Уна-Мери Паркър
Изкушения (12)

Единадесета глава

— Ужасно ще ни е мъчно, че си тръгваш, Джесика — каза Кенет Улфсън потресен. — Сигурна ли си, че добре си помислила?

Джесика седеше в кабинета на главния управител и самата тя се чувстваше леко зашеметена. Миналата седмица бе най-невероятната в живота й и тя не можеше да се познае по това, което вършеше. Бързо и без да обръща поглед назад, направи един обратен завой, като преобърна напълно твърдите си предишни убеждения по отношение на работата и личния живот. Къде беше онази Джесика, която заряза Андрю и перспективата за стабилен брак заради работата си в „Роял Уестминстър“, която бе по-важна?

След като се любиха с Бърнард миналата седмица — само преди седмица ли беше, изглеждаше й, че са изтекли години, — той я бе попитал дали ще остане с него завинаги. Просто ей така! „Обичам те, Джесика, и искам да изкарам остатъка от живота си с теб!“ И за свое учудване, тя се чу да дава съгласието си, водена от едно искрено чувство, което я замайваше. Никога през живота си не бе изпитвала такъв опияняващ екстаз, както докато бяха с Бърнард. Новите чувства изтриваха всичко, което означаваше нещо за нея преди това. Нямаше минало, нямаше и настояще, сега тя виждаше единствено бъдещето, проточено до безкрая като легендарно авеню. И това бъдеще беше изпълнено изцяло от Бърнард.

— Разбира се, че ще бъда с теб, скъпи — прошепна тя, а навън студената синя зора се промъкваше над лондонските покриви. — Ще остана с теб завинаги — какво говореше тя? Нямаше значение. Знаеше само, че в прегръдката на Бърнард бе открила рая, една наслада, на която не можеше да устои. По-нататък Бърнард я гушка и целува с диво отдаване, което караше всяка клетка в тялото й да потръпва, и заедно, легнали един до друг, двамата планираха бъдещето си.

Едва на следващия ден, докато сновеше из хотела, за да осигури обяда на някакъв писател, уреждаше срещи за обсъждане на бъдещите събития, посрещаше важни персони във фоайето и изпращаше покани за приеми, осъзна с пълна сила последиците от това, което се готвеше да направи. Последните думи на Бърнард, преди тя да се измъкне от апартамента му преди закуска, изведнъж прокънтяха в ушите й с ужасяваща яснота.

— Първо отиваме в Бостън, скъпа моя, после във Вашингтон и Ню Йорк, след това в Милано, Париж, Токио и Сидни. Когато турнето свърши, ще изкараме следващите четири месеца в къщата ми в Сардиния, където аз композирам.

Всичко това звучеше фантастично, но докато се тътреше към стаята си, Джесика осъзна, че щом тръгне с Бърнард, ще напусне работата си в хотела. При тази мисъл дъхът й секна — но също и при мисълта за Бърнард! Чувствайки се подвластна на този развой на събитията — като че ли я качваха на влак беглец, — тя бе завладяна от противоречиви емоции. Скъса с Андрю, за да се посвети изцяло на „Роял Уестминстър“, а ето какво правеше сега — беше на прага да пропилее уникален шанс в хотелиерския бизнес заради един мъж, когото познаваше от няколко дни. Беше лудост! Трябваше да си прегледа главата! Но… докато седеше на бюрото си, си даде също така сметка, преживява най-чудното, най-великолепно и фантастично нещо. Беше се влюбила в мъж, който се срещаше веднъж на милион, и той беше влюбен в нея. През целия си живот, във всичко, което бе правила, бе позволявала разума да направлява сърцето й; беше взимала разумни решения и след това бе благодарна, че го е правила. Този път изкушението да остави сърцето си да надделее над разума и да я води, където пожелае, беше толкова силно, че тя нямаше желание да се бори с него. Защо да не се отдаде на тези знаменити чувства? Поне веднъж.

Цяла сутрин Джесика се люшкаше между желанието да замине с Бърнард и това да остане и да продължи кариерата си. Не можеше да си представи, че ще отиде да си подаде оставката на Кенет Улфсън, но и мисълта за живота мечта с Бърнард също изглеждаше нереална.

Как е възможно да правя това? — попита се разсеяно тя. Панделката, с която бе прихванала русата си коса на опашка, се разхлаби, когато поклати глава, стиснала малките си юмручета върху бюрото. Ще изоставя всичко, за което съм работила цели шест години. Това е безумие! О, но какво сладко безумие! Съзнанието и тялото й все още бяха замаяни от ласките на Бърнард предната вечер; четири пъти тя се бе отдала на горещата му страст, позволявайки му да я обладава отново и отново, сякаш не можеше да й се насити. Достатъчно енергичен, за да бъде два пъти по-млад, сръчен, така както само един човек с опит може да бъде, Бърнард й бе отворил очите за блаженство, което тя не знаеше, че съществува. „Къде ще намеря отново такъв човек?“ — напомни си Джесика. Щеше да бъде глупачка, ако обърнеше гръб на една такава необуздана, изпепеляваща любов, която гореше в нея дори когато си седеше на бюрото. На обяд взе решение. Щеше да отиде при Кенет Улфсън и да му съобщи, че напуска.

— Разбира се, че съм си помислила добре, господин Улфсън — каза Джесика, напрегната като палячо на пружина, преди някой да отвори капака на кутията. — Знам, че е внезапно… и аз наистина съжалявам за неудобството, което ви причинявам.

— Честно, Джесика, имам чувството, че това е едно импулсивно решение — каза той. Тонът му бе мек, бащински, но в очите му се четеше притеснение. — Ти познаваш господин Шелър отскоро… от една седмица! И не знаеш нищо за него. Не смяташ ли, че постъпваш неразумно, като прекъсваш кариерата си точно когато пред теб има едно бляскаво бъдеще, заради това, което аз мога само да нарека безразсъдно увлечение?

— Това не е увлечение! — възмути се Джесика. — Не вярвате ли в любовта от пръв поглед? Ето това стана и с двама ни, а аз не съм осемнадесетгодишна хлапачка, озъртаща се за звезди, знаете това, господин Улфсън. Много добре знам какво върша и въпреки че за другите може да изглежда неприемливо, за нас е съвсем в реда на нещата! — в желанието си да бъде разбрана, тя жестикулираше усилено и сребърните й гривни дрънчаха. Кенет Улфсън мълчеше и я гледаше разтревожено. — Естествено знам, че трябва да си подам оставката — побърза да продължи Джесика. — Не бих искала да ви създавам затруднения, като напусна веднага, но съм решена да живея с Бърнард. Вие бяхте толкова добър с мен, но… — тя разпери безпомощно ръце. — … какво друго мога да направя? — заостреното й личице изглеждаше искрено озадачено.

— Ако не бяхме толкова натоварени с работа — поклати глава господин Улфсън, — бих предложил да си вземеш тримесечен отпуск, за да се отърсиш от това нещо, но се опасявам, че в момента това е невъзможно. Боя се също така, че няма да имаме възможност да запазим мястото ти, в случай че промениш решението си.

— Няма да стане — твърдо заяви Джесика. — Винаги съм обожавала работата си, но това е нещо съвсем различно.

Той заговори със сух тон:

— Определено така изглежда! Много добре, Джесика, с огромно нежелание приемам оставката ти и ще поговоря с Денис. Може би ще ти намерим заместник веднага, което означава, че ще можеш скоро да заминеш.

— Наистина ли? — в очите на Джесика блеснаха радостни искри.

Независимо от съображенията си, Улфсън й се усмихна широко. Тя приличаше на малко момиченце, което някой бе обещал да заведе на сладкарница.

— Не мога да ти дам дума, Джесика, но ще направя всичко възможно.

— Благодаря ви, господин Улфсън. Ще ви бъда ужасно задължена. Проявихте огромно разбиране — тя стана. Преливаше от живот и ентусиазъм.

 

 

Маделин се обади вечерта, докато тя се преобличаше за вечерята с Бърнард.

— Какво си щяла да правиш? — зяпна от учудване тя, когато Джесика й съобщи вестта.

— Вярно е! — ликуваше Джесика. — Аз съм лудо влюбена! Ох, Мади, направо умирам да те запозная с Бърнард. Той е най-фантастичният човек на земята! И… познай какво?… Заминаваме за Щатите! Така де, Бърнард тръгва утре, а аз ще го последвам веднага щом ми намерят заместник. Можем да се виждаме по-често!

— Ще бъде чудесно да живееш в Щатите — каза Маделин шокирана, — само че, Джеси, не е ли малко неочаквано?

— Не започвай и ти! — кресна Джесика. — Стига ми главният управител. Дали съм знаела какво правя, какво съм знаела за Бърнард — ох, господин Улфсън ми разказа играта, като заяви, че това било сляпо увлечение. Какво разбира той? — гласът й се повиши, стана по-настойчив.

— Да, но ти винаги се вманиачаваш, Джеси.

— Какво искаш да кажеш? — Джесика звучеше доста засегната.

Маделин се засмя.

— Искам да кажа, че каквото и да правиш, ти си казваш: „Като ще е гарга, да е рошава!“ Сто процента! При тебе няма шест-пет, нали? Хвърли се в хотелиерския бизнес, сякаш извън „Роял Уестминстър“ живот не съществува, а сега правиш обратното с този твой приятел. Напълно ли ще изоставиш работата си?

— Ами ще се наложи, нали така? — Джесика беше дълбоко разочарована, че Маделин не споделяше еуфорията й. — Ще живея в хотели, но без да ги ръководя, през осем месеца в годината. Цялото ми време ще бъде заето с грижи за Бърнард.

— Ъхъ — слушалката замлъкна.

— Мислех, че ще се зарадваш за мен — проплака Джесика. — Нямаш никаква представа колко съм влюбена!

— Извинявай, Джеси. Разбира се, че се радвам, щом си щастлива. Обаче съм в шок, предполагам. Не знам защо, но винаги съм си те представяла в хотелиерския бизнес. Изглеждаше толкова отдадена на това.

— Е, тогава беше така. Сега е друго — отвърна Джесика, разчитайки на собствената си логика.

— Каза ли на Андрю какво става? — попита Маделин.

— Не съм говорила с Андрю от седмици. Но така или иначе това няма нищо общо с него. Забрави ли, че точно Андрю сложи край на връзката ни, защото не можеше да понесе факта, че работя толкова упорито? Аз исках да си продължим постарому, но той се опъваше! — тя чу дълбоката въздишка на Маделин. — Мади… — гласът й се губеше. — Всичко ще бъде наред при мен, казвам ти. Недей да се разстройваш толкова. Искам да се радваш за мен.

— Не съм разстроена, миличка, просто малко се притеснявам за теб. Няма да го понеса, ако след това съжаляваш.

— Заклевам се, че постъпвам правилно, всичко ще бъде наред — умоляваше я Джесика. За нея означаваше много да чуе благословията на най-добрата си приятелка, особено когато все още й предстоеше да говори с родителите си. Те бяха приели твърде тежко раздялата й с Андрю.

— Джеси, желая ти цялото щастие и късмет на света — сърдечно каза Маделин — и нямам търпение да дойдеш тук.

Джесика моментално засия.

— Ще ти се обадя веднага щом пристигна. Ами при теб как са нещата? Продължаваш ли да рисуваш знаменитости?

— Добре съм… и съм доста заета.

— Ами този божествен съпруг, за когото си омъжена… той как е? Продължава ли да трупа богатство?

— Карл е добре.

Подвижното и изразително лице на Джесика се промени от усмихнато в леко намръщено. Маделин звучеше… някак странно. Възможно ли бе шокът от новината за Бърнард да я е засегнал толкова дълбоко, или просто бе разстроена заради нещо друго?

— Всичко наред ли е, Мади? — попита тя.

Гласът на Маделин прозвуча вече по-уверено, сякаш си го налагаше.

— Да, всичко е чудесно и нямам търпение да се видим отново.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Разбира се! — заяви твърдо Маделин.

— Добре тогава, ще се чуем.

— Късмет, Джеси!

Джесика затвори слушалката, все още с повдигнати вежди. Можеше да се закълне, че Маделин крие нещо.

 

 

Джесика отново изкара нощта при Бърнард и това за пореден път я убеди, че независимо какво казваха другите, тя постъпваше правилно. Двамата почти не спаха — нощните часове преминаха в задълбочен и интересен разговор, в планове за съвместния им живот, прекъсвани от любовните ласки. Бърнард щеше да лети на следващата сутрин, затова всеки един миг беше скъпоценен — тя не бе сигурна кога ще се видят отново.

— Ще напиша симфония, като отидем в Сардиния — прошепна Бърнард, когато песента на утринния хор на птичките от „Хайд Парк“ нахлу през прозореца, — и ще я посветя на теб.

Джесика загуби дар слово. Това беше най-прекрасната идея, която някога бе чувала. Развълнувана, тя посегна и стисна ръката му.

— Мой малък ангел, любов моя — шептеше Бърнард. Сумрачно сините му очи се впиваха в нейните и я вълнуваха толкова силно, че тя за пореден път усети нарастващото напрежение на сексуалната възбуда.

— Не мога да живея без теб — простена Джесика, галейки широките му рамене. — О, Боже, надявам се да пристигна в Америка скоро.

— Ще те чакам — обеща той и прокара ръка между бедрата й, докосна местенцето на нейната възбуда със силните си, но нежни пръсти. Напрежението в нея се покачваше. Тя обви краката си около кръста му и го притегли по-близо. Очите й блестяха, устата й бе леко отворена.

— Ще умра, ако не влезеш в мен — извика тя и го прегърна още по-силно. — О, Исусе… Бърнард, о, о, Исусе… — мяташе главата си върху възглавницата, полуобезумяла от страст, напрягаше се да усети как силата му я изпълва. Всичко се преобърна с главата надолу сред експлозия от искрящи звезди и небесата се продъниха, когато нададе вик, разтърсена до дълбините на душата си от пронизваща върховна наслада.

По-късно през деня, докато се опитваше да стои будна на бюрото си, по телефона й се обади Кенет Улфсън. На длъжността й като директор по продажбите бе назначен нов човек. Тя бе свободна да напусне до една седмица.

 

 

Беше понеделник — два дни след посещението на Маделин в апартамента на Кимбърли. Карл тръгна за работа както обикновено, а Кимбърли, в очакване на следващия трансфер от Ханк Пъгсли, вече бе в офиса, когато той пристигна.

Още щом прекрачи прага, тя се втренчи в него.

— Е, как мина уикендът ти? — попита с донякъде нагъл тон.

Карл старателно отбягваше погледа й, докато се настаняваше зад бюрото си.

— Благодаря, добре — отвърна той със студена учтивост.

— Наистина ли? — Кимбърли проточи думата, опитвайки се да прочете нещо в изражението му с прозрачните си сиви очи.

— Да — Карл вдигна поглед към нея, искрено изненадан от въпроса.

— Ама някои хора наистина са късметлии! — заключи тя и сви рамене. После се обърна и тръгна към стаята си. Карл се намръщи зад отдалечаващата се фигура, чудейки се какво ли намекваше тя. Случило ли се бе нещо? Прегледа трансферите на бюрото си и с облекчение откри, че не е получено нищо от Ханк Пъгсли, но дали пък двамата не се бяха виждали през уикенда? Възможно ли бе Ханк да е открил какво става.

Сърцето на Карл заби учестено, обзе го неприязън, дланите му овлажняха. Разкъсван между желанието да я разпита и да разбере дали всичко е наред и страха, че може да не му допадне това, което ще чуе, той остана на бюрото си и се опита да работи, избягвайки излишните контакти с нея. Обаче в самото й присъствие в съседната стая имаше нещо злонамерено. Като невидима заплаха, изпълваща с отрова въздуха, Кимбърли вършеше работата си, а Карл бе принуден да диша този въздух, да чува гласа й по телефона и тракането на пишещата й машина и през цялото време атмосферата бе натежала от страх. Те бяха обединени в извършването на сериозно престъпление, а сега дори не можеха да общуват помежду си — толкова голяма беше антипатията им един към друг. Макар че бяха партньори в престъплението, те също така бяха и смъртни врагове.

В дванадесет и половина Карл чу леко почукване на вратата си. Миг по-късно влезе Маделин, натоварена с покупки и с приветливо настроение. Видя, че говори по телефона, и прошепна: „Здравей, Карл!“, а след това стовари пакетите върху един стол. Карл закри с ръка слушалката.

— Говоря с Токио. Ей сега ще ти обърна внимание — прошепна той.

— Всичко е наред — прошепна му и Маделин и се усмихна. През отворената врата на съседната стая тя видя Кимбърли, която седеше зад бюрото си и работеше. В този момент секретарката вдигна поглед, сякаш почувства, че я наблюдават, и погледите на двете жени се срещнаха и се задържаха. Маделин не отклони хладните си очи, затова след миг Кимбърли премигна и се върна към работата си.

Карл не бе забелязал тази размяна на погледи между двете жени и тя си помисли колко уморен и изтормозен изглеждаше така, прегърбен над телефона, докато цитираше някакви цифри на японския бизнесмен. Маделин бе дошла в кабинета на Карл с надеждата да го завари празен. Той излизаше да обядва с някого почти всеки ден, освен това бе сигурна, че Кимбърли използваше обедната си почивка, за да пазарува. Сега трябваше да измисли нов план за втората фаза. Имаше нужда да остане сама в офиса на Кимбърли само за няколко минути… беше сигурна, че ключът към окончателното отстраняване на това момиче от живота им е някъде там. В този момент с периферното си зрение забеляза, че в нейния офис влиза някакъв чиновник и й казва нещо. Напрегна слух.

— Можеш ли да отидеш в кабинета му веднага? Иска да ти каже подробностите около превода за Кувейт, за компанията „Волтекс кънстръкшън“ — обясняваше служителят.

Кимбърли изруга на глас:

— Това ще отнеме часове! Исках да отида да обядвам!

— Съжалявам. Господин Уотс каза, че е спешно.

— Ох, по дяволите!

Маделин наостри слух, за да разбере какво става. Ако Кимбърли излезеше от офиса си сега, докато Карл все още говореше по телефона… Божичко, щеше да й се наложи да действа бързо! Рискуваше ужасно, но можеше пък времето да се окаже достатъчно.

Карл й направи знак да седне.

— Още малко и приключвам — прошепна той, като закри отново слушалката с ръка.

— Не се притеснявай — тихичко отвърна Маделин. „Колкото повече се задържиш, толкова по-добре.“ Запъти се небрежно към кабинета на Кимбърли точно когато тя изхвърча навън ядосана и тресна външната врата зад гърба си.

Маделин не изгуби нито секунда. Погледна към Карл, за да се увери, че той още е вглъбен в документите пред себе си, от които цитираше, вмъкна се през отворената врата на стаята и се насочи към бюрото на Кимбърли. Знаеше точно какво търси, защото го бе виждала в апартамента й — черен кожен бележник, досущ като нейния. Тогава не бе имала възможност да го разгледа, но сега, търсейки трескаво из бъркотията върху бюрото й, тя съзнаваше, че е жизненоважно да го открие. Всеки неин нерв се напрягаше да чуе или приближаването на Карл, или завръщането на Кимбърли по някаква причина. Маделин продължаваше да се оглежда, без да пипа нищо. Папки, документи, счетоводни книги и платежни нареждания бяха пръснати върху всеки сантиметър повърхност. Видя един меморандум на бюрото, подписан от Кимбърли Кабът. Сгъна го бързо и го пъхна в джоба си. Не търсеше точно това, но подписът на Кимбърли определено щеше да й бъде полезен.

Продължи да търси. В стаята цареше безпорядък, дори на пода до бюрото бяха натрупани папки. В този миг го забеляза! Черният бележник заедно с дамската чанта на Кимбърли лежеше на пода до въртящия се стол. Маделин го грабна и отвори копчето тик-так с разтуптяно сърце и разтреперани ръце. Дали имаше още време? Дали да не го скрие под сакото си и да влезе в банята на Карл, където би могла да го разгледа на спокойствие? Но след това трябваше да го върне там, откъдето го бе взела, а ако Карл бе свършил разговора си… „Не — реши тя. — Сега или никога.“

Тъй като имаше същия бележник, Маделин знаеше структурата му наизуст: къде е общата част, къде са адресите и телефоните, разделите „Сметки“, „Проекти“, „Финанси“, „Планове за деня“; имаше също така и индекс за класифицирани списъци, например с телефонните номера на телевизионните техници, електротехниците или компанията за химическо чистене на килими, след това имаше индекс, озаглавен „Ресторанти“. Маделин си припомни какво правеше самата тя, ако искаше да си запише нещо поверително. Въпросът бе дали и мозъкът на Кимбърли работеше по същия начин. Карл винаги се шегуваше с Маделин по този повод — казваше, че умът на никой мъж не може да бъде толкова изобретателен — и нелогичен — колкото този на една жена. Кой друг, освен една жена би записал номера на кредитната си карта „Кеш пойнт“ на „П“ — като „пазаруване“? Той се пукна от смях, когато откри това.

Автоматично, Маделин разтвори тефтера на Кимбърли на „Ш“… може би за „Швейцария“? Пулсът й се усили. „Шеридан кул бар“. Автосервиз „Шотър“. Бъни Шулман. Джош Шофнър.

Нищо. След това отгърна на „К“ — може би на „кеш“? Коли под наем. Козметичен салон „Шантърел“. Нанси Клавел.

Маделин преглеждаше от горе до долу заглавните букви. Нищо. Продължи да търси с трескавото чувство, че минутите текат, което я отчайваше. „П“ като „пари“ — нищо. „Д“ като „долари“ — пак нищо.

Цялото й тяло бе плувнало в пот, ръцете й лепнеха. „Моля те, Господи, нека да е тук някъде — умоляваше тя наум. — Дай ми възможност, Господи, преди някой да влезе и да ме завари как тършувам из бележника на секретарката на Карл!“ Как би изглеждала? Какво ли ще изтърси за оправдание? В този момент й хрумна нещо. Как не се бе сетила по-рано? „З“ като „задграничен“ или „задокеански“! Там трябва да е! Погледна изредените данни и сърцето й почти спря. Номер на застраховката за зъболечение, ама друг път! Грабна листче хартия и надраска редицата от цифри: „23007 4810 66792“.

После затвори бележника и го върна внимателно точно на мястото му до дамската чанта на Кимбърли. Провери дали е оставила всичко така, както го бе заварила, и докато Карл затвори, тя вече стоеше на вратата на кабинета му. Опита се да запази спокойствие, но по черните къдрици над челото й се бяха образували капки пот и дрехите й лепнеха по тялото.

— Според мен климатикът ви не работи добре — отбеляза Маделин. — Ужасно горещо е тук.

— Така ли, скъпа? — разсеяно отвърна Карл. Водеше си някакви бележки.

— Май ще се поосвежа. Какво ще кажеш да обядваме заедно, ако имаш време? — Маделин се завъртя и тръгна към банята, опитвайки се да овладее вълнението си, тъй като последния път, когато влезе тук, светът се преобърна.

— Разбира се. С удоволствие — каза Карл, вдигна поглед и се усмихна. — Да не ти е зле, Мади? Изглеждаш запотена.

— Нищо ми няма — отвърна тя с пресилено весел тон. — Горещо ми е, защото тук е като в пещ!

Обядваха в близкия рибен ресторант. Маделин през цялото време поддържаше приятен разговор, за да не дава повод на Карл да забележи колко е притеснена за него. Копнееше да протегне ръка и да му каже, че скоро, ако имаха късмет, всичко ще свърши. Но искаше да бъде предпазлива. Кошмарът още далеч не беше свършил и той в никакъв случай не трябваше да разбере каква роля играе Маделин, с цел да доведе до краха на Кимбърли. Ако научеше, дори само да заподозреше какво си бе наумила, той щеше да се разсърди повече от всякога, Кимбърли щеше да забележи и тогава скандалът щеше да избухне пред очите им.

Едва когато Карл неочаквано направи една забележка по време на обеда, тя си даде сметка, че изцяло е погълната от тази ужасна история и изключва всичко останало.

— Нещо ново от онзи човек — Маркс? — попита той.

— Кой? — за част от секундата Маделин го зяпна неразбиращо. Имената, които напоследък се въртяха в главата й, бяха Кимбърли Кабът, Ханк Пъгсли, „Брандс мотърс“ и „Мишо ентернасионал“. — Кой Маркс?

— Колко души с името Маркс познаваш? — пошегува се Карл. — Уж не можеш да мислиш за друго, освен за загадката около смъртта на майка ти и за завещанието на дядо ти, а сега дори не се сещаш за кого говоря!

— Съжалявам, скъпи — пламна Маделин. — Толкова съм погълната от рисуването, а ти знаеш, че всичко ми изхвърча от главата, когато имам много поръчки — излъга тя.

— Дори и да е така! — изглежда, не й вярваше. — Какво става със смъртния акт на майка ти? Господин Маркс предявил ли е иск за съдебно решение за смъртта й?

Маделин поклати глава.

— Не знам. Ще му се обадя утре, за да видя какво става.

Не искаше да говори за това точно в този момент. Засега нищо не можеше да направи, а и адвокатът беше казал, че ще я държи в течение и ще я уведоми, когато искът бъде удовлетворен от Британския съд. Много по-важно бе това, което й предстоеше да направи: да намери Ханк Пъгсли и да го посети.

 

 

— Толкова сте мили! — проплака Джесика. — Благодаря ви много на всички — тя избърса сълзите, потекли при наздравицата с Кенет Улфсън, Денис Пауъл, Дик Фаулър, Майк Лайл, Адолф — управителя на ресторанта — и даже с Ан Бътлър, докато поемаше прощалния си подарък, който заедно й бяха купили. Беше красива кутия за бижута от тъмночервена кожа, облицована отвътре с кремав велур. — Много е красива! — възкликна Джесика. — Надявам се само Бърнард да ми подарява бижута, които да слагам вътре.

Всички се засмяха на комичната й физиономия.

— Е — започна Денис Пауъл, потупвайки я по рамото, — нали знаеш какво ще стане следващия път, когато дойдеш в този хотел?

Джесика беше озадачена.

Денис обясни:

— Един човек ще те посрещне и ще ти предложи питие, докато се регистрираш, освен това господин Бърнард Шелър и госпожица Джесика Маккан ще оглавят нашата листа с важни персони, така че ще се радвате на най-доброто обслужване.

Джесика гледаше като втрещена.

— О, не! Не искам да се отнасяте с мен по-различно, пък и както ме знаете, сигурно ще се втурна да преглеждам останалите резервации и да проверявам колко приема имаме да организираме!

— О, сигурна съм, че ще свикнеш с живота на дама без особени главоболия — вметна Ан Бътлър с известна доза завист.

— Не се безпокой — ще свикна! — отвърна й духовито Джесика.

— И така, къде всъщност ще се установиш? — попита Дик. Знаеше, че Джесика ужасно ще му липсва. Дори в кризисните моменти тя не спираше да се смее.

— В Сардиния, предполагам, където Бърнард има къща, но добре че обичам живота в хотелите, защото през осемте месеца от годината ще се местим от един в друг.

Ан присви очи:

— Горката. Какво неудобство!

Джесика долови нейната неискреност, но се усмихна сладко и отвърна:

— Номадски живот, скъпа моя. Един Бог знае как ще оцелея!

— Много вълнуващ обаче — намеси се Дик, който не бе разбрал намека.

— Пленителен — каза Кенет. — Познавам Далечния изток доста добре, тъй като работих там за „Голдинг Груп“, но с удоволствие бих пътувал из Европа.

Ан изстреля поредния си отровен въпрос:

— Всъщност кога ще се жените?

— Да се женим ли? — повтори Джесика, преувеличаваща шока си. — Божичко, ама че буржоазна идея! Не знам дали изобщо някога ще се оженим, но аз и без това не съм мислила, че лист хартия може да промени нещо в една връзка.

Ан присви устни от яд и очите й станаха студени и мрачни.

— Наистина ще ни липсваш — бързо вметна Денис. — Старият „Роял Уестминстър“ няма да бъде същият без теб.

— Не говори така, че пак ще се разплача — примоли му се Джесика. — Ако Бърнард не беше мъж за милиони, нямаше толкова лесно да се отървете от мен.

Прощалното парти свърши и след като целуна всички за сбогом — дори Ан — Джесика хукна към стаята да си събира багажа. След час щеше да тръгне от хотела за Гилдфорд, за да прекара последната си нощ в Англия при родителите си. Рано на следващата сутрин баща й щеше да я закара до „Хийтроу“, за да се качи на самолет за Бостън — там щеше да я чака Бърнард.

Час по-късно дойде пиколото, за да вземе багажа й. Тя огледа за последен път малката стаичка, която се бе превърнала в неин дом, поне за известно време, и го последва към асансьора.

Щом пристъпи във фоайето, обзе я чувство за огромна загуба. Гърлото й пресъхна, очите й запариха. Това фоайе за нея бе сърцето на хотела и тя си спомни първия път, когато влезе в него: изпаднала бе в ужас, защото тъкмо я бяха преместили от „Уентуърт“, а тази работа в „Роял Уестминстър“ беше толкова важна за нея. Сторило й се беше невероятно просторно и чуждо с ивиците бял мрамор на пода, дългия плот на рецепцията, приятния озеленен кът за сядане, както и с широкото стълбище към първия етаж. Припомни си хилядите пъти, когато бе прекосявала това фоайе на път за бара или ресторанта или при посрещане на гости, както и коледите, когато масата с цветя в центъра се заместваше от гигантска елха, осветена от стотици лампички. Спомни си големите поводи, по които правеха грандиозни балове или вечери, например, когато министърът присъства на банкет на Консервативната партия и те бяха сложили вази със сини цветя навсякъде. След това — хилядите хора, с които се бе запознала точно тук, много от които бяха останали нейни приятели.

Разбрала, че тази страница от живота й вече е затворена, по бузите й се стекоха сълзи. Тя никога вече нямаше да се среща с променливите настроения на това обществено място, превърнало се в близко за нея като роден дом: притихнало в очакване през хиляди утрини, препълнено с хора, гласове и багаж по пладне, тихо като мавзолей посред нощ. Никога нямаше да бъде част от хотела, нито от неговото ежедневие. Усещаше, че е оставила всичко това зад гърба си, а сега е просто сянка, смесваща се с пристигащите гости и заминаващите туристи, вече чужда, незабележима и невидима. Оставаха й само спомените.

Сякаш не можеше да понесе да остане повече, Джесика бързо излезе през въртящите се врати и се качи в таксито. Кариерата й в хотелиерския бизнес бе приключила завинаги.

 

 

Телефонът иззвъня точно когато Маделин излизаше от банята.

— За вас е, госпожо Дилейни — каза Тереза, като почука на вратата. — Някой си господин Андрю Сиймор, обажда се от Англия.

— Кажи му, че ей сега идвам — Маделин грабна хавлията, уви я около тялото си и бързо изтича до телефона на нощното си шкафче. Имаше силно предчувствие защо я търси. — Здравей, Андрю. Как си?

Той звучеше развълнуван.

— Мади, знаеш ли какво става? Обадих се на Джесика в „Роял Уестминстър“, защото исках да я питам какво ще прави с касетите, които остави в апартамента ми, и те ми казаха, че е напуснала! Напуснала, за да се омъжва! — болезнено беше да се слуша мъката и шокът в гласа му.

— О, съжалявам — със съчувствие каза Маделин, — явно е станало много бързо… и аз не знам дали наистина ще се омъжва — добави тя с надежда да смекчи удара.

— Не мога да повярвам, че това е истина — бавно каза той. Последва мълчание, Андрю сякаш събираше сили да зададе следващия въпрос. Гласът му проскърца: — Кой е?

— Бърнард Шелър — тихо отвърна Маделин.

— Бърнард Шелър? Това да не е…?

— Същият. Композиторът.

— Господи! Той е достатъчно стар да й бъде баща! Какво, по дяволите, става с нея?

— Андрю, това е всичко, което знам. И аз бях изненадана колкото теб, когато го чух. Явно е гостувал на хотела…

— Къде мога да я открия? — прекъсна я той.

— Не знам.

— О, хайде, Мади! — тя долови гнева му, примесен с болка. — Ти си най-добрата й приятелка, не може да не знаеш. Аз ще разбера рано или късно, така че можеш да ми кажеш още сега.

— Не се опитвам да се измъкна, Андрю. Честно ти казвам, не знам къде е в момента, освен че трябва да отиде при Бърнард в Бостън, а оттам заедно ще пътуват до Вашингтон и Ню Йорк. Очаквам да ми се обади. Да й кажа ли да те потърси?

Андрю изпъшка тежко.

— Не вярвам да иска. Господи, да беше ми казала какво ще прави, преди да изчезне така. Това, което не разбирам, е защо си е зарязала работата? Хотелът означаваше всичко за нея. По дяволите, тя дори мен заряза заради него! А сега се появява това копеле… Не можа ли някой да я спре? Тя сигурно е полудяла! Няма да изтрае дълго!

— Андрю — предпазливо подхвана Маделин, — разбирам какво изпитваш, но Джесика е голяма жена. Трябва да взима сама решенията си.

— Да, ясно ми е, но вината е изцяло моя. Изобщо не трябваше да я насилвам да избира между мен и хотела. Боже, какъв глупак бях! Но дори когато го направи, аз продължавах да се надявам, че един ден ще й дойде до гуша и ще се съберем.

— Знам. Аз се надявах на същото заради двама ви — каза с разбиране Маделин.

— Ох, добре… — той звучеше паднал духом, гласът му беше глух. — Кажи й, че съм се обаждал, моля те, Мади!

Сърцето й се сви заради него. Андрю бе рискувал и бе загубил. В този момент тя се ядоса на Джесика за нейната непредвидимост и лекомислие. Но това си беше съвсем в стила на Джесика: донякъде вбесяваща, донякъде любвеобилна, но бляскава като живак и със златно сърце. Сигурно си мислеше, че Андрю повече не я иска, и затова не му бе казала за Бърнард. В никакъв случай не би пожелала да го нарани съзнателно.

— Веднага щом се обади, ще й кажа, че си ми звънял — увери го тя. Последното нещо, което искаше, бе да се намесва или да им става посредник — но поне можеше да предаде посланието на Андрю. Оттам нататък Джесика щеше да решава.

 

 

Андрю бавно постави слушалката и зарея поглед през прозореца на офиса си, без да мисли, че на другите две линии го чакаха хора, за да говорят с него. Можеха да почакат — той имаше нужда да се посъвземе, преди да говори с някого. Шокът от това, което Джесика бе направила, му нанесе жесток удар, удвоен от чувството му за вина.

— Добре ли си, стари приятелю? — попита Санди от отсрещното бюро.

— Добре съм — мрачен, Андрю прие първото обаждане, свързано с дребно оплакване, а след това и второто.

В слушалката прозвуча гласът на необразована жена.

— Видях, турили сте табела на една къща на ъгъла на „Итън Скуеър“ — каза тя. — Бих искала да я огледам.

Андрю се подсмихна на твърдите гласни и неправилните ударения. Очевидно беше от работническата класа и той почувства, че задължително трябва да я предупреди за цената. Със сигурност щеше да бъде над възможностите на доста хора, освен на някой богат американец или арабин.

— Разбира се, госпожо — учтиво отговори той. — Знам коя имате предвид. Обаче това е имот на свободна тарифа и цената е три милиона лири.

— Искам да я вида — заинати се жената.

— Много добре, госпожо… ъъъ…

— Латимър — почти ядосано каза тя. Тонът й сякаш казваше: „Престани да ме мотаеш.“

— Госпожо Латимър, ще ви бъде ли удобно днес в три следобед? — Андрю отправи поглед към тавана… щеше да се окаже пълна загуба на време, обаче те неслучайно се наричаха „агенция, която живо се интересува от желанието на клиентите си“.

— Да — госпожа Латимър изведнъж затвори.

— Обзалагам се, че просто иска да види как изглежда отвътре — отбеляза Санди, когато Андрю му разказа за случая. Обявата за въпросната къща беше публикувана в „Ивнинг стандард“ преди няколко дни и бе предизвикала голям интерес със своя плувен басейн на приземния етаж и градината с дървета и малко фонтанче, пълно със златни рибки, на покрива. Беше голям удар за фирмата „Джейсън и Сиймор“ да бъде избрана за единствена агенция от собствениците, които живееха в Испания, и Андрю подозираше, че правят пари от търговия с наркотици.

— Искаш ли аз да отида да й покажа къщата? — попита Санди. — Изглеждаш като пребит.

Андрю поклати глава.

— Ще го преживея. Само да успея да прогоня Джесика от ума си, и ще се оправя. Мътните го взели! — той се отблъсна от бюрото си. — Какво направих, Санди? — изпъшка глухо. — Как можах да бъда такъв скапан глупак! Джесика и аз бяхме създадени един за друг… а аз я оставих да ми се изплъзне от ръцете. О, Боже, каква бъркотия!

Санди, който бе подочул разговора му с Маделин и се бе досетил какво е станало, го изгледа цинично.

— Ако тя действително е толкова лекомислена, може би за теб е по-добре, че я няма — отбеляза той.

Андрю почервеня от гняв.

— Тя изобщо не е лекомислена! Как щеше да се задържи на тази работа, ако беше лекомислена? Очевидно този дъртак я е прелъстил, сигурно е имал някаква власт над нея.

— Уф! — изпъшка Санди. — Ако вярваш на това, значи ще повярваш на всичко! Забрави я, Андрю. Това е моят съвет. В морето има още много риба.

Андрю крачеше напред-назад из малкия им, боядисан в бледосиньо офис, до такава степен изпълнен с горчиво съжаление и гняв, че не можеше да говори.

— Стана почти три часа — напомни му Санди.

— Какво? Ох, по дяволите — той взе ключовете на колата си и излезе от офиса, без да каже нито дума повече.

Когато пристигна пред огромната, внушителна сграда с колонади, намираща се на „Итън Скуеър“, паркира колата си до една вече спряла кола, рискувайки да бъде глобен, и отиде до вратата да изчака госпожа Латимър. Вятърът фучеше по тротоара и завихряше първите окапали есенни листа под надвисналото над града сиво небе. „Джесика, защо не поговори с мен, преди да хукнеш с него? Джесика, толкова малко ли означаваха годините ни заедно?“ Потънал в мъчителни мисли, Андрю отначало не забеляза огромния сив ролс-ройс с униформен шофьор, който се приближи и спря на улицата. Миг по-късно шофьорът вече държеше вратата отворена пред една едрогърда жена към тридесетте, която изскочи и се затътри върху дебелите си крака, обути в обувки с невероятно високи токчета.

— Вие ли сте агентът? — попита тя, поглеждайки Андрю.

Той дойде на себе си точно навреме, за да се усмихне учтиво и да потвърди.

— Аз съм госпожа Латимър — обяви излишно тя. — Искам да хвърля едно око на къщата.

— Разбира се — Андрю веднага промени виждането си за възможностите на госпожа Латимър да плати три милиона лири за къща в Лондон. Тантуреста, с изрусена коса като грива, прекалено къса синя пола и светлокафяво лисиче палто, по грубото й, силно гримирано лице се четеше враждебността на жена, която не се приема от обществото, макар да има достатъчно пари за това. А госпожа Латимър имаше достатъчно пари — това бе сигурно. Диамантените й обеци и пръстенът с камък колкото бучка захар убедиха Андрю, че тя е евентуален купувач. Как се е сдобила с парите си, той не искаше да знае, неговата работа беше просто да сключи сделката. Тръгна да й показва къщата.

За човек, вероятно започнал живота си скромно, госпожа Латимър проявяваше типичното високомерие, когато ставаше дума за фини детайли като корнизите, камините и паркетите. Но тогава той си спомни за трите процента, които двамата със Санди щяха да изкарат от сделката, и се усмихна насила на госпожа Латимър. В края на краищата бизнесът си е бизнес.

Най-накрая те приключиха обиколката на десетте спални с прилежащи бани, четирите гостни, огромната кухня и останалите сервизни помещения, без да пропуснат плувния басейн, сауната, джакузито и градината на покрива заедно с рибките и птиците във вид на две лондонски врабчета.

Госпожа Латимър застана в просторното фоайе с ръце на кръста и с изражението на човек, който току-що е влязъл в бара и чака да го обслужат.

— Май става — натърти тя. — Ще й трябва една боя май. Цветовете са тъмни, ама става. Вземам я.

Андрю все още не бе преживял шока, когато се върна в офиса.

— Продадохме я… на най-отвратителната жена, но поне я продадохме! — каза той на Санди. — Кой знае какво ще прави с нея! Сигурно ще облицова гостната с леопардов десен, а спалнята — с пурпурен сатен, но кой го е грижа? — продажбата го беше оживила. — Добра работа свърших този следобед — добави скромно.

— Имаш съобщение в тефтера си — каза Санди. Нещо в пресиленото безразличие в гласа му накара Андрю да го погледне в очакване. — Джесика се обади — каза той небрежно. — Остави си телефона, така че можеш да й се обадиш.

 

 

Маделин сипа няколко капки безир върху изстисканата бяла боя на палитрата си и я разбърка с върха на четката си. Когато остана доволна от гъстотата, тя се приведе напред и много внимателно, с леко докосване, нанесе последните щрихи върху портрета на Пърл Ърминтруд — една от водещите фигури в елита на Ню Йорк. Това беше любимата част от работата й — да добавя малките бели точици и чертички, които вдъхваха живот на лицето и му придаваха дълбочина. И най-вече очите. Удивително беше какво прибавяше към лицето едно малко петънце искрящо бяло, нарисувано върху ириса. После тя смесваше бялата боя с малко жълто и розово и започваше да мацва по малко върху изпъкналата част на носа, челото, брадичката и скулите.

Отстъпи назад, за да види ефекта. Госпожа Хенри Ърминтруд Втора, наричана от приятелите си Пърл, щеше да изгуби малкото си разум от вълнение. Портретът бе предвиден за апартамента им в Дакота и Пърл специално се бе облякла в бледозелена копринена рокля за сеанса. „Защото този цвят идеално ще подхожда на интериора ни.“

Маделин се намръщи, а после със замах се подписа върху платното с тъмнокафява боя: „Маделин Дилейни“.

Огледа го критично още веднъж и започна да мие четките. Беше едва пладне, но повече не можеше да рисува за днес, тъй като имаше да върши нещо много по-належащо. Провери адреса, на който отиваше: „Десето Авеню“ и „36-а улица“, недалеч от Пен Стейшън. Пресечката, известна като „Олтман Билдингс“. Уговорена среща нямаше. Надяваше се, че той ще бъде там и че ще успее да се види с него.

 

 

„Олтман Билдингс“ се оказа висока сграда, приютяваща петдесет компании, чиито имена бяха изредени на една табела до асансьора във фоайето. Сградата не беше кой знае какво, забеляза тя, докато преглеждаше списъка на наемателите, които се занимаваха предимно със строителство или машинни съоръжения. Качи се със скърцащия асансьор до единадесетия етаж и се озова пред малка, натъпкана с мебели, приемна. Край стените бяха наредени сиви метални кантонерки, имаше няколко очукани бюра и всичко бе потънало в слой прах, подобно патина на беднотията. В ъгъла летаргично гъргореше една прастара кафе машина, сякаш тя също се депресираше от обкръжението.

Раздърпано момиче с изрусена коса, измъчена в сръчно изработена плетеница от къдри, събрани на върха на главата му, седеше зад едното от бюрата, притиснало между рамото и бузата си телефонна слушалка. Беше потънало в разговор.

— О, Боже, сладур, директно го отрязах — така не ми харесва! Казах му: повече няма да излизам с теб, ако не се отнасяш с мен като с дама… и какво, мислиш, ми каза той? Каза ми, че съм фригидна! Аз! Фригидна! Е, после аз му викам да си го навре в собствения задник, дреме ми на шапката!

Изведнъж девойката вдигна поглед и на лицето й се изписа ненавист, че е била прекъсната.

— Какво обичате? — попита тя Маделин.

— Бих искала да се видя с господин Ханк Пъгсли, моля.

Дръзките кафяви очи я огледаха от главата до петите.

— Той очаква ли ви?

— Не, но ви моля да му предадете, че е много важно — твърдо каза Маделин.

Момичето въздъхна ядосано и отново заговори в слушалката:

— Дороти?… Да, извинявай. Ще изчакаш ли така… Веднага се връщам — стрелна към Маделин още един възмутен поглед и натисна бутона на интеркома. — Ханк, една жена те търси — изрева тя. Маделин се усмихна и момичето отново се обърна към нея. — Име?

— Дилейни. Маделин Дилейни.

Последва още една пауза, след като момичето повтори името, а след това още един въпрос — остър и враждебен:

— За какво става дума?

До този момент Маделин се бе опитвала да се владее. Едно нещо бе очевидно: Ханк Пъгсли въртеше долнопробен бизнес и момичето вероятно получаваше нищожна заплата. Но, разбира се, той нямаше да реинвестира в „Брандс мотърс“ — беше прекалено зает с това да гради собственото си гнезденце в Швейцария.

— Кажете на господин Пъгсли — каза Маделин с известна доза агресивност, — че трябва да говоря с него по един много важен въпрос и няма да си тръгна, преди да ме приеме.

Момичето се шашна, но не задълго. Гласът му прозвуча носово:

— Казва, че е важно, Ханк — последва пауза и то погледна отново към Маделин. — Последната врата вдясно по коридора — заяви кисело.

— Благодаря ви — с подчертана вежливост каза Маделин. Докато вървеше по коридора, чу момичето да казва по телефона: „… Дороти, там ли си още?… Съжалявам! Както ти казах…“

Надписът на вратата беше грандиозен в сравнение с условията в офиса. „Президент. Ханк Пъгсли. Брандс мотърс.“

Маделин почука, влезе и застана пред един огромен мъж по риза, с подпухнало дебело лице и с космати ръце. От устата му се подаваше пура, която така се бе сраснала с него, че Маделин се зачуди дали спи с нея както бебе с биберон. Дребните му уморени очи я измериха с поглед, без той да стане от мястото си.

— Е? — попита Ханк Пъгсли.

Маделин пристъпи напред — забележително елегантна фигура в семплата си кремава рокля. Посочи стола срещу бюрото му и попита с преувеличено добри обноски:

— Мога ли да седна?

Ханк се ококори още повече и долната му устна увисна.

— Разбира се. Какво мога да направя за вас? — попита той с една идея по-учтиво.

— Казвам се Маделин Дилейни — започна тя — и имам да ви съобщя нещо, което считам, че трябва да знаете — сърцето й заби лудо. Запита се как ли ще реагира той. На всяка цена, напомни си тя, трябваше да държи името на Карл настрана.

Той изглеждаше разтревожен и Маделин се досети, че е виновен за хиляди тъмни далавери — по начина, по който очите му отчитаха различни степени на притеснение, докато през ума му преминаваха разни мисли. Тя знаеше какво си мисли: „Да не би жена ми да е научила, че излизам с проститутки? Да не би Търговският отдел да е научил, че произвеждам некачествени стоки? И най-лошото, да не са ме хванали данъчните?“

Маделин го остави да се попече за известно време, давайки възможност очевидната му паника да се уталожи и отшуми.

— Какво нещо? — попита с пресипнал глас той.

Маделин се наведе напред поверително и понижи гласа си:

— Първо, искам да уважите факта, че говоря с вас абсолютно поверително, и че няма да отговарям на въпроси във връзка с начина, по който съм стигнала до информацията, която ще ви предам.

На Ханк му трябваха няколко секунди, за да асимилира думите й.

— За… ъъъ… за какво става въпрос? — той преглътна мъчително.

— Приемате ли условието да не ме разпитвате за източника? — настоя Маделин.

Дебелакът сви широките си рамене и сложи огромните си длани върху масата. Колебаеше се.

— Зависи.

— Ще ви кажа всичко, което знам, и то е във ваш интерес, господин Пъгсли, уверявам ви, но повече от това не мога да направя.

Желанието му да не бъде държан в неведение, съчетано с изостреното любопитство, го накара да отговори:

— Добре. Както кажете.

Маделин си пое въздух.

— Доколкото знам, вие познавате момиче на име Кимбърли Кабът?

В очите му се появи страх.

— Да не сте частен детектив? Жена ми ли ви прати?

— Нищо подобно — каза Маделин, — това няма нищо общо с личния ви живот. Само че сте били неблагоразумен да кажете на Кимбърли, че плащате по-малко данъци, като изпращате долари във фирма фантом в Цюрих.

Той не издържа. Подскочи, лицето му посивя, в очите му се, появи ужас.

— Отричам! — безпомощно избухна той. — За коя се мислите, нахълтвате тук и…

— Вижте, господин Пъгсли, не е моя работа какво правите с парите си! — тя беше рязка. — Аз не съм от данъчните или от друг орган на властите. Тук съм, защото Кимбърли Кабът ви обира и според мен трябва да знаете това.

Объркване, облекчение, подозрение и най-накрая недоверие преминаха върху лицето на Ханк като променящи се маски. Той се отпусна тежко върху облегалката на стола си.

— За какво изобщо говорите? — немощно попита той.

Маделин започна да му обяснява бързо и с уверен тон. Каза му точно какво прави Кимбърли, като се постара по всичко да личи, че действа сама, за да не намесва и Карл.

— Не мога да ви кажа как го открих — заключи тя. — Знам само, че всеки път, когато уредите трансфер на долари в Швейцария, тя ги пренасочва към собствената си сметка. Имам дори номера й.

Убеден най-накрая, Ханк седеше приведен и тя отново забеляза, че мозъкът му се опитва да измисли какво да прави. Да докладва за Кимбърли пред ФБР? Да се оплаче на „Сентръл Манхатън Бенк“? Да се разправи лично с Кимбърли?

Маделин му спести грижата да търси разрешение. Говореше му искрено.

— Нищо не можете да направите, защото ще си навлечете неприятности с данъчните власти, и Кимбърли го знае. Разчита на това, че ще си затраете, ако разберете. Точно затова е сигурна, че може да се измъкне безнаказано.

— Проклета малка кучка! — избухна Ханк. — А пък аз си мислех, че е модел! Модел — друг път! — той се изплю с отвращение. — Какво да правя? Знаете ли колко пари е откраднала?

— Колко често пращате пари?

— На всеки две седмици… към триста и шестдесет хиляди долара всеки път — той изпъшка отчаяно.

Маделин вдигна вежди и набързо пресметна.

— В такъв случай тя вероятно е взела вече над милион долара. Или милион и половина.

— Мамка му! — Ханк стоеше вцепенен, втренчил невиждащ поглед в документите пред себе си, без да забелязва тях, а само скъпоценните пари, които му бяха откраднали. — Имам нужда да пийна нещо — измърмори той. Порови в едно от чекмеджетата на бюрото си и извади наполовина пълна бутилка уиски, зацапана с отпечатъци от потни пръсти.

— Искате ли и вие?

— Не, благодаря.

Той изсипа кехлибареното питие в картонена чашка започна да го гълта шумно в тишината на мрачното кабинетче, в очите му се четеше болка. За миг Маделин го е жали.

— Можем да направим нещо, ако ми съдействате — осмели се да каже тя.

— Първо ми кажете едно нещо, не — две!

Маделин поклати глава.

— Още в началото ви казах, че не мога да ви издам откъде съм разбрала за това.

— Но можете да ми кажете какво ви засяга вас — засече я той.

— Това мен с нищо не ме засяга, освен че искам всеки да си получи заслуженото. Може да е сурова справедливост, но въпреки това искам да видя Кимбърли Кабът с вързани ръце… може би колкото и вие — с равен тон отвърна Маделин.

— Със съпруга ви ли се чука? — в дребните му очички изведнъж проблесна искра на проницателност.

Маделин извърна поглед, сякаш темата я отвращаваше, но вътре в себе си бе засегната. Забележката му беше досадно точна, затова тя имаше нужда да овладее емоциите си, преди да му отговори. След това се обърна към него със спокойна усмивка.

— По една случайност баща ми е президент на „Сентър Манхатън Бенк“. Искам Кимбърли да бъде спряна, защото рано или късно това ще опетни името на банката, а така баща ми ще бъде наранен. Никога досега не се е случвало нищо подобно и това ще го засегне дълбоко — „както и Карл и мен“ — помисли си тя.

Ханк изсумтя шумно.

— Тогава какво предлагате? Намираме си човек, който да се погрижи за нея? Идеята не ми харесва. Захване ли веднъж човек с…

Маделин бе шокирана.

— Нищо подобно! За Бога, не! Това би било фатално!

— Е, какво предлагате тогава? О, Исусе, чак сега се сетих! — той плесна шумно с длан по челото.

— Какво има?

Ханк стана още по-сив, кожата му вече беше като мръсен пергамент.

— Сутринта изпратих още едно платежно нареждане за триста и тридесет хиляди долара! Мамка му, как мога да го спра? Най-добре да се обадя на банката и да им кажа…

— Няма как — прекъсна го нетърпеливо Маделин. — Не правете нищо! Ще й се стори съмнително, ако сега го отмените, а тя така или иначе няма да може да го изпрати.

— Как тъй?

За пръв път Маделин се усмихна самодоволно.

— Освен ако не съм в дълбока заблуда, тя няма да може повече да пренасочва парите към собствената си сметка, ако не измисли някакъв друг начин да го прави. Този път вашите пари ще се озоват там, където трябва: във вашата сметка вместо в нейната.

— Ами? Как го уредихте? — попита скептично Ханк.

— Не мога да ви кажа, но съм почти сигурна, че парите ви са в безопасност — сега и за в бъдеще. Междувременно, господин Пъгсли, бихте ли желали да си върнете откраднатото?

Ханк пресуши чашата си с уиски, отново я напълни и гаврътна втората.

— Госпожо, изнервяте ме така. Бихте ли спрели с тези гатанки. Изглеждате ми като дама от класа, но откъде да знам, че не ви хлопа дъската? И защо ще искате да си върна парите? Откъде да знам дали мога да ви се доверя?

— Нищо не можете да загубите, ако ми се доверите, нали, освен това лесно можете да се уверите, че съм дъщерята на Джейк Шиърман. От моя гледна точка аз искам да ви възмездя за загубите, които са ви причинени от служител на „Сентръл Манхатън Бенк“ — искам да видя Кимбърли лишена от тези пари.

Изведнъж Ханк премина на нейна страна и отношението му към нея се промени. Вече имаха обща цел — желанието да накажат Кимбърли Кабът — и Маделин усети внезапно появилия се респект у него.

— Е, какво ще правим? — попита той.

Маделин го запозна с плана си. Изражението на Ханк се промени към пълно съгласие и одобрение.

— Божке! — свирна през зъби той. — Ама и вас си ви бива, госпожо!

— Значи ще ми помогнете?

— Разбира се! С удоволствие! — на лицето му светна едва доловима усмивка. — През целия си живот не съм бил по-уплашен. Никога повече няма да рискувам с такива измами. Господи, човек да не знае вече на кого да вярва, нали?

Усмивката на Маделин беше донякъде иронична.

— Прав сте — съгласи се тя.

След няколко минути излезе от офиса на Ханк и тръгна по коридора към асансьора. Момичето на рецепцията все още бъбреше по телефона с приятелката си.

 

 

— Джесика, ти ли си? — Андрю се стегна, преди да чуе гласа й отново, знаейки, че леките му, мелодични тонове ще му причинят болка.

— Андрю! — звучеше шокирана, макар да бе очаквала, че ще я потърси. Той си я представи как се изчервява, как жестикулира трескаво с ръце. — О, Андрю! Мади обясни ли ти, че тръгнах от Лондон толкова набързо, че за малко да нямам време да се сбогувам с родителите си? Много ли си ми ядосан? Ужасно ли постъпих? Нямах представа, че ще се разстроиш толкова! — без да си поема дъх, нещо така познато на Андрю, Джесика не спираше да дърдори и почти не му даваше възможност да се обади. — … и после, когато кацнахме в Бостън, аз се обадих на Мади и тя ми каза, че си говорил с нея — приключи тя. — Няма значение — ти как си?

— Добре съм — отговори той, решен да устои на този преливащ неин чар, естествен и непринуден като на дете, който въпреки това можеше да има такова унищожително въздействие върху другите. Всъщност за миг изпита чувството, че двамата все още са заедно, че последните няколко месеца не са били нищо друго, освен една глупава препирня, която скоро щяха да изгладят.

— А ти добре ли си? — попита той.

— Добре съм.

Последва неловко мълчание, което навремето би било приятна интимност, и това напомни на Андрю, че вече не са заедно — Джесика беше на хиляди мили разстояние и с друг човек.

— Добре — каза той. — Значи така… — мълчанието се превърна във вечност от неизречени думи и безформени мисли и Андрю осъзна колко голяма е загубата му. Искаше да попита Джесика: „Защо? Защо изостави цялата си кариера заради някой друг, след като не можеше да се простиш дори с малка част от нея заради мен? Защо бе в състояние да загърбиш трите ни години заедно заради някой, когото почти не познаваш?“ Само че единственото, което успя да каже, беше: — Значи сега ще пътуваш доста, предполагам?

Джесика побърза да заговори, сякаш се радваше, че затишието в разговора им е свършило.

— Точно така. Постоянно ще съм на път отсега нататък! Имам късмет, че обичам да живея на хотел, трябва да ти кажа…

„Радвам се, че не говори за него“ — разсъждаваше Андрю, докато тя не преставаше да бъбри. После си помисли: „Това ме наранява повече, отколкото съм предполагал. Не мога да повярвам, че бях такъв глупак да я пусна да си отиде.“ Затвори очи и се заслуша в това, което тя разказваше за пътуването до Москва и нетърпението, с което го очаква. „Ще бъде интересно“, чу гласа си той, макар че болката разкъсваше сърцето му, а съзнанието му викаше от нямо страдание.

Андрю не си спомняше много от останалата част на разговора. Когато затвори, започна да му прилошава от хладната мъка и от чувството на пълна загуба, изострени още повече от усещането, че той е виновен за всичко.

 

 

Веднага щом излезе от кабинета на Ханк Пъгсли, Маделин се върна в ателието си, но не за да рисува, а за да поседи и да прецени положението на спокойствие. Досега късметът бе работил за нея: колкото и да бе невероятно, тя бе успяла да влезе в апартамента на Кимбърли и да говори с нея, също така поради благоприятното стечение на обстоятелствата повикаха секретарката по работа и Маделин бе успяла да прерови бележника й в празния кабинет. Сега пък се срещна с Ханк Пъгсли. До този момент всичко вървеше по план, но тя се питаше докога ще продължи това. Следващото нещо, от което имаше нужда, бе някакъв повод да замине за Европа, без да събуди подозрения или любопитство у Карл или Джейк. Това можеше да се окаже трудно.

Маделин остана няколко часа в ателието си. Гледаше разсеяно платната, окачени по стените или подпрени край тях на пода. От време на време поглеждаше през остъкления таван към небето, където като на син екран се нижеха безспир бели пухкави облаци. После се взираше в лицата на мъжете и жените, които бе нарисувала: едни известни, други — не, красиви или доста обикновени, но всички свидетелстваха за дългогодишния труд, който бе вложила за развитието на кариерата си. Обаче очите й не бяха фокусирани и нищо около нея не изглеждаше реално, защото виждаше само едно бледо дяволско лице в рамка от буйна червена коса, с похотливи устни и брутално студени очи. Беше ясно пред погледа й, сякаш го бе нарисувала: лицето на Кимбърли Кабът.

Маделин изведнъж бе сполетяна от шокиращата мисъл, че е обсебена от желание за отмъщение. Нямаше да намери покой, докато не унищожеше тази жена, затова за миг почувства срам. „Това не ме ли принизява до нейното ниво?“ — запита се тя. След това си припомни дочутата отнякъде мисъл, че човек трябва да се бори със средствата на врага си. Не беше подходящ момент да подлага и другата буза и да прощава. Цялото й бъдеще с Карл беше под заплаха, а Кимбърли се измъкваше безнаказано. Сега Маделин трябваше просто да си намери достоверна причина да замине за Европа.

Желанието й сякаш бе чуто. Когато се върна в апартамента си, там я очакваше писмо от адвоката, господин Маркс, в което пишеше, че е необходимо спешно да пристигне в Девън.