бреговете на Средиземно море, където тя си представи, че водата ще бъде синя като сапфир, а небето — безкраен купол слънчева светлина.

В четири и половина Карл съобщи, че отива на среща.

— Добре — отговори Кимбърли. — Ще се видим след… по-късно — поправи се тя, ако евентуално някой ги чуваше.

Минутите се занизаха бавно и възелът в стомаха й се затягаше в смесица от нерви и въодушевление. В пет без десет тя измъкна дискетата и я пъхна в джоба си, като не забрави и пакета цигари, в случай че някой забележи издутината, прехвърли мислено операцията — всяка грешка или забавяне можеше да се окаже фатално. В пет без две минути отиде в опустялото фоайе и незабелязана от никого, влезе в асансьора, който щеше да я свали до мазето, където се намираше компютърната зала, в близост до отдушниците.

За нейно облекчение, тя беше празна, омразната Лиз, както и всички останали оператори си бяха тръгнали и единствено човекът от охраната я погледна небрежно от кабината си в дъното на коридора. Размениха си служебни усмивки, тъй като се познаваха от две години, и Кимбърли побърза да влезе в залата и да заеме мястото си пред компютъра.

Първо изваждаш дискетата с програма за текущи сметки от компютъра. Кимбърли го направи. Мониторът угасна и стана черен като изключен телевизионен екран. Измъкна от джоба си дискетата за задгранични преводи, зареди я внимателно и изчака, докато екранът отново блесне в зелено и се появят мигащите надписи на програмата, за да напише данните на Ханк Пъгсли, а след това и тайния код на собствената си сметка в чужбина.

Изведнъж се вцепени и се наведе напред. Нещо се бе случило. Нещо не беше наред и за миг я обхвана паника. Кимбърли опита отново, като извади дискетата и повторно зареди много внимателно, но екранът продължаваше да стои угаснал. Нямаше нищо върху него. Той стоеше пред погледа й — дебело стъкло, сиво и празно като око на ум ряла риба.

Кимбърли се огледа бързо наоколо. Разполагаше с още няколко минути, преди охраната да започне обиколката си, така че направи експеримент с оригиналната дискета. Само след секунди се чу щастливо писукане и екранът оживя, зелен като прясно окосена трева. Появиха се текущите сметки на клиентите. Кимбърли се облещи втрещена и цветът започна да се оттегля от лицето й, приемайки зеления оттенък на екрана. „Това означава само едно нещо“ — помисли си тя. Със замах, в отчаяния си стремеж да докаже, че се е заблудила, тя още веднъж извади дискетата и за трети път зареди своята. Пак нищо. Мъртъв екран без искрица живот, враждебно парче стъкло, което се подиграваше с терзанията й и не предлагаше никаква утеха със стерилните си вътрешности.

Стиснала устни, Кимбърли пъхна дискетата обратно джоба си, зареди оригиналната и излезе от компютърната зала, прекалено ядосана и притеснена, за да забележи дори факта, че охраната започва обиколката си.

Върна се в офиса си и зачака Карл да си дойде от срещата, разкъсвана от борбата на разочарованието и безсилието си срещу страха и неизвестността.

Още щом Карл се появи, тя стана от бюрото си и се втурна в офиса му, като затвори и двете врати към коридора.

— Нещо е станало с дискетата ми — прошепна тя нетърпеливо. — Не можах да пусна трансфера.

Лицето на Карл се изопна и пребледня. Той седеше прегърбен зад бюрото си. Погледна я. Гласът му беше опасно тих и спокоен.

— Какво е станало?

Кимбърли сви рамене с подчертано движение.

— Не знам, казвам ти. Знам само, че дискетата ми е изтрита. На нея няма нищичко! Ще трябва отново да вземеш оригинала от кабинета на Джейк, за да направя още едно копие.

— Прекрасно знаеш, че не мога! — изстреля Карл. — Напоследък Джейк прилага по-строги охранителни мерки. Тези оригинални дискети се пазят под ключ двадесет и четири часа в денонощието и само Джейк и заместникът му имат достъп до тях. Няма начин дори да припаря до тях.

Кимбърли знаеше, че той казва истината, и това увеличи гнева й.

— Мамка му! — изпсува тя, като едва сдържаше гласа си. — Сега как ще прехвърлим парите на Ханк? Какво можем да направим? Точно това ли трябваше да се случи? — закрачи напред-назад, излязла от кожата си от гнева, който все по-трудно успяваше да овладее. Изведнъж се нахвърли върху Карл със заплашителен поглед: — Обзалагам се, че ти си направил нещо, за да повредиш дискетата! Стоя в офиса ми цял следобед!…

Карл я гледаше безизразно. Полази го тихо чувство на облекчение. Ако дискетата й бе изтрита, тя не можеше по никакъв друг начин да прехвърля парите на Ханк в собствената си сметка. Плановете й принудително щяха да бъдат прекратени тук и сега. Мисълта го замая за миг. Възможно ли бе наистина краят да наближава?

— Днес не съм влизал в офиса ти — чу гласа си той. — Ако си припомниш, ще видиш, че бях или с клиенти, или в заседателната зала.

Кимбърли се обърна настрани, навъсена и неспособна да отрече, че той бе прав.

— Какво, по дяволите, е станало? — с пресипнал глас попита тя.

— Не ме интересува какво е станало. Знам само, че утре сутринта трансферът на долари на Ханк Пъгсли трябва да премине по каналния ред — каза Карл.

— Ще премине, друг път! — изфуча Кимбърли.

— Трябва да премине! — ядосано настоя Карл. — Датата на трансфера трябва да се появи върху извадката за текущата му банкова сметка. Доларите трябва да бъдат изтеглени от текущата му сметка и ако не са, той ще се зачуди защо. Всеки месец извадката показва дебита на текущата му сметка, не разбираш ли? До утре трябва да сме прехвърлили парите. Надявам се, че мениджърът на банката в Цюрих няма да му се обади и да го пита защо от няколко седмици не е пращал пари.

Кимбърли изпъшка приглушено, като болно животно, и се отпусна на един от столовете в кабинета на Карл. Дългите й пръсти закриха очите й в пристъп на отчаяние.

— Какво може да е станало? — прошепна тя. — Всичко вървеше идеално.

— Прекалено идеално, бих казал — сряза я Карл. На него също не му харесваше. Защо дискетата на Кимбърли бе изтрита? И кой би могъл да го направи? Това го притесняваше най-много. Някой друг, освен него се стремеше да сложи край на дейността й и този човек съзнателно бе повредил дискетата й.

Ако това бе краят на един кошмар, може би сега започваше друг.