Уна-Мери Паркър
Изкушения (13)

Дванадесета глава

— Вечеря в Белия дом! Но аз нямам какво да облека! — оплака се Джесика.

Седяха в „английския апартамент“ на хотел „Ритц-Карлтън“ в Бостън и Бърнард бавно четеше на глас програмата на пътуванията си за идните седмици. Джесика бе пристигнала преди два дни и срещата им беше много възторжена, но сега тя се опитваше да свикне с ежедневието, което оттук нататък щеше да представлява нейният живот. Най-странното за нея бе, че макар отново да живееше по хотели, тя се бе присъединила към редиците на богатите и привилегированите и вече поддръжката на заведението не бе нейна грижа.

Изведнъж най-малките й желания се бяха превърнали в тежко бреме за друг, а освен това Бърнард се разпореждаше с всички наоколо по начина, по който дирижираше оркестъра. Госпожица Маккан желае да й направите прическа, да й изгладите роклята, да й лъснете обувките. Разбира се, госпожица Маккан иска още една възглавница, допълнително питие, закуска… Да, сър. Разбира се, сър. Само Джесика да споменеше, че няма да е зле да има еди-какво си, и диригентската палка влизаше в действие: Бърнард караше всички да сноват около него.

С безпогрешния инстинкт на човек, който се наслаждава на живота докрай, Джесика се хвърли в новия си живот със скоростта на куршум, излитащ от дулото — обаче наистина й липсваше възможността отново да държи нещата в свои ръце. Толкова бе свикнала да дава разпореждания в „Роял Уестминстър“, както и да отговаря за гладкото протичане на работата там, че сега се чувстваше смущаващо объркана и необичайно залутана.

— Президентът и съпругата му организират една от големите си официални вечери — обясняваше Бърнард, — където канят всички, които са нещо. Този път това включва мен и „красивото ми момиче“!

Джесика леко се намръщи.

— Бърнард, не ми харесва да ме наричат „твоето момиче“. Ужасно съчетание. Скоро ще започнат да ми казват „твоята постоянна компаньонка“!

— Можеше да бъде и по-зле, скъпа — възрази той.

— Но можеше да бъде и по-добре! — засече го Джесика. — Какво не харесват на думата „приятелка“? — на езика й беше да добави: „или годеница, или съпруга“, само че Бърнард сякаш бе загубил донякъде чувството си за хумор, откакто бе пристигнала в Бостън. Затова каза със сериозен тон: — Мили, какво да облека за тази вечеря? Страшно официално ли ще бъде?

Бърнард я наблюдаваше как крачи напред-назад из малкия апартамент с краченцата си във високите обувки и от вълнение почти подскача като пони. Изведнъж тя се почувства неуверена в себе си и много нервна. Всичко сякаш вече беше извън контрол.

— Не може да нямаш нещо подходящо — с мек тон отбеляза той.

Джесика се завъртя и го погледна нещастно.

— Нямам нищо подходящо! Ох, ако ми беше казал, преди да тръгна от Лондон, щях да си взема нещо по-шик. Познавам всички дизайнери у нас.

— Ние сме си „у нас“ — поправи я Бърнард, — или поне доколкото ще бъде възможно отсега нататък. По-добре е да свикнеш с това, Джесика, защото по-установени няма да бъдем, освен когато сме в къщата ми в Сардиния.

Джесика замръзна на мястото си. Думите стигнаха до съзнанието й. Той, разбира се, бе прав. Още преди да напусне Лондон, тя знаеше, че отсега нататък „у нас“ за нея ще бъде там, където се намира Бърнард. Той прие мълчанието й за сърдене и се изправи.

— Мили Боже, каква суетня заради някаква си рокля! — неочаквано избухна Бърнард. — Във всеки град има магазини за рокли. Излез и си потърси. В Бостън магазини за рокли колкото щеш, за Бога!

Джесика го зяпна, стресната от поведението му. Не можеше да отрече, че отдели прекалено много внимание на някаква рокля, но го правеше, защото искаше той да се гордее с нея, освен това не всеки ден човек получаваше покана за вечеря с президента.

— Добре, отивам! — весело каза тя. — Тръгвам веднага и ще се върна с нещо, което ще те зашемети! — отиде в спалнята да си вземе палтото и дамската чанта. Когато се върна в дневната, Бърнард бе потънал в партитурата на една симфония, която щеше да дирижира вечерта с Бостънската филхармония. Джесика разбра, че той напълно е забравил за нейното присъствие. „Хубаво! — каза си тя с крива усмивка. — И да се забавляваш, Джесика! Намери си една хубава рокля, Джесика! Приятен ден, Джесика!“

Излезе от „Ритц-Карлтън“, който бе чула да назовават „грандамата на бостънските хотели“, и пое по „Арлингтън Стрийт“. На отсрещната страна на улицата градската градина пъстрееше от цветята и зелената като смарагд трева. Джесика трябваше да намери магазин, от който да си купи впечатляваща рокля и евентуално подходящи обувки и дамска чанта. Тъкмо щеше да попита мярналия се пред погледа й невероятно привлекателен млад полицай къде се намират най-големите магазини, когато я връхлетя една неприятна мисъл.

По-рано тя живееше от заплатата си, като с Андрю си деляха наема, но бе финансово независима. От деветнадесетгодишна се издържаше сама и се гордееше с факта, че не се налага да иска пари от никого, дори от родителите си. Но какво щеше да стане сега? Беше спестила няколко хиляди лири от заплатата си, докато живееше в „Роял Уестминстър“, но те нямаше да й стигнат задълго, особено когато трябваше да си купува скъпи дрехи, за да се вписва в маниера на живот на Бърнард. По никакъв начин нямаше да може да работи при това постоянно пътуване. Частица от току-що разцъфналата й еуфория увехна, докато продължаваше да върви незнайно накъде. Защо не се бе замислила по-рано за финансовата страна на живота си с Бърнард? Дали щеше да й дава пари, с които да разполага, или трябваше да го пита всеки път, дори когато иска да си купи един чорапогащник? Мисълта бе оскърбителна. Така щеше да се чувства като държанка, а тази идея изобщо не й се нравеше.

Когато два часа по-късно се върна в „Ритц-Карлтън“, изхарчила много повече, отколкото би желала за една семпла крепдешинена вечерна рокля, тя бе разтревожена до краен предел. Трябваше да знае какво е положението й и колкото по-рано обсъдеше това с Бърнард, толкова по-добре. Завари го така, както го бе оставила — седнал в дневната на апартамента. Говореше с някого по телефона.

— Да, Прага! — крещеше Бърнард в слушалката. — А след Прага отивам в Мадрид, да!

Джесика мина покрай него и влезе в спалнята, където изчака, докато чуе, че той затваря телефона. После се втурна в дневната, изпълнена едновременно с вълнение и гняв.

— Бърнард, трябва да поговорим — започна тя.

— Шшшт! — Бърнард отново вдигна слушалката и помоли централата да му избере един телефонен номер в Париж.

Джесика се мотаеше нетърпеливо, наблюдаваше го как говори и се молеше по-бързо да уреди въпроса. „Цялата тази ситуация е твърде унизителна — мислеше си тя разсеяно. — Не съм свикнала да завися от някого толкова много. Аз съм работеща жена, която винаги е разполагала със собствени пари, и…“

Бърнард приключи разговора си по телефона. Джесика се тръшна на канапето до него.

— Бърнард, непременно трябва да поговорим!

Той леко се изненада от настойчивостта й, но все пак си личеше, че мислите му бяха някъде далеч.

— Осъзнах, че повече няма да мога да работя, затова се запитах какво ще правя по въпроса с парите? — на един дъх каза тя, като си даваше сметка, че звучи глупаво, но отчаяно се нуждаеше да привлече вниманието му, преди пак да е започнал да звъни по телефона.

— С парите ли? — Бърнард я погледна толкова втрещено, все едно му говореше за ядрена енергия или делене на атома. — Какво имаш предвид?

— Ами пари! За дрехи… и други неща! — Джесика толкова се изчерви, че русата й коса изглеждаше направо бяла. — Ще имам нужда от пари, а нямам кой знае колко лични, освен това съм свикнала да си изкарвам… — тя млъкна внезапно, ужасена от мисълта, че трябва да го моли за джобни. „Бърнард сам трябваше да ме улесни“, помисли си с внезапен пристъп на гняв. Трябваше да каже нещо още в началото, когато заедно планираха живота си, нещо, което да изясни ситуацията. А сега тя не можеше да намери думи, опитвайки се да запази поне малко достойнство.

Бърнард махна небрежно с ръка:

— О, просто плащай всичко с кредитните ми карти. Ще упълномощя подписа ти и няма да има проблем.

— Да, но… — все още не се чувстваше напълно удовлетворена. Ами ако й трябваха, за да плаща в брой? Ами ако искаше да му купи подарък и не желаеше той да знае колко е струвал? Тя се размърда притеснено. — Предпочитам да имам пари в лична банкова сметка — с умоляващ тон каза тя.

Бърнард стана и се протегна. Гласът му беше ядосан.

— Какво ти става? За какво е тази суетня… първо роклята, сега пък парите? Моите финансови съветници се грижат за всичко. Те се занимават със сметките и данъците ми, за да не се притеснявам за такива неща. Не искам изобщо да мисля за пари. Това ме отегчава. Моят живот е музиката… а не как да си платя обувките или ризите, или подобни тривиални неща.

— Радвам се за теб! — тросна се Джесика, прехапала устни и изпълнена с безумното желание да преследва целта си докрай, все едно си търсеше повод за кавга. — Ти сам си изкарваш парите и можеш да разполагаш с тях така, както пожелаеш! За пръв път през живота си аз няма да изкарвам нищо и… добре де, това ме кара да се чувствам несигурна и… че съм ти задължена! Кара ме да се чувствам като държанка!

Отначало Бърнард се ококори, но после избухна в гръмък смях. Прегърна я и я притисна към себе си.

— Ей, смешно момиченце… смешно момиченце — повтаряше той и леко я поклащаше, заровил лице в косата й. — Драскаш като котенце, което не иска да се грижат за него!

— Но, Бърнард… — безпомощно каза Джесика, облегната върху гърдите му.

— Това ли прави еманципацията с вас, жените? Прави ви неспособни да приемете любовта на един мъж?

— Не, разбира се, че не! — троснато отвърна тя и леко го избута назад. — Любовта няма нищо общо с това. Любовта се дава… парите изобщо не трябва да имат допирна точка с нея. Не ми харесва идеята да ми позволяваш да ти харча парите просто, защото ме обичаш!

— Така ли говореше майка ти на баща ти? Не вярвам да се е оплаквала, че някой се грижи за нея финансово, както не го правеше и моята майка — отговори й Бърнард. — Вие, младите момичета, сте съвсем заблудени… унизени сте от факта, че не можете да се издържате както мъжете, докато аз мисля, че за един мъж е дълг, да не говорим какво удоволствие е да се грижи за една жена във всяко отношение.

Джесика се отскубна от прегръдката му. По лицето й се изписа решителност.

— Не съм съгласна. Искам да харча парите си така, както намеря за добре. Нали не би било възможно, ако това са твои пари?

— Не трябваше ли да помислиш за това, преди да тръгнеш с мен? — отрезви я Бърнард. — Не може да не си си давала сметка, че прекратяваш кариерата си.

Джесика сведе глава. Чувстваше се детински и глупаво.

— Не съм мислила за това — каза тя почти тъжно. — Стана ужасно бързо.

Бърнард изненадващо посегна към нея, прегърна я отново и обсипа лицето й със страстни целувки, гледайки я възхитено в очите.

— Зная, любов моя, зная — тихо мърмореше той. — Сигурно всичко ти се струва толкова странно, а и все още си уморена от часовата разлика. Какъв глупак бях, че те пришпорих така, без въобще да се замисля как се чувстваш.

Джесика отвърна на целувките и ласките му, макар съмненията все още да витаеха в мислите й. Наистина принадлежеше към поколението млади жени, които бранеха ожесточено финансовата си независимост. Повечето от приятелките й продължиха да работят дори след като се омъжиха и родиха деца, затова винаги бе предполагала, че при нея ще се получи същото. Ако се бе омъжила за Андрю, тя щеше да бъде принудена да работи, за да могат да си позволяват желания от двамата начин на живот. Андрю. Родителите й. Англия. Колко далеч й се струваха всички те.

Бърнард я понесе със силните си ръце към спалнята и тя усети растящото му желание. Объркано, нейното тяло също бе изпълнено с копнеж по него, макар че в съзнанието й се въртяха известни опасения. След време щеше да я обземе същото чувство, но в момента тук беше Бърнард, който я утешаваше и възбуждаше с вълшебните си ръце, прогонваше с целувките си всичките й страхове и извикваше на бял свят неподозирана за нея страст.

 

 

Маделин прочете набързо писмото, опитвайки се да разбере педантичната юридическа фразеология, с която всички адвокати обичат да прекаляват. Когато стигна до третото „за комуто“ и „поради което“, тя вдигна телефонната слушалка и набра номера на адвокатската кантора „Спиндъл, Каутс енд Маркс“ в Девъншир. Господин Маркс вдигна телефона веднага и говореше доста високо, сякаш се опасяваше, че гласът му няма да премине над вълните на Атлантическия океан.

— Говорих с баща ви, господин Джейк Шиърман — викаше той, — но не научих от него никакви подробности, потвърждаващи съществуването на смъртен акт на майка ви.

— Разбирам — Маделин изобщо нямаше представа, че баща й се е свързал с адвоката. Защо не й беше споменал? — Какво точно ви каза? — поинтересува се тя.

— Ами помоли ме да го посетя в Америка — което е напълно изключено, разбира се — господин Маркс отхвърли идеята, сякаш го бяха поканили да пътува с космически кораб до луната.

— Защо баща ми ви е поканил тук? — попита озадачена Маделин.

— Страхувам се, че не знам. Каза, че въпросът е поверителен, затова, дори и да науча фактите, няма да имам право да ви ги предам — подробно обясни той, все още с гърмящи в ушите й викове.

— Тогава какво ще стане? — Маделин ужасно се ядоса. Защо, по дяволите, Джейк отказваше да съдейства, за да се реши веднъж завинаги този въпрос?

— Опасявам се, че ще трябва да отнесем въпроса до съда и да получим заключение за смъртта на майка ви, след което ще трябва да се явите лично. Дори и да имах време, каквото нямам, за да дойда — добави бързо той, — твърде късно е да се отлага заседанието. Затова ви писах.

Маделин мислеше трескаво. Последното нещо, което искаше, бе да присъства на това съдебно дело, което щеше да се проведе в Оукхемптънския съд, а това без съмнение щеше да привлече местното любопитство и жаждата за клюки. От друга страна, отчаяно се нуждаеше от достоверна причина да замине за Европа веднага, а това пътуване Карл не можеше да постави под въпрос. Щеше да му каже, че господин Маркс изисква от нея да присъства и че докато е в Лондон, ще организира провеждането на своя изложба през следващото лято. Това щеше да му бъде достатъчно. И — което бе още по-важно — щеше да служи като идеално прикритие за онова, което в действителност трябваше да свърши.

Вечерта двамата с Карл щяха да ходят на гости у баща й. Леля Пати също щеше да дойде! Внезапно на Маделин й дойде наум, че й се удава идеална възможност да улучи с един куршум два заека. Щеше да им каже, че се налага да замине за имението „Милтън“ за делото, и да попита баща си защо е поискал от господин Маркс да идва, за да се видят лично.

Когато Карл се върна от банката малко преди седем часа, Маделин беше в спалнята и се преобличаше за вечеря.

— Здравей, скъпи — провикна се тя, като го чу да влиза в антрето. — Искаш ли да пийнеш нещо, докато се приготвяш за вечерята у татко?

Карл влезе в спалнята и видя Маделин, седнала пред огледалото, да довършва грима си. Облякла бе искрящо жълта официална рокля от коприна, буйните черни къдри обгръщаха изящното й сърцевидно лице и той си каза, че никога не е изглеждала по-красива. Приближи се и я целуна нежно по врата.

— С удоволствие ще пийна нещо — топло каза той. — Имах кошмарен ден и се чувствам като изцеден!

— Защо не си вземеш душ, докато го приготвя — предложи Маделин и скочи на крака. Погледна го с любов и бързо се скри в дневната да му приготви любимото сухо мартини с маслина. Когато се върна, Карл се събличаше бавно, сякаш всяко движение му причиняваше болка.

— Е, какво прави днес? — попита я той, взе чашата от ръката й и отпи с наслада. Джинът, леко изстуден, преряза стомаха му. Той се отпусна върху канапето до леглото и затвори очи.

Маделин се приближи и застана до него. Започна леко да разтрива врата и слепоочията му, както знаеше, че му харесва.

— О, нищо особено — тихо излъга тя, — обаче пък получих писмо от господин Маркс — иска да отида в Англия за съдебното дело.

— Ами? — Карл се зачуди защо почувства внезапно облекчение. Щеше да му липсва както всеки друг път, когато заминаваше, но в този момент напрежението, което предизвикваше у него стремежът да се преструва, че всичко е наред, му идваше прекалено много. Напоследък бе започнал да пие приспивателни и бе свалил толкова килограми, че панталоните му всеки момент можеха да паднат. Скоро Маделин щеше да забележи нещо. Заминаването й за седмица-две обаче щеше да му даде възможност да си отдъхне. — Ще ми липсваш, миличка — искрено каза той. — Мека ми се и аз да дойда, но в момента е невъзможно.

Пръстите й, които нежно правеха кръгови движения по тила му, смекчаваха напрежението, но въпреки това Карл се чувстваше изопнат като струна.

— Ще се върна възможно най-бързо — обеща тя. — Знаеш, че аз също не мога да издържа дълго без теб.

— Хубаво — разсеяно каза той.

Джинът вече започваше да му действа. Ханк Пъгсли трябваше да пусне следващата сума в близките дни, а Карл живееше в болезнен ужас от онези мигове, в които виждаше платежното нареждане, поставено върху бюрото му от Кимбърли. Тя имаше навика да го слага най-отгоре, за да може той да види първо него. Сега разбираше, че зад жеста й да го оставя на видно място се криеше елемент на психологическа война. Кимбърли го мразеше заради неговата първоначална моментна слабост, която й бе позволила да го съблазни, и сега й доставяше наслада да го измъчва всеки път, когато пристигнеше платежно от Ханк, да му напомня, че ако не е бил такъв глупак, това изобщо нямаше да се случи, а също така — че е в ръцете й и се налага да прави онова, което тя пожелае.

Дали платежното нареждане на Ханк щеше да пристигне утре? Стомахът на Карл се сви болезнено. Вместо да става по-спокоен с всеки успешен трансфер, все повече го обземаше паника. До този момент Кимбърли бе имала късмет, но ако някой влезе в компютърната зала точно когато е заредила копието на откраднатата от кабинета на Джейк дискета? Ами ако някой се приближи, види какво е изписано на екрана и попита: „Хей, Кимбърли, какво правиш?“ Или пък някой я срещне на път за или от компютърната зала с дискетата в джоба и документите за последния трансфер на Ханк? Ами ако… В този миг сърцето на Карл се разтуптя толкова силно, че той бе сигурен — Маделин, която разтриваше врата му, щеше да усети ускорения му пулс под пръстите си!… Ако един ден Джейк попита защо „Брандс мотърс“ са престанали да плащат фактурите на „Мишо ентернасионал“ в Цюрих? И, да речем, се обади на Ханк Пъгсли, за да се увери, че всичко е наред? Карл стисна очи от силната вътрешна болка.

— Според мен трябва да заминем на дълга почивка, когато всичко това свърши — чу да казва Маделин.

Дъхът му секна.

— Кое да свърши?

— Тази история с адвокатите и завещанието на дядо ми, разбира се! Нали току-що говорихме за него!

— Да. О, разбира се — за Бога, той се беше отнесъл. Притеснението го разяждаше, правеше го параноик. След час трябваше да са у Джейк. Най-добре беше да си вземе душ и да се преоблече. — Би ли ми приготвила още едно питие, Мади? — Карл повдигна празната си чаша.

— Разбира се — беше изненадана. — Но по-добре е да не пристигаш у татко в пияно състояние. Знаеш колко обича да ни глези със специалните си вина — Джейк считаше себе си за познавач.

Карл успя да се усмихне.

— Знам — той изимитира Джейк: — „При цена от хиляда долара на бутилка ние не бива да дразним небцата си с аперитиви.“

Маделин се изкикоти.

— Ако слушам татко, не би трябвало да нося червило, когато пия вино, защото то оставя мазен слой върху повърхността на виното и разваля вкуса му. Освен това казва да не ползвам парфюм. „Унищожава нежния букет на виното.“ Честна дума, понякога май прекалява!

Карл се усмихна. Копнееше да бъде весел колкото Маделин очевидно беше. Тогава внезапно си зададе въпроса, кога за последен път се бе почувствал щастлив?

 

 

Къщата на Джейк Шиърман, намираща се на тиха задънена улица близо до „Бийкмън Плейс“, имаше изглед към река Ийст и бе една от малкото сгради, останали частна собственост. Построена с простичката симетрия на детска къщичка, тя беше от камък чак до прозорците на втория етаж, а оттам нагоре — от червени тухли. Донякъде съхранила елегантността на миналата епоха и достатъчно откъсната от натовареното движение на „Първо Авеню“, уличката беше част от тихия оазис от сгушени сред дърветата алеи, в които бръмчащи лимузини очакваха да се появят собствениците им. Маделин бе прекарала детството си в тази спокойна къща, а когато се премести след брака си с Карл, Джейк реши да остане под грижите на прислугата, работила при него над двадесет години. В края на краищата, казваше той, къде другаде би могъл да съхранява всичките си вещи? Шиърман бяха една от най-уважаваните и богати фамилии в Ню Йорк от три поколения насам и тъй като първоначалното им богатство бе натрупано от калаени мини, те бяха инвестирали парите си в безценни картини, антикварни мебели и произведения на изкуството, които човек очакваше да види в един музей.

Понастоящем, като президент на „Сентръл Манхатън Бенк“, Джейк считаше фамилната си къща на „Бийкмън Плейс“ за идеално място за организиране на приеми. Аристократичната обстановка беше нещо, което човек не би могъл да си поръча в ресторант. Новите вчерашни пари се бяха превърнали в старите днешни пари.

Когато Карл и Маделин пристигнаха за вечеря, красотата на къщата, която един ден щеше да бъде нейна, отново я порази, както ставаше всеки път, когато гостуваше на Джейк. Имаше нещо толкова топло и приветливо в стаите с приглушена светлина, в които френските и английските антики се съчетаваха хармонично под изящните маслени платна, окачени на стените, мраморните и златистите естествено лъснати подове, застлани с копринени ориенталски килими, както и завесите на прозорците придаваха на цялата обстановка усещане за изключителна елегантност.

Джейк ги очакваше в гостната, където високи китайски вази, пълни с бели лилии, допълваха представата за разкош.

— Здравей, татко! — Маделин се втурна към него. С буйните си къдри тя много приличаше на фигура от осемдесетте сред тази обстановка в стил осемнадесети век. Жълтата й рокля контрастираше силно на пастелните тонове на стаята.

— Здравей, Мади! — Джейк се наведе и я целуна. След това се ръкува със зет си, макар че се бяха разделили в банката едва преди няколко часа. — Радвам се да те видя, Карл.

Докато си наливаха питиетата, Маделин се огледа из стаята. Очите й автоматично се стрелнаха към полицата на камината — сякаш се бе надявала по силата на някакво чудо портретът на майка й да се появи един ден, за да може да го разгледа отблизо, особено сега, след като бе видяла всичките онези снимки на Камила в имението „Милтън“. Дали художникът бе успял да надникне в душата на Камила, така както правеше тя с всички свои модели? Дали и той бе открил презрението и злия помисъл в очите й?

— Татко… — започна тя, разкъсвана от любопитство. Защо пък да не попита къде е картината?

— … при тези лихвени проценти аз казах на президента им… — Джейк бе застанал с гръб към нея, потънал в разговора с Карл.

Маделин седна на канапето срещу камината и зачака двамата да млъкнат. Изведнъж Джейк каза:

— Вчера видях във фоайето това забележително момиче, което работи за теб! — направи пауза, сбърчил вежди. — Как се казваше? Беше нещо, свързано с диамант.

Карл пристъпи от крак на крак, отбягвайки погледа на Маделин, и изломоти:

— Кимбърли. Кимбърли Кабът.

Джейк грейна, сякаш сам се бе сетил.

— Разбира се! Кимбърли, като диамантените мини! Та тя каза…

Маделин усети как и двамата с Карл наостриха уши, напрягайки се да чуят всяка дума. Тя първа се опомни и като отпи привидно безгрижно от чашата си, се заслуша какво говори Джейк.

— Разправя, че си имал много срещи във връзка със заемите за Третия свят.

Атмосферата в стаята изведнъж се разведри, затопли и Маделин изпита приятно чувство за лекота — сякаш мехурчетата в шампанското бяха повдигнали не само духа, но и тялото й и я понасяха нагоре. Тя чу Карл да отговаря: „Имахме известни проблеми, но няма нищо, което да не се разреши след време…“ — и се спусна стремглаво надолу към реалността при следващите думи на баща си:

— Карл, какъв е този голям трансфер, който си направил за Ирландия в началото на седмицата? Заем за нов автомобилен завод, така ли?

Маделин следеше с поглед Карл. Може би имаше нещо повече от това, което тя знаеше — и вероятно Джейк бе научил. Стомахът й се сви болезнено и тя затаи дъх в очакване Карл да отговори.

— Да. Компания „Моргън“. Ще откриват завод точно до Дъблин. Оливър Моргън от Уисконсин е неин президент и в момента е тук, за да уреди всичко — спокойно обясни Карл.

— Разбира се — кимна Джейк. — Спомних си. Така ще се осигурят много работни места в Ирландия, където имат остра нужда от това — двамата се усмихнаха един на друг и продължиха да говорят за работа.

На Маделин това й стигаше. Не искаше да прекара цялата вечер в непрекъснато сменящи се емоции всеки път, когато Джейк си отвореше устата. Опита се гласът й да прозвучи небрежно и шеговито.

— Хайде, вие двамата, престанете вече. Стига сте говорили за работа! По цял ден в банката си чешете езиците, затова нека да говорим за друго.

Джейк се усмихна широко.

— Отегчи ли се малкото ми момиченце? — обаче Карл изглеждаше изненадан. Обикновено Маделин проявяваше интерес към темата и не прекъсваше деловите им разговори.

В този момент пристигна Пати — сама, защото Сам бил поканен на вечеря за мъже в нюйоркския яхтен клуб.

— Надявам се, че не очаквате още гости? — строго отбеляза тя, след като се поздравиха.

Джейк се озадачи.

— Не, само ние ще бъдем. Но защо питаш?

Пати се настани на стола с висока облегалка с цигара в едната ръка и чаша в другата. Изгледа ги строго.

— Защото си размених достатъчно любезности с досадни обществени личности за цял живот! Днес имах обяд с дванадесет жени. След обяд бях на среща с ръководството на Дружеството за обучение по изкуствата, за да обсъдим благотворителния галаконцерт… и можете да си представите каква завист има в една женска комисия, да не говорим за гадните номера. А тази вечер трябваше да отида на коктейл, преди да дойда тук! — Пати затвори очи, за да покаже колко непоносими са изискванията на хайлайфа. Нежният синкав дим от цигарата обви главата й с безупречната прическа и сухото й лице и така дори диамантите й изглеждаха опушени. За миг тя сякаш се откъсна от тях тримата, отдадена на страданието си.

Устата на Джейк трепна.

— Пати, не е задължително да ходиш на всички тези събирания! Много добре знаеш, че го правиш, защото ти харесва.

Очите й се отвориха рязко и тя го погледна свирепо.

— Много глупости говориш, Джейк… и къде са ти пепелниците? — главата й старчески се полюшна наляво-надясно. — Защо никога нямаш подръка пепелник, за Бога?

— Пристига един пепелник! — каза Карл и на минутата постави с усмивка малка порцеланова чинийка пред нея. — Ще побере точно един фас и малко пепел, след което ще ти намеря друг.

Пати се изсмя и отново прозвуча като ръждясала машина, неизползвана от години.

— Благодаря — отвърна тя. — Изглеждаш уморен, Карл. Джейк, да не би да натоварваш това момче с прекалено много работа?

— Аз съм робовладелец, Пати, не може да не си го разбрала досега — каза Джейк с шеговити искри в очите.

— Така е — намеси се Карл. — Преследва ни с камшик. В „Сентръл Манхатън Бенк“ не се допуска никакво бездействие!

Пати погледна първо единия, после другия и се обърна към Маделин.

— А ти очевидно имаш нужда от почивка. Не съм сигурна дали заради тази жълта рокля не изглеждаш като зрял банан! Няма значение, косата ти тази вечер е много красива.

Маделин избухна в смях.

— Ето това непременно трябва да го кажа на Калвин Клайн! Не съм сигурна дали няма да те осъди. Само че не можем всички да изглеждаме като Марлене Дитрих през хубав ден, лельо Пати.

— Нахалница — нахока я леля й. — Марлене Дитрих има най-отвратителния вкус по отношение на дрехите.

— Още едно питие, Пати? — предложи Джейк.

— Мислех, че никога няма да се сетиш! Естествено, че искам още едно. Ще ядем ли по някое време тази вечер? Не мога да се изхранвам с хапки, да ви кажа — изтощената светска дама отпреди мъничко се бе превърнала в кипящ център на внимание с поведението си, подходящо за прием с поне тридесетина гости вместо трима.

Пати беше във вихъра си — шегуваше се, пленяваше, водеше публиката за носа като рибар, който се опитва да извади сьомга на брега, но знае, че щом го направи, ще я освободи. Останалите се радваха на тази шарада, изпробваха находчивостта си срещу острия й като бръснач ум и проницателната й мисъл, опитвайки се да се наложат, засипвани от нейния залп от обиди, никоя, от които нямаше за цел да наранява или да бъде взета на сериозно.

За Джейк и Маделин това беше лесно: и двамата познаваха Пати през целия си живот и бяха свикнали с язвителния й език. Джейк даваше всичко от себе си, докато Маделин стъпваше по сигурните пътеки, съзнавайки, че е от по-младото поколение и трябва да отбива ударите с добри обноски. Карл беше в по-затруднено положение. Трябваха му близо пет години, за да свикне с Пати Зифрен като цяло, камо ли да се захваща със саркастични закачки с нея, но най-накрая улучи с маниера си на весел, простодушен хлапак и тя го обикна такъв — особено когато флиртуваше на шега с нея. В такива моменти Джейк си спомняше Пати от детството си — жена с висок дух, единадесет години по-голяма от него — и ордите млади нюйоркчани, които се изпотрепваха кой да я изведе. Само че, тъжно разсъждаваше той, това беше преди брака без любов със Самуел Зифрен и неспособността й да има собствени деца принуждаваше Пати да се крие зад привидна суровост, за да не издава истинските си чувства.

— Това ти е третата цигара, откакто си пристигнала, Пати — някак нетърпеливо каза Джейк.

— Ти, какво, броиш ли ми ги? — тросна се Пати и веднага се закашля. Все още се давеше, когато влезе икономът и ги покани на вечеря.

Трапезарията на Джейк Шиърман беше не по-малко официална от приемната — окичена с брюкселски гоблени и мебелирана със столове и маса на „Хепълуайт“. Впечатляващи сервизи от сребро и кристал блестяха на пламъчетата на множеството бледосини свещи, за които Пати каза, че правят стаята толкова тъмна, та човек не можел да вижда какво яде, но, от друга страна, светлината им била много гальовна.

— А пък само Бог знае, Джейк, че ние с теб имаме нужда от всички ласки, които можем да получим — добави тя и се настани на мястото до него.

Маделин реши да изчака да свършат вечерята и да се оттеглят слугите, преди да извади писмото на господин Маркс. Стомахът й се свиваше с наближаването на момента. В мига, в който Карл и баща й престанаха да говорят по работа, обстановката изцяло се разведри и успокои, но тя разбираше, че заговори ли за майка си, атмосферата рязко ще се промени. Тъкмо се канеше да проговори, когато Пати, наблюдаваща всички около масата с обичайната си проницателност, се обърна първо към Карл, а после и към Маделин.

— Какво ви става на вас двамата? — попита тя. — През някой дъждовен неделен ден на гробищата могат да се чуят повече разговори.

Маделин използва тази възможност и измъкна писмото на адвоката от дамската си чанта.

— Татко, имам писмо от господин Маркс. Ето го. Искам леля Пати също да го прочете — подаде на Джейк белия лист хартия, на който най-отгоре дискретно бе напечатано името на компанията. — Защо си писал на господин Маркс, татко, без да ми кажеш? След седмица заминавам за Англия и преди това трябва да чуя някои отговори.

Джейк шареше с поглед върху писмото. Доброто му настроение изчезна при споменаването на адвоката. Без да каже и дума, той го подаде на Пати. Когато го прочете, тя вдигна поглед към него. Очите й бяха непроницаеми мрачни кухини върху изопнатото й лице. Атмосферата в стаята изведнъж се зареди с напрежение, с болезнено осезаемо предчувствие.

Карл проговори пръв. Тонът му бе, тих и разсъдлив.

— Вижте, мисля, че е време да разкриете всичко, а? За Маделин е унизително да не знае какво, по дяволите, става, освен това я поставя в неудобно положение пред господин Маркс. При такива обстоятелства тя е принудена да се яви в съда и да поиска съдебно решение, установяващо смъртта на майка й. Няма ли да бъде много по-просто да й спестите всичко това и да й кажете какво е станало?

Маделин погледна с благодарност към Карл, седнал от другата страна на осветената със свещи маса. Неговата подкрепа означаваше всичко за нея, особено в този момент.

Пати изпревари брат си:

— Според мен Карл е прав, Джейк.

Той бе забил поглед в малката си порцеланова чашка за кафе и разбъркваше разсеяно черната течност със златна лъжичка.

— Надявах се всичко това да се разреши кротко и без много шум — бавно каза той. — Бях готов да говоря с господин Маркс, ако беше дошъл.

— А защо не и с мен, татко? — умолително рече Маделин. — Не искам от теб невъзможното. Искам само да знам кога и къде е починала майка ми, след което въпросът може да бъде решен.

— Хайде, Джейк! — подкани го Пати, сякаш едва сдържаше нетърпението си най-накрая да чуе разказа. — За Маделин ще бъде много по-лошо да научи от някой друг.

Нещо студено, боцкащо и щипещо полази Маделин толкова внезапно, че тя изохка. Джейк се подпря с лакти върху масата и покри лицето си с длани. Единственият звук бе откъслечното просъскване на някое пламъче и далечният вой на полицейска сирена, който се усили и отново заглъхна.

Най-накрая нещо трябваше да бъде разкрито, да се вдигне завесата на мълчанието и заговорничеството. Убедена, че това ще стане всеки момент, Маделин стоеше и не смееше да помръдне. Само съзнанието й крещеше: „Кажи ми… кажи ми…“

Шокът от дългото очакване я връхлетя като взривен порой от искри: той жилеше, изгаряше, изпепеляваше съзнанието й.

Джейк бе свалил дланите си от лицето и очите, с които я погледна, бяха изпълнени с болка. Гласът му обаче бе категоричен и ясен.

— Цялата истина, Мади… е, че майка ти е все още жива.